С Пламена Велкова, позната като Пам Велидис, в Майко Мила ви запознахме много преди да стане популярна с участието си в „Ергенът“. Решихме отново да ви срещнем с нея, за да чуем равносметката ѝ след риалити формата. Това, в което и този път се убедихме, е, че Пам носи в себе си дълбок поглед към дните и успява някак да улови тънкостите на смисъла на живота, който все търсим.
Като човек с философско образование с каква философия за живота започвате деня си?
Започвам деня си с мисълта, че смисълът не е даденост, а избор. Може би звучи много „по Сартр“, но е вярно. Всяка сутрин си казвам, че животът няма готов сценарий и именно в това е красотата му. Имам привилегията сама да изпълня деня си със смисъл. Понякога това е дълбок разговор, друг път е просто усмивката на любим човек или малките удоволствия като чашата кафе, която си пия бавно.
Вярвам, че свободата да създаваме смисъл е най-големият ни подарък в живота.
Затова дори в най-обикновените дни започвам с усмивка. Защото днес е още един шанс да напиша своята малка история по най-добрия начин за моите способности и въображение.
Снимка: Личен архив
Кои са трите Ви любими нови занимания? Или традиционни, които практикувате често?
Моите три любими занимания – две, които са част от ритъма ми отдавна, и едно, което открих едва през последната година – са своеобразна карта на това как разбирам движението и връзката със себе си и света.
Най-новата ми страст са планинските преходи. Там, високо, където шумът на ежедневието изчезва и остава само ритъмът на дишането и стъпките ми. В планината усещам абсолютния потенциал на тялото си – свободата да изследвам, да изкачвам, да надграждам себе си с всяка следваща височина. До това мое ново откритие винаги стоят и двете ми „стари любовни истории“ – тренировките във фитнеса, които ми дават дисциплина и сила, и дългите разходки из София, които за мен са като малки експедиции в познатото.
Снимка: Личен архив
Обожавам да откривам скрити улички, уютни кафенета или непознати гледки към града – да бъда турист в собствения си дом. София е моето живо платно, което винаги предлага нови нюанси за откриване. За мен тези занимания не са просто хоби. Те са начин да усещам живота в пълния му мащаб: в предизвикателството на планините, в ритъма на тренировките и в тихата магия на градските разходки, където всяка крачка води до ново кътче, което остава в сърцето ми.
От разстоянието на времето какви позитиви и негативи донесе участието Ви в „Ергенът“?
Позитивите от участието ми в „Ергенът“ със сигурност са повече, единствено и само защото аз се постарах да е така. Успях да достигна до много повече хора благодарение на участието си, да им предам своите послания и да ги докосна по начин, който, вярвам, е оставил следа.
В същото време негативите са били предимно за мен самата – особено защото периодът на участието ми съвпадна с тежка лична загуба. Това преживяване отключи в мен страх от загуба на близки хора, който нося и до днес. Въпреки всичко ценността на опита и на връзката, която създадох с хората, се опитвам да е фокусът, а не болката.
Какви изводи за типа хора си правите от подобни риалити формати? Какъв човек е българинът?
Риалити форматите дават възможност да се види много за човешката природа.
За съжаление, често виждаме, че българинът е склонен да бъде много краен съдник – да лепи етикети, да се присмива, да отхвърля, без да се замисли защо един човек се държи по определен начин. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш.
Според мен истинската преценка за някого, участвал в подобен формат, може да се направи едва след като целият процес приключи – когато вече се види цялостната му изява, всички емоции и промени, през които е преминал.
Само тогава може да се направи една по-обективна и зряла оценка, лишена от първосигналната реакция. Но за жалост, повечето българи нямат реална преценка за себе си и собствения си живот и съответно е почти невъзможно да имат адекватна преценка за някого, когото гледат на екран.
Каква е разликата между естествена и фалшива жена?
Естествената жена не е въпрос на външност, а на същност. Можеш да имаш корекции по тялото си и пак да си автентична, ако притежаваш характер, принципи и истинско отношение към живота и хората. Фалшивата жена, напротив, може да е напълно естествена на външен вид – без нито една промяна по себе си – и въпреки това да живее зад маската на лицемерието и да няма своя вътрешна автентичност. Истинността е в поведението, ценностите и начина, по който общуваш със света, а не в огледалото.
