И даже е известен! Говорим за свръхсимпатичния и доста смешен Раян Рейнолдс, който – представете си – въобще не съжалява, че не е баща на момче.
Ще кажете “Защо да съжалява?” Ами не знаем, кажете вие! Обикновено когато един мъж има три дъщери всички го оплакват и ожалват и му пожелават “Е, хайде, нека пък четвъртото (ЧЕТВЪРТОТО?!??!!) да е момиченце”.
Същото важи, разбира се, ако имаш и три момчета.
Но не ни е за това думата. Искаме да ви разкажем за Раян Рейнолдс, който в едно много сладко интервю, проведено от децата на водещия, си казва съвсем откровено, че е адски щастливец да е баща на три дъщери: Джеймс (да, момиче е) на 5, Инес на 4 и Бети на 1 годинка.
Според нас още по-голям щастливец е и защото жена му е разкошната Блейк Лайвли, но това също е една друга тема.
Та да се върнем на Раян и интервюто му. В него, както предава People, той казва, че никога не си е представял, че може да е баща на 3 момичета, защото е от семейство изцяло с момчета.
Самият той има трима по-големи братя и трите му дъщери идват като тотално ново преживяване.
Според него най-важното в това да си добър баща е да прекарваш време със семейството си. “Опитвам се да присъствам колкото се може повече. Снимам филми, жена ми също снима филми и пътуваме всички заедно навсякъде. И мисля, че това е по-хубаво от всичко. Всъщност изобщо не прекарваме време разделени. И имам много време с момичетата.”
На въпрос дали не се чувства изолиран като единственият мъж в къщата, особено сега по време на пандемията и социалната изолация, Рейнолдс отговаря така:
“Изобщо не ми липсва мъжка компания. Повечето мъже са архитекти на някакъв провал и унищожение. На мен си ми харесва да съм си с момичетата и да си правим момичешки неща.”
А ето какво казва и за това дали момичетата му си играят с кукли:
“Откакто са родени, се опитвам да не им налагам някакви стереотипи, но те просто искат да правят рокли и да ходят облечени в ярко розово. Така че това правя и аз. Тази сутрин правих рокли от салфетки и беше забавно.”
Браво, Раян, браво, Рейнолдс! Харесваме те още повече.
Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност - по три.
Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.
Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.
Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.
Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.
Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка.
Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк.
По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).
Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.
Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама.
Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка.
Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.
И - да, почти забравих - бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).
Последвалите събития се случиха за части от секундата.
Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две.
Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…
Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”
Това беше моментът.
Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.
В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.
Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.
Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.
Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.
ВИНА.
Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.
От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.
Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.
P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!
Вината, която майките и бащите изпитват по различни поводи по време на порастването на децата, е една от най-сигурните емоции в живота ни като родители. Без значение колко деца имаме и как ги отглеждаме, вината е вечният спътник, който седи кротко в ъгъла и чака удобно време, за да изскочи и да те посочи осъдително като "най-ужасния родител на света". Рене Бейкър споделя своята родителска "вина" – че не е успяла да даде необходимото, според нея, внимание на двете си по-малки момчета, с прозрението, че в крайна сметка нещата май не са чак толкова зле.
Докато отглеждах три деца под 5-годишна възраст, понякога ми се искаше да имаме само едно.
Когато най-голямото ни дете Хана беше бебе, я носих навсякъде с мен в слинг. Когато поотрасна малко, със съпруга ми правехме салта, за да отбележим успехите ѝ с гърнето. Когато започна детска градина, отговаряхме внимателно на всеки неин въпрос. Нямаше нищо по-хубаво от това да обръщаме внимание на Хана. И това да имаме повече деца изглеждаше като да имаме още хубави моменти.
Дойде второто дете - Айзък. Хана беше много лесна и аз подсъзнателно си мислих, че той ще е като нея. Но синът ни си имаше други планове. Беше много сладък и гушлив, но имаше много ушни инфекции, което значеше, че спеше малко и плачеше доста.
Най-голямата трудност в това да установя по-топла връзка с него, беше фактът, че във всеки един сладък момент помежду ни, се появяваше изискващо русичко момиченце, което ни прекъсваше, за да хапне, за да ѝ разкажа приказка или защото има да се тръшка за нещо. Какво стана със следобедния сън на нашето малко ангелче? Като се появи Айзък в картинката, изведнъж Хана вече никога не беше изморена.
Почти веднага почувствах, че Айзък е изтеглил късата клечка. И нямах много време да се фокусирам върху неговите успехи, защото още един малък човек бързо навлизаше в света ни.
Бени се роди, когато Айзък беше на 15 месеца. Парите бяха малко и знаех, че това ще ни е последното дете, затова си наложих да забавя леко темпото и да изживея бебешките му дни. Но изживяването беше невъзможно с две малки деца, постоянно търсещи вниманието ми.
И ето тук ще си призная нещо: вместо да предвкусвам с удоволствие дните му, в които расте и е в най-сладката възраст, исках да минат по-бързо. Понякога се улавях, че броя дните до третия му рожден ден, когато се предполагаше, че ще спре да прекъсва блажения момент пред телевизора на Хана и Айзък, като натиска дистанционното с невероятна бързина.
Когато Хана беше по-малка, нейните "ужасни две години" често ми се струваха сладки и затрогващи. С Айзък беше леко досадно, но си давах сметка, че е така, защото съм бременна и изморена. С Бени нивата на търпението ми заораха дъното.
