fbpx

Олег Загородний е украински театрален и кино актьор. Роден е на 27 октомври 1987 г. в Киев. През 2005 г. постъпва в Националния киевски университет за театър, кино и телевизия. Кариерата му започва в театъра в Киев, а през 2015 г. става част от трупата на московския театрален център „Гогол“. 

От 2010 г. се снима във филми, като прави своя дебют в "Демони" и "1942". През 2021 г. Излиза игралният филм на естонския режисьор Петер Ребане „Жар птицата“ (Firebird) със Загородний в главната роля. Филмът разказва история по действителен случай от 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война. Историята е за любовната връзка между лейтенант от съветските военно-въздушни сили Роман Матвеев (Олег Загородний) и редника от армията Сергей Серебренников (Том Прайор). 

Филмът е показан на българската публика в рамките на специална прожекция по време на Sofia Pride Film Fest, а втората бе преди дни с участието на самия Загородний.

Олег, щастливи сме да ви видим на българска земя. Сигурно ви беше трудно да дойдете в България?

Радвам се, че съм в прекрасната ви страна, която помага на много мои сънародници да намерят сигурност, любов и грижа в тези тежки за родината ми времена. Да, не беше лесно да стигна дотук. Наложи се да ползвам няколко вида транспорт, да прекося Украйна с влак, да пътувам с кола, да се кача на самолет. Знаете, че войната в Украйна е причината да нямаме никакви полети, което много затруднява пътуванията. 

Но, вижте, това са малки проблеми на фона на трудностите, които имат украинците, свързани както с усещането за сигурност и свобода, така и с глада, насилието и злоупотребите на руските нашественици. Чувствам се добре от това, че мога да пътувам покрай филма „Жар птица“ и да разказвам какво се случва в моята родина, която е нападната по ужасен начин от един полудял окупатор. 

Затова километрите, денонощията път и умората нямат значение. Важно е много хора да научат, че в моята родина има война, която убива невинни деца, жени и мъже, армия, която изнасилва, ракети, които унищожават живота ни. Благодаря на България, че се грижи за нашите хора и че им дава надежда и подслон. Надявам се скоро войната да свърши.

Как живеете вие в Киев сега?

Животът ми в Киев е близък до нормалния. Уви, вместо самолети, над града ни летят само ракети. Опитваме се да сме нормални и да запазим самообладание, въпреки че е трудно. Животът ни се промени от войната. 

Аз имам свое място, кафене, което отворих преди войната, в което сам правя кафето – бариста съм, както и сладките неща. В началото на войната всички бяхме много уплашени и стреснати, никой не вярваше, че това ще се случи. 

Сега в кафенето ми идват все повече хора, говорим за войната, пием кафе, опитваме се да сме нормални въпреки ненормалните условия, които войната ни създава. 

Ужасно е да се събудиш от взрив и да разбереш, че ракета е паднала близо до дома ти. Странно е всеки ден да виждаш и войници по улиците, както и да се срещаш с бегълци от унищожените градове Мариупол, Херсон… Това е много страшно, но е действителността, с която трябва да се борим. А аз вярвам, че Украйна ще победи в тази война. Моят народ е свободен и няма нужда да бъде освобождаван от никого. Ние имаме път към Европа, където има свобода, равенство, мир и уважение на различието. 

Разкажете ни за ролята ви в „Жар птица“. Защо приехте поканата да участвате в този филм, в който играете войник гей?

Аз съм актьор и за мен всяка роля е предизвикателство, включително тази. Да изиграя Роман Матвеев, пилот на изтребител, беше приключение в личен и професионален план. В личен – защото трябваше да науча английски за три месеца, а в професионален – защото трябваше бързо да се напасна с големия екип на тази изключително професионално създадена продукция. 

За мен този филм е важен, защото е филм за любовта. Не е филм просто за двама гей мъже, които се крият от КГБ, защото са войници и това е забранено. Не е дори филм за страстта между двама мъже. Тази история е за нещо много повече – за това да си свободен и щастлив да обичаш някого въпреки измислените правила и ограничения. 

Имам приятели – гей хора, които живеят в Москва. Живеят заедно, като семейство, повече от 10 години. Когато единият, Миша, влезе в болница, другият не можа да се погрижи за него, да бъде с него, защото не е роднина. 

