fbpx

Олег Загородний е украински театрален и кино актьор. Роден е на 27 октомври 1987 г. в Киев. През 2005 г. постъпва в Националния киевски университет за театър, кино и телевизия. Кариерата му започва в театъра в Киев, а през 2015 г. става част от трупата на московския театрален център „Гогол“. 

От 2010 г. се снима във филми, като прави своя дебют в "Демони" и "1942". През 2021 г. Излиза игралният филм на естонския режисьор Петер Ребане „Жар птицата“ (Firebird) със Загородний в главната роля. Филмът разказва история по действителен случай от 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война. Историята е за любовната връзка между лейтенант от съветските военно-въздушни сили Роман Матвеев (Олег Загородний) и редника от армията Сергей Серебренников (Том Прайор). 

Филмът е показан на българската публика в рамките на специална прожекция по време на Sofia Pride Film Fest, а втората бе преди дни с участието на самия Загородний.

Олег, щастливи сме да ви видим на българска земя. Сигурно ви беше трудно да дойдете в България?

Радвам се, че съм в прекрасната ви страна, която помага на много мои сънародници да намерят сигурност, любов и грижа в тези тежки за родината ми времена. Да, не беше лесно да стигна дотук. Наложи се да ползвам няколко вида транспорт, да прекося Украйна с влак, да пътувам с кола, да се кача на самолет. Знаете, че войната в Украйна е причината да нямаме никакви полети, което много затруднява пътуванията. 

Но, вижте, това са малки проблеми на фона на трудностите, които имат украинците, свързани както с усещането за сигурност и свобода, така и с глада, насилието и злоупотребите на руските нашественици. Чувствам се добре от това, че мога да пътувам покрай филма „Жар птица“ и да разказвам какво се случва в моята родина, която е нападната по ужасен начин от един полудял окупатор. 

Затова километрите, денонощията път и умората нямат значение. Важно е много хора да научат, че в моята родина има война, която убива невинни деца, жени и мъже, армия, която изнасилва, ракети, които унищожават живота ни. Благодаря на България, че се грижи за нашите хора и че им дава надежда и подслон. Надявам се скоро войната да свърши.

Как живеете вие в Киев сега?

Животът ми в Киев е близък до нормалния. Уви, вместо самолети, над града ни летят само ракети. Опитваме се да сме нормални и да запазим самообладание, въпреки че е трудно. Животът ни се промени от войната. 

Аз имам свое място, кафене, което отворих преди войната, в което сам правя кафето – бариста съм, както и сладките неща. В началото на войната всички бяхме много уплашени и стреснати, никой не вярваше, че това ще се случи. 

Сега в кафенето ми идват все повече хора, говорим за войната, пием кафе, опитваме се да сме нормални въпреки ненормалните условия, които войната ни създава. 

Ужасно е да се събудиш от взрив и да разбереш, че ракета е паднала близо до дома ти. Странно е всеки ден да виждаш и войници по улиците, както и да се срещаш с бегълци от унищожените градове Мариупол, Херсон… Това е много страшно, но е действителността, с която трябва да се борим. А аз вярвам, че Украйна ще победи в тази война. Моят народ е свободен и няма нужда да бъде освобождаван от никого. Ние имаме път към Европа, където има свобода, равенство, мир и уважение на различието. 

Разкажете ни за ролята ви в „Жар птица“. Защо приехте поканата да участвате в този филм, в който играете войник гей?

Аз съм актьор и за мен всяка роля е предизвикателство, включително тази. Да изиграя Роман Матвеев, пилот на изтребител, беше приключение в личен и професионален план. В личен – защото трябваше да науча английски за три месеца, а в професионален – защото трябваше бързо да се напасна с големия екип на тази изключително професионално създадена продукция. 

За мен този филм е важен, защото е филм за любовта. Не е филм просто за двама гей мъже, които се крият от КГБ, защото са войници и това е забранено. Не е дори филм за страстта между двама мъже. Тази история е за нещо много повече – за това да си свободен и щастлив да обичаш някого въпреки измислените правила и ограничения. 

Имам приятели – гей хора, които живеят в Москва. Живеят заедно, като семейство, повече от 10 години. Когато единият, Миша, влезе в болница, другият не можа да се погрижи за него, да бъде с него, защото не е роднина. 

В това се превръща сега Русия – в онзи Съветски съюз, в който свободата, достойнството, личността нямат значение. 

В това иска Русия да превърне и моята страна, но няма да се случи – ние сме свободни и избираме щастието, свободата и равенството, които ще имаме само ако сме в Европа. В света, в който има все по-малко любов, да убиваш в името на идеология, е античовешко и е равносилно на геноцид.

Много българи са на страната на Украйна в тази война, не са малко и хората, които подкрепят военните действия и Русия. На тях какво бихте искали да кажете?

