fbpx

Текстът на Ива Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Моята майка не беше като от списание – в смисъл, че не проявяваше интерес към фризьорски салони, дрехи и други майки. Тя беше заета, практична жена и в детството си я уважавах, най-вече защото не ме караше насила да ям.

Мисля, че доста хора я възприемаха като сърдечна и гостоприемна, понеже не караше и гостите ни да ядат. За мен нямаше нищо по-омразно от това да ида „у леля ти еди коя си“ и да прекарам половината време в неравна схватка с домакинята, която зорко следи по чиниите кой от какво е ял, с какъв апетит го е ял, дали го е доял.

И преследва така наречените си гости като диверсанти, докато не опитат задоволително много от всичко. Моята майка обслужваше свои и чужди усърдно, но ненатрапчиво – без да се опитва да ни натъпче, сякаш животът ни зависи от това последно ядене, а после на висок глас да се оплаче, че не е слугиня. 

Мама беше силна жена, отлично приспособена към времето, в което живееше: детското ми съзнание беше донякъде потиснато от „даровете“ на късния соц – опашки за мляко в 3:00 сутринта, опашки за банани, опашки за спестявания пред банките. Българският преход към демокрацията доказано не е за слабаци.

А майка ми не само търпеше опашките и неизвестността от това къде днес ще пуснат сирене, но и не се оплакваше – сигурно защото нямаше много смисъл, а тя, както ви казах, беше практична жена.

Беше в състояние да изтърпи и много повече от това: съседа, който всяка неделя сутрин удряше по парното с чук; коварните софийски плочки, които ти обливат единствените годни за носене обувки с топла кал; деца, омазани с неясни субстанции; котка, нагазила в току-що глазираната шоколадова торта… Търпението ѝ бе забележително, но не безкрайно.

Имаше една невидима граница, отвъд която възрастните биваха пресрещани с враждебност, а децата – с отречения в педагогическата наука еднократен предупредителен шамар. Отвъд тази невидима граница се намираха още мрънкането, влаченето на крака по път за училище и скубането на косата на родната сестра.

И изобщо, ако имаше нещо, което иначе ведрата ѝ натура не можеше да понася, това бяха глезотията и несправедливостта, в този ред. На това се крепеше и цялото ми детско разбиране за равновесието в познатата ни вселена и не ме измъчваха мисли дали, например, не налагам достатъчно много и достатъчно настойчиво своята индивидуалност

Мама правеше страшни торти. По-точно – 44 различни рецепти, направени само с четирите съставки, които можеха евентуално да се купят по това време в магазините.

Бабите от блока ѝ доставяха по своите си неведоми трафикантски канали дефицитни стоки като масло без вода и ванилин на пакетчета, за да прави торти за рождените дни на внуците им – ако беше малко по-предприемчива, можеше да отвори малка сладкарничка.

Но не и моята майка. Тя беше учен – лаборант в един институт на БАН, зафичен – за удобство на учените и потребяващите наука – отвъд Околовръстното, защото мястото на науката, нали, е на къра, а не на жълтите павета.

Между другото, в лабораторията, част от посудата се ползваше успешно за варене на чай и кафе, а в температурната камера ставаха страшни принцеси. Ако тогава, в епохата преди киноата и сладките картофи, на някого му беше хрумнало да направи кулинарно риалити, мама можеше да го спечели с принцеса

За мен майка ми беше красива. Най-често можеше да бъде видяна в една от ония грозни лабораторни манти, в които дали отдолу е Клаудия Шифър или Цола Драгойчева няма особена разлика. Имаше една единствена официална рокля. Гримираше се най-много веднъж в годината, защото нямаше за къде толкова да се гримира, като изваждаше ритуално една кутия скъпоценни сенки.

Те хич не ѝ отиваха, но пък бяха донесени от баща ми от далечна чужбинска командировка. Но имаше толкова хубави крака, че беше все тая, че лилавото не е нейният цвят. Обичаше морето, голосеменните растения и нас. 

Мама беше богата жена. Вярно, нямаше никакви пари, защото науката, или поне нейната, не беше баш основен приоритет на държавата и обществото. Но пък умееше да харчи, и то с кеф: за забавление, за култура, за книги.

От нея някак ми остана един постоянен глад за хубави преживявания и убеждението, че богатството е равно на това, което не те е страх да похарчиш, а не на това, което си напъхал в дюшека.

Четеше много и основно така поддържаше психичното си здраве. Вкъщи имаше „островчета“ - купчини от книги, които не се събираха в библиотеката – от Агата Кристи до Пруст, дето се казва, за всякакъв вкус и душевна нагласа. Говореше един такъв правилен български – като на говорителите по БНТ от преди трийсетина години – със съвсем леко изразена шопска мелодика, но само в състояние на силен афект.  

Нямам спомен с нея да сме редили пъзел, да сме оцветявали макарони и ролки от тоалетна хартия, да сме месили домашен хляб, облечени в еднакви престилки с къдрички: не мисля, че беше от липса на креативност, а от липса на време.

Все пак готвенето, чистенето, миенето на чинии, кърпенето на панталони бяха служебни дейности, случващи се някак от само себе си, без наше участие, но, като се замисля, сигурно са отнемали доста от свободното ѝ време.

Инак, не може да се каже, че не поощряваше развитието на талантите ми и установяването на тяхната липса: заведе ме поне по веднъж на пеене, пиано, балет, карате, джудо, кънки, рисуване и каквото въобще се предлагаше по онова време. Ходех къде с желание, къде без, понеже вече разбирах, че всичкото това не е без пари, а след всички инфлации и деноминации ние се оказахме изненадващо бедни.