В това се превръща сега Русия – в онзи Съветски съюз, в който свободата, достойнството, личността нямат значение. 

В това иска Русия да превърне и моята страна, но няма да се случи – ние сме свободни и избираме щастието, свободата и равенството, които ще имаме само ако сме в Европа. В света, в който има все по-малко любов, да убиваш в името на идеология, е античовешко и е равносилно на геноцид.

Много българи са на страната на Украйна в тази война, не са малко и хората, които подкрепят военните действия и Русия. На тях какво бихте искали да кажете?

Вижте, аз знам, че вашият президент е на страната на Русия във войната, социалистите – също. Но познавам и българи, които са на страната на свободата и отлично разбират, че това е абсолютно необходимо условие, за да живеем достойно. Такива хора са Кремена от „За доброто“, Ива и нейния екип от центъра „Ела“, Сашо Миланов, Алек Алексиев, Георги Божилов, момчетата от Дома на киното, техни приятели и хиляди българи, които са приютили в дома си мои събратя украинци. Нормалните хора разбират, че агресията е недопустима. Опитът за превземане на една независима държава, изнасилванията и убийствата са ужасни извращения на идеолози с болни мозъци. 

Казахте имената на няколко българи… Какво ви свързва с България?

Войната. Войната и ужасните последици от нея за хората от страната ми. Посетих центъра на Кремена (Интеграционен център „За доброто“ – бел. ред.), който помага на деца и техните майки от Украйна. Видях в очите на българите онази добрина и топлина, която ни трябва сега. Видях братя и сестри, които са отворили дома си за нас и нашите проблеми. Украйна е благодарна за това. 

Алек Алексиев пък помогна на украинско момиче да стигне до български дом, където сега е спокойна. Георги Божилов и Алек са пътували няколко пъти до Украйна, за да дарят техника и хуманитарни помощи. Георги беше с мен и моите приятели, за да напазаруваме и дарим на центъра на Кремена стоки от първа необходимост. Видях и признанието, уважението и подкрепата в очите на българската публика на филма „Жар птица“. Виждам и оценявам усилията на обикновените българи. И в същото време се чудя къде са ви политиците. Но това е дълга тема…

Какво бихте искали да пожелаете на читателите на Майко Мила? 

Пожелавам ви да сте свободни и обичани. Да обичате децата си, да се грижите те да пораснат свободни, в свят без войни, да им дадете възпитание, с което да се гордеете, и те да направят велики дела. 

Пазете се. Ако сте жертви на насилие или злоупотреби, не се крийте, бъдете като нас, украинците – борете се за достойнството и свободата си. Не мълчете. Щастието и добротата са в основата на добрия живот.

Случката, която ще прочетете в началото на текстa на Стефана Манева, е само повод за размишления как се държим помежду си, трябва ли да подминаваме всекидневните прояви на неуважение и простотия и, въобще, можем ли да живеем заедно, без да искаме да се избием ежеминутно.

Би било добре, ако можем да помислим над всичко това и да изберем от коя страна на демаркационната линия на цивилизацията да застанем.


Вторник. 16:30. Гишето за продажба на билети, метростанция Театрална. 16-годишно момиче с личен документ за временна закрила като гражданин на Украйна се доближава до гишето, показва документа и моли служителката да го пусне (с решение на СОС гражданите на Украйна имат право на безплатен градски транспорт в рамките на София). 

Служителката сканира с поглед първо документа, после момичето. След кратка мисловна обработка на видяното изстрелва:
“Ти ли бягаш от Украйна, бе? Ти не си от Украйна! С тоя грим, маникюр и татуировки можеш поне един билет да си купиш. Изчезвай!”

Детето смаяно отстъпва. 

Тя е Аня, моето внезапно появило се украинско дете. Аня е на 16, от Харков, един от най-бомбардираните украински градове. Баща ѝ я изпрати в България сама. Търсеше някой, който да се погрижи за дъщеря му - помоли напълно непознати хора да я приютят, но по-добре така, отколкото под бомбите.

Аня ми звъни по телефона. Моли ме да дойда да я взема, защото не носи пари за билет. Гласът ѝ малко трепери. Пращам сина ми на същата възраст. Двете деца се навеждат през гишето и подават току-що донесения паспорт на Аня. 

