fbpx

Николай Йорданов се включва в конкурса ни „Истории от лято 2023“ с една поучителна история. За кого е поучителна? Ами, май за всички замесени. А на нас ни беше интересно да прочетем какво се случва, когато решителните намерения на едно упорито дете изведнъж не срещнат родителска стена, а му се каже „Прави каквото искаш“.

Включете се и вие в конкурса ни, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Ден 8 от почивката в Гърция. Къща в село под Солун. Три деца плюс баба и дядо. „Идилия“ далеч не е точната дума, най-малкото защото е безобразно горещо. Средата на онзи период, в който не падаше под 35 градуса. А у наше село и през нощта не падаше под 27.

Положението е на ръба, но всички възрастни много внимаваме да не изпуснем думата, която може да запали скандала. 

Късно обедно време, деца номер едно, две и три са привикани да си измият ръцете. Едно и три го правят. Две обаче не е в настроение, защото му е прекратено заниманието. Идва намусен и отказва да яде. Отказва да прави каквото и да е. Няма проблем, топло е, не е задължително да яде. 

Лошото настроение и жегата обаче взимат своето. Както си седи и мърмори недоволно казва: 

– Писна ми от вас. Оправям си багажа и си тръгвам оттук. Връщам се при майка ми (с майка му сме разделени, тя не е с нас).

Опитите за убеждаване, че не може да стигне сам до границата – това са едни 200 км, не хващат дикиш. Също и обяснението, че не може едно 12-годишно дете да мине само границата. Показвам копието на пълномощното. Чете. „Няма значение. Ще се оправя“, казва.

Горните пет изречения се развиват в период от 20 минути и усещам как след малко ще има взрив.

Затова му казвам, че съм съгласен да си тръгне пеша, ако си оправи багажа. Захваща се с триумфален поглед. Тъпче упорито в раницата и след малко е готов. Давам му шапка и шише с вода. Междувременно съм му включил роуминга и мобилните данни на телефона. Едно – трябват му, за да знае накъде да тръгне. Две – майка му има апликация за проследяване на местоположението. 

Обаждаме ѝ се. Тя прави пет минути неуспешни опити да го разубеди. После аз си говоря с нея. И за двама ни това не е първи такъв случай. Като прищрака нещо в главата му и влезе в режим „упоритост“, всичко е безсмислено. 

Всички останали мълчат. И по-добре.

Четири без нещо следобед е. Навън няма живот. Листенцата не трепват дори. Няма мухи, няма оси, дори и мравките не мърдат. Нищо.

Детето тръгва гордо. Раница, шапка, шише, карта на телефона за посоката.

Аз се оправям и подхващам баща ми да отидем до големия магазин в съседния град. Той е в същата посока, в която би трябвало да върви детето. Даваме му 20 минути аванс. Потегляме бавно, оглеждайки всяка пряка, спирка и стол (пълно е с всякакви стари мебели, които често заместват спирките там, където има само желязна табела, маркираща, че тук спира някакъв транспорт). Няма го. До града са осем километра, няма как да е стигнал преди нас. Спираме на паркинга, когато майка му изпраща локация като снимка. „Седи под едно дърво. Изпил си е водата и му е топло“, пише тя. А, не бе. Хич не е топло. 

Въвеждам координатите. Минали сме оттам преди пет минути. Обаждам се на настоящата половинка, моля я да отиде да го прибере. Готово. След малко и ние се прибираме. Мълчанието е цар. Правя сандвичи. Яде. После отиваме към морето. Пеша. Далеч от напрежението. Не споменаваме опита за прибиране. Няма и смисъл. Аз знам, че съм бил прав. Той също. Но сега не е моментът да си признава, че е сбъркал. Няма никакъв смисъл.

Осмият ден. Всички ще спят по-уморено тази нощ. Пия джин и си мисля, че има напредък. Предишният път искаше да си тръгне на третия ден. 

Колкото и романтично да си представяте почивката на море с три деца, от които най-малкото на една година, все няма да ви се получи съвсем като в реалността. Пак е романтично, но по-скоро като епизод от „Сървайвър“, а не като по Розамунде Пилхер. Радост Димитрова ни разказва за своята ваканция и участва с този текст в конкурса ни „Истории от лято 2023“.

Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

През юли тази година няколко семейства с ДЕЦА се събрахме, за да отидем заедно на море и да се отдадем на заслужена почивка и така дългоочакваното слънчево приключение. Бяхме оживен екипаж с деца от различни възрасти и споделена любов към морето, което смятахме, че е рeцепта както за веселие, така и за незабравими спомени.

Нашето семейство беше от първите, които пристигнаха. 

Аз – майката от типа „нищо не може да ме спре, само да съм на море“, още с пристигането хукнах към плажа, за да реализирам целогодишните си блянове за коктейл в ръка, крака в пясъка, гледка към морето, усещане на морски бриз и любимите същества до мен. Страхотно, нали? Съпругът ми, моят най-верен помощник, винаги готов със слънцезащитен крем, закуски и привидно безкраен запас от надуваеми играчки, естествено ме придружаваше. Неговият ентусиазъм изглежда почти колкото моя. Представете си ни на плажа, влюбени, споделящи еднакви желания и вкусове за живота... 

Към тази прекрасна картинка е редно да добавим и Мишо, най-големият от трите ни деца на почти 6 години, който е припознал себе си във вид морж или делфин и непрестанно се намира във водата без значение дали целият е в нея, или леко-полеко се присламчва с някоя част от тялото си към морето, понеже сто пъти съм казала да излезе от водата. 

Четиригодишната Кари непрестанно се върти около батко си, но някак по-елегантно, по-плахо и по-грациозно. Тя е нашата красива и умна русалка, пристигаща на плажа винаги в тон с тенденциите и играеща тихо и кротко без значение във водата или на пясъка. Тя описва мечтата на всяка майка, когато си кажеш „искам да имам момиченце“.  

И накрая последното попълнение в нашето семейство, малката Елена, едногодишното динамо, чието любопитство не знае граници. 

От момента, в който стъпихме на плажа, Елена се оказа най-авантюристичната от групата. 

Тя беше решена да вкуси всяка песъчинка за голямо наше забавление и огорчение. Всеки път, когато баща ѝ загребваше шепа пясък от малките ѝ ръчички, тя се кикотеше палаво, сякаш всичко това беше голяма игра. 

Следващото кулинарно приключение на Елена включваше морска вода. Непрестанните ѝ опити да я пие се увенчаха в крайна сметка с успех. Не успявах да я наблюдавам постоянно, въпреки че я бях позиционирала близо до мен в едно малко басейнче, заблуждаваща сама себе си, че стои ли в него с няколко играчки, всичко ще бъде „цветя и рози“. Е да, ама не. 

Дотук с моите мечти и желания за почивка на плажа, взиране в морето и отмаряне с коктейл в ръка. 

Единственото, което успях да опитам, беше коктейл с пясък и мрънкане. Пясъка от Елена, а мрънкането от другите двама, че не съм отишла, видиш ли, и аз да се цамбурна в морето с тях... Къде ти?! Това мое трето постъпление ме държеше толкова заета, че едва се сещах, че имам и други две деца. 

Преживяванията обаче далеч не се сведоха само до плажа. Тъй като имахме изключително умната идея да наемем къща с басейн с току-що прохождащо дете, се наложи да усетим пълната сила от резултата на нашите решения. С течение на дните новооткритите умения за ходене на Eли превърнаха ваканционната къща в трасе за препятствия за малки деца. Тя се скиташе наоколо с решителност, преследваше чайки и изследваше всяко кътче на ваканционната къща. 

Басейнът се превърна в магнит за безграничното ѝ любопитство и никой не можеше да я държи далеч от „големия син леген“. При всяко нейно самостоятелно приближаване към басейна естествено у мен се пораждаха наченки на инфарктни състояния и не успявах да се отпусна дори за секунда. 

Да не си помислите, че съпругът ми през това време изпълнява моята мечта за почивка и коктейл... ТЦ. 

Той се зае с не леката задача да обгрижва по-големите деца, и да играе с тях, тъй като и те непрестанно искаха нещо или тичаха нанякъде с другите деца. Нищо че могат да ходят сами и не всяка тяхна стъпка е опит за самоубийство, и те са деца и имат собствен устрем за бели и забавления. Всяка секунда някой от родителите в компанията ни беше нащрек кой къде какво прави, има ли паднали деца, кой къде играе, чие дете плаче и всички ли са цели. 

Един ден, вдъхновена от по-големите деца, които се пръскат наоколо, Елена поиска да влезе в басейна с пояса, който дотогава отказваше категорично. С радостен писък тя се втурна в плиткия край на басейна с размахване на крайници, които направиха така, че да изглежда, че се опитва да завладее самото море. „Плуващите“ приключения на Елена продължиха и през останалите дни и всеки път, когато тя се впускаше във водата, сякаш беше на мисия да завладее басейна. 

Заразителен смях отекваше във въздуха, насърчавайки всички наоколо да се присъединят към нейното водно приключение. 

В тези моменти забравях за изтощителното си тичане насам-натам покрай някое дете и се чувствах горда, че и това човече пораства, а аз, видиш ли, един ден ще се радвам на тези спомени и ще се тупам по рамото, че съм майка героиня. (Ще вметна само, че по принцип обичам да гледам на себе си като The Mother of Dragons.)

До края на петдневната ни почивка ваканционната къща, а и самият плаж, бяха видели своя справедлив дял от пясъчни закуски, глътки морска вода, викове на поизнервени майки, щастливи детски писъци и очарователни лудории в басейна. Всички семейства се смеехме, поплаквахме (сами разбирате, че и другите семейства с деца са усетили пълната сила на израза „с деца на море“) и създавахме спомени, които щяха да бъдат споделяни и ценени за години напред. В последния ни ден, когато слънцето залязваше, се събрахме, за да направим групова снимка, улавяйки радостта, любовта и чистия хаос, които определиха ваканцията ни.

Не ме разбирайте погрешно, обожавам децата си, но на море с три малки деца в компанията на семейства с други малки деца си е по-скоро приключение в режим „Сървайвър“, отколкото почивка.  

Продължаваме с текстовете от нашия конкурс „Истории от лято 2023“. Разказът и това автентично морско преживяване с три деца е на Ралица Бабаколова. Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

Ооох… Чудо беше сякаш нашата ваканция и ми се стори, че би било интересно да я опиша, но не знам дали ще успея да пресъздам правилно ситуацията. 

Малко предистория

Съпругът ми е голям фен на южната ни съседка (Гърция, бел.ред.), в резултат на което много години подред ходим все там. Тук трябва да доуточня, че благоразположението на гореспоменатия е от ключова важност за доброто прекарване, а същият не признава нашето скъпо Черноморие (и държавата ни като цяло) като достойно за сравнение по чистота, красота, обслужване, плажна ивица, цени и други все такива безкрайни предимства на нашата съседка. 

Аз, като далеч по-непретенциозен човек, имайки предвид трите деца на 11 години, 8 години и почти 100-годишното все още продължаващо кърмене на номер 3, която е на две години и половина, реших, че тази година ще бъда твърда и непреклонна в решението си да почиваме на нашето родно Черноморие, което ни е само на два часа път с кола, защото живеем в провинцията от три години насам. 

Ми така де… Два часа – страшно примамлива оферта. Два часа е абсолютният лимит на време, в което има надежда за пътуване без повръщане (няма завои), ядене, почивки, тоалетна, писъци, въртене, извиване, тръшкане и блъскане от страна на трите прекрасни, мили, разнополови деца на задната седалка. В добавка на това, друго удобство, което приведох като несравнимо преимущество, е, че се уредихме в хотел на плажа при познати хора (кумове на брат му!), които дадоха доста прилична цена и две отделни стаи. Големите деца, самостоятелни – още една надежда за евентуално някакви моменти на спокойствие – два-три поне. 

Добре, уреди се въпросът – стана на моята

Така се случи, че датата на заминаване беше някъде десетина дни след сефтето ни в яслата, което гарантираше на 100%, че ще тръгнем с някакви данни за остра вирусна, бактериална или друга инфекция – класическите градински сополи, повръщане, гърло, разстройство и т.н. 

И, да, разбира се, няколко дни преди заминаването ни започна едно подсмърчане от всички пет члена на семейството – кой повече, кой по-малко. Впоследствие се добави и кашлица с различно изразен интензитет при отделните индивиди. Но какво пък толкоз – с три деца, лекар, че и педиатър, мен една кашлица и едни сополи ли ще ме уплашат?! В този полузакрепен, полуздрав, полуболен вид милото ни семейство благополучно и бързо (оказах се права за двата часа) стигна до местонахождението.  

