fbpx

Чували сме истории за хора, зарязали уредения си живот в големия град и хукнали към селата, за да са близо до природата. Нещо подобно се случва и с Даниел Симеонов – режисьор, наричащ се „пишман режисьор“, тъй като докато е снимал филми, му се е налагало да работи и в корпоративния свят. След класически бърнаут той се оттегля в своето село Ъглен и преподрежда приоритетите си.

Вместо да сади зарзават, Даниел решава да стане учител.

Записва се в програмата на „Заедно в час“, която дава възможност на хора от различни специалности да преподават, и съвсем скоро е назначен в съседно на неговото село да учи учениците на английски език. Така от 2016 г. всяка делнична сутрин Даниел става в 6:30 и заедно с децата от Ъглен пътува с училищния автобус до Дерманци, където всички влизат в клас.

„Маркс е казал, че битието определя съзнанието, а то и битът го определя“, казва учителят. Той всъщност съвсем не зарязва киното, въпреки че с клетва е решил да напусне индустрията, но покрай „Заедно в час“ връзката между първата му професия и преподаването става много директна. „Част от плана на организацията тогава беше специалисти от различни области да станат учители. Те пък трябваше да създават проекти, като използват първата си професията, за да предадат този опит на децата. Така и аз започнах курс по кино в училището като занимание по интереси“, разказва Даниел.

Траян Траянов – директорът на „Заедно в час“, му подсказва, че в България има нова организация, която се занимава с кино образование. Даниел решава да се свърже с нея. Там среща Ралица Асенова – един от създателите на „Арте Урбана Колектив“, сдружение от артисти, професионалисти в областта на културата. Оказва се, че имат един и същи поглед върху киното, мястото му в училището и в света и тяхната обща история започва.

Така децата в Обединено училище „Неофит Рилски“ в с. Дерманци постепенно опознават киното и света през него.

Гледат филми, създадени от големите майстори. Преоткриват възгледите си през темите, които са представени в прожектираните им продукции. Учат се да се изразяват, докато снимат собствени истории и пътуват с тях по различни фестивали из света.

В колекцията на CinEd (платформа с 21 късометражни и пълнометражни филмa, достъпни за всички учители и ученици след регистрация) има творби на автори като Аки Каурисмаки, представители на Френската нова вълна като Жан Люк Годар и Франсоа Трюфо, или на Румънската – Раду Жуе, както и на Немската нова вълна – с представител Райнер Фасбиндер.

Даниел не може да забрави първата прожекция в читалищния салон. На голям екран се гледа „400-те удара“ на Трюфо. „Ралица тъкмо се беше върнала от Париж, а градът във филма има определено важна роля. Нейните обяснения за града и киното впечатлиха учениците“, спомня си учителят. Филмът на Трюфо ги трогва и защото проследява историята на момче, което не получава необходимата грижа от родителите си и стига до интернат.

This image has an empty alt attribute; its file name is Daniel-Simeonov-snima-filmi-s-uchenitsi-ot-s.-Dermantsi-1024x576-1.jpg
Даниел Симеонов с учениците си. Снимка: Личен архив

„Има едно стереотипно разбиране за старите филми, че не биха били разбрани от новото поколение“, казва Даниел. Но опитът му напълно опровергава тези твърдения. „Всъщност децата са съвсем будни и разпознават тинейджърските неволи на Антоан – главния герой от филма,“ обяснява учителят. По думите му, учениците се оглеждат през неговата история в своите проблеми.

Оказва се, че не е пречка и ритъмът на филма, който е доста по-бавен от този на съвременното кино. Особено ако зрителите са предварително подготовени за това. „Нашите кино срещи не минават просто с натискане на копчето и с пускането на филма“, уточнява Даниел Симеонов. „Има предварителна педагогическа работа, която подготвя децата за гледането на определен тип кино. Ние като преподаватели поставяме това, което се прожектира, в определен педагогически контекст и така то не е нещо самоцелно. В този смисъл нашите ученици вече са изградили разбиране към подобни филми и не изпитват затруднение в тяхното гледане и разбиране.“

Децата в с. Дерманци снимат филм. Снимка: Личен архив

Киното като учител

Даниел всъщност вижда доста по-голям отпор от страна на другите учители към подобен вид кино, тъй като те са тези, които смятат, че децата биха загубили интереса си. Но според него подобни притеснения биха изчезнали, ако към гледането на филми се подходи както към подготовката на един напълно нормален учебен урок. Според Даниел киното учи децата на много неща – да изследват света и да засягат важни социални теми, които в момента са пренебрегнати от образованието у нас.

„Много ми се иска българското училище да излезе от границите на шевиците, на бродериите и българщината. Ясно е, че те са част от нашата идентичност, но не може иновативните програми да се ограничават само дотам и с това да се изчерпва нуждата от социални интереси“, смята той. Според неговото възприятие именно чрез киното, което гледат и правят в училище, децата придобиват различни ценни умения, които да ги подготвят за реалния живот след образованието.

Децата в с. Дерманци снимат филм. Снимка: Личен архив

Така например те изследват по-пълноценно темите за бежанците, миграцията и гастарбайтерството, което е част от живота им, тъй като на 99% от децата, на които преподава Даниел, родителите или бабите, и дядовците им са в чужбина, за да работят. Учителят коментира с децата избрани откъси, подходящи за тяхната възраст, от филма на Фасбиндер „Страхът изяжда душата“. Заедно разбират каква е ситуацията, филмът им помага да си я обяснят чисто психологически, а така те успяват и да говорят със своите роднини и близки и да осъзнаят как те се чувстват.

„Киното дава възможност да се развива емпатията, променя нагласите“, казва учителят и допълва, че именно социалните умения са най-ценното, което трябва да се развива в 21. век.

От говорене за кино до обикаляне по кино фестивали

Разговорите след филмите помагат на децата и в работата им по собствените им проекти. Учениците в с. Дерманци вече няколко години се учат да изразяват емоциите си, като снимат собствени филми. С някои от тях пътуват и по фестивали в чужбина. Вече са били в Париж.

Миналата година пък във Висбаден срещат Вим Вендерс, който посетил фестивала непосредствено след участието му в Кан. Там учениците на Даниел говорят с режисьора. Задават му въпроси, и то със самочувствие, че са подготвени за срещата с него, тъй като са гледали откъси от „Париж, щата Тексас“ и „Криле на желанието“.

Тази година им предстои пътуване до Лисабон, а темата, по която трябва да заснемат проект, е „Снимане на другия“. Решават да заснемат хората от пазара в тяхното село, което е доста колоритно място. Оказва се, че задачата съвсем не е лесна, тъй като освен че трябва да предразположат героите си, е нужно да намерят увлекателен разговор, който да даде смисъл.

Покрай опита си с децата, Даниел вижда, че киното всъщност ги учи и да работят в екип. Ако в реалния живот голяма част от учениците не биха се събрали с други от училището, то при снимането им се налага. И искат или не работят заедно и се преоткриват. Нещо, което според Даниел е особено важно и със сигурност го няма в „елитните“ столични училища.

Какво значи престижно училище?

Преподавателят има свое мнение за това кое прави едно училище престижно. В общоприетия случай престижът е съпоставен с резултатите от матурите. Но според Даниел това съвсем не е достатъчно, защото тук идва въпросът какво точно измерва матурата.

Деца учат как се снимат филми. Снимка: Личен архив

„Наистина е чудесно ученикът да знае какво е сложно съчинено изречение и да открива допуснатите грешки в думите, както и да пише есе. Но ако не знае как да работи в екип, да прави презентация и да изразява умело собственото си мнение, както и да общува пълноценно, то той подготвен ли е да навлезе в социалния живот?“. Даниел смята, че училището е важно да учи на практически умения, които да помагат на детето да се справя с живота и да се развива пълноценно, а не да се учи как да реши конкретно специализиран изпит.

Според учителят образователната институция трябва да отправя по-ясни послания какво именно е училището. И ако първата му роля е да е средище на знания, то веднага след това следва и ролята му на социален център. Защото „наливането“ на знания може и да се е случвало в миналото, но днес информацията е навсякъде и образователната система е важно да се съобрази с този факт, фокусирайки се върху възможността да покаже на децата как да използват тези знания.

Това прави и Даниел Симеонов с уроците по кино. Подобен подход смята, че може да се приложи и към всеки друг предмет, което ще направи образованието ни по-устойчиво.

Министерство на здравеопазването е обобщило в свой документ под формата на въпроси и отговори най-често срещаните неясноти относно посещението на училище и детска градина и карантинирането, когато в обкръжението на детето ни има болен с COVID-19.

Разказваме накратко, за да сме полезни, в случай че и вие се чудите кой кога трябва да е под карантина и, съответно, кой кого трябва да уведоми за това.

Ако в детската градина има друго детето с COVID-19 

Основното, което трябва да се знае, е, че детето подлежи на задължителна 14-дневна карантина, ако е било в една група със заболялото дете или е прекарало повече от 15 минути в занимания с дете от друга група, което е дало положителен тест.

Ако вашето дете се чувства добре, не е задължително да го тествате.

Не е задължително вие да сте под карантина и имате възможност да ходите на работа.

Ако сте човекът, който трябва да остане вкъщи, за да се грижи за детето, имате право на болничен, който се издава от личния лекар на детето.

Ако в детската градина има учител или друг човек от персонала с COVID-19

РЗИ ще направи проучване и ще установи кои са контактните лица, които подлежат на карантина.

Останалите, които не са поставени под карантина, могат да продължат да посещават детското заведение - и деца, и персонал.

COVID-19 в класа

Детето ви ще бъде поставено в 14-дневна карантина, ако в класа има ученик с положителен тест или ако е прекарало повече от 15 минути в занимания със заразено дете.

Карантината не отпада дори и при отрицателен тест, защото се смята, че 14 дни е инкубационният период и ако днес няма симптоми, то не е сигурно дали утре отново ще е така.

В този ред на мисли PCR тестът не е задължителен, освен ако не е по предписание на РЗИ.

Както и в случая с детската градина, ако детето ви е под карантина, не е задължително вие да спрете да ходите на работа, но може и да останете вкъщи с болничен, който ви се полага от личния лекар на детето.

РЗИ има ангажимента да въвежда всекидневно данните за карантинираните лица в Информационната система за борба с COVID-19, откъдето се изпраща автоматично уведомление до общопрактикуващите лекари.

Ако моето дете е с COVID-19

В този случай РЗИ ще информира автоматично личния лекар, а вие трябва да информирате училището.

Цялото ви домакинство ще бъде поставено под карантина.

В зависимост от здравословното състояние детето ще бъде прието в болница или ще остане за лечение вкъщи.

Кой заплаща PCR тестовете, ако се налагат такива?

Здравните инспектори според спецификата на ситуацията преценяват дали да се извърши изследване на учителите/децата, които са осъществили по-продължителен контакт с лицето с положителен тест.

Ако бъдете насочени за PCR тест след оценка на риска от инспекторите, сумата за изследването се поема от държавния бюджет.


Днес в рубриката ни "Жените могат всичко" ви срещаме с 27-годишната Михаела, която е начален учител в 120 ОУ „Г. С. Раковски“ в София. Един учител, който изобилства от любов към професията и учениците си... толкова много, че даже някак усетихме колко ѝ липсва прашната класна стая. Учителите са от хората, които винаги са на първа линия.


За нас е огромно удоволствие да говорим с човек, който абсолютно доброволно е избрал всекидневно да се занимава с 30 деца, учейки ги на най-полезни и разнообразни неща. Всъщност съвсем доброволно ли избрахте тази професия?


Да, изборът беше доброволен. Все още си спомням бланката за попълване от кандидат-студента. В семейството ми няма учители, но пък са много горди с мен и пътя, който избрах да следвам в професията си. 

В момента водя моя първи випуск, а учениците ми са вече 3. клас. Преди това бях 2 години учител в занималнята. Прекарах студентската си практика в 120 ОУ.

Как изглеждаше учителската професия за вас преди да започнете да я практикувате активно и как изглежда сега?


Докато следвах, през цялото време знаех, че искам да бъда учител в училище, а не в детска градина. От наблюденията виждах разликата и осъзнавах, че искам да бъда част от това общуване с децата, защото на тази възраст у тях се крие неузнаваема сила и природна интелигентност.

Представях си професията ограничено, като повечето хора – в рамките на учебните часове, прекарани с учениците. Имах големи мечти за различна образователна система, проекти, изработване на изделия и друг начин на учене и преподаване, но студентската ми практика ме свали обратно на земята и ми показа част от истината. 

Какво е да бъдеш учител

Да бъдеш учител е да гониш срокове, да броиш минутите от урока, да учиш, да разработваш уроци, да мислиш идеи за по-различно преподаване, да си палячо, да си приятел, да си майка, да си баба, дори и „ТАТЕ,...“ съм била, да оценяваш и да те оценяват, да пишеш документи... много документи, да влизаш в спорове, да те обвиняват несправедливо, да умееш да си дискретен, да си последователен, да си състрадателен, да си тактичен, да съумяваш да разговаряш с различни хора, да отстояваш идеите и принципите си... Учителската професия е много повече от тези 6 учебни часа на ден.

Всъщност времето прекарано с учениците е най-хубавото време от работата ми. Да си учител, значи да си много неща и сигурно пропускам доста.

Някога представяла ли сте си, че ще ви сполети ситуация като настоящата? Изобщо, в университета готвят ли младите педагози за преподаване в кризисни ситуации (каквито и да са те)?
Никога не съм си представяла да настъпи нещо подобно! Дори не съм си мислела, че преподаването от разстояние може някога да бъде необходимо, защото личният контакт в тази професия е много важен. 

В университета нямат практика (поне по мое време) да подготвят студентите за такива или други кризисни ситуции. Някои преподаватели дори не те подготвят за истинската професия, а преподават лекции и учиш само някаква суха теория.

Как се краде занаят

Аз бях една от отличничките в курса, но въпреки това се сблъсках с много нови неща, когато постъпих на работа. Подготвиха ме как да преподавам уроците качествено, но бяха пропуснали да ми кажат колко много административни задължения ще имам. Подготвиха ме отлично как да работя с ученици, но пропуснаха да ме подготвят за работата ми с родителите и с колегите. Това се учи в движение и с едно приятелско рамо насреща. И тук се краде занаят, какво си мислите? 

Не можем дори да си го представим. Кажете обаче, какво е най-положителното, което може да извлечете от настоящия експеримент, наречен “дистанционно обучение”?
Първо това ще бъде едно наум при подготовката на бъдещите колеги. Сигурна съм, че ситуацията ще повлияе положително върху това. От колеги знам, че студентите на практика в нашето училище много активно се включват в момента и в тази форма на обучение. 

„Дистанционното обучение“ ще има оздравителен ефект върху обществото. Родители, деца, учители и директори ще си направят много равносметки в този период. Надявам се всичко да мине бързо и скоро пак да сме в училище. Надявам се хората да осъзнаят ролята на учителя в живота на детето. Да видят обичта, старанието, подкрепата и големия професионализъм на българския учител.

С какво не можете да свикнете в дигиталното образование; какво отчитате като най-трудна за вас и за децата?
Преди няколко дни един мой ученик не искаше да си пише домашните и аз като добър приятел реших да го чуя по телефона, за да разбера какъв е проблемът.

Проблемите на дигиталното обучение

Детето просто ми каза: „Ами, госпожо, аз просто не съм свикнал така! Тук бюрото ми едно... не знам, но не е като в училище! Столът ми не е дървен като в училище – само ми се върти! Аз там си знаех: първо учим, после си пишем домашните и накрая си играем с приятелите. Сега ми липсват!“

И аз така, не е същото! Децата ми липсват, контактът ми липсва, даже и дежурството в коридора – което мразех – ми липсва. Прашната стая и тя ми липсва... 

Иначе се справяме. Децата също се справят. Доста добре се справяме...

А какво е най-трудно за родителите? Те как се справят с обучението?
На родителите хич не им е лесно. Разпиляват се между работа, домакинство и учене с едно, две или повече деца... Ограмотяват технически децата, стоят срещу камерите и се чудят защо не работи микрофонът, регистрират се тук, ама после и там, накрая и на друго място. Очите им са на 6, за да следят информация и изменения.

Някои се сблъскват с обучителните трудности на децата им, преминават в длъжност „госпожата от занималнята“. Някои избухват от създалото се напрежение, но повечето проявяват разбиране, оценяват учителския труд, благодарни са и се молят всичко да се върне постарому.

Вярно ли е, че едва сега обществото ни започва да оценява истински учителската професия? Какви са вашите наблюдения?
Много хора ще оценят колко е трудно да бъдеш учител след тази извънредна ситуация. Родители осъзнават, че задачата е лесна, но не могат да я обяснят на детето. 

Оценката на обществото

Малките срещи в онлайн пространството за някои деца се оказват изключително ползотворни. Децата имат нужда от своя учител. Имат нужда той да им каже, той да им покаже, той да им каже браво и да ги погали по главата. 

Вярвам, че обществото в следващите години ще бъде с различно мислене. Аз вече виждам голяма подкрепа в работата си от директора на училището и от родителите на учениците ми.

Ако не бяхте учител, какво щяхте да правите? Мечтала ли сте си за друго като малка?
Мечтаех да стана журналист, но нещата се променят. Според мен за добро. Със сигурност знам, че не мога да практикувам еднообразна професия. Не си представям всеки ден да правя едно и също нещо не знам колко си години... 

Свободата да си учител

Като учител имам голямо разнообразие. Първо аз си го създавам, а после всеки ден преподавам различни неща. Мога да преподавам на 10 различни випуска един и същи урок за прилагателните имена, но тези уроци ще минат по 10 различни начина. Имам свободата да работя различно, имам подкрепата да го направя – от директора, от родителите и от самите деца, и това е удивително! 

Всеки ден в училище е различен. Един ден може да си изцеден до капка, да заспиш на масата за вечеря след втора смяна, да си вихрушка от емоции, но в други дни ще бъдеш щастлив от нечий напредък, удовлетворен от свършената работа, емоционален от уважението и безкрайно обичан.

А децата ви (тези в училище, имаме предвид) за какво си мечтаят и с какво се различават от времето, когато вие бяхте на тяхно място?
Смятам, че мечтите им са доста реални. Някак си са здраво стъпили на земята. Аз май все още съм от „младите“ учители и разликата ми не е толкова голяма, но различия имаме. Аз на техните години не съм мечтаела осъзнато каква ще ставам като порасна. Скоро проведохме онлайн урок за мечтите им. Оказа се, че мога да изредя мечтите на всеки, защото никоя от тях не се беше променила от миналата година. 

Съвременните деца са много различни от децата, които бяхме ние. Интересите, познанията, светогледът, начинът им на живот, заобикалящата ги обществена атмосфера и събития са коренно различни. 

Разговорите с децата

Аз не обичам да стоя в постоянната позиция на „учител“ в класната стая, а да седна на земята до тях в междучасието. Обичам да си говорим за домашните любимци. Обичам да се шегувам по средата на най-трудния и скучен урок. Обичам да ги гушкам и целувам. Държа да говорим за отношенията си искрено и да споделяме чувствата си независимо какви са. Стремя се да си имаме доверие и подкрепа. 

Какво ще е първото нещо, което ще направите и в лично, и в професионално качество, след като всичко това приключи някой ден?
Нямам търпение да приключи, да се върнем в училище и да си пиша на дъската. Да проверявам с червения химикал и да пиша „Отлично!“ с моя си почерк върху хартия! Нямам търпение да си пуснем с децата един танц от „нашите“ и да танцуваме заедно, и да се смеем на движенията си в прашната стая с дървените столове. 

Аз съм социален човек и обичам да говоря. Нямам търпение да се втурна в тълпата на метрото, да обикалям софийските улици и да изпия едно приятелско кафе в парка пред Народния театър. 

Извънредното положение ни извади от зоната ни на комфорт. Когато успяваме да излизаме от зоната си на комфорт, ние се променяме към по-добро – надграждаме се. Надявам се след тази ситуация светът да се промени към по-добро.

Като родители искаме най-доброто за своите деца и имаме високи изисквания към учителите, приятелите, средата, в която учат и играят и т.н. И между всичко това не ни остава време да се погледнем отстрани, за да си дадем сметка как изглеждаме в очите на останалите. Джесика Бауърс е начален учител и за годините, в които упражнява професията си, е успяла да си състави кратък списък с родителски типажи, вгорчаващи ѝ живота. Няма да казваме дали се разпознаваме в някой от изброените типове родители, за да не се издаваме.


Аз съм учител на първокласници и любимият ми ритуал в началото на всяка нова учебна година е поставянето на табелки с имената на учениците ми върху чиновете им. Мисля си за всяко дете, как ще повлияя на живота му и как то ще повлияе на моя в рамките на предстоящата година. В това време на годината съм почти замаяна от трепетно очакване. И както съм развълнувана да се запозная с новите си ученици, точно толкова притеснено ми е за срещата с родителите им. И не съм сама в това усещане. Много учители, които познавам, определят учениците си като най-хубавата част от това да си учител, а родителите им - като най-лошата.

Не ме разбирайте погрешно. Голяма част от родителите на децата в моя клас са фантастични, но има няколко родителски архетипа, които изскачат в списъка ми всяка година и ме карат тайничко да почна да мечтая за лятото, преди учебната година още да е започнала. Позволете ми да ви представя 10 типа родители, които всеки учител тайно мрази.

1. Родителят на специалното, чувствително дете

Да, детето ви е специално, както и всеки друг ученик в класа ми. И не, детето ви не е чак толкова специално, че да идва с ненаписано домашно, да закъснява или да не изпълнява порядките в час. Разбирам ви. И аз съм родител. Децата ми са целият ми свят, но родителите трябва да бъдат приземявани от време на време, за да разберат, че правилата важат за всички деца, дори и за техните. Това са същите родители, които са убедени, че тяхното скъпоценно дете никога няма да направи нещо лошо.

2. Родителят с магическото хапче

Всички родители искат децата им да се справят добре в училище, но този родител иска по-високи оценки и по-гладко четене без допълнителни усилия. И докато аз обяснявам, че е важно да чете заедно с детето си вечер, този родител търси бърз начин или магическо хапче, което да помогне нещата да се случват и без неговата намеса.

3. Родителят, който те прескача

Нормален ден след часовете. Вместо да проверявам контролни обаче, съм извикана в директорския кабинет. Напъвам се да се сетя защо, знам, че съм си предала триседмичния отчет... И после ми се изяснява. Станала съм жертва на родителя, който те прескача. Този родител има проблем с нещо, случило се в класната стая, но пропуска стъпката да говори с мен, отивайки директно при шефа ми. Не само че съм като в небрано лозе, задето ме викат при директора, но съм и фрустрирана, че преди всичко не се е състоял разговор между мен и родителя.

4. Постоянното присъствие

Този родител или има клонинг, или е открил как да се телепортира. Навсякъде е. Остава в дъното на класната стая, много след като другите родители вече са тръгнали за работа. Такива родители сякаш никога не дават възможност на децата си сами да си завържат обувките, да си оправят материалите за училище или да направят някоя и друга грешка.

5. Родителят призрак

Има го в списъка на родителите, но съществува ли наистина? Никой никога не го е виждал и това леко ме притеснява, защото знам, че децата на по-заинтересованите родители имат добро представяне в училище. Разбирам какво е да си работещ родител, но ми се иска поне да звънне по телефона или да се появи на някоя родителска среща.

6. Родителят без задръжки

Ако получа съобщение в 11 вечерта, няма нужда до проверявам от кого е. Знам, че е от родителя, който няма никакви задръжки, и просто “проверява” нещо за следващия ден. Когато и да си проверя пощата, винаги имам имейл от него; или шест имейла. И не са кратки съобщения, повече отиват към епос. Ако търча към тоалетната по време на 5-минутната ми почивка или се опитвам да хапна набързо в 30-минутната ми обедна почивка, мога да разчитам, че този родител ще ме намери, за да говорим за нещо. И не става въпрос толкова за честотата на контакта, който търси, а за времето, в което го прави.

7. Родителите, които се карат за попечителство

Тази двойка родители представлява едно динамично, катастрофално дуо. Те делят попечителството над детето и се карат за всичко останало. Изглежда са в някакво състезание, в което целта е да изглеждаш по-добрия родител, докато омаскаряваш другия. Никога не са на едно и също мнение и е очевидно, че комуникацията за случващото се в училище не може да се проведе. В това състезание детето винаги е губещият.

8. Родителят шеф

Този родител вкарва лек бизнес привкус в класната стая и му се иска да си знам, че мястото ми в йерархията е някъде под него. Няма никакъв проблем с това да ми обясни, че той командва и че аз едва ли не работя за него. Този родител вижда в мен не партньор, а подчинен. Въпрос на време е да ми заяви как плаща данъци и затова ми е шеф.

9. Родителят, който мрази учители

Не съм сигурна какво може да му се е случило в миналото, за да намрази така учителското съсловие, но омразата му е истинска. Този родител си мисли, че учителството е втора категория професия или че съм избрала да съм учител, само защото почивам през лятото. Или по-лошо: мисли си, че имам зъб на неговото дете и че прекарвам времето си, кроейки планове как да го накарам да страда. Каквато и да е причината, този родител мисли, че за всичко сме виновни ние, учителите.

10. Родителят с постоянната драма

Този родител прави от мухата слон с всеки училищен инцидент и повтаря това, колкото е необходимо, докато не получи своето. За разнообразие понякога има сълзи, понякога има викове, но винаги има драма. И не се свършва, докато не се намеси училищното настоятелство и “несправедливостта” не стигне до всеки родител на детската площадка.

Вече няколко месеца десетки хиляди ученици от Европа, САЩ и Австралия продължават да „бягат“ от училище, за да протестират срещу климатичните промени, следвайки посланието на шведката Грета Тунберг към световните политически лидери „Искаме паника, все едно къщата ви гори. Не празни надежди“.

Миналия петък, на 22 февруари, деветокласничката Грета избяга за 26 път от училище, за да протестира в Стокхолм с верните си съмишленици. В същото време в Париж протестиращите бяха над 5000. В Англия преди 10 дни повече от 10 000 деца излязоха по площадите, за да изразяват своето разочарование от бездействието на по-старото поколение по отношение на въздействието на климата върху околната среда. Бяха смъмрени от политици и общественици да се връщат в класните стаи, учителите им също бяха обвинени.

Как да възпитам децата в правилните ценности, когато те са такава рядкост сред възрастните им „кумири“?, пита по този повод учителят Ричард Ръсел. Уроците, които възрастните можем да научим от децата обаче, се простират отвъд климатичните промени, пише той в жестокото си есе за Гардиън.


Протестът на децата срещу климатичните промени е поредната битка в безкрайната културна война. Левите от политическия спектър ги аплодират за смелия морален отпор и – не без основание – определят стачката като доказателство, че децата се държат повече като възрастни, отколкото възрастните.

Политическото дясно пък реши да смъмри протестиращите и да ги прати обратно в класните стаи – от говорителя на Тереза Мей до един журналист, който оцени поведението на децата като причина за повишаване минималната възраст за гласуване на 21.

Дотук всичко беше предвидимо. Но после в отговор връхлетя вълна от оскърбителни коментари. На учителите, които „подкрепят този протест, трябва да се отнемат всички права и те да бъдат пратени да работят в солниците“, написа до журналиста Тоби Йънг Йънг и неговите 107 000 Twitter последователи актьорът Джеймс Пюрфой.

На фона на всичките тези разногласия, не бихме могли да обвиним нито едно дете, без значение какво мисли за стачката, за желанието му възрастните да спрат да спорят и да се държат уважително едни с други.

Кой би могъл да кори децата за недоверието им към нас, възрастните, когато виждат пропастта между думите и действията ни?

В техните очи това сигурно изглежда като една мащабна игра на „Саймън каза“, чиято цел е Саймън да прави точно обратното на инструкциите, които дава. Сякаш на обществено равнище им казваме, „Прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз“.

Затова се запитайте дали, ако бяхте млади хора, бихте могли да се доверите на възрастните да се справят с най-голямата заплаха пред човечеството, когато същите тези възрастни – дори учителите като мен – са такива безочливи лицемери?

Учим децата си да се отнасят с другите така, както биха искали другите да се отнасят с тях, но депутатите ни най-редовно се държат като хлапета в пясъчника, които си разменят груби думи и подигравки.

На път за работа надуваме клаксоните и крещим вулгарно по другите шофьори. Сипем обиди по противниковия футболен отбор и бясно крещим на безсилния служител в кол центъра, когато сме недоволни от нещо. Децата ни са свидетели на всичко това.

Онзи ден смъмрих учениците си за дето се подиграха със злощастието на свой връстник. Говорихме, че нямат право да карат другиго да се чувства зле, и ги помолих да си представят как биха се почувствали те в чуждите обувки. Само няколко часа по-късно самият аз се смеех на Джеръми Корбин, който се подигра на транспортния министър за поредния му гаф. Депутатите, а и всички ние, се наслаждаваме на подобни неща. Много успешни комици са изградили кариерите си върху остроумното мачкане на други

Но лицемерието ни не спира дотук. Като родители, роднини и учители, ние учим децата, че грешките са нещо хубаво – доказателство, че правим опити, и възможност за трупане на опит и познания. Но когато от нас се очаква да приложим тези уроци на практика, далеч не сме толкова милостиви. Развяваме грешките – обективни или не – на политици, бизнес лидери, спортисти и колеги като доказателства, че са некадърни, небрежни или неподходящи за поста си.

Учудвате ли се, че малцина от нас умеят да поемат отговорност за издънките си, когато реакциите са толкова безмилостни? Замислете се колко рядко се случва да чуете от някого, „Съжалявам, сгреших“.

Затова е трудно да събереш необходимата дързост да застанеш пред цял клас млади хора и да им кажеш да пораснат и да поемат отговорност за действията си.

В моята класна стая общуването по двойки е задължителен елемент от повечето учебни часове. Поощрявам децата да споделят мнението си с другарче и дори се упражняваме в ефективно слушане. „Слушайте, за да разберете, а не за да отговорите“, непрекъснато им повтарям. Защото така правят възрастните, нали?

Колкото повече се замислите за дълбочината на нашето лицемерие, толкова по-мрачна става картинката. „Физическото насилие никога не е решение“, казваме на децата си. А във филмите, музиката и спорта насилието е издигнато на пиедестал.

„Хубаво е човек да е различен“, повтаряме, а живеем в монолитни ехо стаи, пресичаме улицата, за да не се разминем с някой „странен“ тип, и се присмиваме на всеки, който направи нещо необичайно на обществено място.

„Знанието е сила“, учим ги, а специалистите биват иронизирани и унижавани на всяка крачка. Умните са зубъри, а често и обекти на подигравка.

И всичко това ни отвежда до най-голямото лицемерие – мантрата, че трябва да работим усърдно, за да сполучим. Трябва ли децата ни да вярват в това, когато толкова много доказателства подкрепят обратната теза?

Да, съществуват вдъхновяващи примери, известни и безизвестни. Но социалната мобилност намалява и немислими богатства се съсредоточават в ръцете на шепа хора, а с възхода на расизма и тесногръдието в западния свят, човек трябва да е ужасно лековерен, за да се съгласи, че усърдният труд е единственото условие за успех.

Може би, само може би, ако възрастните започнем да практикуваме това, което проповядваме, децата ни няма да изпитват нуждата да стачкуват и ще могат да се съсредоточат върху собственото си бъдеще.

Но в настоящия затънал в лицемерие и бездействие свят на възрастните се радвам, че вместо да слушат родителите си, все повече млади хора искат да бъдат чути.


Снимка: Greta Thunberg/Facebook

Превод за "Майко Мила!": Александра Антонова


По темата:

Как общувате с учителите на вашето дете? Успявате ли да получите адекватна обратна връзка за начина, по който то реално се справя с любопитния учебен материал, и да разберете какво точно има предвид един учител, когато (ако) казва, че детето ви има проблем с дисциплината?

Днес си говорим с детския психолог Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, тръгвайки от конкретен казус, с който, предполагаме, доста родители се сблъскват или лично, или като странични наблюдатели:

Ако в предишни времена учителят винаги имаше право и забележката в училище беше повод за строги наказания вкъщи, днес родителите все повече подценяват забележките, не разбират добре поводите за тях, не им вярват, някои дори ги "обжалват".

Каква е причината? Не искаме да приемем, че детето може да има проблем, изобщо сме изгубили вярва в училището като смислена институция или формата на комуникация между родители и учители е адски остаряла. Опитваме се да разберем в разговора си с Яна. 

– Яна, има ли напрежение в отношенията между родители и учители, свързани с оценките и забележките, които децата получават?

Да, има такава тенденция. Все по-често родители ни споделят, че не се доверяват на оценките на учителя за поведението и знанията на децата им, а тези, чиито деца ходят на достатъчно допълнителни уроци и занимания, са особено скептични.

Скоро си говорихме с колеги и за абсурда, в който родителите водят децата си на занимания през ваканцията и там детето натрупва повече знания, отколкото в училище. Така че, една от причините за това недоверие е, че образователната ни система не се смята за много адекватна и атрактивна за децата.

Затова е добре да се направи честен анализ, който всеки замесен да приеме и чуе. В момента има някаква инерция и вкопчване в старите навици - “ние сме учили така, а пък сме станали хора” (което е дълбоко невярно).

Недоверието е сериозен сигнал, че нещата трябва да се променят веднага и с мащаб – необходимо е да се посвети време и професионализъм на изграждане на системна работа с родители. Необходима е промяната на гледната точка на учителите, които често подхождат към родителите като към немощни и незаинтересовани същества, а не като партньори и възрастни хора, които знаят много неща за детето си и искат да направят най-доброто за него.

Доказано е, че партньорството между учители и родителите води до развитието на уверени деца, спокойни, че около тях има възрастни, които не са врагове, а са там, за да им помогнат.

– На какво ниво в момента е обратната връзка и комуникацията между учители и родители?

Бих нарекла комуникацията между родителите и учителите случайна, при проблем, разпокъсана. Системна и качествена обратна връзка липсва.

Според нашите наблюдения и едно изследване, което направихме в началото на 2018 г., 90 % от родителите искат системна обратна връзка за детето си – примерно, веднъж в месеца или на два месеца. Идеята на обратната връзка е родителят да разбере как се развива детето му в училище, да има конкретна информация, да научи и за тези страни на детето си, за “които не подозира” и, разбира се, да получи препоръки в каква посока да вложи усилията си като родител.

Мисля, че ако имаме такава навременна комуникация между родители и учители, ще видим едни много по-спокойни отношения.

Ако едно дете има някакъв проблем, това трябва да бъде споделено с родителя, но и е много важно как е споделено и какви професионални предложения са дадени.

Защото обичайната ситуация е следната: родителят е привикван и му се казва нещо от сорта на “Детето ви има проблем, направете нещо.” Какво е това нещо???

Ако пък си родител на дете, което не се вписва напълно и не е “послушно”, тогава още повече не искаш да се срещаш с учителите, защото, чувайки как детето ти не се справя, чуваш и “ти не се справяш като родител”.

Когато родителят има нужда от подкрепа, тя трябва да бъде поднесена с уважение, а не с унижение. Разбира се, и родителите трябва се замислим за уважението към учителя и зачитането на професионализма му.

– Какво най-често учителите дефинират като проблемно поведение и лоша дисциплина? 

Много ми е трудно да отговоря конкретно. Има примери за сериозни проблеми, забелязани от учители, но и поставяне на “диагнози” без никакво основание. За да се дефинира какво е проблемно поведение, е необходимо да има компетентност и професионализъм, а не просто на някого да се лепне етикет „лошо дете“, защото пречи в час или реагира негативно на някакви ситуации.

По-важният въпрос е защо децата все повече имат прояви на проблемно поведение в училище? В работата си като психолог все по-честно имам случаи с деца, които не се чувстват добре в училище, да, конкретно в училище - не другаде, не се чувстват важни и забелязани. И започват да правят какво ли не, за да бъдат забелязани.

Училището, такова каквото е в момента, не предлага на децата ни човешка среда с човешки отношения. За тях то често е джунгла, място за оцеляване. Те трудно намират значим възрастен, с когото да могат да се свържат и поговорят, в когото виждат вдъхновяващ модел.

Да не пропускаме и образователния подход, който държи децата пасивни. Деца, които са все по-активни потребители на съдържание и които имат достъп до целия свят, благодарение на технологиите.

Качествен модел може да се въведе и той трябва да е на много нива. Децата трябва да имат време да усвояват социални умения, дигитално-медийни знания, емоционална интелигентност, да опознават себе си и как да градят отношения с приятели и възрастни, а не да ги учим само на безопасност на движението или на неща, в които не виждат смисъл или не са актуални за тях – като антикорупционни уроци още от детската градина!

Вече има училища, които мислят по този въпрос и се опитват да променят средата, но им трябва по-голяма подкрепа.

–  В тази битката за модерна и комфортна образователна система, обръщаме ли достатъчно внимание на това какво искат децата, чуваме ли ги?

Категорично НЕ. Ние нямаме култура на мислене, че децата са личности с равни на нашите права, не вярваме, че могат да изразят стойностно мнение, а те могат.

Все още битува разбирането, че ние знаем по-добре какво е правилно за живота на децата. Или ги питаме, но после не мислим за нужно да се съобразим с казаното от тях или да им върнем обратна връзка.

Хубавото е, че има все по-голям процент родители, които казват, че искат детското мнение да бъде чуто и зачетено, но сме много много в началото на промяната на тази нагласа.

–  Какви бяха основните послания от форума „Училището – Зона за родители“, който проведохте наскоро?

Интересен феномен е, че когато родители и учители са в спокойна среда споделят едни и същи нужди за промяна - по-добра комуникация, различно учебно съдържание, здравословна и приобщаваща училищна среда, дигитално-медийни умения, съобразяване с индивидуалността на всяко дете. Разбира се, важно е да се види и кой какво влага в тези понятия.

В същото време, истината е, че и двете страни много бързо избират ролята на жертва и това ги затваря за следваща крачка.

Много важно послание към родителите е, че, за да може тяхното дете да е добре и щастливо, трябва всички деца да са добре и да са щастливи. И че няма как да се спасяваме поединично, защото вече много години виждаме, че това не става и не води до трайна и смислена промяна.

По темата:

Ново 20 в детските градини: обучение по антикорупция с песнички

Ако детето ви ходи на детска градина или училище, най-вероятно прекарва от няколко часа дневно - до над 40 часа седмично, с друг човек - възпитател, учител, педагог. За сметка на това вие, като родител, прекарвате едва няколко минути с този човек - сутрин, когато водите детето, и вечер, когато го взимате. Защо се получава така, че някой, който прекарва толкова много време с детето ви, всъщност общува с вас толкова малко?

Обикновено това е защото към 6 вечерта всички (и ние, и тя, или той) са изтощени и бързаме да се приберем у дома, да се отпуснем на дивана, да си починем от деня, да отметнем домашните задачки и да обърнем внимание на всеки член на семейството.

Ако имаше времето и възможността (и смелостта), учителят, възпитателят или педагогът, който прекарва целия ден с детето ви, сигурно щеше да ви каже някои от тези неща:

Питайте как е минал денят на детето ви.

Нека това не звучи саркастично. Някои родители си взимат децата и ги преобличат, стиснали мобилния си телефон между рамото и бузата, без дори да погледнат учителя. Други дори не запомнят имената на хората, на които са поверили детето си. Откритият диалог как се справя детето поведенчески и емоционално е изключително важен, за да сте сигурни, че знаете за зараждащ се проблем и как в детската градина или училището се опитват да решат този проблем.

Детето ви винаги ще ви обича повече, отколкото обича нас.

Да, децата все ни прегръщат и повтарят как не искат да си тръгват от градината или училището, и че искат да ни дойдат на гости, но това, което родителите не чуват, е какво казва детето, когато родителят го няма. Неслучайно ви молим да не звъните на звънеца на групата, защото всички деца се втурват към вратата с радостна надежда, че са дошли за тях.

"Кога ще дойде мама?", "Татко обича жълто.", "Мама има големи крака", "Гледаме филмчета заедно с мама и тати" са неща, които чуваме от вашите деца всеки ден. Нормално е да се тревожите, че прекарвате много време далеч от детето, но, ако не сте забелязали, децата са упорити и инатливи същества. Каквото и да направим, нищо не би убедило детето, че мама или тати не са най-страхотните хора на света за тях.

Убягват ни някои неща

Децата са груби понякога. Дори когато не бутат, не удрят и не драскат, и не се хапят взаимно, децата падат и се блъскат в неща, спъват се на равна повърхност, защото са толкова координирани, колкото абитуриенти в деня след бала. Когато един педагог отговаря за 10 деца, понякога е невъзможно да забележи точно къде и кога в 8-часовия ден вашето дете е получило някоя драскотина или му се е обелил носът.

Просто физически не е възможно един човек да следи всяка секунда група деца - вие като родител също го знаете. Няма как през целия ден да не отместите поглед от детето, а какво остава за група деца! Възпитателите правят всичко по силите си, за да опазят децата, но освен ако детето не се разплаче или не сподели, че нещо го боли, или не покаже видимо, че изпитва дискомфорт и болка, невинаги може да се забележи, че нещо се е случило.

Трябва да работим заедно

В повечето детски градини и предучилищни групи се следват еднакви, одобрени от държавата, системи за възпитание и образование, които насърчават доброто поведение. На много места се използва форма на точкова система (звездички, червени точки или друга визуална стимулация), чрез която се показва колко добро е било детето през деня и това е възможност да си избере някаква награда.

Повечето родители не следват тази или подобна методология у дома. Те дават лакомства и награди на децата си, без значение как се държи детето или му казват, че ще получи играчката, лакомството или нещот, което иска, "когато се прибере у дома".

Това обаче понякога може да е в противоречие на поведението му в детската градина или предучилищната група и в разрез с решението на възпитателя за деня. Ако педагогът е сметнал, че този ден детето не се е държало добре, но после у дома родителят го "награди" с исканото лакомство или играчка, детето с течение на времето се научава, че правилата в училище и учителското мнение не важат вкъщи.

Всяко дете има "лоши дни", но това не значи, че "детето е лошо".

Иска ни се да подчертаем това с червено. Всеки родител трябва да запомни и осъзнае, че поведението и действието са различни от характера на детето. Много често някои деца биват наказвани заради лошо поведение, което изглежда като да сме "вдигнали ръце" от тях, да ни е "писнало" от тях.

Истината е, че в детската градина и училището педагозите не са се отказали от тези деца. Когато малки деца проявяват агресия към други деца, основната причина е, че не са били научени на по-добър начин да се справят с проблемите си. Част от работата на педагозите е да научат децата как да се държат в социална среда и затова те са подготвени да очакват трусове, краткотрайни провали и предизвикателства в процеса на научаване.

Детето ви е страхотно.

Всяко дете е страхотно, по свой уникален и лудешки начин. Децата са супер забавни. Те внасят съдържание в любимите ни истории и са повод да разказваме на приятелите си. Те са причината педагозите, учителите, възпитателите да стават сутрин и да идват на работа. Те сменят памперса на десетки деца, мият десетки гърнета, бършат повръщаното на десетки деца и въпреки това успяват да намерят повод да се засмеят поне няколко пъти на ден - именно защото детето ви е страхотно. Гордейте се с него.

Хората, които гледат, учат и възпитават детето ви, са там, за да облекчат вашия живот - и това е истината. Те разбират, че вие ходите на работа, че имате откачен и натоварен график, налага се да тичате напред-назад и понякога просто имате нужда някой да ви отмени, докато поседите в тишина и тъмнина.

Но ако отделите само няколко минути - когато оставяте или взимате детето, за да поговорите с педагозите, може да промени всичко и вместо да ви заслепят детски поведенчески проблеми, с които не знаете как да се справите, да предотвратите зараждащ се проблем, преди да е станал наистина проблем (а дори няма да отваряме дума за пренебрегнатите в детството проблеми, които се завръщат с пълна сила през пубертета).

 

Йордан Петров е любим наш баща и автор на страхотния текст "На Роси, Елица и Ема от татко с любов". Днес той разсъждава върху сложната система на образованието, сред която попадат учители, родители и... деца. Понякога трагедиите са предизвестени и бихме могли да ги предотвратим, само да ни се даде тази възможност. Или поне да се опитаме да си я извоюваме.

*******************************

Джон Гатоу е казал, че няма по-радикална идея в историята на човешкия род от тази да оставиш детето на непознати, за които почти нищо не знаеш, в продължение на 12 години.

Ще се опитам да ви запозная с тези непознати хора в светлината на случилото се в 52-ро училище. Представете си коридор с 4 стаи вляво и 4 вдясно. С по 25 деца във всяка стая. Който е бил добър по математика, веднага сметна, че децата са общо 200. Бие звънецът и тези 200 деца изпълват хаоса със съдържание. В коридора, за който стана дума в началото, има две дежурни учителки, които следят за инциденти. Приемаме, че там са излезли половината от децата, значи 100. Вие бихте онемели само като ги видите на куп, дори без да се движат. Да, ама те се движат. И то бързо. И то в най-добрите традиции на Брауновото движение. Тичат, гонят се, блъскат се. Никой и нищо не може да ги спре, дори разговори с родителите. Те казват същото – деца са, нормално е.

Но при първото спъване и разцепване на главата или чупене на ръката обръщат позицията на 180 градуса и заваляват жалби в министерство, инспекторати, съдилища.
Та, както стана ясно, въпреки забраните, децата тичат като обезумели. И как няма да е така – стоели са толкова време на чин, нормално е. Значи нещо в забраните не е наред. Трябва да им се осигури място за изразходване на енергията. Кой трябва да го направи? Директорът, учителите? Разбира се, че не. Нито имат средствата, нито компетентността. Това е работа на държавата и общината. Както отлично знаем, там е пълно с чиновници, които никога не са стъпвали в клас, но обещаващи щедро чудеса от храброст, високи резултати и "приобщаване", понеже се очаква учителите да го постигнат някак си. Запомнете това, важно е.

Приключихме с коридора. Връщаме се в стаите, където са останали половината от децата. Там няма дежурни учители, в краткото междучасие учителят трябва да отиде до тоалетната, до учителската стая, за да остави и вземе дневника, защото по закон това нямат право да правят учениците. Т.е., тези деца са без надзор. Приемаме, че в стаите има камери. Защото в повечето няма. Кой ще стои и ще гледа 8 стаи едновременно, във всяка от които има по 12 деца, които също се движат бързо? Охраната, която през това време стои на входа и следи да не влизат непознати хора, или чистачките, които през това време с риск за живота си притичват от стая в стая, за да изхвърлят препълнените кошчета.

И вас да ви сложат в наблюдателния пункт, до края на междучасието няма да можете да си намерите и познаете собственото си дете в този хаос, камо ли да проследите кой с кого се закача, задява, удря или сбива. Но дори да сте свръхчовек, как ще реагирате толкова бързо, изтичвайки от наблюдателния пункт и спирайки сбиването? Като нали не забравяте, че в други 7 стаи нещата остават без вашата намеса? Значи това не работи.

Приемаме, че учителите са свръхчовеци и стоят в стаите и в междучасията. Надяваме се, че тогава вече няма как да няма инциденти. Да, ама не. Защото докато той се занимава с първите се сбили, другите остават без надзор. А ако инцидентът е по-сериозен, той ги води при психолога или при лекаря.

Лекар ли казах?

Знаете ли колко малко училища имат лекари, просто защото не могат да си позволят такъв разход?

А знаете ли, че дори медицинските сестри са на щат в общините и често са само по една?

А знаете ли, че работното им време е 8 часа и няма как да покрие и двете учебни смени?

В доста случаи дори са на половин щат, т.е. са само 4 часа в училище.

За това кой е виновен? Директор, учител?

Или правителство, министър, кмет, които не отпускат нужното финансиране?

Проблемът със здравните грижи в българските училища е отдавна известен на институциите. За да ги има въобще, се работи по наредба, писана преди 20 години и влязла в сила преди 17. И досега никой нищо не е направил. Но е взимал и продължава да взима заплати.

Да се върнем на бойното поле. Оставили сме децата без надзор, защото сме при психолога или лекаря. Ще кажете – как така ще се сбият, след като има учител?

Много лесно – когато у дома не си възпитан и когато чуващ сриващи авторитета на учителя думи, трудно ще се вслушаш в думите и аргументите му.

Особено знаейки, че по всяко време можеш да звъннеш на мама, тя да долети като орлица, да съсипе деня на учител и директор и да отлети необезпокоявана и удовлетворена, че е защитила безценното отроче.

Вместо същата тази мама да покрие огромната нужда от липси на детето си – липсата на думи и обяснения защо ритникът е опасен. Липсата на думи за толерантността и самоконтрола. Липсата на мисълта за другия и какво може да се случи от опасни действия. Сега умножете това средно по 3 в клас, защото такова поведение се мултиплицира с всяка изминала година, и се опитайте да си отговорите – как всъщност учителят остава жив до края на деня. За физически става дума. Психически е мъртъв още отпреди 10-15 години.

Все по-малко са спокойните деца в класовете. Все повече са агресивните, с различни степени на психическа неуравнововесеност, незрялост за учебен труд, с различни степени на умствени отклонения... споделят го и ресурсните учители, които обикалят градините и училищата, макар че то е видимо и с просто око.

Ще попитате – но защо не е създаден адекватен механизъм да не се стига да такива ситуации или при случването им да има рационална процедура на действие и противодействие? Спомнете си началото – „това е работа на държавата и общината.
Както отлично знаем, там е пълно с чиновници, които никога не са стъпвали в клас, но обещаващи щедро чудеса от храброст, високи резултати и "приобщаване", понеже се очаква учителите да го постигнат някак си.”

Т.е. очаква се от неадекватни субекти да управляват и създават нещо адекватно. Ами няма как да стане, уважаеми.

За съжаление, неадекватността не свършва до тук. Голяма част от родителите приемат училището като социална услуга, което е длъжно да им отглежда децата, докато са на работа. Приемат, че те нямат никакви ангажименти към собствените си деца и всичко трябва да свършат учителите и ако детето има проблем, виновни са учителите. Особено тези с големите заплати, допълнителни хонорари от лекторски и несметни доходи от частни уроци, 6-часовия работен ден и 4-те месеца ваканции. Поради което пред училищата вече 20 години се вият опашки от кандидати да станат учители.

Други пък родители свръхпротежират децата си и им създават погрешното чувство за всепозволеност и безнаказаност. От което в училището става ад, учителите не се занимават да обучават, а стават пъдари. И ако си спомните числото 3 (средно толкова деца, които създават проблеми в клас), учителят се занимава предимно с тях, за да успее поне да въдвори тишина в клас. С което останалите ученици са директно дискриминирани, защото на тях няма кога да им се обърне полагащото им се внимание.

И това е час след час, ден след ден, срок след срок, година след година. И за ниските им резултата или неудовлетвореност е виновен учителят, разбира се. Ще кажете – ами да изгони пречещите.

Не може.

По новите нормативни документи, изгони ли ученик, още в междучасието трябва да започне процедура по приобщаващо въздействие. Търсене психолог, писане на бланки, уведомяване родители и т.н. За 10 минути междучасие и министърът не може да стори това. Опитайте вие - като в никакъв случай не забравяйте, че за тези 10 минути трябва да отидете до учителската стая, за да оставите дневника и да вземете другия, евентуално да минете през тоалетната, пред която чакат още ваши колеги и ученици, да сте в стаята, за да наблюдавате за инциденти и още какво ли не.

Не е възможно, нали?

Затова учителят не гони от час и затова час всъщност няма.

Да приемем, че някой все пак се реши на тази отчаяна постъпка – в половината случаи предварително знае, че е обречен. От нагли, безпардонни и неадекватни родители, които с поведението с подхранват самочувствието на детето си на всепозволеност и безнаказаност, които засипват училището с жалби до кого ли не, което води до проверки, което губи време и нерви на директор, зам.-директори, психолог, учители.

И в един момент на някои директори им писва и казват на учителите – по-кротко с такива, че ни съсипват от проверки. Или нека не го изключваме, защото заради делегирания бюджет училището ще получи по-малко пари.

И от това по-кротко, накрая става още по-гадно. Но къде е вината на такива директори, когато няма никаква адекватна защита от дъжда от неоснователни жалби?

Родителят е с правилното усещане за пълната свобода да тормози учителите и училищното ръководство. Защото не получават адекватни санции за тяхното и на децата им поведение. Защото т.нар. социални служби не могат да ги накарат да поемат своята отговорност в отглеждането и възпитанието.

Поради некадърност, поради нежелание, поради неадекватен на нуждите капацитет.

Някои учители споделят – полагаме огромни усилия, за нас виновни деца няма, така си идват от вкъщи, често успяваме да нормализираме нещата, но приберат ли се за почивните дни, се връщаме назад.

Даже горчиво се шегуват, че трябва да забранят ваканциите, защото тогава родителите направо „форматирали” наученото и създаденото. Съществуват различни решения, но всичките те са свързани с допълнителни човешки и финансов ресурс, което почти никое училище не може да си позволи. Но държавата трябва да намери спешно.

Например да има специалисти в училището, които да отнемат от плещите на учителите агресивните ученици и да се занимават с тях и цялата процедура по т.нар. приобщаване. Да, има психолози в някои училища, но те не са достатъчни, за да се справят с целия обем реални действия и бумащина. Дори и да могат, има някои деца, които са клиничен случай, а тогава си има нужда от специализирана помощ, наблюдение, обучение, лечение. За което училището няма никакъв кадрови и финансов ресурс.

А и не е там мястото за подобни действия. Често психологът има работа повече с родителите, отколкото с детето. Но при такова предложение, родителите отказват и остават обидени. Решение - финансови санкции, за всеки, отказал подкрепа на специалисти, при положение, че последните са констатирали нужда от такова. Както е в белите държави. Друго решение е държавата да търси от родителите на агресивни и неадекватни ученици бърза и недвусмислена отговорност за тяхното поведение, като бъдат задължени да водят децата си на психотерапевт и да заплащат щетите които те са причинили. Недопустимо често се чува от родители - вдигнали сме ръце от него, оправяйте се!

Но това не е нормално! Родителите не може да абдикират от своите деца, а когато стане белята - да обвиняват училището и учителите. Все едно аз да пусна агресивен питбул в парка и да не нося отговорност. Като дори ви заплашвам с министерство и инспекторати, ако се опитате да го озаптите да не хапе хората.

За съжаление, нещата ще стават все по-зле, защото учителите и директорите според новия закон нямат никакви права за справяне в подобни случаи . Нямат право дори да накажат ученик без съгласието на родителя , а за съжаление, родителите точно на тези деца виждат проблем навсякъде другаде, но не и в детето си или себе си!

Накратко - училището не прави изключение от тоталния хаос в обществото ни. Ние реално живеем в джунгла. Даже в джунглата все пак има известни правила, докато в нашето общество никакви правила и закони не действат. Децата копират поведение от възрастните и, ако липсата на възпитание е съчетана с арогантност и чувство за безнаказаност, що да не пребиеш съученик? Още повече, че ти няма да си виновен - за това има учители.

Затова, хора, разберете – учителите са на фронта. Воюват с деца и родители, както и с началниците си от МОН.

Вместо да сте срещу тях, застанете до тях. Тогава има шанс да се възстанови това, което съсипа системата и доведе до тази война. И не заради учителите, а заради децата ни. Не им гледайте заплатите, жалки са.

Погледнете по-нависоко, към създателите и управляващите системата. Законотворците, издаващите неадекватни наредби и стандарти и вся осталная. Там е причината, там е главата на рибата. Която пак ще изпълни безсмислените и неадекватни движения, които прави винаги в такива случаи:

„Във вторник, 28 февруари т.г., министърът на образованието и науката проф. Николай Денков ще се срещне с ръководството на Националното сдружение на общините в България. Ще се търсят общи решения за подобряване на охраната и видеонаблюдението в училищата, както и за осигуряване на ефективна медицинска помощ на територията на учебните заведения."

От всичко написано да останахте с впечатление, че проблемът е в охраната и видеонаблюдението? И че когато една система е съсипана, слагането на още бодигардове (за които никое училище няма пари) и камери (за което почти никое училище няма пари), нищо няма да реши.

А не знам дали знаете, но насилието не е само в училище, а е и извън него. Там какво правим? След като един ученик не може да удари друго дете в клас, какво му пречи да го направи на улицата? Там нито директор, нито учител носят отговорност. Кого ще разкъсваме тогава във фейсбук?

Предложението ми е просто и евтино, колкото и несериозно да звучи – във всеки клас има около 40 родителя. Учебните дни в месеца са около 22. На всеки родител се пада веднъж на два месеца да присъства в час. Ей там, най-отзад. Седи и мълчи. В междучасието може и да се разходи, но пак мълчи и само гледа. Накрая не деня ще е онемял за дълго. На другия ден друг родител е там и така по ред на номерата.

Държавата поема разхода за този един ден отсъствие за пред работодателя и родителя.

Как смятате, дали пък обществото няма да придобие една много по-вярна представа за случващото се в училище? Ще има въздействие и върху децата, и върху самите учители, част от които не се отнасят прекалено отговорно към учебния процес. Защото заради ниските заплати не можеш да привлечеш най-доброто.

С две думи – отговорността за децата ни е обща.

Не абдикирайте, а действайте срещу истинските причини, а не срещу последствията. Със сироп за кашлица не се лекува пневмония. Само се облекчават симптомите .

Временно! Докато накрая организмът не загине нелекуван по същество.

cross