В едно от последните си видеа осмивате мисленето, че хората с наднормено тегло не трябва да се показват по телевизията, или трябва, но само за да се потят и да доказват на обществото, че могат да отслабнат. И правите препратка как този сеир се гледа от зависими от цигари, алкохол, наркотици, хазарт и от хора, които са зависими да обиждат. Има ли такава тенденция в същността ни – да се храним, когато „храним“ другите словесно? И колко е опасен езикът на омразата?
Езикът на омразата е коварен – той не просто наранява конкретния човек, към когото е насочен, а бавно и сигурно разрушава способността на обществото да бъде емпатично.
Когато децата растат в среда, в която е „нормално“ да се подиграваш на различните, те започват да възприемат това като стандарт за поведение. Така границите на съчувствието падат толкова ниско, че в един момент не остава място за човечност.
Храната, както и всяка друга зависимост, може да бъде бягство. Но за разлика от алкохола, цигарите или наркотиците тя е навсякъде и е лесно достъпна. Това прави борбата с хранителните зависимости една от най-тежките и често е незабележима. Хората с наднормено тегло не са „по-малко“, нито са длъжни да „доказват“ на обществото, че заслужават уважение, като страдат пред камера. Те заслужават да бъдат виждани като красиви, пълноценни и смислени хора – такива, каквито са.
И ако ще говорим за опасности, зависимостите към алкохол, наркотици, хазарт и дори към агресията и обидите, разрушават животи далеч по-бързо и по-дълбоко. Именно затова е важно да учим себе си и децата си, че никой не заслужава да бъде сведен до една своя слабост, както и че стойността на човека не се измерва в килограми, а в доброта, характер и светлината, която носи.
Снимка: Личен архив
Кое е най-хубавото нещо, което сте казвали на себе си?
Достатъчна съм точно такава, каквато съм – с всичките си несигурности, несъвършенства и проблеми. Отношението на останалите не трябва да ти отнема от стойността на тази достатъчност, която притежаваш.
А най-милото изречение, което сте чували от другите за себе си?
„Благодарен съм, че те има, защото с теб светът е по-хубаво и поносимо място.“ И не беше само в думите, а в очите, които говореха повече от самите думи.
Какво усещане Ви носят верните Ви приятели и как разбирате, че са такива?
Верните приятели носят усещане за дом – не място, а чувство. Може би е клише, но те са онези редки хора, при които можеш да свалиш всички маски и пак да бъдеш обичан. С тях тишината не е неудобство, а спокойствие. Те носят сигурността, че можеш да се довериш без страх, че ще бъдеш предаден.
Още не сме свършили, скрол надолу
Понякога разпознаваш верния приятел не по големите жестове, а по малките – в начина, по който помни какво е важно за теб и какво харесваш, в начина, по който просто е там, когато светът ти се разпада, без да задава въпроси. Просто е до теб и никога, ама никога няма да действа егоистично, за да си достави собствено удоволствие на гърба на твоята тревожност и разочарование например.
Снимка: Личен архив
Защо е важно човек да се приеме и да си позволи да се види красив в собствените си очи?
Да се приемеш е едно от трудните и ценни неща, които може да извоюваш за себе си и смело мога да заявя, че това е многократна битка със себе си. Когато спреш да гледаш какво представляваш самият ти през очите на другите и започнеш да се виждаш през своите, започваш да разбираш, че красотата не е в съвършенството, а в автентичността.
Новият свят, в който управляват телевизиите и социалните медии, въобще не предразполага към аргументирани и обосновани дискусии. И все повече хора се отдалечват генерално от тази способност. Но има начин да покажем на децата как се води такава дискусия. И точно това прави писателката, преводачка и основен двигател на издателство „Точица“ Зорница Христова. Вдъхновена от поредицата „Философски закуски“ на професора от Сорбоната Мишел Пюеш и детската писателка Брижит Лабе, тя превръща поставените от книгите теми в повод за разговор. С кифлички, все пак, защото децата са си деца.
Философските закуски не са нещо, което се случва само в София. Имаше във Велико Търново – на 15 октомври, както и в Добрич на 16 октомври. Ще има и в Стара Загора, oрганизирана от „Книжарница в куфар“ и фондация „Детски книги“ – на 21 октомври от 10:00 часа в двора на Къщата на Архитекта с тема „Нормалното и ненормалното“. Предстоят философски закуски в Пловдив и в българското училище в Кьолн.
Философските закуски са винаги различни – като всеки истински разговор. Основната формула обаче е, че децата говорят по трудните теми. Например различните причини да плачем, дали можем да се смеем на всичко, смелост ли е да показваме какво чувстваме и защо понякога плачем от радост.
