fbpx

Броени дни остават до младежкия форум Voice it, който тази година ще се проведе на 20 ноември от 13:00 до 16:30 в зала 6 на НДК. Темата на осмото издание на форума е психичното здраве и опазването му във всички житейски аспекти - в училище, в дома, сред приятелите, в социалните мрежи. Целта на Voice it е да чуе гласа на децата, като негови организатори традиционно са младежкта мрежа "Мегафон" и Национална мрежа за децата.

Повече информация за събитието можете да откриете в сайта на Национална мрежа за децата. А ние приветстваме избраната тема на форума и използваме възможността да споделим това интервю на един от безспорните специалисти у нас в сферата на детското психично здраве - д-р Весела Банова.

Публикуваме интервюто на Национална мрежа за децата без редакторска намеса.

Д-р Банова е председател на сдружение „Дете и пространство“.  Тя е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в  работата с деца, разпознаваемо име от професионалистите и институциите. Работи в системата за закрила на детето в България от самото ѝ създаване през 2001 г. до днес. Автор е на книги за развитието на детето. 


Кой е най-често срещаният психичен проблем на младежите днес? 

На този въпрос мога да отговоря през моя опит, през случаите, с които съм работила в кабинета си или тези, които са споделяли колегите ми на срещите на терапевтичния екип на сдружение „Дете и пространство“.

Мисля, че локдауните и дистанционното обучение задълбочиха психичните проблеми на някои младежи. Те сякаш окончателно затвориха вратата към живото общуване и останаха пред своите компютри, потънали във виртуалното. Други силно се разклатиха и сякаш загубиха символните си опори, които им показват какво е мястото им сред останалите. Един юноша ми каза „да, нямам опори“. Той е от тези, които престанаха да разговарят.

Това е много подвеждащо, защото мълчанието на юношите съвсем не означава, че няма какво да кажат. По-скоро като че ли пропастта между поколенията се разрасна и думите, чието значение споделяме с тях, са твърде малко. Все по-често се случва да се срещаме с юноши, които имат суицидни мисли.

Какво стои зад това?

Трудно е да се правят обобщения. Всеки случай е различен. Все по-често се появяват и младежи, които искат да си сменят пола, които не искат да имат деца. Които някак си като че ли отказват да преминат от детството към света на възрастните, избирайки да станат мъж или жена.

Има ли достъпна терапевтична помощ в цялата страна? 

Най-труден и ограничен е достъпът до детски психиатри. Има ги само в няколко града на страната.

Психолози и психотерапевти, които работят в частни кабинети, има, но като цяло са концентрирани в големите градове.

Безплатна психологична помощ, а понякога и психотерапевтична, децата и юношите намират в мрежата на социалните услуги за деца и семейства.

Разпознава ли се психичното страдание от хората, които работят с деца, и от самите родители?

Трудно. Наскоро гледах филма „Синът“ на Флориан Зелер. Този филм е за това как един баща не може да проумее психичното страдание на сина си. Дори на хората, които работят с деца, им е много трудно понякога да проумеят за какво става дума, какъв е коренът на проблема. Най-често проявите на психично страдание се маскират с етикетите „умствена изостаналост“ или „делинквентно поведение“.

Има и още. Обясненията, които най-често чуваме за странното поведение на детето, са: „Търси внимание“, „Иска да стане все на неговата“ и пр. Смайващо е, че дори специалисти, които се грижат постоянно за деца, не правят връзка между една диагноза, поставена от детски психиатър на едно дете, и възможността същото дете да страда, защото е нарушено психичното му равновесие.

До такава степен се движим в дълбоко изкопаните коловози на причинно-следственото мислене, че ни е много трудно да допуснем, че едно дете може да страда по причини, които ни убягват, които не разбираме и които не са свързани лично с нас. Няма разбиране за несъзнаваното като част от психичното функциониране на детето и това прави разпознаването на психичното страдание много трудно.

