Нали знаете как във Фейсбук има всякакви групи – за батки, за фолксвагени, за коронавируса... за каквото се сетите. Най-голямата сила обаче, са майчинските групи. От тях преспокойно може да се излъчи кабинет за управление на малка, спретната държава, стига, разбира се, АДМИНИСТРАЦИЯТА да разреши. Защото админите в майчинските групи са сериозна работа.

Един случаен ден постваш нещо, то па вземе, че се хареса на АДМИНИСТРАЦИЯТА и тя стъпва с калния си ботуш на крехкия ти врат и те заставя всяка вечер да пълниш с още от същото, инак - мисли му. Нещо такова се случва и с Весела Драганова - тиха, кротка и скромна жена по майчинство, имала неблагоразумието да се разпише с великолепен пост за изкуство в групата на Майко Мила! "Положението е Майко Мила!".

И оттогава Весела бял ден не е видяла и зарежда над 8000 жени (а и доста мъже) с красота и изящество под формата на дежурния вечерен пост с картина от големите майстори. Нейната самоотверженост мина границите на личната инициатива и се превърна в рубриката #общакултура. А АДМИНИСТРАЦИЯТА стои отстрани и доволно потрива ръце. Ето я тази сила Весела Драганова днес в Майко Мила!

Коя сте вие, Весела, и откъде се взехте?
Аз съм Весела Драганова. На 33 години. Занимавам се с фасилити мениджмънт, организиране на събития и корпоративна комуникация в голяма международна компания. За нищо от това нямам диплома. Уча се в движение. Целият ми живот досега е под това мото. Все пак да потвърдя, че образование имам – бакалавър по етнология и магистър по публична администрация. Имаме момче на почти на годинка и два котарака – на 4 и на 9 години. Не знам това разяснява ли какъв човек съм, или по- скоро обратното... та за по-сигурно, аз съм много лош човек, когато не съм се наспала и най- вече когато някой е паркирал на тротоара.

Откъде е афинитетът ви към изкуството?
Помня като дете един ден разгледах албум с картини на Иван Шишкин. Взех го от горния рафт на секцията в хола. Бях убедена, че е фотограф. Майка ми имаше колекция от книги и албуми на различни художници, които пазеше предимно от мен - да не ги скъсам. За първи път видях истинска картина в ателието на художника Кеазим Исинов. Не ми беше ясно как става работата с вдъхновението, рисуването, кое какво значи, защо точно така... И сега не ми е ясно, затова продължавам да търся още и още информация.

Как стана така, че всяка вечер няколко хиляди жени (и не само) в групата "Положението е Майко Мила!" чакат вашия пост? Някой би се запитал защо на хора, чието ежедневие (предполагаемо) минава между памперси и сополи, им е необходимо да гледат и да четат за изкуство - молим да им отговорите?
Първият ми пост на тема култура беше без коментар по картината. Само името на картината и автора. Не си спомням какво съм си мислила, защото хич не си доспивах в този период.

После рубриката стана задължителна – така нареди АДМИНИСТРАЦИЯТА – и реших да пробвам да добавям по някое изречение като коментар на картината, някое събитие, нещо интересно от живота на художника... Чета предимно "по диагонал", когато нещо е скучно. То може да е много важно, но ако е скучно, аз предпочитам да съм в блажено неведение за него. На тоя принцип е подчинено съдържанието на рубриката.

Също така, често картините дават повод за дискусии на други теми от ежедневието и реалността. Мисля, че затова има верни читатели. И заради хаштаговете. На мен тази рубрика ми трябва, защото ме кара да се чувствам добре. Иначе не съм много активна във Фейсбук.

Покрай бебето открих няколко групи за майчинство, от която само тази за алъш-вериша ми хареса и ме задържа. В "Положението е Майко Мила" ме покани Гери – с нея бутаме колички заедно и не ни интересува дали го правим правилно. Обещах да ѝ благодаря публично. Благодаря ти, Гери! Това е най- яката група!

Какъв е случаят с хаштаговете – #защовинагисатолковасложниидълги?
Хаштаговете са неща, които нямат място в рубриката, но незнайно защо, искам да споделя. #някакъвлимитнасимволитезахаштаглиима

Как избирате какво да пуснете и как да разкажете за картината? И също така кога намирате време за това?
Като се събудя и почвам да мисля. Винаги гледам да е нещо  непреходно, голо, с интригуваща история, обрат, кражба, не много популярно... Събирам така цял ден впечатления и започвам да търся картина. Пиша текста по време на следобедния сън на детето или веднага след като заспи вечерта. Хубаво е човек да няма време, само така намира време. Освен във вечерите когато излизам - тогава поствам каквото дойде!

