fbpx

Като родители знаем колко е важно вниманието към детето, и то онова внимание, което го превръща в личност. То включва грижа както за физическо развитие и добруване на детето, така и за интелектуалното му израстване и психическа устойчивост. 

Радостно е, че все по-често говорим за ранното детско развитие, което излиза извън рамките на познатите тревоги дали да го захраня с тиквичка, или с картоф, кога трябва да проходи и защо бебето се обръща първо наляво. Не че това не е важно - напротив. Просто всичко е част от комплексна грижа за детето в първите 1000 дни (а и след това!), които започват още от утробата.

Днес в Майко Мила говорим със социалния педагог и специлист по ранно детско развитие Майя Грозданова, което е част от инициативата “Да пораснем заедно”, застъпваща се в подкрепа на най-уязвимите семейства с деца до 3 години в България. 

Майя ни разказва за естеството на работата си, за срещите си с деца и родители и за важността на ученето от началото на живота. Не защото някога ще се явиш на изпит, а защото животът е изпит за всеки от нас всеки ден.


В какво се изразява вашата работа, свързана с децата?

Като специалист и експерт участвам в различни инициативи за подобряване на майчиното и детско здраве, за внедряването на практики и програми, свързани с ранното детско развитие. 

Основната ми професия е социален педагог. Имам квалификационен курс по ранно детско развитие и „хранене през първите 1000“ от Медицински Университет Варна. 

Монтесори педагог съм и в тази връзка имам индивидуална практика, в която се опитвам да бъда в подкрепа на децата и семействата, като съчетавам различните си професионални умения и квалификации.

Как избрахте професията си? 

В годините, когато избирах професията си, темата за закрилата на децата и за повишаване на тяхното благосъстояние, беше много актуална. Но най-голяма мотивация получих от реалния сблъсък с децата, настанени в онзи етап в Домовете за медико-социални грижи.

Надявам се да няма повече домове, в които малките деца да се отглеждат анонимно. Виждах бебета и малки деца, които стояха сами в креватчетата си. Изглеждаха толкова самотни – когато им се пиеше вода или бяха гладни, трябваше да изчакат часа за това. 

Нямаха значим възрастен, който да обгрижва само тях, да знае само техните нужди. Неслучайно, ако сте забелязали, децата в тези домове имат едно характерно поклащане – стереотипни движения. Работата с домовете започна през 2000 г., когато те бяха единствената алтернатива за настаняване на деца в риск или такива, които се разделяха с родното семейство по различни причини – най-честата: невъзможност на майката да гледа детето си.  

В момента децата в риск се настаняват в приемни семейства. Имам привилегията да подкрепям 37 приемни семейства в област Хасково. Виждам разликата в грижата и любовта на приемния родител. Това ме радва. 

Винаги след супервизия на приемно семейство се чувствам мотивирана за работа и разбирам, че реформата, в която съм участвала за закриването на домовете за медико-социални грижи и за заместването им с мрежа от социални услуги, е била най-правилната. 

Като експерт сте част от инициативата “Да пораснем заедно”, чийто фокус е подкрепата за уязвими семейства с малки деца и образоването им в посока на това колко е важно ранното детско развитие. Докъде се простират знанията ни като общество за “ранното детско развитие”? 

В България ранното детство, така както се дефинира от Комитета за правата на детето, традиционно се разделя на два големи подпериода – същинско ранно детство, което включва възрастта от раждането до третата година, и предучилищна възраст – от 3 години до постъпването в училище.

Ранното детство е период на изключителни промени. Безпомощно и напълно зависимо от възрастните, новороденото бебе постепенно се превръща в малко дете, което активно изследва света, изпитва дълбоки чувства, преодолява предизвикателства и умело си с служи с речта, за да общува с други човешки същества. 

През тези години се изграждат основополагащите структури и процеси на почти всяка система в човешкия организъм и се овладяват базисни способности, които са основа за по-нататъшно развитие. 

В последното десетилетие в България се заговори за значението на ранното детско развитие, но все още няма единна и целенасочена политика. Създадени са стандарти за ранно детско развитие, но, за съжаление, те са разпознати в една много малка част от специалистите.

А какво практически означава “учене от началото на живота”?

Активното общуване с бебето започва от бременността. Още в утробата бебето чува и възприема звуците от заобикалящия свят. След раждането разпознава гласовете на тези, които се грижат за него, звуци и мелодии, които е чувало в утробата. У плода се наблюдават всички емоции, способността да се учи, както и много различни форми на поведение.

Една поговорка напомня на бащата, че “ако той не може да износи детето в тялото си, то той може да го носи в сърцето и в мислите си“. Всяка бъдеща майка притежава “щит” за своето дете – това е нейната любов.

Преди малките деца да се научат да говорят, връзката между тях и полагащите грижи за тях се изразява чрез прегръдка, контакт с очите, усмивка, вокализация и жестове. Тези взаимно приятни взаимодействия създават емоционална връзка, която помага на малките деца да разберат света около тях и да научат за хората, взаимоотношенията и езика. 

Децата не започват да учат при посещение на детска градина. Този механизъм се активира при зачеването. Децата се нуждаят от любящи и сигурни грижи от страна на възрастните в семейна среда, като за някои от ежедневните дейности имат нужда от насоки, а за други от взаимоотношения. 

Така се започва ранното учене – още в корема на мама и след това чрез съвместните игри, разговори и, разбира се, прегръдки.

Кои са най-честите въпроси, които вълнуват родителите?

Когато майката носи детето в утробата си тя има визия за него – какво ще бъде, как ще изглежда, на кого ще прилича, какво ще се случи, когато роди - как ще бъде прието от разширеното семейство. 

Когато се роди детето и има разлика между желаното и реалното дете, майките започват да си задават много въпроси, свързани с приемането на детето. Родителите най-често се вълнуват дали детето се развива в норма, естествено ли е конкретно поведение. Много от въпросите са свързани с храненето и кърменето.

Какви проблеми срещате в работата си?

