fbpx

Текстът е писан точно преди една година, но в Майко Мила решихме, че е подходящо да му дадем трибуна отново, тъй като почти нищо в описаното по-долу не се е променило. Единственото нововъведение е един асансьор, поставен пред ЦУМ и бившия хотел Шератон, който обаче с нищо не помага, ако трябва да ползваш метрото от станция Сердика - тя е все така горда и непристъпна. Транспортът също е все така непревземаем, тротоарите - все така изпочупени, а шахтите са все така (че даже и повече) криви и стърчащи. Контейнерът за боклук на ъгъла на булевард "Дондуков" и улица "Веслец" все така си стои ВЪРХУ пешеходната пътека. Този текст, публикуван отново с леки съкращения, е посветен на въпросните, явно вечни, особености на пешеходната инфраструктура в столицата. 

Няколко месеца преди да родя, твърде объркана от пищното изобилие от бебешки колички, които се предлагат на този изстрадал свят (с маншони за ръце, с три колела, с каучукови гуми, с джанти, с пет врати, багажник, поставка за чаша, телевизор и фритюрник), реших, че един очевидно толкова сложен въпрос не може да бъде решен в уединение и спешно инициирах референдум сред компетентната Фейсбук общественост.

В моите представи количката беше една елегантно изглеждаща конструкция, тежаща около три килограма и двеста грама, в която инсталираш бебето и тържествено отплаваш на екзотично пътешествие с автобус до Златните мостове или поне до Южния парк, където се разхождаш и празнуваш чудото на майчинството, лочейки бира.

Затова и учудването ми беше голямо, когато статистиката показа, че „НАЙ-ВАЖНИ СА ГУМИТЕ!!“, „В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ПОМПАЩИ СЕ!!!“ и „ГЛЕДАЙ ДА Е ЛЕКА И С ГОЛЕМИ КОЛЕЛА!!“ са трите най-популярни отговора на своеобразната ми анкета.

Боже, казах си, какви нервни, луди хора. Купуват, значи, някакви олекотени трактори с гигантски, непомпащи се гуми, сенник и маншон за ръцете, товарят клетите бебета в тях и очевидно ги мъкнат по разорани полета и ниви.

Аз, разбира се, в никакъв случай няма да постъпвам като тях. Аз ще ходя по тротоарите, като един нормален човек, и ще кръстосвам столицата надлъж и нашир, през всички сезони на годината.

Така смятах, че стоят нещата преди пет месеца.

А сега ще ви разкажа как стоят в действителност, започвайки с тротоарите. В София, както вече веднъж писах, не знам защо въобще им викат тротоари. Уикипедия твърди, че тротоар (от френски: Trottoir) е вид пешеходна алея по протежението на дадена улица. Според дефиницията той е леко приповдигнат и откъм страната на улицата обикновено завършва с бордюр. Аз обаче съм готова да развенчая тази лъжа.

В София тротоарът е всичко друго, но не и алея – той е най-вече коларски път, идеален за коне и друг добитък, осеян с шахти и канали с криви капаци, които ВИНАГИ стърчат над повърхността.

Защо стърчат? Какво ли искат да ни кажат? Дали е някаква неразбрана от нас, простите жители, архитектурна приумица, или пък е хитър опит гражданството непрекъснато да бъде държано нащрек и накарано да си гледа само в краката – не мога да преценя. Факт е обаче, че няма канал и шахта в София, която да е НА нивото на настилката – те винаги стърчат, така че да можеш да се спънеш и да си свалиш всичките нокти на краката с все обувките (едно огромно удобство!).

Да прекосиш столичен тротоар с бебешка количка е още по-трудна задача – нужен е едновременно стратегически подход, за да избегнеш пропадане в крива шахта, пълна с железа и кабели. Когато това не е възможно, подходът става силов – да можеш сръчно да извадиш наследника и количката от дупката, и щастливо да паднеш в следващата.

Бордюрите на така наречените тротоари също са сложни инфраструктурни елементи, разнообразни в своята височина и изработка. Често бордюрът на единия тротоар е свален по някакъв примитивен начин (някой е излял една кофа вар и цимент и посредством маламашка е образувал вълнист наклон), а на следващия бордюрът е висок около 30 сантиметра и граничи с пет-шест шахти с разкривени капаци и железа.

Това отново е един вид закачка с пешеходеца, едно намигване и подсещане, че ние не сме на тази земя, за да ни е лесно. Животът, един вид, нямаше да е тъй вълнуващ, ако можехме да си слизаме и да си се качваме по тротоарите с бебешки колички както си поискаме, без да се заклещим поне осемнайсет пъти дневно.

За да не съм голословна, прилагам снимка. Такава е картинката на ъгъла на булевард „Мария-Луиза“ и улица „Кирил и Методий“, където може да видите така наречения бордюр, ЕДИНАЙСЕТ (!) броя шахти, един по-малък канал на преден план, който брани големите шахти, и няколко колчета, наръсени за радост на окото.

Тротоар на улица "Кирил и Методий".

Продължавайки надолу по „Мария-Луиза“, стигаме до едно от най-големите изпитания – подлеза на метростанция Сердика. Този подлез, намиращ се на една от първите метростанции в клетата ни държава, отчетливо НЯМА асансьор, въпреки че аз много съм го търсила. Обикаляла съм около подлеза, зад подлеза, гледала съм и под пейките – да не би пък там, далече от хорските очи, да е скрито едно мъничко асансьорче.

Уви, няма.

Очевидно еуфорията от нечувания исторически прогрес с пускането на метрото е била толкова голяма, че е пропуснато той да бъде поставен. Така опцията за придвижване напред и към въпросното метро е само една – релсите, поставени на стълбите.

Релсите в подлезите може би стават за пускане на теснолинейка или вагон с въглища, но те не стават, повтарям – НЕ стават, за слизане с бебешка количка (или инвалидна!). Първо, колелата на количките не влизат в тях (още на този пункт релсите стават неизползваеми). Второ – дори да набуташ криво-ляво колелата, наклонът на релсите е почти като на писта за гигантски слалом – не мога да кажа, че виждам живота си на лента всеки път, когато се опитам да мина по тях, но краят определено изглежда близо.

Ако майката успее да преодолее и това препятствие, тя има две опции:

1. Да си остане в подлеза, докато детето поотрасне и започне да ходи самó, като на Коледа, Великден и лични празници идват роднини и хвърлят на бедстващото семейство бисквити, козунак и консерви.

2. ВСЕКИ ПЪТ да се моли на по-услужливата част от пътникопотока в подлеза да ѝ помага със свалянето или качването на количката.

До този момент аз винаги съм избирала втората опция, тъй като не ми се стои 2 години в подлеза.

Съвсем наблизо пък, на някакви си 200 метра оттам, се намира и една пешеходна пътека, която си заслужава отделна глава в роман. Това е пешеходната пътека на улица „Веслец“ и булевард „Дондуков“, която е вовеки затапена от огромен контейнер за боклук. Той тържествено е забоден ТОЧНО там, където се предполага, че пешеходецът прави първата си крачка към отсрещния тротоар, така че клетият гражданин е принуден да търси други варианти, чрез които да обяви присъствието си на булеварда. Всички те, естествено, са свързани с внезапно изскачане на пътя, под удобното прикритие на кофата.

Единственият що-годе нормален подстъп към "Дондуков" е осигурен чрез небрежно построен бордюр (кофа вар и цимент, наплескани с лопата). От всички останали страни бордюрът е толкова висок, че слизането с количка е практически невъзможно, без след това да трябва да посетиш кабинет 108 в Пирогов.

В един идеален свят, също така, може би щях да имам възможност да се кача с количката на трамвай, тролей или автобус, но в този несъвършен нямам. Точно пред нас минават два трамвая – 12 и 18, но аз мога единствено да гледам тъжно как те спират, орди от баби започват сръчно да се набират с бастуни и торби с чушки до първото стъпало, което е високо колкото тях, и, почти лазейки, да продължават нагоре. След това трамваят потегля с тях – вътре и мен – отвън.

На една от вратите на тези трамваи има удивителна синя лепенка, изобразяваща майка с количка. Това е една много странна лепенка. Лепенка, която отново е една шега към уважаемата гражданка с болен мозък, въобразяваща си, че може да се вози с бебето си на трамвай, хаха.

Майка с количка НИКОГА не може да се качи в трамвай (автобус, тролейбус) в София, освен ако не е гюлехвъргачка. Защото единственото, което отличава специалната врата за майки с колички от другите врати, е липсата на дръжката по средата.

Някои хора биха предположили, че стъпалото ще е по-ниско или ДОРИ на нивото на земята, но аз с такива хора избягвам да общувам, понеже имат нереалистични представи за живота.

Единственият трамвай в столицата, в който майка с количка може да се качи, е трамвай номер 7. По тази линия се движат модерни мотриси, чиито врати са на нивото на земята. Уви, аз нямам никаква работа по местата, които трамвай 7 обслужва, но някой път, по някакъв специален повод – примерно на рождения си ден, ще се кача на него просто защото МОГА.

Освен нещата, описани дотук, в града съществуват още много препятствия пред майките с колички, хората в инвалидни колички, както и обикновените пешеходци. Нямам възможност да ги изброя всичките, тъй като ще свърши интернетът, затова само ще загатна за някои от тях:

  • счупени или изумително неравни плочки по тротоарите (дори и на скоро ремонтираните), като на места неизвестен автор като че ли е рязал плочките с макетно ножче и ги е подреждал отново на ръка, за по-артистичен ефект
  • коли, които паркират там, където човек трябва да слезе от тротоара
  • дупки, които заплашват да се слеят и да глътнат целия така наречен тротоар, с все шахтите, хората и сградите
  • мръсни и смърдящи контейнери за боклук, сложени по ъглите на улиците, така че хем да не можеш да пресечеш, хем и хората с коли да се блъскат по-качествено.

Използвам случая да се обърна към кмета на столицата Йорданка Фандъкова, приканвайки я да се запознае с групата Път за бебешки колички, създадена от няколко столични майки, на които малко ни е писнало. Там ще видите снимки, изпращани от много други майки, на които също им е писнало. Снимки на града ни във вида, в който го виждаме ние, всеки ден, месеци наред.

Освен това може да дойдете, когато пожелаете, на разходка с нас, да минем през няколко подлеза, да се опитаме да се качим на трамвай, тролей или автобус, и заедно, в шеги и закачки, да паднем в няколко канала и дупки. Пътьом ще пием сок или по една студена вода, за наша сметка.

След това вие ще се приберете в кметството, където се надяваме да помислите по всички гореописани проблеми, а ние, както напоследък казваме тук, ще продължим напред. Keep walking му викат в едни други общества, което е същото, но с един скучен елемент на изтънченост, навяващ мисли за трамваи с нисък под и шахти с равни капаци.

cross