Депутатите в италианския парламент гласуваха единодушно за въвеждането на престъплението фемицид – убийството на жена, мотивирано заради пола ѝ – като отделен закон, наказван с доживотен затвор. Британската медия BBC уточнява, че законопроектът е одобрен в деня, посветен на елиминирането на насилието над жени в целия свят.
Идеята за закон срещу фемицида е била на дневен ред в Италия и преди, но до приемането му се стигна след убийството на Джулия Чекетин. Бившият ѝ приятел я е намушкал до смърт в предумишлена атака, след като тя отказала да се съберат отново.
В края на ноември 2023 г. 22-годишната Джулия е намушкана до смърт от Филипо Турета, който след това увил тялото ѝ в чували и го изхвърлил край езеро.
След убийството силните думи на сестрата на Джулия – Елена – изкараха хиляди хора по улиците в цяла Италия с искания за промяна. Убиецът не бил чудовище, каза тогава Елена, а „здравият син“ на дълбоко патриархално общество, припомня BBC.
Две години по-късно, след продължително и бурно дебатиране в парламента, депутатите гласуваха закона. Така Италия става една от малкото страни, които категоризират фемицида като отделно престъпление.
Вносител на закона е министър-председателката на Италия Джорджа Мелони. Законът беше подкрепен както от нейното крайнодясно правителство, така и от опозиционни депутати. По време на дебатите мнозина носеха червени панделки или червени сака в памет на жертвите на насилие.
ANSA цитира Мелони, която заяви, че единодушното приемане на законопроект, превърнал фемицида в престъпление, наказуемо с доживотен затвор, е важен знак за единство между политическите сили в Италия.
„Много съм доволна от одобрението на парламента на законопроекта, въвеждащ престъплението фемицид. Това е важен знак за политическо единство срещу варварската природа на насилието над жени.“
Съдия Паола ди Никола, която е сред авторите на новия закон, заяви: „Да се говори за такива престъпления като произтичащи от крайна любов или силна ревност е изкривяване – използват се романтични, културно приемливи термини. Този закон означава, че ще бъдем първите в Европа, които ще разкрият истинската мотивация на извършителите, а тя е йерархия и власт“, обобщи съдийката.
Италианският закон ще се прилага за убийства, които представляват „акт на омраза, дискриминация, доминация, контрол или подчинение на жена заради това, че е жена“, или които се случват, когато тя прекъсва връзка, или с цел „ограничаване на нейните индивидуални свободи“.
Бащата на убитата от бившия ѝ приятел Джулия Чекетин – Джино Чекетин – не е сигурен, че такъв закон би спасил дъщеря му. Нейният убиец така или иначе е осъден на доживотен затвор. Но той смята, че определянето и обсъждането на проблема е важно.
„Преди много хора, особено от центъра и крайната десница, не искаха да чуят думата фемицид“, заявява той пред BBC. „Сега живеем в свят, в който можем да говорим по темата. Това е малка стъпка, но е стъпка.“
Сенатът на Италия обаче отложи дебатите по знаков законопроект, който за първи път би определил, че секс без съгласие представлява изнасилване, информира Reuters. Това разкри напрежения в коалицията на Джорджа Мелони.
Мярката, одобрена от долната камара през ноември, предвижда, че всеки, който извършва сексуални действия без свободното съгласие на другия човек, може да получи от 6 до 12 години затвор.
Още не сме свършили, скрол надолу
Италианският закон в момента определя сексуалното насилие като принуждаване на някого да извърши или да бъде подложен на сексуални действия „чрез насилие, заплахи или злоупотреба с власт“ и не признава изрично липсата на съгласие като достатъчно основание за обвинение в изнасилване.
Новият законопроект беше подкрепян от необичайно двупартийно споразумение между Мелони и опозиционната Демократическа партия. И двете страни очакваха официалното му одобрение на 25 ноември, когато беше международният ден за премахване на насилието над жени.
В последния момент обаче коалиционната партия „Лига“, водена от вицепремиера Матео Салвини, поиска отлагане, позовавайки се на притеснения относно клауза, която намалява наказанията за неопределени, по-малко тежки случаи.
Салвини заяви, че по принцип подкрепя закона, но се притеснява, че той може „да остави място за лични отмъщения, които да запълнят съдилищата с десетки хиляди дела“.
Алесандро Дзан, представител на Демократическата партия, осъди блокирането, като го определи за „срамно“.
„Обратът от управляващата коалиция изпраща разрушително послание: достойнството и безопасността на жените струват по-малко от вътрешната политика на десницата“, добави той.
Правителствени представители се опитаха да омаловажат ситуацията.
„По-добре е да се отдели повече време, но да се приеме убедителен закон“, каза Еуджения Рочела, министър по въпросите на семейството, като добави, че по отношение на някои елементи от законопроекта са възникнали „сериозни съмнения“.
В един момент фийдът ми във Facebook плувна в анализи и статуси за Adolescence. С мъдри заглавия, предупреждения, че трудно се преглъща, и голям удивителен, че е добре да се гледа, особено от родители. Запретнах ръкави, защото съм брутален фен на Netflix и след като Black Mirror не ми се опря на нервната система, нито пък The Asunta Case (сериал по действителен случай за убийството на осиновено дете), колко може да увелича обичайната доза тревожност във всекидневието си след филм за юношеството, в което вече съм била.
