fbpx

Външните оценявания оценяват всичко друго, но не и образователната система, с каквато цел всъщност са създадени. Тъкмо този парадокс и повод и за текста, който публикувахме преди време е специалния си образователен проект „Има ли образование отвъд частните уроци?“. Засега изглежда като да няма.

Публикуваме становището на Люба Йорданова от „Заедно в час“ във връзка начина, по който се провеждат националните външни оценявания, защото смятаме, че всяка дума в него е важна.


Тази седмица започват националните външни оценявания (НВО) – изпитите след 4., 7. и 10. клас, които би трябвало да покажат как се справят училищата и накъде трябва да се насочат националните и общински политики, така че всеки ученик да получи качествено образование. Би трябвало, защото НВО никога не е изпълнявало тази си цел. 

Вместо това изпитите служат за класация, която измерва възможността на родителите да компенсират дефицита на системата посредством частни уроци. Създават напрежение както за ученици и родители, така и за директорите и учителите. Генерират излишен смут в образователната система и обществото – седмици наред се обсъжда колко ученици са преписвали, имало ли е „технически“ грешки в изпитите, работили ли са камерите в училищата и други несъществени въпроси, които по никакъв начин нямат отношение към образованието на учениците в България.

Какво би трябвало да бъде

Идеята на външното оценяване е да направи независима оценка на постигнатите от училищата резултати. Да се види доколко учителите са развили в децата и младежите знанията и уменията, които държавата е заложила за учениците на края на всеки образователен етап (4., 7. и 10. клас). В този смисъл резултатите от външните оценявания би трябвало да се използват, за да се съберат данни и да се направи детайлен анализ по теми като:

  • има ли голяма разлика между вътрешното и външното оценяване на дадено училище или паралелка – ако има, на какво се дължи тя;
  • как работят училищата и паралелките, чиито ученици се справят значително по-добре от средното за страната; какви добри примери могат да се адаптират и за други училища;
  • какви проблеми имат училищата и паралелките, чиито ученици се справят значително по-лошо от средното за страната; как може да им се помогне, за да решат тези проблеми;
  • кои знания и умения не са развили учениците в достатъчна степен и какво трябва да се промени в подготовката на учителите, в учебните програми и в начините на преподаване, така че децата и младежите да стигнат до необходимото ниво на желаните компетентности.

Тези анализи трябва да бъдат основа за националните и общински политики в образованието и инструмент за проследяване на тяхната ефективност.

Когато Министерството на образованието и науката решава например в какво да вложи милионите от националните програми или европейските фондове, би могло – на база на анализите – да създаде цялостна и качествена програма за подобрение на училищата с най-ниски резултати на НВО.

Или пък да заложи мерки за допълнителната квалификация на учителите по теми, по които учениците се справят най-лошо. Анализите на общинско ниво пък могат да послужат на местните власти когато определят приоритетите си за финансиране в сферата на образованието.   

За да изпълни външното оценяване истинските си цели, дори не е нужно всички ученици да минават през него. Достатъчно е да се направи на извадков принцип, без предварително оповестяване, без камери, без теглене на варианти в ранни зори в Министерството на образованието и науката. Това ще спести и голяма част от сериозния бюджет, който се отпуска за организиране на българските национални външни оценявания.

И какво всъщност е

За да са наистина независими и обективни, стандартизираните външни оценявания трябва да отговарят най-малкото на три основни условия:

  • да са изготвени професионално от специалисти в сферата на създаването на тестове;
  • да се провеждат в спокойна за учениците среда;
  • резултатите от тях да нямат последици за самите ученици.

Българските изпити не отговарят на нито едно от тези условия. Те се правят година за година, трудно позволяват сравнимост на резултатите, оценяват най-вече наизустена информация, прагът за получаване на тройка е несериозно нисък и често са съпътствани от медийна истерия и родителски смут.

Дори четвъртокласниците живеят с натиска да се „подготвят“ за НВО, защото точките от него се вписват в удостоверението им за завършен начален етап на основното образование. Стига се до абсурда медиите да наричат външното оценяване на 11-годишните „малките матури“, внасяйки допълнително напрежение около един по замисъла си диагностичен инструмент за измерване на това как се справя държавата в сферата на образованието.  

Особено изкривен е изпитът след 7. клас, защото се използва за кандидатстване в гимназия

И тъй като в България учениците на родители с финансови възможности масово посещават частни уроци, за да се подготвят за НВО в 7. клас, външното оценяване мери не постигнатото от учителите в училище, а това на колегите им, които преподават (и) „на частно“. Фиксирането върху резултатите от външното оценяване води и дотам учениците да се фокусират единствено върху включените в изпита български език и математика и да пропускат ценни (в идеалния вариант) знания и умения по други предмети. 

В крайна сметка учителите са под напрежение, защото от тях се изисква да подготвят учениците за оценяванията. Директорите месеци наред се занимават с организиране на стаи, квестори, отпечатване на изпитни материали и медийни запитвания. Част от родителите се заразяват от изпитната истерия и треперят за резултатите на децата си.

Но най-големите последици са за учениците, които години наред са под стрес, защото им се насажда мисленето, че това как се представят на изпитите е решаващо за живота им оттук нататък.

Единствените, за които националното външно оценяване няма последици, са представителите на държавните и местните институции в сферата на образованието – тези, чието представяне изпитите всъщност мерят.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Анна А. Василева разказва за едно 20-годишно момиче, което не може и не може да се научи да шофира.


Психолозите смятат, че (почти) всеки човек е „застинал“ в своя травма от ранните детски години. Аз обаче не искам, а и не мога, да ровя толкова дълбоко (от тази възраст нямаме съзнателни спомени и е почти невъзможно да се „върнем“ без специалист). Затова ще избера да се върна около 20 години назад и да посетя едно свое по-прясно и по-безопасно Аз – 20-годишното, в периода на учене на ново умение – шофирането.

Нека първо дам малко контекст на тогавашното си Аз.

Това е момиче със силно изразена академична интелигентност. По това време тя още не знае, че съществуват много други видове (общо осем, според професора от Харвард Хауърд Гарднър) и, подкрепена от образователната ни система, която на 99% почита академичната интелигентност, е убедена, че се намира някъде из върховете на живота. Все пак за 12 години „проверки“ тя почти винаги е оценявана с най-високата оценка.