Вижте, аз знам, че вашият президент е на страната на Русия във войната, социалистите – също. Но познавам и българи, които са на страната на свободата и отлично разбират, че това е абсолютно необходимо условие, за да живеем достойно. Такива хора са Кремена от „За доброто“, Ива и нейния екип от центъра „Ела“, Сашо Миланов, Алек Алексиев, Георги Божилов, момчетата от Дома на киното, техни приятели и хиляди българи, които са приютили в дома си мои събратя украинци. Нормалните хора разбират, че агресията е недопустима. Опитът за превземане на една независима държава, изнасилванията и убийствата са ужасни извращения на идеолози с болни мозъци. 

Казахте имената на няколко българи… Какво ви свързва с България?

Войната. Войната и ужасните последици от нея за хората от страната ми. Посетих центъра на Кремена (Интеграционен център „За доброто“ – бел. ред.), който помага на деца и техните майки от Украйна. Видях в очите на българите онази добрина и топлина, която ни трябва сега. Видях братя и сестри, които са отворили дома си за нас и нашите проблеми. Украйна е благодарна за това. 

Алек Алексиев пък помогна на украинско момиче да стигне до български дом, където сега е спокойна. Георги Божилов и Алек са пътували няколко пъти до Украйна, за да дарят техника и хуманитарни помощи. Георги беше с мен и моите приятели, за да напазаруваме и дарим на центъра на Кремена стоки от първа необходимост. Видях и признанието, уважението и подкрепата в очите на българската публика на филма „Жар птица“. Виждам и оценявам усилията на обикновените българи. И в същото време се чудя къде са ви политиците. Но това е дълга тема…

Какво бихте искали да пожелаете на читателите на Майко Мила? 

Пожелавам ви да сте свободни и обичани. Да обичате децата си, да се грижите те да пораснат свободни, в свят без войни, да им дадете възпитание, с което да се гордеете, и те да направят велики дела. 

Пазете се. Ако сте жертви на насилие или злоупотреби, не се крийте, бъдете като нас, украинците – борете се за достойнството и свободата си. Не мълчете. Щастието и добротата са в основата на добрия живот.

Тази жена има изключителна биография и си признаваме, че леко си посипваме главата със сол, защото не сме чували за нея досега. Тя играе в страхотни постановки на Уест Енд (лондонския Бродуей) с изключителни актьори, режисьори и драматурзи. Снима по целия свят – има роля във филм на Анджелина Джоли, която Джоли създава специално за нея. И е наполовина българка (другата ѝ половина по съвместимост е черногорска, а цялото е направо супер! Запознахме се с нейната работа с излизането на филма на Виктор Чучков – 18% сиво, и искрено се надяваме да имаме поводи да чуваме за нея все по-често. Днес в "Жените могат всичко" ви представяме великолепната актриса с български корени Доля Гавански.


– Доля, толкова сме впечатлени от биографията ви, че се чудим откъде да започнем с въпросите. Ще питаме наред, пък ако станем малко досадни, простете. Започваме с повода за нашата среща – филма на Виктор Чучков-син по романа на Захари Карабашлиев 18% сиво. Кажете ни как стигна до вас поканата за ролята и какво беше първото ви впечатление, след като се запознахте с героинята си Стела?
– Прочетох сценария, темите ме докоснаха, следваха пробни снимки с Руши. Ролята на Стела много ми хареса. Смятах, че мога интересно да развия този образ. Някои неща в моя живот се преплитаха в Стела – не само факта, че аз отдавна живея в Лондон, но и определени предизвикателства на героинята ми.

– Екипът на филма е интернационален и много интересен, пълен със страхотни професионалисти. Издайте малко от работния процес, какво се случваше на снимачната площадка, как се работи с имена като Виктор Чучков и Руши Видинлиев?
– С Руши много добре се разбирахме. Репетирахме, изграждахме героите, помагахме си. С Виктор също. Той има един специален усет към визуалното, актьорите, музиката, въобще нещата, които иска да постигне, и създава една творческа атмосфера на снимачната площадка, въпреки че графикът беше много натоварен и нямахме много време за безброй дубли на всеки кадър. С повечето английски актьори бях работила и преди и много се радвам, че имах възможност да събера тези мои два свята.

Виктор Чучков, Руши Видинлиев, Доля Гавански

– Разбрахме, че сте част от работата по филма не само в качеството ви на актриса, а и като съсценарист заедно с Хилари Нориш. Какво ви провокира да се включите в проекта и по този начин? 
– Всичко започна със Стела. Желаех да създам една съвременна истинска жена, което беше важно за образа на Зак, и исках да сме точни към английската реалност. Имаше опасност Стела да е някаква визия, по която един мъж тъгува и фотографира. Aнглийският диалог имаше нужда да се редактира и определени теми и герои да се развият. Tака предложих Хилари Нориш, великолепен британски редактор и сценарист. Следваха срещи, безсънни нощи и многобройни телефонни разговори между Хилари, Виктор и мен. Целият процес беше много специален.