За мое учудване, тя всъщност се интересуваше от моето мнение: разбрах го след двата ми единствени, но дълбоко травмиращи урока по балет във втори клас – това си бяха два пъти по шейсет минути пълноценно унижение. В залата, пълна с тънички-мънички 6-годишни момиченца, моето едро, непохватно и пухкаво тяло стърчеше като презимувал пеликан сред ято гугутки.

Със сълзи на очи рекох, че балет, ако може, повече не искам. Тя само каза: „Добре!“ и ме заведе да пия боза и да ям скаличка. Заобичах я сякаш двойно повече, но не защото явно не държеше да преживявам тоя ужас два пъти седмично, а понеже не попита „Защо?“ и никога вече не повдигна въпроса за балета. А и защото ме натъпка с въглехидрати, от което моето настроение значително се подобри. 

Мама винаги имаше време за всичко. Но имаше нужда и от лично пространство. Държеше другите да ѝ го зачитат. Заради нея, по подразбиране, и аз реших, че трябва да имам такова и да го защитавам от набези.

Всеки ден тя намираше сили за водене, взимане, хранене, къпане и обличане на деца; проверки на домашни и контролни, да не говорим за мъкненето на щайги в института и някоя и друга прахосмукачка.

Тъй че понякога, обяснимо, цялото това изобилие финишираше, вместо в извършването на зрелищно углавно престъпление, в двучасово шиене на гоблен за успокояване на нервите, което не можеше и не беше разумно да бъде прекъсвано. Вилеровите гоблени бяха една от малкото общоприети форми на медитация, подходящи за жените на средна възраст в края на осемдесетте. 

Иска ми се да помня майка си като стара софийска аристократка, седнала на мижавата светлина в хола, как слуша Моцарт, докато изпод пръстите ѝ бавно излиза „Хитлеровата зима“.

Но тя, също така, често пушеше на балкона и понякога пиеше ракия. В семейството това срещаше неодобрение, и аз, някак по инерция, също не виждах причина да го прави. Вкъщи циркулираше една легенда, как на невръстна възраст мама била отказала дядо ми от цигарите като му занесла статия във вестник, където пишело, че е вредно.

Веднъж хитроумно се опитах да приложа тази същата методика, за да я отърва от този навик – погледът, който ми хвърли беше толкова немайчински, че се отказах в полет. В крайна сметка, жената не искаше толкова много. 

Майка ми не хвалеше безпричинно. Не ми благодареше, че съм си измила ръцете, написала домашното, изказала членоразделно конфликта с учителката по физическо. Получавах похвала само когато беше заслужена и си спомням, че сърцето ми се разтапяше като шоколад на слънчев прозорец.

Единственото, което мама понякога получаваше от нас, бяха цветя за Осми март. По-скоро някой ни ги купуваше и ние само ѝ ги подарявахме. Но тя не държеше на тези неща.

Мама почина, когато бях на дванайсет. Не можах да ѝ разкажа за своите бъдещи творчески планове. Не можах да ѝ подаря купени от мен цветя. Тя не успя да види местата, където успях да отида с раница на гърба и вятър в косата. Не успя да види и преживее и някои забележително глупави мои постъпки.

В края на краищата обаче, тя се оказа голям експерт по човешките ресурси – избра за мен и сестра ми такава кръстница, направо – втора майка – която продължи някак оттам, откъдето мама приключи с нашето възпитание и доотглеждане.

Така че никога не съм усещала липсата на сигурно пристанище, където мога да корабокруширам спокойно: да се наям, без да ме питат искам ли още; да си поплача и да си кажа всичко.

Когато аз самата станах майка, омерзително често се прибирах вкъщи в онова особено състояние на духа – потна, изморена, нарамила гневно, пищящо и зачервено дете, чиято драма от напускането на детската площадка е станала достояние на целия квартал. И в този критичен момент, винаги е имало кой да ми каже: „Спокойно, и ти беше същото магаре и пак стана човек!“.


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Сигурни сме, че ще чуваме за успехите на Лиана Апостолова все по-често, затова ви обръщаме внимание да запомните името ѝ. Как се помни и как се забравя, и въобще какво се случва в мозъка ни, е сферата, в която д-р Апостолова е най-силна. 

Тя е професор по неврология, радиология и молекулярна генетика към Университета в Индиана, САЩ, и задълбочено се занимава с болестта Алцхаймер. Толкова задълбочено, че един ден като нищо ще четем “Лиана Апостолова” и “Нобелова награда” в едно изречение. 

Преди това ви я представяме в Майко Мила, за да разкаже малко повече за това обществено значимо заболяване и за работата си.

Лиана завършва Медински университет София и след това заминава за САЩ, за да специализира. Избира неврологията, защото ѝ е интересно да изучава мозъка. Работи в Лос Анджелис 12 години, а после се мести в Индианаполис, където работи в Университета на Индиана. Омъжена е, майка на две момчета.

В момента Лиана има клиничен кабинет в Университета на Индиана, където приема, диагностицира и проследява пациенти два пъти седмично, а през останалото време се занимава с наука.

Прави го вече 20 години, а в момента оглавява мащабен проект в 25 университета в САЩ, който изследва ранната форма на Алцхаймер, засягаща хора до 65 години. 

Под нейно ръководство са 19 клинични екипа, които набират болните и събират данните, и още 13 научно-изследователски отбора, които анализират тези данни. 