Съвсем фина фактология, за да няма спойлери за онези, които още не са гледали, а искат. Минисериалът е с 4 епизода. Всеки от тях е свързан с конкретния повод от сюжета, но всички поотделно са като индивидуална перспектива. Нещо като опит за всички гледни точки (или поне непопулярните). Автори на Adolescence са Джак Торн, британски драматург и телевизионен сценарист, който заедно с Дж. К. Роулинг пише „Хари Потър и прокълнатото дете“, както и един от главните актьори – Стивън Греъм, когото сме гледали и преди (евентуално, нали) във филми като „Гепи“ и „Това е Англия“. Режисьор на сериала е Филип Барантини.
Този текст никак не претендира за анализ на филмов критик. Всеки от вас ще добавя и зачерква част от написаното. Но друго е важното. Какви въпроси задава сериалът.
До половината на първия епизод бях почти убедена, че тук няма какво да ме хване за гърлото. Сюжетът се завърта около убийството на тийнейджърка, за което е арестуван потенциалният извършител – 13-годишният Джейми Милър. В ролята – убийствено (ах, каква ирония, а!) сладкият Оуен Купър. Който е, вярвам, умишлено търсено визуално олицетворение на измамно симпатичен по детски образ, съчетан със злокобната невъзможност, присъща на възрастните, да регулираме поведението си.
През цялото време усещам необичайно присъствие в серията. Сякаш има още някой с мен в стаята, когото не виждам. С времето разбирам, че това съм аз самата. Аз съм слонът в стаята, с цялата толерантност, в която има забита доста предубеденост. Да съдя, да преценявам по външен вид, да отричам. Говоря в единствено число. Но дали не важи за всеки от нас? Тъкмо това „всеки от нас“ авторите на филма ни го въвеждат в съзнанието, като без да са ни предупредили, са ни „набутали“ в сериала.
Заради начина на снимане. Една камера, която ходи след героите като воайор и запечатва думите им. Този някой сме ние поотделно. От една страна, сякаш символизира адската ни нужда се наврем в чувствата на страдащите, за да знаем какво е, ако някой ден ни се случи и на нас. А от друга страна, е символ на съпреживяване. Превръща сериала в дълбоко личен момент, въпреки че разказва чужда история. Обаче май ни пита – а дали не е възможно един ден да е твоята?
Преди надписите за финал на първия епизод в главата ми останаха още питания:
От втората серия започна да се присламчва усещането за непреодолим гняв. За яд, който се събужда в училището на главния герой – Джейми. За сленг, който различните поколения дори буквално четат по различен начин. Знаете ли какво е инцел? А маносфера? Скоро ще проучим тази терминология в друга статия.
Въпреки профила на полицая (в тотален асинхрон с българската действителност), който се сближава с учениците и се старае да влезе в обувките им, водещи са липсата на уважение и хаосът, с който в училището не могат да се справят.
В епизода се прокрадва името на Андрю Тейт, чиято философия до голяма степен се оказва лайтмотивът на сериала. Вметваме, че Андрю и брат му Тристан са нещо като богове в TikTok, Instagram и за всички, които желаят да получат оправдание на омразата си към жените. До имената им може да запишем като синонимно гнездо думите изнасилване, трафик на жени, унижения, издевателства, мизогиния… Братята Тейт изповядваха пред милиони последователи, че жените са празни съдове, които не могат да имат своя мисъл.
Вече виждам задаващите се надписи за края на втория епизод от Adolescence, които преобразувам във въпроси:
Как сте вие с тази тема? Защото ми се струва, че тя се е стоварила с грандомански юнашки юмрук баш по нашите териториални граници. Много се страхуваме сякаш да не е нещо изнежено, ако мъжете ни заплачат. Ако невинаги могат да се справят. Ако и те се провалят. Ако имат нужда от подкрепа? Терапия ли каза някой?! Анатема, да не е луд човекът!
Още не сме свършили, скрол надолу
Извън сарказма – мъжествеността не се открива във физическо надмощие. Тя не е доминантност. Нито е по-силен пол. Но в сериала се разплита идеята за мъжкото превъзходство. Като послание, предадено поколенчески. Понякога и неумишлено.
В този епизод Джейми разговаря с детския психолог Бритъни Аристън (в ролята влиза Ерин Дохърти). След серията вече почти съм забравила за началния му невинен по детски образ. Луничавото му личице е изпълнено с бърз гняв. Героят на Оуен Купър получава нещо като умопрамечние и изпада в истерия от яд, а само минути по-късно се държи, сякаш нищо не се е случило, демонстрирайки мъжествеността такава, каквато я описах. Доминантна.
Приключвам епизода с въпросите:
И редом с питанията, отеква една размяна на реплики между главния герой, обвинен в убийство на тийнейджърка, и терапевтката:
Тя: Повечето хора мислят, че са лоши.
Той: Повечето хора са.
Бам! Нов въпрос: Колко добър пример сме за децата си?
Тук виждаме как се чувства семейството на Джейми. Какво е за родителите му да знаят, че синът им е убил друго дете. Как бащата се опитва да се фокусира в битовизмите, за да избяга от тежестта. Въпросите, които с майката си задават – сбъркахме ли, заради нас ли е, заради това, че дядото на Джейми е пребивал с колан баща му? Сякаш гените са запечатали кодирани символи на гняв… Предава ли се по наследство насилието?