Какво бихте посъветвали родителите по отношение на психичното здраве на техните деца?

Аз знам, че всеки родител се моли и желае детето му да е добре. И всеки родител греши – това е присъщо на самото родителство. Спасението е вратата на разговора с детето да бъде, ако не широко отворена, то поне открехната. А за да бъде така, е нужно търпение, нужно е да слушаме внимателно и да не знаем вместо детето. Ако проявяваме търпение и слушаме внимателно, ако се откажем да натрапваме на детето си нашите разбирания и отговори, то ще ни изненада, ще ни научи на нещо, което може да ни послужи за опора в отношенията ни с него.

Вторите деца... Тези чудесни малки хора, които идват на този свят, за да ни покажат още веднъж, че нищо не ни е ясно, дори когато сме вдигнали родителското ниво.

Говорили сме си за тях. Особено забавно е правенето им. Чели сме го в текста "10 сцени из филма "Второ дете". Проследявали сме поведенческите, психологическите и асоциалните промени в майките с второ дете в текста на Ралица Николова.

А сега е време да видим как става така, че ти не искаш второ дете, даже предпочиташ лоботомия пред това да забременееш пак, но ето, че в един момент всичко започва да трепти на честота "ново бебе". Става с помощта на първото, което успява да ти вкара мухата в главата. Или поне така се е случило при Цвети Христанова.


От около 3 години чувам въпроса кога Теодор (синът ми) ще се сдобие с братче средно хиляда пъти на ден. Всеки път отговарям, че трябва първо да ми бъде направена лоботомия, за да се навия. Често срещам жени, които тъкмо родили и вече плануват второто.

И се замислих: аз ли нещо съм сбъркана?

Тео вече е на 3 години, защо не искам и аз второ? Какво кара хората да изберат да имат породени (или много!) деца и защо при мен не работи? Рационално знам всички плюсове и минуси, но това не е ли решение свързано с копнеж на сърцето и душата? Чудя се как ще имам сили, търпение, достатъчно крайници и място в сърцето за още едно дете?

Знам, че е глупав въпрос, тъй като Теодор ме учи всеки ден колко бездънно е майчиното сърце, и всеки път, когато си помисля, че е невъзможно да обичам някого повече, той идва да ме погали или да ми каже, че иска само малко да ме гушне.

И сърцето ми се разширява още малко.

Явно съм идиот.

Е, то не че и Теодор ме улесни, де. Още в корема ми вкара строг режим срещу спането. И е щур – няма какво да се лъжем. Само си се представям как обикаляме да търсим съкровища или да бягаме с колелото: той, аз и колосалният ми корем. И да дойде вечерта, за да си почина, и той да почне по нощите с "МАМА, МАМА, МААМААААА!!!"

Не. Просто не. Не, не.

Но после се започна.

Знаците.

Жуженето в ухото...

Лятото, когато повечето му приятели ги нямаше, тъгата се настани във вечно усмихнатите му очи. Като се чуваше детска глъч от някой двор, той заставаше до вратите да слуша. Мъничък, тъжен, самотен. И ми се разбиваше сърцето. Кучето ни Лина помагаше, но не всеки път.

Приятелите се завърнаха, но тъгата продължи да идва и да си отива. Не след дълго, както си играеше веднъж вкъщи, дойде при мен супер сериозен и ми каза: "Мамо, искам вкъщи да има много деца!".

После заваляха въпросите, защо еди кой си има сестра, а друг - брат. "Вече и Робин си има бебе вкъщи. Мамо, защо?“ След като посетихме въпросното "бебе на Робин", Теодор все по-целенасочен и устремен започна: "Ако имаме бебе вкъщи, аз ще го гушкам, ще ти нося памперсите да ти помагам и ще му мия ръцете. И ще бутам количката. Ще му дам и да спи при мен и ще му нося вода".

Бъдещ търговец... непреклонен и с артилерия аргументи.