Не я разбирайте погрешно – не е горделива и надменна, напротив, изключително добродушна, невинна, чувствителна и жалостива е. Мисля, че ще я харесате. Просто не осъзнава, че колкото и да е развита академичната интелигентност, без емоционалната и междуличностната, един човек винаги ще се усеща като луксозна опаковка без смислено съдържание вътре.

И така, това енергично 20-годишно момиче решава, че е време за ново предизвикателство: да вземе книжка и да кара кола.

Както всичко досега, би трябвало да стане лесно – все пак цял живот е получавала шестици и похвали с минимално учене. И наистина, взима листовките от първия път (нещо, с което повечето млади мъже не могат да се похвалят, при тях често на тази възраст академичната интелигентност не е така добре развита). На самото шофиране обаче нещата се случват по друг начин. Поради промяна в обстоятелствата (непозната учебна кола) е сложена в нова ситуация и напълно липсващите умения за саморегулация и гъвкавост са поставени на изпитание. Следват редица притеснения и грешки.

Само след няколко минути изпитващият казва „Достатъчно, слизай“.

А умното глупаво девойче за момент си помисля: „Дали това не значи, че все пак някак съм взела изпита?“. Нейното съзнание не може да допусне, че се е провалила.

Нататък е ясно – рев, негодувание, болка от острието на реалността.

И все пак опитва втори път (нямам представа как се е решила – на пръв поглед някой с нейния „профил“ би затворил завинаги тази страница). И пак се проваля. Трети път... Познайте. Отново неуспешен (макар от срам да казва на повечето хора, че е станало от третия път). 

Най-накрая успява.

Следва еуфория и вяра, че наистина може да шофира.

Докато не се качва на „истинска“, неучебна кола в истински софийски ситуации. Още при първия клаксон отзад удря аварийните, излиза ревяща от колата и казва: „Не мога!“.

И така десетки пъти...

Наистина помня този период като много труден. Едновременно преживявах не само официални провали (невзет изпит), но и вътрешни – неумение да се справя с трафика и новите ситуации. Емоционална интелигентност не се развива за няколко месеца, затова е съвсем разбираемо, че имайки предвид пропастта между доскорошната ми представа за себе си и реалността, кризите следваха една след друга.

Една част от мен бе убедена, че никога няма да успея, но явно друга тайничко е вярвала, че ще се справя, щом не се отказваше (поне в дългосрочен план, в краткосрочен имам поне 20-тина пъти зарязани коли с „никога повече“).

Със сигурност помогна, че до мен седеше най-търпеливият водач, чиято стратегия бе предимно да мълчи и да оставя младия шофьор сам да трупа опит.

Като се замисля, това е най-мъдрият вид лидерство. Не този, в който даваш съвет след съвет, а онзи, в който просто седиш на мястото на пасажера... и чакаш. И някой ден дочакваш.

Наскоро возих няколко колеги на фирмено събитие в другия край на България. Първата си лична кола пък купих бременна в седмия месец. И с все корема, а после с бебето успешно се научих да я карам, този път сама. Вече шофирам напълно механично, без да се замислям и без да се стресирам. Носи ми удоволствие и спокойствие.

Дали бих говорила с тогавашното си Аз?

Всъщност не, защото никой не се повлиява само от думи. Може би бих ѝ показала снимка или видео на сегашното си Аз, уверено седнало зад волана, без дори да си спомня, че някога това е изглеждало не трудно, а направо невъзможно. Но не бих ѝ давала съвети. Не бих я обсипвала с мъдрости. Просто бих поседяла до нея – на мястото на пасажера, докато тя държи волана с треперещите си ръце.

Казват, че е много терапевтично и озаряващо да се върнеш в някой минал момент и да поговориш (или поседиш) с някое свое старо Аз. Всеки е изпитвал трудни моменти, било то на огромен срам, болка, тъга, вина. И невинаги е имало с кого искрено да сподели. Не е късно да споделите със себе си – със своето по-мъдро Аз. Все пак никой не би ви разбрал толкова пълноценно, колкото вие самите бихте могли. 

Не е късно, но не е и лесно.
Ще посмеете ли да опитате?

Днес премина втората матура за седмокласниците. След като тази по български език събуди доста въпроси относно това какви текстове се падат, от какви автори и как точно се проследява това, дойде време и на тази по математика.

В нощта преди нея Зорница Драгнева-Василева ни сподели какво минава през съзнанието на една майка на седмокласник днес.


НВО

Национално външно оцеляване или също така познато като Национално въстание за оценяване.

Дзен

Състоянието на майката вечерта преди втората матура, когато си е взела дозата непукизъм за година напред, доволно полята с розе.

Фази на постигане на дзен

В началото на учебната година на 7 клас: "Ще му дам шанс. Той е умно дете, знам, че ще се справи. Може би има нужда от малко мотивация, но с правилен подход и търпение всичко се постига".

Зимна ваканция: взема на отрочето си частен учител, след като е изразходвала всички неработещи стратегии, барабар с летящи закани, отнемане на укрито мобилно устройство, рязко навлизане в личното пространство от засада и други.

Междусрочна ваканция: седмокласникът още го раздава ербап, сякаш назряващата война на световете не го касае, тъй като живее на друга планета. Той е над нещата. Майката започва да редува скубане на коси (собствени) с продънване на уши (седмокласнишки) и късане на нерви на всички от махлата в диаметър от километър, който би следвало да се установи с точност до десетична запетая по формулата за лице на кръг.

Пролетна ваканция: отчаянието започва да се просмуква все по-ясно в щръкналите като гръмоотводи побелели коси на родителката в очакване на поредна математическа буря с участието на отрочето в главната роля.

Май месец: майката е пред нервен срив, но думите на частния учител "Има светлина в края на тунела" ѝ вдъхват надежда "Дано не е от насрещно идващия влак".

Юни: майката се люшка в безпаметни умопомрачителни тиради - къде вдъхновяващи, къде отрезвяващи, и предъвква отново претоплени спомени от своето безрадостно и
меланхолично детство, изпълнено с учене от сутрин до вечер в трескава амбиция за успех (в нощта преди изпита).

Първо НВО

Майката се моли на всички богове, визуализира, рисува мандали, няколко нейрографики и се кръсти пред всяка икона в дома с надеждата да стане чудо и гордостта на рода да пожъне успех там, където знае, и да удари късмет, където не знае!