– Какъв филм е 18% сиво? За кого е историята, която разказва?
– Мисля, че филмът може да докосне хора от различни поколения и от различни държави. Това е една история за съвременен търсещ човек, за променливите взаимоотношения между двата пола, за любов, загуба, порастване, надежди, за това къде е нашият дом, какво е нашият дом, за България, Англия и Европа. В същото време филмът е пълен с хумор.

– А какво беше най-голямото ви предизвикателство по време на снимките в ролята на Стела? 
– За първи път играех на български език. Израснах в Белград – баща ми е черногорец, а майка ми е българка – и там ходех едновремено в обикновено и в музикално училище, а тинейджърските години прекарах в Русия, където майка ми работеше. 

– Може ли един малко по-личен въпрос, свързан с отношенията между героите във филма? Как виждате живота на съвременната жена, която се опитва да постигне нещо за себе си, но нейният партньор все още я възприема за емоционална патерица? Признаваме, че разпознахме много наши познати и приятели в двата образа.
– Радвам се, че така го усетихте. Мисля, че много жени имат подобен проблем и ще разберат моята героиня Стела. Може би това е случайност, но и от моя опит с познати от различни култури, които  идват да живеят в Лондон, мога да каже, че мъжете по-често недоволстват. Мисля, че е свързано с мъжкото его или пък с традиционното очакване от мъжа да успее. А Лондон е скъп и пълен с конкуренция, не е лесно се утвърдиш и да успееш. Мисля, че някои мъже ще съжаляват Зак, но по принцип е време да се порасне и да се градят отношенията на друга основа. Kаква е съвременната жена е труден въпрос… Според мен не можем да бъдем във всичко перфектни, но затова можем да градираме важните за нас неща.

– Кога ви е било най-трудно в работата като актриса?
– В тази работа един ден можеш да си звезда на Бродуей, а в друг изведнъж – тишина, не знаеш какво те чака нататък. И това понякога е трудно. В първите години в Англия ми беше важно да се развия като драматична актриса, имах  като основа руската и английската школа едновремено, но все пак бях чужденка в Лондон и началото беше доста трудно.

Работих много върху езика, исках да играя колкото се може повече класически роли в театъра, а не да вляза в клишетата на роли за чужденки. Вярвах, че имам много още какво да науча, особено с пиесите на Шекспир, които разширяват и развиват актьорския диапазон, вкуса и мисълта. В един период изиграх героини от гръцката трагедия: Андромаха, Елена от Троя, Клитемнестра, Артемида, Афродита. Започнах да участвам в постановки на Уест Енд и в пиеси на прекрасни съвременни автори като сър Том Стопард, Карил Чърчил, Дайвид Крейг.

Едно от хубавите преживявания беше работата ми с режисьора Майкъл Уинтърботъм и актьорите Стив Кугън и Роб Брайдън във филма Пътуването. Сценария, който получихме, имаше само основна драматургична линия и ние импровизирахме целия текст. Майкъл Уинтърботъм обича да снима всичко около актьорите си с малък снимачен екип, а Стийв и Роб са гиганти на британската комедия – мозъка и въображението им работи много бързо и с тях беше огромно удоволствие да се работи.

– Действително сте работили с изключителни имена в киното и театъра. Разбрахме, че Анджелина Джоли например е написала специална роля за вас в последния си филм. Как става това? Как премина кастингът?
– По време на кастинга не се знаеше кой е режисьорът, нито пък намактьорите беше даден целия сценарий. Не знам с какво я впечатлих, когато наближиха снимките аз вече бях бременна в 5-ия месец и тя написа малка роля за мен. В моята актьорска работа това не е значителна роля, но познанството с Анджелина и възможността да я видя как работи като режисьор, разбира се, беше много вдъхновяващо.

– Какво харесвате в работата на театралната сцена? Как се променя актьорът, когато е на сцена в сравнение с работата му за екрана например?
– Театърът е живо изкуство, има нещо много специално в този обмен на енергия между актьора и публиката и как играта се развива през този контакт. С пиесата Damascus (Дамаск) с режисурата на Филип Хауърд, в която играх с Юън Бремнер, освен в Лондон, играхме един месец в центъра на Ню Йорк и имахме невероятни турнета в Москва, Торонто и Близкия изток, точно преди проблемите там. Бях на сцената непрекъснато. Играех пианистка, типаж на гръцка богиня, която всичко вижда и знае, често се обръщах и директно към публиката.

В Damascus се чувстваше, че всяка дума има огромно значение, публиката търсеше подтекста. В Кайро бяхме огромен хит и публиката възприемаше хумора прекрасно, а в Рамала, Палестина, се разви полемика за британските отношения към този район.

