fbpx

О, хайде да си го кажем. Децата са абсолютно вбесяващи понякога. Да, дааа, разбира се, че ги обожаваме. Нашите прелестни, малки ангелчета. И не само собствените ни ангелчета, но даже малките приятелчета на детето ви, братовчедчета и чудните дечица на най-добрите ви приятелки. 

И въпреки това,  децата са едно от най-вбесяващите и дразнещи неща на света. Всъщност, убедени ли сте, че сте виждали нещо по-досадно? 

Днес ще ви споделя моя топ седем на вбесяващите неща, които правят и които са оставили трайни травми, бръчки и милиони мъртви нервни клетки. 

Дете, което се влачи 

Ако сте имали дете, то това значи, че сто процента сте ставали свидетел на превръщането на въпросното дете от нормално дете в аморфна маса от желе. Вървите си вие по улицата, бързате за най-важната среща в живота ви и детето ви внезапно вижда нещо изключително вредно за ядене. Предявява претенции към него, а вие съвсем разумно му отказвате. 

Внезапно по магически начин, костите на детето започват да изчезват. Аморфната желатинова болест първо удря рязко в гръбнака и детето провисва. После краката му се огъват, главата започва да се люшка и то започва отчаяно да се влачи напред, сургайки противно крака по плочките. 

Някои, по-засегнати от остратата форма на желираност, падат на земята и всякакъв опит да ги изтеглиш нагоре завършва с неуспех, защото тялото им започва да прелива от ръкав в ръкав и от крачол в обувка, докато по лицето се стичат сълзи на мълчалив упрек. 

Дете, което знае неприлична дума

Вие сте в метрото, а вашето дете скучае. Досега е ритало предната седалка, каква страхотна идея, и след като сте му казали, че ако не спре, ще го изпратите в Силистра без хляб и вода, с огромно нежелание е спряло. 

Веднъж прочетох някъде, че на децата трябва да им е скучно, за да започнат да стават креативни. И това е точно така. Две минути скука в метрото и детето се сеща, че в детската градина е чуло думата „Боклук“ от малкия Стефчо, който очевидно расте в либерално семейство. 

Очаровано от този спомен, то се обръща към вас и се провиква „Ти си голям син боклук!“ Тъкмо ви се иска да умрете или да го убиете, и в тоя момент забелязвате, че хората наоколо (какви идиоти) гледат детето ви развеселено. То също ги вижда и получава огромен прилив на кураж. 

Докато се усетите, то вече крещи „Баба е боклук и тате е боклук, и Мария е боклук. Големи боклуци. Такива боклуци, че като тръгнат да се търкалят по планината надолу убиват един слон. Такива големи, големи, големи боклуци са баба и дядо“ . Нещата са извън контрол, вие сте извън себе си, а хората вече снимат с телефоните си. 

Дете, което си обува обувките сутрин

„Искааам сам, искам сам!“ Коя майка не иска да чуе това в 8:56 сутринта? Но какво можем да направим? Всички нови книги за отглеждане и възпитание на всестранно развити гении казва, че трябва да учим детето на самостоятелност. Да ги оставяме да преборват сами трудностите, да не ги превръщаме в зависими плужеци, а в смели и независими граждани. 

То също очевидно ги е чело тия книги и няма никакъв шанс да му нахлузите идиотските обувки и да го метнете на детска, за да хукнете на работа. Затова се облягате на вратата, призовавате всички светии и започвате ДА ЧАКАТЕ ДЕТЕТО ВИ ДА НЕ УСПЕЕ ДА СИ ВЪРЖЕ ОБУВКИТЕ, защото пак не сте имали време да го научите. 

8:56… 8:59… 9:04… 9:11… 

Животът бил кратък? Животът е безкрайно мъчение, което се точи пред очите ви, докато едвам се сдържате да не си разбиете главата в стената. 38 минути по-късно му връзвате връзките по негова молба и напълно изтощени и унили отивате на детска.

Дете, което има разхайтен вид 

Висящо яке, развързани обувки, разгащена блуза, разкопчан панталон. Всички тези неща са очарователно сладки при чуждите деца, признак, че децата скачат, тичат и изживяват едно активно детство. 

При вашето изглежда апокалиптично. Пред очите ви е собственият ви провал, че вече шеста година не можете да научите едно човешко същество да осъзнае колко много ви излага като ходи във вид на алкохолик бездомник. 

„Облечи си нормално якето“ е изречение, което съм казвала на три деца в продължение на 14 години. И ако случайно някога се почувствате лош родител, сетете се за това. Най-нелепото на висящото яке е, че само вие го виждате и само вас ви дразни до смърт. 

Дете, което ви разказва история

„Мамо, мамо, знаеш ли какво видях сега по Нинджаго? Първо там имаше огромна змия, но не такава, каквато си виждала. Не беше зелена, а много червена с осем огромни крака и държеше в устата си малка сламка за сок, който трябва да пие, за да остане истински червена, но тогава влезе Скай, който има най-якия меч на земята и тоя меч може да отреже единия крак на змията, но не и всички крака. Само единия крак.

И тогава змията с колко крака ще остане? С колко крака ще остане? С колко крака ще остане, мамооооо, с колко крака според теб ще остане червената змия, която пие от сламка. Ти не знаеш с колко крака, но аз знам, ще остане с девет крака, мамооооо. С девет крака. Аз ако имах девет крака, щях да съм футболист на националния отбор на змиите на Горната земя, където няма футбол, но аз щях да направя голямо състезание и щях да съм Скай на Горната земя, но щях да ритам футбол и Филип щеше да е там. Ти щеше ли да искаш да играеш футбол на Горната земя?...“

Дете, което се тръшка и реве 

Сополи, хвърлена шапка настрани, рев до Господа, щипане и хапане. „АААААААААААААААААААААААААААААААА“, „Мразя теее, ти не си ми истинската майкааа“, „Ти си грозна и ще те изяде слон!“ 

Това, разбира се, се случва на улицата или във фоайето на скъп хотел. Хората ви гледат, целият град ви гледа как вие не се справяте с живота си.

В такива моменти в главата ти нахлува кръв и искаш да го извлачиш нанякъде, където да го унищожиш. Но после се сещаш за съветите, които психолозите дават на родители в такива моменти. „Клекнете срещу детето, така че очите ви да са на нивото на неговите очи и със спокоен глас го попитайте защо е тревожно.“ 

Според мен, тия психолози никога не са виждали истинско дете и това, дето го пишат, е нещо като любовен роман за родители. „Тя се наведе и прошепна на детето си: „Но какво те тревожи, слънце мое?“. „О, мамо, имах малко камъче в обувката, но сега вече съм добре и отивам да уча по астрофизика“. 

В реалността, клякайки срещу детето си, забелязвате, че докато крещи с всички сили, сополът му се стича право в устата и се сещате, че нямате кърпа. 

Дете, което не иска да заспи

Не е ли поразително колко енергично може да е едно човешко същество в 23:17. Как го прави? Та нали до преди малко в продължение на 4 часа тичаше след един найлонов плик, после го хвърляше от дивана, после счупи телевизора, после го водихме в Пирогов да му извадят лего от гърлото, после то избяга и го гонихме по булеварда 25 минути, за да го натикаме насила в колата? 

Защо в 23:17 внезапно иска 11 чаши с вода, макар че през деня никога не иска? Защо иска да чуе пак онази приказка за овцата, която казва „пръц“, защо иска да ви пита кое е по-голямо – крокодилът или хипопотамът? Защо не спи? 

Ясно помните, че не сте му купували детски амфетамини, не сте му сипвали кафе и сте му спрели сладкото още следобед. С огромни сенки под очите и сълзи в тях, го молите да заспи, за да можете и вие да заспите, но то е свежо, безмилостно и неумолимо. Докато не ви довърши. 

И това е само началото. Само началото, защото нищо не може да ви подготви за пубертета. Нито Беър Грилз, нито Ким Кардашиян. Но все пак, дотогава поне се научават да си връзват обувките. 


Алекс Попова днес е в Майко Мила със страхотен, да не кажем СТРАХОВИТ, разказ за това чудо на чудесата “бебешки пубертет”. Някои деца ги тресе яко, други въобще не минават през тази фаза. 

Ако сте от последните, вие сте истински щастливци и ще имате повече нервни клетки в запас. За другите – спокойно, тъкмо ще излезе от “бебешкия” и ще вземе да дойде същинският пубертет. Важно е забавлението никога да не спира.


До ден днешен се чудя какво толкова му се стряскат хората на пубертета – имам предвид онзи през който момчетата се сдобиват с очарователния мъх над горната си устна, а момичетата – с непреодолимо желание да си боядисват косата поне 6 пъти на седмица. 

Вярно, вероятно е притеснително за отрицателно време да се превърнеш от на баба любимия внук в космат, миришещ на пот, дангалак с писклив глас и съмнителен вкус за дрехи. Или от малко момиченце с плитки и рокля на Елза в пъпчасала метълка с пиърсинг на носа и планове за татус на цял гръб. 

Но този пубертет си е някак очакван и в реда на нещата, а и родителите ти старателно те подготвят за него през цялото ти детство. Горе долу откакто си проходил, у вас се подмятат реплики от сорта на “Колко бях сладка като дете, после в пубертета качих 28 кила и носа ми порасна като на дядо ти”, или окуражаващото “Радвай се на тая кожа сега, че после....” . 

И така, добре информиран, крачиш неуверено към тая неизбежна участ ПУБЕРТЕТА, в очакване на пъпките, хормоните и отвратителния характер на по-големия ти брат. 

Никой обаче не те подготвя за бебешкия пубертет

Може би защото самият израз звучи малко помпозно и ако някоя майка случайно го употребява, неизбежно започваш да я гледаш, както гледаш веганките, антиваксърките и редовните консуматорки на годжи бери и конопено семе. Тъпо. 

В следващия момент обаче се сблъскваш фронтално с него. От миловидно създание, което тъкмо се е научило да казва “моля” и предизвиква в теб неописуема гордост и чувството за изпълнен майчински дълг, детето ти се превръща в нещо средно между Мегз и Тити Папазов: създава излишни драми и обилно си поревава

Така например напълно в реда на нещата е то да грее от радост, защото току-що сте взели лилаво балонче с еднорог, и после да избухне в нечуван, дори за родилно отделение, рев, защото всъщност е искало розово и вече не харесва лилаво, още по-малко пък еднорози. Това в рамките на около минута и половина. 

Докато гледаш невярващо и се чудиш “къде сбърках”, то отново изглежда добронамерено и достатъчно мило, та да те заблуди, че бурята е отминала – до след още минута и половина. 

Събуждането

Можете само да си представите как минава една типична делнична утрин с такова същество – тогава, когато нещата трябва да се случват бързо. Имате някъде около минута безгрижие след събуждането, докато не разбере, че днес е понеделник и трябва да ходи на градина.  

Тежко́ ви, ако научи тази новина още в леглото. Тогава единственият начин да го изкарате от там е с помощта на Скалата – ако случайно живее у вас. Разбира се това е само в някои дни. В други то особено много обича да ходи на градина, обожава каките там, по-известни като лели по мое време, и изобщо не си спомня, че някога не му е харесвало. 

Обличане

Дори фазата събуждане да е минала гладко обаче, рано или късно ще стигнете до фазата обличане. Тук нямате правилен ход – може вечерта да сте избрали дрехите заедно, да сте преговорили многократно с какво желание ще ги облечете днес. Забравете. 

Няма НО, казвам ви ЗАБРАВЕТЕ. 

Нищо, приготвено за обличане преди повече от 5 минути, не се одобрява вече, затова веднъж облекли се, трябва да напуснете помещението с гардероба възможно най-бързо. В противен случай ви грози опасност от повторно преобличане, а тогава дори и будистки монах в нирвана би се напрегнал. 

Също да знаете, че опитът ви да съчетаете нещо по цветове единствено ще доведе до огромни количества сълзи и реална опасност от дехидратация. Абсолютно противопоказно е и да вадите дрехите сама от гардероба.

Ще загубите ценни 10 минути, в които детето ви първо да възвърне нормалния си цвят след рязкото посиняване от рев, след което да започне да издава някакви членоразделни звуци, подобни на думи, и някак криво ляво да ви обясни, че не ВИЕ, а ТО САМО̀ е трябвало да извади дрехите. 

Накрая ще станете печален свидетел на завръщането на дрехите по местата им в гардероба, само и само за да може ТО САМО̀ да ги извади отново. В случай че е зима, и дъщеря ви на финала е с клин под лятната рокля, а синът ви дори се е съгласил да си сложи чорапи, можете да си отдъхнете – минали сте тази фаза успешно. 

Закуска

Малко ме е страх да започна с етапа закуска, но ще трябва. За нея трябва да поемете въздух, да си наместите де що чакра имате и да плюете здраво през рамо (не по кухненския плот, ако може). 

Ясно е, че детето ви иска торта с шоколадови бонбони и сладолед за закуска, а вие сте му приготвили здравословно ядене от последното издание на “Рецепти за здрави деца”. Това не е големият проблем. 

Всъщност истинското предизвикателство е пробутването на хранителната добавка, която пиете в тоя момент – още повече ако е под формата на сироп в ТЪМЕН цвят. 

Тъмните цветове според децата (както и зелените, плуващи в супата) са извор на всички злини и нечистотии в тоя свят и в никакъв случай не трябва да бъдат поемани. Единственият начин да му го пробутате е, ако евентуално таткото е вкъщи и е възседнал детето ви, вие му държите устата и пеете неуморно “Хей ръчички”, а съседът, ако е бил така добронамерен, че да се отзове, налива сатанинската течност. 

После, разбира се, трябва да предвидите 20-ина минути за последвалата истерия, но това едва ли ще е проблем, като се има предвид че вече сте закъсняли с общо поне 40 минути. 

Хубавото в цялата работа е, че минете ли етапа със сиропа, пробутването на здравословната закуска си е направо играчка. Нещо като след Толстой да прочетеш Паулу Коелю – почти не го забелязваш. 

Зъбите

Виж обаче не може да се каже същото за последвалото миене на зъби. Отново ви обръщам внимание, че за детето в бебешки пубертет е от изключително значение да прави всичко САМО̀. Това означава, че макар и закъснели с 40 минути, вие трябва да стоите неподвижно и да наблюдавате мълчаливо как детето ви си мие зъбите за още около 10 минути. Това горните. После следват и долните. 

И да не сте дръзнали да спестявате време и да вадите якета и обувки междувременно – внезапното поемане на паста за зъби в бронхите не е съвсем препоръчително за малки деца. 

След зъбите обаче ще се усетите, че ако продължите така, е възможно да изпуснете и обяда в детската градина, затова напълно съзнавайки евентуалните рискове, се заемате да обувате детето САМА. Последиците не закъсняват – напускате жилището с оглушителен рев, с което и бележите края на поредната делнична утрин в условия на бебешки пубертет. 

Споделяме с вас един текст, който Надежда Хинчовска ни изпрати преди известно време. Тогава още беше зима, но бързо се оказа 15 градуса и някак нямаше вече сняг, който да ви метне пълноценно в мизансцена. Е, сега е пролет, но пък снегът се появи отново, затова четете и се смейте, и не страдайте, ако вие сте ентусиасти, а детето ви не иска да излиза в студа – поне може да се редувате с шейната, която вече си е само ваша.

--------

Зима е. От време на време сняг, от време на време - пролет. Сложно е. И странно. И неразбираемо за хората. За нашето дете, оказа се, още повече.

Мислите, че всички деца обичат снега, свежия въздух, щипкането на бузките от студа, игрите, шейните? И аз мислех така. И аз го очаквах с нетърпение, защото в себе си още отглеждам дете и то има нужда от компания в дивотиите. Докато не дойде втората зима на моето мъжко отроче (през първата зима още му беше все тая дали ще е в снега или във вълните) и с татко му не разбрахме за ПОРЕДЕН път, че нищо не се получава така, както си го представяме.

В един приятен зимен ден с щедро слънце децата в нас, въоръжени с целия си ентусиазъм, шейната, раницата, шапките и няколко чифта ръкавици, приготвени за безкрайна игра в снега, ние (по-долу наречените майка и татко) щастливо започнахме да опаковаме отрочето за излизане.

Сцена 1: Обличането

След няколко пъти отрицание при въпрос „Ще излизаме ли навън?“ най-сетне чуха „Да“-то, което очакваха, по-развълнувани и от мъж, току-що чукнал коленце в пода с пръстен в ръка.

Започва се. Смяна на панталони, бельо, чорапи. Фиууу – дотук добре. Сега идва ред и на тежката артилерия – ски панталона против намокряне. При вида на това УЖАСНО НЕЩО сякаш се отваря ада на бебешкото недоволство. Отрочето започва да буйства, да „не ицка“, да лежи по земята и всичко протестиращо, за което може да се сетите, или пък не. Майката и таткото обаче са много търпеливи и спокойни (вече са тренирани) и първоначално започват с добро (но то „НЕ ИЦКА!“ бе!).

След пет минути обаче сцената изглежда така: таткото е хванал детето през горната част на тялото, майката тъпче краката в панталоните, а детето вече се дере, мята и подсмърча, все едно го колят. Идилия! Дано съседите не мислят това, което майката си представя, че могат да си помислят при тези сцени.

Със същото квичене и хватки тъпчат и апреските, които са по-коварни, защото се измъкват лесно и момчето това много добре го знае... Таткото се облича с едно преобръщане, като от филмите; майката вече е „пенясала“ и се чуди дали да не си остане вкъщи; отрочето продължава да оплаква тежката си участ да бъде ИЗВЕДЕНО. Всички се мятат в асансьора със замах.

Сцена 2: Излизането

Вече са пред блока, опитват се да стигнат до парка. И греда. По-точно: тротоар. Тротоарът, където нещата ще поемат драматичен обрат.

Детето е в отрицание. Според майката – вечно отрицание. И майката и таткото стърчат (отново най-спокойно) и изчакват (както пише по книгите) този момент да отлети, да са му дали простор за проява на чувствата и да му покажат, че го разбират. Чудесно, много ги бива! Напрежението обаче започва да расте, защото по нищо не личи, че детето ще се превърне в едно успокоено слънце, което ще разтопи снега от прегръдки. Дори напротив! Следва най-безизходната ситуация: детето отмята глава, обръща театрално очи и полита назад, със засилка към земята, като на половината път минава на забавен каданс от Матрицата, защото да не е лудо да се удари с такава сила в тротоара!!! Полягва немощно и тъжно (не забравяйте, че има сняг), притваря очи и подсмърча печално... Да, може да му е студено, но сам си го прави.

И те пак стърчат и чакат, а вече и пуфтят. Следва цял рецитал с обяснения: „Колко хубаво ще е с шейната!“, „Ще се замерваме с топки!“, „Хайде, ставай, ще вземем близалка!“, „Добре де, ще се разходим само малко.“, „Няма как в колата, тръгнали сме в парка.“ и прочие, и прочие.

Сцена 3: Прибирането

Никъде и с нищо не успяват да пробият тази ината барикада. А детето дори не е станало от земята! Полекичка и техният ентусиазъм си взима личната шейна и се оттегля сърдит да се пързаля. Ми то и те са хора и се изнервят, вие за какви ги помислихте?

Гледат детето, гледат хубавия зимен ден, гледат пак детето. Сърцата им плачат, че изходът явно е един: прибиране. Или по-точно: изход няма. Ядосан, таткото мята детето като чувал с картофи на рамо, то отново извисява своето „не ицкам“, вече и то не знае какво не ицка.

Майката хваща шейната и така я стяга главата, че ако беше с шапка щеше да каже, че я стяга шапката. И целият актьорски състав от тази драматична сцена се прибира в апартамента.

Там положението не е по-добро, но поне не ги слушат и гледат хората (освен споменатите съседи) и ще си го запазят за себе си.

И така, мисията беше невъзможна. Детето беше невъзможно, защото: „То само, когато знае к‘во му е, само то си знае к‘во му е.

THE END.

P.S.: При следващия пухкав сняг последва и нов опит за изпълнение на мисията, този път включващ братовчед от Париж, леля от Кайро, познатата шейна, познатите родители, познатото дете и другата леля с кучето си. Изправиха ли ви се косите? Защото тези на майката още са, а така ѝ се искаше да се накъдри!

Преди време повишихме градуса на интернета с текста на Диана Гигова за тръшкащото се дете. Решихме, че е време да върнем интереса върху темата и да поговорим какво да правим, когато детето започне да се тръшка и има ли смисъл от „наказания“ в този момент.

Наскоро в един от майчините форуми майка сподели как, вместо да накаже провинилия се син, защото е направил някаква страшна беля, тя го е прегърнала. Реакциите не закъсняха – другите майки я осъдиха, че така тотално сбърквала детето, като го наказва чрез прегръдка.

Повечето добри родители изпитват понякога необходимост да покажат ясно на децата си, че правят пакости или се държат невъзпитано. От друга страна, някои родители смятат, че успешно се справят с възпитанието на децата без изобщо някога да са ги наказвали.

Всъщност много е вероятно отношението ни да зависи от това как са били гледани самите родители.

Поинтересувахме се какви са алтернативните форми на наказание, които няма да се върнат обратно като бумеранг към майчините ни глави някой ден, и да ни ударят с порастващо, невъзпитано и емоционално нестабилно дете, за което ние сме виновни.

Ако очаквате да прочетете колко ефективно е да наказваш детето да стои на колене върху ронена сурова царевица, затворете тази страница – живеем в 21 век, когато смятаме децата за човешки същества с разум и интелект.

Затова ето няколко по-уважителни примера как покажете на детето, че това, което прави, не е хубаво.

Но преди да пристъпите към тях, първо се успокойте. Добре е да сте спокойни преди да наложите каквото и да било наказание.

Поемете си няколко пъти въздух дълбоко, за да се преборите с естествената си първична реакция на гняв. Успокойте лицето и гласа си. След това опитайте едно от тези алтернативни наказания, които работят... понякога.

Съвместното наказание. Изолацията, присъща на самотното наказание, когато пращате детето в стаята му, може да е ужасно тежка за деца, които понасят самотата трудно. Затова вместо да го пращате самичко в стаята му, отидете с него и изкарайте наказанието заедно. Използвайте времето, за да обсъдите поведението му и в кое точно детето е сгрешило.

Опитайте се да разсеете детето. Колкото по-малко е детето, толкова по-невъзможно е да обсъдите с него поведението му или с приказки да го придумате да спре да се тръшка. Тогава то е в окото на бурята и няма майчина или бащина дума, която да го успокои и да го върне на земята.

Затова, ако усетите, че настъпва момент на тръшкане или приближава бурята на истерична сцена, се опитайте да разсеете детето преди да са го увлекли емоциите. То иска да се люлее на люлката, но точно в този момент едно момиченце се качва? Преди да е дошъл Страшният съд, припомнете му колко забавна и страхотна е пързалката (или каквото детето ви смята за също толкова забавно, колкото люлката).

Вие най-добре си познавате детето и знаете от колко могат да му се подпалят нервичките, съответно и вашите, затова предотвратете военния конфликт още преди да се е случил.

Направете нещо комично. Виждали сме майки, които в разгара на тръшкането на щерка им в магазина, застават лице в лице с нея и започват да правят комични физиономии и гласове, все едно имитират тръшкането ѝ по ужасно смехотворен начин. В 9 от 10 случая детето похълцва няколко секунди и истеричното крещене се превръща в смях.

Предложете алтернатива. Децата невинаги разбират света на възрастните, особено когато стане дума за пари и за купуване на неща. Най-честата ситуация е да видим тръшкащо се дете в магазин, което почти се влачи след майка си в ярост и сълзи, защото тя не иска да му купи камионче от филмчето „Коли 2“ за скромната сума от половината ѝ заплата.

Няма как да обясним на малкото хлапе концепцията за труд, заплащане и битови сметки. В тази ситуация можете да предложите на детето алтернатива – нека избере самичко дали да бъде купена зърнена закуска с играчка-изненада (например) или друга играчка на същата стойност, като закуската.

Ако не иска да чете книжка точно в този момент, дали иска да излезе да порита топка или да поиграе с конструктор например? Идеята е, че отнемайки желания обект, който е повод за тръшкането, да му предоставяте алтернатива, която да е удачна и за вас, и за него.

Този подход, между другото, е доказан от наши приятелки, които се кълнат, че така децата се научават по-лесно да взимат важни решения като по-големи и определено спестява тръшкания за играчки в детските хипермаркети.

А сега ни кажете вие как дисциплинирате децата си, особено по-малките, които са склонни да се разфучат, защото бананът се е счупил и няма как да го залепите, както и да лежат на тротоара, защото не сте им купили близалка.

Мъдрите хора, бабите и всякакви експерти казват, че всяко дете е уникално, а ние ще допълним - начините, по които се тръшкат различните деца, също са разнообразни и уникални! Ние не е да не сме писали за тръшкането - първа беше Милена Стоянджова-Павлова с текста ѝ Помощ, ТО пак се тръшка!, а след това лепта в темата даде и Диана Гигова с разказа Детето ми се тръшка и аз не съм виновна за това!

Както вече сме разгледали в различните академични трудове на майки по темата "тръшкане", най-често срещано е тръшкането с плач и мрънкане, след него се нарежда тръшкането с драматично волево хвърляне на малкото детско телце по пода, в комбинация с мятане на дребни предмети и много жален плач, който се чува от съседната улица.

След тези два най-разпространени видове тръшкане обаче иде тежката артилерия, която кърти врати и предизвиква свободно падане на алуминиева дограма и прозорци, а именно

ПИЩЕНЕТО

Ако нямате свое дете, което да пищи, вероятно все някога сте имали съседско такова.

Уникалното в повечето пищящи деца е, че между 11 и 22 часа гласовите им струни не могат да произведат звук с по-малко от 100 децибела, което също е своеобразно постижение (простосмъртните ни уши са свикнали на обичайно човешко общуване с около 60 dB).

А след 23:00 часа, някъде докъм полунощ, когато явно се опитват да ги приспят (или екзорсист да го упои, не сме сигурни), децибелите на пищящите деца надхвърлят 125 dB.

Ако не отглеждате вкъщи пищялка или не сте срещали такъв феномен, пуснете тото. Но не се заричайте как никога няма да ви се случи да имате дете, което пищи с всички сили.

И сега, ако докато четете това, около вас звучат сирените за 2 юни, но идващи от мънички детски дробчета, поздравяваме ви, ако всеки ден попадате поне в една от тези ситуации и още сте с разума си!

Опитвали сте всеки съвет, който близки, познати и напълно непознати са ви давали.

На опашката в супермаркета са ви посъветвали да не му обръщате внимание? Пробвано. За жалост, то започва да пищи още по-неистово в момента, в който затворите вратата на детската стая.

Братовчедка ви е казала да говорите с него като с голям човек и да му обясните, че не е добре да се държи така... макар че то още не съзнава, че има нос и не знае за какво служи той, а от вас се очаква да водите концептуален разговор за обноски и уважение.

Някъде в интернет някоя майка ви е дала съвет да го гушкате, защото детето всъщност има нужда от успокоение и майчина ласка? Да, но след единствения опит да го прегърнете, докато то вие като койот, вече не чувате с дясното ухо!!

Колегата ви е посъветвал да го наказвате всеки път, когато пищи? Да, много благодаря! В дългосрочен план това означава И посещения при детски психолог, и сума ти други проблеми. Междувременно се премествате да седите по-далече от колегата.

Оставяте го да се напищи, защото това харчи енергия и може пък да заспи по-рано.

Поглеждате часовника и решавате да засечете след колко минути ще спре да пищи. Шест часа по-късно още се взирате в часовника, но отдавна не чувате, защото тъпанчетата ви са спукани и вече усещате пищенето само по вибрациите. Усъмнявате се дали детето наистина е човешко и дали е възможно пищенето да е някакъв вид зареждане на батериите???

Станала сте религиозна и вярвате, че или ще стане велика оперна звезда, или ще го надживее, преди вие да оглушеете, или просто скоро ще избягате да живеете в пещера в Родопите и майната му на всичко.

Молите се всяка вечер или да овладее височините на тембъра си и да го пратите да учи джаз някъде далече (много далече), или да се научи да общува с вас по друг, по-малко тих начин. Или да го израсне, както пишат по книгите, но никой не уточнява КОГА става това.

По-вероятно е да уцелите числата от тотото, отколкото да познаете кога и за какво ще се разпищи (пак).

Възможно е тази сутрин да е пищяло така, че и на Бузлуджа го чуват, само защото сте му дръпнали ръцете точно преди да бръкне в контакта. Това не значи, че довечера няма да опищи квартала, защото не му давате да си яде шампоана, докато го къпете. Ако пък много ви се спи в 6:20 сутринта и вместо да му дадете попарата със зелената лъжичка, му давате бялата, много е вероятно да ви чака звуков ад.

Увеличавате звука на телевизора или радиото, за да не чувате писъците на детето. За жалост само минута по-късно вече не чувате И с лявото ухо и ви остава само зрението, за да отбележите доволната детска физиономия.... защото детето е приело това като игра кой кого ще надвика. А може би се радва, че най-накрая някой умее да общува на неговото ниво (децибели)! Изключвате телевизора и си напъхвате главата между две възглавници в хладилника и съжалявате за десетките пъти, в които сте се подигравали на съседката отгоре, която е искала тишина.

Тапи за уши. Няма нужда от повече думи. Продават ги в аптеката и не са скъпи. Хубави, плътни, лесни за почистване, винаги на една ръка разстояние - божествените тапи за уши. Те са като хубава алуминиева дограма за крехките, клети майчини уши. Не спират пищенето, но поне вие не го чувате. Най-накрая ТИШИНА.

И три пръста нагоре като Катнис Евърдийн от "Игрите на глада". Ето така.


Миналата седмица един наглед безобиден пост разбуни обществените духове – сигурно всички се сещате за него. В него клетата, разсеяна Елисавета публично благодари на една добра непозната жена, платила шоколадовите бонбони на двегодишното дете на нашата приятелка, която се озовала на касата без портфейл.

Постът (може да го видите тук) предизвика всякакви реакции – от благодарности и адмирации към извънредно щедрия жест на жената до критики по редица параграфи: 1. защо детето се тръшка в магазин; 2. защо детето яде шоколад и 3. защо детето яде ТОЗИ шоколад.

И тъй като критиката по втора и трета точка са невалидни от обществена гледна точка, (тъй като е личен избор на родителя дали и какъв шоколад ще яде детето му), по първа точка днес пускаме един читателски текст, който представя доста добре темата за тръшкането.

Повечето деца се тръшкат. Най-вероятно и вие, които четете в момента, в някакъв момент също сте лежали по тротоарите и в сте крещели в магазините. Затова, вместо да съдим и назидаваме родителите на тръшкащи се деца, можем просто да проявим разбиране, а може би - ето сега една авангардна идея - дори и съчувствие. Защото, бъдете сигурни, на никой родител не му е все едно, докато детето пищи пронизително в магазина или на улицата. Но понякога просто НЯМА какво да направиш. 

В Майко Мила! вече сме публикували мнение по темата – Милена Стоянджова-Павлова написа текста Помощ, ТО пак се тръшка!, а днес ви представяме и текста на Диана Гигова. Знаем, че той също ще предизвика полемика, но, както всички знаем, в спора се ражда истината. Така че - приятно четене и обсъждане.

***********************************

Попаднах на един пост, чийто благодарствен фокус някакси се измести и акцентът се измести върху това, че едно дете се тръшкало в магазина за кутия бонбони. Под него имаше стотици коментари, от които аз онемях.

Изчетох ги. Не знам защо. Но се чудех да се смея ли, да се пуля ли...и предпочетох да го напиша.

И сега очаквам вълна от подобни коментари. И премъдри съвети. От които обаче, полза няма да има.

Хем съм далеко, хем съм с мои си виждания, хем ВСЯКО ДЕТЕ е много различно оот останалите. Особено ако ги имате по няколко около себе си, в близки възрастови граници – така, за сравнение. Сравнение не за това кое как се справя, а колко различни всъщност могат да бъдат.

Детето ми се тръшка. В последните две седмици - всекидневно.

Да, намира си емоциите. Да, не знае как да се справи с тях.. все още. Да, бидейки на две и половина – в ОНАЗИ фаза е. И, да – има различни допълнителни фактори, като това, че баща му от точно толкова време не е тук.

И че програмата ни е пълна, и аз тичам с две деца като линейка: доктори, музикално училище, ясла, горска ясла, рождени дни, ремонти на велосипеди, товаро – разтоварителни–доставателни дейности, пазари, срещи в бъдещи градини, разни други небивалици посред лято, като кърлежи в главата, премазан крак, порезни рани и какво ли още не!

И онова неистово пищене в автобус, в час пик.

Дете №2 просто се тръшна на пода и започна да пищи. През целия безкраен 9-минутен път! Пищя, защото дете №1 седи на горната част на количката, а то, №2, трябва да е отдолу.

Нищо не помогна.

Нито прегръдки, нито говорене, нито каране, нито милване, нито игнориране, нито спирането на автобуса по средата на пътя от шофьорката и “милия ѝ“ скандал, който тя спретна на детето... вероятно за да му всее респект или за да ни подкани (тип “сещайте се сами”) да слезем.

НИЩО.

Аз го държах и му говорех, милвах, докато то се извиваше като струна и продънваше тъпанчето ми. Това беше най-безкрайно дългото ми пътуване... (почти също толкова безкрайно, като онова пътуване с таксито към болницата и първите родилни напъни, докато това същото дете бързаше да излезе).

И, да - говорих му. Много. И спокойно. За същия този изблик, само секунди, след като беше поутихнал, а детето хълцаше, докато си поемаше въздух.

Дали помогна? Едва ли.

Вчера то направи подобен изблик в яслата. Аз обаче храбро му казах ЧАО и още по-храбро почаках отпред, пред входната врата, за да съм там, ако нали.. ми се обадят да си го взимам.

И ми казвате, че вашите деца НИКОГА не са правили така?

Е, моите правят всичко.

От неистовото реване като бебета, когато ужасните им колики траеха поне четири месеца и половина, и нищо от сто и осемте хиляди илачи, съвети и друсания не помогна. След това дойде ред на зъбите...

Да, да, чувала съм, че има деца, дето нищо им нямало. И ни вик, ни вопъл, и по цели нощи спели.

Браво. Късметлии! (Сериозно. Да не сте посмели да ги будите за нещо тези деца!).

После започнаха фазите на развитие. Тази на отрицание повтори няколко пъти, така, за по-сигурно.

Тази за гнева - тоже. (Чудесно. Игнорирам, не разглезвам. Йога за ума. По 100 пъти на ден). И моето НЕ е НЕ! (Упражнение за напреднали поне 10 пъти на вечер. И много ОМ за кураж).

И никакви сладки неща! (но не предвидих другите деца, които каним на гости – едно от тях набута парче шоколад в устата на дете №2 навръх първия му рожден ден, пред очите на изумената му майка (АЗ!).

Само махнах с ръка (целият ми план за недаване на сладки неща ПОНЕ до двегодишна възраст стана на пух и прах).

Но това тръшкане, което изригва като вулкан от нищото, е висш пилотаж. Дотолкова, че започнах да обяснявам на всички наоколо, че детето е в ОНАЗИ фаза и затова няма да отидем там и там, и да правим това и онова. По-добре да си търпя изблиците сама и да се надявам, че скоро ще мине. Все пак – баща му след има-няма 5 дни се прибира, ей го къде е!!!

Но знам, че просто ми трябва търпение и нестихващи добри думи. Знам, че това е период, през който децата трябва да минат.

Ако сте били късметлии и вашите деца не са имали такива – поздравления.

Но моля ВИ, дами и господа, не си приписвайте заслугата за това. Дали едно дете реагира или не реагира в дадена фаза по начина, описан в големите книги, е първо до типа човек (да, детето е човек), и едва след това - до проекцията на родителите и тяхното поведение.

Това е психическо развитие. Ние, родителите, можем само да подпомогнем процеса с благоприятна среда и ведра обстановка, защото децата имат нужда да развият емоциите си, да се изправят срещу тях и да разберат какви са, за да могат в бъдеще да знаят как да ги разпознаят, да реагират на тях и да бъдат независими личности.

И ако не са минали през тази фаза сега, най-вероятно ще минат през нея на по-късен етап... май му викаха късен пубертет. Затова е по-добре и те, и вие да са подготвени!

За това – търпение и повече шоколад! За вас.

Милена Стоянджова-Павлова прави дебют в Майко Мила! с текст по една тема, по която можем да пишем години наред... Да, става въпрос за ТРЪШКАНЕТО - онзи ужас, който детето ви спретва, докато сте навън, в метрото, в автобуса и най-вече в магазин. Е, Милена сега ще ни разкаже за нейния син Ивайло, който се тръшка дори насън - смятайте за какъв характер става въпрос!

Когато за първи път детето легна на земята и започна да се търкаля във всевъзможни посоки с вой на умиращ чакал, аз стоях като препарирана и не знаех какво да правя. 1008 пъти по-късно пак не знам. Но поне не се препарирам. Просто стисвам зъби и се опитвам като един Хорейшио да намеря причината за нервната криза.

Причините могат да са толкова комични, че да се превивам от смях два дни, ако се случва на някой друг. Когато обаче касае мен, последното нещо, за което се сещам, е смях.

Топките не се въртят в сферата

Снощи, например, двайсетминутната истерия беше заради ципа на якето. Онзи ден беше трохата, която му залепна за чорапа и той не успя да си я изчопли сам, но също така не ми разреши да му помогна.

Миналата седмица пък тегленето на Националната лотария приключи преди да си изяде супата. Вследствие на това я метна по мен (супата, лотарията няма как) и легна на пода да страда горко, че топките вече не се въртят в сферата.

Тръшка се за толкова много поводи, че каквото и да започна да правя, първо обмислям дали ще се хареса на детето. Включително и на работа. Тази сутрин нервно започнах да подреждам химикалките и да се оглеждам като престъпник, защото имах чувството, че Ивайло ще изскочи отнякъде и ще кресне НЯМАААА! НЕЕЕЕ!.  След което ще хвърли целия моливник на пода с обвинителен поглед.

Този тероризъм продължавал поне до 3-годишна възраст. Така твърдят специалистите и другите майки, които стават свидетели на нервните ни кризи. Той за някоя глупост, а аз – заради него.

Случвало се е да легне на земята и добри хора да се опитват да го вдигнат, докато аз гледам лошо отстрани. Същите тези добри хора ми правеха забележка, че детето лежи на студено и не е редно да го зарежа така, нищо че съм на 2 метра, а навън е 20 градуса. Винаги има по някой, който идва и загрижено започва да ми дава съвети – от това да го нашамаря и да му дойде акъла, до „прегърни го и той ще се успокои“.

Да прегръщаш дива котка с бяс

Пробвали ли сте да прегръщате дива котка с бяс? Е, същото е. Няма смисъл и е сравнително опасно.

Майка ми и баща ми в началото с насмешка гледаха на оплакванията по телефона, Даже вярваха, че преувеличавам. Мъжът ми още мисли така, но това е отделна тема.

Баща ми дори си напъваше паметта дали едно време децата са били такива и решително отсичаше, че не са били. После по половин час дружно се чудехме къде сме сбъркали.

За да съм абсолютно убедена, че не е проблем с нервите или, не дай си Боже - някое страшно заболяване, заведох дребния на невролог. За един час преглед той се държа като пич, дори ме попитаха всъщност какви са ни оплакванията и бях убедена, че на мен ще ми изпишат хапчета. Детето било абсолютно здраво във всеки смисъл на думата и нервните кризи щели да отшумят постепенно (А МОИТЕ?!?).

Апропо, веднъж се засякох с майка, чието дете биеше всички рекорди по тръшкане и рев. А тя изглеждаше все едно е излязла от спа процедури – от нея лъхаше спокойствие и топлота. Осмелих се и я питах как е постигнала това.

Хапчета!

„Хапчета!“ беше краткият и неочакван за мен отговор.

Ааа, казах, мента, глог и валериан?

„Не, не, силни хапчета!“, обясни тя и отиде да обърше сълзите на сина си. Той лежеше в най-дълбоката локва и озвучаваше квартала.

Едно време отсичах решително, че когато имам деца, моите няма да се тръшкат. Някой горе много се е смял и специално ме е уредил с мрънкащо човече. В календара имам две дати от миналата и една от тази година, които старателно ще запомня. Въпросните дни минаха без рев, тръшкане, кризи и мрънкане. Те бяха светлият лъч в дългия тунел от крясъци и недоволство, разлят сок и петна по дивана. Тогава с мъжа ми започвахме да планираме второто дете, да се разнежваме и да си обещаваме разни неща, окъпани в розов прах от еднорози. Естествено, още не сме изпълнили никое обещание, защото еуфорията ни минаваше със следващата истерия.

Има спокойни и мили деца. Има такива, които са кротки само докато спят. А има и като моето – дори насън се старае да ме нарита и да ми напомни кой е шефът, ако случайно съм се отпуснала блажено. А аз мога само примирено да въздишам и да си припомням какво мислех за тръшкането и възпитанието.

Затова не се подигравайте и не давайте напътствия, ако видите търкалящо се по земята дете с изчервена до ушите майка. Може и на вас да ви се случи!

cross