Зорница Христова има и друга инициатива, която е много интересна за деца – музейните разходки. Те започват с първата подобна книга на издателство „Точица“ – „Един ден в музея“. Нейната втора част „Още един ден в музея“ излезе през тази година и включва изцяло нови части от музейния пейзаж в София. И това е един любопитен начин да срещнем децата с изкуство или науката. На 21 октомври от 11:00 в „Квадрат 500“ – Национална художествена галерия Зорница Христова ще има жива среща с читателите. Този път поводът ще е изкуството, като темата ще е картините на Златю Бояджиев, а още по-специално: скритият език на картините.
Събитието е безплатно, плаща се единствено билет за галерията.
Те смятат, че хората не трябва да имат деца. Кои са антинаталистите - и доколко са готови да прокарат идеите си? Джонатан Грифин разказва за BBC
"Не би ли било по-добре просто да се пробие една дупка в повърхността да земята и да се приключи с всичко?"
29-годишният Томас живее в източната част на Англия и въпреки че идеята му да взриви света е нещо като мисловен експеримент, той е сигурен в едно нещо - хората не трябва да имат бебета, а нашият вид постепенно трябва да изчезне.
Това е философия, наречена антинатализъм. Идеята датира още от древна Гърция, но напоследък получава огромен тласък от социалните медии.
Във Facebook и Reddit има десетки антинаталистични групи, някои с хиляди членове. В Reddit, r/antinatalism има близо 35 000 членове, a една от десетките такива групи във Facebook има повече от 6000.
Те са разпръснати по света и имат най-различни причини за своите вярвания. Сред тях са опасенията относно генетичното наследяване, нежеланието децата да страдат, концепцията за съгласие, притесненията за пренаселването за Земята и за околната среда.
Но всички те са обединени в желанието си да спрат човешкото потомство. И макар да са крайни движения, някои от техните възгледи, особено тези, които касаят климатичните промени, все повече проникват в основни дискусии.
Макар да не е антинаталист, херцогът на Съсекс наскоро заяви, че той и съпругата му Меган Маркъл планират да имат максимум две деца, поради опасения за околната среда.
Антинаталисти на теория и практика
Томас не бил чувал за антинатализъм, преди някой да използва термина, за да опише възгледите си по темата в коментари в YouTube преди няколко години. Оттогава той е активен антинаталист във Facebook група. Това му осигурява интелектуална стимулация и място, където да тества своите умения да води дебат. „Мисля, че е страхотно - обсъждаме реални проблеми, свързани с живота“, казва той и допълва, че някои от дискусиите са доста бурни".
Но страстта му към антинатализма не е само теоретична. Томас вярва, че целият човешки живот е безцелен и се е опитал да се подложи на вазектомия, но не е получил разрешение от NHS (Националната здравна служба на Великобритания). Лекарите от NHS могат да откажат да извършват операции по стерилизация, ако смятат, че процедурата не е в най-добрия интерес на пациента.
Идеята на Томас да пробие дупка в земята (той си представя голям червен бутон, който би сложил край на човешкия живот с едно натискане) - всъщност е много противоречива поради
ключов антинаталистичен принцип: съгласието
Казано по-просто, идеята е, че създаването или унищожаването на живота изисква съгласието на човека, който ще се роди или умре.
Кърк живее в Сан Антонио, Тексас. Той казва, че си спомня разговор с майка си, когато е бил само на 4 години. Тя му казала, че да имаш деца е избор.
"Няма никакъв смисъл за мен да вкарам доброволно в този свят някой, който няма никаква потребност това, за да страда и да умре", казва той. И споделя, че още в ранна възраст се е превърнал в антинаталист. Той се противопоставя на създаването на човешкия живот, защото никой от нас не е бил изрично попитан дали иска да бъде тук.
"Ако всеки човек е дал съгласие да влезе в играта на живота, тогава аз лично нямаше да имам възражения срещу това", признава той. „Зависи от съгласието или липсата на такова.“
Концепцията има и своята обратна страна. Проблемът с този голям червен бутон, който ще затрие човечеството е, че много хора се радват на живота - и не всички биха се съгласили с всичко това да приключи. Вместо това Кърк и повечето антинаталисти призовават хората да спрат да раждат - доброволно.
Има една особена тема в антинаталистичните групи. Те често осъждат хората, които имат психични проблеми, за това, че имат деца. Една публикация например включва скрийншот от пост на друг потребител, който споделя, че има биполярно и гранично личностно разстройство, както и непрекъсната тревожност. Антинаталистът е добавил коментар: "Този индивид има две деца. Тревожа се за тях".
