fbpx

Дори да сме минали пътя от памперса към автономията на физиологичните нужди и детето вече се отправя към гърнето или дори тоалетната, има период, в който то продължава да се напикава нощем. Не изпитвайте вина за това, съветва ни една майка в публикация на ScaryMommy и споделя своите кошмари и надежди по въпроса:

О, здравейте! Не ви видях през огромните торбички под очите. Още се възстановявам от среднощната смяна на мокрите чаршафи на дъщеря ми – два пъти – преди няколко седмици. А също и предната нощ. Мислех, че съм приключила с ужаса "да научим детето на гърне''. Но имам чувството, че съм в капана на някакъв кошмар – само дето, ако наистина беше кошмар, щях да съм поспала...

После имах възможността да поговоря с д-р Хедър Уитънбърг, експерт по детско развитие. Само 5 минути след началото на разговора, тя взриви изтощения ми мозък. Имаше тонове прекрасни съвети за нощното напикаване и как да го обсъждаме с детето си, които се свеждат до следната простичка истина:

Не можете да обучите НИКОГО да прави нещо в съня си

„Съществува биологичен процес, които е различен при всяко дете и води до производството на хормон, който потиска събирането на урина през нощта – а това не може да бъде въпрос на обучение или поправка“, каза ми д-р Хедър. И ето каква е работата – нощното напикаване и пишкането в гърне са две различни неща.

Всичко зависи от хормона, от който се нуждаят децата, за да не се изпускат нощем - АДХ (антидиуретичен хормон). Малкият организъм не го произвежда в някакъв конкретен момент.

„Това се случва на произволен принцип“, обяснява д-р Хедър. „Когато мозъкът на детето реши да отдели хормона и настъпи този етап на мозъчно развитие… БУМ! Все едно някой е натиснал невидимо копче. Преди това обаче, децата произвеждат много урина през нощта."

Изглежда толкова логично, когато до чуете, нали? Но на мен никой не ми го беше казвал.

Майки, не изпитвайте вина заради нощното напикаване

В крайна сметка, за нощното напикаване няма виновни.

„Много майки изпитват смазваща вина заради този проблем“, казва д-р Хедър. „Имат чувството, че това е „лош знак“ или че са допуснали грешка и са се издънили – защото културните норми ни пречат да говорим за истината."

И сега какво? Първата стъпка, която трябваше да направя, беше да променя собствената си нагласа. Нощното напикаване просто не е нещо, което дъщеря ми може да контролира – затова трябваше аз да спра да се опитвам. Но д-р Хедър ме увери, че има мерки, които мога да взема като майка, за да не бъда нощното изпускане толкова голям проблем.

„Опитът ми като експерт по детско развитие сочи, че постоянството и предвидимостта могат да са от полза на децата“, казва д-р Хедър. „Включването на нощни пелени в ритуала преди лягане може да редуцира стреса, тъй като елиминира нуждата родителите да водят с децата си същия неудобен разговор всеки божи ден – бельото просто става част от установения ред.“

Ето как да говорите с детето си за нощното напикаване

Знаем, че е малко вероятно родителите да говорят помежду си за нощното напикаване, но защо да не го обсъждат с децата си? Д-р Хедър има някои доста конкретни съвети по темата. Тя предлага да започвате разговора с въпроси като:

„Какво предпочиташ – първо да ти прочета приказка, или първо да се изкъпеш; да отидеш до тоалетна, преди да си легнеш, или да си измиеш зъбите? Кога искаш да си обуеш нощното бельо? Коя ти е любимата пижама?“

Знам какво си мислите – създаването на ритуали преди лягане изглежда като нереалистична и непостижима цел. Повярвайте, разбирам ви, но някои неща се променят, затова ще направя всичко необходимо да облекча този хаос. Уверявам дъщеря си, че нощното напикаване не е нещо фатално и че има начини тя да остане суха и да се чувства комфортно. Засега установените практики тотално промениха нейния сън и спасиха моя разсъдък.

Нещата ще стават все по-сухи

Най-сетне имам надежда, че среднощните премеждия ще приключат. Все пак нищо – дори нощното напикаване – не е вечно. Няма да се изпуска до постъпването си в колеж, нали? НАЛИ?!

Още по темата:

„Да научим детето на гърне в 22 стъпки“ (след като се изнервим максимално)

Някои размисли по ОНЗИ въпрос с гърнето


В Майко Мила! е време да направим рубрика за почти невероятни истории. Тази е за бременност и е точно такава. Идва от една непозната за нас жена (тук е моментът тя да се обяви и да ни каже името си). Ако 99% от жените знаят, че са бременни още от третата седмица, защото им е лошо, повръщат, депресирани са и като цяло - чувстват се ужасно, ето ви една жена, която не разбрала, че е бременна чааааааак ДО ШЕСТИЯ МЕСЕЦ! Като ви казваме, че е време за рубрика "Невероятно, но факт"... Четете сега и завиждайте!

**********************

Нали сте гледали онова предаване по TLC - “Не знаех, че съм бременна“? Всъщност може и да не го знаете, аз например не го бях гледала…

Моята историята започва година и нещо по-рано. Вече съм се върнала на работа след първото си майчинство, супер напрегнато ми е, защото ме местят в друг офис, с други колеги, шефът ми е доста нервен. А за капак съпругът ми пътува всяка седмица и се връща само уикендите.

Между целия този разкош ме „перва“ хормонът и решавам, че съм готова за второ дете. Ама толкова съм готова, че започвам да влизам във филми, купувам тестове за бременност и мисля да започна да си изчислявам овулацията, само да намеря най-точната формула. Всичко това е чудесно. ЧУДЕСНО! Но понеже съдбата винаги се подиграва с нашите планове, аз внезапно започвам да изоставам с цикъла и се стига до там, че близо 3 месеца не ми идва.