Киното си има друг чар. Театърът изисква определена техника с тялото и гласа, докато киното е по-минималистично, по-интимно в изграждането на герои. Тази интимност дава възможност да се навлезе в образите по друг начин, а и ако нещо не става, може да се повтори. Oбразът често се гради не по пътя, по който върви героят на екрана, а в зависимост от графика на снимане на определени сцени.  И тази игра между развитието на героя и това какво се открива по време на снимки, също е значителна.

– Ще ни разкажете ли малко и за работата ви като продуцент в компанията ви Thea Films? Над какви проекти работите? Как се разбива клишето, че продуцентската работа е едва ли не резервирана само за мъжете в бранша?
– Интересно е, че при големите холивудски филми, по-рядко се срещат жени режисьори и сценаристи, отколкото жени продуценти. Тези професии не са лесни, истинското писане, както и режисурата, изискват да изхвърлиш цялото ежедневие от главата си – нужен е фокус. Също така да си режисьор е като да си един вид лидер на голяма армия от хора. Разбира се, зависи от обстоятелствата, но мисля че на повечето жени, особено когато са майки, този баланс между семейство и такава работа е доста труден.

В последно време ме увличат документални филми. Скоро завърших филм и като режисьор – Женски ден – където се срещам с невероятни жени от различни професии, години, интереси. Например носителка на Нобелова награда, ветеранка от войната, феминистка десидент... Филмът имаше премиера на Московския кинофестивал, скоро ще имаме киноразпространение в Русия и Англия, а през март ще имате възможност да го видите на София Филм Фест.

– Чакаме го с нетърпение! Споменахте България, ще ни кажете ли какво носите от нея със себе си? Имате ли си любима “българска” черта, така да се каже?
– Нося черти от семейството си, от възпитанието си. Майка ми Антонина беше многократна шампионка по шах на България, винаги работеше и беше независима. Тя ме зарази с непоправим оптимизъм и смелост. За нея беше много важно да ми покаже света, най-вече за да имам възможност да сравнявам и избера своя път.

Когато бях малка много време прекарвах във Варна с моите любими баба Доля и дядо Георги. Дълбоко съм свързана с морето. Дядо ми имаше особен интерес към мореплаването, към историята и въобще към големите общочовешки въпроси. Доля държеше на дисциплината и ме възпитаваше на трудолюбие, може би защото беше завършила немско училище. Тя разбуди въображението и любовта ми към изкуството, към книгата. По време на дългите ни разходки в Морската градина рецитираше стихове за морето от любимия ѝ Иван Вазов. Може би затова нося в себе си един непоправим романтизъм.

– Можем ли да очакваме да Ви виждаме по-често на българска сцена/екран след работата ви по 18% сиво?
– С добър сценарий и екип, разбира се.

Откакто документалният филм на HBO Leaving Neverland (Напускайки Невърленд) бе представен на фестивала в Сънданс преди няколко седмици, всички, на които им предстоеше да го гледат, бяха предупреждавани, че след него повече никога няма да виждат поп идола Майкъл Джексън по същия начин.

Този силно развяван флаг, заедно с новината, че "Джексън естейт" (управляващият материалните и нематериални активи на Майкъл Джексън консорциум) съди HBO за 100 милиона долара, като че ли създаде защитна обвивка около имиджа му. А главните герои във филма бяха нападнати и подиграни от хиляди фенове на поп иконата още преди да бъдат изслушани.

Сега, когато филмът вече се появи в ефира на HBO, вече е ясно, че как да гледаме на Майкъл Джексън и дали музиката му да бъде спряна е нелеп спор. Leaving Neverland не е документална лента за възхода и падението на Майкъл Джексън и не той е поставен в "най-неудобната" позиция "без възможност да се защити", както мнозина от феновете му проплакаха. Не съдбата на нечие музикално наследство е фокус на филма, а съдбата на децата, които преживяват - и премълчават - сексуално насилие.

Най-напред филмът задава въпроса колко възрастни – не само от семействата на жертвите (които са най-удобните „обвиняеми“ за пореден път), но и колко възрастни от семейството и обкръжението на Джексън, както и от отговорни институции и организации – са били склонни да приемат, а и още са, че е нормално да пуснем децата си на „пижамено парти“ в компанията на любезен ексцентричен мъж.

Продуцирана и режисирана от Дан Рийд, 4-часовата история е изградена от разказите на двама мъже - Уейд Робсън и Джеймс Сейфчук - които с ужасяващи подробности споделят как са били привлечени от Майкъл Джексън и после насилвани сексуално от него в края на 80-те и началото на 90-те, когато са деца. Понякога майките им са били наблизо, друг път децата са оставяни сами в компанията на Майкъл за няколко дни, става ясно от признанията на героите.