Служителка кисело махва с ръка и великодушно я пуска. Синът ми отваря уста да каже какво мисли за нея, но Аня го издърпва - не иска разправии.

“Тази жена трябва да знае, че аз не бягам от бедност”, ми казва Аня, когато се връщат. “Аз бягам от война.” 

Аня не е искала да идва сам-сама на 16 години при хора, които не познава, в страна, която ѝ е чужда, без да знае езика. Не хленчи и не се оплаква. Не иска съжаление, просто ако може да не я обиждат. 

Това са общо взето фактите. 

Не искам този текст да е драматичен и да хваща за гърлото. Няма нужда да си представяте бедно, треперещо украинско дете. Това, което искам, е да поговорим за цивилизацията. 

Точно както жената на гишето няма как да знае личната история на Аня и нейните травми, точно така и аз не знам личните травми и история на служителката. Може да е самотна майка с 3 деца, мизерна заплата и натрупан социален гняв. Може. 

Всичко това обаче са детайли, които нямат нито значение, нито трябва да бъдат обмисляни. Не сме свещеници или психиатри, за да анализираме поведението, да проявяваме разбиране и да даваме опрощение. Изобщо не ме интересува дали жената на гишето е имала кофти живот или кофти ден. 

Няма значение дали е добър, или лош човек; дали е русофил, или поддържа Украйна. Въобще нейната лична и персонална “гледна точка” ми е точно през… (червена точка).

Едно-единствено нещо в случая е от значение - ние сме цивилизовано място и общество. 

ЦИ-ВИ-ЛИ-ЗО-ВА-НО! 

А в тези общества има РЕД! И когато някой служител вземе, че се самозабрави, следва да му се наложи дисциплинарна санкция. Така  хората зад гишетата ще се научат, че не бива и през ум да им минава да изричат подобни неща.

От доста време си мисля дали лошотията, глупостта, пошлия вкус, простотията трябва да се подминават, или да се наритват в ъгъла, за да знаят къде им е мястото. Дали наглите  хора трябва да бъдат просто подминавани и да не се хаби време и енергия за тях, или да им се търси сметка по всички правила.

Много късно разбрах, че великодушното подминаване с набърчен от погнуса нос на наглия и арогантен човек, оставянето на варварите без ответна реакция води до това, че без да осъзнаваме, стандартът на подстандартните хора става водещ.

Изведнъж се оказва, че може... ама всичко може.

От дребничкото отстъпление всички да си говорим на “ти", през следващото дребничко отстъпление - да няма значение с какво си облечен и да е съвсем ОК президентът или премиерът да се пъчат по анцузи и подпетени чехли. 

По-сериозните вреди: публичното говорене стана махленско, нивото на общуване на хората в сферата на услугите падна под санитарния минимум, докато стигнем дотам - на една редова служителка зад гише изобщо да ѝ мине през ума да взима решения на собствено основание кого да пуска в метрото и кого не, да коментира външния вид на едно дете и изобщо да дръзне да си помисли, че има право да каже на клиент "като имаш пари за татуировки, можеш да си купиш билет за метрото”.

Когато глупавите хора кротко пребивават, живеят си и си правят там каквото си правят, говорят помежду си за вселената, уринотерапията и световната конспирация, насочена лично срещу тях, всичко си е ОК.

Но когато пробват да започнат да задават дневен ред, обществен тон, да опитват да слагат летва, която да се превръща в обща мярка, то тогава, уважаеми дами и господа, трябва да бъдат хващани за врата, да им се натика муцуната в собствения им отпадък и да бъдат удряни с вестник през муцуните. 

И така всеки път, докато те се научат къде им е мястото, а останалите разберат, че летвата на цивилизацията няма да бъде сваляна. 

А на приятелите ми, които считам за образовани и цивилизовани хора, бих искала да кажа, че ако продължим да позволяваме башибозукът да дава общия тон, а ние да сме възпитани, заслужили сме Костя Копейкин да е в парламента. 

Затова: писмена жалба до СОС, пост във Фейсбук на страницата на Софийското метро и статия в Майко Мила. Така се реагира в цивилизованото общество.