След 6-месечната обработка от негова страна се предадох и го попитах: „Добре, ако има бебе вкъщи какво искаш да е - братче или сестричка?“ Тео светна. "Ммм, брат, не, не - сестра. Не. Не знам, само искам да мога да го гушкам и да си играем." Ох, да му се не види. Добър е.

И след това се случи. Сънувах ги. Двама. Толкова реални. Помня всеки детайл от съня. И името ѝ. Отрони се от устните ми като капка утринна роса. Толкова леко сякаш цял живот съм го повтаряла. Събудих се и трябваше да се огледам дали случайно няма бебе до мен. Толкова беше истинска.

Така се започва. Идеята се заражда в мозъка ти, забутана в дълбините на подсъзнанието. Расте и набира сили. Докато не изплува в мислите ти и не заеме място в сънищата ти. Ами сега? Сега ми е спукана работата...

Нека поне да спя един месец първо, ама всяка нощ. Тогава ще го мисля.

Вероятно всички сте попадали в тази ситуация – в детската градина или в училището има дете, което, като хване молив, започва да го размахва като брадва и всяко друго хлапе наоколо може да отнесе не само драскотина, но и счупен зъб – включително дете, което се води за най-добър приятел на т. нар. "агресор".

Последствията обикновено се изчерпват със скърцане на зъби между родителите, драматични срещи с директора на учебното заведение и подмолни родителски чатове, които в крайна сметка могат да насъскат децата още повече едно срещу друго. Пренебрегвана истина обаче е, че децата ни трудно влизат в нашите рамки за добро, лошо, опасно и т.н. и общо взето, както сте забелязали, са склонни да държат на приятелството си и с мечка стръвница.

В Майко Mилa вярваме, че решението на проблема с агресията между децата започва с цивилизования разговор между възрастните и затова публикуваме писмо на една майка, което тя отправя чрез ScaryMommy към родителите на системно наранявано от сина ѝ дете.

Със сигурност не е лесно да се изправиш и да се извиниш, искайки още малко търпение, докато детето ти се "поправи", както не е лесно и да го дадеш. Ето това писмо обаче може би е начин да пробваме.

Скъпи родители,

Детето ви се е върнало от училище с драскотина върху лицето. Втора за тази седмица. Знам, че сте бесни до краен предел. Как може децата, и то приятелите, да постъпват така? Искате агресията да спре. Аз също.

Когато видя белег на лицето на вашето дете, чувствам ярост и тъга. Дълбоко съжалявам, че детето ми не може винаги да изразява гнева си по подходящ начин. Преди всичко съжалявам, че той наранява сина на мой приятел. И своя най-добър приятел.

Хората смятат, че детето ми е насилник. Те се чудят какво става в семейството ни. Мога да ви уверя, че ние сме просто едно нормално семейство, в което няма насилие. Няма дори бой за играчки или пък непрекъснато крещене „ЯЖ, ИЗМИЙ СИ ЗЪБИТЕ, НЯМА ЛИ ВЕЧЕ ДА ЧЕТЕШ, НЯМА ЛИ ВЕЧЕ ДА СИ ЛЯГАШ...“ Нищо необичайно. Да, синът ми има дяволски доминиращ характер, за което мога да обвинявам само гените си...

Проявихте толкова много търпение, за което съм ви благодарна. Работим върху проблемното поведение на сина ни. Казват ни, че ако го насочваме добре, силният му характер може да бъде най-добрият му актив в бъдеще. Как само се надявам да имат право! Напътстваме го по всеки възможен начин, наказваме лошото поведение и всяка вечер се молим утре той да се справи по-добре.

Наистина страдам с вас, скъпи родители. Всеки ден, когато децата ни са на училище, се притеснявам и се надявам: притеснявам се вашето дете да не бъде наранено и се надявам, че моето ще може да отстъпи, ако нещо го разгневи. Да, те са толкова малки, но е ужасно трудно да приемеш, че собственото ти дете се бие. Наистина се надявам и вярвам, че е само фаза и се държа за това като удавник за сламка...

