fbpx

„Не ги съдя заради парите, а с възпитателна цел. Защото направиха грешката да си помислят, че имат пълен контрол над финансовата ми свобода. Да решават кога слагам храна на масата и дали ще стигна до морето. Дали ще си облека детето навреме, или не. Поведението ми е огледало на тяхното – от коректен и съвестен бачкатор ставам евтина мутра, която няма какво да губи и това я прави опасна.“ Този съдържателен монолог в телефонен разговор с приятел юрист пренареди картинката на социалния климат у дома в края на юни. 

13-годишната ми дъщеря усещаше, че водя финансова битка с работодателя си, но не зададе въпроса „Какво ще стане с нас?“.

Попита „Какво се случва?“ три седмици по-рано, когато осъмнахме с 20 евро в джоба, празен хладилник и два билета за метро в Париж. В деня за заплата банковата ми сметка беше куха като хралупа. Трябваше да гася пожари на няколко кредитни фронта и изпаднах в ситуация, в която заседнахме като гаврошовци на тротоара пред една буланжерия до Нотр Дам, за да изчакаме спасителен превод от приятел.

По-веселата част бе, че когато си в падеж на задължение, за разстоянието от витрината до касата рискуваш банката да си дръпне вноската и да нямаш с какво да си платиш дори кроасана. За щастие ни се размина и се прибрахме в София благополучно. 

Накратко, на петия месец от работата ми като главен редактор в медия за лайфстайл и култура бюджетът на собственика се стопи като пролетен снежец.

От планове за отразяване на глобални фестивали в Европа и ключови партньорства с българи в Холивуд рязко получих покана да акостирам на трудовата борса. От днес за днес. Без предизвестие. И след няколко разговора, в които стана ясно, че плащам за неадекватните мениджърски решения на човек, който вместо фризьорски салон е решил да си направи медия, преминах директно към съд.

Вече не бях объркана от забавеното плащане като в Париж, когато след грозен имейл от въпросната фирма ми пуснаха колосалните 500 лв. от заплатата, „за да успокоя системата“. Вече бях гневна и в открита война, защото изгубих основния си източник на доходи в разгара на лятото. Без да получа насреща адекватна комуникация на чисто човешко ниво и картбланш от каквото и да било време, за да се огледам и да пренасоча живота си в друга посока. 

Предстоеше ни цял месец на морето, в който като щастлив фрилансър планирах да работя в каравана-офис режим.

„Офис“, който беше капариран, но не и изплатен. Тогава дъщеря ми чу разговора с юриста. Същият ден ме беше питала можем ли да се върнем в Париж след няколко седмици за концерт на любимата ѝ група. В последните години положих доста усилия да живеем интересно и да пътуваме заедно. Бачках здраво по 12–14 часа на ден, жонглирах успешно с минимум по три проекта, и да планирам концертен календар, който всеки месец ме праща в различна точка на Европа, за мен беше обичайно. За нея също. 

„Мами, още си чакам заплатата. Бавят я повече от месец. Заради неприятния начин, по който се разделиха с мен, ще ги съдя. Защото това, че съм добър човек, не значи, че съм тъпо парче и всеки може да ми се качва на главата, или да прави с парите ми каквото си иска. Човек трябва да си търси правата, особено ако е бил дебилно коректен като мен“, казах ѝ аз.

„Докато не разбера кога ще си получа парите не мога да планирам Париж за втори път това лято. Имаме за плащане сметки и каравана, ако искаме да сме на морето през август. Трябва и да ядем нещо междувременно. Знаеш, че не се занимавах само с този сайт, така че ще се справим, идват някакви пари от други места. Но докато търся работа, пътуванията в чужбина стават екстраваганца. Знаеш, че съм победител. Като намеря моето нещо ще полетим пак накъдето си искаме.“ 

Детето прие ситуацията нормално.

До толкова, че на Comic Con като я снимаха на опашка пред някакъв аниме щанд, безцеремонно изстреля: „Никой не ме е питал дали давам да ме снимат! Ако качат нещо в Instagram на фестивала, ще ги съдя!“. Освен това изтегли джакпота – отиде в Париж с баща си, а къмпингарското си лято сподели с мен, както си бяхме обещали. 

Смятам, че честността, опакована в подходящите думи за възрастта на детето, се отплаща. Тушира излишни тревоги и не го вкарва във филми. Показва му, че ситуацията е нормална, обратима и нищо лошо не е окончателно. И каквато и да е развръзката на проблема, тя няма да спре нито потока на джобните ѝ, нито ще разклати всекидневието ѝ по брутален начин. Като човекът оркестър в живота си съм научила също, че да показвам уязвимост пред детето и да казвам „Не знам“, когато наистина нямам отговор на наболял въпрос, също работи за спокойствието и добрия климат вкъщи.    