Проблеми нямам. Понякога неразбирането на родителите и неприемането на даден проблем, може да се окаже пречка при работата с децата.

Ако можехте да промените едно нещо в системата, кое би било? 

Създаване на единна законодателна рамка за ранно детско развитие.

Какво означава за вас „Малките ни учат как да сме големи“?

Всички сме били деца, но пораствайки много наши черти са се видоизменили. Колкото повече порастваме, толкова повече се отдалечаваме от нашето вътрешно дете. 

Децата ни учат да сме отново деца - да се радваме на малките неща, да не се страхуваме да експериментираме, да мечтаем, да бъдем естествени, да показваме емоции и да се учим от тях на нови неща.

Всеки ден животът ни учи на какво ли не. И в най-идеалния вариант уроците идват според възрастта и успяват да ни преведат през най-важните моменти. Но особено ускорено е това “учене”, когато станеш родител. Тогава всеки ден е като да вземаш две години за една.

И докато ние се учим как да бъдем родители, децата ни учат всичко за света, в който живеем. Не бива да забравяме за това “паралелно учене” и е важно да го насърчаваме, като му осигурим защитена среда, в която да се случва. 

Кампанията “Да пораснем заедно” ни напомня, че децата започват да учат още в първите си мигове живот и че тези, които полагат грижи за тях, са първите им учители по живеене. “Да пораснем заедно” отваря вратата и за разговора за ранното детско учене. 

Огромна част от родителите и семействата имат нужда от помощ и подкрепа точно в първите важни дни и години от живота на децата си, за да успеят да им осигурят подходяща среда за емоционално и интелектуално развитие. 

„Да пораснем заедно“ е застъпническа кампания на обединение от неправителствени организации, която цели да популяризира по адекватен начин темата и да предложи интегрирана общодостъпна и масова услуга, развиваща капацитета на родителите за пълноценна грижа в семейна среда. 

Проектът е част от голямата инициатива за подобряване на майчиното и детското здраве сред ромската общност “С грижа от 0 до 3”. Той дава възможни решения и идеи как да се постигне промяната в нагласата за важността на ранното детско развитие и на институционално, и на обществено ниво.

Всички ние като родители трябва да имаме възможност “да си научим уроците”, за да се чувстваме сигурни и стабилни, когато помагаме на децата си да учат своите. И би било страхотно, ако повече от нас имат приятелско рамо, на което да се опрат, когато две и две не е четири. А то в родителството май никога не е. И това му е вълнуващото. 

Повече за кампанията “Да пораснем заедно” и за инициативата “С грижа от 0 до 3” можете да откриете тук

Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите. 

Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“  и любимото ми „Дръж се като момиче“.

Дръж се като момиче… 

Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА. 

Момичетата са спокойни и тихи. 

Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието)

Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.

Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво. 

Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“. 

Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това. 

В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия. 

Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“ 

Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание. 

Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна. 

Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца. 

Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя. 

После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая. 

Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина. 

Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод. 

Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми. 

Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици

Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем

Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела. 

Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям. 

Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD. 

Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните. 

Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла. 

После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани. 

Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото. 

Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:

  • Хората с ADHD говорят много. Те не го искат, но го правят. Ако на вас не ви се слуша, просто любезно им кажете, че много говорят. Ама мило им го кажете. Те не са идиоти. Знаят, че ви натоварват, че не се контролират и даже понякога имат нужда някой да ги спре. Просто го правете мило и не се правете, че няма проблем. Проблем има. Кажете им „Мисля, че пак много започна да говориш. Искаш ли да си починеш?“ Не се дръжте с тях като с невменяеми. 
  • Разберете, че хаосът, който носят със себе си, не е по желание. Не е екстравагантност. Той е признак и ефект на състоянието им. Той ги мъчи и тревожи точно толкова, колкото вас, но не знаят как да го овладеят. За да обясня по-добре, ще посоча, че хората с ADHD не знаят, че държат предмети. Не осъзнават тяхното съществуване и ги оставят несъзнателно по места. Все едно Господ ги е оставил нейде. И после намирането им е трудно, но не е защото някой е немарлив, а защото ако не знаеш, че държиш предмет, не можеш да се концентрираш и да запомниш къде си го оставил. Разбирате ли?
  • Хората с ADHD са много тревожни. Ужасени са, че не могат да се контролират. След всеки изблик на тревожност или агресия, изпадат в дълбока депресия, че се държат така. 
  • Хората с ADHD са много, много разсеяни. Много. Мислите ги връхлитат една след друга. Не знаят защо се намират в дадена стая. Не знаят защо са на дадена улица. Дайте им време да се сетят. Понякога не си спомнят вчера какво са правили. Това не значи, че са били с любовник. Значи, че не помнят.
  • Хората с ADHD имат нужда най-вече от състрадание. Туй не значи, че трябва да сте безкрайно състрадателни и да търпите тормоз. Просто проявете нормално човешко разбиране и им припомняйте, че живеем в общество и всички трябва да се съобразяват. Казвайте им когато викат или когато се блъскат в другите хора или са агресивни. Те често не се усещат. Но ако им го припомняте без злост и агресия, те ще се съобразят, ако наистина имат проблем, а няма да се правят на ударени.
  • Хората с ADHD също се уморяват, но не им личи толкова, защото продължават да мърдат и да тичат много след като вече не могат да дишат от умора. Те не могат да се „изключват“. Оставете ги да тичат в кръг и поемете някакви задачи от тяхно име. Прострете или сгответе, докато те копаят дупка в почвата. Мисълта, че някой ги отменя може да ги успокои. Единствено и само това може да ги успокои.

Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен. 

Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.  

Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.

Какво не бива да правите на човек с ADHD

  • Не му се подигравайте.
  • Оставете го да започне да говори, докато речта му не стане спокойна и разбираема. Не го прекъсвайте. Стресът е ключ към много тревожности. Оставете го да се успокои, но ако не се успокои, го спрете, защото самият той не знае кога да спре. 
  • Не го обиждайте и притискайте. Той се старае толкова много. 
  • Не му набивайте вина. Той е виновен по презумпция. 
  • Не му казвайте да се успокои и не го очаквайте. Това няма как да стане. „Успокояването“ е нещо, непознато за хората с ADHD. Дайте му да бродира или да подреди малки бурканчета в една редица. Липсата на концентрация е огромна тежест, затова прости физически задачи са ок. Да пренесе 83 куфара или да изчисти банята. 
  • Хората с ADHD имат интелектуални проблеми. Екселът не е за тях. Нищо с таблица не е за тях. Те не могат да кандидатстват по европроект, едвам попълват декларация. Не се дразнете. Това е положението. 

Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек. 

Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви. 

Е, при мен това няма как да стане. 

Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!! 

Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората. 

Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие. 

Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си. 

Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах. 

Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна. 

Мечтата ми? 

Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания. 

Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също. 


А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:

Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.

Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.

Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...

Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.

Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".

Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)

Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.

Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.


Предстaвете си, че докато детето седи, вперило поглед в екрана, за да схване урока по матетика по време на дистанционно обучение, вие сте някъде наоколо с коктейл в ръка и океан в очите. 

Абсолютно е възможно. Вече дори си има такава услуга.

Луксозен хотел в Мексико иска да помогне на учениците да си изкарат максимално приятно по време на дистанционното си обучение, докато гледат към басейна и плажа, пишe Parents.

Хотел Four Seasons в курорта Пунта Мита предлага на семействата да си вземат ваканция, докато децата им са на режим дистанционно обучение.

Това е част от програмата им “Знание за всички сезони”, която включва каквото се сетите - от часове по испански като комплимент от хотела до “къщички за учене”, снабдени с Wi-Fi, монитор, слушалки, зарядно, най-различни неща за хапване като ледени близалки и, разбира се, гледка към океана.

Към това се добавя и услугата “екранен доктор” – специален човек, който ще обикаля покрай басейна, за да зачиства екраните на лаптопите и таблетите на гостите. Но още по-удивителното е, че ще има и хора, ангажирани с помощ за домашните и всякаква училищна работа, както и с допълнителен надзор по време на обучението.

А ако случайно човек си забрави част от необходимото за дистанционно обучение оборудване, хотелът е готов да осигури всичко, дори това да е по-голям монитор, принтер и всякакви други неща, стига да поискате.

След “училище” децата ще може да се възползват от разнообразните спортове, които се предлагат в рамките на хотела - тенис, йога, голф са само част от тях.

Въпросът е как да стигнем до Мексико...

Не мога повече.

Цял ден уча с детето за таралежи, катерици, круши и домати.

Вие знаете ли до каква дължина достига таралежът? Знаете ли с какво се храни морската костенурка? Знаете ли стихотворението за това дете, дето разбрало, че пролетта е дошла, когато две скапани лястовици му чукнали на стъклотo, Господ да ги тръшне двеста пъти!!!

Вече обожавам българския учител

Това е човек, който живее сред стрехи, таралежи, миди и планктон! Това е корав и смел индивид, който рецитира цитати на Левски и пее песни за минзухара, без окото му да трепне. Цял шибан ден измислям пряко значение на преносни изрази като “пухкав сняг”. И само някой да е дошъл да ми каже, че бабите ни са имали по 12 деца, ще го обезглавя!

Умирам. Искам да копая в мината, искам коронавирус, искам да престана да научавам неща за света! Колко вида катерици имало? Ма да има колкото ще! Те знаят ли колко ексела аз е трябвало днес да отворя? Нали сме в изолация? Защо къщата ми е пълна с катерици?

Днес получих дванайсет мейла от ръководителя на хора на детето с дванайсет песни на италиански. Не да ги пея по балконите, а да ги тренираме у дома. Няма да пея. Майната му.

В дебрите на материала за трети клас

Според учебниците, свързани с началното образование в България, ние живеем в 19-и век и всички сме селяни. Отваряш читанката и те заливат плугове, рала, има̀нета, трендафили и волове. Няма друга реалност за третокласника освен реалността на орането. Третокласникът разбира, че на неговата възраст най-адекватно е поведение, свързано с излизане пред стобора или вторачване в стрехата. Излязохме на балкона да си изясним какво е стреха. Дъщеря ми не може да разбере защо това е ключов термин в нейното израстване. “Ма това не е ли част от покрив?” Какво да отговоря?

Правим уникални литературни разбори и анализи. Взимаме стих. Разбира се, той се отнася за нещо, което се е ширнало. Трябва да знаете, че третокласникът е обучаван в ширещи се неща денонощно. Задачата ни е да измислим пряко значение на преносни думи от стих.
“Примамва ме уханната река
На цъфналите казанлъшки рози”

Дъщеря ми не знае как да напише пряко значение на “уханната река”. И аз не знам.

“Напиши “Примамват ме обширните декари розови насаждения”, предлагам.

Човек и общество

Учим за хайдутите. Пишем като ненормални по деветдесет различни начина, че хайдутите са защитавали българския народ от османската власт. Имаме дори пъзел, който трябва да сглобим, за да разберем тайна за хайдутите. Изморена съм от толкова много търчане из гори, оране с волове, лястовици, пушки кремъклийки. Аз съм градски човек. Децата ми са градски хора под карантина. Виждат максимум по някоя смрадливка, която изглежда като истинска безродница.
В учебниците на детето никой не ходи на нормална работа. Например в рекламна агенция. Никой няма маратонки, кола или не живее на място с тротоар.

Не знам колко ще издържа още. Не знам колко време ще мога още да деля с остатък, да чета за хора, открили гърнета с жълтици, но поне знам, че не съм сама.
Оплакванията са отвсякъде. Една приятелка ми пише: „И аз не мога повече - клас членестоноги тип хидра... или обратното беше. Какво причинил на българите Берлинският договор, като имаме предвид, че реките, които извират от карстовите извори не се влияят от пролетното пълноводие. АЗ ИМАМ РАБОТА. РАБОТА...“ Защото, освен че е хубаво да сме образовани, е добре и да ядем нещо.

Обаче го има и другото, както ми писа една учителка: "Представи си, че 200 деца днес са ти писали на лични, пратили са ти домашни и тестове, където си искат, защото не могат на имейла ти, и ти търчиш из цялата мрежа да им търсиш домашните и тестовете, и таман ги събереш и искаш да припаднеш, че да се наспиш най-после, получаваш sms от ученик, който няма Фейсбук, имейл и Инстаграм, но много му се учи и, ако обичаш, да предложиш вариант да си учите двамата." Добре ли е?

И въпреки всичко, най-важното е да запазим спокойствие. Да не си го изкарваме на децата. На партньорите. На учителите. На родителите. Просто да дишаме. Да дишаме… Какво дишаме? Колко процента въглерод има? Как влияе дишането в Тракийската низина? 

Мисля, че полудявам...

Детето, което мълчи, слуша и учи, или това, което задава въпроси и мисли по темата на урока, ще се справя по-добре в живота? Оказва се, че концентрацията и примерното поведение може би не са най-важното. Защо децата трябва да са любопитни и защо възрастните не трябва да спират това, разказва Уенди Берлинър в текст за The Guardian.


Малки деца седят на пода срещу учителката си, която, подготвена със снимки на облаци, ще им преподава урок за времето. В същия момент потъмнялото небе навън е озарено от светкавица и се чува гръм. Любопитни децата започват да викат и да сочат, но учителката отново привлича вниманието им към урока – така по план трябва да протече часът им за времето.

Това би могло да е сценка във всяко едно училище. Децата, пълни с въпроси за нещата, които ги интригуват, се учат да не ги задават в училище. На фона на тестове и програми спонтанните питания остават обикновено без отговор и така децата губят множество възможности да научат нещо.

Въпреки това едно от последните американски проучвания твърди, че трябва да окуражаваме въпросите, защото любопитните деца се справят по-добре. Учени от Университетската детска болница в Мичиган и Центъра за човешки растеж и развитие са изследвали любопитството при 6200 деца като част от продължителното Американско изследване на ранното детство.

Учените са измерили нивото на любопитство в децата, когато са бебета, тодлъри* и в предучилищна възраст, използвайки родителски посещения и въпросници. После в първата училищна година били проверени четене, смятане и поведение и станало ясно, че най-любопитните деца се справяли най-добре. А що се отнася до изключително трудната за преодоляване разлика между по-бедни и по-богати деца, при тези, които нямали толкова възможности, имало най-силна връзка между любопитство и добро представяне.

Още нещо, изследователите установили, че когато говорим за добро представяне в училище, възможността за концентрация и, например, способността да не се разсейваш от гръмотевична буря, не била толкова важно, колкото любопитството – въпросите, които децата биха имали за тази буря.

Учителите, които се стараят да развиват концентрация и добро поведение, защото те са свързани с доброто академично представяне, може би трябва да преосмислят любопитството като нещо дори по-важно.

Водещият учен на изследването – д-р Прачи Шах, педиатър по развитие и поведение в детската болница и асистент учен в Университета Мичиган, казва: "Развиването на любопитството в децата, особено при тези, идващи от икономически по-нестабилна среда, може би е важен, но и подценяван начин да се справим с разликата в постиженията. Окуражаването на любопитството е в основата на ранното учене, на което трябва да наблягаме повече, когато говорим за академични постижения."

Децата се раждат любопитни. Броят въпроси, които едно малко дете може да зададе, клони към безкрайност – това е един от най-важните методи, с които хората се учат. През 2007 г. учените записали въпросите, зададени от деца на възраст от 14 месеца до 5 години, и открили, че задават средно по 107 въпроса на час. Едно дете задавало по три въпроса на минута.

Но изследването на Сюзан Енгел, автор на The Hungry Mind и водещ международен авторитет по детско любопитство, открива, че задаването на въпроси пада главоломно, щом децата започнат училище. Когато с екипа си записвала въпросите на децата в класната стая, открила, че най-малките в едно американско начално училище от предградията питали между два и пет въпроса за период от два часа. Още по-лошо, щом пораствали, децата спирали да задават каквито и да е въпроси. Имало цели часове, в които ученици в пети клас (10-11-годишни) не задавали нито един въпрос на учителите си.

Тя забелязала, че в един от часовете деветокласничка вдигнала ръка, за да попита дали има места по света, където никой не е създавал изкуство. Учителката я спряла по средата на изречението със "Зоуи, без въпроси; сега е време за учене."

Енгел, която е професор по психология на развитието в колежа Уилямс в Уилямстаун, Масачузетс, казва: "Когато посещаваш училища в различни части на света, понякога е трудно да не забравиш, че са пълни с активни, интелигентни деца, защото никой не говори за това, което се случва в главата му. Колко добре се държат и колко добре се представят изглежда много по-важно за мнозина в образователната гилдия. Много често образователната бюрокрация е натиква любопитството в ъгъла."

Когато учителите учат малките деца да не задават въпроси, няма защо да се изненадваме, че децата, показали най-високи резултати, изследвани от група американски учени през 2013 г., били по-малко любопитни, защото смятали, че любопитството е риск за постиженията им. Въпросите, които задавали, били свързани с подобряване на резултатите им, докато въпросите, задавани от по-любопитните ученици, били с цел темата да бъде разбрана по-дълбоко.

Разбира се, има и учители, които окуражават и засилват любопитството – Енгел споделя, че във всяко училище, което посещава, има един учител, който се справя с това. Но обикновено зависи от отделния човек, вместо да е системен подход, какъвто например са въвели в детска градина Илминстър Авеню в Бристол.

Градината предприела радикална крачка да премахне за постоянно повечето играчки, които ползвали 2-годишните деца, и да ги замени с най-различни кашони, тенекиени кутии, тенджери, тигани, стари телефони, чайници, компютри, водопроводни консумативи – всичко с креативни възможности.

Децата се хванали за новите предмети веднага, правейки си тунели, бърлоги и космически кораби с картонените кутии и говорейки си с въображаеми приятели по старите телефони. Старите ключове били използвани за заключване на разни неща или за отключване на магически кралства. Повечето деца не потърсили играчките отново.

Главният педагог в градината – Мат Калдуел, казва, че скептичните родители и учили били веднага убедени, че промяната е за добро, защото видели как се покачват нивото на креативност и разговорите между децата.

"Децата обичат да копират това, което правят възрастните с предметите. Това, което хората и предметите правят, създава любопитството им към света. Училището убива любопитството. Кога може децата да питат нещата, които ги интересуват? Веднага щом влязат в началното училище, трябва да мълчат и да учат. Учителите нямат вина. На тях им се налага да гонят планове и програми."

Пол Хауърд-Джоунс, професор по невронаука и образование в Университета Бристол, който е посетил децата, за да види как си играят с новите "играчки", казва, че хората се учат от новите ситуации в живота им и че любопитството е много важна част от този процес.

"Децата трябва да бъдат подтиквани и окуражавани да питат, дори и това да създава известни предизвикателства за учителя. Трябва да намерим време за тези въпроси в някакъв момент през деня. В училищата няма достатъчно време за креативност и за следване на любопитството."

Десислава Алексиева е невероятно смела, заредена с някакво супер гориво жена, която ни остави с усещането, че може да профучи поне 50 пъти покрай нас, докато ние сме на първата обиколка. Майка е на пет деца (две момичета - на 19 и 12 г. и три момчета - на 14, 10 и 3 г.), които ражда докато гради 21-годишната си кариера в една от най-големите петролни компании. Била е бизнес анализатор, мениджър на промяната и други, галещи професионалното его позиции, включително в международните офиси на компанията.

Когато миналата година закриват позицията ѝ в петролната корпорация, е можела да си намери ново работно място само с едно интервю, но решава да заживее по нов начин: да чете, да учи нещо ново, да доброволства, да се занимава с още повече деца и да създаде пространство, в което хората да работят и да си споделят приятни концепции за живота.

Така със съдружничката си Зина Александрова в началото на 2018 г. отварят FOX Book Café – страхотно място в центъра на София, което съчетава книжарница, кафене, галерия, пространство за литературни събития, включително за деца от 0 до 3 г. Междувременно Десислава е консултант-доброволец по кърмене, учи магистратура по психология в Софийски университет и има все повече идеи за развитието на FOX Book Café.

Ето ни и нас тук - влизаме плахо, чудейки се дали ще се впишем в това културно и одухотворено пространство. Ей толкова обаче ни трябва да се почувстваме в свои води, чайове и кафета, защото зад бара ни посреща широко усмихнато момиче с розови кичури, което жонглира с чашите, носейки някакъв пакет върху главата си... 

-- Деси, къде намирате такива ведри хора, какво е това чудо?

Това е дъщеря ми, Йоанна. Най-голямата. Тази година завърши Музикалното училище, сега е студентка по българска филология и ми помага в новото ми начинание.

-- Браво, честито, приемете нашето искрено възхищение (пелтечим, вече надминати с около пет обиколки, нататък няма да ги броим…). Разкажете ни за живота си преди това начинание и как стигнахте дотук?

Завършила съм славянска и английска филология – паралелно. През 1996 г. се канех да започна академична кариера, бях приета да уча магистратура в Централноевропейския университет в Полша. Преди да замина обаче, на шега подадох документи за една позиция в Shell. И така - 21 години. Тогава компанията тепърва се разрастваше, но вече даваше големи шансове за развитие, за международни позиции, а по-късно и за виртуална работа. Йоанна обаче я родих през 1999 г., когато все още ми се налагаше да ходя в офис, а платеното майчинство беше едва 4 месеца. Беше труден период, защото търчах от офиса да я кърмя. Минах през това без да се побъркам, благодарение на майката на мъжа ми, която ми помагаше.

Със следващото дете ме изискаха на работа на петия месец след раждането, но вече можех да работя от вкъщи. Третото ме имаше най-дълго - законът се промени и вече можех да изляза в едногодишен платен отпуск… Далеч съм от мисълта да си придавам героична осанка – ако нямах възможност да работя от вкъщи и в удобно за мен време, едва ли щях да имам 5 деца, които да водя по тренировки и кръжоци между две телефонни конференции…

-- И как се отказахте от този динамичен начин на живот, какво толкова по-хубаво има от търчането?!

Осъзнах колко много време съм живяла под натиска на „ТРЯБВА“. Трябва да се работи, да се изкарат тези пари, да има сигурност. Дадох си сметка, че занемарявайки себе си, давам много лош пример на децата си, че им показвам начин на живот, който не бих искала те да водят като възрастни.

Още докато работех в компанията, се върнах към нещата, които са важни за мен и които обичам. Освен четенето, засилих доброволческата си дейност като консултант по кърмене. Започнах да преосмислям кардинално живота си и когато се разделих с дългогодишното си работно място, реших, че ако се върна към сигурността на редовния месечен доход в друга компания, никога няма да се осмеля да направя нещо, което ще ме направи щастлива.

Бях убедена, че решението за FOX Book Café е правилно веднага, щом го взех. Защото, кое е най-лошото, което може да ти се случи – да изгубиш едни пари. Но дори да се провалиш, ще си стъпил на различен път и пак ще бъдеш по-напред, защото ще си научил нови неща и ще си срещнал, както се оказа, чудесни хора по пътя си.

-- Сериозно, какво научихте, късайки със сигурността?

Научих, че съм много упорита, научих, че когато наистина правиш нещо с вярата, че има смисъл, то се случва. Че когато влагаш в него цялото си сърце и споделяш идеите си, привличаш все повече съмишленици, които разширяват визията ти и първоначалният ти план става по-голям.

Отворихме FOX Book Café в рамките на един месец, работейки по 14-18 часа на ден. Имахме майстори само за електричеството и измазването на стените. Всичко друго – от мъкненето на етажерки за книгите и чегъртането на стените до реставрирането на мебелите – направихме аз и моята съдружничка с подкрепата на много други жени. Беше изморително, но и страшно зареждащо - видяхме колко хора вярват в идеята ни и този дух на партньорство остана в мястото, даде му облик.

-- Вече знаем, че можем да работим тук като едни модерни градски хора, докато се наливаме с ароматни чайове и опитваме домашни кейкове. Много ни интересуват обаче и тези четения за деца от 0 до 3 – разкажете ни за тях?

Четенията за най-малките са една от най-важните инициативи, чиято цел е да представим положителен модел за общуване с децата и за учене. Започваме с три думи към родителите: подражание, повторение и игра.

Тъй като децата учат най-добре чрез взаимодействие и подражание, е важно всички родители да участват активно във всеки момент от заниманието. Повтаряме всички неща умишлено, защото повторението създава усещане за сигурност, компетентност и трайни връзки в мозъка, които позволяват на децата да учат по-добре по-нататък. Играта включва взаимодействия с книгата и стимулиране на въображението – караме децата да „берат“ плодове от нея, да „бършат“ мръсното прасенце, назоваваме емоциите, които изображенията на героите разкриват, включително отрицателните.

Всички сесии включват упражнения за развитие на фината моторика, както и гимнастика с по-активни движения – въобще, опитваме се да представим един пълноценен модел за общуване между детето и родителя. Кога са следващите събития може да следите на Facebook страницата ни.

-- Как майка на пет деца има енергия за още занимания с деца?

Общуването с децата и връзката дете-родител винаги са ми били интересни. Смятам че обществото ни има нужда от родителски капацитет – спокойни, добре информирани и уверени в решенията за децата си родители. Четенията за най-малките са първата ни стъпка в изграждането на този капацитет, но планираме и други събития под формата на игра и подкрепени с научни данни, с които да дадем на родителите още повече идеи развитието на децата им.

Деси с  най-малкото си дете

-- Много хубаво звучи. Кажете ни сега как се управлява къща с пет деца под формата на игра?

Да добавя, че в нашата къща освен пет деца, има куче, котарак и три финки… Така че, само с игра тази къща няма как да оцелее. Както се досещате, пералня трябва да се пуска всеки ден, а миялна машина – след всяко хранене. Освен правилото ЯМ, ПИЯ, МИЯ, имам и други  стратегии, като окачен на хладилника списък със седмичните задачи на всички деца. Разбира се, и аз съм в него. Колкото по-добър пример даваш, толкова по-рядко ще ти се налага да крещиш „НЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ЖИВЕЕ ПО ТОЗИ НАЧИН!“. Надявам се. Защото в момента ми се налага и да давам пример, и да овиквам хаоса.

-- Като отметнете задачите от списъка, какво ви е любимото семейно занимание? Другите ви деца от какво се вълнуват?

Любимо семейно занимание е да чета истории на децата или по-скоро да им разказвам, което често завършва със заспиването на разказвача по средата на историята… Така веднъж разказвах историята за Пепеляшка в някакво полусънно състояние и вместо мащеха, се появи една мащерка

Иначе трите големи деца започнаха в музикалното училище, но вече се ориентират към други творчески дейности. Най-малкият е в детска градина и, както сам казва, ще тръгне на училище, когато му станат готови документите.

-- Дъщеря ви изглежда доста щастлива тук? Лесно ли е да работиш със собственото си дете?

Йоана е част от цял екип млади хора, студенти, които дават много добра енергия на това място. Сред тях има хора с дизайнерски, дигитални и комуникационни умения, които чудесно могат да развиват тук. Всички също така се включват в приготвянето на домашните сладкиши и напитки, умеят да промотират книгите, които предлагаме и да карат гостите да се чувстват на мястото си, като у дома.

-- Как избирате книгите, които продавате?

Имаме едно правило: да не продаваме никаква чиклит литература, въпреки бизнес аргумента колко добре върви. Смятам, че вкус се възпитава, затова предлагаме по-класически, по-философски и качествени съвременни литературни произведения. И, разбира се, много детски книги.

-- Кои са петте задължителни детски книги?

Започвам с „Малкият принц“ – любимата ми детска книга, която прочетох на 9 за първи път и която отвори съзнанието ми към голямата литература. Кръстих книжарницата Fox, заради лисицата в книгата и посланията, които Екзюпери отправя чрез нея.

Не бих пропуснала и книгите на Ерих Кестнер и Астрид Линдгрен – автори, които те учат на това какво е любов. Силно препоръчвам на децата да се чете и поезия – римуваната форма им помага да запомнят по-бързо и обогатява езика им, защото им дава достъп до думи, които не се ползват във всекидневието им, а и отразяват фонетичното богатство на езика, например, колко от вас знаят думата „кощрява“ и какво означава.

-- Помним го дядо Тричко, който вързваше една крава с кощрява, но все забравяме ядеше ли се, плевеше ли се това... Кажете ни за финал какво ново ви предстои?

Тази седмица, 11-16 декември, участваме на Софийски международен панаир на книгата с щанд, на който ще представим книги на няколко малки издателства, с които работим. Голямото предизвикателство е, че ние ще бъдем и литературното кафе в рамките на панаира.

Вече имаме идеи и за няколко издателски проекта – тази седмица излиза първата ни книга. Освен това ще бъдем и домакин на „Бързи литературни срещи“, част от Софийския международен литературен фестивал. Скачаме преди да можем да ходим, но мисля, че така човек учи много повече и най-важното – осмелява се да прави много повече.


Яна Алексиева е завършила психология на детското развитие, а темите за училището, децата и родителите са неин приоритет. Имала е щастието да работи в училища и да види как се случват нещата отвътре. Тя е част от Асоциация Родители, а с времето Асоциация Родители се е превърнала в неизменна част от живота ѝ. Със сина си Боян Яна преоткрива света и учи нови неща.

Яна Алексиева. Снимка: Личен архив

Яна бе участник в първия родителски форум, посветен на детската онлайн безопасност – Форум: Родителска среща – „От нас зависи“ – организиран от Теленор в партньорство с Центъра за безопасен интернет, Асоциация Родители и Майко Мила!, където ни разказа какво е да си дигитален родител.

Наскоро споделихме първия текст от поредицата, в която споделяме какво научихме на родителския форум – Децата вече влизат в интернет на 7 години, а на 9 имат Facebook профил – с който навлязохме в темата за дигиталната среда и как децата могат да съществуват безопасно в нея.

А сега вижте какво сподели с нас Яна за дигиталното родителство!

-------------

Какво е дигиталност и как ние, като родители, да въведем децата в дигиталния свят? Въпросът наглед е елементарен и едва ли някой чак толкова се затормозява да разсъждава върху него. И все пак, ние май сме първото поколение родители, които трябва да обучат децата си и на дигиталност.

Дигиталността не е нищо по-различно от всичко, на което така или иначе учим децата си, като техни родители. Учим ги как да пресичат, как да се хранят, как да бъдат самостоятелни, а дигиталността е просто още един елемент, който не трябва да ни плаши и не трябва да разчитаме друг да го представи на децата ни.“, споделя Яна.

По думите ѝ родителството е изключителна възможност – чрез него се преоткриваме, то ни кара да се себепознаваме и да се чувстваме пълноценни, а също така е споделено преживяване. Родителските модели в съвремието също така са много променени и ние не сме просто човеците, които подават информация, а напротив – можем заедно с детето си да вървим този път – то да учи от нас, а ние да учим от него.

Днес ние сме първото поколение дигитални родители – дигиталността е навсякъде около децата ни, буквално в задния им джоб. Това е новост както за нас, така и за тях – и затова имаме възможността да започнем заедно да градим навиците си.“, обяснява Яна.

А какви са дигитално-медийните компетентности, за които е наистина важно да говорим с децата си така, както говорим за всичко останало?

Безопасността е в основата. Както искаме да са децата ни безопасно вкъщи, в училище, на улицата, в градинката, така те трябва найстина да са безопасни и в интернет. Става дума за безопасността на самата онлайн среда и тази на социална среда в която децата ни комуникират.

Какво може да направим ние като родители?

Необходимо е да съществуват правила за употреба на интернет, децата да нямат тази прозрачност онлайн.

Хубаво е да ги научим или ние първо да се научим, и после да го предадем. А може и заедно – най-хубаво е качествено време прекарано заедно, като се учим с детето – къде са бутоните за докладвай, за блокиране на информация, кога кой се използва, защо се използва, и да могат да се чувстват спокойни да дойдат при нас и да ни го споделят. Да общуват непрекъснато.

Разбира се, на помощ идват и програмите за родителски контрол, но те са до време.

Трябва да има доверие между нас и децата и когато решим да инсталираме подобна програма, да споделим с детето - тоест, то да знае, да не го правим тайно и контролиращо. Защото иначе се чупи това доверие, което всъщност е най-важно – извън интернет и всичко останало“, обяснява Яна.

Следващото нещо което е важно в дигиталната компетентност, е информацията. Днес сме затрупани от информация, има информация буквално навсякъде, а в същия този поток живеят и децата ни.

И затова е важно да започнем да ги научваме те как да я подбират и да я обсъждат с нас. Ключово е те да знаят, че могат да обсъждат с нас нещата, прочетени и видени в интернет. Да видим има ли източника автор, кой е сайтът, да потърсим експерите които са го написали.

Общуването, за мен е ключово – най-важното във всичко.“, споделя Яна.

Всъщност онлайн общуването не е нищо по-различно от офлайн общуването – и там трябва да спазваме същия етикет, същите норми, да се замислим какво казваме на другия. Всичко това е едно и също и няма защо да го пренебрегваме, когато говорим с децата си.

Любима тема на много съвременни родители е емоционалната интелигентност. Яна споделя опита си и с нещо така простичко, което обаче би било интересно особено на по-малките деца – емотиконите. „Те са чудесен начин да си поговорим с децата за емоциите и да им кажем кое човече какво олицетворява, какво изразява и какво иска да ни каже. И така да си помогнем в изграждането на емоционалната интелигентност у децата, която им е нужна както офлайн, така и онлайн.

Освен че имат нужда да ги подкрепяме в училище за български, математика и всичко което учат, да им помогнем за проект за космоса и планетите, имат нужда и да им разказваме – точно ние, родителите им – за важните теми от живота.

Темите за смъртта, за любовта, за секса, за приятелството, за лъжата, за измамите все някак ще достигнат до тях. Важно е да си говорим за това и то не с порицание и размахване на пръст, а с разбиране.

Необходимо е да ги научим да отстояват границите си – навън в света и в интернет. Да знаят кога да кажат не, да знаят какво правят и да знаят кога да докладват, ако видят нередности и че това е отговорно поведение, а не клюкарене.

Още една възможност е да седнем и задно с децата си да се научим е създаването на съдържание – творчески процес, който дава възможност и на нас да творим. „Те обожават да бъдат наши учители – може да ни научат как се правят гифчета, клипчета, картинки, мемета и ние да се чувстваме много много по-знаещи, благодарение на тях.

Необходимо ли е това съдържание, което създавам, полезно ли е, на кого е полезно, истина ли е, аз добронамерен ли съм в това което правя?

Това са въпроси, които децата могат да си зададат и трябва да поговорим с тях за всичките плюсове и минуси от това да създават и да споделят съдържание. Трябва да им обясним за плюсовете и минусите на това, защото понякога, дори да са създали нещо с цялата си любов, може неволно да злепоставят себе си или другиго.

Според Яна най-трудно и най-времеемко, дори чисто възрастово, е решаването на проблеми.

Малко по малко ние ги учим на самостоятелност. Така започваме да я предаваме и в онлайн средата. За да можеш да вземеш решение, трябва наистина да си самостоятелен и някой да уважава теб и избора ти. Това са стъпки, с помощта на които градим доверието, без което не можем.

Яна споделя, че да си дигитален родител не е трудно. Сигурно не е и лесно. Никой от нас не осъзнава, че е такъв, но му се налага. Просто към родителството, което живеем всеки ден, трябва осъзнато да прибавим и интернет.

Вече ви разказвахме един път за лятната академия „Заедно в час“ и вероятно сме събудили интереса ви, а може пък и вече сте имали шанса да бъдете сред над 1000-те ученици, участвали в летните занимания.

Какъвто и да е случаят, тук може да прочетете повече за "Заедно в час", а ние само минаваме да напомним, че срокът за записване за безплатната лятна академия е 15 юни.

Академията за успех и забавления е насочена към ученици от I до XII клас и ще се проведе от 31 юли до 18 август, всеки делничен ден от 9:00 ч. до 12:30 ч., в две столични училища – 90 СУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“ в кв. Люлин и 144 СУ „Народни будители“ в кв. Младост. Ако децата имат завършена предучилищна група, също могат да се запишат.

До момента за академията са се записали повече от 800 ученици от цяла София и близки населени места, така че - побързайте!

Целта на академията е да повиши мотивацията за учене на учениците, да подобри подготовката им по изучаваните предмети и да им помогне да не изостанат по време на дългата ваканция.

По време на академията Заедно в час осигурява на учениците напълно безплатно обучение и учебни материали, индивидуални и групови занимания с учениците, специални забавни събития, игри и сертификат за успешно участвалите ученици.

Часовете по време на академията са водени от новите мотивирани учители по програма "Заедно в час". Те са специалисти по различни учебни дисциплини и имат разнообразен професионален опит. Всички те са обучени по международния модел „Преподавай като лидер“, създаден с фокус върху успеха на всеки ученик.

Записването за ученици е отворено до 15 юни на сайта на Заедно в час - www.zaednovchas.bg и във Фейсбук събитието тук.

"Заедно в час" е неправителствена организация, която вече шест години работи за осигуряването на равен достъп до качествено образование на всяко дете в България, независимо от населеното място, в което живее, училището, в което учи, етническия му произход и социално-икономическото положение на родителите.

Може би вече сте чували за лятната академия „Заедно в час“, а може би сте и едни от над 1000-те ученици, които са били част от летните занимания?

Ако не сте, все пак, нека ви разкажем какво е „Заедно в час.

От лятото на 2010 година през Лятната академия за забавление и успех на "Заедно в час" са преминали хиляди деца. Всички те - и техните родители, имат много причини всяка година да изберат да се включат в триседмичното приключение.

„Заедно в час“ вярват, че всяко дете може да постигне високи резултати в училище с постоянно учене, уважение и скромност, сътрудничество и фокус върху резултатите.

Защо да се запишете?

Защото проучванията сочат, че 40% от българските ученици на 15 години са функционално неграмотни, т.е. не могат да приложат на практика наученото в училище в тяхното всекидневие.

Защото 22% от българските младежи на възраст между 18 и 24 години нито учат, нито работят.

Защото 21% от българските ученици не завършват средно образование.

Като част от международната мрежа Teach For All "Заедно в час" работи в партньорство с над 42 организации на 6 континента за разширяване на образователните възможности за всички ученици по цял свят. Хората там вярват, че всяко дете в България трябва да има достъп до качествено образование, независимо кое училище посещава, в кое населено място живее и какви са финансовите възможности на неговите родители.

За седма поредна година Заедно в час организира безплатна Лятна академия за ученици от I до XII клас.

Целта на академията е да повиши мотивацията за учене на учениците и да подобри подготовката им по изучаваните предмети.

Летните занимания помагат на децата не само да поддържат знанията и уменията си, но също да откриват нови интереси и активности. Работата през лятото помага на децата да бъдат по-мотивирани да развиват своето любопитство и желание за работа и през учебната година по по-неформален начин.

Традиционно лятната академия се превръща и в любимо място на учениците за създаване на нови контакти и приятелства през лятото. Според различни международни изследвания децата изостават много повече през дългите (летни) ваканции, отколкото през самата учебна година.

Загубата на ритъм за учене през лятото е много осезаема и това пречи на учениците да влязат по най-добрия начин в новата учебна година. Това се вижда особено много при деца, чиито родители инвестират целенасочено в занимания през лятото и такива, които нямат подобни възможности или нагласи. Противно на общото мнение, че децата през лятото не искат да правят нищо и само да си почиват, се оказва, че когато са поднесени по подходящ начин, активностите през лятото са много вълнуващи за тях.

Лятната академия е страхотна възможност за ученици, които живеят в чужбина през учебната година, да общуват активно на български език и да подобрят знанията си в различни сфери.

Часовете по време на академията са водени от мотивирани учители по програма "Заедно в час". Те са специалисти по различни учебни дисциплини и имат разнообразен професионален опит. Всички учители в Лятната академия на "Заедно в час" са обучени по международния модел „Преподавай като лидер“, създаден с фокус върху успеха на всеки ученик.

Лятната академия ще се провежда всеки делничен ден от 31 юли (понеделник) до 18 август 2017 г. (петък) от 9:00* до 12:30 ч. в две училища в София: 90 СУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“ в кв. Люлин и 144 СУ „Народни будители“ в кв. Младост.

*Учениците пристигат в училище след 8:00 ч, организираните занимания започват в 9:00 ч. Децата трябва да бъдат взети от училище най-късно до 13 ч.

„Заедно в час“ осигурява:

  • безплатно обучение и учебни материали;
  • индивидуални и групови занимания с учениците;
  • специални забавни събития – игри и забавления;
  • сертификат за успешно участвалите ученици в края на Лятната академия.

На 21 юли и 9 август 2017 г. ще се проведат родителски срещи. На тях ще имате възможност да се запознаете с учителите, да разберете повече за работата по време на академията и да зададете всички свои въпроси.

Местата са ограничени, затова препоръчваме да запишете детето си възможно най-скоро!

Запишете детето си до 15 юни ТУК.

Ако искате да запишете повече от едно дете, попълнете формуляра за всяко дете поотделно.

Важно: В първия ден на Академията (31 юли) всеки ученик трябва да носи декларация на хартиен носител, подписана от родител/настойник. Тук може да изтеглите примерна декларация.

cross