Семейството иска да оцелее, но сякаш оцеляването им е възможно само на физическо ниво. Емоционално са убити. Синът им ще излежава присъдата си. А тя дали не идва от тях? Дали родителите му не са изпуснали да видят, че Джейми е спрял да бъде дете? Той чудовище ли е?
В края на сериала виждаме празна стая. Отсъстващо дете. Човек, който е жив, но няма да се появи. Като болест, с която ще свикнеш и ще ѝ даваш всеки ден от себе си.
Adolescence е филм за гнева и филм, в който накрая не съдим. Наблюдаваме разрушените мечти, липсата на бъдеще заради един миг невъзможност да овладееш емоцията. Гледаме края на живота, докато го има. И наред с уголемяването на емпатията, която започваме да усещаме, си задаваме същия въпрос, който не спира да се пита бащата на Джейми (Еди Милър, в ролята: Стивън Греъм):
Как да бъдем по-добри родители?!
Отговорът отеква като дълбоко сдържан рев в празната стая. С дете, което не е там. Наказано за миг невнимание, породен от гняв, носен по наследство години наред.
„Нито един повече“ не е особено впечатляващ лозунг. Но се появи за минути след новината за убийството на Пейо Пеев. Най-често от мъже, които си правят шеги с насилието над жени или със самите жени, и сега искаха да кажат: „Ето, видяхте ли? Какво само бучите, че мъжете тормозят жените си? Убийците му са завършени психопатки.“ Или нещо подобно. Което си е чиста загуба на време и усилия. И размиване на темата.
Да, има жени, които тормозят мъжете си. Но не са толкова много, колкото в обратния случай. Статистиката казва една на всеки 4 жени и един на всеки 7 мъже. Има разлика, нали?
Но въпросът не е в цифрите. Насилието няма нито пол, нито цвят. То е насилие. И се причинява от хора, които, като махнем отклоненията, просто не са възпитани както трябва. И нямат ценностната система, която да им крещи, че другият човек е неприкосновен.
Не. Същото е – убийство, за което знае поне един от родителите ти. Без никаква мисъл как, аджеба, ще живеят извършителите след убийството. Без никаква мисъл как ще живеят децата във всеки проклет следващ ден.
Но всъщност има две разлики между случаите на Пейо и Евгения.
Едната е в безумното решение да не бъдат изнасяни факти и обстоятелства около личния живот на двете обвиняеми (макар че медиите, разбира се, не го спазиха), защото едната била публична личност с 30-годишен дипломатически стаж. Решението е на Софийски градски съд по искане на адвокатите на обвиняемите. Това е тъпа отживелица от времето на соца, когато имаше първа и втора ръка хора.
Заподозрян си за убийство, обаче, понеже си по-специален, ще има специално отношение, както е било в последните 30 години. А дали това специално отношение не е било „специално отношение“, само че с обратен знак, от различни институции към Пейо по повод родителските права? Може само да се спекулира. Но фактът е, че, ако го нямаше това специално отношение, най-вече свързано с безнаказаност, сега Пейо вероятно щеше да е жив. И двете заподозрени нямаше да са заподозрени.
Но макар да има разлика по отношение на решението на съда за публичността на личния живот на обвиняемите, няма разлика по отношение на чадъра. Защото нали помните – бащата на убиеца на Евгения е бивш полицай и също беше получил различно отношение.
А това е най-използваният и най-лесният начин да прецакаш децата си. Децата, чиито майки и бащи ги използват като оръжие срещу бившите си партньори. Защото те виждат модел, който е много трудно да променят после. Огледайте се, помислете и отговорете – вие колко наследени модела променихте?
И понеже хората трудно променят моделите си, трябва да има система, която да не позволява репродуцирането на тези модели. Да не позволява изнудвания тип „няма да ти давам да виждаш децата, защото…“, „можеш да виждаш децата, но не и в компанията на новия/новата“, „не можеш да ги водиш в новата си къща“ или „не можеш да летиш с тях, защото има вируси и е опасно“. И хиляди подобни случки във войната между бившите партньори.
А още по-безумното е, че понякога дори не става въпрос за бивши партньори. А за хора, които смазват психически тези, с които живеят в момента. Някога са ги обичали, но сега нямат достатъчно смелост и сила да ги оставят на мира.
Затова:
Ако сте жертва, потърсете помощ.
Ако сте насилник, потърсете помощ.
За всички ще е по-добре.
Съдебно жури от американския град Портланд, Орегон, призна за виновна писателката Нанси Крамптън Брофи, авторка на есето “Как да убиеш съпруга си”, за убийството на собствения ѝ съпруг, предава The Guardian.
71-годишната Нанси е призната за виновна по дело за убийство втора степен.
Съпругът ѝ Даниел Брофи (63 г.) е убит на 2 юни 2018 г., докато се приготвял за работа в Кулинарния институт на Орегон.
Нанси Брофи не показала никаква по-специална реакция по време на произнасянето на решението на съдебните заседатели в претъпканата зала. Един от адвокатите на писателката обяви, че ще обжалват.
През 2011 г. Нанси Брофи пише текст, в който детайлно се описват различни начини да извършиш убийство, без да те хванат. Произведението е написано под формата на творческо упражнение за писатели.