Какво още можем да направим по въпроса, когато сме безработни и трябва да информираме децата за промяната по сравнително безболезнен начин?

Децата са по-досетливи, отколкото ви се иска

Ако родителят съзнателно е избрал да забави споделянето на новината за внезапната загуба на работата си, децата ще надушат, че нещо не е наред. Достатъчно е да засекат дребна, но системна промяна в настроението ви или да промените плавно рутината им. Например, да намалите извънкласните им занимания, за да спестите, или да се измъкнете с хитър предтекст от рожден ден на тяхно приятелче, който иначе никога не бихте пропуснали.  

Отделете време, за да поговорите с тях и да им обясните ситуацията. Изключително важно е да го направите в момент, в който вече рационализирате обстоятелствата и сте успели да овладеете гнева и разочарованието си от случката. Като с всяка загуба в живота, раздялата с основния ви източник на доходи също има нужда от гратисен период – за да скърбите, за да анализирате процесите, довели до тук. Това, което се иска от вас, е да поднесете новината спокойно и без излишен патос, защото загубите са неизбежна част от пътя ни и от нас зависи дали ще ги приемем като катастрофа, или като трамплин.

Бъдете наясно с целта си 

Преди да обсъдите промяната в трудовия си статус с децата, бъдете наясно каква е целта ви и какво ви предстои. В зависимост от предпочитанията ви, вида на раздяла с работодателя и възрастта на децата, начините за справяне с безработицата в семейството ще варират. 

За родителите на малки деца, например, това би могло да значи, че ще прекарват повече време у дома. Бихте могли да започнете разговора така: „Ще остана вкъщи за известно време, защото търся нова работа. Ще си намеря нова и ще се постарая да направя всичко възможно, за да се чувствате добре и осигурени.“

Ако отглеждате тийнейджъри, обяснете им защо обикаляте къщата като буреносен облак и кое провокира нивата ви на стрес да ударят тавана на лятното кино. Бихте могли да започнете така: „Ще се огледам за ново място, в което да работя и да се чувствам добре, докато изкарвам пари. Сигурно виждаш, че съм леко изнервен и разочарован от тази промяна, но това няма нищо общо с теб. Ще се постарая нещата у дома да останат, доколкото е възможно, същите. 

Бъдете уязвими 

Загубата на работа обикновено е съкрушителна и върви в комплект с чувство за срам и унижение, независимо дали сте били част от поголовно уволнение, или закриване на компанията. Правилната артикулация на емоциите ви ще помогне на децата да асимилират промяната. Ако не им кажете „Притеснено ми е“, тогава те могат да се почувстват зле заради тревожността, която изпитват, докато са свидетел на поведението ви.

Говорете за провала

Провалът е част от живота на всеки, но родителите обикновено се стараят да изплетат предпазна мрежа около детето и да го имунизират от разочарованието. Ако минавате през турбулентен и стресиращ период, използвайте го, за да покажете на децата си как изглеждате „повалени“ и какви усилия полагате, за да се „изправите“.

Кажете нещо от типа на „Нали познаваш усещането, когато адски силно се стараеш да постигнеш нещо, а то не се получава? По този начин се чувствам аз сега. Разочарован съм. Яд ме е. Трудно е. Но ако не ми е трудно, значи не вървя напред с достатъчна скорост. След тази издънка с работата ще имам радар за хора с проблемен профил, както и за ненадеждни фирми. Проблемът не определя същността ми. Начинът, по който решавам проблема, ме определя.“  

Youth for Understanding България (YFU) и френският клон на организацията дават една социална стипендия в размер на 10 000 лв. на един български ученик, който иска да прекара една година във Франция, но няма възможност да осъществи мечтата си. Това е социална стипендия, която се отпуска на момче или момиче между 14 и 17 години, идващо от семейство с ограничени финансови възможности. 

Условията за кандидатстване са няколко: попълване на формуляр, средномесечен доход на член от семейството за предходните 12 месеца по-нисък или равен на 700 лв., както и академична справка за оценките през последната завършена учебна година.

Към това кандидатите трябва да добавят и едноминутно видео, в което разказват за любимия си известен французин, изтъквайки причините, поради които му се възхищават. Видеата трябва да са споделени в две от трите социални мрежи Facebook, Instagram и TikTok с тагове към @YFUFrance и @YFUBulgaria и хаштаговете #YFUFrenchConnection #MakeTheWorldYourHome #YFUFrance и #YFUBulgaria.

Ако се чудите дали изучаването на френски е условие за кандидатсване – не, не е. Но ако детето бъде избрано, е добре подготовката по езика да започне преди заминаването. 

Кандидатурите се събират до Коледа, 25 декември включително, а победителят ще бъде съобщен след Нова година. 