Междувременно Лиана е ръководител и на няколко други клинични проучвания с конвенционални пациенти с Алцхаймер в напреднала възраст. Преподава на студенти по медицина и специализанти по неврология и психиатрия. 

Намери време да говори и с нас, за което от сърце благодарим.


Кажете ни какво въобще е болестта Алцхаймер?

Това е невродегенеративно заболяване и най-честата форма на деменция в света. Деменцията е общ синдром на когнитивни нарушения, които се появяват най-често в напреднала възраст. Не е умственото изоставане, при което има недоразвитие на определени когнитивни способности в детска възраст. 

95% от хората, които развиват болестта, са над 65-годишни, като след тази възраст рискът се повишава експоненциално. Само 3 до 5% развиват болестта по-рано в живота си. 

Казвате, че Алцхаймер е най-честата форма на деменция, но какво го различава от останалите видове деменция?

Алцхаймер се причинява от натрупване на два протеина в мозъка – амилоид и тау. Счита се, че амилоидът е основната причина, а тау се натрупва впоследствие. 

Докато сме млади, имаме активна система за изчистване на амилоида, но при повечето болни от Алцхаймер с възрастта механизмите за прочистване на този токсичен продукт се забавят. Това е механизмът на заболяването в късна възраст.

Редките генетични форми на Алцхаймер се дължат на мутации, които причиняват свръхпродукция на амилоид. И при хората с Даун, при които има три копия на хромозомата, на която е генът на амилоида, се стига до свръхпродукция. Всички хора с Даун за съжаление развиват Алцхаймер на около 30–40-годишна възраст. 

Причинява ли Алцхаймер неизбежно смърт?

Заболяването е изключително разпространено в цял свят и е в топ 6 на причините на смърт след инсултите, раковите, белодробните и сърдечните заболявания; а сега Covid-19. 

Смъртта настъпва не защото хората губят възможността да помнят, да планират, да се ориентират, а защото се залежават

Когато загубят способностите си за амбулация и са приковани в болничното легло, те стават много податливи на инфекциии на пикочните пътища, пневмонии, сепсис – и тези инфекции ги побеждават. 

Наследява ли се болестта?

При класическата форма говорим за наследяване на риск за болестта, тъй като тя не се предава само с един-единствен ген. При Алцхаймер в късна възраст роля играят много гени, които, в зависимост от комбинацията, наследена от родителите ни, предопределят нашия индивидуален риск. 

Болестта по майчина линия носи малко повече риск от тази по бащина линия. Но дори и двамата родители да имат Алцхаймер, това не значи, че децата им непременно ще развият болестта. 

Обяснете ни защо се занимавате специфично с Алцхаймер при по-млади хора?

Причините за болестта и за по-бързата ѝ прогресия сред по-младите не са ясни. И понеже тези болни са едва 3-5% от всички хора с Алцхаймер, заболяването в по-ранна възраст не беше систематично проучвано досега. 

В един институт могат да се съберат приблизително 50-60 болни, но с мрежа от клинични бази из всички щати можем да съберем 700-1000 и тогава имаме възможности за сериозна наука и силна статистика. Това ни е целта – да направим проследяване на болните и да изучим подробно болестта. 

Срещаме се с пациентите веднъж на 12 месеца за детайлни изследвания – събираме клинични данни, психологични изследвания, ДНК, кръв, ликвор, образна диагностика – ЯМР и ПЕТ с контрастни материали, които се свързват с двата протеина на Алцхаймер и демонстрират натрупванията. 

Идеята е след като придобием представа какво се случва с тези болни в рамките на първите 24 месеца, да ги включим в терапевтични проучвания на нови медикаменти. 

Какво ви прави впечатление по време на проучването с по-младите хора, страдащи от Алцхаймер?

Поради малкото случаи на младата форма на болестта, лекарите не са подготвени достатъчно и не диагностицират болните навреме. На повечето пациенти им се казва, че им няма нищо, че е стрес или депресия. 

Ако пациентът е жена, обикновено ѝ казват, че е в менопауза. Така болните ходят недиагностицирани, влошават се, губят функции, без да разбират защо.  

Много биват уволнени на възраст, на която нямат достатъчно спестявания. И много се грижат за деца в училище или в колеж, когато губят доходите си. Семействата им не разбират какво става и ги обвиняват. 

Важно е колегите да разберат основните разлики между нормалното старческо отслабване на паметта и деградацията на паметта от Алцхаймер. 

Да не можеш да намериш думи или да си спомниш името на приятел моментно не е Алцхаймер, а си е нормално стареене на мозъка. 

Моментът, в който влезеш в една стая и си кажеш „За какво дойдох тук?“ и информацията се възстановява след минута-две, не е Алцхаймер.   

При Алцхаймер информацията се забравя напълно и не се възстановява. Не се формират спомени. Затова и възрастните хора с Алцхаймер могат безкрайно много пъти да питат едно и също нещо – например „Кога ще дойде синът ни да ни види?“, и да не помнят не само отговора, но и че са питали. 

Други тревожни промени са, че се губят, плащат сметки по два-три пъти или забравят да ги платят систематично, купуват едно и също нещо по няколко пъти и пр.

Какво бихте посъветвали хората с близки и роднини, болни от Алцхаймер?

Ако се грижите за такъв болен човек, не бива да му се ядосвате и да го обвинявате, защото той не е виновен. Конфронтацията не помага. 

Ако например болният си е внушил, че сестра му е жива, а тя отдавна е починала, няма нужда да се конфронтираме с него, по-добре е да се съгласим или да подминем разговора. Важно е да има спокойна динамика при тази болест, а и при всяка друга. 

