fbpx

Защо не? Правят го в Камбоджа и ни се струва, че при нас ще лепне СТРАШНО добре.

Всеки, пътувал в Камбоджа, знае, че там плашилата са навсякъде, пишат Vice.

Наричат се Тинг Монг и се слагат пред къщите, за да пазят дома и семейството от болести и кофти карма.

Най-разпространени са в селските региони, където хората все още са по-свързани с традиционните вярвания.

Покрай традицията за поставяне на плашила може да се забележи и едно добронамерено междусъседско съревнование – кой ще изскочи с най-стилно плашило.

Откакто започна пандемията, се твърди, че в Камбоджа има още повече плашила.

Представяме си как това се случва и тук и цели блокове с по 14 входа в"Младост" и ж.к. "Гоце Делчев" се надпреварват със съседите си кой ще спретне по-фешън дизайн на входното плашило.

Сега, ние не знаем дали се дължи на плашилата, но попадаме на официална информация, че в Камбоджа има потвърдени общо 276 случая, 274 от които оздравели и нито един потвърден смъртен случай (данните са на СЗО).

снимка: Greg Mo

Тинг Монг са плашила, които приличат много повече на хора, отколкото плашилата в другите страни по света.

И това е съвсем търсен ефект, за да може злите духове да бъдат заблудени, че мястото, пред което седи на пост конкретният Тинг Монг, е пазено сериозно.

Нещо като лепенка за СОТ, само че с плашило

През годините плашилата са един от символите на камбоджанската култура, креативност и хумор.

снимка: Greg Mo

Някои са с маски на Спайдърмен, други държат автомати, а трети са с медицински предпазни маски – нова мода сред плашилата.

снимка: Greg Mo

Колкото е по-голямо плашилото, толкова по-страшно е и, съответно върши повече работа.

снимка: Greg Mo

Фотографът Грег Мо е заснел над 300 плашила в провинция Сием Реп и в предградията на Пном Пен от началото на пандемията досега.

Собствениците на плашилата ги пооправяли и нагласявали в по-специални и "страшни" пози специално за снимката.

снимка: Greg Mo

Фелия Барух е фотографка, която можеше да е и архитект, можеше да е и каквато си пожелае, защото е от хората, успяващи примамливо да убедят целите си да се превърнат в реалност.

Когато е в началото на тийнейджърските си години, животът я завежда през девет морета в десето чак в Мексико. Налага ѝ се веднага да влезе в час с испанския и след броени седмици се впуска в, както казва, едни от най-хубавите си години – гимназията в Мексико. Испанският вероятно предопределя и избора ѝ занапред – Мадрид е мястото, където продължава образованието си, учейки архитектура.

Там някъде се срещат с фотографията. Оттогава са неразделни и снимането става нейна професия. Освен на личните си фотографски проекти Фелия е сърцето и на фотографски фестивал ФотоФабрика, който курира вече шеста поредна година. Може да я видите редом със симпатична кокер шпаньолка, която прилича повече на Алф, отколкото на сериозно, истинско куче, и с фотоапарат през рамо. Но вероятността тя да ви е видяла първа е голяма. Защото Фелия харесва хората. И ги снима.

Та, днес в “Жените могат всичко” ще се снимаме.

– Фелия, кои са трите най-важни неща, които трябва да знаем за теб?
Нямам необходимото самочувствие, за да мисля, че има нещо специално, което трябва да се знае за мен. Вероятно заради това понякога изглеждам твърде надменна, защото всъщност искам да скрия колко НЕ съм. Ето го първото – не съм надменна, крия се в черупка.
Второто е, че, за добро или лошо, имам чувствителност, която винаги работи на максимална скорост.
За трето не мога да се сетя…

– Ако се сетиш за нещо трето, кажи, но преди това разкажи ни как се намерихте с фотографията?
Вече не знам точно как… Винаги разказвам историята как докато учих архитектура в Мадрид, ни дадоха дигитални фотоапарати, за да заснемем районите, в които трябваше да проектираме обектите си. Влюбих се в магията на дигиталката, преди да се влюбя и в аналоговия процес, докато учех фотография. Но вече не съм съвсем сигурна, че това е историятa. Мисля, че винаги са ме привличали хората, а не сградите. Хората, които правят всичко около тях, хората, чиято вибрация усещам прекалени силно. Фотографията се случи сякаш като извинение, за да мога да се доближа до тях.

Черната кутия, ©Фелия Барух

– Имало ли е момент, когато не си била сигурна, че това, което правиш, е правилният избор?
Да, само когато нямам достатъчно работа. Напоследък гледам да се справям с това, работейки и учейки други неща. Например италиански, бокс или как се прави книга. Спортът също винаги помага.

– Ако не беше фотограф, с какво щеше да се занимаваш?
Може би с психология. Много ме вълнуват хората, това, което чувстват, начина, по който го изразяват, причините, поради които са станали такива, каквито са, отношенията между тях, неразбраните неща, моментите, в които няма нужда от думи...
Животните са нещо друго, с което бих се занимавала, защото те биха могли да ме научат да се наслаждавам на момента и да живея в настоящето.

– Добре тогава да питаме така: каква искаш да станеш, като пораснеш?
Боксьор, защото ще знам да ставам, след като съм паднала – на ринга и в живота; защото ще мога да си контролирам яда, да съм концентрирана; защото ще мога да прегърна човек, непосредствено след като ми е бил тупаници. И разбира се, защото бих имала страхотно тяло!

Портрети от Палермо, Черната кутия, ©Фелия Барух

– Какво обичаш да снимаш напоследък?
Боксьори. Защото искам да стана като тях като порасна. Но като цяло хора и пак хора. И животни. Защото ме привличат душите им, очите им, емоциите им – и на хората, и на животните. Има неща, които не забелязваме, но апаратът успява да хване.

– Какви? Какво успя да научиш за хората, гледайки ги през обектива?
За хората мисля, че успявам да науча повече, когато махна преградата на обектива между нас. 
Когато съм с него, те са по-уязвими и се опитвам да ги накарам да не се чувстват така. Има фотографи – много добри фотографи – на които се възхищавам, но те работят така, че прекрачват една граница, събличат с помощта на "оръжието" в ръцете си. Аз имам прекалено силна емпатия и не съм такава. За мен човешкият фактор е много по-важен от това да направиш великия кадър.

Барток, Черната кутия, ©Фелия Барух

– А притеснява ли те, че напоследък всеки е фотограф?
Не ме притеснява, всеки може да пише също, но не всеки е писател.

– Какво си мислят другите, че работи фотографът, и какво всъщност прави той?
Работата на фотографа не е да направи хубава снимка, а да разкаже разказ през собствената си призма.
В момента работя върху първия си по-съществен. Казва се Palermo Boxing ("Палермо се боксира") и е моята лична история в един нов град, в който не познавах никого. Там ми се наложи да се справя най-вече със себе си. Надявам се да го видите завършен напролет.

– Кои са любимите ти проекти? Къде можем да гледаме твои неща и да следим какво правиш?
Напоследък снимам личен проект в Палермо, него може да следите в Инстаграм.

Palermo Boxing, ©Фелия Барух

Друго любимо мое нещо е Черната кутия, което е ателието ми за портрети. Обичам този проект, защото тогава съм във вихъра си – снимам хора, а понякога и животни, и работя в жанр, който много харесвам – портрета. Вълнувам се седмици, преди да ми предстоят дни с Черната кутия. Сега покрай празниците ще имам отново. Всеки, който иска да се снима сам, с куче, с близките си, с любимия да заповяда, само трябва да се запише на телефона ми преди това, за да направя график с часовете за снимки. Сега ще бъдем в КО-ОП, точно преди Коледа. Според мен портрет е супер подарък.

– Дай ни още от твоите неща, че ни стана интересно.
Добре, ами други два любими мои проекта са Непознатият друг и Влез, направи си селфи. Първият беше част от програмата на фестивал ФотоФабрика, на който съм основател и куратор, и разказваше за бежанците от Сирия и българите, посрещащи ги тук. Имаше сблъсъци, имаше много дебати, обиди, скандали. Ние отидохме в местата на конфликтите и се оказа, че нещата извън фейсбук пространството са доста различни.

Влез, направи си селфи, ©Фелия Барух

Другият проект беше нещо, което представих на една Нощ на музеите и галериите в Пловдив. Направих една огромна конструкция, като кабина, в която канех всеки да влезе и да се снима сам. Когато се влезеше вътре обаче, имаше провокация от моя страна – цялото пространство беше в мои селфита, правени в тежък емоционален момент – фотографски експеримент. И това много промени начина, по който хората излязоха на снимките си.