Един ден пълнех ваната за децата в банята. Обърнах се за миг да съблека блузата на Айзък и в тази секунда Бени скочи с дрехите във водата.
"Бенджамин", изкрещях, добавяйки и някаква не особено прилична дума. Издърпах го рязко за ръката и се измокрих цялата.
Бени ревна с глас.
"Браво, мамо. Крещиш на едногодишно дете", каза 6-годишната Хана.
"Не съм крещяла", казах в своя защита, "Повиших тон."
"О, да, да, въобще не си крещяла", отговори тя, докато потупваше нежно брат си. Бени се сгуши в нея. Айзък го прегърна. Почувствах се като Лошата вещица от Запад.
Какво се беше случило с мен?
Години наред се чувствах виновна, че не мога да дам същото качествено внимание на синовете ни, каквото успях да дам на дъщеря ни. Понякога си представях какви деца биха били момчетата, ако бяхме прекарали толкова време с тях поотделно, колкото с Хана. Със сигурност щяха да имат повече интерес към книги и по-малко щяха да хленчат, да реват, да блъскат и да хапят.
И въпреки целия хаос и агресия, изглежда момчетата все пак растяха като умни, обичливи, щедри и забавни деца. Виждали ли сте някога как 15-месечно лежи с главата надолу на гърдите на брат си на 2 години и половина, за да може да си смучат палците заедно? Виждали ли сте как същото двегодишно споделя парче от любимия си ябълков пай, хапка по хапка, с брат си, без да е накарано от възрастен?
С порастването на децата стана по-лесно да намирам възможност да съм насаме с всяко от тях, водейки ги например в кварталното кафене за кексче с боровинки и топло какао. В крайна сметка осъзнах, че целанието ми за повече време с тях в ранните им години е било по-скоро нещо, от което аз съм имала нужда. Аз бях тази, която се чувстваше ограбена от възможността да опозная всяко от момчетата като бебе, както опознах момиченцето ни. Аз бях тази, която трябваше да се откаже от предварителните си нагласи за точните съставки, които правят чудесното дете. Каквото внимание не бяха получили от мен и от баща си, се оказа, че са получили един от друг или от сестра си.
И са си съвсем добре. Много повече от добре всъщност. И най-накрая знам, че животът и любовта, които сме им дали, са били повече от достатъчни.
Любимата ни многодетна майка Маша Павлова разказва каква е колекционерската стойност на цифром и словом три (3) броя деца, всяко със свой собствен план и траектория. Не се оплаква. За щастие говорим. По три.
Падам си колекционер. През годините съм колекционирала какво ли не – картинки от дъвки „Турбо”, миришещи листчета, паднали зъби, салфетки, фонокарти. Сред по-оригиналните ми колекции беше тази от първи неща: първата шестица на диктовка по английски, първата валентинка, първо стихотворение за конкурс, първи таен дневник с прилежащия му ключ за разшифроване, първи сутиен, първи път в ресторант под формата на пластмасова чинийка от торта с останала неостъргана сметана, грижливо увита в найлоново пликче, за да не изцапа съседните реликви.
После мащабите се мениха, минавах на обувки, аксесоари, грамоти, тапии за завършено това и онова, работни места, жилища, градове, държави… Докато един ден не се стигна и до това да колекционирам деца.
От колекционерска гледна точка, едно дете е несериозно, две деца са начало, три са поредица и оттам нататък – докъдето ти стигне албумчето. В момента съм на етап „три” и така като гледам, тая колекция с децата май съм я подценила. Не че се оплаквам, но нека картографирам многодетния живот в няколко простички заключения, за по-прегледно.
Да имаш три деца означава повече вещи и все необходими, оттам – нужда от по-голямо пространство, където да ги складираш, а и по-голям автомобил.
Да имаш три деца е три пъти повече умора, нерви, бързане и стрес, но и три пъти повече усмивки, прегръдки, нежност и боричкане по дивана.
Да имаш три деца е постоянен домашен лазарет, дойде ли есенно-зимният сезон. Сополи след сополи, кашлица след кашлица, един лекар след друг лекар. Ако имаш късмет, оцеляваш и те подминава, ако нямаш – ставаш, както си с вируса и действаш някак, по инерция. Да не говорим, че рискът от завъждане на въшки, глисти и други всякакви паразити скача познайте колко пъти.
Няма какво да се лъжем, три деца са и три стомаха повече за хранене и три пъти седмично разходка до хипермаркета, а хладилникът е вечно празен. Да не забравя и гигантските посуди, с които неминуемо се снабдяваш, а после се чудиш как да побереш в мивката.
Три родителски срещи, за бога! А ваканциите са дебело бюджетно перо. Довиждане, самолети – здравейте, къмпинги!
Три пъти повече "мамо, мамо, мамо, мамо..."
Разбира се, имаш и повече поводи за гордост, но и повече разочарования.
Това са трима различни човека, с които да се налага да комуникираш всеки ден. Да де, ти си ги отглеждаш и възпитаваш, но те си имат свои собствени проблеми, потребности, зависимости и желания. Което е добре, но само понякога. Например, не е гот да се карат за едно и също място в цирка, при положение че целият ред е празен. Но пък, ако си направил шопска салата и едното не обича лук, второто мрази домати, а третото не понася краставици, салатата в крайна сметка пак се изяжда.
