fbpx

Начална учителка от училище “Проф. Иван Батаклиев” в Пазарджик е обект на проверка от прокуратурата, предава БНР. Причината за прокурорската проверка е наказанието, което учителката наложила на свой ученик: накарала целия клас да мине и да заплюе детето. Това била наказателна мярка, която следвало да вразуми третокласника, който по-рано през деня наплюл двама свои съученици в спор помежду им.

Детето се прибрало вкъщи и било видимо потиснато. Родителите не си дали сметка какво става, защото момчето не споделило. За случката разбрали няколко дни след това от родител на момиченце от класа на сина им, което разказало вкъщи как всички трябвало да “накажат” съученика ѝ.

Училището е едно от елитните в града. В него учат много деца на прокурори, съобщава БНР. Вероятно затова Окръжна прокуратура Пазарджик си е дала отвод и случаят се разглежда от Апелативната прокуратура.

Прокурорската проверка трябва да установи дали има данни за хулиганство с цел публично унижаване, както и дали има принуда, с която грубо са нарушени нравствените принципи, чувства и достойнство на повече от едно лице, в случая на малолетни.

Тръшкането на децата на публично място за една паднала на земята вафла не е ситуация, която можем да решим само с благ тон, но реакциите ни могат да са по-абсурдни и от поведението на 3-годишно, пише Мери Катрин за ScaryMommy и съветва да пробваме да влизаме в обувките на децата си по-често.


Беше един от онези обичайни моменти насред претъпкан търговски център - хората се суетяха около щандовете за стоки с намаление и в последния момент грабваха храни и джунджурии, които не влизаха в бюджета им...

Междувременно едно малко момиченце получаваше емоционален срив в раздела за домашни потреби, защото вафлата ѝ бе паднала на пода през отворите на пазарската количка.

Не сте виждали дете да оплаква лакомството си толкова отчаяно.

Бореше се за последната хапка сякаш животът ѝ зависи от това. И когато разбра, че битката е изгубена, изригна като вулкан. Ревеше, тръшкаше се, хълцаше – пълна програма. Честно казано, реших, че ще повърне – гледката беше толкова впечатляваща.

Разбира се, клиенти на магазина минаваха покрай сценката точно в пиковия момент. Някои се спираха в знак на съпричастност с клетата майка.

Защото това е животът на майките, дами. Не сме сами в трудностите.

И тогава се случи… Жената тресна чантата си на дъното на количката и започна да вика на детето с все сили насред магазина.

„Виждаш ли, че всички са те зяпнали? Искаш ли да знаеш защо? Зяпат те, защото се държиш като ужасно бебе! По-добре ли се чувстваш сега, ревливо бебе такова? Уа-а-а-а! Уа-а-а-а! Памперса ли да ти сменя?“

Срита остатъка от вафлата под близкия щанд и насочи пръста си право към лицето на детето.

„Веднага спри да цивриш и започни да се държиш като голямо момиче. ЧУ ЛИ? ВЕДНАГА!!“

Детето тутакси притихна, но сълзите му продължаваха да се търкалят по бузите, докато се мъчеше да поеме въздух и да укроти водовъртежа от емоции в себе си. Големите ѝ кафяви очи се насочиха надолу към обувчиците с лепки. Чувстваше се унижена.

„Всичкото това тръшкане заради една вафла!“ , изпухтя жената и бързо забута количката.

Важно е да уточня, че не съм идеална майка. Често губя самообладание, вземам лоши родителски решения и редовно се извинявам на децата си за свои думи и действия. Била съм в обувките на тази жена.

Била съм, обаче, и в малките обувчици с лепки, под тежестта на унижението и срама върху крехките ми рамене.

Защото такова дете бях и аз.

А жената? Тя беше детегледачката ми.
И има причина да ви разказвам тази история.

Давам си сметка, че когато става въпрос за дисциплина, всеки родител трябва да прецени кои методи работят при техните деца. На всеки се случва да си изпусне нервите, дори на обществено място, въпреки принципите и ценностите си.

Има обаче една тактика, която никога не дава резултат, не трябва да бъде смятана за приемлива и никога няма да ме накара да кимна одобрително.

И това е мъмренето и унижаването на деца за това, че са изразили емоциите си.

Да си родител е трудно. Трудно е да следиш за безопасността и емоционалното и физическото израстване на един малък човек (или на няколко!), докато се грижиш за куп други неща и въртиш цялото домакинство.

Но знаете ли какво още е трудно? Да бъдеш дете. Да чувстваш буря от емоции в малкия си мозък, а все още да не притежаваш способността да ги контролираш.

Да научим децата си на тези умения е наша работа, на възрастните. Наша е отговорността да бъдем спокойни, когато бурята връхлети, и търпеливо да преведем малките душици през бурните води.

Никой друг няма да възпита децата ни в емоционално стабилни, уверени възрастни. Този товар пада върху нас. Никой друг няма да научи децата ни да се справят с бушуващите чувства. Този товар също е наш.

Детският мозък е като бурно море. Децата нямат контрол над химичните реакции, които побъркват емоциите им. Те растат и се развиват с всеки изминал ден. И често завличат нас и бавачките си във вбесяващи и неловки ситуации.

Точно тогава обаче децата нямат нужда да ги унижаваме, а да зачитаме чувствата им. Нямат нужда да бъдат мъмрени заради временната си невъзможност да канализират тези чувства. Нуждаят се от разбиране и насоки как най-здравословно да се справят с тях.

Дали смятам, че е приемливо едно хлапе да се тръшка заради паднала вафла, все едно някой е умрял? Не.

Но детският фронтален лоб не е напълно развит като този на възрастните. Това е ключът и трябва да го запомним.

Така че родители, педагози и други обгрижващи лица, моля ви, за доброто на децата, нека използваме развитите си фронтални дялове и способността да сдържаме емоциите си, за да им помогнем на да контролират своите.

Отделете време и внимание на детските чувства и научете малките хора да се справят с изблиците си. Обяснете им, че емоциите са нещо нормално и здравословно и че има много начини да изразиш тъга, гняв и болка.

Защото ако детето ви започне да недоволства, а вашата първа реакция е да се впуснете в гневна, унизителна тирада… ами, поведението ви е доста по-абсурдно от това на 3-годишно, което плаче за вафлата си.

И вие имате нужда да вземете емоциите си в ръце – не детето.


Още:


Най-голямата американска педиатрична организация в САЩ твърдо се противопоставя на родители, бавачки и други възрастни, които използват шамари и обиди, за да дисциплинират децата си.

Наскоро Американската академия по педиатрия (ААП) публикува ново изявление във връзка с телесното наказание – първата сериозна ревизия от 1998 г. насам, - базирано на доказателства, че физическите наказания не дават дългосрочен резултат и дори могат да причинят непреднамерена вреда. ААП препоръчва още да не се прибягва до вербална дисциплина, която може да предизвика срам или унижение.

В интервю за международното издание JAMA, Д-р Робърт Сейдж, съавтор на изявлението и педиатър в детската болница към Tufts Medical Center в Бостън, разяснява позицията на ААП по отношение на телесните наказания. Ето част от възгледите на д-р Сейдж:

JAMA: Каква е новата политика на ААП относно телесните наказания и с какво се отличава последното ви изявление?

Д-р Сейдж: Първо, родителите не бива да прилагат наказания като удряне и напляскване нито под въздействието на гнева си, нито като методи за дисциплина. И не бива вербално да унижават или засрамват децата си.

Изявлението от 1998 г. съветва родителите да не шамарят децата си, а да потърсят помощта на педиатър, за да не се стига до бой. Но тази позиция не беше достатъчно категорична. Научните данни, натрупани през последните 20 години, недвусмислено сочат, че телесното наказание е неефективно и потенциално опасно.

Родителството е нещо много лично и, разбира се, всеки сам решава как иска да отгледа децата си. Но ние от ААП смятаме, че ролята на педиатрите е да предложат на родителите възможно най-добрите и информирани насоки, на които те да базират решенията си. И всичко, което знаем, говори, че родителите никога не бива да удрят децата си.

JAMA: Какво ни казват последните проучвания за ефективността на шамарите и другите телесни наказания? И какво знаем за последиците от тях?

Д-р Сейдж: Един мета-анализ на голям брой проучвания сочи, че телесните наказания не дават ефект – не карат децата да променят поведението си в средносрочен или дългосрочен план. Според няколко по-малки проучвания този вид възпитателни методи са довели до временна поведенческа промяна. Но, разбира се, целта на родителите е децата им да се държат добре за в бъдеще.

Колкото до последиците, има три основни вида последици:

Първата е ръст на агресивното поведение у децата, което има създава проблеми в училище и у дома. Най-голямото по рода си проучване, продължило 7 години, сочи, че децата, които са яли шамари от родителите си, в последствие са по-проблемни и агресивни от останалите се връстници.

Телесното наказание често създава омагьосан кръг, в който с всяко следващо физическо посегателство децата се противят все повече и това влошава тяхното поведение. Връзката между шамарите и високите нива на агресия и нарушаване на правилата остава дори след овладяване на семейните взаимоотношения. Старите поведенчески проблеми и стресът, който майката изпитва, не се повлияват положително.

Вторият тип последици, за който ни е по-трудно да сме сигурни, е свързан с развитието на детския мозък. Според едно проучване, проведено сред група юноши, участниците, подлагани редовно на строги физически наказания, имали по-малък обем на префронталния кортекс и по-нисък коефициент на интелигентност. Префронталният кортекс е делът от мозъка, отговорен за самоконтрола и изпълнителната функция.

Това изследване, само по себе си, е малко, но е част от голяма група други проучвания, разглеждащи ефекта на преживяванията върху развитието на мозъка. Знаем например, че токсичният стрес може да окаже сходно влияние върху детския мозък. Тревожи ни това, че телесните наказания могат да дадат реално отражение върху физическото развитие на подрастващия мозък. Авторите на тези научни трудове смятат, че високите нива на кортизол отговарят за промените в мозъка.

Третият тип последици са психическите проблеми. Солиден брой изследвания сочат, че децата, които са били подлагани на физически наказания, страдат от психически заболявания като депресия и тревожност.

Така че, според доказателствата, телесното наказание е неефективно и носи риск от влошени развитие и поведение. Затова ААП реши твърдо да се противопостави на шамарите и вербалното унижение.

JAMA: Кои практики влизат в графата „вербално унижение“?

Д-р Сейдж: Когато даден възпитателен метод има за цел да засрами или унижи детето. Например ако вместо „Не прави това“, родителят каже „Ти си ужасен/ужасна“ или „Ще ми се да не се беше раждал/а“. Общо взето, всички груби думи, които един родител може да изрече под влияние на гнева.

Няколко проучвания, които съм чел, сочат, че последиците от вербалното унижение са сходни на тези от телесното наказание. Като лекар виждам логика в това, защото най-често боят от страна на родителите не води до физическа травма у детето, а до психологическа такава. Ако премахнете шамарите от уравнението, остават срама и унижението. Така че пердахът и вербалното насилие имат един и същ негативен ефект върху децата.

JAMA: Това значи ли, че родителите не бива никога да крещят на децата си?

Д-р Сейдж: Сигурен съм, че историята помни родители, които никога не са викали на децата си. Поздравления за тях. Но е едно да кажеш на детето си „Спри“, и съвсем друго – да му се разкрещиш с намерението да го унижиш.

За малките деца и децата в предучилищна възраст, родителят е най-важният човек в света, родителското внимание е най-важното нещо. И можете да използвате това желание за внимание, за да ги научите на добро поведение.


По темата:

Родителите у нас раздават шамари без да искат

"Какво са един-два шамара?", пита БПЦ

Казвам се Елисавета, на 41.

Майка на три деца и съосновател на Майко Мила!

Цял живот съм вярвала в системата, в системността, разума, логиката и най-вече познанието и науката, защото познанието и науката са това, което ще ни спаси, когато нищо друго не е останало.

Аз съм онази майка, която е родила три пъти секцио по медицински причини. Тази, която и е успявала, и не е успявала да кърми. Нито шишетата адаптирано мляко, нито интимните и сладки моменти на кърменето са ми чужди.

Аз съм онази майка, която винаги безпрекословно е вярвала в медицината, лекарствата и никога не успя да припознае за свой начин на живот самолечението, алтернативната медицина и хомеопатията.

Аз съм онази майка, чийто календар с ваксини на децата е безупречно попълнен и когато има медицински проблем, единственият ход е да звънне на педиатър или сама да отиде на лекар.

И днес, с цялата ми убеденост в рационалното, искам да кажа нещо на всички жени, които ще прочетат този текст, независимо дали водят моя начин на живот или изповядват друга житейска философия:

Вашият живот, вашето достойнство, здраве, щастие и самочувствие са най-важното нещо, за да бъдете вие и семейството ви здрави и щастливи. Майката е в центъра на всяка родилна грижа по света и има защо.

Майката. Тя е най-важното същество.

Вие сте най-важното същество в процеса на раждане и е време да започнете да мислите за себе си като за такова. Не единственото важно, но най-важното.

И преди да ми обуете хипарските сандали и да ме пратите да раждам в плевнята, както много се опитаха в последните дни, ще спомена следното: според ежегодния доклад на ООН за световното щастие, е доказано, че най-важният фактор за отглеждане на щастливи, здрави деца, с амбиции и шансове за развитие, се оказва не доброто образование, социалния статус или походите в природата, а ПСИХИЧЕСКОТО ЗДРАВЕ НА МАЙКАТА.

Да, точно така.

Уравновесената, спокойна майка носи на децата си това, което нито парите, нито био вафлите, нито уроците по икебана могат да дадат. Увереността ви, че сте важна и че светът ви дължи уважение, както и вие на него, е това, което ще помогне на децата ви да станат тези, за които нощем се молите, докато не можете да заспите, защото няма майка на света, която не е лежала нощем, мислейки с тревога за децата си.

Не се отказвайте от себе си

Но това няма как да стане, ако се отказвате от себе си. Ако приемате унижение, обиди, лошо отношение и го завирате нейде дълбоко в себе си. Ако пристъпвате боязливо напред с убеждението, че нямате право на нищо, освен да навеждате глава и да мълчите, стига детето да се роди здраво и да си го приберете у дома, защото там вече нещата са различни.

Вие имате право да бъдете щастлива по време на един от най-важните моменти в живота ви. Да, той боли, понякога нетърпимо, но проведен с внимание, любов и загриженост, може да остане в спомените ви като един от най-щастливите.

Преди да види първото си дете, жената няма представа какво ще я връхлети. То може да не я връхлети на секундата, може да стане след месец, но тази любов променя живота на жената завинаги. Изцяло. Необратимо.

До сърцето ѝ се появява друго сърце – на нейното дете, и завинаги остава в гърдите ѝ. Всяка майка заслужава да отпразнува мига, в който става майка. С екипа, който ѝ помага. С детето си. С партньора си, с близки.

Всяка майка трябва да ражда с упование в себе си. С внушение, че е силна и дава живот.

Че това е нейната свръх сила, защото това е самата истина.

И всички, които участват в този процес, трябва да ѝ помагат в това ѝ начинание.

Не да я обиждат. Защото обидите в този тъй крехък момент остават завинаги. Ужасните думи, иронията, сарказмът и агресията се отпечатват по кожата ви.

„Аз ли да напъвам вместо теб?“

"Омръзна ми да ви раждам децата!"

„Айде, изсери го това дете“

„Като го правеше, не се оплакваше, а?“

„Лигла“

Няма жена на този свят, която да е заслужила, в който и да е момент от живота си, такова отношение. И ако някой успее да ви внуши, че сте виновна, затова че някой е бил агресивен с вас – не му вярвайте. Това е алибито на насилника.

Не вярвайте в мантрата „Забравя се“.

Ще я чуете сто пъти поне в разговори за раждане.

Не, не се забравя. Ще забравите с какво сте нахранили детето си в 4-я месец, кога за пръв път сте му дали жълтък или броколи, но никога няма да забравите как сте го родили. Никога. И не трябва да забравяте, защото това е вашата среща с детето, което ще ви обича такава, каквато сте – ниска, висока, пълна или слаба. С червило, без червило. Разрошена или сресана.

То ще ви обича винаги, при всички обстоятелства, а вие ще сте готова да дадете душата си то да е добре. Това е велика среща и вие двамата заслужавате да се срещнете за пръв път в смях, радост и щастие, доколкото това е възможно, разбира се.

Не се забравя и Слава Богу. Още си спомням объркването през мъглата, когато видях първото си дете. Сладостта от появата на второто ми, огромно бебе и облекчението и сълзите, когато видях третото. Никога няма да забравя. Беше страхотно. Борете се за тези спомени, борете се да бъдете уважавана, обгрижена топло и с обич, за да не забравите никога.

Достойнството на майката и неприкосновеността на нейното тяло и душа са в центъра на родилната грижа

и всеки, който ви каже друго, ви подвежда.

Да искате уважение и грижа не е да искате да родите в плевнята или да сте безмозъчна, ирационална особа с претенции. Не се оставяйте да бъдете манипулирани. Аз не само не съм раждала в плевня, ами не мисля, че някога съм стъпвала в плевня. И село нямам дори, на което да ида, за да видя дали случайно няма да ми хареса.

Аз съм майка на три деца. И съм важна. Достойнството ми, тялото ми, душата ми са важни. Най-важни. Трябваха ми много години, за да се науча да го казвам, но се научих. Сигурна съм, че и вие можете.

Нека бъдем откровени поне веднъж. Кой от тук четящите не са го шамарили ? На кого от вас не са му отвинтвали поне един здрав, премерен, професионален плесник, целящ връщането му в правия път? На кого не са казвали задължителната, култова фраза "Ще те смачкам, ей!!"

Ще ви кажа на кого – на мен. Майка ми и баща ми никога не са ме удряли и израснах с убеждението, че родителите, биещи децата си, са пропадалища, които сутрин пият шепа амфетамини, оригват се мощно, прогонват плъховете от продъненото си ложе с ръка и после отиват да крадат касетофони от колите в квартала.

Това убеждение запазих до деня, в който се бях разположила на китна поляна с пет-шест симпатични майки (да, има и такива, ако искате да знаете). Та, стана дума, сред малки еклерчета, сок и капучино, дали тези мили жени шамаросват светлото бъдеще на Република България.

С изумление и, едва ли не, страхопочитание заслушах признания, които започваха с „Не издържам, и накрая просто го наплясквам!“, „Те прекаляват! Крещят до Господа. Накрая излиза шамарената фабрика и ги почвам“, „Аз я щипя. Ама здравата!“ и завършваха с притеснени усмивки . Накрая всички се обърнаха към мен - майка на три деца, известна с отвратителния си характер. Наведох глава, зачервена, и смотолевих: "Еми аз ... нали... не ги бия никога."

"Никога не ги бия"

Трябва да призная, че в този момент се почувствах като Мария-Антоанета, която маха от прозореца и вика „Не ги бийте, дайте им пасти!“. Явно нямах ни най-малка представа колко повсеместно боят е залегнал в системата на възпитание у нас. Огледах тези изморени, добри жени и си рекох, че вероятно нещо ми убягва. Бидейки майка вече 12 години, съм била стотици пъти на ръба да скоча и да се саморазправя в несвяст с онова същество, което ми пусна златните пръстени в канала, изяде капачката на белината и нарече баба си "маймуна".

След редица дискретни подпитвания установих, че почти всичките ми връстници като малки са били пляскани, шамаросвани или са кретали из площадките с издърпано ухо. В днешно време няма голяма промяна - на момчетата биват налагани разновидни телесни наказания почти без изключение. Момичетата, от своя страна, изяждат боя, ако се колаборират подло с брат си или сестра си и се качат на главите на родителите си до степен „пълно изтощение“.

Опитах се да направя някаква класификация на родителските бойни изкуства и ето докъде стигнах:

  1. Бебешки бой – това е когато в пристъп на безсилие пред ансамбъла от циркови номера, които владеят 3-годишните (обикновено в средата на градинката/мола/хола/гостито, включващ реване, тръшкане, извиване на трели и крясъци), майката или бащата се хвърлят напред с треперещи ръце, оголени челюсти и пулсиращи очни ябълки и „натупват“ задника на отрочето - през памперс или дебел панталон. Този вид бой е напълно безболезнен, но е стресиращ, най-вече за самия родител. Резултатът от тази методика може да е:

а) нещата се оправят,

б) нещата се влошават

в) нещата си остават същите.

Това е бой, показващ умора, безсилие и липса на каквато и да е остатъчност на нерви. За някакъв резултат, както лесно може да се презюмира, няма гаранции.

  1. Шамар – представлява древно родителско бойно изкуство, което се прилага над деца в напреднала възраст – от 4 години нагоре, та чак до възрастта, в която детето може да върне шамара. Обикновено се използва, когато се е случило нещо непоносимо за семейния кодекс на честта. Например, момчето (обикновено е момче) е уцелило козата на братовчеда с камък и сега тя е сляпа с едното око, счупило е дамаджаната с домашна ракия – 15 литра, разбило е компютъра на майка си с глава, докато е тичало из къщата с другия компютър в ръцете, изяло е тортата на сестра си на рождения й ден и прочие. Този вид бой е със средна болезненост и когато не уцели ухото, е напълно приемлив за българските стандарти.
  2. Безразборен, отчаян бой – това е бой, който спохожда две или повече деца едновременно, когато те тичат наоколо и рушат всичко по пътя си. Почти всеки български гражданин с брат или сестра може да разкаже за епизод от живота си, в който майка му ги е нападала - озверяла, с тръба от прахосмукачка, пластмасов меч, ръка или мокра кърпа. Или баща, който гледайки напред, докато шофира, с другата ръка се опитва да докопа нещо на задната седалка, за да го набие неумело и крещи, цял зачервен от ярост.

4. Дърпане на ухо –гаднярски ход от страна на родители, които нямат смелост да набият детето и прилагат болезнен квази-метод, за да могат да кажат после, че не бият. Но ние знаем, че това е замазване на очите и пране на съвестта. Дърпането на ухото оставя ясна и незаличима диря в съзнанието на собственика на ухото и той дори след 30 години, с изкривено лице и гневен блясък в очите, е способен да сподели спомените си от преживяното.

Всички тези методологии са що-годе приемливи за вече развитото откъм човешки права българско общество. Те обикновено са резултат от свръх преумора и желание на родителя да предпази същото това чувствително общество от набезите на домочадието, което в някои случаи не може да бъде възпряно по никакъв друг начин. Или поне така си мисли паникьосаният, изтощен родител. Както сподели един мой познат: "Баба ми казваше: Боят от Господ е произлязъл, после ме набиваше, сресваше ме на една страна, даваше ми филия с масло и ме изпращаше пред блока да размишлявам върху житейските тегоби на детството."

Насилието

Но боят, разбира се, и изобщо насилието, си имат своята грозна страна, която никак не е смешна. Признавам, че има някои аспекти на насилието над деца, които сърцето и разумът ми не могат да възприемат, и видя ли ги, аз пренебрегвам свещената клетва "не се бъркай във възпитанието на друго дете" и с имагинерния жезъл на справедливостта в ръката си се провиквам: "Спрете, о, вий, неразумни родители!"

  1. Вербално насилие - открай време се знае, че болката не е основният проблем при упражняването на насилие над когото и да било (освен ако не става въпрос за хора, които това работят и могат да ви пребият/удавят/изтръгнат ноктите толкова професионално, че да получат от вас, каквото пожелаят). Всъщност, унижението е голямата работа. Да унизиш някого, да го смалиш и принизиш, докато той раболепно да се наведе пред теб и направи каквото се иска от него. В много случаи, този ефект се постига без бой, с вербално насилие.

Аз, да си призная, крещя. Когато минавате покрай апартамента ни, редовно ще чуете мощният ми глас - дар от Сатаната, да се простира из половината Софийско равно поле. Крещя "Къде са ти чорапите!!! Как е възможно 8-ма година да не можеш да намериш един чифт чорапи в този твой живот?!" или "Ако не си измиете зъбите СЕГА, ще ... ще... ще... Господи, веднага си мийте зъбите, защото сърцето ми спира и ще се поболея и краят идва!!!", или "Започвай транформиращия преразказ веднага, иначе бял ден няма да видиш!".

Да се вика не е хубаво, но мисля, че не е толкова страшно (да, малко съм субективна). Страшното е другото - думите, които използвате, за да окачествите детето си. "Лайно", "Нещастник", "Глупак", "Мърла". Това са тежки квалификации и честно казано, макар да съм вече на 38, ако някой ме нарече мърла, сигурно ще плача цяла седмица и ще си мия краката с ацетон до 2018-та. Ако не ви харесва това, което прави детето ви, кажете му, че не одобрявате действието му, пък дори и на висок глас, но не го обиждайте. То има достойнство и дори вие да нямате, това не е причина да лишавате и него. Думите са важни. Не го смазвайте с обиграния си речник - то не може да ви отговори. Най-малкото, защото сте му забранили да използва мръсни думи.

2. Системно насилие, с цел да бъде превъзпитано детето - има хора, които буквално "млатят" децата си. Всички знаем защо. Защото децата са по-слаби. Най-лесната работа е да пребиваш дете. Вероятно да мъчиш котка също е горе-долу толкова лесно, но няма да задълбаваме. Не бийте нещастното си дете като тъпан. Това във всички случаи изглежда зле и ви прави онзи подлец, който бие, защото може да си го позволи. А и ако превъзпитаваме децата с бой, то не виждам никаква причина мъжът ми да не ме бие всеки път, когато си забравя ключовете или пък котлона включен. "Можеше да стане пожар, мърло такава!!!", и ...бой. Помислете, дали няма ли да ми е полезно, все пак? Надали ще забравя котлона включен друг път?

3. Комбинация от вербално и физическо насилие на публично място - да ви кажа, любимите ми герои са онези родители, които бият децата си на публично място и ги обиждат с грозни думи. Линчуването на деца на обществено място е акт на необратимо принизяване на човешкия дух и никой не бива да остава безразличен.
Давам пример от личния си живот. Когато бях млада, неопитна, в един подобен случай нищо не направих и досега не мога да си го простя. Една майка седеше на пейка и зяпаше в пространството. Детето караше колело и леко я бутна. Толкова леко, че ако беше с чорапогащник с повече проценти ликра, нямаше да се усети. Но не!!! Тя скочи, ритна колелото и започна да му крещи "Къде гледаш, ма! Погледни какво направи, ма, лайно такова!".

"Лайно". Това е онзи отпадък, който мирише лошо, носи хиляди зарази и предизвиква погнуса у почти всички.

Забележително е колко много хора наричат децата си дори умилително "лайно" или "лайненце". Ако имате истински сантимент към тази дума, защо просто не наричате така партньора си в интимни моменти?! "Искаш ли един ром в леглото и да те разтрия, лайно мое?". Звучи страхотно, нали?

Оставете децата на мира и не ги обиждайте!

Защитавайте децата. Можете да го направите, без да бъдете агресивни. Даже можете да помолите кротко родителя за пощада, защото самият родител може така да е побеснял, че да не е на себе си, пък вие да го помолите да се върне в реалния свят. А ако нищо не помогне - викнете полиция. И не забравяйте, че логиката "ако се намеся, те ще го набият още по-лошо вкъщи", не е вярна. Те така или иначе ще го набият, но е хубаво то да чуе от произволен човек на улицата, че това, което му се случва, не е редно. Така ще може да изгради поне вътрешна защита, а вие ще сте му помогнали да запази част от самоуважението си.

Закриляйте децата и все пак не забравяйте, че всички са изяждали по някой плесник по дупето. Без мен, разбира се, но пък вижте колко е плачевен резултатът...

cross