Непознатият друг, ©Фелия Барух

– Разкажи ни за трима души, които те вдъхновяват и въодушевяват професионално.
Хората, които ме вдъхновяват, по-скоро не са фотографи. Това са хората около мен – истински и любими. Семейството ми. Вивалди напоследък.

– Какво ти се снима? Сподели ни го, за да ти го пожелаем като за финал.
Винаги ми се снимат хора, така че портрети – със сигурност. Снима ми се и театър, танци, музика, бокс на професионално ниво.

– Тогава ти пожелаваме всичките хора и всичкия бокс на света. Успех!
Благодаря ви!

Ние сме това, което ядем. Но как всъщност хранителните ни навици отразяват личността и културата ни? В опит да разберете това, фотографът Грег Сегал пътува по света и снима деца от различни страни, използвайки в сценографията продуктите, с които обикновено се хранят.

Проектът Daily Bread: What Kids Eat Around the World е сниман в продължение на 3 години в 9 държави: САЩ, Индия, Малайзия, Германия, Франция, Италия, Сенегал, Обединените арабски емирства и Бразилия. "Фокусирах се върху децата, защото хранителните навици започват от ранна възраст", казва Грег Сегал пред Bored Panda. Той моли хлапетата да съставят дневник с всичко, което са консумирали в рамките на една седмица, и после включва ястията в снимките. Целта му е да покаже цялата хранителна палитра на едно дете и да провокира родителите да се замислят за режима на своите.

Според него хората не подхождат с достатъчно внимание към това, с което се хранят, защото все по-често не ние сме тези, които приготвяме храната си. Затова в книгата е отделено място на културите, в които е заложено не само готвенето като ценност, но и отглеждането и "улова" на храната от хората.

Кауакани Яуалапити: "Когато сте гладни, просто отивате до реката с мрежата си"

Кауакани Яуалапити, 9 г., е част от племето яуалапити в Бразилия. Живее в национален парк Шингу, резерват в Амазонската низина. Когато се ражда, майка ѝ я изолира от членовете на племето, които не говорят езика арауаки - така Кауакани е първото дете от 1940 г. насам, което e израснало с автентичния език на племето. От баща си тя научава португалски. Обича да чете исторически книги, особено за египтяните. По-голямата част от дните ѝ минават в игра в реката. Помага на домакинството, набавяйки маниока и правейки тапиока от него. Лови риба. На всеки няколко месеца Кауакани пътува до Канарана, където учи компютърни умения, въпреки че никой в селото не притежава компютър; няма електричество или течаща вода. Диетата на Кауакани е много проста: риба, тапиока, плодове и ядки.
„Трябват ми пет минути, за да си уловя вечерята“, казва момичето. „Когато сте гладни, просто отивате на реката с мрежата“. Червената боя на очите и по тялото ѝ е забъркана от семената урукум и я предпазват от зли духове.

Една от тенденциите, които книгата отразява, е, че децата от големите градове в западния свят се хранят по „зловещо подобни начини“, по думите на фотографа, въпреки че имат съвсем различни хобита и интереси.

И обратното – често най-качествените храни се консумират не от най-богатите, а от най-бедните. „В САЩ семействата с ниски доходи са най-големите потребители на нездравословна храна, защото е евтина. Но в Мумбай една пица струва 13 долара - непосилна сума за повечето хора. Така че много семейства там се хранят с достъпни и здравословни продукти като леща и карфиол.“, казва Сегал.

Анчал Сахани, която яде карфиол и колекционира опаковки от шоколад

Анчал Сахани, 10 г., живее в малка тенекиена барака на строителна площадка в предградие на Мумбай, Индия, с родителите си и своите брат и сестра. Баща ѝ изкарва по-малко от 5 долара на ден, които са достатъчни майка ѝ да приготвя бамя, карфиол с къри, леща... Анчал би искала да ходи на училище като други деца и да стане учителка, но е заета с домакинска работа и се грижи за малкия си брат. Когато има време, излиза извън строителната площадка, за да се наслаждава на аромата на жасмин и лотос и да наблюдава как децата от квартала играят крикет и бягат свободно.
Докато се разхожда, събира опаковки от шоколад, които намира по пътя около магазина за хранителни стоки.
Анчал мечтае също майка ѝ да я обича по начина, по който обича братчето ѝ.

Фотографът работи с около 60 деца, 52 от които са включени в книгата, документираща фотопътешествието му. "Започнах да снимам сина си и приятелите му от училище в задния си двор в Алтадена, Калифорния. После реших, че проектът ще има по-голям смисъл, ако се представи разнообразието от хранителни навици на повече места по света. Ако степента на затлъстяване в дадена страна е 25%, имах за цел да отразя това число в моята малка извадка.“

Ето още 7 от прекрасните снимки, включени в книгата на Сегал, представящи деца от всички места, които е посетил.

Мейса обича овесена каша и козе месо, но и хляб със спагети...

Мейса Ндяйе, 11 г., от Дакар, Сенегал, споделя една стая с баща си, майка си и брат си в сърцето на "Parcelles Assainies" - създадена през 70-те години комуна, приютяващи най-бедните жители на сенегалската столица. Мейса живее срещу стадиона и пазара, чиито стотици сергии предлагат всичко - от прясна риба до сватбени рокли. Благочестив мюсюлманин и ученик в ислямско училище, Мейса обича овесена каша и козе месо, от което се старае да консумира по-малко през седмицата. По-често пълни френски хляб със спагети, грах или пържени картофи. Мейса обича футбола и се надява да стане звезда като Меси или Роналдо. Ако имаше достатъчно пари, щеше да си купи хубава малка спортна кола. Мечтае майка му и баща му, който е хладилен техник, да могат да емигрират във Франция, за да печелят достатъчно пари.

Розали може да готви леща с наденица. И да я яде

Родителите на Розали Дюран, 10 г., от Ница, Франция, са разведени и тя живее по равно време с всеки от двамата. Това ѝ позволява да е близо както до Средиземно море, така и до френските Алпи. Има здравословна диета (която включва много прясна риба, като сардини), отчасти благодарение на баща си, ресторантьор, който я е научил да прави палачинки, салати и леща с наденица - любимото ѝ ястие. Единствените храни, които не обича, са рататуй, спанак и краставици. Своето чувство за стил, Розали има от майка си, която е моден дизайнер. Иска да бъде интериорен дизайнер, а сега се занимава с тайландски кикбокс, скално катерене, гимнастика и изпълнява магически трикове. Нищо не ѝ липсва, въпреки че би искала да отиде в Лос Анджелис и да види булевард Холивуд. Ако имаше достатъчно пари, щеше да си купи яхта.

Берил, която отглежда спанак на терасата си

Берил О Джин, 8 г., Куала Лумпур, Малайзия, живее в тиха жилищна сграда с родителите си и двамата си братя и учи в близкото училище. Баща ѝ е инженер, а майка ѝ управлява детски център. Нейното любимо ястие са спагети със сос карбонара. Берил отглежда бок чой и спанак на балкона си, не е ѝ позволено да пие газирани напитки и отказва да яде джинджифил. Тя мечтае да бъде мажоретка.

Юсуф - ирландска кръв в Дубай

Юсуф Абдула Ал Мухайри, 9 г, живее в Мирдиф, Дубай, ОАЕ. Майката на Юсуф е ирландка, дошла в Дубай, за да работи като сладкар. Тя се жени за местен мъж, с когото се разделя след раждането на Юсуф. Той обича готвенето на майка си, макар че сам си прави бъркани яйца и препечен хляб. Обича да чете, да рисува, да се катери, да язди коне и да създава научни проекти. Иска да стане пилот или полицай. Ако имаше пари, щеше да купи Ферари. Любимите му герои са Батман и майка му. Иска тя да се омъжи отново и да има братя и сестри.

Райската градина на Ханк

Ханк Сегал, 8 г., Алтадена, Калифорния, живее с майка си, учителка по пеене, и баща си, който е фотограф, близо до подножието на планините Сан Габриел североизточно от Лос Анджелис. Ханк и неговите родители отглеждат чери домати, артишок, тиквички, спанак, нар, грах, розмарин, мащерка, босилек, люти чушки, моркови, малини, дини. Любимите герои на Ханк са Алберт Айнщайн, Теодор Рузвелт и Ейбрахам Линкълн. Ханк иска да бъде инженер в НАСА, когато порасне.

Андреа, който не иска и да чуе за карфиол

Андреа Теста, 9 г., от Катания, Италия, живее в къща с родителите си и 6-годишната си сестра. Баща му е офицер в италианската армия, а майка му е домакиня. Любимото ястие на Андреа е паста карбонара с много бекон. Обича аромата на портокали и череши. Не иска и да чуе за карфиол. Любимият му герой е Робинзон Крузо. Мисли да стане лекар, защото знае, че лекарите изкарват много пари. Иска да си купи безпилотен самолет и малко куче.

Шницел, без гарнитура от броколи, моля!

Джун Гросе, 8 г,, от Хамбург, Германия, обича да се снима, тъй като майка ѝ е моден фотограф. Любимата ѝ храна е шницел. Не понася броколи. Обикновено се чувства заситена след хранене, но много бързо огладнява отново. Мечтае да лети до Луната и обича да чете "Дневниците на вампирите", чудейки се преди да заспи дали вампирите наистина съществуват.

Още:

Убедени сме, че понякога най-красивите сватбени и семейни снимки се получават само с едно щракване  - без на младоженеца, булката, кумовете или други замесени лица да им се налага да стоят на един крак и да се молят да нахлузят по-удобни обувки, докато невидима ръка сипе розови листенца и звезден прах отгоре им.

Бразилският сватбен и семеен фотограф Гилмар Силва обаче реши да покаже, че създаването на красива, изпълнена с любов и щастие семейна снимка, не е толкова лесна работа с проекта си LUGARxFOTO.

LUGARxFOTO ("място и снимка") показва "работната среда" на фотографа и далеч по-красивия краен резултат.

Целта му е не само да отвори разговор за ролята на Photoshop във фотографската игра, но и да анализира правилните ъгли и техники, които се използват за заснемането на добри кадри.

Работата на Силва включва и фотография на бременни жени, които със сигурност не искат да си спомнят мейкинга на фотосесията, но пък само вижте какво пазят в архивите си днес:

И за финал - ето как любимите места на децата, от които нас ни побиват тръпки, се превръщат в идеални сцени за семейните албуми:

Ники Буун е бивш физиотерапевт, понястоящем майка и самоук фотограф, която живее със семейството си в извънградската част на Марлборо, Нова Зеландия. Нейното детство много е приличало на летата, които повечето от нас помнят – босоноги, диви и свободни деца в търсене на нови приключения всеки ден.

Затова Ники Боон се опитва да пресъздаде детството си и за своите четири деца. Тя започва да снима, когато живее в Шотландия, откъдето по-късно се мести в Нова Зеландия. Основна фигура и муза на снимките ѝ са децата ѝ. Споделяме с вас серия фотографии на децата ѝ от албума „Детство в суров вид“, с които е увековечила всекидневието им без телевизия и устройства. (снимките са публикувани на страницата ѝ)

"Децата ми растат без телевизия и модерни електронни устройства."

"Този начин на живот може да се стори доста необичаен за някои хора..."

"...но съм щастлива, че избрах да живея на това приказно място със семейството си."

"Документирам дните им в естествена среда и непрекъсната игра."

"...това е физическият архив на детството им, животът такъв, какъвто е..."

"...архив на действителността им."

"Това е и отражение на детството, вкоренено в моето минало..."

"...когато усещах какво е абсолютна, пълна свобода..."

"Това е детството, което сега искам да предам на своите деца."

"Истински се надявам фотографиите ми да предизвикат спомен от нечие детство."

"Според мен най-хубавото нещо е децата да се приберат, целите покрити с кал."

"Те тичат и си играят по всяко време, когато поискат, и живеят в хармония с природата."

"Те са си на мястото тук - диви и свободни..."

"...И нищо не стои между младите им души и природата."

"Вярно е, че животът извън населените райони изисква много работа."

"...но е страхотно за децата да усетят какво значи да се налага да работиш, за да се наслаждаваш на това, което имаш."

"Те научават откъде идва храната ни, какво е живот и какво значи смъртта."

"Децата възприемат и напълно разбират този свят и научават много важни, невинаги лесни, житейски уроци."

cross