Реагирайте винаги, иначе…

Можем да започнем този текст много емоционално. Можем да ви разкажем какво е над главата ти да летят военни самолети и да падат бомби, докато се опитваш да изпратиш на сигурно място детето и родителите си. 

Сигурно можем да ви разтърсим с детайлни описания на зверствата в Буча и в цяла Украйна. Ако искаме да ви разплачем, вероятно ще е добре да ви накараме да се замислите какво ли е да не си виждал детето си близо 40 дни, да имаш възможност да го зърнеш за няколко часа и после пак да се върнеш там, където утре-то не е гарантирано за никого. Просто защото като живееш във война, “утре” е рядко употребявана дума. 

Няма да ви караме да се чувствате така, както се чувствахме ние, докато разговаряхме с депутатката от Върховната Рада на Украйна Юлия Гришина. Ще ви кажем само че почти нямаше момент от този разговор, в който да не се налагаше да се гонят сълзи, които така и не искат да си тръгнат.

Юлия Гришина е народен депутат от Върховната Рада на Украйна от 2019 г. Тя е част от партията на президента Володимир Зеленски “Слуга на народа”. Родена е в Киев през 1978 г. и завършва юридическото си образование в Киевския университет. Юлия е доктор на юридическите науки и преди да стане депутат, се е занимавала с образователна дейност. Част е от комисията по образование в украинския парламент.
Юлия Гришина беше на посещение в България за срещи с български народни представители, в които да ги запознае от първа ръка със случващото се в Украйна и да отправи още веднъж молба за подкрепа. 

Помните ли първия ден на войната, къде бяхте? Какво си помислихте?

Да, но преди това много се говореше, че може да има война. Всички разбирахме, но никой не вярваше, че може да стане точно така - в центъра на Европа, в центъра на Киев, да бъдат хвърляни бомби. 

Бяхме подготвени, че е възможно да има някакви агресивни военни действия, да има сблъсъци на изток, защото всъщност война в Украйна се води от 2014 г. Никой не беше готов да падат ракети върху домовете ни. 

На 24 февруари дъщеря ми трябваше да замине с родителите ми на почивка в Западна Украйна. Но се събудихме в 5:00 сутринта от полетели бомби. А домът ми се намира по линията към Буча, т.е. усетихме пълната сила на ракетните удари.

Не е възможно да се предаде с думи онова преживяване, когато не знаеш какво е война, какво е звук от ракета, какво е взрив. А се събуждаш от нещо, което се взривява, в дома ти се чупят прозорците и ти инстинктивно падаш на земята. 

Дъщеря ми така или иначе беше с готов багаж, просто с мъжа ми събрахме документи и пари и веднага тръгнахме към колата. Когато излязох на улицата, видях че минават танкове, хората бяха в паника, всички бяха излезли на улицата, никой не знаеше какво да прави. Мнозина просто се качваха на колите с децата си, тръгвайки нанякъде. Други оставаха вцепенели, защото не можеха да разберат какво се случва. Виждахме взривове, летящи ракети в небето, които бомбардираха града ни. 

Няма как да забравя ужаса, който изпитваш, когато бомбардират града, в който е детето ти, а ти не можеш да го защитиш.

Какво обяснихте на детето си за всичко, което се случва?

В годините сме се опитвали да се подготвим до някаква степен за подобна ситуация, затова в цяла Украйна се провеждаха подготвителни действия. В този смисъл, дори на децата в детските градини и училищата показваха какво означава въздушна тревога. Пускаха им сигнала, за да разберат какво е и ги инструктираха какво да правят. Така че по принцип децата ни знаеха за какво е сигналът “въздушна тревога”, но не и какъв е звукът от истински бомбен взрив. 

Но го научихме на сутринта на 24 февруари. 

Каквото и да е обяснявано на децата в училище, не е възможно напълно да подготвиш дете за такова нещо. И когато чухме първите ракети над дома ни, се опитах да обясня, че това е война, това са бомби, но все пак става дума за дете и не е нужно да казвам всичко в детайли. Въпреки всичко тя разбираше какво се случва. И това е голяма травма за децата. 

Тук се срещнах с много украински майки, дошли в България, и те ми разказаха как в началото децата са стоели пред електронните си устройства, за да разберат какво става, да четат новини. Това е екстремна ситуация и те търсят информация в интернет. 