„Имал съм шизофрения и депресия“, обяснява Томас. „Депресията е характерна за моето семейство. Мисля, че ако имам деца, има голяма вероятност те също да изпаднат в депресия и да не харесват живота си.“
Той също така се оплаква, че общността на антинаталистите често е неправилно етикетирана. "Хората започват да ни обявяват за откаченяци и психари", казва той. Истината, според него, е много по-сложна.
Как спасяването на земята стана основен аргумент на антинаталистите
Антинаталистичните аргументи през последните години са подхранвани от все по-големия фокус върху околната среда и потенциално опустошителните ефекти от изменението на климата.
Ако се съди по публикации в антинаталистичните групи, очевидно има голямо припокриване между техните идеи и екологична активност.
"Мисля, че е егоистично да имаш деца в този момент", добавя Нанси от Филипините, която е веган, не употребява пластмасови продукти, бори се за правата на животните и е инструктор по йога. "Истината е, че децата, които се раждат, създават повече разрушения за околната среда.", казва тя.
Във група във Facebook, наречена "много-гневни-антинаталисти", се споделя петиция, чиито автори се надяват тя да стигне до ООН. Заглавието ѝ е „Пренаселеността е корен на климатичната катастрофа - спрете раждаемостта в световен мащаб сега". Засега петицията има 27 000 подписа.
Идеята за въздържане от раждане на деца, за да се помогне на околната среда не е нова. Във Великобритания благотворителна организация, наречена Population Matters, предлага това от години, въпреки че не се води за антинаталистчна. Възгледите ѝ са в полза на устойчивостта на човешката раса, а не на нейното изчезване...
„Нашата цел е да постигнем хармония между човешката раса и планетата, която сме щастливи да обитаваме“, казва Робин Мейнард, директор на групата. "Ако има по-малко деца в света и по-малочислени семейства, можем да имаме много по-устойчиво население."
Но дали нарастващото население непременно ще доведе директно до екологична катастрофа? Според кореспондентката на BBC Стефани Хигарти, която се занимава с въпроси, касаещи глобалното население, това е сложен въпрос, защото е доста трудно бъдещето да се предвиди.
"Според научните прогнози, поради икономическото развитие и въпреки спада на глобалния коефициент на плодовитост, населението в света вероятно ще достигне около 11 милиарда до края на века", казва тя. „Дали планетата може да издържи това или не - не знаем."
По думите ѝ е много трудно да се предвиди колко хора може да издържи планетата, защото всичко е свързано с консумацията. "И това означава консумация на всичко: въздух, вода, храна, изкопаеми горива, дърва, пластмаса - списъкът е дълъг", казва тя и добавя: "Ясно е, че някои от нас консумират много повече от други. Семейство с 10 деца в страна като Бурунди ще консумира средно по-малко от тричленно семейство в Тексас.
"Има толкова много фактори, които ще се променят през следващото десетилетие и следващия век, че не можем да прогнозираме в момента."
Колко безобидни са антинаталистите все пак?
Въпреки нихилистката реторика в антинаталистичните групи, в тях няма индикации, че представляват реална заплаха - никой в тези онлайн общности не заплашва с убийство или насилие.
В дебатите обаче има ужасно груби прояви. Някои редовно обиждат родителите - наричайки ги „развъдчици“. Други обиди са насочени директно към деца.
"Винаги, когато видя бременна жена, първото ми чувство е отвращение", пише един потребител.
Но това не означава, че всички антинаталисти мразят децата, според тези, говорили пред BBC.
„Бих казала, че аз лично харесвам децата и тъкмо защото ги харесвам, не искам те да страдат“, казва Нанси. "Може би появата им в света би ме радвало, но възможната заплаха е толкова огромна, че просто не съм сигурен, че си заслужава."
В някои антинаталистични групи пък потребителите намекват, че бебетата не трябва да се раждат в конфликтни зони, ако има голям шанс за увреждания или пък от хора с ниски доходи. Понякога реториката залита към темата за селективното възпроизвеждане - или евгениката...
Антинаталистите, с които BBC говори, имат смесени чувства към тези идеи.
"Какви са мотивите им да имат дете?", казва Томас, попитан дали е загрижен за раждането на деца в разкъсани от война райони. "В такава държава има по-малка надежда, че нещата ще се обърнат."
Той е по-толерантен към раждането на деца в домакинства с ниски доходи. "Стана ясно, че нямам намерение да имам деца… но мисля, че можете да бъдете щастливи и в район с ниски доходи."
Още:
