fbpx

Това е Милена, която може да вдига тежко. Ама много тежко. И го прави в олимпийски стил с изхвърляне и изтласкване, защото тренира вдигане на тежести. Не е спряла да "вдига тежко" и по време на бременността си и даже тогава е имала съвсем добри резултати.

Милена се определя като мечтател, човек на ръба, експериментатор и идеалист. Работи като IT, а сред любимите ѝ занимания са спортът и готвенето. Днес в рубриката ни “Жените могат всичко” ви представяме именно нея, защото смятаме, че е вдъхновяваща с труда и постоянството си, а и с това че може да дърпа стотина кила тяга, докато е бременна. Следим я в Mom & Weightlifting.


Как ви привлякоха олимпийските щанги?

Започнах преди около 5–6 години случайно. Беше изблик на спортна злоба. Мъжът ми, който тогава ми беше гадже, се беше зарибил и гледаше постоянно клипчета, опитваше движения в залата и т.н.

Не намирах този спорт за особено привлекателен, но не приемах той да може да прави нещо, което аз не мога. Така започнах да се бутам между шамарите и да се уча наравно с него. Е, надминах го, влюбих се в спорта и той се превърна във важна част от живота ми!

Каква е разликата между вашето вдигане на тежести и вдигането, което повечето от нас практикуваха във фитнеса, когато имаше фитнеси?

Аз тренирам изключително олимпийско вдигане на тежести – движенията изхвърляне и изтласкване. Дотолкова се бях запалила, че с мъжа ми движехме доскоро две зали, в които се тренираха различни спортове, включително и вдигане на тежести. 

По стечение на обстоятелствата точно преди планираната ми сватба останах без зала, но намерих начин да продължа да тренирам. Малко след това забременях. Истината е, че през последните години все имаше обстоятелства, които ми пречеха да гоня високи цели и да отдам наистина време на тренировките, но по-важното е, че така и не се отказах и продължих да се развивам, съобразявайки се с обстоятелствата. 

През тази толкова особена година на карантини, се оказа, че наистина трябва да съм креативна на макс. Родих сина си Алексей през февруари и веднага почнах да правя планове как ще тренирам. През март вече бяхме закотвени вкъщи, та нямах много избор. 

Въпреки това ми се роди идеята да тренирам лятото на двора на нашите, за да може те да гледат Алекс, докато тренирам. Получи се да ви кажа – добре, че баща ми ми се връзва на акъла. Сега след като пак няма зали, измислих дори по-голяма „магария“ – тренирам в хола на нашите.

Как изобщо се “осмелявате” да влизате в толкова мъжки спорт? Не ви ли е казвал някой нещо подобно? И какво всъщност са ви казвали, когато е ставало дума какво тренирате? 

Доста години се занимавах с бойни спортове, така че за хората не беше кой знае каква изненада, че тренирам щанги. Разбира се, майка ми постоянно ми обяснява как това е абсурдно и ще си докарам какво ли не и как не може жена да вдига тежести. Тя, разбира се, знае, че няма да я послушам, но си е нейна работа да ми го повтаря. Мъжът ми ме подкрепя.

Добре, а никой ли не ви е казвал, че бременните не трябва да вдигат тежко?! Кажете ни, Милена, за вас какво е “тежко” в буквален и преносен смисъл? 

Като разбрах, че съм бременна, първата ми мисъл беше „Край, повече няма да тренирам с това желязо“. През третия месец от бременността бях две седмици на обиколка по Адриатика – нещо като меден месец, и не тренирах, свиквах с новото ми състояние и се примирявах. 

През това време бях обсъдила притесненията, които имах, с треньора ми и решихме, че все пак стресът ще е твърде голям, ако спра да тренирам изобщо, и просто ще го караме много леко. Успях да намеря и моя си лекар, който някак ме подкрепи с тренировките или може би не знаеше точно какво тренирам, и нещата почнаха да се случват. 

През тези 9 месеца спрях да гоня високи цели и постижения. Исках да се чувствам добре, да бъда в движение и да имам енергия. За учудване на всичките тренировките ми се получаваха доста добре и напредвах сериозно. Чувствах се силна, във форма, в настроение и най-вече спокойна. Можех и сама да си връзвам връзките на обувките до последно! Отдавам тези положителни усещания именно на факта, че не промених коренно начина си на живот по време на бременността и тялото ми не се наложи да премине през допълнителния стрес и от подобна промяна.

През цялата си бременност ли вдигахте тежести? Имаше ли момент, в който спряхте?

Тренирах точно до датата на термина ми, като преносих 7 дена. 

Сега да питаме дежурното “А какво казаха хората?” и започваме с “хората” по домовата книга: мъжът ви, лекарят ви, треньорът ви, майка ви, момчетата в залата? 

Мъжът ми ме подкрепяше, защото виждаше сам резултата и колко добре ми се отразява. Родителите ми ги пазех малко настрани, защото знаех, че ще се притеснят много, още повече че аз съм недоносена и майка има своите основателни притеснения. 

Хората в залата много ми се кефеха. Някои в началото бяха скептични и мислеха, че поставям себе си и бебето в ненужен риск, но с времето се убедиха, че тренирам напълно осъзнато и контролирано. Сигурна съм, че на доста хора им беше интересно как и кога ще родя и дали няма да ми изтекат водите в залата.

Получавали ли сте критики и кофти подмятания?

Най-често чувах „Ще родиш в залата, момиче, спри се“, а аз пък взех, че преносих.

Да си поговорим за рекорди и постижения преди и след детето. Колко може да носите и колко може да не спите?

Докато бях бременна кляках и дърпах тяга със 100-ина кила без грам напъване. След като родих, 40 кг ми тежаха. За моя радост, Алекс си спеше, нямаше колики и като цяло е чудно бебе. В началото ми даваше нужното време да се възстановя и да тренирам. 

Сега, разбира се, няма спирка и е доста по-голям зор. Винаги като ми се отдаде възможност, го мятам на баща му. Най-голямото ми постижение е, че той е супер самостоятелен и активен и мисля, че му давам добър пример. Признавам си, че съня не си го давам и правих какви ли не схеми да може максимално да се наспивам. От ден 1 си спи в неговата стая, а при нощното кърмене го вземах при мен и докато си хапва, аз спях. Проявата на креативност е задължителна. Когато съм преуморена, просто не тренирам, а се опитвам да поспя повече.

Приличат ли си по нещо щангите и отглеждането на дете? 

Със сигурност. Най-малкото 3 кг бебе рязко става 6, 8, 10 кг и почва да си тежи. На моменти ми е много по-леко да вдигам щанги, отколкото да приспивам Алекс. Гърбът ми е постоянно схванат и бицепсът ми расте всекидневно. Направо гледането на дете си е като да си профи щангист.

Колко пъти тренирате седмично и как успявате сега, когато залите са затворени? 

Тренирам колкото мога. Целта ми е да се движа всеки ден – разтяжки, мобилност, свободни тежести, щанги. Невинаги успявам и понякога ми се отразява това, че не мога изцяло да контролирам времето си, но пък осъзнавам, че тази първа година на Алексей няма да се върне и искам да изживея с него каквото мога. 

Важно е да не спирам да тренирам и да се движа, но съм се заредила с търпение и съм сменила приоритетите си. За всичко има време. Тренирам от вкъщи, от хола на нашите или навън.

Има ли някакъв съвет, който искате да дадете на жените, които никога не са си и помисляли да пробват с щангите?

Щангите не са за всеки, но аз не познавам човек, който да е тренирал олимпийски щанги и да не се зарибил. Те са пристрастяващи и освен че тестват физиката и психиката, развиват мобилност и гъвкавост и на мен лично ми помогнаха със стари травми. 

Определено от всички спортове, които съм тренирала, този е най-щадящият. Знам, че звучи странно, но е така. А дали е женски или мъжки спорт – не знам. Жените са доста издръжливи – бременността и раждането го доказват, така че въпросът остава отворен. 

Важно е, като при всеки спорт, да се тренира с треньор професионалист, който да те научи да изпълняваш правилно движенията и да направи целесъобразни програми. Каквото и да тренираме, трябва да сме осъзнати, да изпитваме удоволствие и да се учим постоянно. Движението е здраве, особено в такива времена.


След като ни сподели, че истински я е страх от момента, в който синът ѝ ще стане първи клас, Мая Цанева е тук, за да ни каже, че декември е един ужасен месец за несръчните хора. Няма как да се радваш на цялата празнична суматоха, изискваща печене, рязане, украсяване и куп други дейности от графата "ръчен труд", ако ръцете са ти завряни в... е, някъде, откъдето явно не могат да бъдат извадени, за да турят малко коледен възторг на клонче. Признаваме си, напрежението е голямо, а общественият натиск – още по-силен, защото се очаква всички да можем всичко, а макар и по Коледа, невинаги стават чудеса.


Ако някой ме попита харесвам ли Коледа, краткият отговор би бил „да“, а дългият „да, но...“ Това „но“, което прави празничният месец леко или силно дразнещ – според деня и задачите, не са обичайните заподозрени Марая Кери или Дядо Коледа, който търси бързи кредити заради Снежанка по бикини или заради адското пазаруване. Не, не и не. Ще понеса всичко това, но не и възторженото и захаросано желание да творим коледни красоти всички, заедно, по възможност в големи количества и с възторга на дете, получило барабан за празника.

Аз съм с голямо въображение, но с две леви ръце. Вървя в комплект и с чифт недовиждащи очи, което затруднява силно каквото и да е усилие за изрязване по-фини линии, рисуване на изящни снежинки върху меденки, а не на последно място прави почти невъзможно ръчното изработване на ангелчета или снежковци.

Спомените ми от часовете по трудово обучение в училище (леле, колко съм стара!), са свързани с адски усилия да ушия гоблен на коте или куче, да изрежа фигура на елхичка в линолеум и да сготвя подобие на сандвич с яйце и сирене. По рисуване ми пишеха добри оценки, защото бях и съм добра в абстрактното изкуство, но на никого не му стискаше да сподели или анализира какво точно вижда. Поради тази причина аз съм голям почитател и сериозен потребител на магазини и майстори на фини ръчно изработени вещи и бижута и на изкуството като цяло. 

Но в живота на всеки родител идва ОНЗИ месец – декември, през който всички кошмари (или мечти), свързани с печене на килограми празнични мъфини, курабии и сладки, се сбъдват, и то в добавка с доброволното, но желателно упражнение по „труд и творчество“, както си ги спомням от училище. И тогава голата истина кой е бил първи по трудово обучение, рисуване и готварство и кой е плел гердани от макарони като по-лесно и безопасно занимание, а после е пържил яйца и ял филии с кашкавал до първото сериозно гадже, лъсва като бронята на коледната шейна.

В края на октомври, за Хелуин, синът ми беше поканен на домашно парти. В чата след поканата веднага някой зададе болезнения въпрос: „Кой какво ще носи?“. Под него се появиха дежурните отговори –  мъфини, сладки, кекс... Аз прочетох и написах кратко: „Да взема вино?“. Няколко палчета потвърдиха нуждата от вино при наличието на около 10 деца, много шоколад, сок и сладкиши. Все пак реших да постъпя като отговорен родител и попитах дали да не донеса нещо и за децата. Виното ме освободи от участието в състезанието за мъфин на годината и купих за децата нещо зловещо – карти помагала за учене на букви и цифри на български, английски и немски. Признайте ми, че това изисква въображение и остава послевкус, по-силен и от болки в стомаха след кофа лакомства!

Но дойде декември и моите неволи продължиха. Настъпи време да нижем пуканки за тържеството на децата. Ето как протече разговорът в родителско-учителската група онлайн:

– Здравейте, моля, донесете наниз пуканки за калпачетата на коледарите.
– Колко броя?
– За момчетата. (Явно момичетата нижат пуканки, а момчетата ги носят и изяждат после)
Аз: Всеки за своето дете или някой за всички деца? (Моля те, моля те, някой да обича да си играе с пуканки!)

Пауза в чата

Майка 1: Аз мога. Ако някой иска, може да помогне.
Няколко възторжени емотикони летят в онлайн пространството.
Аз: Аз съм силно несръчна, но мога да купя пуканки.

Помислих си да напиша, че мога да предоставя вино за мезе и за утеха или награда за доброто дело, но реших да запазя благоприличие. Не бях сигурна дали след това нямаше да ми пратят проверка за благонадеждност. Подарих вино на майката след тържеството.

Отървах се и този път, ух... Но няколко дни по-късно дойде покана за работилница в занималнята в групата „за запознаване с народните традиции“ или накратко – елате да украсяваме елхички, да правим суровачки и т.н. Помислих да спестя информацията на сина ми по две причини – първо в същия ден имаше тренировка по карате, от което виждах много повече дългосрочни ползи, отколкото от клетия опит на майка му за народно творчество, и второ, защото той е единствената, но не и любима причина да се науча да сглобявам кораби, совалки и всякакви превозни средства. 

Обикновено първото сглобяване на конструктор с негово активно участие приключва на третата инструкция, а останалите 97 остават в моите крехки ръце и здрави нерви. Предполагам, че това ми се връща за пропуснатите часове в прилежно рисуване на принцеси и умилителни моменти в готварство вкъщи. Въпреки това предадох поканата на младежа, а баща му му обясни дългосрочните ползи от каратето. И така той каза „да“ на бойното изкуство и „не“ на народното творчество.

Но животът винаги намира начин да ти го върне. Дядо Коледа му донесе китара. А тя идва в кутия с неправилна форма и, за съжаление, в магазина нямаше добра жена със сръчни ръце, която да я обвие красиво и здраво в хартия с ангелчета. Но аз не съм вчерашна. Прибрах се, огледах се и какво се сетих? Имам мъж, син на инженер, с уклон към технически науки и точни измервания и прилежащия към него свекър. Е, малко са възрастни, за да минат за джуджета, но и те остаряват, нали... Връчих им китарата, хартията, ножици, тиксо и линия и ги оставих да си „играят“. Един час не чух ни звук, ни въпрос... и китарата беше опакована!

Сега остава да се справя с украсата на коледните ми курабийки. Станаха вкусни, но на вид напомнят повече на персонажи от филм за извънземни. Но Коледа е след цяла седмица и времето е мое! Стискайте палци коледните ми неволи да приключат със задоволителен успех!

Още от Мая Цанева може да прочетете тук.

"Je suis ‪#‎кресливажена, понякога протестиращ, принципно тиха и културна, но винаги принципна и непоколебима." Така се описва Любомира Попова, която ни изпрати този текст с убедителното послание, че каузата на майките на деца с увреждания е обща. Ето защо


Защо протестиращите са страшни?

Защото това е последна мярка на реакция на недоволството. И щом се е стигнало дотам, значи нищо друго не е сработило и положението се влошава. Защото, макар безлична на пръв поглед, тази тълпа се състои от истински хора от плът и кръв, стоящи там с лицето, името и безопасността си.

Защото протестиращите разкриват показно, шумно и болезнено, че народът не е процент бюлетини, а хора със съдби и тези съдби са преплетени в рамките на обществото.

Защото протестът не може да бъде заметен под килима на медийната слепота.

За 30 години се нагледахме на протести, част от които бяха потушени с пари, програми и откровени обиди към цели прослойки. Този протест обаче не спира и е предшестван от десетилетия борба със системата и ходене по мъките чрез "правилните" начини за изразяване на граждански позиции. И не спира.

Не им бяха запушени устите с едни милиони, които да се прелеят от пусто в празно; не им бяха запушени устите с половинчати мерки; не им бяха запушени устите с тотален игнор; не им бяха запушени устите с обиди към тях и децата им; не им бяха запушени устите и с поредния опит за унижение... Може би наистина са кресливи.

Те са кресливи, защото ние мълчим. Не само днес, ние мълчим ежедневно. И това ни убива. Понякога буквално.

Знаете ли защо това ни засяга?

Знаеш ли защо това те засяга?

Защото това е отношение към всички нас и към теб на всяко ниво, по всяко време, от всеки към всеки.

– Ходил ли си на лекар с болки, за да ти се изсмее той, че всеки го боли? Какво направи? Затрая ли си, излизайки свито без диагноза, но с рецепта в ръка?

– Водил ли си детето си на лекар с температура 39,9, залитащо отпуснато и вяло, за да ти се накара, че си изпуснал работното време на педиатъра? Какво направи? Стисна ли зъби, за да не го претупат заради устатата му майка? И тръгна ли си пак с неясна диагноза и рецепта за антибиотик в ръка?

– Имаш ли болна майка/баща/роднина, която с години е подхвърляна по болници и специалисти с погнуса и отвращение, вместо лечение? Докато умре в мъки сама, на тъмно в болничното легло, защото не е лекувана адекватно? Какво направи? Даде 20 лева на санитаря да й сменя подлогата, затваряйки си очите, че е груб и унижава? Искаш ли утре твоето дете да плати 20 лева за теб, оставяйки те сам с груби непознати в безпомощно състояние?

– Имаш ли възрастни родители, изнемогващи с пенсия, която не стига дори за лекарствата? Какво направи? Помагаш им финансово? Браво, утре е твой ред.

– Ходил ли си да подаваш документи в държавна институция? Срещна ли там зли лелки, които надменно те препращат от гише на гише? Какво направи? Стисна ли си послушно хартийките в ръка, докато обикаляш чинно, където те пратят по няколко пъти?

– Мислил ли си си някога за здравето и безопасността на близките си и какво би правил, ако нещо (тук споменавам задължителното "недай-си-боже") им се случи и се превърнат в "зеленчук"? Свива ли ти се стомаха? Какво направи? Започна ли да пресичаш на зелено, намали ли скоростта, започна ли да живееш по-здравословно?

– Имал ли си работодател, който да не те "пусне" да си тръгнеш навреме, защото "имаш да си довършиш" и защото "не, това не е извънреден труд"? Какво направи? Цитира ли му Кодекс на труда? Настоя ли да се признае за извънреден труд? Мъцна ли нещо изобщо? Остана ли? Послушно ли остана или с възражения?

– Чу ли за работодателите, които са готови да "докарат" 20 000 човека и да ги насъскат срещу майки? Какво направи? Отдъхна си, че контрапротестът няма да се състои? Или те е яд, че зрелището не се състоя? Няма значение, утре твоето дете ще бъде подкарвано в услуга на бизнеса.

– Имаш ли дете в детска градина, което е наричано мързеливо, защото още не може да се обува; което е заплашвано, че мама няма да го вземе, за да е послушно и което е наказвано показно пред групата с думите "няма да те обичаме повече". "Чупил" ли си си краката от бързане, за да стигнеш до яслата поне час и половина преди края на работното време, защото иначе лелите те гледат лошо, а безпомощното ти дете е останало само и "му се връща" заради теб? Какво направи? Започна да бързаш още повече?

– Имаш ли дете училище, което е обиждано от съученици под одобрителния поглед на преподавателите, които са единствените отговорни възрастни в ситуацията? Какво направи? Смени училището? Записа го на бокс? Каза му да си трае,за да не стане по-лошо?

– Чу ли, че протестиращите са платени? Какво си помисли? Че са? Че не са? Вярваш ли, че един и същи човек може едновременно да взима пари и да е принципен и то с години? Виждал ли си изобщо платен протестиращ и неговата тотална неспособност да обясни какво изобщо прави тук?

– Чу ли, че протестите са подкрепени от БСП? И? Наистина ли вярваш, че има нормална държава, в която при недоволство към властта, опозицията няма да реагира? Е, ние не сме нормална държава, та затова и реакциите на опозицията ни са такива. И какво общо има това с недоволството на самия протестиращ?

– Гледаш ли новини? Шокиращи ли са? Чу ли за последните убити "жестоко" деца и изнасилени "брутално" жени? Какво направи? Поговори ли с децата си (нашето бъдеще) за неприкосновеността на тялото, личната свобода и обществената отговорност? Зает си? Браво. Сипи си още една ракия.

– Имаш ли дете? Невинно ли е? Докога?


Снимка Desislava Dimitrova

Хали Бери има забележителна актьорска кариера, но изглежда е можела да избере всякакъв друг път, включително  този на професионален спортист.

Да, това е тя - холивудската богиня, която на 14 август навърши някакви си 52 години и на тази възраст продължава да може да прави това:

Кадрите са от следвания от 2,8 милиона фенове Instagram профил на Хали Бери, където тя редовно описва начините, по които една 52-годишна майка на две деца може да се докара до този умопобъркващо добър външен вид.

Харесваме я именно защото е жена, чието мото е СИЛАТА Е КРАСОТА!

Пак да повторим - това е 52-годишна красота, която се дължи не наливане със смутита от зеленолистни зеленчуци, а на изтощителни фитнес, йога и бокс тренировки.

Е, и на малко тежък домакински труд, както се вижда:

Извън шегата, ако хвърлите око на поредицата на Бери "Fitness Friday", наистина ще се убедите, че става въпрос за здраво бъхтене, което се отблагодарява на лицето и тялото ѝ ето така:

"Само това ми оставаше...", ще кажете сега, но не бихте си го позволили пред инструктора...

"Вярвам, че истинската красота е в доброто здраве", казва Холи Бери и ни успокоява,  че животът на 50 продължава и извън залата.

И за всички, стигнали до края на статията, ето и един бонус от Майко Мила! - Красимира и Елисавета на доста по-малко години от Хали Бери, опитвайки се да правят това, което Хали Бери прави, и във вид, който... ъъъъъ.... абе, важна е вътрешната красота!

Помните ли текста Общата брънка между майките с големи семейства? Къртовският труд!, в който Аксиния Генчева говори за цената на изхранването, образованието, облеклото и ваканциите на повече от две деца и за всичко, от което трябва да се откажем, за да им осигурим най-доброто.

Днес една анонимна многодетна майка е в Майко Мила!, за да ни каже каква е цената на онези 107 дни между 1 юни и 15 септември. За да ни разкрие, че ученическата лятна ваканция струва не просто колкото едномесечно пътешествие с яхта за двама. Тя погубва графика на работещия родител и му отнема и последното нещо - възможността за творчески и трудов живот.

Обещаваме ви, че освен доста храна за размисъл, този текст, посветен на връзката между аграрния начин живот, образователната система и отреденото от МОН ужасно дълго и непродуктивно синьо лято, ще ви накара да цвилите от смях!


Месец юли е към края си вече трета седмица.

Авансът е свършил преди четири, децата са ВСЕ ОЩЕ във ваканция и няма изгледи скоро да се върнат към полагаемите ни се от държавата БЕЗПЛАТНИ целодневни грижи, за да може човек да ходи на работа и да строи това бъдеще, както си му е редът.

Само ако обработвахме ниви с хибридна царевица или ровехме фъстъци за износ, би имало смисъл тези деца, които съм народила в полза роду, да си седят у дома от 1 юни до 15 септември – крупно 107 дена, 2568 часа.

Не ме разбирайте погрешно – обичам да прекарвам време с децата си, но... не по такъв интензивен и непродуктивен начин.

Но да се върнем на хибридната царевица.

Сега ще изведа още няколко паралела между селския живот на дедите ни и сегашната образователна система.

Много си приличат. Както човек блъска, блъска, блъска три сезона в едното и почива един, така блъска, блъска три сезона в другото и почива един. Не знам защо не може балансирано тия деца да учат малко, пък да починат малко, после пак да учат. И така, леко, да им върви проклетата учебна година.

А не ЕБАСИЗОРА два срока и после ЕБАСИЗОРА цяла ваканция.

Доколкото знам, в неаграрните общества децата учат месец и половина. После ги завеждат на горско училище да отдъхнат една седмица и да се свържат с природата. После пак таблицата за умножение месец и половина. Така хем умножението си върви, хем се махат от главата на родителите си за седмица, което също кара работещия родител да чувства вяра и благодарност към образователната система, която го облекчава и му връща желанието за творчески и трудов живот.

В неаграграрните общества децата имат лятна ваканция от максимум 4 седмици, защото бостаните и нивите ги работи друг.

Искам да ви кажа, че тази поредна тримесечна лятна ваканция ми е... поразрошила къдриците.

На мен ми е ясно, че в предишния строй децата са били командировани по села и вили за три месеца, за да може младото българско семейство да консумира градския живот. Но вече не е така. Българското село биде разбито, лагерите в Равда ги няма, друг е животът.

Здравето на абсолютно всеки в двата ми рода е взето от трудовия им стаж за общото благо и никой не е в състояние да поеме каквото и да било, за да подкрепи ВСЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВАЩАТА ИЗКОННА ЦЕННОСТ да има три месеца ваканция, за да могат после тия деца да блъскат като ненормални дроби в трети клас. И да дискутират басните на Езоп.

На някой да му е хрумвало, че това не работи? Нямам баби, на които да зарежа децата си за три месеца. Не искам да оставям децата си на баби за три месеца. Дано доживея да стана баба, но не искам никой да ми оставя децата си за три месеца.

Освен това ясно ли е на господата и дамите, които много държат на тази фантазия за синьо лято, КОЛКО МИ СТРУВА децата ми да не стоят заключени вкъщи три месеца, а да посещават редица одухотворяващи летни занимания?

Занимания, които хем да им възвърнат желанието за учение, разчекнато на хикс от усилната учебна жътва цяла година, хем да раздвижват телцата им, закърнели от седене на едно място по 10 часа на ден. Понеже на занималнята всички чакат и Б клас да си напишат домашното, за да идат на двора за 20 минути да поритат топка?

ЯСНО ЛИ Е?

Струва ми колкото да идем с баща им да си консумираме липсващия брак за месец и повече с яхта около Света Лусия в Карибско море. И това никак, ама никак не ми е приятно.

Тези пари не ги изкарвам, за да плащам на съмнителни летни работници да карат децата ми из софийската околия, само и само да не седят заключени вкъщи пред компютъра с Roblox. Изкарвам ги, за да ходя на Света Лусия. Но няма да ми се получи.

Редно е учебният гроздобер, тази бригада на знанието, да се преорганизира в максимум двумесечни периоди, след които тези труженици на по 7, 8 и 9 години да си почиват от таблицата за умножение. И после пак в цикличност да кълват знания за олимпиади и кенгурута – не съм против.

Просто малко повече здрав разум и икономическа ефективност в тази учебна организация. Понеже Джон Атанасов не е станал известен заради блицкриг програмата на МОН. Заради МОН е станал известен... не знам кой.

По този начин няма да треперя детето ми забравило ли е безвъзвратно КОЛКО Е 7 ПО 8.

Понеже като стоиш три месеца извън режим „препускане през материала“, после не можеш да се включиш в него с щракване на пръсти за тест „Входно ниво“ в първата седмица на училище.

И пак аз и баща им, облъскани след работа, приготвяли вечеря, ще трябва да седнем с изтощеното осемгодишно, за да му набиваме в канчето, много след като е станало време за лягане, КОЛКО Е 7 ПО 8. Понеже когато децата не се справят, училищното препускане не спира, за да се качат всички на вихъра.

Ние, родителите, сме отговорни децата ни да не изпаднат от зададената по програма скорост. Както сме отговорни да имаме готови, платени решения какво да правят тези деца три месеца, за да забравят всичко прилежно преподадено и научено.

Обсъждали сме тегобите на работещите майки неведнъж и от различни страни: темите „Отпускът“ по майчинство боде очите на колегите и Какво да направите, ако шефът ви изнудва да напуснете след майчинство? бяха посветени на това как да се справим с някои трудовоправни и лични неприятности при завръщането на работа.

В текста Парадокс: Колкото повече пари изкарва майката, толкова повече семейни отговорности има стана дума за това, че в днешно време жените допринасят за семейния бюджет предостатъчно, но все още носят на плещите си по-голямата част от домакинските отговорности.

В Работещата майка: как да навигираме между ролите на майка и служител се опитахме да преборим най-силното усещане, което съпровожда връщането ни на работа - усещането за вина за почти всичко. Днес пък Уенди Уиснър от scarrymommy ни разказва за ужаса да бъдеш идеална майка и идеален служител в един едничък живот.

__________________________________________

Когато бях малка, си представях две неща. Ще бъда от онези всеотдайни майки, които правят бисквити за децата си ей така, без повод. Ще бъда винаги у дома, когато те се връщат от училище и ще присъствам във всяка част от живота им. Имах обаче и друга визия за себе си: работеща и успяла жена. Подобно на моята самотна майка, щях да работя здраво и да съм финансово независима.

Първата ми мечта беше да работя в магазин за хранителни стоки – да, смятах плъзгането на  продукти по конвейерната лента за омагьосващо. По-късно исках да бъда учителка, акушерка или писател. Каквото и да е, мислех, че бих могла да си върша работата, докато съм всемогъща, всезнаеща и съвършена майка. Исках да работя толкова твърдо, колкото майка ми, но и да се включвам по-активно в живота на моите деца - колкото не бих могла, ако бъда самотна майка.

Прекарах голяма част от детството си без надзор, грижейки се сама за себе си. Не обвинявах майка си, защото разбирах колко много работеше и колко жертви правеше. Но копнеех за повече внимание от страна на родителите ми. Исках майка, която ми е оставила бисквитки, когато се прибрах вкъщи от училище, майка, която желае да е доброволец в родителско-учителската асоциация. 

Дали пък всички не искаме да дадем на нашите деца точно това, което ни е липсвало в детството?

Разбира се, както вече предполагате, моят малък план не се оказа толкова перфектен. Когато се роди първото ми бебе, трябваше да се откажа от престижната си работа като преподавател по английски език, защото грижите за децата в нашия район бяха твърде скъпи и не можеха да оправдаят желанието ми да продължа да работя. Осъзнах също, че работата ми никак няма да се впише в начина, по който искам да отглеждам децата си. И въпреки че се борихме финансово, имах привилегията да работя от вкъщи за няколко години.

10 години по-късно...

Двете ми момчета са на училище по цял ден. И въпреки че вече работя почти на пълно работно време, аз все още поемам всички отговорности, които поемах като работеща-от-вкъщи-майка. Върша по-голяма част от домакинската работа и по-голямата част от приготвянето на храна, поемам и цялата пред- и следучилищна грижа за децата. Да не говорим за умствения и емоционален труд, какъвто поддържането на домакинство изисква.

Непрекъснато подреждам живота, графика и душата си около живота на децата. И знам, че не съм сама. Толкова много работещи майки функционират по този начин.

Знам какво ще кажете: „Нали точно това искаше!“. Винаги съм на линия, когато в децата имат важно събитие в училище. Пека бисквитки - е, определено не всеки ден, но през уикенда и ако съм приключила безкрайния списък с други задължения, те са там, на масата.

Невинаги съм съвсем весела, когато ги посрещам след училище, но винаги съм присъстваща и готова да ги изслушам за всичко, случващо се под слънцето, и също така да им предложа всичко добро за хапване под слънцето.

Мисля че повечето работещи майки попадат в този капан. Но нека си го кажем: да бъдеш майка на пълен работен ден и служител на пълен работен ден е стресиращо. УЖАСНО стресиращо.

И глупаво, защото кой би могъл да бъде напълно перфектен и за децата си, и в работата си, без да превърти?

През учебната година се събуждам с децата си, правя им закуска, споря с тях, за да си изядат закуската, боря се с тях, за да се облекат и за да ги изкарам навън. Тогава незабавно почвам работа. Работя до последната секунда, когато трябва да ги взема от училище. Предполага се, че съм "извън" работа, докато съпругът ми се прибере вкъщи. Но обикновено се налага да отговарям на имейли, докато приготвям вечеря или се занимавам с нещо около децата. И след като съпругът ми се прибере, се връщам да доработя...

Към всичко това добавете и извънучилищните занимания и прегледи на децата, както и това, че непрекъснато сте нащрек за следващото събитие (те са милиони) в училище, на което трябва да съдействате. Но пак си казвам: "Нали това искаше. Подписа се под това. Имаш всичко. Не трябва да се оплакваш." Да, разбирам, че е привилегия да имам това, което имам. И го оценявам.

Но това не означава, че не е прекалено много за една жена да върши всичко онова, което би следвало да се върши от двама души.

Точно когато ми остава една седмица, за да изпълня натрупалите се до небето задачи в срок, децата ми са отвратително непослушни или пък болни. И само ако още нещо малко се обърка вкъщи, има вероятност напълно да изгубя контрол. Стигам до една точка, в която буквално не мога да свърша нищо, сривам се и започвам да плача. Но как това да не се случи, предвид целия стрес и отговорността, която поемам?

Съпругът ми не е напълно извън картинката, макар и така да звучи. Той е много практичен и загрижен татко, но работата му не е с гъвкав график като моята. И доскоро тя му причиняваше толкова стрес и изсмукваше толкова много от времето му, че беше трудно да направи нещо друго, освен след работа да сложи децата в леглото.

За щастие наскоро той започна нова работа, която, надяваме се, ще му позволи да се включи по-активно във всички аспекти на живота на нашите деца, както и на терена на домакинската работа. Не можем да си позволим нито външни грижи за децата, нито никой от нас да работи по-малко. Всичко е свързано с намирането на равновесие между работата и живота - именно за това даваме най-доброто от себе си.

Най-доброто, което мога да направя сега обаче, е да коригирам очакванията си. Не мога да бъда съвършената майка, която пече бисквитки. Напуснах и родителско-училищната асоциация и осъзнах, че трябва да накарам децата си да се грижат малко повече сами за себе си, за да мога да си поемам повече въздух.

Налага се да преосмисля моята детска мечта да бъда перфектна майка и да приема, че ще бъда толкова добра, колкото мога. И че децата ми ще се чувстват най-добре, ако имат щастлива майка, а не някой, който се бъхти да отговори на всички очаквания. Очаквания, които не са нито реалистични, нито здравословни – за нито един от замесените в плана ти да бъдеш идеална майка.

Днес в Майко Мила! отваряме темата за трафика на хора, защото проблемът освен актуален и болезнен, придобива и чудовищни размери. Едва ли някой някога си е представял, че може да стане жертва на трафиканти на хора - та това звучи направо невероятно! Да, но както се казва - не се заричай, защото не знаеш какво ще ти поднесе животът. Ако смятате, че никога няма да станете жертва на трафиканти на хора, прочетете този текст.

Трафикът на хора представлява нелегална търговия с човешки съдби. Той включва набиране, контрол и злоупотреба с телата и/или с труда на мъже, жени и деца (да, вероятността да станете жертва на трафик на хора, обаждайки се на съмнителна обява за набиране на детегледачки в Англия е ОГРОМНА). Днес, в XXI век хора по цял свят биват продавани и купувани против волята си посредством насилие, измама и принуда.

В темата за трафика на хора ще ни въведе Яна Каролева-Стоянова, която работи в организацията А21 България. Яна ръководи Националната телефонна линия за борба с трафик на хора, която беше създадена през есента на 2015-а година от А21 България.

Линията е денонощна и безплатна и е първата и единствена подобна гореща линия в България.

А21 България е международна неправителствена организация с представителства в 11 държави, сред които САЩ, Тайланд, Гърция, България, Норвегия, Южна Африка, Австралия. Тя се бори с трафика на хора от 2008-а година насам. В България А21 работи от 2012-а година.

Основната мисия на А21 по света и в България е да достига, спасява и възстановява жертвите на трафика на хора. Предотвратяват се случаи на поробване, чрез ангажиране на хората в събития, ученически презентации и образователни програми. Организацията работи в тясно сътрудничество с органи на реда при извършването на акции и нападения, идентифициране на жертви чрез Националната телефонна линия за борба с трафика на хора, внасяне на наказателни дела в съда и представляване на жертвите в съда.

А21 България сътрудничи с български и чуждестранни институции, органи на реда и неправителствени организации за премахване на робството на всички нива. Организацията обучава държавни служители и широк кръг специалисти в сферите на превенция на трафика и идентификация на потенциални жертви. Работи персонално с всеки човек, за който се грижи, осигурявайки му достъп до жилище, медицинска грижа, консултиране, образование, работа и връщане в родната държава, в зависимост от индивидуалните му нужди.

Национална телефонна линия за борба с трафика на хора

+359 800 20 100 | 080020100.bg

Bulgaria National Human Trafficking Resource Line

*******************

Има една често срещана първична реакция, когато повечето хора чуят изречението “Робството все още съществува” - все пак, живеем в 21-ви век и турското робство отдавна е в миналото, както и времената на памуковите плантации. Първа обикновено идва изненадата.

След това, заедно със статистиката, идва и шокът.

По света днес има над 20 000 000 души в робство (двайсет милиона!!).

80 процента от тях са жени и деца. Средната възраст на децата в робство е 12 години.

На всеки 30 секунди един човек попада в робство, а само един процент от всички жертви някога се спасяват.

Днес трафикът на хора или както още е наричан - “съвременното робство”, засяга повече хора от всякога в човешката история. Той е е най-бързо разрастващата се организирана престъпна дейност в света.

Мъже, жени и деца са принуждавани на проституират, да просят, да работят в строителството, на полето или в нечий дом в нечовешки условия, а техните трафиканти печелят средно по 360 милиарда лева годишно.

Малко по-малко от търговията с наркотици и оръжия.

Често жените, жертви на трафик с цел сексуална експлоатация, са принуждавани да обслужват по 40 клиента на денонощие. Много от тях са с отнети лични документи, заплашвани със смърт, системно пребивани и насилвани за назидание до степен, в която мисълта да потърсиш помощ, за да се спасиш, става все по-далечна.

Насилствените аборти и случаите, в които жените в трафик са принуждавани да продължат да “работят” в напреднала бременност и след това да продадат детето си, са част от тяхното всекидневие.

Често мъжете, жертви на трафик с цел трудова експлоатация, работят тежък физически труд в рамките на дълги, изтощителни смени, живеят в ужасяващи хигиенни условия и не получават дори нещо близко до дължимото за труда си. Много от тях, ако успеят да се измъкнат, се прибират вкъщи при семействата си и отказват помощ, измъчвани от чувство на срам и вина.

Да, всичко това, заедно със световния глад и липсата на равноправие на жените в определени части на света, е ужасяващо, но по какъв начин ни засяга?

България е основен “износител” на жертви на трафик на хора в Европейския съюз и, заедно с Румъния, е с най-голям брой трафикирани хора в Европа.

Българските граждани попадат в трафик на хора без значение от своята етническа принадлежност, възраст, образователен ценз или социален статус.

По данни на Националната комисия за борба с трафика на хора идентифицираните българи, жертви на трафик, са близо 500 на година. На пръв поглед не звучи много, но спомнете си, че само 1 процент от жертвите на трафик някога се спасяват и биват идентифицирани. В тази перспектива нещата започват да изглеждат по друг начин.

Всичко това повдига много въпроси:

Как и защо човек става жертва на трафик?

Жертвите на трафик не си ли го “търсят” сами?

Каква е разликата между трафика на хора и проституцията и има ли жертвата на трафик типичен профил?

Кой и как помага на жертвите на трафик?

В следващите материали по темата ще се опитаме да отговорим на тези и други въпроси, да разсеем някои от митовете и стереотипите, свързани с проблема, както и да разгледаме какви са рисковете от попадане в трафик и какво се прави по въпроса в България и Европа.

А ако междувременно имате конкретни въпроси или опасения във връзка със себе си или свой близък - не се колебайте да се свържете с Яна тук, при нас, или да звъннете на Националната телефонна линия за борба с трафика на хора на следния номер и адрес в интернет

+359 800 20 100 | 080020100.bg

cross