Няколко дни след това повечето родители решават да ограничат достъпа им до интернет, защото потокът ужасяваща информация, която виждаме, ги натоварва психически. 

Особено последните новини от Буча и околностите - децата виждат всичко и много страдат. Трябва да има служби, които да работят за справянето с тези травми. Бях и в Румъния и видях, че психологическата помощ за децата е много лоша. 

Дъщеря ви е тук сега. Откога не сте я виждали?

Не я бях виждала от 36 дена. 

Какво беше първото, което ѝ казахте, когато я видяхте?

Трудно ми е да ви го разкажа… Нямам думи да ви опиша как се чувстваш, когато не си виждал детето си толкова дълго. И най-тежкото е, че не знам кога ще е следващият път, в който ще я видя. 

Всеки знае, че Украйна не е безопасно място в момента. Всеки от нас знае, че някой от близките ти може да не се върне. Всеки един от нас живее с мисълта, че това може да са последните му минути живот. Всеки ден умират близки за теб хора.

Какво е всекидневието ви в момента като депутат от Украйна?

Преди няколко дни бях в Киев, на събрание, гласувахме с останалите депутати. След това отидох в района, от който съм народен представител, събрахме се с някои депутати, организирахме създаването на хуманитарен хъб към Върховната Рада на Украйна. 

Работният ни ден започва всеки ден в 9:00. Ние, народните представители, работим като обикновени доброволци, разпределили сме си задачите. На мен ми определиха да съм координатор на една от областите на Украйна. 

На международно ниво изпращаме писма до посолства, държави, парламенти, за да може да координираме доставките на хуманитарна помощ. Някои депутати са зачислени в склада - помагат за разтоварване, товарене и изпращане на помощ в най-горещите точки. 

Разбира се, продължаваме да се занимаваме и със законотворческа дейност. Имаме заседания на комисии, всяка седмица имаме заседание на Върховната Рада в Киев, където всички присъстваме и гласуваме. 

Ето, в момента съм в командировка в чужбина, за да разкажа на депутати, правителства, на хората - очи в очи, каква е обстановката в Украйна. Това са много важни срещи с хора, от които зависи вземането на решение по отношение на санкциите към Русия, във връзка с предоставянето на оръжия, за хуманитарните помощи. 

Затова е важно да се видим - да го гледаш по телевизора е друго, защото си мислиш, че това никога няма да ти се случи на теб. Но на всички - и на нашите съседи, и на Великобритания, казваме “Войната е тук”. 

Ако Украйна не устои, ако я превземат, тази война ще стигне по-далеч. Затова трябва да направим всичко възможно, за да се обединим и да прекратим тази военна агресия. 

Как изглежда украинският парламент в момента? Имате ли обединение?

Имаме мнозинство от партията на Владимир Зеленски. Бяхме 450, но когато анексираха Крим и Донбас, станахме 423 депутати, от тях ние сме 240. Няма понятия като коалиция-опозиция. 

Е, имаше някои партии, които бяха в нещо като опозиция, но в момента, в който почна войната, стана въпрос за статуса на проруската партия ОПЗЖ (Опозиционна платформа “За живот” на Юрий Бойко), които напоследък не гласуваха изобщо - нито за, нито против, нищо. 

С началото на войната на дневен ред дойде въпросът за целесъобразността на такава партия в Украйна и се взе решение да бъде закрита. Много депутати решиха да напуснат тази фракция. 

Всички останали партии работят заедно, мобилизирали сме се. В момента искаме Украйна да получи реална военна подкрепа. Има страни като Америка, Великобритания, Италия, Турция, които да бъдат гаранти за Украйна. Това ще бъде много по-реална защита от НАТО. 

За нас националният интерес е по-силен и по тази линия търпим критики - опозицията казва, че предаваме националния интерес, защото искаме да се откажем от НАТО, а през цялото време самото НАТО казва, че няма да ни приеме.    

Искате ли да се обърнете към украинците, които търсят закрила тук? Сигурни сме, че посланието ви ще стигне до тях през хората, които им помагат.

Огромно благодаря на българите, които помагат на жените и децата ни, намиращи се на територията на България в момента. Моето дете също е тук. Отношението е приятелско, разчитаме на помощта ви. 

Не съм знаела, че исторически България е разчитала толкова силно на подкрепата на Русия, но в тази военна ситуация, в която се намираме в момента, всички българи разбират как страда Украйна сега, когато убиват мирни хора. 

Подкрепата е много силна и благодаря за това.  

Всички наши жени и деца, които се намират тук сега, имат нуждата от тази временна подкрепа, от този статус, за да имат възможност украинските деца за обучение на украински език поне до някаква степен. 

И… Трябва да се държим. Всеки град, който е на фронтовата линия, както и нашите жени, които са тук, за да предпазят децата си от войната… 

Искам да ви кажа, че ние там, в Украйна, работим, борим се и правим всичко възможно да спрем тази страшна война. 

Тези, които имат възможност, сега са тук, под мирно небе, опитват се да помогнат на децата си в техните чувства и травми от преживяното. Подкрепят се и се поддържат един друг. 

Уверена съм, че в най-близко бъдеще всички ще се върнем у дома и заедно ще построим нова страна. Надявам се на подкрепата и на България, затова да станем част от Европейския съюз.

Снимка горе: education.24tv.ua/Alexander Senko

Мнозина отвориха сърцата и домовете си за хората, бягащи от войната в Украйна и търсещи убежище у нас.

Един от най-разпространените въпроси е трябва ли домакинът да подаде някакви документи, когато посрещне бежанци от Украйна.

Краткият отговор е “Да”. А ето и малко повече обяснения.

Всеки чужденец трябва да се регистрира

По закон всеки чужденец, който влезе в България, трябва в срок от 3 дни да си направи адресна регистрация в районното управление на полицията по мястото на пребиваване, пише в единния правителствен портал за хора, засегнати от войната в Украйна

Важното е, че няма ограничения тази регистрация да стане и след въпросните 3 дни.

Ако е отседнал в хотел

В този случай адресната му регистрация се извършва служебно от администрацията на хотела и не е нужно да се предприема нищо допълнително от самия човек.

Ако е в частно жилище

Ако човекът е под наем или при приятели/роднини, собственикът на жилището е този, който трябва да направи адресната регистрация. 

За целта домакинът (собственикът) трябва да отиде до полицията заедно с настанените от него хора и да носи нотариалния си акт.

Ако собственикът няма възможност да отиде до полицията, може да подпише и завери пред нотариус декларация, която може да бъде изтеглена тук.

С тази декларация и с копие от нотариалния акт хората, които са настанени в неговото жилище, могат да отидат сами до полицията и да си направят адресната регистрация.

Полицията издава адресна карта на чужденец

Адресната регистрация може да се променя по същата процедура неограничен брой пъти, когато се сменя и мястото на пребиваване. Препоръчително е при смяна на адреса в полицията да се носи и старата адресна карта.

Какво още можем да направим

Важно е да насочваме хората, търсещи закрила у нас, към достоверна информация за това какви са правата им и каква помощ получават. Полезно място е официалният информационен портал, създаден специално за нуждите на бягащите от войната украинци, които остават у нас - https://ukraine.gov.bg/. Тук е събрана цялата необходима информация, достъпна на български, украински, руски и английски.

Добре е да обясним на хората, които посрещаме, че всички, бягащи от войната в Украйна, автоматично получават временна закрила като бежанци на територията на държавите членки на ЕС за 1 година, като периодът може да бъде удължаван.

Ето какви права получават украинските граждани с осигурената временна закрила:

  • право да останат в България;
  • право на писмена информация на разбираем език за правилата и условията на временната закрила; 
  • право на регистрационна карта на чужденец;
  • право на събиране със семейството си;
  • право на труд и професионално обучение;
  • право на образование за учениците и право на достъп до детска градина за децата до 6-годишна възраст.
  • право на подходящо настаняване или на средства за настаняване при необходимост;
  • право на помощ (40 лв.) за настаняване и изхранване в места за настаняване, вписани в Националния туристически регистър. Същите права ще имат и лицата, заявили желание за достъп до пазара на труда в страната, като тази помощ ще се предоставя за срок до 1 месец от датата на заявяването. Период на действие на програмата: от 24.02.2022 г. до 31.05.2022 г.
  • право на социално подпомагане;
  • право на медицинска помощ при спешни състояния.
  • хора от уязвими групи – деца до 18 години, непридружените деца, бременните жени, самотните родители с ненавършили пълнолетие деца, възрастните хора и хората с увреждания, тежки здравословни проблеми, психични разстройства жертви на трафик или понесли изтезание, изнасилване или други тежки форми на насилие – имат право на пълно медицинско обслужване като български граждани.

Сигурно повечето от нас се страхуват от случващото се в Украйна. И няма по-нормално нещо. В 21 век в европейска държава се води война. Може би не можем да направим много, но можем да сме съпричастни, казва Яна Палагачева, която е автор на този текст.


Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Една секунда, една сирена време?

Какво е нужно да прескочим в новата реалност? Ужасът в очите на изплашено дете достатъчно ли е?

Факт е, че много войни са се водили в съзнателния ни живот и апатията към която и да е от тях е неоправдана. Все ми се иска да вярвам, че фундаментално не сме лоши хора, а имаме много силни защитни рефлекси, които ни карат да се дистанцираме от случващото се някъде там много далече.

Колко близо трябва да е случващото се обаче, за да го вземем наистина присърце? В очите на нашето собствено дете ли трябва да видим този ужас, с нашите собствени уши ли трябва да чуем смразяващия звук на сирени, последван от този на взривове? 

Допреди няма и седмица ми се струваше напълно нормално основната тема във Фейсбук да е сексизмът в предаването "Ергенът". Струваше ми се и нормално да водим с часове дискусии на тема колко точно захар е редно да ядат децата ни. 

И на майките в Украйна вероятно това им се е струвало нормално допреди седмица. Техните проблеми също са били до съвсем скоро first world*. Докато един луд човек не реши да промени това. 

И сега нашата реалност вече също е различна, макар в много по-малък и далеч не толкова ужасяващ мащаб. Вече по форумите не си говорим само за авокадо, а за оказване на първа помощ, превоз на бежанци, събиране на дарения. 

Знам, че ситуацията ще се променя в следващите дни. Знам, че ще наизлязат къде платени, къде уплашени хора, които ще апелират за неутралитет, ще споделят противоречиви или направо неверни факти. Ще има и такива, които ще се опитват да изместват фокуса обратно върху "Ергенът", за да не става твърде сериозно и потискащо.

Но аз искам да кажа на тези, които като мен за друго не могат да мислят и се побъркват от това колко са безсилни – не сме. Най-важното, което можем да направим в момента е да не извръщаме поглед и да не позволяваме фокусът да се измести. Общественото мнение е винаги ключов фактор в конфликти. Ако не беше, нямаше да се влагат толкова усилия и финанси за пропаганда. 

Информирайте се от адекватни източници, говорете за войната, назовавайте нещата с истинските им имена и бъдете съпричастни. 

Защото колкото и да ни се иска да се върнем към ерата на first world problems, това е невъзможно, докато хора на няколкостотин километра от нас се крият в бункери, изоставят домовете си и биват убивани без никой реално да разбира защо. 

Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Едно събуждане, едно пряко включване, една снимка на срутен блок, едно разплакано дете. Днес войната е срещу всички нас и апатията ни точно сега би била непростима. 


first world problems - букв. "проблеми на Първия свят"; проблемите, които ни се струват много значителни, когато нямаме никакви други проблеми

От днес, 27 февруари, Българският Червен кръст (БЧК) открива кампания за набиране на материални дарения в подкрепа на пострадалите от войната в Украйна.​ На фейсбук страницата си БЧК публикува най-необходимото, което може да се дари:

Най-неотложни са нуждите от:

  • нови мъжки, дамски и детски дрехи и обувки (с етикет на производителя);
  • спално бельо;
  • топли завивки;
  • хигиенни материали.

Даренията ще бъдат приемани в областните структури на БЧК в страната. Адресите и телефоните на всички областни организации вижте в сайта на БЧК. В София даренията се приемат в централната сграда на организацията на бул. "Джеймс Баучър" 76.

"Обръщаме се към български фирми-производители за съпричастност към пострадалите, като ги призовава да подкрепят кампанията както с изброените по-горе артикули от първа необходимост, така и според възможностите си с палатки, отоплителни уреди за палатки, фенери, батерии и генератори", призовават от БЧК.

cross