Семейството има нужда от образование, да се запознае с литература, от която да разбере как да се справи с проявите на болестта и какво го очаква. Има много какво да се научи от книгите, от групите за подкрепа, от професионалистите и експертите. 

Аз бих препоръчала Гражданското Сдружение Алцхаймер България на всички, които имат близки с Алцхаймер.

Жените могат всичко, даже и да отидат на Марс и да не се върнат повече! И това не е празнословна заплаха, а съвсем ясният план за бъдещето на южноафриканката д-р Адриана Мараа.

Тя е една от стотината колонизатори, избрани да участват в проекта Mars One (Марс Едно), да заминат за Червената планета през 2025 г. и да се установят там, за да я проучват и изследват, пък може и някой ден да ни поканят при тях, знае ли се...

37-годишната Адриана е избрана да участва в Марс Едно заради впечатляващата си научна биография на теоретичен физик и квантов биолог, но и заради духа ѝ на изследовател и приключенец. Сигурни сме, че ДНК-то ѝ е пълно с много него.

Догодина ѝ предстои да замине за Антарктида, където заедно с екипа Off-World на организацията Proudly Human ще симулират как се живее буквално в извънземни условия.

Адриана е основател на Proudly Human и директор Фондация за космическо развитие, която пък е организатор на инициативата Africa2Moon – първата мисия на държавите от африканския континент до Луната.

Преди да се изстреля към звездите, д-р Мараа ще стане част от международния форум за иновации Innovation Explorer, който се провежда у нас за шеста поредна година.

А още пък преди това тя е къде - разбира се, че в Майко Мила!, за да ни смае и вдъхнови със смелостта си. Вадим бялата кърпичка, за да помахаме след совалката към Марс и почваме да си говорим с нея.


Изключително сме развълнувани от възможността да говорим с Вас! Ще ни разкажете ли малко повече за себе си? Къде сте учили и какви бяха детските ви мечти и интереси?

Моята мечта? Мисля, че моята голяма мечта и съдба е Марс. Притежавам магистърска степен (с отличие) по квантова криптография и докторска степен по квантова биология.

Постдокторските ми изследвания бяха съсредоточени върху квантовите ефекти при фотосинтезата, както и върху възникването на пребиотичните молекули и на самия живот, а в момента правя втора докторска дисертация по икономика в областта на ограничена на ресурси природна среда във Висшето бизнес училище към Университета в Кейптаун.

Цял живот съм си мислила да прекарам определено време на Марс…

Ако някой иска да види моя снимка на 14 години с училищен проект на град на Марс, може да прегледа акаунта ми в Туитър.

Как решихте да станете физик и кога осъзнахте, че имате интерес към квантовата биология?

Интересувам се от тези неща цял живот. Квантовата механика е фундаменталната теория, която описва свойствата на субатомните частици, атомите, молекулите, молекулярните ансамбли и може би отвъд тях.

Квантовата механика работи при мащаби от порядъка на нанометър и по-малко и е в основата на фундаментални жизнени процеси като фотосинтезата, дишането и зрението. В квантовата механика всички обекти имат вълнови свойства и когато те взаимодействат, квантовата кохерентност описва взаимовръзките между физичните величини, свързани с такива обекти благодарение на тази вълнова природа.

Това звучи колкото сложно, толкова и интересно. Трябва ни време да го осмислим, затова помогнете ни като ни разясните какво всъщност е квантова биология?

Биологията, в настоящата си форма, постигна големи успехи при прилагането на класически модели към живи системи. В повечето случаи едва доловимите квантови ефекти при (между)молекулни мащаби не играят определяща роля за цялостното биологично функциониране. Тук „функционирането“ е в широк смисъл.

Например: Как работят зрението и фотосинтезата на молекулно ниво и при ултрабързи времеви мащаби?

Как ДНК с нуклеотиди, подредени на разстояния от около 0.3 нанометра, се справя с ултравиолетовите фотони?

Как един ензим катализира основна биохимична реакция?

Как нашият мозък, с неврони структурирани в суб-нанометрови размери, обработва такива изумителни количества информация?

Как става репликацията и трансформацията на ДНК?

Разбира се, всички тези биологични функции трябва да се разглеждат в контекста на тяхната еволюционна пригодност. Обикновено се смята, че в тези случаи разликите между класическото приближение и квантово-механичния модел са пренебрежими, въпреки че в основата си всеки процес се управлява изцяло от законите на квантовата механика.

Какво става на трудно определимата граница между класическите и квантовите режими? И по-важно, има ли основни биологични функции, които „изглеждат“ класически, но в действителност не са? Ролята на квантовата биология е точно в това - да разкрие и да обясни тази връзка.

Снимка: adrianamarais.org

Има ли как според вас да установим баланс между различните енергийни източници в 21 век и как бихме могли да се справим в условията на климатични промени, свръхпопулация, засушаване и т.н.?

Нарастващото население на Земята има нужда от все същите фундаментални ресурси – чист въздух, вода, храна. Но мисля, че можем да се развием и да постигнем по-добро бъдеще с помощта на науката и технологиите и най-вече задавайки големи въпроси – такива, чиито отговори няма в настоящата ни реалност.

Животът на Марс е една съвсем различна реалност, но за вас това вече не е в областта на научната фантастика, а план за близкото бъдеще. Вие сте един от 100-те финалисти, избрани да станат част от проекта Марс Едно. Какво ви накара да вземете участие в този проект?