Прегърнете детето си тази вечер, целунете го и му кажете колко се гордеете с него - както правя аз с моето след един, преминал без агресия, ден. Благодарете му от мое име, че продължава да бъде такъв добър приятел на сина ми.

Надявам се, че и нашето приятелство може да оцелее в тази фаза. Бих искала да ви помоля за малко повече търпение, докато синът ми все още се учи. Уверявам ви, че през по-голяма част от времето той е едно малко любящо момче. И има причина, поради която детето ви продължава да иска да бъде приятел с него. Синът ми трябва да осъзнае силата на това приятелство, което един ден ще споделя без никакви наранявания. Надявам се съвсем скоро!

С обич,
Лени

Още по темата:

За детската агресия или защо е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете

Бащинската конвенция: 10 начина да възпитаме готини синове

Днес отново ни гостува Маша Павлова, която вече добре познаваме от разказите ѝ Чуждестранни раждания: Анестезиологът влезе и почна да прави йога!, Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?, Майка – професията на всички професии и Количката – хамлетовското терзание на всяка майка. Този път тя споделя с нас спецификите, тегобите и особеностите, с които идва майчинството. Като тръгнем оттам, че телата ни приемат странни кръгловати форми, през загубата на социалните контакти, за която говорихме и в Майка съм, но още съществувам и Самотният ездач на дълги разстояния, та до многострадалната ни кариера, която често остава на втори план. Въобще майчинството е доживотен урок по търпение и самоконтрол, безкрайна тревога и безбрежна саможертва... но всичко това си заслужава!

******

Тази сутрин се събудих, или по-точно ме събудиха, в 7. А си легнах в 1. И не е като да съм спала цялото това време в промеждутъка – де тоя късмет! Ставах 4 – 5 пъти, за да кърмя бебе (кой ти ги брои вече) и веднъж да успокоя по-голямата ми дъщеря, която сънувала кошмар. В по-добрите нощи идва сама и се катери по мен. Понякога се събуждам с нея, свита на кълбо в краката ми, като кучетата. Скоро не се очертава да се наспя!

Мрън! Най-естественото нещо за една майка е да мрънка. И това мрънкане е напълно оправдано, заслужено и пречистващо. Затова от тази тежка трибуна днес аз искам да изразя своята абсолютна поддръжка за всички мрънкащи майки. За каквото и да мрънкате, имате право! Много сме, силни сме! Да го духат всички, които ни съдят! И с деца, и без деца! Саможертвата, която една майка прави още с решението си да има дете, е огромна. Именно майката, не бащата, защото колкото и да са равнопоставени, винаги има едни неща, в които майката си е майка и се справя по-добре.

Например, в това да има цици, с които мигом да реши проблема с мощното бебешко реване. И горе-долу това е на теория. На практика обаче се оказва, че майките не се осланяме особено на природата. Жертваме се на макс, където може, щадим ги тия мъже, нищо, че и те биха могли да се справят. Къде от обществени някакви прегради, къде по финансови причини, къде просто от особености в междуличностните отношения на партньорите – все си търсим причина да се самопрецакаме и се справяме прекрасно.

Един път си жертваме тялото, когато вземем, че забременеем. Няма друг такъв враг на перфектната фигура като една бременност. Дори диета с Макдоналдс не може да причини на женското тяло качване на 20 – 30 кила в рамките на 9 месеца – не че съм пробвала.

После, по-големите късметлии от нас се връщат обратно в перфектните си форми и продължават да изглеждат като Барбита (гръмдагипорази), докато други си лепваме по някой и друг десятък, а трети, като мен, забърсват я диастаза, я някое дискретно дефектче, за което знаят само тя и той, ама то стига.

След второто-третото, вече си се примирила, че връщане назад няма и си го носиш, като татуировка – споменче. Децата били най-красивият ни аксесоар, стриите – най-красивият белег и т.н. самозалъгвания... аз си искам тялото обратно!