Сутринта преди изпита го буди с усмивка, прави му няколко хесбургера, специално издание с натурални съставки от градината на баба, малко моцарела и щипка любов, люсва една кофа вода по стъпалата (пред него) и го праща да среща съдбата си.

Вечерта след първото НВО

Тя вече е изчислила всички потенциални възможности по неговите хипотетични резултати и е направила няколко плана за действие, разиграни във всички рундове на класиране.
Минала е през всички фази на лудост, като всяка я е поляла със завидно количество телефонни разговори с ентусиазирани съратнички и романтично-възрожденско количество розе.

Резултати, класиране, записване...

Следва.

Този текст идва при вас с подкрепата на Jolly Kids – място, където децата учат с удоволствие английски език (без дори да подозират, че го правят). Бяхме скептични към най-новото им предложение – онлайн уроци за деца до 7 години, но се оказа, че сме грешали. Вижте защо!


Помните ли усещането от последните 12 години, когато на българските политици им се налагаше да се виждат с колеги от чужбина? Срам, срам, срам и тук-таме – по някой конграчулейшънс.

Не че английският им беше най-големият кусур, но на фона на всичко останало, си беше като черешката на тортата. А опитите на една жена вицепремиер да изнесе реч на конференция помните ли? По-добре, че не помните, а ако помните – пожелаваме ви веднага да забравите.

Въобще, голям зор беше с този английски и човек почва да се чуди толкова ли никой не е ходил на Алианс навремето, не са ли учили за Хъмпти Дъмпти, или поне да пеят английската азбука!

Каква майка сте вие, ако детето не знае английски?!

Както и да е, проблемите на вицепремиерите не ни засягат толкова много, защото нито сме вицепремиери, нито имаме такива проблеми с английския.

ОБАЧЕ! Я си представете някой ден детето ви да стане вицепремиер и да почне да срича ДИЪР КОЛИГС, ИН ДЪ БЕГИНИНГ ЪВ МАЙ ШОРТ ИНТЕРВЕНШЪН... и всички да му се смеят, да чукат на дърво и да викат "Тцтцтцтцт, това не е ли синът/дъщерята на ..." (тук всеки да си сложи името), „Да не дава Господ!!“

Представяте ли си го? Каква майка сте вие, ако оставите детето си да се излага така? Разбира се, това е абсолютно невъзможно. Да го оставите да се излага, имаме предвид, не това за вицепремиерството – то, дето се вика, кой не е станал вицепремиер, та нашите деца.

Но да се излагат – абсурд! Та те ще знаят ПОНЕ три чужди езика – два от Тик-Ток и трети – чуждия език на чатовете, нали се сещате – ддз, нз, ко пр, и други подобни. 

Поколение без Google Translate

Или по-добре да не е точно така, какво ще кажете? Искаме ли едно поколение от деца, които говорят английски от Тик-Ток, или искаме едно поколение, което може свободно да превключва от български на английски без да се запъва, да гледа оцъклено и най-вече без да звучи като превод на Google Translate?

Надявам се, че на всички ни е ясно, че да говориш английски вече дори не е задължително, а си е по подразбиране. Вероятно Валери Божинов би казал, че английският е като българския, ама на английски – и би бил съвършено прав.

Точно такъв си е – абсолютно задължителен език, който всеки трябва да знае за отскок, а след това вече да надгражда с всякакви други езици, шведски, исландски, каквото там го влече.

Защото на фона на толкова много деца, които имат баща чилиец и майка естонка (например), и проговарят едновременно на три езика, тези, които са си с обикновени български родители и живеят в България, автоматично изостават с две обиколки. 

Онлайн уроци за деца

Ако детето ви няма предимството да е с поне един чуждоезичен родител, то вероятно сте като мен – майка на едно дете, което е записано на английски в детската градина, както и в занималнята на предучилищната.

Ниво на английски към момента:
„Мамо, аз вече го знам половината английски“.
Аз: „Ами кажи нещо на английски тогава?“
Той: „КРОКОДАЙЛС!!“
Аз: "Готов си за Европарламента!"

Както сами разбирате, налагаше се нещо да предприема, за да надградим влечугите и да минем и на други животни, а след това той да успее да ги вкара в цяло изречение.

За съжаление, малките деца не са най-добрата аудитория за уроци в стандартния им вид и така, докато се чудех какво да правя, за да го въведа в света на английския език, дойде пандемията и отнякъде ми попадна предложение да пробвам онлайн уроци по английски за деца в Jolly Kids

Първоначално си казах – пълен абсурд! Някой да му задържи вниманието 30 минути, докато му преподава, това просто няма как да стане! След това обаче се самоопровергах – какво пък толкова, дай да пробваме и ако не става – не става (с идеята, че, разбира се, няма да стане).

Урокът

И така, казах му, че ще има урок по английски, защото иначе ще продава билетчета на метрото цял живот, отворих лаптопа в уречения ден и час, и седнахме заедно. Аз отстрани, за да не се виждам и да плаша преподавателката. Вълнувах се точно толкова, колкото и детето. Той си навиваше блузата на единия пръст, аз правех същото отстрани. 

Опасявах се да не би да е скучно, да не би да е неразбираемо и да трябва да го ръчкам тайно в продължение на 30 минути, за да стои пред лаптопа и да мучи ЙЕС и НОУ.

Честно казано, въобще не знаех какво да очаквам – освен това на екрана да се появи учителка с купчина учебници, тетрадки и тебешири.

За моя изненада там се появи мис Деби – весела, позитивна и най-вече въобще неговореща български преподавателка. В тоя момент си казах – ще го бъде!

Не знам дали някога сте учили език с преподавател, който не говори български, но аз имам опит с това и мога да се закълна, че е най-добрият метод. Буквално нямаш избор и се налага да проговориш чуждия език, защото е малко вероятно преподавателят да започне да учи български от теб.

Мис Деби успя доста бързо да омае повелителя на крокодилите, дори го предразположи да отговори с три думи, вместо с една, и докато се усетя, вече играеха на някаква игра, в която търсеха предмети с определен цвят в стаята. Пяха песен, говориха си и, за мое пълно удивление, детето ми се забавляваше ужасно много и най-важното – отговаряше на английски.

Разбира се, накрая получи и много похвали, беше му казано, че се справя great и дори и аз леко му завидях, защото навремето никой не ми казваше, че се справям грейт и то ми и личи.

„Кога пак ще имам урок?“

Урокът продължи 30 минути, които минаха абсолютно неусетно, и първите думи на сина ми след това бяха „Кога пак ще имам урок?“.

Трябваше да се самоощипя, за да повярвам на това, което чувах. Не бях се и надявала на по-добър развой на събитията. Казах си, че може би ще успеем да постигнем едно задоволително ниво на английски, което да му позволи да общува и чете без затруднения и дори почувствах някакъв оптимизъм за бъдещето.

А най-якото е, че всичко това се случи у дома, по весел и готин начин, без напрежение и вадене на двоен лист, без пуфтене, разсейване и криене под масата.

Знам, че много от вас гледат скептично на идеята детето ви да учи английски онлайн и аз напълно ви разбирам. И аз така гледах, но се оказа, че съм в грешка. Може би грешката е още по-дълбока и идва от спомените ни за това как ние сме учили цял живот – с досада, по един безкрайно скучен и неефективен начин.

Оказва се обаче, че имало и други начини и те са напълно естествени за децата ни – през игри, приказки, песни и въобще – чрез забавление. Звучи почти еретично – да учиш през забавление, брррр. Анатема! 

Това работи

Можете сами да се убедите с един безплатен пробен урок по английски в Jolly Kids и да наблюдавате кротко отстрани как се чувства детето ви. Ще имате щастието да видите с очите си как то се забавлява, докато буквално неусетно научава нови думи и изрази.

Компания в това ще му прави някоя от трите преподавателки – мис Деби, мис Невена или мис Рейчъл. Много е вероятно дори малко да му завидите – благородно, разбира се, но като си спомните часовете по английски в училище... абе, ще му завидите. 

Но зарежете това. Важното е, че едно такова дете няма шанс да срича и да се запъва на английски, каквото и да работи някой ден.

Дори и билетчета да продава, ще може да ги продава на два езика, а вие ще бъдете спокойни, че детето ви няма да се излага като ония хора от началото на текста. А това въобще не е малко.

P. S. Или пък има друг вариант – не само, че ще се излага, а ще се излага на два езика. И това също не е малко. Някои и това не могат!

Текстът на Мария Стефанова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


За моята майка няма да чуете, че е най-добрата домакиня, най-помагащата и всеотдайна майка или най-добрият човек на Земята.

Не, моята майка не е най-добрата. И не мисля, че трябва да бъде. Тя е просто човек и за мен си е най-добрата във всичко.

Тя е просто човек и допуска много грешки, но никога, абсолютно никога не оставя децата си. За нея те са смисълът.

Моята майка не е вървяла след гъ*а ми да ми чисти, да ми подрежда и да ми прислужва, но ме е научила на толкова неща, че цял живот няма да ми стигне да ѝ се отблагодаря.

Научи ме да бъда добър човек, научи ме да бъда и добра майка. Научи ме да бъда самостоятелно мислещо и осъзнато същество в свят на овце. Научи ме да обичам и че няма нищо лошо в това.

Е, научи ме по трудния начин, че трябва да си оправям стаята и да си подреждам гардероба (нещо, което и до ден-днешен трудно правя). Научи ме да не вървя с цигара и че трябва да спазвам етикета и да изглеждам женствена.

Винаги съм смятала, че мама е най-силният човек на света, че тя знае всичко и може всичко и когато разбрах, че и тя има слабости и може да бъде просто човек, ми беше трудно да го приема. Но в този етап тя ми показа, че всеки има чувства и че не трябва да бъдем прекалено силни, защото сме жени и сме нежни, и ни се плаче, и имаме нужда от любов. В този период ми показа и че една жена е способна на всичко.

Тя ме научи на най-важното нещо – да обичам себе си и да се оценявам. На това държа да науча и своята дъщеря. За съжаление мама не случи на мъже за разлика от мен, но целта ѝ беше да научи мен да бъда обичана.

Тя е домакиня, тя е жена, тя е майка, тя е кралица. Мама готви много вкусно, тя ме е научила да готвя и да се грижа за семейството. Въпреки това не бих казала, че си спомням майка си постоянно висяща на котлона, перяща, миеща и прочее.

Спомням си майка си в дълга ефирна рокля, с токчета, с цигара и чаша вино в ръка, червено червило и силен глас. Е, философстването съм го наследила от нея, но не бих казала, че ми е толкова лоша черта.  

Безброй пъти съм я виждала да пада на дъното и след това да се вдига до небето. Тя ме научи, че животът е шарен и ние можем да се справим, защото "И това ще мине". И да не се отказваме, да падаме и да ставаме, но да обичаме живота.

Тя никога не ме обремени със своите грешки и амбиции. Тя ме остави да живея своя живот, да мечтая, да постигам, да греша и да падам. Остави ме да правя своите грешки, да научавам своите уроци, а след това само ми бършеше сълзите. Но благодарение на това и аз израснах силна и себеуважаваща се жена. Както и благодарение на нейните грешки, станах още по-добра и научих още повече уроци.

Не можа да ме научи да съм подредена, но и хаосът си има чар. Уважава мен и мнението ми – и тя се учеше от мен, вместо да властва и да знае всичко.

Благодаря ти, мамо, че създаде от мен добър човек, добра жена и ме накара да повярвам, че съм добра майка. Винаги си зад гърба ми и винаги сме заедно.


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Почти година измина, откакто живеем в пандемия. И Дженифър Лопес е един от хората, на които страшно много липсват семейството, приятелите и споделените моменти с феновете. Сега, когато все пак има някаква светлина в тунела, изключителната Лопес – изпълнител, предприемач и майка на 12-годишни близнаци Ем и Макс, казва, че е доста по-обнадеждена за 2021 г.

Parents наскоро разговаряха с нея за уроците, които е научила за себе си и за родителството по време на пандемията. Ето какво споделя тя:

Какво очаква с нетърпение

“Мисля, че най-важното е всички да продължим напред бавно, но сигурно”, казва Лопес. Звездата няма търпение да започне животът след месеците в социална изолация. “Иска ми се просто да ходим малко по-често на ресторант и да не носим маски някой ден”, казва тя. “Да сме малко по-спокойни и да можем да прегърнем, когoто си искаме – малки неща”, добавя Лопес.

https://www.instagram.com/p/CIbYUiYJ9-g/

Уроците от пандемията 

Както повечето родители, и Лопес смята, че пандемията е преместила погледът ѝ предимно към семейството. “Мисля, че всички се справяхме добре. Работехме здраво, правехме всичко по силите си за семейството и после, изведнъж, дойде карантината, оставаш си вкъщи и осъзнаваш “Еха, гледай колко много неща съм пропускала!”.