Аз съм амбициозно момиче, а никога на Земята (и извън нея) не е съществувал по-амбициозен проект, в който да участвам. Проучването на Марс ще бъде най-голямото приключението не на века, не на хилядолетието, а според мен в историята на планетата Земя.

В момента живеем в епоха, в която изключително сериозно сме се заели да стигнем до Марс и да изградим там колония не само за хора, но и за растения и други поддържащи организми, които ще са ни необходими за храна на нашата съседка Марс. И мисля, че това в действителност е началото на бъдещето ни в Космоса.

Как виждате живота си на Червената планета?

Да предположим, че кацнем на повърхността на Марс благополучно, но как бихме оцелели там? Ако говорим за енергийни източници, то Марс е част от Слънчевата система, така че ще имаме достъп до слънчева светлина. Ще имаме нужда от ефективни, здрави, леки соларни панели – колкото по-евтини, толкова по-добре. Що се отнася до водата: в океаните на Марс има останал лед в пясъците, така че ще трябва да копаем пясък, да го нагряваме на слънчевата светлина и така да вадим, пречистваме и рециклираме водата. А кислородът ни също ще идва от водата.

Как се справяте (и изобщо необходимо ли е това) с идеята, че повече няма да се върнете на Земята?

Истината е, че черпя вдъхновение от предците си, които са направили нещо подобно в своето време: предприели са дълго и опасно пътуване, без вариант за връщане назад, за да колонизират Южна Африка в края на 17 век. Повече от 300 години по-късно искам да продължа делото им и да изследвам непознатото.

В крайна сметка изследването на Космоса е кулминацията, върха на човешките постижения. Всички трябва да живеем с гордост и да се захващаме с неща, които ще ни извадят от комфортната ни зона.

Преди време ви разказахме за д-р Джианоти, която е генерален директор на Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН). А сега сме много радостни да обявим, че тази свръхвдъхновяваща жена гостува в България и имаме възможност да я видим и чуем на живо. Поводът е 20-ата годишнина от участието на нашата страна в научната програма на организацията, а посещението ѝ включва откриване на изложба и лекция. Изложбата представя постери, прототипи и инсталации от ЦЕРН, сред които ще има и такива, разказващи за работата на българския екип там. 

Откриването е в четвъртък (21 ноември) от 11:30 в Инкубатора на София Тех Парк, а експозицията ще остане там до 28-и. През цялата седмица ще има и поредица лекции, представящи актуални научни теми. 

Тон дава самата Фабиола Джианоти с нейната лекция Research (and much more...) at CERN. Тя ще се проведе в същия ден от 15:00 часа в аудитория А205 на Физическия факултет на Софийски университет (бул. Джеймс Баучер 5). 

Горещо ви препоръчваме, ако можете да разбутате малко програмата си, за да чуете тази удивителна жена и впечатляващ учен. 

Велислава е на 29 години и вече смая света с фундаменталния си научен пробив. Откритието е част от труда ѝ за защита на докторската ѝ степен и е от изключителна важност за разбирането на последиците, които нанася вирусът на морбили върху имунната ни система.
Това, че напоследък в целия свят се говори за нея и за постиженето ѝ, по никакъв начин не променя отношението ѝ към работата и науката и не я праща над земята, където май не е свикнала и да бъде. Защото Велислава е учен до мозъка на костите си – рационална, балансирана, целеустремена. Родом е от Сандански, завършва Националната природо-математическа гимназия, за която казва, че е идеално място да стартираш, ако науката ти е в кръвта, а след завършването си заминава за чужбина, за да следва и да прави впечатляващи научни открития.
В момента е малко встрани от лабораторията, защото иска да помогне в прилагането на терен на иновациите, които разработват хора като нея. Затова сега Велислава работи за ООН и пътува в Африка и Азия, където вижда на практика колко привилегирован е западният човек, живеещ в среда с абсолютно достъпно образование и здравеопазване, и за пореден път се убеждава, че приемаме някои неща за даденост и затова може би имаме смелостта да ги отхвърлим с лека ръка.

– Колко интервюта дадохте досега?
Не съм ги броила. Мисля, че са поне 50. Имах програма, направена от медийния ни отдел, защото трябваше да се разпределят по важност. 

– Добре ли е, че много хора искат да разкажат за работата ви?
Учените не правим това, което правим, за да пише някой за нас. От тази гледна точка не ме е вълнувало дали някой ще пише за труда ми. Нашата работа не е свързана с популярност, но в случая е важно повече хора да са информирани. Смисълът от всичко това е, ако има такива, които не са били наясно или са се опасявали, да разберат защо ваксинирането е важно. Дали 50 медии ще пишат за научната информация това не ѝ променя научния статус. За мен беше важно и да обясня това, което сме разработили, защото си давам сметка, че начинът, по който се изразяваме в научната литература е по-индиректен, нещата са по-теоретични и има терминология, която няма как да бъде разбрана от човек, който не е експерт в тази област. Дълг на учените е, когато се занимават с нещо, което може да бъде полезно за хората, да го комуникират по правилния начин. 

– Може ли да ни разкажете какво точно изследвахте и как стигнахте до тези резултати?
Важно е да се знае, че морбили е бил вирусът, заразявал най-много хора, преди да се появи ваксината. Имаше епидемиологични изследвания, които показваха, че хората, изкарали морбили, няколко години след това са по-податливи на други заболявания. Обаче не беше ясно защо се случва това. Ние взехме проби от ортодоксални протестанти от Холандия, които не се ваксинират по религиозни причини. Мисля, че са под 5% от населението и характерното за тях е, че живеят в точно определени региони, в които се наблюдава по-ниско ниво на ваксинация и по-високо ниво на инфекции. Причината за това е, че живеят в по-затворени общности, където вирусът се разпространява лесно. Но децата ходят на училище с другите деца, което всъщност е проблемът. 

– Защо избрахте Холандия?
Там имаше епидемия през 2013 г. Хубавото в случая беше, че ние имахме проби преди и след инфекцията, за да може да проследим какво се случва с имунната система. Това е уникална група от проби, защото така ни дава възможност да се направи проучване, което да може да сравни ефекта преди и след заразяване. Работихме в партньорство с научна група в Холандия, които бяха събрали пробите и ние можехме да ги анализираме. Имахме правилните проби, които да отговорят на съответния научен въпрос. 

– Защо вашето изследване беше публикувано заедно с изследване на Харвард по темата? Какво е общото между двете?
Това са две отделни научни изследвания, но използваме проби от хора от същото религиозно общество в Холандия. Тестваме различни части от имунната система, защото и в двата случая се опитваме да разберем механизмите, които вирусът използва, за да предизвика такъв тип имунна потиснатост. И в техния случай те разглеждат един елемент от имунната система, а аз и моят екип разглеждахме два други елемента. Така че двете публикации се допълват много.

– Колко време анализирахте и как протече работата?
Това беше част от докторската ми степен, така че започнахме проекта в края на 2013 г. и приключихме с анализа през 2018 г. В първите години се занимавах с разработването на самия метод за тестване, който в последствие патентовахме. Това е генетичният метод за генетичен анализ на имунната система. След като разработихме метода и той беше в етап, в който може да бъде използван, направихме такъв тип изследване на имунната система преди и след вируса.

– И всъщност какво се оказа? Мине ли морбилито почваме отначало?
Това е в някакъв краен вариант. Не можем да кажем, че изтрива абсолютно всичко, но, да, огромно количество от имунната памет е изтрита. И освен това има ефект върху имунните клетки, които са отговорни за разпознаване на нови болести. Те се наричат наивни имунни клетки и в те стават по-неспособни да разпознават нови патогени. Това означава, че освен че сме загубили имунната си памет за патогени, които сме виждали преди, или такива, които сме придобили след различни ваксинации, имаме по-ограничена възможност да разпознаваме нови болести. Този ефект е вероятно да продължава до няколко години. В нашето проучване не сме тествали колко точно, но смятаме, че е може би между 3 и 5 години, защото виждаме такъв ефект на ниво епидемиологични изследвания, които показват по-висок брой вторични заболявания след морбили. 

– Ще ни обясните ли какво всъщност представлява самата ваксина и как действа тя, за да изгради имунитет срещу заболяването?Ваксината е вид подготовка на имунната система, за да се справи, в случай че се сблъска със самия вирус. Представете си, че се готвите за някакъв изпит и предварително разработвате дадени въпроси или теми. Това означава, че когато получите самата тема, ще може по-бързо да отговорите на съответния въпрос. По подобен начин и имунната система има нужда да се научи как да отговори на инфекции. В зависимост от вида си ваксините могат да са в малко по-различни композиции, но при всички положения съдържат или части от дадените патогени, или омаломощени патогени, които не могат да ни инфектират, а са във вариант, в който могат да покажат на имунната ни система някакъв модел, по който да действа – като примерен отговор, по който да може да си изгради имунитет, когато всъщност бъде заразена. Така имунната система има възможност да реагира на съответния патоген много по-бързо, така че да не предизвика инфекция, която да може да ни застраши. В случая с ваксината срещу морбили в нея има омаломощен вирус. Научната група в Харвард показва това, че ако се инфектирате с морбили, ще имате имунна амнезия, но ако се ваксинирате, нямате този ефект. 

– Тоест, може да се разболееш, но няма да имаш амнезия?
Ако се ваксинирате, няма да се разболеете. Ще получите имунна памет и ще може да се предпазите от бъдещи инфекции. 

– Разпространеното схващане е, че има хора, които са ваксинирани срещу морбили, и все пак се разболяват, или не е точно така?
Това е много малък процент. В повечето случаи тези, които се разболяват, не са получили и двете дози от ваксината. Или са хора, които са се ваксинирали в период, в който ваксината е била моновалентна – давала се е само като тип за морбили, а не в настоящия си състав, който е морбили, заушка и рубеола. Много малък е процентът на хората, които напълно са били ваксинирани и с двете ваксини, и пак се заразяват. Обикновено става въпрос за частни случаи, в които хората имат някакви други имунологични проблеми или са били на терапии, които са им омаломощили имунната система. В повечето случаи в момента, в който човек се ваксинира и с двата приема, има 99% защита. 

– Това звучи обнадеждаващо.
Много хора смятат, че ваксините съдържат алуминий, живак… Това не е вярно. Във ваксините, които се поставят при деца, каквато е и в случая ваксината против морбили, не е разрешено да има никаква допълнителни съставки – наричат се аджуванти – които се използват, за да активизират малко имунната система. Трябва да си представите, че имате една заспала имунна система. Давате ѝ ваксина и трябва да я събудите и да ѝ кажете “Ето срещу това искам да реагираш и да учиш”. В случая тези допълнителни съставки действат, за да се даде възможност на имунната система да се активизира максимално добре за съответната ваксина. При детските ваксини обаче няма “тежки метали”, за които хората си мислят. Това се говори по-скоро, за да се всява страх, а страхът е лош съветник. 