Има ли нещо, което още нямате смелост да споделите с широката аудитория и защо?
Не, няма такова нещо. Има периоди, за които не съм достатъчно информирана, не харесвам, не разбирам и не предпочитам, например след 1935 г., но виждам, че има конкретни желания за тях.

Кой е любимият ви пост?
Винаги този, който предстои.

Разкажете нещо за финал от приказното майчинско ежедневие, ако искате, и какво ще е първото нещо, което ще направите, когато нямате закачен и силно зависещ от вас малък човек.
Сутрин излизам с Гери и Жани и децата и ходим за детската кухня. Следобед ходим на люлки и се оплакваме от мъжете. Поне едно дете реве по време на разходките. Това е. Ако един ден се случи така, че да мога цял ден да съм сама, искам да ми се каже поне две седмици предварително, за да мога да си спомня какво правех по цял ден, когато нямах дете, и да се организирам.

Слуховете, че онлайн игра на име Син кит, с произход от Русия, кара тийнейджъри да се самоубиват, кръстосва България вече няколко седмици. Според информация от различни източници, тийнейджъри се включват в играта и в следващите 50 дни получават предизвикателства от непознат човек - те са от най-различно естество, често са свързани с някакво нараняване, говори се и за самоубийства. Жади Димитрова е читателка на Майко Мила!, която е решила лично да тества каква част от информацията за играта е вярна и коя - не. В следващите редове ще прочетете какво е научила до момента тя, а междувременно експериментът ѝ продължава.

********************************

поиграть_ готов 
#Млечный_ путь
#Хочу_ играть
#Я _в_ игре
#Жду_ инструкций
Плыви ты ко мне, синИй кит
Хочу на волнах океана 54;
Сбежать от печалей, обид,
Ведь прежним уже я не стану.
Ты знаешь, а я не боюсь
Прошу, разбуди меня
рано,
В 4 и 20 проснусь.
И пусть кровоточат все раны…
Хочу в тихий дом свой и там,
Где нет телефонов, экранов
Себе, наконец, я расслабиться дам
Сотру я свою базу данных.
Проснусь я с утра, и пойдем
Туда, где не будем нуждаться.
Здесь точно с ума мы сойдём,
А там нам с китами купаться
Плыви ко мне, кит, ведь вдвоем
Легко в океан окунаться
Я точно решил – идём,
Мне нечего больше бояться
Не нужен никто мне давно,
И я никого не волнуюсь
За нас всё уже решено…
Люблю всех. Прощайте. Целую
Я буду стоять на краю,
Мне трудно на гибель решаться
Но точно назад не вернусь
Ведь поздно уже задыхаться
Ещё раз я вниз посмотрю,
Сквозь слёзы начну улыбаться
Не страшно мне с крыши кидаться

Това е стихотворението, което трябва да поставиш на стената си в руската социална мрежа "Вконтакте", и играта започва.

Как разбрах ли? Играх.

Паниката относно играта завладя и България, но аз, като човек, който няма вяра на всичко написано, реших да действам на принципа “око да види, ръка да пипне”. Дадох ѝ 7 дни, в които отделих цялото си налично време, за да разбера кое, как и защо се случва.

Естествено, започнах първо от познатите ни в България социални мрежи Фейсбук и Инстаграм. Пишеш хаштаг #синийкит или #тихийдом и ти се включва гуру, който започва да ти дава предизвикателства в продължение на 50 дни, като последното е уж самоубийство.

Първо опитах през реалните си профили, но набързо ми се включиха няколко видимо запознати младежи и ми обясниха, че не отговарям на таргет групата или по-точно тактично ми обясниха, че съм възрастна и не представлявам интерес за така наречените куратори.

Светкавично се сдобих с фалшив пофил на 15-годишно девойче, отново написах хаштаговете и започнах да получавам съобщения. Само че този път ги получих от няколко различни профила, всички с общото наименовие Синий кит.

Всеки се представяше за мой куратор. В правилата на играта ясно пише, че за теб отговаря само ЕДИН човек, което моментално ги уличи в измама. Естествено, пробваха тактиката с IP-то, в отговор на което им изпратих реален мой адрес и им казах да заповядат.

На другия ден профилите бяха деактивирани.

Не така обаче седят нещата в руските социални мрежи. Тук ще отворя малка скоба и ще уточня, че играта започва от руския сай "Вконтакте" и се развива единствено и само там.

След този малък „експеримент” мога да гарантирам, че играта няма последователи в България.

“Вконтакте” наброява почти 38 милиона потребители, главно от Русия и бившите съветски републики. В руските провинции и бившите руски републики животът е много труден, главно за тийнейджърите, и след многото и дълга кореспонденция, която проведох, под прикритие, с младежи на различна въраст и от различни градове, искам да ви кажа, че играта Син кит е последната причина за самоубийствата там. Тя е просто катализатор. Но за това ще разкажа малко по-късно.

Във “Вконтакте” също си направих два профила. Единият беше реален, другият - на 14-годишно момиче. Първо пробвах с известните хаштагове, но всеки път, когато ги пишех, постовете изчезваха след известно време. По-късно разбрах, че тези думи са вече вкарани като забранени и самата система ги отхвърля.

Започнах да търся разни групи. Реалният ми профил не представляваше интерес за никого, за разлика от фалшивия, което ме наведе на мисълта, че поне пишлеметата във Фейсбук са си направили труда да проучат някои неща и наистина не пишат на всички.

Всички групи, свързани с играта, са затворени. За мое учудване ме приеха още в първата.

Тълпи от екзалтирани тийнове пишеха хаштаговете #явигру #ждуинструкций и всякакви подобни. Никой не си беше направил труда да прочете описанието на групата. Админите бяха обяснили, че групата не е с цел самоубийство и ако хората очакват някакви задачи, пълни с адреналин, по-добре да напуснат.

Децата държаха да играят играта в първоначалния ѝ вид. След два дни групата не съществуваше. След още един ден не съществуваха никакви групи, свързани по какъвто и да е начин с играта. Това обаче не беше спряло децата в Русия да получат своето.

Зададох параметри на търсене и веднага ми излязоха буквално няколко хиляди тийнейджъри, постнали горното стихотворение на стената си. Заговорих първото момиче, което ми хвана окото, и я помолих да ми обясни как да се включа. Идеята ми беше да завъртя разговора не толкова към самата игра, колкото към това защо иска да я играе.

В общи линии, разбрах, че приятелките ѝ пускали слухове за нея и я наричали курва, затова решила, че Синият кит е чудесен повод да сложи край на живота си. Аз бях измислила история за разбито сърце. Гаджето ме е зарязало, аз не мога без него и затова искам да играя играта.

Наложи ми се да се върна доста години назад и да се сетя какво ме е вълнувало на тези години, за да поддържам разговора нормален.

Имах и включване от мъж, на средна възраст. Той се опита да ме разубеди да играя. Казах му, че приятелите ми ще ми се подиграват, ако се откажа, а той доста спокойно и интелигентно ме разубеждаваше.

Лека-полека започнаха да ми пишат и други деца, всеки със собствената си история. Един неразбран от родителите си, друг - зарязан от любовта на живота си (на 15 години ?!?!?!?!), трети заради бас...

Няма как да ви покажа целите разговори, но ще ви кажа, че не играта убива деца. Тя е повод те да бъдат забелязани. Неразбрани тийнейджъри с лабилна психика, търсещи повод да се самоубият.

На всички им зададох един и същи въпрос: защо не разговарят с родителите си?

Всички ми отговориха по един и същи начин: те не ме разбират.

Аз съм майка на двегодишно дете, но отсега се надявам един ден то да бъде разбирано от майка си и баща си, а не като тези деца - оставени да се оправят сами, защото „вече са големи”. Ако накараме децата ни да се чувстват разбрани и защитени, дали един Син кит ще може да ни ги отнеме? Не мисля...

След като получих наставления от моите „друзя”, постнах стихотворението на стената си. Едно момиче ми каза да не се надявам много на нещо интересно, защото били променили правилата, откакто арестували Лисицата (създател на играта), и сега предизвикателствата били по-лесни.

След не повече от три минути се включи моят куратор. Тук си признавам без бой, че леко ме побиха тръпки, когато отворих съобщението. Недоверчивата ми душа беше като ударена с мокър парцал.

Предизвикателството беше да отворя линк и да кажа какво виждам. На фона на всички снимки с нарязани ръце, в първия момент си помислих, че някой се шегува с мен. После се сетих, че все пак това е моят „ден първи”.

Моята 16-годишна колежка по мъка беше получила предизвикателство да се снима в най-секси позата, която може да постигне. Моето си беше тотално невинно. Признавам си, че ако ми се беше паднало на мен не знам как щях да излизам от ситуация.

Играта продължава...