В по-голяма част от филма и двамата мъже описват отношенията си с него като огромна привързаност, подхранвана от удоволствията в ранчо с невероятен увеселителен парк Neverland. По думите им и двамата са били убеждавани от него, че интимните им отношения трябва да останат в дълбока тайна, иначе и той и те ще пострадат. И двамата по-късно имат добри кариери - Уейд Робсън като хореограф, Джеймс Сейфчук като режисьор и рок музикант. И двамата описват сходни емоционални сривове, когато вече са станали бащи – и когато спомените за случилото се в Невърленд, започва да опустошава психиката им.

Vanity Fair напомня, че години преди това и Робсън и Сейфчук са непоколебими поддръжници на Джексън, когато той е обвинен за сексуално насилие над дете през 1993 г. (делото е решено с извънсъдебно споразумение за сума от над 20 милиона долара.) Робсън се явява в защита на Джексън, когато той е изправен пред съда за подобни обвинения и през 2005 г. (тогава звездата е оправдана по всички обвинения). Родителите на двете момчета, които следят делата отблизо, тъй като синовете им са привлечени като свидетели, казват, че са питали децата си дали той е правил нещо неприлично и с тях. И напълно се доверяват на отрицателния им отговор.

Филмът показва пропуснатите от родителите сигнали, че децата им са били в опасност, проследявайки историите на двамата мъже в една и съща времева линия. Интервюирани са и съпругите на обвинителите, както и други членове на семейството, но най-голямо време е отделено на разговори с майките.

Уейд Робсън е луд фен на Майкъл Джексън още на 5-годишна възраст. През 1987 г. печели състезание по танци в местен мол в родния си град в Австралия. Наградата е среща с Майкъл Джексън, но Уейд стига по-далеч като се качва на сцената с поп звездата.
Той и семейството му разказват, че по-късно 34-годишният тогава Майкъл Джексън купува факс за дома им и започва да изпраща картички на Уейд, обръщайки се към него с „Мъниче“. Говори си по телефона и със сестра му.
Кани семейството в Дисниленд, а после и в имението си Неврърленд. И там, „под формата на игра“, започва сексуалното насилие, твърди Уейд.

Джеймс Сейфчук и Майкъл Джексън се запознават през 1986 г., докато се снимат заедно в реклама на Пепси. Тогава момчето е на 10.
В началото на приятелството им поп звездата отваря гардероба си и казва на момчето да си избере якето, което най-много му харесва, разказва Джеймс. Дава му стотици долари. После го кани да дойде с него на лятното му турне и двамата са непрекъснато заедно.
По думите на Джеймс, Джексън го запознава с мастурбацията в хотел в Париж.

И двете момчета искат да бъдат известни, а майките им смятат, че близостта до Джексън може да бъде само в тяхна полза, става ясно от признанията им във филма. Майките са омагьосани от любезността и щедростта на звездата, както и от вълшебния свят, до който имат достъп, благодарение на приятелските чувства, които Майкъл демонстрира на децата им и въобще на семействата им.

По-късно майката на Уейд, Джой, напуска с децата си Австралия и заминава за Лос Анджелис, надявайки се да превърне това приятелство в кариера. На семейство Сейфчук пък, които вече са в Лос Анджелис, Джексън подарява къща, разказва във филма майката на Джеймс - Стефани.

Дан Рийд не отправя буквално обвинение към родителите на децата –както и ние не бива и да се подхлъзваме по подобно послание – но в един момент включва записи от TMZ, в които един от коментиращите казва, че „Робсън не трябва да съди „Джексън естейт" за сексуалната злоупотреба с него, а майка си – затова, че го е оставила да спи в едно легло с Джексън“. Самият Робсън разказва пред камерата за негодуванието, което е натрупал към майка си, а съпругата му, Аманда, споделя, че не е искала свекърва ѝ да влиза в къщата им в продължение на месеци, след като Уейд за първи път ѝ признава за сексуалното насилие.

Да, филмът определено задава въпроса „А какво ще кажете за родителите?“, показвайки, че възрастните не са имунизирани срещу заслепяващата амбиция, веднъж попаднали под чара на огромна звезда. Още от първата история за сексуална злоупотреба с деца от страна на Майкъл Джексън през 1993 г. обаче, един от най-често срещаните начини да се отпъди идеята, че кралят на попа е прекарвал интимно време с деца, е: „Обвинявайте родителите на децата, разследвайте и преследвайте тях“.

Тази линия на мислене не просто казва, че родителите са съучастници в предполагаемите действия на Джексън, но ги поставя на ниво престъпник, отнемайки по този начин от гнева към любимия певец, коментира Спенсър Корнхабър в The Atlantic.

За успокоение на най-критичните към родителите зрители, майките не си прощават. „Не защитих сина си", казва Стефани на финала. "Това винаги ще ме преследва. Имах една работа, имах едно дете… и се провалих.”

Няма как да не говорим за поведението на родителите и за тяхната жестока наивност в името на успеха и славата на децата им. Но да ги обвиняваме гръмко значи да се поддадем на заблудата, че това може да се случи само на деца "с такива родители" в онзи контекст, не на нашите, което в много случаи е причина насилието да се неглижира.

„90% от хората, които сексуално злоупотребяват с деца, са хора, които са известни, обичани и надеждни, а от тези 90%, 40% са членове на семейството.“, казва по повод филма Ейми Пумо, директор на клиничните услуги към Нюйоркската общност за превенция на жестокостта над деца, пред сайта Romper.

Опра Уинфри, която е модерирала дискусия с участието на двамата мъже, казва, че го прави, защото филмът преминава отвъд личността на Майкъл Джексън. Обсъждайки коварния процес на ухажване, Уинфри казва: „От години твърдя, че ако насилникът е добър, ти няма да знаеш, че се е случило… Ако насилникът е добър, той или тя ще те накара да се чувстваш част от неговия свят…"

По думите на Ейми Пумо, голяма част от родителите не знаят много за проблема със сексуалното насилие над деца, защото "това е стигма, нещо, за което все още е срамно да се говори в обществото ни". Според нея наличието на сексуално насилие може да бъде невъзможно за улавяне от родителските радари именно защото то не съществува изобщо като възможност в съзнанието им."

Има многобройни примери за тази родителска слепота в Leaving Neverland. Например Сейфчук разказва как една вечер иска да види сина си и Майкъл, но вратата на стаята в Невърленд, в която са двамата, е заключена… После той се извинява и казва, че не е разбрал, че е заключено, а майката е спокойна, виждайки, че двамата са облечени...

Ето защо е важно непрекъснато да задавате въпроси, вместо да се страхувате да не бъдете набедени за свръхобсебващи родители: "Другото нещо, което знаем за хората, които насилват деца, е, че се насочват към онези, чиито родители не задават въпроси или които не контролират достатъчно децата си", казва Елиза Харел, директор образование, обучение и превенция към Националния център за изчезнали хора и експлоатирани деца.

"Задаването на въпроси за това какво се случва в живота на детето ви, когато не сте с него, е важен начин да предотвратите или откриете навреме дали с него се случва нещо неподходящо", казва Пумо.

Тя добавя също така, че утвърдена тактика на насилниците на деца е да се грижат със същата щедрост и за родителите им, както и да говорят редовно с тях (Джексън прекарва часове в разговори с майките Уейд и Джеймс), да ги ухажват и да печелят доверието им, търсейки в същото време някаква уязвимост, например финансова.

"Когато доверието е изградено и предимствата за семейството са добре установени, насилникът започва да иска все повече и повече време насаме с детето, а родителят е убеден, че то е в безопасност."

Родителите трябва да се образоват, за да преодолеят собствените си проблеми, свързани с темата за сексуалното насилие", казва още Пумо. „Мисля, че трябва да съчетаем това с темите от сексуалното образование, да обясним на децата си, че само по взаимно съгласие сексът е забавен и приятен и да предразположим децата да говорят за това, което ги кара да се чувстват объркани.“ Тя допълва, че от ранна детска възраст можем да започнем с най-простото - да научим детето на правилните анатомични имена за собствените му части на тялото.

Родителите също така трябва да се чувстват комфортно да изискват повече информация за средата в институциите, с които децата им взаимодействат, независимо дали става дума за училища, или извънкласни или спортни занятия.

Най-важното е да признаем, че като родители не сме имунизирани срещу грубата липса на надзор, която ни изглежда толкова очевидна във филма Leaving Neverland.

Защото също като нас, родителите в този документален филм обичат децата си.

Сигурно знаете как този чутовен мъж печели ролята си в „Игра на тронове“. Като по време на прослушването за сериала изпълнява Хака – древен военен танц на новозеландското коренно население Маори, който те използват не само за да плашат противниците си на бойното поле, но и при сключването на мир.

Сега имаме удоволствието да видим прословутите хака умения на Момоа, който изпълнява танца в компанията на двете си деца и местни новозеландци преди началото на премиерата на новия култов филм, в който има главна роля - Aquaman.

И въпреки че е много очарователно да забележиш как 11-годишната му дъщеря Лола и 9-годишният му син Накоа-Уолф се присъединяват към танца, убедени сме, че ще пропуснете този момент, втренчени в тялото на Момоа. И тризъбецa му...

Приятни сънища!


Още:

Десет факта за жените от "Игра на тронове"

След чудните истории Първокласник в Канада и Едно българче в една обикновена канадска гимназия, любимата ни Дарина Рангелова ще ни разкаже и колко "обикновено" протичат коледните празненства в канадските училища.

Всяка година по това време чета из нета как в България коледните тържества в училище стават все по-пищни. А тази година разбрах, че на първолаци им правят тържество с DJ в нощен клуб, макар и през деня.

Да не говорим за подаръците за деца и за учители - невероятни суми прочетох. И всичкото това разточителство на фона на добре известния ни стандарт на живот.

За 10 години толкова много са се променили нещата в посока все по-голяма комерсиализация и показност. За всичките години в училище на детето ми в България нито веднъж не е имало коледно тържество ИЗВЪН училището, а сега дори правят завършването на детска градина в ресторант!

Завършването на детето ми на детска градина също беше малко в повече, но поне беше в Националния исторически музей. След това децата играха на детската площадка и разгледаха самолетите. Предвид, че някои деца е възможно никога да не бъдат заведени, това си е плюс, което ме подсеща, че не съм водила другото си дете там.

Ето как се отбелязва Коледа в училище в това така комерсиализирано канадско общество.

Общо взето целият месец е подвластен на Коледа, украсяват си стаите, имат разни пижамени дни, базари с благотворителна цел и всякакви такива неща. Тази година децата в цялото училище събират играчки и ще ги дарят на организация, която ще ги раздава на бедни семейства.

Коледният дух е изцяло и в учебния процес. Тази седмица ще правят джинджифилова къщичка, която после ще изядат, но това всъщност е урок по математика!

Докато правят тестото, ще трябва да измерват продуктите. За мерки и теглилки мисля, че учиха миналата година, но може би преговарят, не знам, защото както знаете в канадските училища няма учебници.

Ако има някакво тържество, то е за цялото училище, провежда се в салона и не е повече от час. Иначе, обикновено последния учебен ден си правят „купон“ в стаята. Може да гледат някой коледен филм, или да пеят коледни песни, да се занимават с разни други игри. Родителите изпращаме по нещо за почерпка. Обикновено има списък какво да се прати и родителите се отбелязват кой какво ще прати - плодове, сирене и солени и сладки бисквити са стандартните неща.

Интересното е, че нещата които се правят като курабии и сладки, държат да са домашно направени, а не купени. И не искат сертификат и проба от лаборатория, а само написано какви са съставките на съответните курабии, за да не го яде дете, което ма алергия към някоя от съставките. Децата с алергия тук са добре обучени, предполагам и в България де, то си е необходимост.

Моите деца нямат алергии, но, не знам как става, децата, които имат, сами си казват. При малките сигурно си е проблем. Просто тук ми направи впечатление, когато на рожден ден на Тони, който ставаше на 6, едно също 6-годишно детенце дойде и ми каза, че има алергия към пеперони. Родителят като го доведе, нищо не каза, явно разчита, че детето си знае. Стана малко тъпо, защото това е любимата пица на Тони, но в крайна сметка той много добре разбра и сам предложи за всички да е вегетарианска, което си е урок по емпатия! Аз пък доста бях изненадана от факта, че някой е алергичен към салам!

Да се върнем на Коледата. В детска градина/училище децата не получават подаръци от дядо Коледа, това си е за вкъщи. За учителите също не ми е известно да се събират пари за огромни подаръци. Който иска подарява, но е нещо символично. Та вместо те да получават подаръци, в училище децата изработват нещо за подарък за семейството си.

Това е - учат ги и да дават, не само да получават.

Един от най-обичаните български актьори, на когото смешките му се получават от воле, е звездата в първата българска коледна комедия „Smart Коледа“, чиято гала премиера е днес, 28 ноември от 18.30 ч. в столичния Paradise Center.

Ако не успеете да се вредите сред първите зрители, филмът тръгва по кината в страната на 30 ноември.

“Smart Коледа” разказва за магията на човешките взаимоотношения в контекста на технологиите. 9-годишният Марти (Константин Гергинов) попада в работилницата на Дядо Коледа. Момчето измества стария ръководител Работливко (Калин Врачански) и решава да я модернизира. След доста усилия успява да научи Елфите да боравят  със смарт технологиите, обаче вместо да вършат работа с тях, те се пристрастяват към Елфбука и игричките. Неточност в компютъра обаче обърква работата и Коледа е на път да се провали. Ще успеят ли Марти и елфите да преодолеят различията си в името на празника?

“Хубаво е човек да е дядо, аз вече имам две внучета и се чувствам много добре и в образа на дядо Коледа, и в образа на дядо Кръстю”, каза актьорът Кръстю Лафазанов за ролята си във филма пред NOVA. 
“Мястото на снимките беше приказно. Всички бяха с невероятно красиви костюми. Искам да благодаря на създателите на декора”, каза още той за невероятните снимачни площадки, на които над 150 техници изграждат над 5000 реквизита, 122 различни стъклени и цветни форми и 40 уникални костюма.

В комедията ще видим още Стефания Колева, Станислав Пеев, Радослава Неделчева, Константин Икономов, както и още много млади и обещаващи актьори. Специално участие във филма имат Поли Генова и Орлин Павлов.

Премиера на „Smart Коледа“ предстои и в Брюксел на 1 декември, и в Лондон на 8 декември по покана на българските общности там.

"Smart Коледа" е поредната българска кино продукция, която се реализира с подкрепата на NOVA като част от дългосрочната стратегия на медийната група за подкрепа на българските филми на всички платформи.

Мая Фадеева вече няколко пъти е гостувала на Майко Мила: Моем - носим! е първият ѝ текст при нас, който е своеобразен наръчник за средствата за пренасяне на бебета и малки деца, разбирай - слингове и други подобни, след това ни въведе и в света на силиконови гривни в случаи на бързоходни деца, които ни изчезват от погледа за секунди - Детето бяга?, а накрая ни разказа и какво е да си майка, когато ти самата нямаш такава - Да станеш майка без майка. Днес Мая ще ни отведе на пътешествие из Замръзналото кралство, в компанията на децата си и, разбира се, Елза и Анна.

*****************************

Дъщеря ми е на три години. Онзи ден застана по средата на хола, погледна ме с един много сериозен поглед и ясно каза:

„Мамо, аз, като бях малка, обичах багери и камиони. Сега съм голяма и обичам Елза и Анна“.

Замислих се. Ами, май и аз започнах да обичам Елза и Анна. Вече съм гледала „Замръзналото кралство“ на Дисни над 20 пъти. Мога да пея всички песни от филма и на български, и на английски, а основната песен припявам вече и на испански. Безропотно помагам на дъщеря ми да облече роклята на Анна (да, тя обича Анна повече!) и нямам съвсем нищо против, че откакто това филмче навлезе в живота ѝ (ни), тя вече категорично предпочита синия цвят пред розовото или лилавото.

А харесвам Елза и Анна, защото филмът представя два образа, които търпят развитие в продължение на повествованието и биха могли да бъдат дори прекрасни модели за подражание, ако са добре осмислени. Ето защо мисля така:

Анна ни учи, че да обичаш, понякога означава да си смел и да се доверяваш. Анна ни показва колко е важно да си уверен в себе си, да си упорит и да опитваш и да не се отказваш, дори и когато всичко изглежда загубено. Но ни учи също и колко е важно една млада жена задължително да има социален опит и знания, за да не бъде манипулирана лесно. Анна ни учи също, че порастваме с приключения, с нови познанства и с разширяване на хоризонтите. Тя ни показва колко е важно да държим на хората, които обичаме, дори и когато те не ни отвръщат със същото и колко е благородно понякога да изберем да защитим свой близък, дори ако това ни коства много.

Елза ни учи, че е грешно да потискаме чувствата си. Това води до тежки душевни състояния, жесток сблъсък с реалността и конфликти с най-близките ни. Важно е да се научим да познаваме собствените си емоции, защото само така можем да ги владеем. Важно е да сме наясно със силните и слабите си страни, за да можем да се възползваме от тях и да обичаме първо себе си, а след това и близките си.

Родителите на Елза и Анна пък са чудесен анти-пример за добри родителски практики. (Spoiler alert!) Те загиват рано във филма, затова образите им не претърпяват развитие, те не се сблъскват с последиците от ужасните родителски решения, които взимат по отношение на своите дъщери:

Едната затварят и я учат да прикрива чувствата си, като така я правят студена, оставят я в тъмнината на собствените ѝ страхове и неувереност и ѝ пречат да гради доверие дори и със собствената си сестра.

А другата лишават от важна информация и знание и ограничават развитието ѝ, като така я превръщат в наивна и твърде доверчива млада жена, която си мисли, че най-великото нещо, което може да ѝ се случи, е да се метне на врата на първия срещнат хубавец.

В крайна сметка, кралското семейство на Арендел и нелеката му съдба показват колко важно е младите жени да имат свобода и право на избор. Това отваря много други теми, разбира се, но Дисни не ни говорят за тях директно.

Като бонус, снежният човек Олаф също ни дава – макар и метафорично – важни житейски уроци, които бихме могли да обсъждаме дори и със своите тригодишни деца: Това, че си снежен човек, не означава, че не можеш да мечтаеш за лято. Както и че понякога главата и тялото правят различни неща, и ходят в различни посоки, но е добре да ги съберем в едно цяло.

Не знаем дали нашите дъщери разбират дълбокия смисъл на филма. Но дори и да не осъзнават житейските уроци, важното е, че два часа ще седят мълчаили и щастливи, без нито една сълза.

В края на филма, Анна осъзнава, че истинската ѝ любов е пролетарското момче от народа, а не принцът. А принцът се оказва нещо като лошия герой. Елза научава, че сестра ѝ винаги е била до нея и че, да, това е най-важният урок, просто е трябвало да бъде себе си.

Ако нашите момичета осъзнаят това, страхотно! Ако не са го осъзнали на първите 12 гледания на филма, все до 200-тия път ще го разберат! Ние пак ще гледаме заедно с тях. Понякога ще гледаме филма отново, и отново, но със слушалки по време на песните. Господи! Стига вече с тази Let it go*. Боже мой. Да, let it go!

*Let it go от саундтрака на „Замръзналото кралство“ е преведен на български като „Слагам край“.

cross