fbpx

Още когато става педиатър преди 10 години, Алисън Ескаланте знаела, че с родителството има проблем. „По-опитните ми колеги всеки ден обсъждаха колко паникьосани са майките и бащите и непрекъснато се питаха КАКВО СТАВА?.“, споделя тя. 

Днес д-р Ескаланте знае, че сме изправени пред парализиращ родителски страх, защото всички имат мнения как ТРЯБВА да отглеждаме с децата си. Страх, който прекъсва връзката ни с децата дори когато знаем, че точно тази връзка трябва да е наш приоритет. И ни казва в тази статия за psychologytoday как да се спасим от урагана ТРЯБВА!


Преди години, в една адски гореща лятна събота, докато се грижех за пациентите си, съпругът ми завел 4-месечния ни син на пазар.

Двамата спрели на щандовете с плодове и зеленчуци и мъжът ми започнал да му показва ябълки, круши и домати, за да го развесели. Изведнъж към него се приближила непозната жена: „Къде са му чорапите? Не знаете ли, че бебетата се нуждая от чорапи? Ще му настинат краката!“ Съпругът ми се сащисал.

Когато по-късно ми разказа за това, виждах, че се страхува да не му се развикам и аз. Вместо това му казах: „Това е абсурдно! Краката му няма да станат на шушулки за 5 минути в отдела за плодове и зеленчуци в горещ ден.“

Исках да открия тази жена и да ѝ разясня, че и двамата работим по 8 часа на ден и че не успяваме да преборим всички изисквани, свързани с отглеждането на първо дете. Исках тя да знае, че това, да откаже съпруга ми от пазаруването, няма да ни помогне да се грижим за сина си.

Поколението на моите родители би се шокирало от подобно поведение. Тогава са имали термин за хората, които се бъркат в чуждия живот – скандалджия. Но днес всичко това изглежда нормално - всеки има мнение за начина, по който отглеждаме наследниците си и не се свени да го изразява.

Непрекъснато чувам сходни истории от други родители, които ми казват, че изпитват огромен натиск. В пространството хвърчат най-различни мнения за това какви родители трябва да бъдем и някак си започваме да мислим, че непрекъснато се проваляме.

Искате ли да знаете истината? Вероятно наистина се проваляте. Всеки ден също като мен

Знаем, че не можем да сме безукорни, че грешките са част от всеки процес, особено някой толкова безпорядъчен, какъвто е човешкият. Но освен това знаем, че всички грешат и че рано или късно, нещата си идват на мястото.

Когато чуя схващането, че не трябва да допускаме грешки с отглеждането на децата си, започвам да се питам какво толкова ужасно може да се случи с тях. А какво толкова ще се случи, ако се справим блестящо?

Мразя да живея с бремето, че трябва да съм безгрешна. Мисля, че и при вас е така.

Ако го приема и живея сякаш няма връщане назад от грешките, тогава ще науча децата си, че реалността е такава. И това би било ужасно, защото искам за тях вътрешната свобода да имат красив живот, изпълнен със смисъл и общуване. Но перфекционизмът не е нещо радостно – колело за хамстер, в което непрекъснато бягаме, безкраен, неутолим стремеж.

Искам децата ми да израснат в съвсем различен свят. За целта трябва да ги науча как да се провалят, да се изправят и да опитват отново.

Това означава, че трябва да посрещам с търпение и разбиране техните грешки. А това изисква да подхождам по същия начин към своите, при това в присъствието на децата си.

Схващането, че нещо дребно може завинаги да промени съдбата на детето ни, ни побърква

Когато се присъединим към родителската общност, ние сме уязвими и отворени към съвети. Търсим напътствия. Но за заобикалящата ни култура е толкова важно да уцелим правилния подход от първия път, че тревожността ни връхлетява като ураган.

Отвръщаме му, като търсим верните пътища, но ни се налага да пресяваме информация от хиляди източници. Наскоро Алекс Уилямс написа в Independent, че „… страхът започва да изглежда като социологическо състояние… споделено културно преживяване, което се храни от алармиращи графики по CNN и бълва метастази в социалните мрежи“.

Ураганът „Трябва“

Когато станем родители, биваме всмукани в ураган от „трябва“. Трябва да направим това, трябва да сторим онова. И определено не трябва да правим онова другото нещо.

Това ни прави уплашени и неспокойни. Кара ни да полагаме огромни грижа за децата си, но отнема радостта ни. Казва ни се, че всяка наша постъпка има значение, че ако се издъним, ще навредим на децата си.

А ако поне за миг успеем да се измъкнем от урагана „Трябва“, може би ще забележим онова пламъче в очите на децата ни, когато видят нещо интересно. Именно там се случва животът.

Още по темата:

„Това дете защо е без шапка?!?“ или за даването на акъл от непознати

cross