Хубавото е, че всяко дете, кандидатствало за социалната стипендия “The French Connection” и неуспяло да я спечели, автоматично ще бъде разгледано и за частичната стипендия “Shaping Future GenerationZ”, която дава отстъпка от 500 до 3500 лв. от годишната таксата за обучение в чужбина

Успех!

Българският ансамбъл по художествена гимнастика е новият олимпийски шампион в Токио! Българките категорично победиха хегемона в този спорт през последните години - Русия, информира dsport

Симона Дянкова, Стефани Кирякова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова събраха 92.100 точки за двете си композиции, които изпълниха много силно.

Снимка: БОК, Костадин Андонов, Start-photo

Мимичетата получиха космическата оценка от 47,550 за съчетанието си с пет топки, озвучено от Елица и Стунджи.

За смесената си композиция с обръчи и бухалки момичетата на Весела Димитрова и Михаела Маевска бяха оценени с 44,550 за изпълнението си на „Спартак“. Така те събраха 92,100 точки. 

Среброто завоюва тимът на Русия със сбор от 90,700 - 46,200 на топки и 44,500 на обръчи и бухалки след подадена контестация, която бе уважена за разлика от тази за топките им. Бронзът остана за италианките, които събраха 87,700 точки общо. 

Снимка: БОК, Костадин Андонов, Start-photo

Това е първа олимпийска титла в историята за българската художествена гимнастика и втори пореден медал от олимпиади след бронза на ансамбъла в Рио 2016.

„Страшно щастливи сме. Това е сбъдната мечта за нас и мога да кажа, че е едно чудо. Не мисля, че се зарадвахме на вчерашното първо място в квалификацията. Така се вдигнаха очакванията, което тежи. Радваме се, че успяхме да се съберем и да вземем заслуженото", заяви капитанът Симона Дянкова.

„Все още сме доста под влияние на емоции и не можем да намерим думи“, добави Лаура Траатс.

„Благодарим ти, Господи! Този медал е нашето чудо. Всеки, който следи спорта ни знае. Благодарим на всички, които ни подкрепят, обичаме ви страшно много“, каза развълнувата Стефани Кирякова.

Снимка: БОК, Костадин Андонов, Start-photo

Ансамбълът по художествена гимнастика донесе трето злато за България в Токио след титлата на Стойка Кръстева в турнира по бокс в категория до 51 килограма и на Ивет Горанова в дисциплината кумите на каратето.

Така България ще завърши олимпиадата в японската столица с 6 отличия - 3 златни, 1 сребърно и 2 бронзови.

Преди броени дни се случи нещо, което истински ни зарадва като българи. Наша актриса беше номинирана за първи път за наградата Златен глобус. Мария Бакалова е сред номинираните за ролята си във филма "Борат 2" – продукция на световноизвестния актьор и комик Саша Барон Коен. 

Това би трябвало да е повод за радост и гордост особено за учителите на Мария Бакалова, които са поставили начало на кариерата ѝ. Или както каза Олга Николова: „Учителят би трябвало да изхожда от безкрайна надежда и вяра в човешкото, в достойното, в хубавото, иначе си е сбъркал професията и вреди както на учениците си, така и на обществото“.

Уви, това не се случва с всички. Последните дни един от учителите на Бакалова по актьорско майсторство – режисьорът Иван Добчев (професор в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и създател и ръководител на Театрална работилница "Сфумато"), я обижда неколкократно по един абсолютно неприемлив начин, като загатва, че актрисата се е домогнала до мястото, където се намира, не благодарение на работата си, а на нисък морал и занижени общи стандарти

В едно интервю той споделя, че няма да се учуди, ако Мария спечели и Оскар, защото: „Нивото е много ниско. Естрадно, почти чалгаджийско. Средняшки неща се приемат като събития. Няма го сериозния театър, няма я и публиката за сериозен театър. Същото и с киното“.  

Що се отнася до личните качества на актрисата, на въпроса "Вие я подготвяхте за високия театър, изненадахте ли се като я видяхте в "Борат 2?" той отговаря, че било очаквано от това момиче, защото то така подхождало към тялото си, еротично

"– Ако имаше по-сериозен опит и отиваше там, вероятно нямаше да я предпочетат. Предпочели са я защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, в тези неща много бързо се трупа опит.
– С кои неща?
– Ами, как да се слагаш - на мъже или на публика."

Разбира се, ние винаги ще стоим зад правото на всеки да има мнение, но когато това мнение е лична нападка и касае общото говорене за жените, мислим, че имаме право на коментар насред неловкото мълчание, което витае във въздуха около тези нелепи „изцепки“. 

Изказването на господин Добчев е просташко, ad hominem и напълно ирелевантно за ситуацията. От него прозира бедност и завист, а и безсилие. Когато един мъж не може да каже нищо друго за една жена, казва или че е мръсница, или че е толкова грозна и стара, че не става за мръсница. 

Нападките срещу личността на един професионалист са най-слабият, най-долнопробният и незначителен начин, по който можем да коментираме неговото професионално представяне. Коментарите за морала и личния му живот – недопустими. 

Но дори да се абстрахираме от личността на актрисата, не можем да не се запитаме какво послание отправя Добчев към младите хора, които са били и ще бъдат негови ученици. Към младите жени, които се осмеляват да повярват, че да си хубава, темпераментна и целеустремена не е лошо нещо. Изобщо, защо и как ставаш учител, ако презираш собствените си ученици, обяснявайки че те са те провалили. 

Мария Бакалова е далеч, разбира се. Вероятно отдавна е оставила назад както професора с безумните му изказвания, така и предразсъдъците, с които тепърва като общество трябва да се борим. Предразсъдъци, които родиха коментарите на Асен Блатечки за задните части и носа на Лейди Гага в година, в която тя получи Оскар, Златен глобус и Грами – нещо, което друг артист никога не е постигал. 

Коментирането на жените като предмети, животни или безморални същества може би е приемливо в общество на заседнали край масите мъже, които вечно хленчат, че няма пари за култура (в интервютата си Добчев споделя колко е зле финансовото положение на театъра). Може би е и приемливо да обясняваме как нивото в Лондон, Париж и въобще по света е ниско, за да оправдаем собственото си поражение на този фронт. И може би е успокояваща мисълта, че някой е продал тялото си, за да стигне там, където ти самият не си успял да стигнеш.

В нормалните общества обаче, този начин на говорене е немислим. И не защото някой ще го забрани, а защото… никой не вярва, че наистина така се получават нещата. За всяка роля в Холивуд чакат стотици, хиляди млади, красиви актьори и актриси – подготвени, талантливи, работили стотици часове. Всяка продукция трябва да изкара парите, които са вложени в нея, и на този пазар няма място за „пробутване“ на кадри.

Господин Добчев явно е останал във времето, когато актрисите се „спускаха“, защото държавата плащаше и нямаше никакво значение кой колко е талантлив и колко струва. Във времето, в което беше съвсем в реда на нещата да „откровеничиш“ за морала на хората в тяхно отсъствие сякаш си бебе и можеш да повръщаш, където ти скимне. Да проектираш публично огорчението от собствения си живот, унижавайки една жена. 

За радост времената се променят и все повече хора – мъже и жени – успяват да постигнат това, за което са мечтали, благодарение на собствените си качества, много работа, специфична индивидуалност и най-вече възможността да работят другаде, където никой няма да ги обижда публично. 

А на младите жени, които тепърва ще се развиват като професионалисти от различни сфери, искаме да кажем:

Не вярвайте на професор Добчев. Нивото по света не е естрадно и чалгаджийско. Светът е фантастично място с безкрайно много възможности. Но каквото и да искате да правите, ще се наложи много да работите, за да се гордеете с постиженията си. И това е страхотна новина. 

Този текст трябваше да бъде забавен и смешен, но зави по друга улица и стана малко мрачен, но за сметка на това е поучителен - и ако стигне поне до още един човек, който носи същия товар, ще е облекчение.

Когато бях млада девойка, основното ми занимание беше да уча, да работя и да чета дълбоко философски книги със сложни и многопластови герои. По това време гледах да имам достатъчно пари, за да ида на кино, и си мислех, че най-трудното нещо на този свят е да накараш света да те приеме и да те разбере.

Размишлявах върху екзистенциални въпроси като трудността да преодолееш страховете си, да изкачиш стълбицата на успеха, да намериш сродната си душа, да съхраните любовта помежду си и да остареете заедно, за да умрете през един месец, защото не можете да живеете един без друг.

Ако тогава някой ми беше казал, че най-трудното нещо на планетата е да намериш сандала на 3-годишното си дете, а после да седиш и да гледаш втренчено, докато той се опитва да си го обуе, щях да се смея половин час със смеха на младите и глупавите, които понятие си нямат от житейски проблеми.

Но нека ви разкажа малко повече за себе си. В края на краищата, какво по-хубаво от това на някого да му дадат възможност да говори за себе си.

Аз съм от онези клети хора, които цял живот бързат за някъде.

Но не защото закъсняват, а защото са невротични типове. Бързат да си обуят панталоните без да гледат дали не са с петна от кисело мляко, навличат различни чорапи и търчат към вратата несресани, докато майка им вика зад тях „Елииииии, среши се, бе, маме, главата ти е като гнездо на орли“, а аз само махвам с ръка и тряскам вратата след себе си, за да установя след 20 минути, на път за работа, че съм си забравила ключовете и парите. Защото, освен невротична, съм и изключително разсеяна.

Разсеяността ми достига такива висини, че редовно забравям имената на хората около мен, включително и това на майка ми, рождените им дати, откъде ги познавам и защо не ги харесвам.

Забравям какво съм правила вчера, забравям за хора, срещи… забравям всичко, което ви се струва невероятно да забравите.

Веднъж се запознах с една дама, която протегна ръка и каза „Здравейте, казвам се Десислава“. Аз от своя страна бях забравила как се казвам и в паниката си просто повторих това, което чух: „Здравейте, и аз се казвам Десислава“.

„Ха, казваме се по един и същ начин, това е чудесно!“ възкликна Десислава. „Не, не се казваме по един и същи начин“, ѝ отговорих притеснено аз.

„Просто исках да кажа нещо преди да се сетя, че се казвам Елисавета.“

Десислава не остана с много добро впечатление за мен, но то това е нормалното впечатление, което оставям.

Забързаността и разсеяността ми не датират от младежките ми години, а от далеч по-рано. Още в детската градина, когато майка ми е идвала да ме вземе, аз съм се явявала пред нея с един чорап, по гащи и яке и съм казвала „Хайде, готова съм“, а зад мен се е появявал митичното ми другарче Мартин с думите „Другарко, майко на Елисавета, аз тука ѝ събрах другия чорап, едни гащи, панталоните и ви ги нося да ѝ ги сложите“.

Мартин, уви не го помня. Явно и той като Спайдърмен ще остане загадка за народа, на който служи. Майка ми обаче го помни и твърди и досега, че ако Мартин не си е падал по мен, редовно съм щяла да ходя гола през зимата или поне никой е нямало да знае къде съм си свалила чорапогащника и дали случайно не е във фризера с граха или в бюрото на директорката на детската градина.

Всичко това изглежда забавно, докато нямаш деца - патологичното ми състояние дори ми е придавало на моменти безпомощен и романтичен вид, но всичко това сериозно се промени, когато родих.

Не знам как да опиша какво означава да си човек с моя проблем и да имаш дете.

Давам си сметка, че преди децата съм живяла живот, който е бил на границата на възможностите ми, но не съм го знаела.

Да помним задълженията си, адреса и какво имаме в чантата за всеки друг е най-лесното нещо, а за мен – огромно усилие. Когато прибавите детето в картинката, нещата се усложняват неимоверно.

Изведнъж се оказа, че това дете не идва ПРОСТО ЕЙ ТАКА на този свят, за да го обичаш и прегръщаш. То идва с тонове малки неща, които те обозначават като майка – хранене на някакви интервали, хигиена, разходки, хиляди малки дрешки, съобразени с времето, играчки и образователни занимания.

Много бързо разбрах, че няма да се справя. И си казах „майната му“. Да, точно така си казах.

Казах си „Майната му, Елисавета, дай да видим какво можеш да правиш без да се побъркаш“ .

С храненето се справих, с къпането и обличането - също, а и мъжът ми беше великолепен в тези години.

Но разходките бяха истински провал. Излизахме и аз не носех нищо.

Ни мокра кърпа, ни шише с вода – нищо. Бях сложила 10 памперса в количката и толкоз. Пиехме от чешмата, миехме се на чешмата. За всичко останало имах пари.

Отървах се от количката в първия възможен момент, защото ми пречеше да бързам и така се осъдих да нося деца на раменете си. Заради това си докарах дископатия, но пък - малко хаотично - съм на път да я излекувам.

Не мога да започна да изброявам колко неща съм забравила да занеса в детската градина, колко пантофи не съм предоставяла навреме, докато учителките ме гледат гневно „Босо ли да ходи детето?“

Колко детски блузи съм губила по площадки, колко пъти съм тичала след чуждо дете, мислейки си, че е моето. Колко пъти съм викала след моето „Маргаритаа… ох, не беше така, Магдаленааа“ и хората са ме гледали като гръмнати.

Не знам дали си представяте как детето на такъв човек тръгва на училище.

Та за училище трябва да има пастели, бои, четки, чорапогащник за концерт, медицински картон, носни кърпи, вилица, пари, пропуск за училище, карта за транспорт…

Отстрани изглеждах просто поредната лоша майка и вероятно е така. Но, уверявам ви, състоянието ми е истинско мъчение. Физическо. Всяка сутрин паник атаки да не забравя нещо. Правя списъци, които губя или ако не ги изгубя, то съм забравила да напиша половината важни неща в тях. Въображението ми рисува картини как слагам чорапогащник на детето в чантата за концерта, а после се оказва, че… нищо не съм сложила.

А после дойде второто дете, а след него - и третото. И всеки път раждах като за пръв път, защото НИЩО не помнех. Това, разбира се, се случи през период от десет години, но, уверявам ви, аз не съм се подобрила. С възрастта всичко става далеч по-трудно.

Много шеги съм отнесла на свой гръб, много караници и много страдание съм изстрадала нощем, когато сълзите текат, а ти си казваш, че няма по-ужасна и немощна жена на планетата от теб. А на другия ден трябва да станеш и да бъдеш работеща жена, майка, любима и приятелка, докато се проваляш на всяка крачка заради това проклятие.

Преди няколко години реших да проверя в интернет дали има и други хора като мен.

Хора, които вечно бързат, всичко забравят, не могат да стоят на едно място, не могат да общуват кой знае колко добре с хора и мислите им скачат болезнено напред- назад, докато общуват с малкото хора, навити да участват в това мъчение.

Направих няколко реномирани теста на някакви медицински институти. Оказа се, че без усилие достигам най-горната граница на нещо, наречено Attention Deficit Disorder – състояние, в което човекът, клетият човек, подложен на това ужасно мъчение, е вечно нервен, вечно забързан, неспособен да се концентрира, да запомня, да слуша по начина, по който го правят другите хора и … да чака на опашка.

Навсякъде ме съветваха веднага да се обърна към личния си лекар, за да ме изпрати при специалист, което ме разсмиваше много. Но все пак това бяха сайтове от други държави - и пишещите в тях си нямаха понятие, че тук ADD не съществува.

Това беше важно откритие за мен.

Спрях да се презирам, да се обвинявам

и започнах да правя неща, за да избегна трудностите в живота си, които допълнително се увеличаваха от натрупаната безмерна умора. Когато ме попитат как се справям с три деца, откровено казвам, че не се справям. Но поне вече знам, че имам проблем и се опитвам да изградя система срещу него, която в доста случаи е ефективна.

Понякога ми е ужасно мъчно, че не помня живота си – влюбванията, щастието, нощите на веселие, децата като малки, първите ми успехи, провалите.

А още по-мъчно ми става, когато дойде хубав момент, а аз не мога да му се насладя, защото нещо в мен постоянно ме дърпа в друга посока, все бързам, все тичам напред към нещо, което едва ли съществува.

Та, не излезе много весел текст. Но е искрен и се надявам да помогне на някого.

В заключение искам да кажа, че винаги благородно съм завиждала на всички майки, които имат сресани деца със сложни фризури и панделки. Деца, на които чантите им са безупречни, книгите от списъка за лятото – прочетени, носните кърпи – в джоба на якето, а паричките – в малко, специално портмоне.

Завиждам им, защото внасят ред и спокойствие в живота на детето си, а моите деца живеят във вечна несигурност дали ще имат химикалка утре или не. Но животът не е справедлив, а това е най-важният урок, който трябва да научат.

Наскоро в Майко Мила! и рубриката "Жените могат всичко" ви разказахме за Сабрина Гонзалес Пастерски, която е сред най-младите, успешни и известни физици в САЩ и неслучайно наречена от Харвард "Следващия Айнщайн".

Миналата седмица пък писахме за една българка - Мариана Тодорова, която работи в непопулярната в България, но свръх конкурентна и атрактивна област в световен план футурология, която, с помощта на научни методи, опитва да даде прогноза за очаквани събития в бъдещето.

Днес пък ви представяме една друга забележителна жена, която в живота си съчетава наука и изкуство така умело, че с размах отваря вратите на успеха пред себе си. Изключителната Фабиола Джаноти – първата жена начело на Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН) – разказва пред Ню Йорк Таймс за пианото, физиката, ЦЕРН и равните възможности.

--------

Фабиола Джаноти е един от най-изтъкнатите физици в света, и, когато гледа небето след залез слънце, вижда повече от Луната, звездите и Млечния път.

За нея нощното небе е всекидневно напомняне за невежеството на човечеството относно произхода на Вселената.

Когато погледнете небето през нощта, виждате само 5 процента от това, което реално съществува“.

Не познаваме останалото, затова го наричаме тъмна енергия и тъмна материя. Нас, физиците, ни е малко срам, че разбираме само 5 процента от Вселената. Хайде де! Трябва да открием отговора на този въпрос, нали?“, казва тя.

Д-р Джаноти, на 57 години, не е нито арогантна, нито наивна. Тя е първата жена генерален директор на Европейската организация за ядрени изследвания – или ЦЕРН – където най-големият и най-мощен ускорител на частици се помещава дълбоко под земята, близо до Женева.

Тя ръководи един от двата гигантски експериментални екипа на ЦЕРН, които през 2012 г. стигат до откриването на Хигс бозона – частицата, която обяснява защо някои други елементарни частици имат маса.

Съществуването на Хигс бозона е прогнозирано през 1964 г. Питър Хигс и негови колеги, които предлагат хипотезата, че навсякъде в пространството съществува едно поле (поле на Хигс) и всички елементарни частици освен фотоните и глуоните взаимодействат с него. В резултат на механизма на Хигс частиците получават маса. Ако тази хипотеза е вярна, трябва да съществува и елементарна частица, която да е свързана с това хигсово поле, но не е самото поле. Тя е частица, която се ражда, живее известно време и се разпада.

47 години по-късно - на 12 юли 2012 година, от ЦЕРН обявяват, че при експериментите ATLAS и CMS е наблюдавана експериментално частица с маса около 126 GeV (гигаелектронволта), т.е. с характеристиките на Хигс бозон, както са предсказани от Стандартния модел (теоретична конструкция във физиката на елементарните частици, описваща електромагнитното, слабото и силното взаимодействие на всички елементарни частици.), но е необходима още работа, за да се докаже, че това е именно търсената частица.

На 14 март 2013 ЦЕРН потвърждава, че откритата частица наистина е Хигс бозон - според някои, това е най-голямото научно откритие в областта на физиката от началото на 21-ви век. На 8 октомври 2013 г. Питър Хигс е награден - заедно с Франсоа Англер, с Нобеловата награда за физика за това откритие.

Фабиола Джаноти и ръководителят на другия екип имат честта да обявят пред света откритието на известната като "Божествена частица".

 

4 юли, 2012 година. Моментът, в който в ЦЕРН обявяват, че експериментите им са довели до откритие на частица, съответстваща на дълго проучвания и търсен Хигс Бозон. Снимка: Максимилиен Брайс, Лорен Егли/ЦЕРН

Оттогава не е имало голямо откритие в ЦЕРН, което разочарова и дори потиска някои от физиците там. Но родената в Италия д-р Джаноти е известна като непоколебима оптимистка, която знае как да представя науката пред общата аудитория.

През януари тя бе част от изцяло женския състав ръководители на Световния икономически форум в Давос.

За първи път в историята на Давос ръководител на научна организация беше избран за съпредседател“, казва тя. „Това бе много добър знак. Моето послание гласеше, че науката няма паспорт, пол, раса, култура, политическа партия. Казах, че науката може да играе ключова роля както в създаването на връзки между хората, така и в изграждането на споделено бъдеще в разединения ни свят, защото е универсална и обединяваща“.

ЦЕРН има годишен бюджет от близо 1,2 млрд. долара, осигурен от държавите-членки, и работи с 15 000 учени от повече от 110 държави. Организацията има седалище в Женева и други лаборатории по света.

Тениските, продавани в магазина за сувенири на ЦЕРН, също свидетелстват за успеха и възможностите на организацията. Едната е с принт на уравнението, което обобщава настоящото разбиране за основните частици и сили, което бе потвърдено, благодарение на експериментите, провеждани в ЦЕРН.

Другата е в чест на научното откритие, което по-пряко засяга всекидневието на хората по света – това е първата страница на предложението за „Информационно управление, направено от физика Тим Бърнърс-Лий през 1989 г., което води до създаването на световната мрежа (World Wide Web).

Д-р Джаноти нарича научните експерименти двигатели на иновациите, като често цитира Ейбрахам Флекснър – основател на Института за съвременни изследвания в Принстън, Ню Джърси – който възхвалява „ползата от безполезни знания“.

Квантовата механика се е смятала за напълно безполезна информация“, казва тя. „Но днес нямаше да имаме съвременна електроника без нея. Нашият GPS няма да работи без познанията за относителността“.

Дъщеря на геолог от италианския регион Пиемонт, който я е научил на любов към природата, и на майка от Сицилия, която е имала страст към музиката и изкуството, като дете д-р Джаноти мечтае да стане прима балерина. Тя има високи цели – иска да танцува в Ла Скала в Милано или с Болшой в Москва.

Но не танците, а пианото се оказва неустоимо за нея. В Италия тя получава музикално образование в тази специалност и смята да стане класически пианист, докато не се премества и не получава докторска степен по физика от Университета в Милано. Започва кариерата си в ЦЕРН със стипендия за следдокторска специализация през 1994 г. и пише дисертацията си на базата на експериментите в ЦЕРН.

Трябваше да избирам“, казва тя. „Реших, че като хоби мога да запазя музиката, а не физиката“.

Биографията на Мария Кюри я вдъхновява за научни изследвания. „Страхотно е, че опитите са били неразделна част от всекидневието ѝ. Тя приготвя супата за вечеря, докато сменя радиоактивната проба в съседната стая.

Вярата на д-р Джаноти в необходимостта от събаряне на бариерите между изкуствата и науката произтича и от нейната страст към музиката. „Твърдостта, прецизността и творчеството, които научих в моето музикално образование, са също толкова важни, колкото и физичните изследвания, които провеждам в момента“, споделя тя. „Музиката е с мен всеки ден“.

Дори в доминирания от мъжете свят на науката, тя заявява, че никога не е била подложена на полова дискриминация.

„Не мога да кажа, че някога съм се чувствала дискриминирана. Може и да съм била, но не съм го осъзнала. Сега познавам много жени учени, които наистина са имали трудности в кариерата си. Очевидно все още има какво да се направи, за да предоставим еднакви възможности на всички.“

От всички служители на ЦЕРН - 2500 физици и инженери, едва 12% са жени. ЦЕРН стартира инициативи за насърчаване на многообразието, включващи и жените, с помощта на мониторинг на кариерното развитие и програми за мобилност.

В ЦЕРН д-р Джаноти е страстен популяризатор на движението „Отворена наука“, а в частност - на публикуването на научни разработки в списания със отворен достъп, както и разработването на хардуер и софтуер с отворен код.

„Това е начин за разпространяване на научни знания по света, особено в по-малко привилегированите страни“.

През годините д-р Джаноти неусетно се е превръща в пример за подражание сред жените, заради честността на своята позиция.

Аз съм много открита, предполагам че затова съм модел на подражание. Ползотворно е, когато момичетата имат пред себе си успешни жени и виждат възможности за изграждане на блестяща кариера. Разбира се, аз съм много, много, много щастлива, че мога да бъда полезна“.

Физиците, които работят с нея, възхваляват нейната човечност. Това, което понякога остава неизказано, е че работата ѝ – заедно с неизменното търсене на нови познания – винаги е доминирала в живота ѝ.

Тя е невероятна жена, посветила живота си на физиката“, казва Ренде Стийренберг, холандският физик, който ръководи дейностите в адронния колайдер в ЦЕРН. „Но със сигурност е жертвала много“.

Стивън Голдфарб – американски физик в ЦЕРН – си спомня времето, когато късно една вечер изпраща на доктор Джаноти статията, която току-що е написал. „Тя я погледна и коментира веднага. Жените, лидери в науката, не могат да заспят, докато не си свършат работата“.

Джоел Бътлър, физик от Националната ускорителна лаборатория „Енрико Ферми“, който ръководи друг екип детектори в ЦЕРН, я нарича „без никакво съмнение работохолик“. След което добавя: „Тя е воин – за толкова много добри неща. Живеем в свят, в който истината не винаги се цени. А тя винаги се застъпва за нея“.

Д-р Джаноти, която е неомъжена, живее в апартамент с изглед към Женевското езеро и Мон Блан. Тя свири любимите си композитори – Бах, Шуберт, Скарлати, Хайдн, Брамс – на пианото Ямаха, понякога със слушалки, за да не пречи на съседите си.

На въпроса дали е трябвало да пожертва личния си живот заради кариерата си, тя отговаря: "Не е била съзнателна и умишлена жертва. Професионалният ми път просто се разви по-бързо и по-добре от личния ми живот. Така става понякога“.

Тя никога не поглежда назад – нито в живота, нито в работата си. „Не съм човек, който съжалява. Имаме възможности в живота си. Трябва да се възползваме от тях и винаги да бъдем позитивни“.

Избрани цитати:

Относно съществуването на Бог:

Няма универсален отговор. Има хора, които казват: „О, това, което наблюдавам, води до нещо невидимо“, но има и хора, които казват: „Това, което виждам, е това, в което вярвам и спирам дотук“. Достатъчно е да се каже, че няма доказателства дали Бог съществува или не.

Защо има толкова много жени от италиански произход във физиката:

Има много теории за това защо има толкова много италианки във физиката, в сравнение с дами от други националности. Едната е, че физиката отваря пътя за преподаване в гимназията. Спомням си, че докато бях в училище, нямаше много учители по природни науки. Преподаването в гимназията се считаше за добра работа за жените.

За връзката между готварството и науката:

В кухнята трябва да сте стриктни и точни. В противен случай суфлето не заема правилна форма. Всичко е свързано с термодинамиката. В същото време трябва да сте изобретателни. Не е забавно просто математически да следвате рецептата. Мога да започна с проста карбонара, но да добавя гъби и артишок. Опитвам се отвреме навреме да се променям и да бъда експериментатор в кухнята, както правя и във физиката.

Относно необходимостта от насърчаване на разбирателството в световен мащаб:

Институции като ЦЕРН не могат да решат директно геополитическите конфликти. Те обаче могат да премахнат бариерите, като помагат на младото поколение да расте в уважителна и толерантна среда. ЦЕРН може да даде чудесен пример за това, което човечеството може да постигне, когато отстрани различията и се съсредоточи върху общото благо.

За бариерите между изкуствата и науката:

Наистина трябва да разрушим културните бариери. Твърде често хората разглеждат науката и изкуството като напълно отделни неща. За мен те са еднакви. И двете са най-висок израз на творчеството, любопитството и изобретателността на човечеството.

cross