fbpx

В момента тече Световната седмица в подкрепа на кърменето. Ще си кажете "Добре, а защо тогава ни пускате текст с причини да НЕ кърмим?!". Ако прочетете целия текст, ще разберете каква е посоката му. Но го публикуваме преди всичко, защото знаем, че винаги има причини и обстоятелства, които могат да възпрепятстват кърменето. Но за тях обикновено има и отговори и обяснения, които може да даде компетентен консултант по кърмене.

Всъщност този текст е писан именно от такъв. Ася Демирева е сертифициран консултант по кърмене и един от най-опитните експерти в областта. Ася предлага различен прочит на някои от причините, поради които много жени се отказват от кърменето, като си позволява да даде и по някой и друг приятелски съвет. Като всичко е посветено на една основна цел: каквито и избори да правим като родители, нека имаме достатъчно информация за тях.

Това не е за мен!/ Не ми харесва!/ Не си го представям!

Имате пълно право да се чувствате по подобен начин. Особено ако сте с първо дете и все още бременна. Имате приятелки, които кърмят и виждате как бебетата им сякаш са залепени за тях. Изглежда ви времеемко и непосилно.

Права сте.

Но...

Дайте си време. Когато сме бременни, често сме подвластни на емоциите си. Освен това да мислим за раждането и как ще преминем през това изпитание е достатъчно обемащо вниманието ни и не ни остава време да мислим за следващи изпитания. Като кърменето. А и то изглежда така, сякаш можем да си го спестим.

Приятелски съвет - родете бебето

Изчакайте с решението дали ще кърмите до момента, в който се срещнете. Може емоциите да надделеят. Може съвсем инстинктивно да искате да отвърнете на търсенето му (защото те търсят гърдата). Може изведнъж да промените решението си (случва се, при това доста често) и кърменето да се превърне точно във вашето нещо. Опитайте. Дайте си време. Позволете си да се отпуснете в това ново преживяване - майчинството.

Повярвайте - кърменето винаги може да бъде преустановено. Но не го заклеймявайте предварително.

Искам да се върна на работа! Кърменето ми се струва несъвместимо!

Факт е, че дори в България, където се радваме на един от най-дългите отпуски по майчинство в Европейския съюз, не малко жени избират да се върнат на работа още след първия месец на бебето. След пандемията и възможностите за работа от вкъщи, много жени дори не спират да работят, защото доходът им е нужен. И кърменето изглежда буквално непосилно за осъвместяване.

Приятелски съвет - свържете се с консултант по кърмене

Заедно може да намерите решение, което е подходящо за вас. Изцеждане и хранене с кърма от шише, при това не за всяко хранене. Или хранене от гърда, създаване на ритъм (режим) на бебето и помощ от баба или детегледачка. Кърмене от гърда, когато мама е у дома, и дохранване с мляко за кърмачета в определени часове, когато мама е на работа...

Възможностите са толкова, колкото са и човеците.

Винаги може да опитате и в хода на опита да установите вашия ритъм или тотално да се уверите, че във вашия случай това не е най-удачното решение. Важно е да не прибързвате.

Боли! Отказвам да си го причинявам!

Болката е най-силният стимул да спрете да кърмите. Точно сега. Точно в този момент. И никога повече да не приближите бебе до гърдите си.

Приятелски съвет - послушайте източните мъдреци, които казват да се стараем да не вземаме важни решения в състояния на крайни емоции (гняв и щастие)

Дайте време на тялото си да се излекува от нещото, причиняващо болка - дали препълване на гърдите, дали рани на зърната... Свържете се с консултант.

Важно знание: дори да вземете медикамент за спиране на кърмата, болката няма да отмине за минути, час, ден... Всъщност спирането на кърмата е бавен процес и най-вероятно ще ви се наложи да се справяте с болката още няколко дни. При такава перспектива може да опитате да приложите съветите на консултанта и изведнъж кърменето да се окаже лишено от болка.

Претеглете на везната на собствените си чувства кое е най-доброто за вас. Вземайки решение, бъдете осъзнати. Казвам това, за да намалите оптимално евентуалното чувство на вина в бъдеще. Ако такова се появи - търсете подкрепа от психолог.

Имам импланти. Притеснявам се от проблеми!

Съвсем нормално е да имате тревога относно кърменето с импланти. Получавала съм всякакви въпроси, дори такива дали тежестта на млечната жлеза не може да натисне и размести импланта. Истината е, че ако са поставени под мускула, имплантите не пречат на кърменето. Тези, които са над мускула, обикновено възпрепятстват развитието на млечната жлеза.

И така - ако сте избрали подмускулни импланти, най-вероятно ще кърмите толкова безпроблемно, колкото всички останали жени. Жлезистата тъкан нараства в хода на бременността и така или иначе обемът на гърдите ви ще стане по-голям.

Приятелски съвет - обсъдете с хирурга си опциите за кърмене още когато избирате имплантите

Някои лекари искат задължителен контролен преглед след спиране на кърменето и обсъждане на поставяне на друг вид/форма/големина на имплантите. Погрижете се да имате точната информация от вашия хирург. Свържете се с консултант по кърмене за оптимална подкрепа и насоки как да се справите при възникнали проблеми.

Ако все пак изберете да не кърмите, консултирайте се с гинеколога и хирурга кога е най-подходящо да приемете медикамент за спиране на кърмата.

Ясно е, че няма да правя 100% от храненето на бебето. В такъв случай отказвам да дохранвам и минавам изцяло на мляко за кърмачета!

Има жени, които са изправени пред дилема: да кърмя с 20-те милилитра, които успявам да произведа, или да мина изцяло на мляко за кърмачета. Каквото и решение да вземете в такава ситуация, вземете го с ума и сърцето си. От една страна, знаете, че има начин бебето да получава добавката на гърда и всичко да изглежда като кърмене. От друга страна, тази гледка може всеки път да ви напомня, че тялото ви не може да произведе цялото количество, от което се нуждае бебето. Дайте си време да усетите кое решение е правилно за вас. Бебето ще получи любовта ви каквото и да изберете.

Приятелски съвет - обичайте тялото си такова, каквото е

Обичайте себе си и се постарайте да не влизате в капана на самообвиненията.

Всъщност всяка жена, имаща дете, минава през личните си адове за почти всяко решение, което взима. Нека търсим информация и подкрепа и най-вече - нека се постараем изборите ни да са информирани. Независимо коя от възможностите избираме - било за кърмене, било за отглеждане, било за детска градина или училище...

В Майко Мила вярваме, че е хубаво да си казваме истината за това какво е да сме родители. И се опитваме да го правим и с чувство за хумор, доколкото ни е възможно. 

Та ако ще говорим истината, е ясно, че няма как да пропускаме трудните моменти и миговете, в които цялата тая работа с децата изглежда абсолютно невъзможна мисия. 

Обаче в името на истината не бива да оставяме настрана и онези великолепни отрязъци от пространствено-времевия континуум, в които пълното щастие съществува, но то е толкова “обикновено”, че някак е трудно за споделяне.

И все пак… Опит за такова споделяне прави Луси Хъбър в текста си за Time, а ние с удоволствие го публикуваме и искаме да ви попитаме кога сте се чувствали най-щастливи като родители.


От мига, в който обявих, че съм бременна, заваляха коментари от други родители:

“Надявам се, че си готова да не спиш повече никога.”

“Ще ти опада косата.”

Само почакай да стане на 2.”

“Само почакай да стане тийнейджър!”

“Знаеш ли какво е епизиотомия?”

Тези коментари валяха от приятели, от колеги, от непознати, които са забелязали закръгления ми корем. (Добре, де, последното го каза докторът ми.)

Отначало не ме притесняваха. Нищо не можеше да ми развали настроението. Но колкото повече напредваха месеците, толкова повече ставаха и коментарите. 

Започнах да се чудя дали изобщо има някой, който истински харесва да има деца. Никой не казваше нищо хубаво. Винаги съм харесвала децата, но от това, което чувах, ми ставаше ясно, че в мига, в който проимам свои, ще открия “истината”.

Те те изстискват напълно, искат нещо за ядене през цялото време, плачат по цели нощи, сучат прекалено често, не сучат достатъчно, чупят ценни семейни реликви, принуждавайки те да се превърнеш в изтощена човешка купчина, която не може да изпие дори една чаша кафе, без някой малък човек да поиска да гледа детско, докато си бърка в носа и бърше изваденото оттам в безполезната ти диплома от университета.

Това ли щеше да се случи и с мен?

Майчинството беше възхвалявано дълги години. Когато майка ми е била бременна през 80-те, никога не ѝ е хрумвало, че това да си родител може и да е трудно, защото никой не е говорил за трудностите. 