Дженифър Лопес разказва още как едно от най-любимите ѝ неща по време на карантината било това, че може да вечеря с децата си всяка вечер. “Абсолютна благословия и, Господи, колко бързо растат”, възкликва тя.

https://www.instagram.com/p/CF8KThLJ8Lm/

Всичко това ѝ е отворило очите и я е накарало да забави темпото. “Да, разбира се, трябва да работя, но имам нужда от повече баланс. Не може само да се работи за сметка на някакви кратки, откраднати моменти с децата”, споделя тя.

“С децата ми винаги съм най-щастлива, винаги ми е най-забавно и винаги съм го знаела. Обаче бяхме в нещо като колело на хамстер. И все едно вселената сложи край и каза: “Всички да слизат от колелото! Припомнете си кое е най-важното и животът ви ще се промени”. Бях прекалено концентрирана в работата си доста време, както и повечето хора.”

https://www.instagram.com/p/CDejYbHpVrY/

Уроците от децата

“Децата ми ме вдъхновяват всеки ден. Децата ни учат на страшно много неща. Постоянно ни предизвикват. Постоянно ни карат да мислим за живота, за това как да вземем правилните решения, защото в крайна сметка се налага да решаваме и за тях. Децата ни учат не просто как да обичаме повече, но и как да сме по-търпеливи и разбиращи.”

Какво бихте казали на тийнейджъра, който сте били, ако ей сега застане пред вас? Кристи МакКлейн знае точно какви са съветите, които ѝ се е искало да получи преди години, но не е успяла. Сега ги казва на дъщеря си с надеждата да са ѝ полезни.


Когато ти си тийнейджърка, картинката е съвсем друга. Аз минах през тийнейджърските си години както можех. И имаше много доброжелателни възрастни, които искаха да ме насочат в правилната посока, но често съветите им не бяха съвсем на място. “Бъди добро момиче.” “Стой далече от момчетата.” “Стига си се мусила.” “Не прави секс, преди да се омъжиш.” “Слушай родителите си.” “Прави каквото ти се казва.” 

Разбирах всеки един от тези съвети, казани с добро, но не бях много сигурна как или кога да ги приложа. Исках да имам отговор на въпроса “защо”, който стоеше зад всеки от тях. Отговорът, който обикновено получавах, беше “Защото така казвам”. Откакто мога да пиша, съм писател и винаги съм търсела по-дълбокото значение. На всичко. Трябваше да разбера “защо” за себе си и така и направих. 

Научих много уроци. Ако се бях вслушала във всички съвети, сигурно животът ми щеше да е друг и вероятно безкрайно скучен. По-долу следват няколко неща, които ми се искаше да знам по-рано. Ако мога да те науча на нещо, то би било да се уповаваш на тези неща и да ги възприемеш с цялото си същество.

Обичай се

Понякога сме толкова заинтригувани какво правят другите, че загубваме себе си. Остани концентрирана в себе си, в своите цели и в това, което те прави щастлива. Всичко друго ще си дойде на мястото, обещавам ти. 

Никога не говори с лошо за себе си. “Храни позитивното, остави негативното да гладува.” Негативните мисли се разпространяват като горски пожар и ще унищожат душата ти. Винаги се обръщай към себе си като към най-добрия си приятел. Човек сам учи другите как да се държат с него и ако говори снизходително за себе си, те ще направят същото. Знам, че не е нито правилно, нито честно, но такъв е животът. Колкото по-рано разбереш това, толкова по-добре.

Помня, че майка ми често ми казваше “Каквото и да се случва, дръж главата си изправена”. Тогава не го разбирах много добре. Сега да. В живота ти предстоят провали. Ще падаш. Тежко. И няма да е лесно да се изправиш отново, но нямаш друг избор. 

Ще се изправиш и ще се бориш, докато главата ти е високо горе. Често ще си единствената, която се бори на твоя страна, тъй като не всеки ще е наясно с битките ти, но това е нормално. Силна си и ще се справиш. И накрая, ако битката стане много тежка, помоли за помощ. 

Не се опитвай да угодиш на другите

Това е обречена кауза. Колкото и да се опитваш, няма да успееш. Освен това ще изгубиш себе си, докато се опитваш да угодиш на всички. Знаем, че щастието идва отвътре и всеки е отговорен за собственото си щастие. Няма нужда да носиш товара на другите.

Един ден може и да се събудиш и да се зачудиш защо хората не се стараят да ти угодят, както ти на тях. Ще си изтощена и огорчена. И може и да се откажеш да даваш каквото и да е от себе си, защото не получаваш нищо в замяна. В този случай, виж точка 1, обичай се и търси собственото си щастие, всичко друго ще тръгне оттам. 

Поставяй себе си на първо място. Като казвам това, нямам предвид да си егоист. Искам да кажа, че трябва да храниш духовното си благосъстояние и да не те е грижа какво си мислят другите за теб. Търси утвърждаването си вътре, а не отвън.

Отстоявай себе си и принципите си

Никога не се страхувай да казваш какво мислиш по важни въпроси и теми, свързани добро и лошо. Светът понякога е ужасно шумен и все някой ще се опитва да говори върху теб. Не забравяй, че си точно толкова важна, колкото и човекът до теб, и мнението ти има същото значение. Не позволявай на “шумното говорене” да заглуши духа ти. 

Важно ще е и да се образоваш политически и социално. Трябва да си наясно какво е мнението ти по тези въпроси, защото ценностите ти ще прелеят в отношенията ти и ще определят какъв човек си и какви хора ще допускаш в живота си. Никога не се страхувай да изразяваш мнението си и не позволявай на някой да те заглушава. Това, че си тиха не означава, че нямаш какво да кажеш.

Ако усещаш с цялото си същество, че нещо не е наред, вслушай се в това чувство

Много често реагираме физически, ако нещо не е както трябва. Доверявай се на това усещане. Не го пренебрегвай. И ако не си съвсем сигурна какво означава, почакай малко и ще ти се изясни. Когато игнорираш подобни емоции, обикновено животът те води по опасен път. 