Тръгвам по лекари, хормонални изследвания, цитонамазки, ехографи. Говори се за скенер на глава и ЯМР заради завишен пролактин.

О, чудесно!

Аз искам дете, а се сдобивам с микро образувание в мозъка

Минавам на терапия и нещата с цикъла се нормализират. Вече е краят на септември и лекарката, при която отивам за N-то мнение, ми спира терапията. Според нея нивата вече не толкова завишени и няма от какво да се притеснявам.

Октомври ми идва. Ноември пък имам рожден ден и заминаваме само двамата със съпруга ми за любимия Истанбул.

След това всичко тръгва постарому. Супер ангажирана съм – офис, детска градина, оцеляване в делничните дни сама с дете вечер. И цикълът пак нещо започва да липсва.

Декември е. Продължавам да нямам цикъл. Пускам си един пролактин и, естествено, оказва се отново завишен. Ето защо нямам цикъл, умозаключавам аз. Обаче нямам никакво време и желание за лекари и нови лекарства.

Изведнъж спира да ми се пие вино

Задават се и празници, еуфория, на мен изведнъж спира да ми се пие вино. Ама до такава степен, че дори не мога да близна от спасителната течност. По Коледа се събираме няколко пъти с приятели и отказът ми от хубаво вино кара всички да ме гледат леко подозрително, но никой нищо не подхвърля. Аз пък не се чувствам добре, в депресия съм, реве ми се, едва изкарвам празниците, влача се буквално... явно е вирус!

Минават Коледа и Нова година, обаче депресията се задълбочава. Движа се по задължение, защото няма кой да ми гледа детето, трябва и на работа да се ходи.

Някъде по това време мъжът ми предлага да замина за няколко дни, да сменя обстановката. Една приятелка се съгласява и в края на февруари пътуваме за Испания.

Там като ми светна пред очите! Цял ден ходене и обикаляне, редуване на шопинг и забележителности, никакво спиране, никакви почивки. Изведнъж живнах, станах си пак АЗ, дори и сангрия пих, и ми хареса.

Спомени от първата бременност

Някъде нещо обаче започва да ми рови в главата... Уж съм на диета, обаче коремчето нещо е изпъкнало, вечерно време ставам по 1-2 пъти до тоалетната, а това само с първата бременност ми се е случвало, окосмяването е с осезаемо намален растеж... обаче аз пак бързам, това са само някакви проблясъци, за които нямам време да помисля повече от половин минута.

След Испания се впускам пак във вихъра на всекидневието. Но вече е почти март и всичко изглежда далеч по-приятно. На първи март се събираме у една приятелка, там има и други хора, част от които не познавам. Една леко подпийнала мацка ме пита в кой месец съм, а аз троснато ѝ отговарям, че не съм бременна, а и няма как, защото съм с хормонални проблеми. И заявявам на приятелката ми „Тая кукувица друг път ако я каниш, мен не ме викай!“.

Така де, имам си своите драми, а тя ме цели в слабото място!

Минава уикендът, мъжът ми заминава, ние с детето пак в минаваме в стандартния режим, дните и седмиците се сливат, но поне пролетта идва. Някак обаче нещо вече ми говори... не само пияната мацка, а и всички мухи вътре в главата ми жужат и успявам да намеря време да вляза в аптека и да си купя тест за бременност.

Аптекарят – млад и симпатичен, ме предупреждава да не го правя вечерта, а да чакам до сутринта с първата урина. Ами, разбира се, аз съм най-изпълнителният човек на света, пък и съм чакала толкова време, сега за една нощ какво ли ще ми стане! Ставам рано сутринта преди да се събуди детето, че после няма да имам възможност да вляза в тоалетната сама.

Правя теста и дори не е нужно да чакам 3 или 5 минути, втората черта за секунди ме удря в лицето, по-ярка и по-изразена и от Вечерницата на небето.

Такааа, всичко е чудесно, аз съм бременна, та нали това исках. Обаче това откога е, та аз не съм пила фолиева киселина, не съм ходила на прегледи. Какво ще обяснявам на лекарите, как така не знам в кой месец съм, луда ли съм, дали всичко с бебето ще е наред????

Трябва да кажа и на мъжа ми. Изстрелвам му го на съобщение в Скайп, а той казва

„Ох, много се върза на онази пиянка, остави я, нали видя че е луда…“

Е, да де, ама май лудата съм аз. Той спря да ми пише няколко часа, докато осъзнае какво му се случва. Аз пък се замъквам на лекар и започвам да се обяснявам, че всъщност нямам цикъл от октомври, но понеже еди какво си, чак сега отивам да видят дали всичко е ОК с бременността ми.

На първо четене всичко изглежда добре - сърце бие, ръце мърдат. В следващите 1-2 седмици успявам и да се вредя при някакво светило за фетална морфология, всичко си върви супер, нещо само бебето е по-малко, но това явно е, защото съм имала късна овулация и терминът е изместен. Тичам и да хвана последния влак за генетичните изследвания…

И така, изведнъж се оказах бременна в почти шести месец и летяща от щастие.

Разни приятелки взеха да ме бъзикат дали съм гледала „Не знаех, че съм бременна“ по TLC, а аз дори не бях чувала за това предаване.

Е, малко след това вече ми стана любимо и го гледах по време на второто майчинство.

Друга приятелка пък все ми разправя, че съм имала най-кратката бременност на света.

Но това беше истински прекрасна бременност, без абсолютно никакви проблеми. Бременност, която завърши с прекрасно раждане на красиво, русо и синеоко момиченце. Много кротко бебче, което към днешна дата се превърна в неудържима фурия, истинско малко бедствие и ураган, носещо ни такава радост, че няма как да му се сърдим за нищо.

cross