Да, мрънкам, олеква ми.

Втори път си жертваш социалните контакти. Хората бягат от майки, като вампир от чесън. Особено ако си първа, обебила се сред компанията, изолацията ти е в кърпа вързана. „Ами, аз такова, да не те притеснявам, ти нали си заета с бебето...“ – Ама, моля ви, притеснявайте ме! Знаете ли колко е досадно това еднообразие – пелена, цица, сън, игра, пелена, цица... После майките затъпявали. Глупости!

Майките са същите хора, каквито са били, преди да станат майки, но просто липсват събеседници за нормални човешки разговори. И какво остава – книга, филм, Фейсбук. Личните запознанства често се случват в парка, на детската площадка, в градината, училището, където отново попадаме на изтормозени майки, които, освен че често не ни разширяват кръгозора, а ни вкарват в някакво състезание по по-напреднало дете – нещо, от което една майка няма абсолютно никаква нужда. Е, може да се окаже, че другите се справят по-зле от вас – тогава идва някакво фалшиво удовлетворение, че поне нещо позитивно има в майчинството.

Вярно, някои майки се самоизолират. Ако сте от тях и го осъзнавате, веднага наберете номера на някой приятел и се уговорете да излезете някъде, вземете и детето, ако трябва, не се оправдавайте с „ама то е много туткаво, докато се оправим, докато се облечем...”. Щом аз мога да строя три деца под 5 години, да ида до супера и да се върна цяла, значи и вие можете, вЕрвайте ми! Апетитът идва по време на хранене. Един път ще излезете, ще ви хареса и после ще осъзнаете, че не е чак толкова трудно. А ако се окаже трудно, мрънкайте, позволено ни е!

На спокойствието също може да кажем „сбогом“, защото от момента, в който заченеш, се започва едно постоянно притеснение – дали всичко е наред, дали се развива добре, раждането как ще мине, дали ще се справям с гледането, пък то кърмене, пък то захранване, пък не дай си боже да вдигне температура, сопол да текне... Ами, като проходи, дали няма да падне някъде – обезопасяваме цялата къща, слагаме му каска, наколенки, и то пак пада – о, ужас! После притеснението се пренася в ясла, градина, училище, притесняваме се, че е антисоциално, прекалено социално, много буйно, твърде кротко, не говори, говори непрестанно, а когато дойде моментът да го пускаме самò вън от вкъщи, вече нищо не е същото. Тревогите и притеснението на майката траят доживот. Спокойствието е относително понятие и може да се достигне само в определена степен.

Как да не мрънкаш?

Кариерата да я подхващам ли въобще? Каквото и да си постигнала до момента, то много бързо бива архивирано и отложено. Блазе на жените, които успяват да задържат професионалното си ниво, да се върнат бързо на работа, да не изгубят клиенти и служебни контакти, и като цяло майчинството да не им се отрази на кариерата. Направо им се възхищавам! Дали обаче те не жертват нещо друго, което на мъжете не се налага да жертват изобщо? И колко са, като процент тези щастливки? Като се огледам покрай мен, изобщо не са много. Особено сред тези, които имат повече от едно дете...

Абе, жертва си е – не всички имаме възможността да имаме на разположение баби и гледачки, за да ни водят децата по учреждения, доктори и извънкласни занимания, докато ние работим и изкарваме пари. Не всички имаме толкова добре платени професии, че да можем да си го позволим, дори да си струва усилието. А и не е сигурно колко добре ще се отрази на детето. По-скоро науката е „ЗА” това майката да си седи вкъщи до детето, докато то стане на възраст, подходяща за социализация, разбирай 3 години. По тази логика е добре да имаш близнаци, тризнаци или породени – застояването вкъщи се свежда в рамките на няколко години и след това – кеф ти кариера, кеф ти живот... Ама дотогава... мрън-мрън! Абсолютно оправдан!

Нервите! Ах, каква жертва на неврони е майчинството... Урок по търпение, по самообладание, самоконтрол. Това практики за дишане, това медитация, това броене до 10 по милион пъти на ден, преди да кажеш или направиш нещо, за което ще съжаляваш. Понякога се питам как е възможно децата да могат така да ни изкарат извън кожата ни. Ами, ние не сме били такива! Ама явно сме били – трябва да питаме родителите си. Бива ли да хвърлиш телефон в тоалетна или да мяташ чистото пране през прозореца? Как изобщо ще ти хрумне да рисуваш с перманентен маркер по прясно боядисаната стена в коридора или да направиш самолетчета от данъчната декларация на баща си? С какъв акъл ще излезеш през прозореца на втория етаж и ще се качиш на покрива на съседната постройка, крещейки „аз съм Спайдърмен, не ме е страх”? Не знаят ли тези деца, че майките сме хора и носим сърца и имаме нерви, които не издържат понякога?

Целият живот на майката минава под знака на една всеобхватна саможертва.

И тези, които мрънкаме за обичайните неща, нямаме ни най-малка представа през какво преминават майките на деца с увреждания, тежки заболявания, различни психологични проблеми... За тези майки-героини животът наистина се концентрира върху детето и имат цялото право в космоса да мрънкат и да се оплакват. И да искат да им се обърне внимание, да им се подаде ръка, човешко е.

Ще ми се да завърша този текст-мрънкало позитивно. Ще ви кажа, че въпреки хилядите саможертви, които майките правим, децата са най-хубавото нещо в живота ни и не просто ги обичаме – ние ги обожаваме! Благословени сме да бъдем тези, които им дават живот. Те носят радост, щастие, обогатяват ни по какви ли не начини, отварят ни очите за неща, за които изобщо дори не се замисляме, обучават ни наново в това да бъдем любопитни и да откриваме света, да обичаме, да посрещаме деня с усмивка, да оценяваме семейството и близките си и да пренареждаме периодично приоритетите си.

Животът с деца е непрестанното забавление, което си струва всяка саможертва, а детската усмивка и очите, пълни с обич, могат да те накарат да спреш да мрънкаш моментално. В крайна сметка, всяко усилие се отплаща.

Sofia Board Game Weekend дойде! Това е първото по рода си мащабно изложение за настолни игри в България. Може да идем, да видим и да пипнем от днес до неделя – 23, 24 и 25 март – във Фабрика 126, а билети ще намерим както в мрежата на Eventim, така и на място.

На фестивала ще се случват най-различни яки неща, като пускането на най-новата българска настолна игра A Place in the Sun, конкурс за нов проект за настолна игра, различни турнири, а също ще може да продадем или купим игри втора употреба. Ще има гости от чужбина и ще се срещнем с вдъхновяващи хора, които стоят зад успешни български проекти с групово финансиране (краудфъндинг).

А пък Майко Мила! се свърза с Петър Хераков, един от организаторите на това разбуждащо мозъка събитие, за да разкаже какво влияние имат настолните игри върху децата и как помагат за тяхното развитие, като учат на търпение, концентрация, работа в екип и какво ли още не.

--------

Хладна дъждовна неделя. Жената гледа филм, едното дете я бута от дивана, за да се настани по-удобно с таблета. Другото се е затворило в стаята си и вече час и 38 минути говори по телефона с най-близката си приятелка от класа. Мъжът е в кухнята – готви пилешка супа. След час и половина ролите се сменят – мъжът сяда да зяпа футбол, жената прави мусака.

Обаче нещо ви гложди – все пак неделята е ден, в който уж сте заедно (няма спешна работа, няма драма и домашни в училище). Искате да измислите нещо, което да правите заедно.

Поглеждате рафта – там са наредени три кутии с настолни игри, които сте купили в порив. Но не ги докосвате, защото няма време, не знаете правилата и какво ли още не.

Ето ви няколко причини, поради които си струва да запретнете ръкави и да избършете праха:

Учат децата (а и възрастните) как да губят

Да, гадно е да загубиш. И децата плачат. И обръщат дъската, масата и какво ли не (поне са достатъчно малки обаче и не могат да ви погнат с ръбата, стара, дървена табла). Но децата и печелят. И знаят какво е удоволствието, когато си се борил за победата и си я постигнал честно. Така се научават, че не винаги можеш да спечелиш, но изпитваш задоволство, когато си се опитал и си дал всичко от себе си. И се научават да правят разликата между това да играеш гадно за победа и да се държиш гадно извън играта.

Учат на търпение

В игрите има ходове. И чакаш останалите, докато дойде твоят. И се учиш на търпение. Скоростта, с която децата си пускат любимата музика, филм или електронна игра, ги кара да мислят, че всичко може да стане толкова бързо. Играейки те получават живо доказателство, че някои неща се случват бавно.

Учат ги да смятат

„Мамо/Татко, ще сметнеш ли резултата?“. Отговаряте с "не" и чакате. Дори и да са сбъркани една – две точки, не е фатално. Освен ако това не е разликата до победата, защото е измама. Тогава може да се намесите.

Показват, че в нещо децата са по-добри от родителите си

Не е лесно – възрастните винаги искат нещо, знаят нещо, правят нещо, което децата не могат. Игрите са шанс децата да покажат, че и те могат да се справят също толкова добре.

Учат на кооперативна дейност

Освен игрите, в които всеки е сам за себе си, има и такива, в които играете заедно срещу играта. Тоест всички срещу обстоятелствата. Което спестява дилемата дали да ги побеждавате и колко да им пускате да печелят. И дава шанс на детето да покаже, че може да мисли и да работи заедно с вас в един отбор.

Развиват концентрацията, паметта и уменията за планиране

Повечето игри изискват някакво минимално планиране. И концентрация. Разбира се, не става изведнъж. Първо са пет минути, после 10, после една цяла игра. После може и втора. И ги изискват както от детето, така и от вас. Не може да играете с едното око и една ръка, а с другите да пишете коментари за „Майко Мила!“. Що се отнася до паметта – един приятел има дете, което не знае достатъчно английски, за да може само да разбира какво пише на картите от Magic The Gathering. Но понеже иска да играе запомня наизуст както правят. И като види нова карта, първото, за което пита е какво прави.

Държат всички далеч от електрониката

Тази е продължение на предишната точка. Вместо да се чудите как да ги отлепите от екрана, решението е пред вас. Не че Minecraft не е готина игра, де.

Карат децата да следват инструкции

„Изми ли си ръцете?“ е най-често повтаряната реплика от всички майки, бащи, баби, дядовци и каквито по-възрастни хора има наоколо. Но докато децата се бунтуват срещу постоянната среща с водата и сапуна, инструкциите в игрите въобще не ги карат да драматизират. Защото иначе играта няма да може да се играе.

Децата си дават парите за игри, а не за боклуци

Игри като MTG, Yu-Gi-Oh! (и всички подобни) карат хората, които ги играят, от време на време да дават малки суми, за да си купят най-новите карти. Което учи децата да планират бюджета си (ако разбира се не сте им отпуснали неограничен такъв). А и тези карти не се крият – тоест виждате какво влиза в живота им.

Имате по-здрава връзка с тях

Или поне така се надявам. Ние играехме от малки всичко, което имаше наоколо – от бридж, сантасе, белот, о‘хел, вист, канаста и прочие игри с карти, през табла, дама, Не се сърди човече, до първите Монополи, Скрабъл. После ролите се смениха – ние започнахме да учим родителите. И се надявам децата, като станат тийнейджъри, да знаят, че могат да се събират с други досадни тийнейджъри, за да играят нещо. Ние го правехме едно време (с много бири, но не казвайте на мама).

След всичко това смятаме, че е просто задължително да грабнете децата и да отидете на Sofia Board Game Weekend! От днес до неделя – 23, 24 и 25 март – във Фабрика 126!

cross