Началото му гласи: “Като писател в жанра романтичен съспенс, прекарвам много време в мисли за убийства и - съответно - за полицейски процедури. В края на краищата, ако целта на едно убийство е да ме освободи, няма да ми се иска да прекарам каквото и да е време в затвора. И нека да го кажа ясно за протокола: не обичам гащеризони и оранжевото не е моят цвят”.
По-нататък се навлиза в детайлизиране на мотивите - финансови, “лъжливо, невярно копеле”, насилник, както и в обсъждане на възможните начини за извършване на убийството.
Ножовете “значат личен мотив и предполагат скъсяване на дистанцията. Както и кръв навсякъде”. От друга страна отровата, “считана за женско оръжие”, е прекалено лесна за проследяване”, пише Нанси Крамптън Брофи. Пистолетите са “шумни, създаващи суматоха и изискващи определени умения”.
Съдията е изключил есето от процеса, отбелязвайки, че е публикувано преди години. На съдебните заседатели не е било позволено да се опират на него за преценката си. Въпреки това прокурорът е направил определени алюзии към текста, без да го споменава специално, когато е разпитвал пред съда авторката му.
Прокурорите обявили пред съдебните заседатели, че Нанси Крамптън Брофи била мотивирана от парични проблеми и от застраховката живот на съпруга ѝ.
Нанси обаче свидетелствала, че няма причина да убива съпруга си и че финансовите им проблеми са били решени почти изцяло след изтеглянето на определена сума пари от пенсионните спестявания на Брофи.
Доказателства и свидетелства по делото показали, че тя притежава същия пистолет, с който е убит съпруга ѝ, и освен това е забелязана на камери как кара към и от кулинарния институт.
Според прокурорите Нанси е купила “пистолет фантом” - непроследимо огнестрелно оръжие, и е заменила някои от частите му с тези от официално притежаваното оръжие. Полицията така и не успява да намери оръжието, с което е убит Брофи.
Защитата смята, че размяната на частите на пистолетите е идея, която Нанси Крамптън Брофи имала за нова книга. Тя самата предполага, че някой може да е убил мъжа ѝ по време на неуспешен обир. Обвинената за убийството на мъжа си писателка свидетелствала още, че близостта ѝ до кулинарното училище в този ден е абсолютно съвпадение и просто е паркирала наблизо, докато работи по текстовете си.
Нанси Крамптън Брофи е под стража след ареста ѝ през септември 2018 г. Официалната присъда ще бъде произнесена на 13 юни.
“Мисля, че е много по-лесно да ти се иска хората да са мъртви, отколкото реално да ги убиеш”, пише в текста си от 2011 г. Нанси Брофи. “Не искам да се занимавам с кръв и части от мозък, пръснати по стените. На всичкото отгоре никак не мога да помня какво съм излъгала. Но едно знам за убийството: всеки от нас може да го направи, ако е притиснат до такава степен.”
Столичната полиция обяви, че е открила тялото на изчезналата на 13 октомври 33-годишна Евгения Владимирова. Тя е била убита и изхвърлена в куфар във водоем край София.
За престъплението са задържани съпругът ѝ Орлин Владимиров и неговите родители.
В деня на изчезването ѝ Евгения обявила на мъжа си, че отива на фитнес и така и не се прибрала. Или поне това знаеха нейни близки, които призоваваха в социалните мрежи всеки с информация за Евгения да сигнализира.
Днес истината се оказа друга.
"На 14 октомври е получен сигнал в МВР за изчезнала българска гражданка. Във връзка с това е организирано оперативно-издирвателно мероприятие. Ежедневно се извършваха действия за установяване местонахождението на лицето. На 12 ноември лицето бе установено в района на Перник", каза на специален брифинг Петър Петров, началник на "Криминална полиция" в СДВР, цитиран от dir.bg.
"От събраната на 14 и 15 октомври информация стана ясно, че става въпрос за престъпно деяние. Бе образувано досъдебно производство", уточни Николай Станчев, ръководител на отдел "Разследване" в СДВР.
"В периода от 14 октомври до вчерашна дата и до момента включително са извършени десетки процесуално-следствени действия, издирвателни мероприятия, проверени са всички версии, за които можем да се сетим ние, но и вие. Във вчерашния ден се намери тялото на безследно изчезналата жена. От това, което ние направихме във вчерашния ден като действия по разследването, стана ясно, че става въпрос за насилствено причинена смърт”, каза още Станчев.
Все още не се знае какви са мотивите за убийството. Предполага се, че става въпрос за ревност.
В дните след изчезването на съпругата му Орлин Владимиров даде изявления за някои медии, в които казва, че е първият заподозрян от полицията, и че неговото подозрение е, че има замесен трети човек: някой, с когото тя би могла да има паралелна връзка, или такъв, който ѝ е сторил нещо без нейно желание.
В Международния ден за борба с насилието над жени публикуваме текста на Борислава Кузова, провокиран от случая с жената, убила двете си деца в Сандански, и даващ ни възможност да помислим какви са причините за всичко това.
Какво се е случило в дома на това семейство никога няма да разберем. Не ни е и работа. Но като общество може би е време да спрем да мълчим и да извръщаме поглед. Ако имаме сили и доблест за това, разбира се.
В последно време се въздържам да обсъждам и споделям тежки теми. Имаме си всекидневна черна сводка, брифинги и стотици молби за спешно даряване на кръвна плазма, още повече истории, които се крият зад всеки случай на заболял у нас.
