Власт, бюрокрация, силна централизация, липса на обратна връзка, контролирана среда, бледи следи на активност и индивидуалност на ученика. За това какво Е и какво трябва ДА Е образованието, за „Визия за децата“, за ролята на учителите в промяната, за смелостта на единиците и пълния контрол над останалите, за прехода, който българското образование не прави вече над 30 години, говорим с Марияна Георгиева и Нора Гавазова.
Марияна Георгиева е образователен психолог с трайни интереси в сферата на професионалното развитие на учителите в средното образование. Провеждала е изследователска работа във Великобритания, Германия и Австрия. Разработва анализи и проекти, свързани с качеството в образованието, професионалното развитие на учителите и сравнителното образование.
Нора Гавазова е специалист по ранно детско развитие и последовател на философията на подхода Реджо Емилия. Създател е на център за ранно детско развитие, учене и игра във Варна. Председател на Фондация Калейдоскоп, която е част от международната мрежа на Reggio Children и Loris Malaguzzi Center, Италия.
Марияна Георгиева: Образователната система в България си остава йерархична и централизирана. Човек се чуди толкова ли ни е лошо държавното образование, че МОН трябва да има пълен контрол върху него, за да го спаси от разпадане!?
Въпреки множеството послания, че детето е в центъра на системата, министерството е това, което не само дава някаква рамка, но и активно предписва всичко, което трябва да се случва до най-малкия детайл. Дори не съм сигурна самото министерство осъзнато ли иска да има пълен контрол, или това е и очакване, което МОН просто осъществява. „Бог високо – цар далеко“ и все някой друг е отговорен за решенията или липсата на такива.
За сметка на това горещите картофи като договарянето с родителите, трудните поведения и нарушените граници, недостигът на добре обучени учители, децата с обучителни трудности, интернет тормоза са прехвърлени на училищното ниво. И са оставени на експертизата на директора и учителите, която невинаги е достатъчна. Вече почти 30 години няма промяна в нагласата на възрастните спрямо образа на детето.
Мисленето за децата си остава в парадигмата на „послушни празни съдове“, в които учителите да наливат познание.
Дори бих казала, че поколенческата разлика учители – деца стана по-голяма, откъдето идва и по-трудното разбиране и комуникация. Емоционалният и духовният свят леко надничат от някоя друга училищна програма или осъзнатост на учител, но съвсем не е част от цялостна политика. От друга страна, образованието стана любим приоритет на политиците. В почти всяка предизборна програма се закача като брошка на ревера, но политическото разбиране за този приоритет обикновено се свежда до повече пари, без ясна визия за какво или за повече от същото.
Още нещо, през тези 30 години България излезе на картата на международните изследвания в образованието като PISA, PIRLS, TIMSS. Но това засега предизвиква вълнения повече в неправителствения сектор, отколкото в правителствения, освен естествено ако резултатите не са крайно положителни.
Наблюдава се тенденция, която поляризира родителите спрямо ролята и смисъла на детската градина и училището в живота на децата. Повече или по-малко престой в тях, възможност за избор на алтернативни форми или задължително образование. Както и ясна рамка за завършване на степен, ако не си в държавна градина или училище. В тази посока се създадоха алтернативни форми, кооперативни, частни училища. Това засега създава алтернативи, но и парцелира обществото в социални пашкули. Все още обаче липсват услуги към училището, все още се разчита, че то може да се справи само с всичко.
Поради силната централизация контролът в системата залага на множество бюрократични справки, властова комуникация, натиск, размиване на проблеми и отлагането им. Това прави все повече учители объркани в собствена им роля, а понякога и безсилни.
Забелязва се и очакване за обгрижване на децата до по-късна възраст, което възпрепятства порастването им. Тук бих обърнала внимание, че училището като че ли отстъпва от изискванията си към родителите. За 30 години се пропуснаха възможности за смела промяна, стъпваща на визия и лидерство. В която училището и учителите да станат по-автономни и свободни, по-свързани с децата, техните семейства и реалността, по-смислени и отговорни за развитието на обществото.
Нора Гавазова: Така нареченият индустриален или традиционен образователен модел, който е и българският, е строго йерархичен. В него ученето се налива от тези, които държат знанието, към онези, за които се предполага, че го нямат. Като фуния – в нашия случай на върха на фунията е образователното министерство, след това са директори, учители… На дъното е детето, от което се очаква да погълне и смели това, което му е подадено „отгоре“.
Този вид образование има обезличаващи последици. Като изключим паметта и послушанието, всички други аспекти от детето – като индивидуалните му възприятия, мнения, стремежи, таланти, особености на учене, не само не се насърчават, ами често се налага да бъдат потискани, за да не пречат на знанието.
Това е парадигма на власт, системна злоупотреба с правата и границите на детето, която обслужва заучена безпомощност и насилническа култура, а и лесно се поддава на идеологизиране. Перфектната формула за отглеждане на общества от безгласни хора, склонни да следват авторитарни лидери. Децата, които спират да задават въпроси и да се вслушват в себе си, стават възрастни, които вярват, че нищо не зависи от тях. Обратното също е валидно: детето, което знае, че гласът му се приема сериозно, е мотивирано да допринася не само за ученето си, но и за процесите на общността, защото се чувства част от едно по-голямо цяло.
Именно участието, а не наливането е това, което гарантира развитието на съвременните общества. Детето не е дъно, а централна фигура – не искаме да попива и безкритично да възпроизвежда, каквото му се казва, а да бъде активно.
Ролята на образованието в демократичните общества е друга: да бъде двигател за социална креативност и трансформация, а не да се самовъзпроизвежда. Ако искаме да бъдем демократично общество, способно на морални избори и отговорност, е нужно да отхвърлим властовата парадигма. Да разберем, че ролята на децата в тяхното собствено развитие и учене е водеща. Изграждането на реални връзки между избор и отговорност, между критическо мислене, процеси на учене и образователни политики стои в основата на прехода към ефективна демократична образователна система — преход, който България вече близо 40 години не е направила и това вече няма как да не е пагубно за обществото ни.
Марияна Георгиева: Промяната в образованието започва и спира толкова много пъти и ми си струва, че учителите загубиха доверието в нея. Тихо се чуват гласовете на бизнеса. Родителите се спасяват поединично и от време на време се обединяват в малки групи. Холистичното образование е грижа за цялостното израстване на личността, а не е само учене. То предполага развитието на интелектуалния, социалния, физическия, артистичния, творческия и духовния потенциал на всяко дете.
При тази структура на системата, която изцяло се фокусира върху ученето, не мисля, че има време за това. А и все пак добавена стойност на училището към личността на детето продължава да се мери през инструменти, търсещи научени факти. На този етап в България нямаме холистичен модел. Затова говорим, че е нужна визия, която да зададе параметрите на преминаване към холистичен модел.
Нора Гавазова: Спешно трябва да се въведат отворени рамкови стандарти, в които учителят и детето не са притиснати от изкуствени педагогически ситуации и принудени да следват унифицираните работни книжки (в детските градини, бел.ред.).
Важно е, говорейки за оценка да си дадем сметка, че има държави, като например Швеция, най-егалитарната европейска раннообразователна система, където самото дете изобщо не се измерва и оценява. Измерва се качество на образователната среда – стимулира ли любопитство, различни интереси, различни начини на свързване, качество на преживяването и общуването между учителя и детето, възрастните имат ли възможност да подходят индивидуално към всяко дете и как го правят? Връзката между дете и дете, рутината на деня позволява ли на децата да играят, да участват в изборите, да поемат различни отговорности?
Както и учител – учител – имат ли екипно време, какво е то; родител – учител – какви форми на участие предлага детската градина, колко родители са активни, как родителите оценяват градината и още други примери. Проследява се внимателно контекста, от който идва детето, като при нужда се предоставя индивидуална и езикова подкрепа, нерядко още преди влизането в детска градина. Това е холистичният подход, който се подкрепя и от всичко, което знаем от невронауките. Ако още от бременността и раждането на всички нива се мисли за доброто на детето, то се развива по най-добрия възможен начин. Разликата с българския контекст, в който опитваме да замерим детето, без да се интересуваме от системата около него, е драстична.
Марияна Георгиева: Природата си остава най-големият лечител за нашите емоции в този доста сложен свят. Менталното здраве на детето не се заключва само във физическата форма и успешното учене. Изкуството и природата дават друга храна на личността, която не бива да се пренебрегва, особено в този толкова залепващ за технологиите свят. Винаги ме радва, когато срещна деца в гората или в планината. Или пък групи малки греещи очи на изложба или концерт. Има чудесни примери на учители, които увличат децата. Но в колко града на България има достъп до култура, подходяща за деца!?
Нора Гавазова: Пак ще се върна към рамковите стандарти и свободата на учителя. Държавната намеса трябва да се фокусира в създаването и поддържането на съвременна рамка с ясни и хуманни критерии за качество на процесите. За сметка на това е важно да се сведе до минимум намесата на държавата в самите учебни програми и в организационните аспекти, които са в компетенциите на учителите и самите деца, и не бива да се идеологизират.
Още не сме свършили, скрол надолу
Учебното заведение не може да е някакъв задължителен дневен затвор, където по цял ден си обект на контролирана среда и не ти е позволено да следваш интересите си или да излизаш, дори с придружител. В момента регулациите са в разрез с правата, те са антихуманни: нарушават естественото общуване и мотивацията за учене, прекъсват досега на децата с истинската храна, с природата и културата, въобще – с истинския живот, който е пълен с важни неща и с реални проблеми за разрешаване.
Когато правихме изследване за „Визия за децата” попитахме деца от различни краища на страната кое е любимото им място в детската градина и бяхме учудени, че огромна част посочиха места извън градината: беседката на двора, пясъчника, дървото, парка или горичката, където веднъж са ходили на излет. Същите деца, попитани как изглежда ученето, разказват как готвят супа или пица, правят чай, свирят на истински музикални инструменти, правят нещо важно с приятел, измислят песни, наблюдават насекомите, създават неща с въображението си. Ученето е неделима част от живота и децата добре разбират това, само трябва да се научим да ги слушаме.
Децата и тийнейджърите се насочват към технологиите с изкуствен интелект като ChatGPT, но какво означава това, когато става въпрос за работата им в училище?
ChatGPT е бот за генериране на текст, създаден от лабораторията за изкуствен интелект Open AI. Той е само един от многото, появили се през последните месеци и години, и бързо очарова и ужаси онези, които го тестваха, за да видят какво може да прави.
Нуждаете се от версия на химна, написана в стила на бродуейския мюзикъл „Хамилтън“? Или пък есе от 500 думи за колеж, което да обясни защо един зрелостник би искал да учи в определен университет?
ChatGPT може да създаде изненадващо впечатляващи версии по горните задачи за 30 секунди, че даже и за по-кратко време.
Въпросът за бъдещето на образованието се постави на дневен ред, тъй като учениците могат да получат достъп до инструмент като ChatGPT, който е оприличаван на калкулатор за писане, и да се осланят на него, за да изпълнят домашните си.
The New York Times съобщи, че държавните училища в Ню Йорк и Сиатъл вече са забранили напълно използването на ChatGPT от учениците, но Ню Йорк отмени решението си през май 2023 г.
След това, за също толкова кратко време, програмисти – някои от тях все още колежани – започнаха да разработват приложения, които могат да откриват текст, генериран от изкуствен интелект.
И сега какво? Как ще се отразят инструментите като ChatGPT на образованието в бъдеще? Преподавателите твърдят, че изкуственият интелект ще промени образованието, но все още не е ясно как точно.
„Трябва да се научим да го използваме, защото той няма да изчезне“, казва Лилиан Гилбърт, учителка по английски език в гимназията в Джупитър, Флорида. „Не виждам „зло“ в ChatGPT. Той е неизбежен. Спомням си, когато трябваше да ходя в библиотеката и да използвам книги за проучвания, но сега мога да потърся информацията в Google на компютъра си. Или когато използвах пейджър преди мобилния телефон. Светът се развива.“
Гилбърт вече е използвала ChatGPT в класната стая, като е накарала учениците си да анализират отговорите и да обяснят къде отговорът, генериран от изкуственият интелект, е слаб и се нуждае от доразвиване. „Мисля, че това може да бъде невероятен инструмент за обучение“, казва тя.
Възприемането на продукти с изкуствен интелект е от съществено значение за учителите, смята Гилбърт. „Разбирам опасенията, свързани с него. В света на образованието обаче трябва да се научим как да се адаптираме – нещо, което учителите са свикнали да правят и правят добре. Това означава, че трябва да бъдем изобретателни. Така както трябваше да бъдем изобретателни, когато настъпи пандемията, да преоценяваме на какво наблягаме в класната стая, да позволяваме на учениците да се борят, без да ги наказваме, да помагаме на учениците си да израстват като критично мислещи хора.“
Макар че най-големият страх около ChatGPT е свързан с академичната нечестност, определението за измама невинаги е толкова ясно, колкото си мислим, че е, казва Джонатан Мeър, доктор по икономика, професор и директор на бакалавърските програми по икономика в Тексас А&М.
Д-р Мeър, който следи отблизо развитието на ChatGPT в рамките на работата си по изучаване на икономиката на образованието, вече е хванал ученик, който се опитва да използва бота, за да изпълни седмичната си домашна работа по икономика, което според него е неподходящ начин за използване на инструмента.
Въпреки това той вижда, че технологията може да бъде от полза за някои студенти с одобрението и насоките на техните преподаватели.
„Къде е границата между това приятел да прочете есето ви и да ви даде предложения, да отидете в учебния център и преподавател да ви покаже как да променяте параграф, да инсталирате Grammarly на компютъра си или да използвате ChatGPT? Тук няма ясно правило. Това е наистина специфично за контекста.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Мeър, който е баща на две деца в училищна възраст, казва, че ChatGPT и подобни продукти могат да имат различно значение за различните етапи от обучението на детето.
„Не можете да позволите на третокласник да го използва, когато се учи да пише съчинение“, казва той. „Може ли докторант да го използва за писане на статия? Не виждам защо не.“
ChatGPT може да се използва като допълнение или заместител на работата на учениците, казва д-р Мeър, и преподавателите ще трябва да подходят творчески към структурирането на задачите си, знаейки за съществуването му.
„Това означава повече работа за преподавателите, което е проблем. И съответно означава преосмисляне на нещата“, казва той.
Гилбърт вижда в ChatGPT възможност за родителите да говорят с децата си за важните неща и за истинската цел на образованието. „Като родители трябва да им обясним какво е морал и какви са последствията, които възникват, когато не са аналитично мислещи. Не искаме в крайна сметка да се окажем огледално отражение на хората в „УОЛ-И“, казва тя.
„Наскоро ми се наложи да проведа откровен разговор със сина си, който е в прогимназия и е на светлинни години по-напреднал в областта на технологиите от мен. Той искаше да използва ChatGPT, за да съчини текст. Да бъдем открити по отношение на почтеността, академична или друга, е важно за изграждането на характер у нашите деца.“
„Научете децата на честност. Посочете им какви може да са последствията и как да използват новите възможности отговорно.“
Източник: Parents.com
За учителските места през последните няколко години се борят все повече кандидати, голяма част от които обаче не са напълно готови да преподават ефективно. Не всички са и мотивирани да работят в името на учениците, смята Нели Кочева*, ръководител “Привличане на участници” във фондация “Заедно в час”, и развива тезата си в този коментар.
“Глад за учители”, “Недостиг на учители преди 15-ти септември”, “Директорите в търсене на учители” - такива заглавия виждаме в медиите обичайно в края на август. Новината обаче клони към фалшива. През последните две години за свободните учителски места всъщност се борят много хора.
Причините за по-голямата атрактивност на професията започват с (активното медийно отразяване на) увеличените учителски заплати, минават през желанието за сигурна работа с гарантиран доход (включително по време на пандемия) и стигат до митовете за половин работен ден и дългите учителски ваканции. По-големият брой желаещи да преподават обаче не трябва веднага да ни радва.
Проблемът с количеството може и да изглежда решен, но не и този с качеството. Защото освен да притежават формалната диплома, бъдещите учители трябва да отговарят и на други, много по-съществени, критерии - мотивация да работиш в името на учениците, добра и съвременна подготовка, особено предвид промяната в обучението вследствие на Covid-19, и усилия да надграждаш непрекъснато уменията си.
По данни на НСИ броят педагогически персонал в България се е увеличил от близо 58 хил. през учебната 2014/15 г. до над 65 хил. през 2019/20 г. (над 13% от които са над 60-годишна възраст, но продължават да преподават). Интересът към педагогическите специалности в университетите също се покачва стабилно.
През 2020 г. над 23 хил. души учат в тези направления, в сравнение с 19,5 хил. три години по-рано. Според изданието на рейтинга на висшите училища в България през 2020 г. педагогиката е втората най-желана специалност сред студентите - след икономика. Така на година от висшите училища излизат над 4000 нови педагози, докато за следващите десет години се очаква да се пенсионират средно по 2000 учители на година - което е голям дисбаланс между предлагане и търсене.
На този фон броят първокласници намалява от 2017 г. насам и тази тенденция ще продължи през следващите години, имайки предвид данните на НСИ за раждаемостта. Прогнозният общ брой учащи се очаква да спадне до около 686 хил. през учебната 2025/26 г., като през 2014/15 г. е бил над 745 хил. Тези тенденции показват, че България ще произвежда повече на брой педагози, въпреки намаляващ брой ученици.
Увеличението на кандидат-учителите се вижда и от опита на “Заедно в час”. Вече повече от десет години фондацията търси, привлича и подкрепя мотивирани хора от различни професионални сфери, които искат да станат учители, след като преминат интензивната обучителна програма “Нов път в преподаването”.
През последните две години кандидатите за нея са около 3 хил. на година - двойно повече в сравнение с годините до 2018 г. В същото време броят на одобрените след взискателния подбор за програмата не се променя значително.
Директорите из цяла България, с които “Заедно в час” работи, включително в малки населени места, са категорични, че кандидати за свободните места в техните училища през последните две години има достатъчно. И проблемът не е в броя, а в нагласите и подготовката на кандидат-учителите.
Работата като учител е много повече от това да се изправиш пред група деца и младежи и да им разкажеш предвидения по учебния план материал по твоя предмет. Изисква се адаптивност, творчески подход, търсене на най-добрия начин за комуникация с учениците, вземане предвид на техните силни и слаби страни, индивидуално внимание за всяко дете. Всичко това предполага силна мотивация за работа - не заради сигурното работно място и доход, а в името на това всяко дете да успее в живота.
През 10-годишния опит на “Заедно в час” като най-успешни са се доказали тези кандидати за учители, които са били водени от вътрешна необходимост да допринесат - за по-добро образование на децата и по-добра среда, в която да живеем всички.
Много от най-силните участници в програмата са били тези, които и преди работата в училище са търсили начини да бъдат полезни - като доброволци за работа с деца например. Неформалният опит винаги е бил много силен атестат, че кандидатът има готовност и желание да даде максимума от себе си в името на успеха на учениците.
През последните години не малко хора с дипломи за учител, но непрактикували дълги години, решиха да се завърнат към професията. Със сигурност някои от тях са водени и от истинско желание да работят с деца и младежи. Ако обаче не са актуализирали знанията и уменията си след години извън училищния контекст, влизането в (zoom) класните стаи ще ги сблъска с различна реалност от тази, която те си спомнят. Последната година и дистанционното е-обучение го показаха съвсем нагледно.
Изключително бурното развитие на технологиите, новите очаквания за това какво да се учи, за да е успешен човек в XXI век, и различните начини за учене и нагласи на учениците променят из основи образователната система. Не могат да им насмогнат и учебните програми във висшите училища, които се осъвременяват бавно и тромаво.
Университетската подготовка на кандидат-учителите е далеч от достатъчна, за да бъдат те напълно подготвени за това, което ги чака в училище (това важи за много специалности, разбира се). В педагогическите направления особено критична е нуждата от повече практика, която да развие умения у кандидат-учителите още преди да се сблъскат с реалния училищен живот. Влизайки от университетската скамейка направо в класната стая, много от новите учители преживяват огромен шок, чувстват се неуспешни и неподкрепени и в много случаи скоро излизат от професията.
На този фон формалната университетска квалификация се явява най-голямото предимство в конкурсите за учители. Така човек, завършил педагогика преди 15 години и никога не практикувал, има по-голям шанс да бъде назначен пред в момента обучаващ се по съвременни програми и в процес по получаване на формалната педагогическа правоспособност. Просто защото нормативната уредба го изисква.
А за учителската професия е важно друго - обучение в преподавателски методи, адекватни за децата на нашето време, в стратегии как да се обърне внимание на потребностите на всеки ученик, както и непрекъснато осъвременяване на знанията и уменията на педагозите. Ако вземем под внимание тези условия, ще видим, че недостиг наистина има - на учители, които са готови да са в класните стаи. Заради децата.
Учениците до IV клас включително няма да носят маски по време на учебен час. Маските няма да са задължителни също за децата от предучилищните групи в училищата, предава dnews.bg.
Класните стаи обаче ще трябва да се проветряват поне два пъти по време на часа за най-малко една минута. Задължителни през целия ден и навсякъде в сградата остават маските за всички останали ученици, както и за тези от началните класове в междучасията и в общите пространства на училището.
Промените са записани в актуализираните Насоки за обучение и действия в условията на извънредна епидемична обстановка в училищата, публикувани днес, 8 септември, на сайта на МОН.
Маските няма да бъдат задължителни за учителите по време на учебен час при физическа дистанция от поне 1,5 м между тях и учениците. Това правило ще важи също в часовете по физическо възпитание и спорт на закрито, ако в конкретния час помещението се използва само от една паралелка при дистанция от поне 1,5 м между учениците и при редовно проветряване.
При желание на родителите и/или учениците защитни маски за лице могат да се носят по време на целия престой в училище.
При тъмночервения сценарий – с поне 500 заболели на 100 000 души, всички училища в съответната област преминават изцяло в обучение от разстояние в електронна среда само след заповед на министъра на здравеопазването, която изисква затваряне на училищата. В случай че такава заповед няма, важат мерките, разписани за отделните училища при единични случаи или при поне 10% заболели ученици и/или учители.
Облекченията на някои от противоепидемичните мерки и въвеждането на нови идва след консултации с медицински специалисти и с детски психолози и психиатри, съобщиха от просветното ведомство.
Актуалните Насоки за обучение и действия в условията на извънредна епидемична обстановка в училищата можете да видите ТУК.
Това, което можем да направим в нашето министерство, е да задържим максимално децата в училище. Казахме пределно ясно, че това е нашата цел. Мерките са насочени в тази посока, обяви служебният министър на образованието проф. Николай Денков пред Българската националната телевизия, цитиран от dnews.bg.
Денков заяви, че родителите се опитват да поставят за тях невъзможна задача. От една страна, да запазят здравето на учители и ученици, от друга страна, да има 100% присъствено обучение, което обаче е невъзможно. В министерството търсят най-точния баланс.
Той напомни, че миналата година е имало над 100 учители, които са загубили живота си след прекаран Covid-19. Тази година могат да се създадат много рискове, ако има 100% присъствено образование. Трябва да се минимализират рисковете, каза министърът.
В момента не са предвидени мерки за гледане на децата, които си остават в къщи. Според Денков това са мерки съм министерството на труда и социалната политика.
Миналата година нито едно училище не достигнало до 10% заразени ученици, така че това е разумна граница за въвеждане на дистанционно обучение.
Големите ученици ще излизат по-често в електронно обучение, защото по-добре могат да си организират времето и да се справят по-добре с материала, каза проф. Денков. Това, което се променя от миналата година, е нивото на присъствие в училище.
Тази година ще се изисква 50% присъствие в училище, а не както миналата година - 38%. Това ще даде по-голяма възможност за създаване на различни организации - на смени да ходят учениците, по-добре да се организират седмиците – в кои седмици да са едни класове, в кои - други. На отраслов съвет е обсъждан и хибриден вариант - 50% от децата са в клас, 50% са вкъщи, след което се сменят.
Министерството има нагласа да бъдат осигурени тестове за децата, които имат признаци и за училища, които са осигурили тестване на всички деца - имат съгласие на учители и родители, и цялата организация е създадена. Тези тестове ще бъдат безплатни.
Денков заяви, че няма смисъл да се тества някакъв процент от децата, ако ще се прави регулярно. Или ще се тестват всички деца, или няма смисъл да се тестват част от децата, с изключение на тези, които имат признаци.
Децата в детските градини, без предучилищните групи, няма да носят маски. Предучилищните групи и децата от първи до четвърти клас в зеления пояс също ще са без маски.
Маски не се изискват на двора на училището, по време на часове по физическо възпитание в отворени помещения. Трябва да има, доколкото е възможно, физическа дистанция от метър и половина между децата.
Все повече се говори за емоционална интелигентност и все по-сложно е в настоящата ситуация да мислим колко е важно да отглеждаме емоционално интелигентни деца. Просто защото трябва да мислим за хиляди други непредвидени неща, свързани със здравето ни, образованието на децата и справянето с всичко, което идва на талази, без да пита.
Но емоциите и възможността ни да ги разбираме и да боравим с тях са част от механизмите ни за справяне в най-различни житейски ситуации и колкото по-емоционално интелигентни сме, толкова по-добре – и за нас, и за околните.
Как обаче да научим децата си да говорят за емоциите си и да знаят, че няма "лоша" емоция, че е ок да си ядосан или тъжен, че е нормално някой отсреща да изпитва нещо подобно? Трудна работа е, ако се захванем да го правим като хората, и за нея си има специалисти. За щастие един от тях – психотерапевтът Маргарита Апостолова, разработва изключително ценен ресурс, който може да е в помощ на много родители, педагози, психолози, но най-вече – на децата.
Говорим за изключително сериозния и изчерпателен "Дневник на емоциите", който е част от дейността на Маргарита Апостолова в център Менталика. Ресурсът е разделен на две части, като първата от тях изисква активното участие на възрастен, а във втората детето може да бъде оставено да попълва дневника си на ежедневна база или когато преживява силна емоция.
Първата част въвежда детето в света на емоциите и му помага със знания, които да го превеждат през определени ситуации, научавайки за основните емоции, както и помагайки му да намери своето място в средата – семейство, училище, приятелски кръг. Тя прилича на лексикон, доста приятна за попълване е и изисква отделяне на около час на ден в рамките на 5 дни.
Във втората вече е редно да поканим детето да се изрази. Съветът на Маргарита е това да стане с рисуване, което би могло да помогне на детето да разбере и преодолее емоцията.
Настоящият "Дневник на емоциите" е подходящ за възрастовата група 5 – 12 години и може да бъде свален от този линк. Необходима е само имейл регистрация. Пробвайте, не е страшно. Най-много да разберете нещо повече и за себе си.
3000. Толкова са кандидатите за миналата година в програмата “Нов път в преподаването” на фондация “Заедно в час”, чиято мисия е всяко дете в България да има достъп до качествено образование и мотивирани преподаватели.
Вече 10 години хора от различни професионални сфери решават да поемат по пътя на преподаването с помощта на “Заедно в час” и по този начин успяват да променят своя живот, но и този на стотици ученици в страната.
Сега фондацията е отворила възможност за следващата “реколта” мотивирани и вдъхновени преподаватели и ги събира чрез първоначална регистрация в сайта си и попълване на форма за кандидатстване до 25 ноември 2020 г.
Подборът е сериозен, тристепенен: след попълването на т.нар. опознавателен формуляр се минава през интервюта, а накрая и през център за оценяване. Тази година всеки етап ще се осъществява изцяло онлайн.
Одобрените кандидати ще получат специално разработени обучения, менторска подкрепа, учителска правоспособност, намиране на позиция в училище, възможности за кариерно развитие, полезни ресурси, професионални контакти и силни приятелства.
Както става ясно, не е задължително кандидатите да имат учителска правоспособност, но трябва да имат завършена бакалавърска степен до 1 септември 2021 г. и готовност да работят като учители на пълен работен ден за 2 години.
Одобрените и подготвени нови учители ще могат да получат работа в цели 20 области в страната: Бургас, Варна, Велико Търново, Враца, Добрич, Ловеч, Монтана, Пазарджик, Перник, Плевен, Пловдив, Разград, Русе, Силистра, Сливен, София-град, София-област, Стара Загора, Търговище и Шумен.
Кой къде ще бъде разпределен зависи от профила на участниците в програмата и от наличните позиции в училищата.
Ако не сте разбрали от заглавието, пак да уточним: ЛЯТО Е! Затова всички неща, които ще се случват в този вълнуващ сезон, са малко по-така. Каквато е и Лятната академия на “Заедно в час” тази година.
Традиционно организацията, снабдяваща ни с най-чудесните нови учители, прави такива летни академии в София за ученици от 1 до 12 клас. Но тази година, заради пандемията и всички мерки, които трябва да се вземат, за да запазим здравето си, Лятната академия на “Заедно в час” ще стигне до всички населени места в цялата страна, защото ще се провежда онлайн.
Остава седмица до крайния срок за записване на децата, който е 30 юли. Формата за записване е на сайта на организацията и е много бърза, лесна и чудесна. Както всяка година, и тази абсолютно всичко е безплатно. “Заедно в час” осигуряват обучението и учебните материали, както и индивидуални и групови занимания с учениците, а те трябва само да имат устройства (телефони, таблети, компютри), с които да участват.
Децата със сигурност ще си тръгнат с нови приятелства, но и с надграден учебен материал по общообразователна подготовка от изминалата доста особена учебна година. Между другото, ако по една или друга причина детето ви е неуверено в знанията си, Академията е идеална за него, защото чрез игри и малко по-нетрадиционен подход сякаш по-лесно се наваксва материала.
Към всичко това трябва да добавим и, че преподавателите са истински мотивирани специалисти по най-различни дисциплини, които знаят как да направят скучното (понякога) учебно съдържание страшно забавно и увлекателно – дори в онлайн вариант.
Накрая всички успешно участвали ученици ще получат сертификат за завършването на Лятната академия. А тя ще се проведе от 3 август (понеделник) до 14 август (петък), всеки делничен ден от 9:00 до 12:30. Предвидени са по 4 учебни часа с по 15 минути междучасие.
Помолихме учителите да ни пишат и да ни разкажат как се чувстват в тази необичайна ситуация на преподаване. Жасмина Панайотова, учителка на втори клас, реши да ни сподели какво се случва с нея и нейните ученици.
Добре, имам цели 20 мин до ПС (педагогически съвет), който ще е виртуален, продължителен и мъчителен. Във Viber имам само 48 непрочетени съобщения, това нищо не е, ще ги отметна, докато колегите имат думата.
Нямам самочувствието и претенциите да съм говорител на всички учители. Най-малкото работя в частно училище (хоп - 70 % спряха да четат!), но и ние сме под шапката, закрилата и опеката на МОН. И аз работя с деца, и аз комуникирам с родители, и аз като всички учители съм просто човек, жена, майка (на две момчета, ученици). Имам страхотен клас, най-умните, чаровните, старателните ученици са моите. Супер свестни родители, подкрепящи до безкрайност колеги и директори – пощадена съм!
Дотук с общите приказки, сега по-детайлно да видим какво стана през последните 4 седмици.
Стана тя каквато стана!
Аз бях готова, мислех си, една седмица преди да се наложи да стартираме дистанционното обучение. Къде от паника и стрес, къде от далновидност си въртях в ума този сценарий с идеята, дори и да не ни го спуснат, да го предложа пък аз на родителите – да не се притесняват и те, че и аз, да си направим уроци по Skype... Друг път ще се доверявам повече на интуицията си, защото се надцених.
Учениците ми са втори клас, от две години водя усилена пропаганда и борба да им направя офлайн живота интересен, да ги науча да играят, да работят, да се стараят, да скучаят дори, но да не търсят все на хляба мекото и на живота лекото. Стигнахме дотам, че дори децата си измислиха девиз на класа „Ако е лесно, не е интересно!“ Велики са!
И сега, какво? Хайде пред мониторите. "Е не", казах си, "няма да стане!" Писах на родителите как биха искали да действаме. Единодушно и задружно стигнахме до извода, че децата са малки, не могат да седят по 6 часа пред мониторите, не е и нужно. Необходимо е да не спират да работят по малко, не прекалено, да не губят мотивация и желание и да продължим да си бутаме в нашата посока – повече четене, писане, работа с тетрадки, учебници, помагала и много, много проекти за разтуха и веселба.
Дотук добре, ама как да стане това. Нали знаете, че детето не идва с ръководство за употреба, дистанционното обучение също не дойде с такова. И в този повечето колеги направиха това, което могат, преценявайки всеки според децата си, дисциплината, динамиката в класа и възможностите си. Директорите помагаха кой с каквото може, борейки се с купища документации и изисквания от МОН, РУО, ХЕИ и НДК... За последното не съм сигурна, но така се усещаше.
А родителите... Тука вече морето се раздели на две. Първите три дни като новогодишна заря избухнаха почести, благодарности и хвалебствия и ние, учителите, сякаш повярвахме, че най-накрая ще ни разберат. Но уви, всяко чудо за три дни! Толкова отне да се започнат претенциите и жлъчните коментари, поне следейки социалните мрежи.
Аз, както казах, съм пощадена, но и при мен се усети напрежение и изнервяне. И как няма?! Всички сме затворени, несигурни, стресирани, и да, всички работим. Но нашата работа не е като вашата. Защото аз не мога да си позволя да застана пред децата и да си показвам чувствата, те не са виновни и си чакат учителката, която познават. За да ги грабне, да ги разсмее, да държи здраво контрола, за да се чувстват сигурни и защитени, дори и през Zoom.
Аз трябва да съм пример. Аз трябва да светя, за да се отрази в душите им светлината ми и да запали пламъчето. Много е просто: не можеш да научиш каквото и да е от някого, когото не харесваш...
Трудно е, тежко е, непосилно е на моменти, но си струва. Когато свърши това и се видим в клас, съм сигурна, че ще забравя на секундата денонощната работа, подготовката на уроците, комуникацията с родителите, попълването на документацията... заради децата, защото накрая всички се раздаваме заради тях.
Това, което ни сполетя, беше цунами след земетресение, още се учим да плуваме в мътни води и ще броим щетите тепърва. Но важното е да сме живи и здрави!
Една от основните теми в "новото нормално" е дистанционното обучение на децата ни. И как може да е иначе, когато родители, учители и деца са се впуснали в бясна надпревара с планове, материал и време, за да докажат, че всичко може да бъде написано, научено наизуст и сметнато по два начина. Психоложката Ирина Атанасова, доктор по Педагогическа и възрастова психология, психоаналитичен психотерапевт и медиатор, е в Майко Мила, за да ни каже, че трябва да намалим темпото. За доброто на всички.
Чета огромно количество постове в социалните мрежи, че децата са преуморени, че ученето им идва много, че темпото, което учителите налагат е ужасно високо. Чета и че учителите са преуморени и 14 часа, 7 дни в седмицата не им стигат да се справят с всичко. И двете страни са прави.
Случва се един взаимно индуциран процес, който няма да спре, докато родителите не се намесят в качеството си на субект, отговарящ за здравето и развитието на децата. Такава е ролята ни в семейния кодекс – на субекти, които отговарят за отглеждането на уморените ни от учене деца.
Дистанционното обучение започна с голям ентусиазъм. На него се дължи настоящото прегаряне.
ДЕЦАТА подходиха с голяма надежда, че училището ще се върне в живота им. Беше им доскучало вкъщи, от една страна. От друга, те по природа са любопитни създания, обичат да научават неща за света и училището отговаря на вътрешната им потребност.
РОДИТЕЛИТЕ се втурнаха да осигуряват устройства, принтери, камери и т.н.
УЧИТЕЛИТЕ се втурнаха да пращат задания и да преподават.
Първа грешка: никой не постави въпроса за обратната връзка. Как учителят ще разбере, че не е сбъркал с подхода или с количеството задачи?
Възможно ли е ентусиазмът на децата и отговорното поведение на родителите да са подвели учителите? Те бяха начинаещи ентусиазирани дилетанти, но ние им възложихме отговорността да знаят какво и колко. Учителите опитаха някакви уроци и задания и видяха, че задачите се връщат попълнени и в срок. Решиха, че това е по силите на децата и продължиха напред. Но ние, родителите, ги подведохме.
Отговорността на българския родител към образованието на децата е впечатляваща и не се е променила от Възраждането насам. Преди няколко години, в социологическо изследване се разбра, че българинът ще се лиши от храна, дрехи и кола, но пари за дом, за здраве и за обучение на децата ще намери.
И така, цялото ни общество се втурна да изпълнява програмата на МОН. Учителите пускаха задания. Децата с усилията на родителите ги връщаха напълно готови и в срок. И когато малките започнаха да казват „Не искам!“, ние, родителите, отговаряхме „Трябва, щом учителката го иска, виж как другите могат, а ти?“
Втора грешка: някой заряза детската психология и реши да кара само на педагогика.
Децата често казват „не искам“, когато всъщност им е тежко, трудно и чувстват, че не могат. Родителите го чуват като мързел, инат, липса на интерес. Подозирам, че е защото сме свикнали децата да ни се противопоставят, когато им отказваме удоволствия, или сме скучни.
Трябва да знаете, че това не е същото противопоставяне. Ние, родителите, сгрешихме. Доверихме се на преценката на някого, когото вече бяхме подвели с информация. Забравихме, че детето е истинският експерт в тази работа. То знае колко е обичайното натоварване в училище и колко различно е състоянието му през учебния ден сега. Детето усеща колко може да учи в тази нова образователна вселена. Но възрастните не го чуват. Те даже не го питат.
Надявам се наистина да разберем, че няма как учителят да има компетентна и адекватна преценка за ситуацията, защото НЕ знае за колко време дете на съответната възраст, само или с помощ от мама, е разбрало новия урок; решило е 7 задачи с триъгълници; написало е съчинение по литература; план на урока и т.н.
Защото поне 100 родители го заблуждаваме системно.
Учителите толкова искаха да ни накарат да помагаме на ученето, че не се усетиха, че трябва да ни възспират. Водени от желанието си да помогнем всички се втурнахме да успеем, а сме на ръба да се провалим.
И така, ние заблуждаваме системата. Лъжем я, че децата ни могат да учат дистанционно в същия обем и срокове, разчетени за присъствена форма на образование. Няма защо да се чудим тогава, че за един учебен ден от децата ни се иска:
Нека спрем тази месомелачка за учители и деца и да дадем шанс на дистанционното обучение да намери себе си и своя ритъм. Нека учителите получат обратна връзка къде е границата. Те няма как да знаят колко е достатъчно – и да искат, не могат да видят умората на децата ни.
Законът неслучайно ни е вменил задължението да действаме в най-добрия интерес на децата си. Това означава да не допускаме светът да ги притиска отвъд границата на психическото и физическото здраве и да търсим баланса между изисквания и права. Можем да дадем знак на учителите колко време децата ни са работили по техните задания. Имаме правото да искаме промени, да им кажем къде не върви. Сигурна съм, че те ще са благодарни за обратната връзка, за тях също е труден период.
Само заедно можем да направим така, че дистанционно образование да успее. Достатъчно е да позволим на децата да ни покажат докъде могат.