Трите деца няма да те направят по-добър човек, но ще те направят по-нормален и земен. И те самите ще са по-нормални и земни, нали от малки знаят, че ако има парче шоколад на масата, трябва да го изядеш моментално и да изхвърлиш опаковката, преди да са го видели и останалите! Знаят и че ако си пръднал и отричаш, другите двама няма как да знаят дали е истина или лъжа. Ще знаят и че си имат поне двама доживотни приятели, с които да споделят статуетки и калчища. И че още с появата си в парка при другите деца, са вече банда.
Като всеки уважаващ себе си колекционер, и аз обичам да си ги вадя някой път и да ги разглеждам. Понякога ги строявам до стената, наредени по ръст, и ги снимам. Вече имам колекция от такива снимки. Мисля, че ми е провървяло и, въпреки че може би те не са уцелили най-старателния и уравновесен колекционер, аз поне съм случила на ценни екземпляри. Мда, това ще да е най-отговорната ми колекция до момента. Три за щастие.
Авторката, която ни изпрати тази изповед, пожела да остане анонимна, защото вярва, че в написаното ще се разпознаят стотици други жени. Жени, които искат да възпитават децата си и да се грижат за домовете си и живота си не просто задоволително, а да изпълват със смисъл всяка секунда. Време за това няма. Но може би има начин да се отървем от нещата, които ни го крадат и заради които искаме да се качим на покрива и да крещим с пълна сила...
Аз съм едно обикновено момиче на 32, с три малки деца, планирани и желани. Имам прекрасен мъж, който обаче работи много. Работи за себе си (и за нас), няма график, често отсъства от вкъщи и се прибира в час, в който аз вече съм нахранила, изкъпала, преоблякла, прочела книжка за лека нощ и приспала децата.
Някои дни, когато се събудя, откривам, че той вече е излязъл по задачи. Което, противно на очакванията, не го прави лош баща. Той е прекрасен и всеотдаен баща и съпруг. И след всички глупости, които сме преживели заедно, още го обичам. Не в това е проблемът.
Дните ми минават еднообразно – ставам, правя закуска, водя децата на градина, после с малкото шетам вкъщи, ходя на пазар, защото хладилникът е вечно празен, готвя, чистя, пера, простирам (скоро ми се счупи и сушилнята, това е втората за 3 години!). Слава богу, имам съдомиялна и прахосмукачка-робот. Кръстен е Григор, на Григор Димитров, защото се справя с променлив успех.
Която от вас е била домакиня, знае какво е – цикли нонстоп.
Цикъл 1. Миеш продуктите – режеш ги – готвиш нещо – яде се – имаш мръсни тенджери, тигани, ножове, дъски за рязане – миеш ги – после ги сушиш – после ги прибираш и хоп! – Пак станало време за готвене.
Цикъл 2. Трупаш мръсни дрехи – пускаш пералня – вадиш ги – пускаш ги в сушилнята (ако имаш късмет) или ги простираш (ако нямаш) – вадиш ги и започва разпределяне по N на брой дестинации, където N=броя деца + броя родители в семейството. В нашия случай N=5.
Цикъл 3. Мръсните съдове – слагаш в миялната, вадиш, ползваш, пак ги слагаш…
Та, след като съм си свършила що-годе работата, става време за обяд, след което детето ляга да спи и тогава аз имам един час до два почивка. В това време се опитвам наистина да почина и или чета, или пиша нещо, или правя друго също толкова безсмислено нещо.
После отново машината се завърта – ходя да взимам децата, правя следобедна закуска, измислям им някакво занимание, те започват да се побъркват, аз трябва да правя вечеря, но децата са си деца и искат внимание и тук вече идва страшното.
Изнервям се, защото не съм успяла да си свърша всичките задачи през деня, защото не е останало време да изчистя тоалетната горе, защото имам дете, което ми ръмжи нечленоразделно и иска нещо, и то самото не знае какво, но го иска веднага и се бута между мен и плота, на който режа моркови, примерно.
Абсорбаторът ми надува главата, някой ми праща съобщения в WhatsApp, някъде някой уред пищи, защото чака да го обслужа, второто дете реве и казва „той ме оскуба”, третото се оправдава „защото тя ми развали замъка от Лего”, след което започват да крещят и да се бият.
Точно в този прекрасен момент ще ми звънне мъжът ми да ме подсети да му взема костюма от химическото утре, защото „вдругиден ми е важната среща с онези клиенти”. Същевременно ми се пишка от около два часа, но все забравям, заради всичките други неща, а и този проблем не е спешен, все пак, търпи отлагане.
На всичкото отгоре разсъждавам над фундаментални въпроси за детското възпитание, общочовешките ценности и липсата им в днешно време, за глобалните климатични промени, за това, че бензинът в световен план скоро ще свърши и съм крайно развълнувана от последните снимки от Марс, които гледах в Инстаграм.
Опитвам се и да преценя дали бях твърде крайна в онзи спор с онази жена във Facebook, но не, права съм, няма какво!
И ето тук идва преломният момент, в който аз съм на ръба. На ръба на нервна криза, на ръба на психично разстройство, на ръба на това да се кача на покрива на къщата и да крещя колкото ми глас държи, на ръба на това да се заключа в някой кенеф със слушалки в ушите и да не виждам и не чувам никого, а просто да дишам (последното съм го правила, действа временно, след третия-четвъртия път – не).
Обаче вместо да направя всичко това, аз си слагам покер фейса и складирам негативното в себе си, сгънато прилежно, разбира се, ред да има.
Животът ми е низ от избори, в центъра на които стои качеството. Такива са изборът да нямам телевизор, да използвам многократни пелени за децата, да не давам парацетамол до 38,5 градуса, да не купувам бутилирана вода, да пия кафето си без захар и с полуобезмаслено мляко, да не си обезкосмявам краката, да пиша коледни картички на ръка, да си гледам децата вкъщи докато дойде време за детска градина.
Информирани и осъзнати избори, не разчитам на случайността. За мен качеството на живот, на общуване, на хранене, на вещите въобще, на образованието, здравеопазването, безопасността и на хората е на първо място. Сама съм се вкарала в капана.
Просто моите избори не се вписват в очакванията на съвременното общество. И не мога да си отглеждам децата по начина, по който искам. Защо ли? Отговорът се помества в само една дума – време. Качеството и времето не са най-големите приятели.
Времето е такова, че нямаш време за нищо. Времето те кара да правиш най-смотаните родителски избори, за да си гледаш децата задоволително добре и да ти остава някакво време за теб самата.
Задоволително за кого, простете? Защото за мен не е задоволително да пльосна паница сварена паста на масата, 5 кренвирша или да отворя консерва боб с наденица и да кажа „Яжте, хора, мама е изморена!” Не е и задоволително да нахвърлям децата на диван и да им пусна да гледат детско в продължение на два часа, за да мога аз да сготвя на спокойствие или да си направя маникюр или да поцъкам във фейса, примерно. И още и още компромиси, които не искам да правя с децата си и себе си. Защото съм перфекционист, бе! Ама не в Инстаграм, а в живота.
Не искам да нямам време, за да изслушам децата си, защото въпросите им са супер интересни, това са ега ти яките въпроси, честно! Не искам да им казвам „млъкни/чакай малко/не сега” и т.н. Искам да съм пълноценен родител и човек. Еми, не става и се налага да правя тъпите компромиси!
Смятам се за много организирана, обаче осъзнах, че едно нещо изплъзне ли се от графика, "отиде коня у ряката". Един ден да не пусна пералня, после 3 дни наваксвам. Един ден да не изчистя, кочината става адска. Един ден да не подредя бюрото с документи, листчета и рисунки, после остава за другия ден, на другия ден го гледам и си викам „оф, не сега, имам толкова много работа” и така се трупа в продължение на седмици, някой път и месеци. Времето е ужасно!
Сега, по-предприемчивите сред вас ще ми намерят куп кусури и ще ми предложат куп съвети. Ето пример за това, какво си представям, със съответстващите им отговори.
„Наеми си чистачка!” – Нямам излишни пари, не искам да ми се рови някой в нещата и намирам за унизително някой друг да върши „черната” работа в моята къща.
„Купувай храна отвън!” – Ако щете вярвайте, готвенето ми доставя удоволствие. Харесвам качествената и вкусна храна и ми е драго да знам какво има вътре. Действа ми успокояващо да го правя и обичам да експериментирам и да изненадвам домочадието с нови неща.
„Дай детето на ясла!” – Смятам, че е моя отговорност да дам на децата максимума възпитание в тази крехка възраст, а и смятам за несправедливо да съм гледала другите двама до 3-годишни, а третото да захвърля в ясла.
„Отиди на масаж/излез със приятелки на шопинг/напий се/иди на кино/разходи се/отиди някъде за няколко дни!” – Тези са полезни и се опитвам да ги правя максимално често, но пак, когато се прибера, действителността ме удря по челото. Обикновено циклите, за които говорех по-рано, са били нарушени, докато ме е нямало, и се е събрала работа за две седмици напред. Но, да, старая се, сигурно затова още съм с всичкия си.
„Няма ли баби там наоколо?” – Не, наоколо няма, но и да има, не смятам, че трябва да стоварвам три деца на някоя възрастна жена.
„Иди на психолог, в депресия си.” – Това ми е любимо. Дай пари за психолог, защото аз нямам. А кой ще ми гледа децата? Ти ли? – Добре, ето, вземи тези три отрочета, аз отивам, приятно прекарване.
„А мъжът къде е?” – Работи. Изхранва семейство. Включва се в домакинството, когато може. Хвърля кофата, пуска пералня, мие съдове, сменя чаршафи, защото за мен е по-тежко, къпе децата, сменя пелени, мие дупета, чете книжки… Справя се с всичко, освен с готвенето. Просто няма работно време и един ден е тук, друг ден го няма, затова тръгвам от схващането, че съм сама и гледам да не го товаря и с това. Големи хора сме, разбираме се, обичаме се, говорим доста. Проблемът не е в него.
„Ама да не си правила три деца, бе, джанам!” – Следващият!
Пролемът, мили дами, освен в липсата на време, е в обществото, и в частност, в нас самите.
Вероятно на някои от четящите разказаното ще се стори като бели кахъри. Сигурна съм обаче, че има и други като мен – без помощ, без опции за почасово гледане, без обслужващ персонал, с едни нормални доходи, които да покриват нуждите на семейството и да осигуряват някакъв що-годе приличен живот. И те изпадат в същите състояния „на ръба” като мен.
Ще завърша това километрично излияние с най-важното. Съвет. Вярно, непоискан, но пък изстрадан и искрен:
Намерете начин да идентифицирате нещата, които ви изнервят и стресират в ежедневието, помислете кое ви вреди най-много и го изхвърлете от живота си. Кое пречи на взаимоотношенията ви с децата, с мъжа ви, краде от времето ви или пък от парите ви. Ограничете го! Може да сте зависими от нещо, без дори да го осъзнавате – цигари, кафе, алкохол, телевизор, интернет, телефона ви (!), игри, пазаруване, хазарт… или кой знае още какво. След като го изолирате и ви остане малко повече време за размисъл, запитайте се какво искате да промените. Ако не знаете – поставете си краен срок да го определите.
Направете си план точка по точка, ако трябва обсъдете го с някого, хубаво е да имате подкрепата на близък човек, и го следвайте.
Обърнете внимание на това, което ви доставя най-голямо удоволствие и го правете по-често, ако е възможно. Спрете да се интересувате от това какво мислят околните за вас, трябва изобщо да не ви пука, и живейте както на вас ви харесва. Но най-важното, стига сте се оплаквали и обвинявали себе си или другите за положението си, защото файда няма. Не казвайте „искам да направя това”, направете го! Изхвърлете негативните мисли и вярвайте, че всичко ще бъде наред. Живеем тук и сега и трябва да се обичаме! И знайте, не сте сама, ето, аз съм пример.
По темата;
Майките на 3 деца са по-стресирани и от тези на 4 (и повече)
Общата брънка между майките с големи семейства? Къртовският труд!
Ако върнат казармата, първа отивам в нея!
Ако имате деца, прекарвате време около деца, или носите отговорност за деца по какъвто и да е начин, знаете, че те могат да бъдат стресиращи от време на време - без значение колко са. Именно броят на децата обаче е най-подценяваният фактор на века, когато говорим за стрес, пише Джули Скаджел от ScaryMommy, цитирайки проучване, според което наличието на определен брой деца създава най-голям стрес за майките. И този магически брой е ТРИ.
Проучването, проведено от TODAY Parents през 2013 г.
сред 7,164 майки в САЩ, показва, че средно ниво на стрес на всички анкетирани майки е 8,5 по скала от 1 до 10, но установява, че майките на три деца са по-стресирани от майките на едно, две, четири или повече.
Психиатърът Джанет Тейлър обяснява това по следниия начин: след третото дете майките започват да се отпускат. Малко. "Просто няма достатъчно място в главите им за перфекционизъм, когато стигнат до четири или повече деца", твърди тя. „Колкото повече деца имате, толкова по-уверени сте в своите родителски способности. Трябва да се отпуснете… и тогава сте просто благодарни, когато всички отидат на училище навреме."
И така, какво друго натоварва и стресира майките? 60% от тях казват, че нямат достатъчно време през деня, за да свършат всичко. Почти половината (46%) посочват финансовите притеснения, натискът да бъдат перфектни, а също и партньорите си, които често са по-стресиращи от децата им...
Проучването установява също така, че 9 от 10 майки се стремят да останат слаби и атрактивни, а 72% са напрегнати от това, че по принцип са напрегнати, което прави родителството един голям, порочен кръг от стрес и тревожност. И да, майките на 3 изпитват това повече от всички други с какъвто и да е брой деца.
За наш късмет обаче, децата от време на време носят радост и смях, а и някой ден ще излязат от вкъщи, така че да прекараме остатъка от дните си зяпайки безцелно в стената, чудейки се какво точно се е случило току-що. Наздраве!
Още:
„Анти“-инстаграм портретът на една майка
Иде Коледа и е време да разберем кои са най-съкровените ви мечти! Вероятно не изгаряте от желание да обикаляте като полудели магазини, молове и улици, да се блъскате в хората и да получавате нервни кризи, а жадувате така мечтаното и нарисувано по опаковки от шоколади и кутии със сладки от Германия спокойствие.
Онова спокойствие, което се мержелее като коледна пуйка със зеле някъде далеч в мечтите ви – примамливо и сладко. Спокойствие, обуто в чорапи, подплатено с кекс, щрудел, чай, блещукаща елха и... какво???
Книга, разбира се!
Колко картинки във Фейсбук сте виждали на разни млади девойки, подхванали книга в ръка, обути в шведски чорапи, на фона на камина? Убедени сме, че много! Е, ние не сме толкова слаби, млади и нямаме шведски чорапи, но сме си украсили елхата и мечтаем да се пъхнем под одеялото с чисто новичка книга в ръка.
Тук ще ви дадем нашите смели предложения, които нямат претенции да ви съборят от коня с изискания си стил и сложни думи в тях, но вярваме, че искрено и чудно ще ви забавляват и ощастливят през коледните дни.
Нямам претенции книгите да са съвсем нови, а неща, които прегледах последните месеци, та сега ги представям на вашето внимание.
„Пътят на Кралете“ – Летописи от светлината на бурята от Брандън Сандерсън
Не съм страшен фен на фентъзито. Понякога чета, но редовно ми доскучава на 300-та страница, когато героите обикновено навлизат в някаква гора и то просто няма излизане от нея поне до 70000-та страница.
Особени травми имам от "Колелото на времето", което за мен е пример за това как човек може да си пише, да си пише и да се самозабрави. Та, когато двама-трима мъже ми натикаха "Пътят на кралете" в ръцете, си казах „Ох, дали това не е поредната глупост“??.
Зачетох се и първите страници ми се видяха смехотворни. Защо този човек пише с такъв неувлекателен патос? Помолиха ме да потърпя още няколко страници и... добре че ги послушах. Книгата е супер интересна, с изключително динамични сюжетни линии, добре разгърнати образи и... дали да не спра с тези клишета?
Авторът се е постарал да не пише на кило и всяка страница от тази въздебела книга има своя смисъл. Инак, в областта на фентъзито е класическо фентъзи. Един суров свят, помитан от бури, в който цари дългогодишна война, за която дори не знаем причината, а сред тази война идат новите герои, на които ще се наложи да променят хода на историята и всеки от тях притежава, разбира се, супер сили, за които никак дори не подозира. Хубава книга, нямам търпение за втората.
„Лято“ от Едит Уортън
Който не знае коя е Един Уортън, то да знае, че тя е една от най-добрите американски писателки, автор на великолепната книга „Невинни години“, по която е сниман филмът на Мартин Скорсезе с участието на Даниъл Дей Люис и Мишел Пфайфър.
Каквото и да кажа за стила на Уортън, ще бъде малко. Думата „изящен“ кънти на кухо пред перото ѝ, защото изключителната прецизност е послужила за изграждане на образи толкова реални и истински, колкото малко автори имат не само умението, но и смелостта да създадат.
„Лято“ е една кратка илюзорна любовна история, която по истинност задминава почти всяка друга, с която съм имала досег. Малко градче, млада жена се влюбва във вероятно единствената си опция и понася всички последици от собствената си наивност и високомерие. Прекрасно четиво от висока класа.
„Възвишение“ и „Чамкория“ от Милен Русков
Както знаете, филмът „Възвишение“ излезе. Преди това имаше спектакъл „Възвишение“, после имаше прясно мляко „Възвишение“ и скоро очакваме космически кораб "Възвишение“, който да се възвисява към небето.
Та, ако не сте чели „Възвишение“, направете си тази лична услуга, моля. Идете, купете си книгата и се гмурнете в прекрасния език на автора, забавните истории, любовта към родината и вървете бавно към тъжния край, за да се приготвите за него. Аз плаках много. Филмът не ми хареса, признавам си, но книгата продължава да е една от любимите ми български, съвременни книги.
ПП. Млякото е съвсем прилично, а пиесата не съм я гледала. „Чамкория“ ми предстои, но, по думите на всички, книгата си заслужава, така че може да се присъедините към мен и ако сте чели "Възвишение", да си посочите "Чамкория" на Дядо Коледа.
„Точно в полунощ“ от Лий Чайлд
Трябва да призная, че Лий Чайлд ми е абсолютен фаворит в областта на криминалния трилър. Обожавам стегнатия му, корав стил, фабулите, които изгражда, чудесните заплетени случаи, но най-доброто е главният му герой Джак Рийчар. Великолепен двуметров бивш военен следовател, който кръстосва Америка с четка за зъби в джоба и лична карта, и никой не знае кога и къде ще се появи.
Не знам как успяха да изберат Том Круз да играе Джак Рийчар, но това беше най-голямото WTF?? в екранизирането на романи през последните години. Както и да е, Джак Рийчар е при вас с нов случай, а ако никога не сте чели нищо на Лий Чайлд, ви завиждам с цялото си сърце и направо ви съветвам да започнете от самото начало. Ще прекарате целите празници в неговата компания.
„Балада за Георг Хених“ от Виктор Пасков
Не бях я чела, от което мъничко ме е срам, но не много, защото колкото повече хубави неща ти се случват за пръв път, толкова по-добре. Една малка книга с огромна по драматичния си мащаб история. Разкошно четиво, плод на българско перо, което всеки трябва да прочете, за да добие онази емоционална правдивост за периода, който и до ден-днешен плува в някаква упорита, сива мъгла.
Но успоредно с историческите препратки, самата човешка история би могла да се случи навсякъде и по всяко време, защото политическите дадености се променят, но човешката способност за обич и състрадание остава една и съща.
„Произход“ от Дан Браун
Време ми е да кажа, досущ като една бабичка, „Дан Браун си е Дан Браун“. Колкото и да е недолюбван от доста хора, заради твърденията за слаб стил и неумение да пише добре, включително и от мен, някакси винаги успява да заплете история, която чисто и просто да ни забавлява.
Опитаме ли се да извлечем нещо друго, освен забавление от книгите му, неминуемо ще се ударим в стена от съшити с бели конци митове, легенди и полуистини, и освен това ще си казваме „Господи, какви са тези куци изречения?“.
Но... Коледа е, за Бога, отпуснете се и пуснете професор Лангдън да ви заведе на футуристично пътешествие с много тайнства и опасности.
„Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс
Ах, „Шантарам“ омагьоса всички с огромната си, романтично-приключенческа история. Не можах да оставя сърцето си в нея, защото книгата просто не е моето нещо, но след хилядите омагьосани хора, които с блестящи очи ми споделиха, разбрах че там някъде, където аз не мога да достигна, стои история - голяма, колкото Земята, и, да си призная, не познавам човек, който да не е напълно очарован от нея, освен мен самата.
„Шантарам“ има още едно голямо достойнство – доста е дебела. Тоест, ако си я купите, ще вземете да потънете в страниците ѝ и после край с вас до следващата Коледа или до Нова година поне.
„Американски богове“ от Нийл Геймън
Ето още една дебела книга от изключително добро качество, приказни елементи и много приключения и пътешествия. Нийл Геймън е толкова добър и известен от толкова много време, че не съм аз човекът, който да го хвали.