Мисли за това като за начина, по който тялото ти иска да те предпази. На сърцето ти може и да му се спори, но по-добре слушай главата и интуицията си. И ако все още не си сигурна какво да правиш, говори с майка си. Има голяма вероятност да съм мислила по същия въпрос или самата аз да съм била в подобна ситуация.

Подкрепяй другите жени

Моментите, в които съм се чувствала най-зле, са били тези, в които съм унижавала някого. Много е лесно да мразим другите жени или да им завиждаме, защото ни се струва, че са по-такива или онакива. 

Но истината е, че всяка от нас се бори с нещо. Ако утре можеш да си смениш мястото с някоя друга жена, няма да искаш. Това си е нашият път и колкото и объркано да изглежда всичко, винаги е пълен с красота. Просто трябва да искаш да я видиш. 

Моментите, в които съм имала най-голям успех, са тези, в които съм подкрепяла други жени. Тази енергия се разпространява и преминава от един човек към друг. Ако ти е трудно да приемеш някоя друга жена, трябва да се запиташ защо. Да не би тя да има нещо, което ти нямаш? Повече ли се старае от теб? Спри да се сравняваш и запомни, че животът си е само твой. Колкото повече любов даваш на света, толкова повече ще се върне към теб.

Ти си достатъчна

Освен всичко друго, никога не забравяй, че си достатъчна. Спри да си казваш, че си много такава или онакава, или не достатъчно еди си каква. Това е рецептата за нещастие. Запали искрата в себе си без значение кой какво прави. Битките на другите са си само техни и не те касаят. 

Имаш толкова много да предложиш на света. Не позволявай на никого да унищожи това. А, повярвай ми, ще има хора, които ще се опитват. Ще виждат искрата, която носиш, и ще искат да си вземат от нея, защото си нямат тяхна. Не им я давай току-така. Бъди нащрек и установи ясни граници, с които да се предпазиш.

Трябва сама да се пазиш, защото няма да има кой да го прави вместо теб. Ти знаеш кое е правилно и кое не, моето момиче. Уповавай се на това и продължавай да светиш!


Невероятно, но fucked – дойде краят на най-обсъжданата година в нашия живот. Някой изобщо спомня ли си началото ѝ? Ето, аз например помня единствено, че вкъщи имаше около 40 човека на безобразна дистанция един от друг, всеки пиеше от чашата на другия и определено не се поздравявахме с лакти.

После някак си потънахме в годината като чувал с картофи и сега, на 31 декември, успешно преплувалите от нас достигнаха до брега на следващата. След такова предизвикателство е редно да се обърнем назад и да видим какви са били уроците на 2020-а и усвоили ли сме ги, докато сме се носили насам-натам из безкрайната шир. 

Редно е в началото да отбележим, че най-големият печеливш от уроците на тая година са учениците. Те се научиха да играят хоро пред камера в хола, а народ, който играе хоро в хола, трудно ще бъде унищожен. 

А ето какво научихме всички останали:

Хигиенните навици са предизвикателство №1 за човечеството

Може да си въобразяваме, че човешката раса е много напреднала с материала, понеже вече си правим списъци за граждански полети до Марс, но истината е, че много от земляните първо трябва да се научат да си мият ръцете по правилен начин и едва след това да се качват на космически кораб. 

Даже и това е голяма стъпка. Най-устойчиво ще е така:

първо да се научим да се мием,

след това да се научим да се качваме в тролей спокойно, без блъскане и без да нанасяме телесни повреди на другите пътници, които са видели единствената свободна седалка в него,

след това да се качим на автобус 72 и ако не умрем, докато го чакаме на спирката,

да се качим на влак, а след това и на самолет

и така, с бавни стъпки, усвоявайки по-висши социални умения, накрая да стигнем – С ЧИСТИ КРАКА И РЪЦЕ – до космическия кораб.

Ако все още не знаете как се мият ръце правилно, тази обучителна листовка от Световната здравна организация ще ви помогне да преминете през стъпките леко и неусетно. 

Забележете, че продължителността на процедурата е 40-60 секунди и е необходимо наличието на чиста вода, за да я извършите правилно. Това автоматично изключва жителите на някои населени места из България, като Добрич например, които по традиция имат вода само по празници, и то не всички.

Разпечатайте листовката, залепете я в банята и кухнята или я носете със себе си, когато пътувате, за да не се налага да помните стъпките наизуст.

Спазване на дистанция

2020-а беше много предизвикателна в това отношение, защото според едно древнобългарско поверие, ако не стъпчеш гръбнака на човека пред теб на опашката в супера, няма да имаш късмет в живота и детето ти може да стане педераст. 

Поверието е валидно и за случаите, в които трябва да влезеш в плод-зеленчука, но някой друг пък иска да излезе от него. Забелязали ли сте, че има нещо в тоя сакрален момент, когато двама души се намират от двете страни на един и същи праг

Въздухът замръзва, времето спира и на всички е ясно, че някой ще умре. Не знам дали е защото ние тук не сме имали Среден Запад, не сме обяздвали мустанги и не сме правили филми, в които мъже с шпори на ботушите се държат един друг на мушка, гледат се лошо, плюят на земята, докато дъвчат бодил от кактус, и от време на време подритват изсъхналата глава на някой мерзък крадец на злато. 

Може и това да е – все пак хората там са се изпотрепали, когато им е било време – клали са се, бутали са се, ръчкали са се и накрая им е омръзнало и еволюционно са минали на следващ етап. Сега се разминават в магазините и автобусите нормално, не се удрят с лакти, не мучат и не те ръчкат в ребрата като някаква дива свиня. 

Ние обаче не сме ги играли тия игри и ето – сега прагът на плод-зеленчука е нашият Среден Запад. Двама души стоят на вратата. Единият ВЕЧЕ има торба с мандарини, другият само мечтае за тях и за всички други скъпоценности вътре. Карфиол! Пресни фурми и боб в чувал! 

Кой ще е пръв – тоя, дето идва да завладява картофите, или тоя, дето иска да излезе и да поеме по широкия свят с вече придобитите богатства? Двама души стоят и не мърдат – и това е добрият вариант. Защото има и лош. Двама души стоят на прага. Единият е с крак, почти стъпил навън, въобразил си е, моля ви се, че ей сега ще сложи и другия крак и едва ли не, ще излезе от магазина, НО В ТОЗИ МОМЕНТ другият направо нахлува, като един подплашен бизон, който е видял прохладно, кално блато и е твърдо решен да се настани в него СЕГА.