И тя била безкрайно изненадана, когато ние не сме се оказали малки копия на перфектните деца, които си е представяла. Деца, които спят през нощта, и са доволни да стоят тихичко в кошарата за игра, докато не станат на 5.

Вместо това, когато завела брат ми на градина за първи път, той отвъртял кранчетата на всички чешми на двора и наводнил детската площадка. 

Затова днес хората се опитват да спестят грешните представи за родителството, описвайки го само с гушкащи се бебета и деца, които никога не са наводнявали нарочно зеленчукова градина по метода Монтесори. 

Най-накрая започнахме да говорим за проблеми, които бяха пренебрегвани - като например следродилната депресия.

Позволихме на бащите от сериалите да показват емоции и спряхме да изобразяваме майките като розовобузи същества, които правят палачинки за семейството си всяка сутрин и успяват да поддържат коса с перфектно студено къдрене.  

Но може би малко се престарахме. 

Забравихме да споделяме и готините неща заедно с лошото. 

Детето ми се роди през май 2020 г. Може би един от най-тежките моменти в модерната история на света да ти се роди дете. Можеше и по-зле да е, но въпреки това - не беше най-страхотният момент. 

През първите няколко месеца от живота на сина ми в комбинация с нормалните невъзможни бебешки неща, които се случват в този период - като да повиеш бебе или да се научиш да спиш по графика на някой, който изобщо няма идея кога е ден и кога нощ, имаше и още нещо. Не можехме да виждаме никого. 

Показвахме го на семейството и приятелите ни през Zoom или като го държахме зад затворен прозорец. Искаше ми се да го подържат. 

Искаше ми се мен да ме подържи някой. 

Една нощ, когато не спираше да плаче, паркирах колата пред Старбъкс и ревах, докато не се съмна. И тогава си помислих: “Точно такова е, каквото ми казваха, че ще е”.

Но дори в това, че станах майка за първи път по време на пандемия, успях да намеря толкова хубави неща.

Защо никой не ме предупреди за хубавото? Нямам предвид, че детето ми е от лесните (не е!) или че се справям прекрасно като родител (снощи синът ми изяде 30 картофени хапки за вечеря).

Но хубавото е като нищо друго, познато ми до момента. 

Понякога, след като синът ми заспи, си припомням какво е чувството да съм с него - все едно е наркотик. Мозъкът ми освобождава ендорфини само докато гледам снимка, на която си играе с камионче.

Може би затова е трудно да разкажеш на хората хубавото. Най-страхотните моменти от родителството звучат напълно обикновено, но се усещат неземно. 

Първият път, в който синът ми чу “Jump in the Line” на Хари Белафонте и незабавно спря да плаче, а аз танцувах из цялата стая, докато той се смееше. 

Гушкането на дивана, докато гледаме “Колите 3” (отново), галейки го по косата. 

Ритането на топка в парка, докато слънцето залязва и целият свят е лилаво-оранжев - целият свят сме ние двамата.

Преди няколко вечери, малко преди лягане, синът ми мина и каза “Лека нощ, обичам те” на всичките си камиони, на котките, на татко си и на мен. Никога не ми е казвал “Обичам те” досега. 

Почувствах се все едно някой ми изтръгва сърцето от гръдния кош и го стиска толкова здраво, че камерите му ще се пръснат.

Радвам се, че ставаме все по-откровени по отношение на родителството. Но сега, когато мои приятели са на път да станат родители, се опитвам да им казвам следното: има моменти, в които ще сте толкова щастливи, че ще сте абсолютно способни да се пръснете.

Ваня Савкова ни прати преди време този разказ, в който доста от вас ще се разпознаят - онези, които много, ама много искат да дадат най-доброто на своето дете, а именно - кърмата, обачееее.... животът нещо не го мисли по същия начин. Или кърмата ще спре, или пък ще се лее като из ведро, обаче нещо друго няма да е наред. А какво - ще разберете от разказа на тази твърдо решена да кърми майка! И не забравяйте да прочетете и някои от другите ни текстове на тази тема - Кърмене, amore mioЗа жените, кърменето и правото на избор и Възхвално слово за кърменето.

**********************

Още щом разбрах, че съм бременна (за първи път), преди около четири години, бях убедена, че ще кърмя. Ох, само да родя и ще кърмя, кърмя, кърмя. Ходих на „Училище за родители“, четох за кърменето, гледах клипчета и не просто бях сигурна, че съм била родена, за да кърмя. Представях си как пълня контейнерчета за кърма и ги пращам в помощ на деца, чиито майки нямат. Точно така, както бях сигурна, че ще родя естествено, без никаква упойка и шевове.
И ето ме мен, олицетворение на майката кърмилница, с тяло, създадено само за раждане и семейно охолство. Смейте се шумно, и аз се смея, макар през сълзи, защото нищо от плануваното не се случи.
Част 1 – Ужасът и безсилието да не можеш да накърмиш бебето си
Родих сина си със секцио. Донесоха ми го още докато бях в реанимация – злочеста, разполовена, с вид на прегазен лимон. Веднага го сложих на гърдата. В гърдата, разбира се, нямаше нищо, но нали е важно детето да се сложи, за да засуче. Излишно е да казвам, вероятно всички, които са раждали със секцио, а и другите, знаят, че първото денонощие след операцията почти не виждаш бебето си. През това време, много ясно, то вече е захранено с адаптирано мляко. Така че истинските опити за кърмене започнаха на следващия ден, когато вече се бях завлякла от реанимация до болничната си стая.

Неонатоложката, която доведе сина ми, се опита да ми окаже някаква помощ, но в това състояние кърменето беше невъзможно. Ставанeто от леглото ми отнемаше около 15 минути и то благодарение на механизма му за повдигане.

Както казваше една баба в популярна реклама по телевизията „Не можем ни да легнем, ни да лежим“. Пък какво остава да кърмим.

А през това време бебето реве. Слагам го на гърдата, не иска и не иска да засуче. Сестрата седи до мен и клати глава „Ми то едното зърно е малко плоско!“

Плоско е. Сега се сети да бъде плоско. А през годините, в които имах смелостта да си сложа сутиен или бански без твърда чашка и изпъкваше срамно, и ме караше да се червя пред хората, тогава не беше плоско, нали?

За дните, в които бях в болницата, не успях да накърмя сина си нито веднъж. Мислех си, че като си отида вкъщи, където ще ми е спокойно, като си намеря най-удобната поза, и всичко ще се нареди. Е да, ама не.

Всеки път, когато се опитвах да го накърмя, той започваше да реве неудържимо, сякаш искам да го задуша с тези огромни гърди, пльоснати на малкото му личице. Какво стана с онези спокойни обяснения, за които четох и гледах в клипчетата?

„Поднесете гърдата на детето, леко докоснете със зърно устата му. То ще отвори устица и вие ще му дадете да засуче.“ Да, отвори устица, но само за да се раздере от рев. Не издържах и му дадох шишето с мляко. И така и следващия път, и по-следващия.

Един месец опитвах. В някакъв момент засука и си мислех, че почти съм успяла, но после кърмата просто изчезна. Опитах и с помпата, опитах да се цедя и ръчно, но всичко, което успявах да събера, бяха няколко капки, които дори не можеха да покрият дъното на шишето.

След този неуспех и травматичното раждане, съветите на хората около мен какво трябва и не трябва да ям, какво трябва и не трябва да правя, съветите на старата школа и новата школа в кърменето бяха на път да ме побъркат.

Кърмата си отиде безвъзвратно, а аз трябвапе да се примиря, че съм лоша майка, неспособна да накърми детето си. Непълноценна, майка, която го лишава от най-ценното за всички деца, пази ги от болести, помага им да растат и да са жизнени и здрави.

Чувството е ужасно. И дори самоиронията как близо 20 години мъкна тези огромни гърди, заради които съм отнасяла куп подигравки и подмятания, включително „млекоцентрали“, както момчетата наричаха едно време големите гърди, не помага.

Такъв е животът. Примирих се. Храних бебето си с адаптирано мляко и се чувствах виновна всеки път щом се разболее, мислейки си, че ако го бях кърмила, нямаше да е така. Е, той вече е на три години и половина и изобщо няма значение, че не е бил на кърма, а на мляко.

Част 2: Ей сега вече ще видите как се кърми

Когато забременях с второто си дете, бях напълно сигурна, че то вече ще суче. То не бяха масажи на гърдите, повторно четене и образоване за кърменето, търсене на съвети от майки, които вече са минали по този път.

Бях решена.

Жива, полужива, разполовена, срязана, лежаща – тази майка ще кърми и няма да се откаже за нищо на света.

Отново раждам със секцио, но няма вече размотаване, от първия ден съм на крака и чакам бебето да дойде. Веднага го слагам на гърдата, коластрата е тръгнала, а след ден-два дойде и кърмата.

Момиченцето ми засука веднага, макар че трябваше да я дохранвам и с адаптирано мляко, защото се роди много малка и не наддаваше много. Но в момента, в който се прибрахме вкъщи, минах само на кърмене. Бебето си сучеше, а всичките ми нощници и блузи постоянно бяха мокри от течащите ми гърди.

„Няма как да не е достатъчно тази кърма, тече като река“, казвах си. Заслужавало си е значи да ги мъкна толкова време тези гърди, да им купувам сутиени. Ще си заслужава даже и когато след няколко години увиснат като мокри чорапчета и доволно започна да ги загащвам в кюлотите си. Ще си заслужава, защото са изпълнили своята главна функция – да кърмя.

И така първите две седмици. На третата отиваме при педиатърката, за да прегледа бебето, да види как наддава, а и тази жълтеница нещо се проточи много. Оказва се, че от изписването до прегледа малката е наддала само 140 грама, което е нищо, много зле. На всичкото отгоре жълтеницата изобщо не преминава, което е притеснително.

Правим нужните изследвания и се оказва, че билирубинът в кръвта ѝ е „завидните“ 217 µmol/l, което никак, ама никак не е добре. С други думи жълтеницата е (най-вероятно) от майчината кърма и ако не се овладее положението, тя може да доведе до доста неприятни неща. Няма да ги изреждам сега, но всяка майка, която се е сблъсквала с този проблем и е прочела до какво може да доведе тази жълтеница, ще се хване за главата и ще ѝ се иска да си оскубе и малкото здрава след раждането коса.

Представяте ли си какъв парадокс?! Значи това безценно благо, тази манна небесна, това целебно средство срещу всички бебешки болки – майчината кърма, изведнъж се оказва, че можело и да навреди на бебето.

Цялата работа е там, че пречела (по някакъв начин) билирубинът да бъде „изведен“ от тялото на бебето и затова жълтеницата му продължава много повече от обичайното, което пък има лоши последствия. Педиатърката ме посъветва да спра да кърмя дъщеря си 2-3 дни, за да ѝ мине жълтеницата и после да продължа.

Ще продължавам, разбира се, да кърмя „до последния си честен миг“ или поне докато детето стане на една година. А през тези 2-3 дни отивам да пийна 2-3 кафета, една студена бира и да хапна един шоколад, без да ми пука какво ще кажат за това старата, новата и не-знам-коя-си школа, защото и кърмещата майка е човек, и тя си има своите нужди.

Всяко поколение е различно и има своите специфики - стана ясно, че дори има и микропоколения, сформирани от особеностите на времето, в което се раждат хората, както ви разказахме в Родените между 1977 и 1983 г. са от специалното микропоколение XZ. Днес споделяме с вас този материал на Брус Фейлър за „децата на хилядолетието“, или още познати като поколението Y и техните особености, свързани с родителството. Макар и критикувани заради непостоянството, липсата на дисциплина и нетърпението си, те пораснаха и от деца станаха родители на хилядолетието, със своите силни страни и недостатъци.

-----

Когато Ан Халсъл, на 34, се прибира с първородния си син от болницата през 2012 г., тя с нетърпение следва най-добрите съвети за кърмене. Нейният син обаче продължава да губи тегло – първо малко, после много.

За мен това бяха черни дни“, казва тя.

След като получава противоречиви съвети от експерти, Ан Халсъл, родена в Чикаго, живееща в Сан Франциско със своя годеник, прави това, което множество притеснени нови майки правят в наши дни. Обръща се към към Google.

Тогава осъзнах, че според интернет съм втора класа гражданин. Опитах се да изтегля приложение за кърмене, но явно всичките бяха направени от мъже и всичките бяха ужасни“.

Затова г-жа Халсал, която е инженер, прави свое собствено приложение, наречено Baby’s Day.

Бях напрегната майка, която направи приложение за майки“, каза тя. – „По-близо до поколението Y от това - здраве му кажи“.

Силно критикуваното поколение Y – родените между около 1980 и 2000 г. – често е обвинявано, че е егоистично, разглезено, необщително или пък прекалено комуникативно, и пристрастено към събилане на "трофеи", връзки и харесвания.

Но докато останалата част от обществото е заета да мрази „децата на хилядолетието“, по-възрастните от тях са заети да растат, да се устроят и да имат деца.

Повече от 16 милиона жени от поколението Y сега са майки – брой, който нараства с повече от един милион всяка година.

Осемдесет и два процента от децата, родени всяка година, се раждат на майки от това поколение, или пет от всеки шест бебета. И техните родители – родители на хилядолетието – поставят под съмнение всички обичайни убеждения за американското (пък и не само) семейство.

Нека разгледаме техните нововъведения едно по едно.

#ХАШТАГБЕБЕ

Родителите на хилядолетието израстват потопени в технологии. В резултат на това те са „родители с висока информираност“, казва Ребека Парлакиян, програмен директор на Zero to Three, организация, която изучава новите родители от 1977 г. насам.

Добрата новина е, че родителите знаят повече за развитието на детето от всякога“, добавя тя. „Google е новата баба, новият дядо, новият съсед, новата бавачка.

Лошата новина е, че родителите са затрупани от обема информация, не са сигурни кой е „правилният начин“ да правят нещата и са строго съдени от приятели и роднини.

Кейт Флин, на 32, живее в Бруклин със своята 11-месечна дъщеря Исла и партньора си от колежа Майкъл. Подобно на много нови родители, тя се чувства неподготвена за отговорностите на родителството. „Чувстваме се като деца, които не са достатъчно възрастни, за да имат деца“, казва тя.

За да компенсира, тя разчита на технологиите – от чатове до приложения за детското развитие като Wonder Weeks и WebMDBaby.

Ще се свържа по телефона с майка си и ще кажа:

„Приложението казва, че започва 9-месечно уравновесяване на съня“, казва Ан Флин. „Току-що разбрах, че Wonder Weeks е приложимо само когато детето е едно. Не знам дали това е успокояващо или плашещо.“

Много родители от поколението Y, свикнали да увековечават всяко ястие и всяко неуспешно интервю за работа, правят на децата си YouTube канал още когато се родят.

Сара Маускопф, 32-годишна служителка на Google от Филаделфия, която е партньорка на Ан Халсал в Winnie – родителски стартъп – дори дава името на дъщеря си, като взима предвид профила ѝ в социалните медии.

Знаех, че искам да я нарека Брин, но когато обсъждахме презимето, имаше няколко имена с буквата „А“, които харесахме. Избрахме Брин Айвъри, защото можех да регистрирам в Twitter потребителското име @BrynAvery“, споделя тя.

Други, като Касандра Ортис – 26-годишна майка на две деца в Бруклин – са по-предпазливи. След като неин съученик я преследва онлайн и публикува нейна снимка с коментар за това, което иска да направи с нея, тя се смята за „свръхзакриляща“ децата си.

Харесва ми да правя снимки на моите деца в гръб, така че да не им показвам лицата“, казва тя. „Страхувам се, че ако публикувам снимка в Instagram, детето ми ще стане мем“.

Сбогом, „мамо“ и „татко“, здравейте, „партниращи родители“

Брад Харингтън, изпълнителният директор на Центъра за работа и семейство в Бостънския колеж, е установил, че една трета от семействата от поколението Y следват традиционно конструираната социална роля на пола и се чувстват комфортно с решението си.

Друга една трета от тях казват, че съпрузите трябва да споделят задачите поравно и чувстват, че постигат тази цел, а последната трета се стреми към това равенство, но в действителност жената прави повече.

Гейб Уелс, 33-годишен заемодател, е роден в Айова, но се мести в Портланд, със съпругата си Кейтлин, която е била негова приятелка по това време. Когато забременява, двамата преживяват „труден период“ – споделя той, и се консултират с терапевт.

Най-важното нещо, което научих, е че изказът ми се промени. Вече не казвам „майка“ и „баща“. Казвам „партниращ родител“. Звучи странно за хората в Средния Запад, но отразява по-точно това, което се опитваме да направим.

Те осъзнават, че равенство 50 на 50 е непостижима мечта. „Но ако можем да постигнем 60 на 40, би било страхотно“.

Партниращото родителство има и своите недостатъци. Ребека Парлакиян от Zero to Three казва, че е започнала да открива нова тема в годишните си проучвания на родителите. Тя го нарича „ограничителен контрол“, когато по-слабо участващият родител се опитва да полага усилия, но другият родител убива желанието на партньора с думите: „Не се прави така!“ или „Защо облече бебето в това?“.

От опита си с Winnie, Ан Халсал е стигнала до заключението, че „татковците от поколението Y са различни от по-възрастните, тъй като смятат, че е положителна мъжка черта да са активно участващи в отглеждането на децата си“, казва тя.

Може ли баба да плаща наема?

Новите родители от всички възрасти често се сблъскват с финансови неволи, но при поколението Y тези предизвикателства може да са особено обострени, защото те са достигнали детеродна възраст по време на Световната рецесия, натоварени са с колективен дълг и вероятно често сменят работата си или са на свободна практика.

В резултат на това много родители от това поколение разчитат на своите родители за финансова подкрепа. Касандра Ортис е започнала допълнителен фотографски бизнес, докато съпругът ѝ, който се надява да започне да се занимава с недвижимо имущество, кара кола за Uber. За да свързват двата края, получават финансова помощ от свекърва ѝ.

Парите винаги са били проблем, но ние правим всичко възможно и се надяваме, че Бог е насреща“, казва Касандра Ортис. „Не знам дали това е свързано с моето поколение, но харчим толкова много пари, за да се храним навън. Ще сме по-добре, ако това не е необходимо“.

Джес Леърд, на 31 години, е израснала в Ийст Вилидж в Манхатън с родители, които са „бедни актьори“ – споделя тя, затова е свикнала с паричните проблеми. Работела е на пълно работно време, когато е родила първото си дете на 29 години, но искала да прекарва повече време с дъщеря си. Оттогава тя работи по стартиращ бизнес, който фалира и сега е на свободна практика от разстояние. Тя все още изплаща студентските си заеми, а съпругът ѝ, Морган, също изплаща дълга за правното си образование.

С толкова голям финансов натиск разчитат на майка си за грижите за децата.

Други майки, с които говоря, които са на 35 или 40 години, изглежда са по-добре финансово обезпечени“, казва тя. „Чувствам се странно, когато казвам, че мама се грижи за моето дете. Дори използвам думите „майка ми“, защото звучи по-зряло“.

Религиозни различия

Социалната роля на пола не е единственото нещо, което се оспорва от това поколение – други социални норми също изпитват сътресения. Според Pew почти четирима от 10 американци, женени от 2010 г. насам, имат съпруг, който е от различна религиозна група - двойно повече от 1960 г.

Андрю Мур, на 33, и неговата съпруга, Рейчъл, на 31 години, имат дрязги със семейството му, които си мисионери. „Майка ми просто не говори за това“, казва той – физик и баща на Харисън, който е на 2 години. „Скоро, след като споделих с баща си, че не съм религиозен, той ме попита дали ще отгледам децата си християни. Отговорих, че надали ще се случи“.

Единственото, на което го учат, е че „за някои хора религията има някаква стойност, а може и за него да е така, стига да разбере, че това, което е добро за него, може да не е чудесно за другите“.

Това чувство за лекота, за импровизация, желанието на хората да се сработят при една двойка или да се справят при друга, изглежда е ранна, обединяваща тема на родителите от поколението Y.

Може би има общо с техния несигурен икономически статус, експериментаторския им дух или просто времето, в което са израснали, но много от децата на хилядолетието изглежда не са така устойчиви, както предните поколения.

Мислех, че трябва да правим нещата по определен начин“, казва г-жа Флин от Бруклин, която е работела на няколко места и е имала няколко апартамента, през 20-те си години. „Да направиш кариера, да се сдобиеш с къща, зелената ливада и после детето. Но това не се случи. Животът ми имаше различен план. Да имаш дете, когато нещата са нестабилни... по този начин е като стартираща компания. Горе-долу знаеш накъде отиваш, но нямаш представа какво ще се получи..

Темата за репродуктивните трудности не е чужда на Майко Мила! – вече споделихме с вас няколко трогателни разказа, като „Една щастлива инвитро история“, „Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание.“ и „Моите недоносени бебета, моите малки герои“. Сега своята история споделя Виолина, която веднъж успешно е преминала инвитро процедурата и дори е била донор на яйцеклетки, а днес пред нея стои ново предизвикателство – да зачене втори път. Силно се надяваме краят и на тази история да бъде щастлив!

******

Майко мила!

Това може би беше първото, което си помислих веднага след излизане от кабинета на докторката... Или може би второто, веднага след „Ами сега накъде?“.

Та, историята отначало, ама накратко, че да имаме време и за изводите, съветите и правилата, към които е добре да се придържаме, влизайки в „битката“ за така желаното дете!

24-годишна, млада, красива и умна, среща млад, но не чак толкова красив и умен младеж, и желаят да създадат семейство. Започва се ходенето по лекари, лапароскопия за отстраняване и на двете маточни тръби.

Първо инвитро – успешно. Роди се Тя – моето малко фъстъче, както сама желае да я наричам днес. Вече 7-годишна.

В рамките на 5 години след нейното раждане опитахме още няколко пъти – 2 пъти финансирано от Центъра за асистирана репродукция, приключващи с положителен кръвен тест, но не и последваща бременност.

Тогава вече знаех за това, че има много жени, които всъщност чакат своя донор. Донор на яйцеклетка. Защото те нямат свои, въпреки че има и около 25 – 30-годишни момичета.

И реших – ще стана донор! Ще разделим сумата за медикаментите, непосилна ми е иначе. И ще даря – ще има за нея, ще има и за мен. Така и стана, дарих!

Ей, да знаете само какво хубаво му става на човек! Знам, че ще има и много които няма да ме разберат – тази лудата, дето ѝ става хубаво, след като е дарила част от себе си, за да гледат чужди хора детето ѝ.

Но този разказ не е за тях.

Та, дарих. Чувството на удовлетвореност сигурно малко хора го знаят. И на щастие – неописуемо. Защото и аз бях бременна. Чаках момченце. Обаче сърчицето му спря в 12-та гестационна седмица.

Спонтанен аборт. Мисед аборт. Все тая кой как ще го нарече. Изключително добре описано в статията 10 неща, които научих от спонтанните аборти.

Последваха добре познатите чувство на саморазруха, празнота, караници и не чак толкова неочакван развод. Държа да кажа, че не съжалявам за нищо, най-малко за развода.

Сега съм щастлива, приела пораженията, загубите, развода. Срещнах моя Човек, който ни обожава с моята 7-годишна фъстъчка. И започнахме да мечтаем. Докато не чухме – изчерпан яйчников резерв, стойности на Анти-Мюлеров хормон – по-ниски от 0,5...

Шах, ама с пешката! От позицията на донор ставаш човекът, който се нуждае от донор! Отчайващо се нуждае от донор!

Да, де, ама се нуждая аз.

Ами той?

Той какво ли ще каже, какво ли мисли? Би ли го приел? Би ли минал по този път с мен? Би ли го обичал? Би ли се грижил за това дете, което няма да е съвсем негово? Хаос от мисли, въпроси, самообвинения, самосъжаление.

А отговорът е тъп и прост.

Той ме обича. Разведена. Обича дъщеря ми. Която съвсем не е негова и дори не е станал свидетел и участник в бременността и раждането. Нито пък в отглеждането ѝ през първите ѝ 6 години. Но я обича и иска най-доброто за нея. И за мен.
Сега ни предстои избор на пътя, имаме няколко пред нас. Ще го изберем заедно. И по който и от всички пътища да тръгнем, аз знам едно – Той ще ме държи за ръка. Дъщеря ми - също.

На него мога да кажа само „Благодаря ти! Обичам те!

А на непозната жена с огромно сърце, която би станала донор (някак така и не я харесах тази дума) на отчайващо бленуващите за дете, като мен пък, не съм сигурна какво бих ѝ казала.

Ще е нещо между:

1. Благодаря!

2. Ти си най-великодушният човек на света!

3. Бъди благословена!

4. Всичко се връща!

5. Не знам как бих живяла без теб!

6. Ти не си донор на биологичен материал. Ти не просто даряваш живот! Ти ме караш да вярвам в доброто!

7. Нека светлината, която ти ми даде, се върне при теб, поне трикратно!

8. И още хиляди все още неподредени фрази, въртящи се в главата ми. Неподредени, но в една посока – всичко най-най-най-добро за тази свята жена!

Аз вярвам, че тя е там. Аз вярвам, че ще извървим пътя, отреден ни за да стигнем до така желаното бебче. Аз знам, че той е Моят Човек. Аз знам, че дори и пътят да не завърши с желаното бебе, то поне ще имам много поводи да вярвам в доброто. Че добро все още има в много от нас, и си го носим, и чакаме то самò да излезе.

Аз вярвам в чудеса и имам мечти, които дори медицината не може да ми вземе! 

cross