fbpx

Наскоро в Майко Мила! получихме текст от наша читателка, която помоли да остане анонимна. Разказът ѝ е на тема, която вълнува всички, цялото ни общество - темата за училището и учителите. Ние ще уважим молбата на нашата авторка и ще я оставим анонимна, а уводът към разказа ѝ оставяме на нея.

********************

Бях провокирана от материала за "Автентичната учителка", а и от нещо, което се случи много близо до мен. Трима в семейството ми са учители. И преди да бъда оплюта, искам да кажа, че имам 2 деца.

Наслушала съм се на какво ли не. Виждала съм как на отличник в класа се пише двойка, защото е казал, че глаголът "има род" и как се търси причина да се пише тройка, защото иначе ще има проблеми. Как родители ходят да ходатайстват и предлагат какви ли не "неща" за едната тройка. Предпочитам да не бъда представяна, за да запазя в тайна името на учителката.

А това е историята и моите лични емоции.

Тя е учител от повече от 20 години. Научила е деца дори в 5-ти и 6-ти клас да четат!

Днес тя не иска да се върне в класната стая.

Историята започва, когато отказва предложената ѝ позиция в БНБ, след като е завършила отлично Икономическия техникум (Търговската гимназия) в Бургас. Иска да учи българска филология в университет. И успява! Не от първия път, но успява!

Въпреки всички трудности и двете деца по време на следването, завършва с много добър успех! Работи в малко „селско” училище около 10 години до момента, в който децата ѝ трябва да продължат да учат в средни училища. И така се връща в родния си Бургас.

Известно време никой не иска да я наеме, защото е работила в „селско” училище. И въпреки това пак успява след време да влезе в класната стая и да учи децата. Вярно, пак в „селско” училище и предимно с деца от малцинствата, но това няма значение! Тя знае, че това е нейното призвание, нейният път!

И така още 10-тина години. До влизането на абсурден закон, с който се позволява учителите да бъдат съкращавани и назначавани за срока на учебната година. Така започва ходенето по мъките. В големия град никой не иска да назначи учителка, работила с „циганчета”. Че каква е разликата, се питам аз? Нима разликата в потребностите на „селските” и „градските” ученици са толкова различни?! Та нали изучаваният материал е един и същ за всички?

Това обаче няма никакво значение, защото тя има семейство и три деца, за които трябва да се грижи и затова работи каквото има – чистачка, продавачка, сезонен работник...

Междувременно вече е станала и баба на двама прекрасни внука.

Идва ден, в който едно от децата ѝ, тръгнало по нейния път, я убеждава да опита отново. И тя го прави, защото знае, че това е нейното призвание! И успява, отново. Да, пак в „селско” училище, и пак с деца от малцинствата, но ОТНОВО влиза в класната стая.

И влиза в цикъла на назначаване и освобождаване след края на учебната година. Тя е добър учител. Повечето деца я харесват, колегите и директорите - също, но никога не е ясно дали следващата учебна година ще е в същото училище. И така един ден попада в „голямо градско” училище. Училище в град, близо до Бургас.

И сега идваме на най-важното. Каква е разликата в учениците от „градското” и „селското” училище? Сега ще ви обясня каква е.

„Градските” ученици са много по-нагли и нахални от „селските”. Родителите на „градските” ученици са прекалено заети да проверят какви ги вършат наследниците им и най-лошото - много от родителите показват неуважение към учителите.

Нашата учителка винаги е имала отлични и по-слаби ученици. Винаги е имала такива, които ги мързи, и такива, които им идва отвътре. Винаги е имала проблемни деца, но не и неуважение към учителя. Никога не се е налагало да се страхува от учениците и да влиза с ужас и страх в класната стаята. Никога не се е чувствала толкова безпомощна и сама.

Сега единствената дума, за която се сеща, е безсилие. Безсилие да се изправи срещу банда нагли хлапета и да ги сложи на мястото им, защото родителите ще долетят и ще я натикат в миша дупка, затова че се осмелила да се "заяжда" с милите, послушни съкровища! Нападки от висшестоящи колеги, че това не е най-правилният начин да си върши работата, просто още повече потискат душата!

Ще си кажете „ами и на мен ми се налага да се занимавам с идиоти и да ми пили шефът на главата”.

Дали е същото?

Дали е еднакво това да се налага да работиш с идиоти за известно време и това да трябва всекидневно да се бориш с наглост и простотия, идваща от малки и големи, и в същото време да се опитваш да си вършиш работата (да научиш малките на нещо)?

Всеки ден да бъдеш заплашван с бой и саморазправа от страна на малолетни хлапета, на които нищо не можеш да направиш, защото иначе ще загазиш?

Не мисля!

И идва следващият въпрос - какво следва от всичко това? Следва високо кръвно, депресивни състояние, безпокойство и безсъние. Нормален човек би си сменил работата, но къде да отиде един учител? Затова всеки се справя както може.

Голяма част от учителите са на успокоителни и антидепресанти, пушат като ТЕЦ – Марица Изток или пък стават един от основните спонсори на избите за вино. За да забравят, да притъпят обидите, да преглътнат унижението. Понякога обаче се стига до предела и тогава изходът може да е фатален, ако някой, който те обича, не реагира навреме.

Добре че тя има семейство, което го е грижа и я обича, защото иначе децата ѝ щяха да останат сираци, внуците – без любимата си баба, съпругът  - без любовта на живота си, дори свекърът и свекървата  - без своята снаха!

Всеки ден слушам как „тия учители нищо не правят”, „горкото дете, има толкова домашни, тия акъл имат ли”, „къде е гледала тая госпожа, че не е видяла какво е станало” и какво ли още не.

За всеки инцидент, случил се на територията на училището, обвиненията винаги са към учителите и училищния персонал. А какво се случва с личността и душата на един учител не ви засяга.

„Това им е работата”.

Но това не е така. Не им е работа да възпитават разглезените ви и непоносими деца.

Тяхна работа е да обогатят умовете им. А вашата работа, като родители, е да помогнете на детето, посредством учителите, да стане добър и достоен гражданин. Не маймунка, която да дундуркате, докато животът ви свърши.

Ако някой нарани децата ви, ставате като ранени тигри. Е, може и да сте такива, но аз ви държа отговорни за здравето и ЖИВОТА на една учителка, която единствено искаше да покаже света на литературата и грамотността на децата ви. И, да, аз също съм разгневена.

За случаите с деца всички знаем. Всекидневно ни заливат с истории за агресивни и неконтролируеми малолетни. Но колко пъти чухме историята на някой учител (изключвам „секси” учителката) – май никога!

Сигурна съм, че в историята, която разказвам, могат да се припознаят голяма част от учителите. Но всяко нещо си има граници и скоро, вие уважаеми родители, ще ги прекрачите.

Вместо да се тръшкате уморени на дивана вечер, намерете време да поговорите с децата си, потърсете подкрепа от учителите (вместо да ги критикувате) и може да се изненадате от резултатите. Освен ако не е твърде късно!

Надявам се да не прозвучи твърде строго и обвинително, но истината е, че в училището нещата вървят все по-зле и за това вина имат всички брънки по веригата. И ако искаме да видим светлина в тунела, трябва да работим заедно.

cross