Истории за умиращи на стълбите на болниците, в линейките или вкъщи, които никой не е прегледал, освен по телефона, и само близките им (понякога) са присъствали на техния край.
Свидетелства за това как цялото общество плаща кървавия дан на съсипаното българското здравеопазване, за абсолютния хаос и безхаберие на управлението, които ни водят бавно, но сигурно към отчаяние. Рядко има по-голям грях от унинието.
На този фон, в който все повече приятели се заразяват, някои го карат наистина тежко, а други дори умират, поне страшната стигма да си болен се вдигна. Отрицанието спира да работи, когато всеки от нас познава някой, който е минал през болестта или той самият се е разболял. Вече сме във фазата на приемането, макар гневът все още да съпътства дните ни.
Имаме отговорност към себе си – преди всичко към себе си, а после и към другите – да се съхраним психически. Онези, които владеят думите и които имат трибуна за изява, да я ползват не за престъпно черногледство и да пръскат още повече отчаяние и страх, а да бъдат контрапункт на случващото се, да дават някаква надежда.
Или ако не могат да си изкривят душата, да замълчат. Защото не че не виждаме всички какво става. Просто имаме отговорност да не увеличаваме цялата мъка. Ако можем.
Да се съхраниш психически във времена, в които наистина е трудно, е почти невъзможно. Аз не успявам много добре, а имам здраво, стабилно и щастливо семейство, работа, хобита, време за почивка и за възстановяване.
А как се справят онези, оставени в пълен мрак? Онези, които са бити, насилвани, ругани, които са оставени без дори една искра светлина?
Ще ви кажа как.
Не се справят.
Тях ги е имало преди Covid-19, има ги и ще ги има след него. Те вдигат ножа и убиват децата си, защото нищо не е останало от предишната им същност – потъпкана, смазана, отнета, изсмукана от токсичните отношения на една семейна среда, в която съпругът е насилник и манипулатор.
Всички скочиха и гракнаха срещу тая жена, извършила непростимото. А трябваше да замълчим. Простичко да се стишим и да ожалим жертвите. Те са три. Няма човек, способен на убийство на децата си, който да не е с психическо заболяване. Оборете ме, ако можете.
Това не отменя ужаса от стореното и греха на тази майка. Като всички вас и аз не мога да преглътна стореното от нея. Но и не хвърлям камък върху човек, насилван от съпруг и свекър, неглижиран в полицията, защото семейството на съпруга има връзки там, където би трябвало да я защитят.
Там са ѝ казали, че виждат, но това не значи, че ще ѝ помогнат. Не хвърлям камък върху човек, докаран до такова дълбоко отчаяние, че вече е не само сянка от предишното си аз, а нищо повече и нищо по-малко от чудовище, родено от насилие.
Обществото ли е виновно? Защо? Защото мълчи? А как да помогнеш, когато натискът е бил институционализиран, когато дори полицията застава мълчаливо и не толкова на страната на насилника? Където съчувстват, но не правят стъпка за защита?
Осъдихме я – всички ние, не със своето бездействие и мълчание, а с липсата ни на желание за промяна на едни нрави, които се простират далеч отвъд личното възпитание на синовете в семействата, и стигат до бездушието на онези, които са се клели да защитават и пазят, но ги няма никакви.
Така е удобно, чисто и в реда на нещата, за да не нарушаваме нечий сън. За адвоката на съпруга, който оказвал натиск и я „обработвал“ часове, че ще изгуби децата си, ако не се прибере в дома на насилието и мрака. За липсата на справедлив съд и дело, което трябва да се гледа някъде другаде.
Вероятно никога няма да разберем цялата истина. Като с всичко останало. Защото няма как да се поставим в обувките на жена, убила собствените си деца, носени, люляни, обгрижвани и обичани, но които не е успяла да защити нито от насилието вкъщи, нито от ужасяващото създание, в което тя самата се е превърнала.
Много, много сме виновни като общество, че допускаме цялата тази гнусотия да се случва и да продължава. Стотици жени сега, точно в момента, ви се усмихват с прибрани зъби, сядат деликатно на стола и по нищо не показват, че са целите в синини. Стоят с тихо сведен поглед или смело ви гледат в очите и се изнасилват да изглеждат нормални.
Тях няма да ги видите да се смеят високо и невъздържано, да клюкарят съседите си, да обсъждат нечие сочно дупе. Те са идеалните колеги, съседи, приятели, които нищо не искат и никога не отказват. Удобно ни е да не ги виждаме какви са в действителност.
Те са бити, душени, драни, блъскани, горени, събличани и насилвани. Те са научени да мълчат и да не отговарят. На тях им е вменено чувството, че заслужават, защото не са пуснали прахосмукачка или са погледнали продавача в магазина за повече от секунда.
Те са следени, подслушвани, контролирани къде ходят и с кого. На тях им се забранява да говорят, да споделят, да търсят помощ. Спирани са да учат, да работят, да имат приятели, да се виждат със семействата си.
В домовете им цари безупречен ред и студ. В домовете им има страх и липсва надежда. Те са заложници на ада, в който живеят, и от който вярват, че няма измъкване. И те наистина се уверяват, че това е точно така, защото не намират подкрепа нито в родителите си, нито в приятелите си, които се чувстват безсилни, нито в полицията.
Ние сме неподготвени като общество да помагаме и не знаем как да реагираме. Те са унижавани, на тях им се крещи или тихо, злобно и категорично им се вменява, че не струват нищо, че си нямат никого, че са абсолютно безполезни същества.
Дресирани са да мълчат, да не отговарят. Научават се, че мисленето е нещо опасно и не е за тях. Имали са минало, имали са образование, смели са се и са плакали, и са обичали силно, но вече нищо от това не съществува, изгорено в настояще, в което няма дори един източник на светлина. Те са тихи и незабележими. Докато изчезнат напълно.
Те са ваши съседки, приятелки, колеги. Учат децата ви, продават ви картофи, подават ви билет за метрото или карат трамвай. Вие можете да сте всяка една от тях.
Сега сте готови да обсъждате следствието, а готови ли сте да говорите за причините?
Ножът е бил държан от не една ръка.
Ако вие сте жертва на домашно насилие или ваш близък, можете да сигнализирате на телефон 112, на Горещата телефонна линия за пострадали от насилие 0800 1 8676, както и телефон 02 981 7686, където отговарят психолози и експерти от фондация „Анимус“.
Днес е Архангелова задушница.
Днес се навършва и една година и четири дни без Дарина и дъщеря ѝ Никол. Двете бяха застреляни от съпруга на 23-годишната Дарина Министерска и баща на едногодишната Никол Викторио Александров, за когото все още няма присъда. Майката на Дарина – Ваня Министерска, настоява тя да е доживотен затвор без право на замяна и моли всеки, който смята, че убиецът на дъщеря ѝ и внучката ѝ заслужава именно такава присъда, да подпише петицията. Ваня ще се погрижи подписите да стигнат до хората, от които зависи вземането на това решение.
Вероятно една петиция няма да спре следващия ревнив мъж да убие партньорката си. Няма да го спре нито закон, нито конвенция, нито ограничителна заповед. Но пък те ще помогнат на жената да се опита да се измъкне от насилника си, преди да е станало прекалено късно. И най-вече ще ѝ помогне обществената непримиримост към насилието. Извръщането на погледа и разсейването, докато някой вика за помощ или моли за милост на долния етаж, няма да свършат работа.
Затова Ваня иска да покаже на всички, чиято политическа воля трябва да се впрегне срещу насилието над жени и деца, и едно писмо, което преди няколко дни намира на гроба на Дари и Ники. Оставено е там с няколко цветя и едно плюшено слънчице от една анонимна жена, живееща в страх, но и с надежда, че може и да се измъкне от насилника си.
Публикуваме писмото без редакции и се надяваме жената, която го е написала, да намери сили в себе си и да се свърже с хора или организации, които могат да ѝ подадат ръка.
"Пиша това, защото имах нужда...
Една година откакто чух вашата история...
Но тя освен, че ме шокира, натъжи и потресе, ме промени.
Не исках да съм следващата жертва...
Съвпадение или не, в деня на вашето убийство бях в Надежда, денят на вашето погребение бях с децата в Северният парк...Оставих играчка и цвете за вас там и не спирах да мисля...
Защо? Но аз знаех вътрешно отговорът. Защото си мислиш, че във всяко семейство има кризи и кавги. Защото, започваш да търсиш вината в теб, да премълчаваш и да се променяш, но в един момент си смачкана, несигурна и зависима от човека до теб. А той това иска. Отделя те от семейството ти, от приятели и близки. Тогава защо не си тръгнеш!? Звучи логично и безкрайно просто, но не е ! Ужасно трудно е да повярваш пак в себе си и да събереш смелост и само, който го е преживял може да разбере. Ти, Дарина си била смела и силна, защото си казала " Стоп". Аз се опитвах, всичко беше на приливи и отливи и не знам дали съм се спасила все още ...Сложно е...
Как да вярваш на човека, който единият ден е прекрасен, а на другият е зъл и непознат. Чупи, крещи, посяга ти, а после съжалява... Гони те по пантофи пред блока, а след това твърди, че е в депресия и ще се самоубие!?
И ти си виновен за неговите състояния...Заплашва те с нож и после ТОЙ бил зле психически и емоционално съсипан, а моите чувства?! А тези на децата?! Това е жив егоизъм. Да, тези хора съществуват и са тук и сред нас!
Те се чувстват силни и безнаказани, защото избиват комплексите си върху жени и деца!
Мили Дари и Ники, бдете над живите, над другите майки и дечица!
много искам истинска справедливост за вас!
Много ми се иска това да не ви се беше случило!
Вие сте силни, чисти и завинаги заедно!
Господ ще възнесе справедливост!
Почивайте в мир, бъдете спокойни във вечният си сън!
Аз можеше да съм следващата жертва и още не съм застрахована от нищо! Но дойдох да ви "кажа" всичко това, защото ще ме разберете и ще ми олекне...
Светъл да е пътят ви!
Дъщеря ми е на годините на Никол! Когато си помисля за този и изгубен още не изживян детски живот, очите ми се пълнят със сълзи...
Не мога и да си представя как се изживява такава мъка и как се съществува след това... Безкрайно се възхищавам на близките ви, които не само, че превъзмогват мъката си, но и се борят за вас и за справедливост и защита на жертвите в тази объркана държава! Дано ги гледате отгоре и се гордеете с тях!
Сбогом, мили Дари и Ники, макар да нямах честта да ви познавам лично, вие докоснахте душата ми!"
Френският президент Еманюел Макрон обеща нови и по-строги мерки за защита на жените от посегателства на техните партньори на фона на нарастващото безпокойство от случаите на убити от мъжете си жени, съобщава Ню Йорк Таймс.
В неделя, в пост във Facebook Макрон изброи имената на повече от 50 жени, жертви на домашно насилие. "Страната не успя да ви защити", пише той. "Насилието, което отне вашия живот, ни отвращава, предизвиква гняв у нас". В публикацията си Макрон обещава нови мерки и по-добро приложение на вече съществуващите в защита на жените.
Ден по-рано, в събота, стотици хора в Париж се събраха на протест срещу насилието над жени, след като миналата седмица бяха обявени неофициални данни, според които от началото на годината 74 жени са били убити от техния сегашен или бивш партньор.
Данните са събрани от групата за защита на правата на жените Feminicides par compagnons ou ex.
Френското министерство на вътрешните работи съобщава, че най-малко 130 жени са били убити през 2017 г. от техния съпруг или партньор, в сравнение с 123 през предходната година, допълва Дойче Веле.
"Това е клане", заяви френската актриса Жули Гайе, партньорка на бившия френски президент Франсоа Оланд. "Трябва да повишим осведомеността за това, което се случва", добави тя.
Актрисата Мюриел Робен обвини Макрон в бездействие. "Партньорите, проявяващи насилие, твърде дълго съсипват живота на жени и деца. Така че, питам Еманюел Макрон: Колко струва животът на една жена? Нищо не се прави. Срамно е".
Френският министър по въпросите за равенството между половете Марлен Шиапа подкрепи протестите, като заяви, че е необходимо да се направи повече, за да се сложи край на насилието срещу жени.
Групите за защита на права на жените във Франция настояват да има специален служител за случаите на насилие срещу жени във всеки полицейски участък. Те предложиха и създаване на повече убежища за подложени на домашно насилие жени, както и спиране на възможността за попечителство над децата от мъже, заподозрени и разследвани за убийство на партньорката си.
По темата:
Момиче от Аляска е участвало в убийството на най-добрата си приятелка, след като човек с фалшива онлайн самоличност ѝ предлага пари, за да извърши престъплението, предава BBC.
18-годишната Денали Бремър от Анкъридж е обвинена в заговор за убийството на 19-годишната Синтия Хофман, извършено този месец.
Твърди се, че Бремър е изпратила чрез Snapchat видео от убийството на човек от Индиана - 21-годишният Дарин Шилмилър, който ѝ предложил 9 млн. долара за убийството.
Прокурорите заявиха, че случаят трябва да служи като предупреждение за родителите на тийнейджъри.
Според съдебните документи, Бремър е признала убийството на Хофман, извършено на туристическа пътека на 2 юни. Двете са описани в документите като "най-добри приятелки".
Твърди се, че убийството е извършено по поръчка на мъж, с когото Бремър се е срещала онлайн преди месеци. Той твърдял, че е милионер от Канзас, представящ се с фалшивото име "Тайлър".
Следователите твърдят, че са открили доказателства, че Бремър и Шилмилър ("Тайлър") са обсъждали през мобилни телефони план за изнасилване и убийство в Аляска. Момичето твърди, че е привлякло четирима приятели, за да ѝ помогнат в престъплението, като им предложила да им плати големи суми от кървавите пари.
Властите казват, че жертвата Хофман е била заведена с пикап от убийците в туристическата местност Thunderbird Falls в Анкъридж в деня на нейната смърт.
Семейството на Синтия Хофман казва, че тя е имала трудности в обучението. Баща ѝ Тимъти Хофман споделя пред Anchorage Daily News: "Дъщеря ми се довери на тези хора. Дъщеря ми просто искаше да има приятели. Сега трябва да я погреба".
Твърди се, че заподозрените са обвили главата и ръцете на момичето с тиксо и са я застреляли в задната част на главата, след което са избутали тялото ѝ в река, на около 48 км северно от Анкъридж.
16-годишният Кейдън Макинтош е обвинен, че е изстрелял фаталния изстрел с пистолета на Бремър. 19-годишният Кейлъб Лейланд и двама непълнолетни тийнейджъри, които не са назовани, поради възрастта си, също са сред обвиняемите.
Шилмилър, който се намирал на 6 400 км от местопрестъплението в дома си в щата Индиана, е наредил на Бремър жертвата да бъде изнасилена, преди да я убият. Полицията твърди, че няма доказателства, че убитото момиче е било сексуално малтретирано.
Прокурорите твърдят, че Бремър е изпратила видео и снимки на поръчителя Шилмилър в Индиана по време на извършването на убийството. От ФБР заявяват, че текстовите съобщения между двамата показват, че Шилмилър насочва Бремър как трябва да нападне момичето.
Твърди се, че дрехите и личните вещи на жертвата са били унищожени от нападателите.
Бремър също така е обвинена, че е изпратила съобщения на семейството на жертвата след убийството, за да им каже, че тя е била откарана в друг парк в Анкъридж.
От полицията в щата Индиана, разпитали Шилмилър на 9 юни, заявяват, че той е признал, че е подвел Бремър и че е обсъждал с нея втори заговор за убийство. В момента се очаква екстрадицията му в Аляска, за да се изправи срещу обвиненията.
Твърди се също, че той е изнудвал Бремър да насилва сексуално деца, заплашвайки я да разкрие убийството на Хофман, ако тя не се съгласи.
Полицията казва, че по време на разследването са открили в обмена между двамата изображения със сексуално съдържание. Твърди се още, че Бремър е признала, че е заснела видеоклип със сексуално насилие над 8- или 9-годишно момиче, както и на 15-годишно момиче, и ги е изпратила на Шилмилър.
Всеки от обвиняемите е изправен пред затвор до 99 години, ако бъде признат за виновен.
На пресконференция във вторник агентът на ФБР Джефри Питърсън изказа строго предупреждение към други потенциални престъпници.
"Ако чувате гласа ми, не само в Аляска, а навсякъде другаде, и седите в мазето на майка си, планирайки да извършите някакво престъпление с мисълта, че сте в безопасност, защото сте далеч, не сте", каза Питърсън. "Ще ви открием. И ще ви върнем тук, за да се изправите пред правосъдието."
По темата:
16 души са обвинени в Бангладеш за шокиращо убийство на тийнейджърка - тя е изгорена до смърт, след като е докладвала за сексуален тормоз, предава BBC.
19-годишният Нусрат Джахан Рафи е била залята с керосин и подпалена на покрива на ислямско училище на 6 април, дни след като е подала жалбата.
Директорът Сираж Уд Дула, срещу когото е била жалбата, е сред обвиняемите. Полицията съобщава, че той е разпоредил убийството на Нусрат от ареста, когато тя отказала да оттегли обвиненията си срещу него.
От полицията описват подготовката за убийството като "военен план".
Случаят предизвика масови протести в Бангладеш и повдигна въпроса за уязвимостта на жертвите на сексуално насилие и тормоз в страната.
В края на март Нусрат подава жалба в полицията срещу директора Дула, който е арестуван. На 6 април тя отива на училище, за да се яви на изпити, когато е подмамена да се качи на покрива на училището от своя съученичка. Горе е нападната от група хора, носещи бурки.
Планът им е бил да инсценират самоубийство, съобщава още полицията, но Нусрат - която получава 80% изгаряния - успява да даде информация за случая, преди да умре на 10 април.
Полицията във Фени, малък град на около 160 км от столицата Дака, официално обяви, че 16-те замесени са обвинени в убийство. Сред тях има възпитаници на училището и двама местни политици от управляващата партия Народна лига (Лига Авами).
Полицията казва, че директорът е признал в съда, че е поръчал убийството и че общо 12 от обвиняемите също са дали показания, в които признават участието си. Не са признали двамата политици.
След смъртта на Нусрат, премиерът на Бангладеш Шейх Хасина заяви, че всеки, който е участвал в убийството, ще бъде изправен пред съда. "Никой от виновниците няма да бъде пощаден от съдебен процес", каза тя.
Въпреки че бурните протести в страната спряха, хората следят отблизо случая и искат най-тежкото наказание за убийците. Фактът, че престъплението се е случило на място, където децата трябва да се чувстват най-сигурни, шокира всички.
За мнозина смъртта на Нусрат предизвика спомени за други жертви на сексуален тормоз, изнасилване и убийства и за извършителите им, които все още не са получили присъди. В много случаи хората бързат да обвинят жертвите на сексуален тормоз и това може да е една от причините, поради които обвиняемите по този случай са смятали, че могат да се измъкнат с плана си да инсценират самоубийство.
Сега големият въпрос е дали жестокото убийство ще промени отношението към жертвите на сексуален тормоз в Бангладеш.
Какво се е случило всъщност с Нусрат?
На 27 март тя обвинява директора на медресето, че я е повикал в кабинета си и многократно я е докосвал по неподходящ начин. Тя успява да избяга и същия ден отива със семейството си в полицията, където дава показания, записани на видео. В него се вижда колко е разтревожена и се опитва да скрие лицето си с ръце. Чуват се думите на полицая, според когото „не е станало кой знае какво" и който ѝ казва да свали ръце от лицето си. Сега той е обвинен в незаконно записване на разговора с Нусрат и споделянето му онлайн.
Директорът на училището е арестуван, след като Нусрат подава жалбата си, което първоначално предизвика улични протести в града, настояващи за освобождаването му. Според шефа на полицейското бюро за разследване, той е бил посетен в затвора от сътрудници, които инструктира да сплашат семейството на Нусрат и тя оттегли жалбата.
Когато това не се се случва, Дула е наредил тя да бъде убита, ако е необходимо. На пресконференция във вторник шефът на следствието обясни за планирането на убийството - включително за купуването на керосин, бурки и ръкавици от извършителите.
Твърди се, че обвиняемите са разпределили ролите си във фаталния ден. Някои "охранявали" вратите на медресето, за да се уверят, че влизат само ученици, докато други дебнели пред конкретната сграда, където трябвало да бъде засечена Нусрат.
Според показание, дадено от самата Нусрат преди смъртта ѝ, тя била повикана на покрива на сградата, където е изгорена, от съученичка. Твърди се, че тя ѝ е казала, че една от приятелките ѝ е била пребита...
На покрива Нусрат е била притисната да оттегли жалбата. Когато отказала, тя е завързана и залята с керосин. После я подпалват.
В линейката, страхувайки се, че може да не оцелее, тя записва изявление на мобилния телефон на брат си и идентифицира някои от нейните нападатели като ученици от медресето.
"Учителят наистина ме докосна и аз ще се боря срещу това престъпление до последния си дъх", казва Нусрат в записа...
Още:
