fbpx

Ивелина Тодорова вече е гостувала в Майко Мила! с прекрасния си текст Циркът “Породени деца”, а днес тя идва с очерк за ОНЗИ ужасен момент от живота на всяка майка, в който детето казва "Мамоооо... АКА МИ СЕ", и оттам нататък картината става забързана, има много пот, търчане, търсене на тоалетни, и накрая усещането е, че са минали 6 часа, въпреки че са били само 15 минути. Разбира се, понеже темата е необятна, няма как да подминем и ето този стар, но вечен текст - Да отидеш с деца на кафене, да ти…

*************************

Много от майките с породени деца казват, че им се губят първите години. Амнезията била начин за самосъхранение на мозъка. Аз също не съм изключение и имам доста бели петна, но тази случка се е запазила.

Герой 1 в пиесата: Инес (Голямото), 3г2м.
Герой 2: Кармен (Малкото), 1г 5м.
Герой 3: Мама-на-ръба. С тяло и енергия на младо яре и дух на грохнала бабичка.

Отиваме в парка. Както винаги, Голямото не е привлечено от люлки за бебета и пързалки с дължина 1 метър и дърпа към площадката за възраст 5+. Малкото пък иска на пясъчника при малките. Каквото и да реша, все някой ще циври и само аз си знам колко съм кибичила на оградата между двете площадки и съм въртяла глава ляво-дясно, ляво-дясно, до завиване на свят.

Като по чудо успявам да убедя Голямото и отиваме на пясъчника. Инсталираме се някак, те се заиграват, а аз чак потропвам на място от самодоволство, че се справих само с дипломация и без да прибягвам до „ако отидем“ и „бонбони“ в едно изречение. Ей, ама ловка съм като една лисичка, ви казвам.

Минават едни блажени 20 секунди и чувам „Мамо, ака ми се!“, при което се изпотявам моментално, понеже:

1. Тоалетните са на едни добри 150-200м и я успеем, я – не (втори кат дрехи нямам);

2. Знам, че Малкото ще се разреве;

3. Чувствам се ограбена от рядкото ми чувство на самодоволство.

Грабвам Малкото на секундата (щото кой знае акото в кoй стадий e и всяка секунда е ценна), напъхвам го в количката, то надува гайдата и хукваме всички. На половината отсечка Малкото още реве, а Голямото вече не може да тича. Грабвам и него и запъхтяно нареждам „Стискаш лиииии? Стискааааай!“. Дори не забелязвам, че не съм закопчала коланите на количката.

Стигаме, като по чудо без да изсипя Малкото по пътя и без да се наакам (или пръдна) от напъване да нося дете с едната ръка и да бутам количка с другата, ДОКАТО тичам (дребна съм, ама съм много жилава ей!). Тоалетните са мизерни, хора влизат и излизат и за капак ни се пада една с врата на дългата стена. Няма как да напъхам малкото с количката вътре – място няма. Няма как да го оставя навън и да затворя вратата – може да не си го намеря. Пробвам да оставя вратата открехната – тя заскърцва и сама се затваря. А сега де! А Голямото вие и повтаря „Ще се наакааааам!“.

Събувам го и го вдигам на ръце над тоалетната. В суматохата (щото аз в криза се панирам, а според гласа му имам милисекунди до издрусване на каргото) въобще не ми идва на пилешкия мозък да подпра вратата с количката. Вместо това решавам да плъзна ляв крак далеч назад и наляво и да заклещя отвора на вратата, заемайки стойка напад. Ама много неудобен напад, понеже във въздуха балансирам и товар от 15кг.

Минават може би само 20-ина секунди (но за мен са цели минути), в които се чудя как ли изглеждам в гръб и я окуражавам да напъне малко, а тя ме убеждава, че акото идва. Уви, нищо не се случва освен, че килограмите в ръцете ми са все още 15, гърба ми се схваща, а ръцете ми почват да треперят. Ляв крак нямам.

В този момент Малкото влиза вътре (чак тогава се усещам за коланите!), застава ми отдясно между стената и тоалетната (Ура! Мога вече да прибера левия крак при десния!) и почва да сочи надолу с пръстче към мръсната тоалетна и после нагоре към голото дупе на сестра си и да вика „Аааааа ааааа“. И докато аз вече викам с пълно гърло „Инеееес, давааай! Не мога повечееее!“, решавам, че дребното може да пипне кенефа и го обръщам на „Не! Не! Нееее!“, измъквам десния крак, който ми е бил за опора на десния лакът и с него я залепям за стената. Само мога да предполагам какво си представят чакащите отвън, чувайки от кабинката „Даваааай!“, „Идваааа!“ , „Аааааа“ и „Не! Нееее!“.

Междувременно ръцете и гърба ми не издържат повече и слагам Инес на земята да разтърся бицепс и трицепс и пак с нови сили да пробвам. И точно тогава чувам „Мамо! Бързо!“, събирам последни капчици останали сили и я вдигам, но акото е само една стотна от секундата по-бързо от мен и от въздуха се изпльоква най-нагло на земята.

Приисква ми се да ревна, но трябва да евакуирам децата без да се приземят в него и да го събера с мокри кърпи. Акото е между краката ми, Голямото е във въздуха, а с десен крак все още съм притиснала Малкото, но някак успявам да се усуча от кръста нагоре и да оставя едното отляво и после да измъкна другото. Ровя за мокри кърпи, обърсвам дупето и обирам нещото от пода.

Приключи се…

Излизаме навън. От мен тече пот (физическо и емоционално напрежение плюс яке) и вървя най-отзад безмълвна и с празен поглед, но някакси очаквам, че поне вън ще бъда посрещната като участник от Биг Брадър - от тълпа и с овации и одобрителни свиркания. Ако не за резултата, то поне за добрите намерения и усилието. Нищо такова не последва. Отърсвам се от случилото се и се връщаме на пясъчника все едно нищо не е станало. Имам нужда да си полегна, а от деня са минали само… ДЕСЕТ… минути…

 

cross