– А защо според вас ваксината за морбили се смята за “най-страшна"?
Тя не е страшна по никакъв начин. Причината е ясна и тя идва от едно изфабрикувано научно проучване през 90-те, което създава идеята, че има връзка между аутизъм и ваксината за морбили. Това изследване е многократно дискредитирано, лекарят, който го провежда, е с отнет лиценз, десетки проучвания след това доказват, че е абсолютно невярно. През последната година имаше проучване с над 100 000 деца в Дания, показващо, че няма никаква връзка между аутизъм и ваксината. Но веднъж всят страх трудно се премахва. Заради това хората, колкото и да се опитват да са рационални и мислещи, в същото време се страхуват за нещо, което може би, евентуално някой бил казал. 

– Добре, спираме с това морбили, защото ни е интересно в момента с какво се занимавате?
Сега се намирам в Женева. Смених си малко попрището. Тук съм за известно време и работя в ООН, като се занимавам с изграждане на по-силни връзки между организацията и академични институции. Това, което на мен ми е интересно, е да разбера как може научните открития и технологиите да стигнат до хората, които най-много имат нужда от тях и не могат да си ги позволят. В момента работим с различни държави в Африка и Азия, които са развиващи се икономики и нямат добър достъп до здравеопазване. С екипа ми тук подбираме различни иновации в сферата на здравеопазването и ги свързваме със съответните институции или политически представители в развиващи се държави, като създаваме партньорства, за да може в тези страни да навлизат нови технологии. Това е доста интересна сфера за мен, защото започнах от чисто научна работа, а сега изследвам как може едно научно откритие да стигне до хората и как може една технология, която е разработена в лаборатория, всъщност да бъде използвана на място. Има много елементи, които трябва да се подсигурят, за да може това да се случи, защото има много фактори – политически, икономически и т.н., които оказват влияние. 

– Какво би било голям успех за вас в това ново поприще?
Да стигнат съответните технологии за диагностика до места, които нямат достъп до тях. Аз се занимавах известно време с доставяне на мобилни лаборатории за тестване в различни доста отдалечени райони. Важно е по-малко хора да умират от инфекции. В Африка хората не могат да си позволят ваксини и не могат да си позволят да се изследват навреме, а в Европа и на Запад е обратното – ние имаме лукса ваксини. В Африка хората ходят с километри, за да може да получат ваксина. Докато човек не отиде на такова място, всъщност не разбира какъв е истинският смисъл да имаш достъп до здравеопазване. За съжаление ние не го осъзнаваме, защото е нещо, което приемаме за даденост. Когато човек отиде в такива държави и работи там, осъзнава каква отговорност имаме ние като хора, които сме имали лукса да бъдем образовани, да имаме здравеопазване, да можем с работата си да допринесем за държави, в които нямат същия този достъп до наука и здраве. Пред централата на ООН в Женева има скулптура на стол с един счупен крак. Това се използва като метафора, за да покаже, че няма как светът да се развива, при положение че една четвърт от населението живее на ръба на бедността. За да може хората да се развиват, да няма конфликти, да няма размирици, трябва все повече да имат достъп до здравеопазване, чиста вода и до базови условия за нормален живот. 

– Как се виждате след 10 години?
Не знам къде ще съм. С течение на времето станах доста по-адаптивна. За мен е важно хората, които са около мен, да са здрави. Това ми е най-ценно. Така че се надявам да съм с любими хора, с които да споделяме важните моменти. Не асоциирам бъдещето с конкретна професионална позиция, по-скоро си пожелавам да съм щастлива с хората, които са около мен. 

Харвардският университет вярва, че е открил следващия Айнщайн.

На 24-годишна възраст Сабрина Гонзалес Пастерски е вече един от най-известните и успешни физици в САЩ.

Американката от Чикаго е с кубински произход и е завършила Технологичния институт в Масачузетс само за три години, със средна оценка от 5.0 точки, а в момента защитава докторантура по физика в Харвард с пълна академична свобода - което означава, че може да провежда собствени проучвания по своя прценка, без намеса на персонал и служители от университета.

През юли миналата година тя е една от 12-те души, получили стипендия Hertz, възлизаща на 250 000 долара (стипендията е отпускана от фондация Fannie & Jonh Hertz, която подкрепя най-добрите докторанти в областта на приложната физика и биология, математика и инженерни науки).

Пастерски за първи път привлякла вниманието на научната и академичната общност върху себе си, когато едва на 14 години построява собствен самолет с един двигател и документира процеса в YouTube, пише сайтът Snopes.com.

Професорите от Масачузетския технологичен институт Алън Хагърти и Ърл Мърман виждат видеоклипа и са изумени.

"Гледахме с отворена уста", разказва Хагърти. "Нейният потенциал е извън всякаква класация".

На 16-годишна възраст тя пилотира самолета си над езерото Мичиган, като става най-младият пилот на самолет.

Пред Chicago Tribune Пастерски признава, че за първи път е пилотирала самолет сама (в компанията на инструктор в кабината) на 9-годишна възраст - преживяване, за което тя разказва на учителката си в държавното училище, което посещава.

Учителката отговорила: "Това е хубаво, но какво направи след това?"

"Това се превърна в моята мантра оттогава", разказва Пастерски пред Чикаго Трибюн в интервю от 2016 г.

"Браво, но какво направих след това?"

Като единственото дете, Пастерски признава, че не е в социалните медии и, за разлика от повечето си колеги, никога не е имала гадже, не е пушила цигара и не е пила алкохол.

Вместо това тя прекарва свободното си време в изследване на понятията за квантовата гравитация, черните дупки, времето и пространството, и математическият модел, който обединява пространството и времето в едно цяло.

Сред публикациите ѝ, изброени наред с други постижения на уебсайта ѝ PhysicsGirl.com, са и: “Semiclassical Virasoro Symmetry of the Quantum Gravity S-Matrix", "Gaussian Measures and QM Oscillator" и Low’s Subleading Soft Theorem as a Symmetry of QED".

Работата ѝ като физик е довела до редица предложения за работа от предприемача Джеф Безос, основателн на Amazon, авиокосмическият производител Blue Origin и НАСА.

Макар че самата Пастерски е забележителна, нейните интереси са част от по-голяма тенденция на цяло поколение жени, които се диломират с диплома по физика.

През 1999 г. броят на студенти, завършили физика, е в най-ниската си точка от четири десетилетия. Въпреки това, според Американския институт по физика през 2015 г. са присъдени 8 081 бакалавърски степени по физика - най-високият брой, записан някога.

"Бъдете оптимисти за това, което смятате, че можете", каза Пастерски пред сп. Мари Клеър по-рано тази година.

"Когато сте още малки, казвате много неща за това какво ще направите или ще бъдете, когато пораснете. Мисля, че е важно да не забравяте тези мечти."

Когато станал родител, писателят Джак Гилбърт получил всякакви съвети как правилно да отглежда детето си: например кога да му даде антибиотик и кога да стерилизира биберона. Когато се родило второто му дете, Джак Гилбърт, който по професия е учен, който изследва микробни екосистеми в Университета на Чикаго, решил да подходи по-сериозно към информацията относно рисковете от досега на деца до микроби.

„Оказва се, че в повечето случаи излагането на микроби е полезно за децата", казва Гилбърт.

Гилбърт е съавтор на книгата „Dirt is Good: The Advantage of Germs for Your Child's Developing Immune System“ (в пр. „Мръсотията е хубаво нещо: Ползата от микробите за развиването на имунната система на детето ви“). Представена под формата на въпроси и отговори, книгата дава отговор на много от въпросите, които Гилбърт е чувал от родители в продължение на години.

В интервю за NPR (Американското Националното обществено радио) Джак Гилбърт споделя малко от съдържанието на книгата. Ето и част от интервюто, преведено за вас.

В какво най-често бъркат родителите?

Едно от основните неща, в които родителите прекаляват е, свръх-стерилизирането на средата, в която живее детето, и вманиачаването в това то никога и по никакъв начин да не се нацапа. Например - водят ги да играят в градинката или задния двор, където е кално, и в момента, в който децата се накалят, ги връщат обратно вкъщи, стерилизират ръцете им с антисептични кърпички, като внимават дори несъществено малка част от мръсотията да не попадне на лицето им.

По същия начин ги държат далеч от всякакви животни. Не само котки и кучета, но и други животни. Няма лошо да измият ръцете им, ако върлува грип или вирус, но ако детето общува с кучето и то му близне лицето, това не е кой знае колко лошо нещо. Всъщност това може да има доста благотворно влияние върху здравето на детето.

Какво ще кажете за дезинфекциращите гелове?

Обикновено не са добра идея. По-добре ползвайте топла вода и сапун. Дори хладката сапунена вода е ОК и нанася по-малко щети върху цялостното здраве на детето.

Има ли наистина правило за 5 секунди – ако изпуснеш нещо на земята и го вдигнеш след 5 секунди, то е чисто?

Няма такова правило и това с петте секунди не е истина. На микробите са им необходими милисекунди, за да се прикрепят върху например лепкава филия с мармалад.

Но това няма значение. Освен ако не изпуснете филията в район с висок риск от изключително опасни патогени - което в който и да е съвременен американски (и не само американски, бел. ред.) дом на практика е невъзможно, във всички останали случаи няма опасност за детето ви.

Да мием ли биберона или да го оближем, ако падне на пода?

Оближете го. Правени са изследвания, доказващи, че децата, чиито родители имат такава практика на дезинфекциране на биберон, са развили по-малко алергии, астма и екземи. Като цяло, здравето на тези деца е било по-добро.

Дали алергиите са нежелано следствие от прекомерната ни защита на децата?

Категорично. В миналото ядяхме много по-често ферментирала храна, която съдържа бактерии. Разрешавахме на децата да имат досег до животните, растенията и почвата много по-често.

Днес живеем вътре, затворени. Дезинфекцираме повърхностите. Имунните системи на децата стават хипер чувствителни. В тялото си имаме едни малки клетки-войничета, наречени неутрофили, които, ако дълго време бъдат оставени да се лутат без работа, стават раздразнителни и се бунтуват. И накрая, когато най-сетне срещнат нещо чуждо, например полен, те направо избухват. Полудяват. Това отключва астми и екземи и много често - хранителни алергии.

Дайте съвет. Какво да позволявам на децата си?

Често е много трудно да накараш детето да спазва здравословна диета. Горещо препоръчвам прием на повече цветни зеленчуци, листни зеленчуци, храни, богати на фибри, както и да се намали консумацията на захар. Но като цяло, позволете на детето да опознае света. Стига да са правилно ваксинирани, няма от какво да се страхувате и децата ще растат по-здрави и силни.

Книгата „Dirt is Good: The Advantage of Germs for Your Child's Developing Immune System“ на английски език вече се продава в Amazon и читателските отзиви са доста положителни.

cross