Автор на „Коралайн“, „Звезден прах“ и „М като магия“, той много отдавна е заседнал в сърцата на почитателите както на фантастиката и фентъзито, така и на добрия роман.„Американски богове“ е сочена за класика и даже беше филмирана от Амазон, но сериалът получи лоши отзиви от приятелите ми наоколо, така че не знам дали да го препоръчвам. Най-добре да се придържаме към старото, добро четене.
А в „Американски богове“ се срещаме с главния герой – човек току-що излязъл от затвора, който губи всичко за един ден, но среща тайнствения си бъдещ работодател, който ще се окаже нещо много повече от обикновен човек с необикновени способности.
Покрай „Американски богове“ можете да пробвате да пробутате на тинейджъра си „Од и ледените великани“. Гейман е известен с добрите си тинейджърски книги.
"Хавра" от Захари Карабашлиев
Новият роман на Захари Карабашлиев ме учуди и ме накара да се радвам. "Хавра" е чудесен, професионално написан, разказвачески издържан съвременен български роман, на съвременен език, който говори с тона на "Поправките" на Джонатан Францен и ме извади от скептицизма ми по отношение на българското писане.
Никога не съм разбирала защо е толкова трудно на българските писатели да постигнат онази разказваческа лекота, с която леко да те придърпат в историята без да те стряскат с драматични епитети тук-там или да дерайлират в глупост и празнословие на всяка страница. В "Хавра" нещата са пипнати и уважението към литературата прозира. Една страшно добра българска книга, която заслужава вашите коледни вечери.
"Три ябълки паднаха от небето" от Набире Абгарян
Всички книги, чието описание включва магически села, в които живеят не по-малко магически хора, и описват техния ту скръбен, ту щастлив живот, поначало предизвикват подозрение, но след като половината интернет се прехласна по тази книга, решихме да ѝ дадем шанс. Едно от най-големите ѝ предимства е, че започва много силно (почитателите на черния хумор наистина ще оценят началото) и продължава в същия стил до самия ѝ край. И, да, в цялата книга става въпрос за едно малко, митично и магично селце, в което живеят хора, които животът брули безмилостно, но не забравя и да им раздава и щедри, вълшебни подаръци.
Романът изобилства от чудеса, митични бели пауни, любов, нашествие на глад и наказания, сякаш пратени от небесата. Всичко това обаче е написано на такъв обаятелен, богат и красив език, че сме готови да се хванем на бас - почнете ли "Три ябълки паднаха от небето", няма да я оставите докато не я прочетете (поне при нас така стана). А ето и най-големият ѝ бонус - почти на всяка страница има разточителни описания на традиционни арменски ястия, които жителите на селото нонстоп приготвят с любов и майсторлък. Заклеваме се, от третата страница ще ви замирише на масло, печива, мед, билки и какво ли още не. Въобще, една чудесна книга за Коледа, обещаваме ви!
И ако с някое от тези наши предложения сме успели да ви завъртим главата, не забравяйте, че този уикенд тече Панаирът на книгата - в НДК и при нашите любими приятели от Ozone.bg.
Можете както да си ги поръчате на цени с отстъпки онлайн от линковете, които сме поставили в този материал или пък да отскочите до самия панаир и да се поблъскате с хората за още нещо интересно, и пак с отстъпки.
Така че, побързайте да хванете чудесните цени, за да сте готови за Коледа и да сте заредени с книги под одеялото, или пък да купите книга за подарък - винаги добър избор и много по-яко от чорапи или вълнени ръкавици!
Приятно четене и приятна дрямка!
P.S. Замалко да забравим - не пропускайте и играта ни "Коледата НЕпослушна", в която трима от вас ще получат какво? КАШОН С КНИГИ! Ето ги и условията за участие в играта, стискаме ви палци и успех!
Този текст се появи преди много време, още когато Майко Мила дори не беше в проект. Да си признаем, още тогава умряхме от смях и сега с гордост ви го представяме. Мая Бобева от Cleverbook ни гостува, посмейте се с нея.
Как изкарахте на морето? Починахте ли си? Сигурно е било много весело? Ще ходите ли пак?
Прочетете статистиката по-долу и сами ще можете да отговорите на въпросите си:
НА ТРЪГВАНЕ:
1. Брой чанти багаж – 13 (само толкова събират багажникът на колата, багажникът върху колата и самата кола), плюс N на брой найлонови торбички за взети в последния момент играчки.
2. Брой забравени СВРЪХВАЖНИ неща (разбирай кукла или топка) – най-малко 2, достатъчни за от 1 до 2 часа хленчене в колата.
ПО ПЪТЯ:
3. Брой спирания с цел ходене по голяма нужда – от 8 до 12. Ходения по голяма нужда – 1 – в памперса.
4. Брой заспали деца в колата – 3, период, в който и трите деца са ЕДНОВРЕМЕННО заспали – 1 минута и 28 сек.
НА МОРЕТО:
5. Брой поискани сладоледа на ден – 36 (3 деца по 12 пъти). Брой дадени и изядени сладоледи – 3, брой недоволни деца – 3.
6. Брой изгубени деца на ден – 3. Брой намерени деца на ден – 5.
7. Брой къпания на деца за 7-дневния период – 42. Брой къпания в нормална работна седмица – 3. Т.е. изразходвани нерви и усилия за хигиенизиране на хлапетата за 3,5 месеца напред.
8. Брой мазания с крем на деца за 7-дневния период – 213, от които: с крем против слънце – 3 бр. деца х 8 пъти на ден х 7 дни = 168; с крем за след слънце – 3 бр. деца х 2 пъти на ден х 7 дни = 42; с крем карамел (преди да ги спипаме) – 3 х 1 = 3.
9. Стойност на поисканите от децата забавления за периода – 1325 лв. Стойност на реализираните желания за периода – 105 лв. Количество на пролетите сълзи – около 0,5 л.
10. Брой носени играчки на плажа на ден – 27. Брой използвани играчки – 2 (и по-конкретно 2 бр. лопатки, които се използват активно от мама и татко за копаене на свръхзабавни дупки).
11. Пренесени килограми до и от плажа за периода – 1008 кг (1 т и 8 кг) и по-конкретно: пренесени деца, които са уморени на отиване и връщане от плажа: 2 бр. деца х 4 пъти на ден х средно 12 кг х 7 дни = 672 кг. 12 кг (хавлии, играчки, храна, вода, др.) х 4 на ден х 7 дни = 336 кг.
У ДОМА:
12. Брой отпочинали си членове на семейството – 3.
Оригиналният текст се намира на този линк https://cleverbook.net/blog/roditeli/s-3-detsa-na-more-izzhivyavaneto-v-tsifri
Красимира Карагинева е поредната изстрадала майка с три деца, която е отделила от скъпоценното си време, за да ни напише за приключенията си. Ние я прегръщаме с разбиране и обещаваме следващата седмица отново ще ви представим многодетна майка и нейните проблеми.
Какво е да имаш три деца? Интересно. Всеки ден чакаш с нетърпение да дойде онзи вълшебен момент, в който вечерта всички ще са заспали, а ти ще се отпуснеш на леглото и ще откъртиш на момента. Ама това, че не си взела душ, че си с мазна коса и петна от повърнато, манджи и какво ли още не - няма значение. Че даже има дни, в които дори не можеш да ги изчакаш да заспят. Ами, който завит – завит, другите да му мислят!
След като дете номер 1 беше гледано по строг режим под час (защото така трябва), с гладене на дрешките, стерилизиране на всичко до годинката, занимателно хранене (все пак трябва да се ядат определени неща и то в определени количества), а да не говорим за петната по дрехите и търчането подире му по площадките (ама как ще допусна да съм като онези блеещи майкиq дето децата им все падат и се удрят???), с второто дете реших, че ще бъда различна. Реших, че ще я гледам по усет. Усещам, че детето е гладно - храня, спи се – приспивам. Е, понеже с нея се изцеждах, то и всекидневието ми беше едно непрестанно цедене и през цялото време клатене с крак на шезлонга, защото иначе не спеше.
Всичко вървеше супер, и ... в един момент разбирам, че пак съм бременна! Ама как и кога - въобще не разбрах! Голям шок изживях - как ще се справя с три, при положение, че номер 2 и номер 3 ще са само с 1 година и 3 месеца разлика? Ами, справих се. То докато не се сблъскаш с нещо и не ти се наложи да го изживееш, няма как да разбереш. Карам по течението. Третото суче, ама наддава малко?! Педиатри и баби ми се карат, но аз твърдо казвам – втори път да се изцеждам, няма да стане! Когато му се яде - давам. Яде колкото иска, когато иска, ама то как да наддава детето, като ака по 6 пъти на ден и започна да се върти по корем на 3 месеца???
Кърмя където ми падне – нека посмеят да ме изгонят отнякъде! През това време, другите две търчат край мен и само гледам да не се отдалечат на повече от 5 метра... Тук е мястото да спомена, че обличах дрехи само като излизах на разходка, по цял ден по нощница (на петна, да не си помислите друго). И-и-и... на 5 месеца пропълзя. Ами... супер! Докато едногодишната ми дъщеря се учи да яде, малкият пълзи под стола и обира всичко паднало от земята. Че за какво ми е прахосмукачка? Даже и захранване направихме. А, ами първото дете? Какво става с него? Ами не знам. То е някъде, в някоя стая, прави нещо.
Естествено, след това ще трябва да се оправя след него, ама какво от това. Нали през това време съм оправила другите две?! На големия му се яде – ами ето виж колко остана от другите, дояж го. Не че го правеше, той просто е филиеният човек и може да яде само хляб, или пък ще ме издебне докато кърмя, ще си придърпа стола, ще отвори сладкия шкаф и ще изяде наличното сладко. Малката да не види от батко си – и тя качена там. Добре, че е ниска и не стига до сладкото, а пък той нали си е свидльо и просто не ѝ дава...
Леле, ами като проходи и дребното?! Е, тогава стана страшно! Отиваш някъде, и винаги някой ти липсва. Все пак, имаш само две очи. Третото дете е някъде.... Най-куриозният ни случай беше на рождения ден на най-големия. Бебето, проходило преди месец, изчезна. Тръгваме да го търсим из заведението – няма го. Включваме и персонала в търсенето, претърсваме дори кухнята. А нашето момче къде било в това време. Влязъл в помещението към тоалетните, затворил си вратата, седнал под мивката и рови в коша за боклук...
Какво повече да ви кажа? Когато остана вкъщи с едно от децата (случва се много рядко) и си викам – брей, колко лесно било с едно дете! И работата успяваш да си свършиш, и на детето успяваш да му обърнеш внимание... Обаче, като се приберат другите и като ги видиш как се радват едно на друго, как се усмихват и играят – ами душата ти се изпълва, защото колкото и да е трудно, това са твоите слънца!