Свел глава надолу, без да установява зрителен контакт с другите наоколо, той рие с копита, бута с рогата и е устремен да влезе в блатото, и да купи тия картофи, ако ще след него да останат трупове и пюре от киви. Ама няма значение дали тъпчеш някого по обувките, няма значение ще оставиш ли някой без ребра и с осем копчета на якето по-малко... Оно е тръгнало да завладява плод-зеленчук и нищо няма да го спре! 

Е, 2020-а сложи една спирачка на тази война. В момента имаме едно временно примирие, обявено с плакат на всеки магазин – В МАГАЗИНА МОГАТ ДА ВЛИЗАТ МАКСИМУМ ДВА БИВОЛА С МАСКИ, и колкото и да е странно, това ни озапти. Виждам, че понякога не вярвате, че ще минете с шунката и земелчето на касата, но, повярвайте ми – ще дойде и този момент. Трябва само търпение, воля и да не чупите глезените на тези пред вас.
А като се приберете вкъщи, си измийте ръцете.

Не сме безсмъртни

Това го научихме по трудния начин и не е ясно докога ще го помним, и също така да не разчитаме, че ще имаме разкошен живот в отвъдното, защото никой не се е върнал да разкаже. 

Хубаво е генерално да имаме предвид, че хората умираме, при това не само по време на пандемия, но и когато се опитваме да си правим селфита на ръба на някоя скала, когато се катерим по покривите на влакове, на електрически стълбове, когато се качваме да караме кола пияни и надрусани и когато пием алкохол, направен в някой гараж. 

За всички тия неща миенето на ръцете не помага, но вие не се отказвайте – продължавайте да ги миете, то действа с натрупване. 

Знаем всичко без едно

Начи, това РНК ваксини, лекарства против краста, отрови, токсини, математически модели, астрология, световен заговор, чипиране, 5G, действието на селена върху имунните клетки, изборите в Америка и кето диетите – абе, няма тема, по която да не сме подготвени. Просто кажете нещо и веднага ще излезем с мнение!

Единственото, което не научихме И тази година, е къде да пишем това и-кратко и най-вече – къде да не го пишем. 

Но то от толкова задълбочени знания за промяната на ДНК кода, за превръщането ни в генномодифицирани организми по подобие на семките на Монсанто, от толкова поверия, суеверия и подозрения на човек не му остава капацитет да разбере, че КОНСПИРАЦИИ СЕ ПИШЕ БЕЗ И-КРАТКО НАКРАЯ.

А като го напишете, пак си измийте ръцете.

И това ще мине

Наистина, ще мине. Знам, че много хора не го вярват, а ако годината е била истински тежка за вас, имате пълното право да се съмнявате. 

Обаче животът е доказал, че тече само напред. Често си мисля за динозаврите, които трагично измрели преди 65 милиона години, а ние тук още говорим за тях и им правим макети в реален размер. 

И като се сетя за тях, си викам – ама трябва да се стегнем, бе, какво ще оставим от нас, ако сега падне астероид и ни изтреби? (А понякога се моля да падне и да ни изтреби.)

Ще останат следи от неумити ръце, ще останат извадки от форуми за плоската земя, ще изровят след 50 милиона години скелета на някой антиваксър и любител на конспиративните теории и ще ни остане лошо име в бъдещите поколения на Марс. 

Какво ще пише за нас в Уикипедия?

Хората са били най-разпространеният вид на Земята преди 50 милиона години. Хранели са се с прилепи и кренвирши. Учените наскоро откриха праисторически череп, изровен в някогашна Стара Загора. Те установиха, че мозъкът вътре е бил с размерите на шишарка и се е скрил в землянка, за да не го ваксинират и да не може Бил Гейтс да му инсталира версия на Word 2003.

Айде, няма нужда. Затова, дайте да се съвземем и да вървим напред. Да си повтаряме всеки ден, че и това ще мине, и по-хубаво ще дойде. И Гал Сасон го каза, така че нямаме причина да не вярваме.

А докато дойде по-хубавото, да си запазим здравия разум и да се опитаме да живеем така, че като дойде астероидът да ни утрепе, да остане нещо смислено от нас.

P. S. И СИ ИЗМИЙТЕ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА НИ УДАРИ.

P. P. S. СЪС САПУН!!!


https://www.maikomila.bg/%d1%81%d1%8a%d1%81%d0%b5%d0%b4%d1%8a%d1%82-%d0%bc%d0%b5-%d1%82%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%be%d0%b7%d0%b8-%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b5-%d0%bf%d0%be/

Предстaвете си, че докато детето седи, вперило поглед в екрана, за да схване урока по матетика по време на дистанционно обучение, вие сте някъде наоколо с коктейл в ръка и океан в очите. 

Абсолютно е възможно. Вече дори си има такава услуга.

Луксозен хотел в Мексико иска да помогне на учениците да си изкарат максимално приятно по време на дистанционното си обучение, докато гледат към басейна и плажа, пишe Parents.

Хотел Four Seasons в курорта Пунта Мита предлага на семействата да си вземат ваканция, докато децата им са на режим дистанционно обучение.

Това е част от програмата им “Знание за всички сезони”, която включва каквото се сетите - от часове по испански като комплимент от хотела до “къщички за учене”, снабдени с Wi-Fi, монитор, слушалки, зарядно, най-различни неща за хапване като ледени близалки и, разбира се, гледка към океана.

Към това се добавя и услугата “екранен доктор” – специален човек, който ще обикаля покрай басейна, за да зачиства екраните на лаптопите и таблетите на гостите. Но още по-удивителното е, че ще има и хора, ангажирани с помощ за домашните и всякаква училищна работа, както и с допълнителен надзор по време на обучението.

А ако случайно човек си забрави част от необходимото за дистанционно обучение оборудване, хотелът е готов да осигури всичко, дори това да е по-голям монитор, принтер и всякакви други неща, стига да поискате.

След “училище” децата ще може да се възползват от разнообразните спортове, които се предлагат в рамките на хотела - тенис, йога, голф са само част от тях.

Въпросът е как да стигнем до Мексико...

Вече няколко месеца десетки хиляди ученици от Европа, САЩ и Австралия продължават да „бягат“ от училище, за да протестират срещу климатичните промени, следвайки посланието на шведката Грета Тунберг към световните политически лидери „Искаме паника, все едно къщата ви гори. Не празни надежди“.

Миналия петък, на 22 февруари, деветокласничката Грета избяга за 26 път от училище, за да протестира в Стокхолм с верните си съмишленици. В същото време в Париж протестиращите бяха над 5000. В Англия преди 10 дни повече от 10 000 деца излязоха по площадите, за да изразяват своето разочарование от бездействието на по-старото поколение по отношение на въздействието на климата върху околната среда. Бяха смъмрени от политици и общественици да се връщат в класните стаи, учителите им също бяха обвинени.

Как да възпитам децата в правилните ценности, когато те са такава рядкост сред възрастните им „кумири“?, пита по този повод учителят Ричард Ръсел. Уроците, които възрастните можем да научим от децата обаче, се простират отвъд климатичните промени, пише той в жестокото си есе за Гардиън.


Протестът на децата срещу климатичните промени е поредната битка в безкрайната културна война. Левите от политическия спектър ги аплодират за смелия морален отпор и – не без основание – определят стачката като доказателство, че децата се държат повече като възрастни, отколкото възрастните.

Политическото дясно пък реши да смъмри протестиращите и да ги прати обратно в класните стаи – от говорителя на Тереза Мей до един журналист, който оцени поведението на децата като причина за повишаване минималната възраст за гласуване на 21.

Дотук всичко беше предвидимо. Но после в отговор връхлетя вълна от оскърбителни коментари. На учителите, които „подкрепят този протест, трябва да се отнемат всички права и те да бъдат пратени да работят в солниците“, написа до журналиста Тоби Йънг Йънг и неговите 107 000 Twitter последователи актьорът Джеймс Пюрфой.

На фона на всичките тези разногласия, не бихме могли да обвиним нито едно дете, без значение какво мисли за стачката, за желанието му възрастните да спрат да спорят и да се държат уважително едни с други.

Кой би могъл да кори децата за недоверието им към нас, възрастните, когато виждат пропастта между думите и действията ни?

В техните очи това сигурно изглежда като една мащабна игра на „Саймън каза“, чиято цел е Саймън да прави точно обратното на инструкциите, които дава. Сякаш на обществено равнище им казваме, „Прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз“.

Затова се запитайте дали, ако бяхте млади хора, бихте могли да се доверите на възрастните да се справят с най-голямата заплаха пред човечеството, когато същите тези възрастни – дори учителите като мен – са такива безочливи лицемери?

Учим децата си да се отнасят с другите така, както биха искали другите да се отнасят с тях, но депутатите ни най-редовно се държат като хлапета в пясъчника, които си разменят груби думи и подигравки.

На път за работа надуваме клаксоните и крещим вулгарно по другите шофьори. Сипем обиди по противниковия футболен отбор и бясно крещим на безсилния служител в кол центъра, когато сме недоволни от нещо. Децата ни са свидетели на всичко това.

Онзи ден смъмрих учениците си за дето се подиграха със злощастието на свой връстник. Говорихме, че нямат право да карат другиго да се чувства зле, и ги помолих да си представят как биха се почувствали те в чуждите обувки. Само няколко часа по-късно самият аз се смеех на Джеръми Корбин, който се подигра на транспортния министър за поредния му гаф. Депутатите, а и всички ние, се наслаждаваме на подобни неща. Много успешни комици са изградили кариерите си върху остроумното мачкане на други

Но лицемерието ни не спира дотук. Като родители, роднини и учители, ние учим децата, че грешките са нещо хубаво – доказателство, че правим опити, и възможност за трупане на опит и познания. Но когато от нас се очаква да приложим тези уроци на практика, далеч не сме толкова милостиви. Развяваме грешките – обективни или не – на политици, бизнес лидери, спортисти и колеги като доказателства, че са некадърни, небрежни или неподходящи за поста си.

Учудвате ли се, че малцина от нас умеят да поемат отговорност за издънките си, когато реакциите са толкова безмилостни? Замислете се колко рядко се случва да чуете от някого, „Съжалявам, сгреших“.

Затова е трудно да събереш необходимата дързост да застанеш пред цял клас млади хора и да им кажеш да пораснат и да поемат отговорност за действията си.

В моята класна стая общуването по двойки е задължителен елемент от повечето учебни часове. Поощрявам децата да споделят мнението си с другарче и дори се упражняваме в ефективно слушане. „Слушайте, за да разберете, а не за да отговорите“, непрекъснато им повтарям. Защото така правят възрастните, нали?

Колкото повече се замислите за дълбочината на нашето лицемерие, толкова по-мрачна става картинката. „Физическото насилие никога не е решение“, казваме на децата си. А във филмите, музиката и спорта насилието е издигнато на пиедестал.

„Хубаво е човек да е различен“, повтаряме, а живеем в монолитни ехо стаи, пресичаме улицата, за да не се разминем с някой „странен“ тип, и се присмиваме на всеки, който направи нещо необичайно на обществено място.

„Знанието е сила“, учим ги, а специалистите биват иронизирани и унижавани на всяка крачка. Умните са зубъри, а често и обекти на подигравка.

И всичко това ни отвежда до най-голямото лицемерие – мантрата, че трябва да работим усърдно, за да сполучим. Трябва ли децата ни да вярват в това, когато толкова много доказателства подкрепят обратната теза?

Да, съществуват вдъхновяващи примери, известни и безизвестни. Но социалната мобилност намалява и немислими богатства се съсредоточават в ръцете на шепа хора, а с възхода на расизма и тесногръдието в западния свят, човек трябва да е ужасно лековерен, за да се съгласи, че усърдният труд е единственото условие за успех.

Може би, само може би, ако възрастните започнем да практикуваме това, което проповядваме, децата ни няма да изпитват нуждата да стачкуват и ще могат да се съсредоточат върху собственото си бъдеще.

Но в настоящия затънал в лицемерие и бездействие свят на възрастните се радвам, че вместо да слушат родителите си, все повече млади хора искат да бъдат чути.


Снимка: Greta Thunberg/Facebook

Превод за "Майко Мила!": Александра Антонова


По темата:

cross