Разговорите на висок тон с тенденция към нарастване на напрежението започнаха още със слизането и настаняването – кой точно на кого трябва да помогне, кой коя чанта трябва да пренесе, може ли да я пренесе, не е ли твърде тежка… Всичко това става на фона на моите неуспешни безкрайни опити за успокоение на ситуацията с две чанти в едната ръка и с вкопченото за мен двегодишно маймунче, което при смяна на обстановката става още по-прикрепено (в случая е почти буквално залепнало за мен, ако това е възможно, и постоянно издава някакви звуци подобни на мрънкане, хленчене и искане на нещо в ухото ми). 

Моята надежда за добро прекарване не угасва 

Влизаме в стаите – хубави, чисти, гледка… О, каква гледка точно към плажа и морето, такава гледка не сме имали никога досега! Тя може да зарадва някой, някой може да каже: „Колко е хубаво! Много се радвам, че сме тук!“ 

Мнее… ок. 

Полека-лека се ориентирахме към плажа. Настана суматоха, взехме ли всичко… Едно напрежение се усещаше, не като с нож да го режеш, но не и като да го нямаше. Стигнахме до плажа най-накрая и се започна някакво забавление, поносимо за двата броя по-големи, които впрочем обожават вода и на които, подчертавам дебело, им бе забранена употребата на телефони на плажа. 

Но номер 3 даде всичко от себе си. Е, не успяхме за 11 дни да решим във водата ли искаме, на пясъка ли искаме, близо до водата ли искаме, навътре ли искаме, при кака или при бати, или може би при тати, искаме ли да сме мокри, или искаме да сме сухи, с бански ли да сме, или да сме голи, с шапка или без шапка, гладни ли сме, жадни ли сме, спи ли ни се и, аджеба, какво точно искаме, когато отидем на този плаж. Не се разбра и това е. 

Всички опити за угаждане претърпяха провал 

Дори допълнителното купуване на пояси, кофички, лопатки и други подобни не помогна особено, а доста навреди на бюджета, защото се оказа, че това към момента са едни от най-скъпите атрибути на българското море. 

Постепенно кашлицата и хремата у някои се засилиха, въпреки таласотерапията (лечение с морска вода, б.а.). Като сядахме да обядваме в ресторанта на хотела, сервитьорката вече ни беше научила и ни носеше допълнително салфетки. Приличахме на група изтървана от тубдиспансер (звено за лечение на туберкулоза и белодробни заболявания, б.а.) или заведена на морето с цел по-бързо възстановяване, демек на санаториум. 

Към картината със засилващи се хрема и кашлица след няколко дни доволно приемане, гълтане и давене с черноморска вода се добавиха и неотложни позиви за ходене до тоалетната, съпроводени с гласност от по-големите деца, за да може всеки в периметър от 20–30 метра да разбере, че на нас супер много ни се ака, нали… Бройката беше над пет пъти дневно на дете, но аз извадих тежката артилерия от прахчета, таблетки и сиропи и видимо не обръщах внимание. 

Към това трябва задължително да се каже, че 100-годишното кърмене, за което преди морето имаше някаква, макар и бегла, надежда за приключване, беше в разгара си. Нощният сън беше мираж, разбира се. Това най-вероятно също е ясно. 

Най-високата точка на параболата на „страхотното прекарване“ беше, когато някъде към средата на почивката номер 3 вдигна и температура

Ето тук вече мама започна да си мисли за преждевременно прекратяване на ваканцията, защото същият номер лекарства НЕ приема. Единственото оръжие са един вид свещички и т.нар от нея „тазси“ (така нарича източника на кърмене). 

Фразата „Мамооо, дай ѝ тазсии!!!“ придоби нови измерения и нов рекорд на брой изричания за денонощие. Не прекъснахме ваканцията, явно „тазси“ спаси положението за пореден път, но ежедневното, даже ежечасно, напомняне, че нашето море е мръсно, а, видиш ли, някъде другаде е чисто и нали се сещате защо сме на нашето море (заради моето настояване), не престана. 

И така до ден 11 с известна динамика по отношение на симптоми, оплаквания от мръсотия, храна, цени, обслужване, но като цяло със запазваща се ситуация. На рецепцията ни отказаха да платим стаите в началото, защото се съмняваха, че ще изкараме 11 дни и не искаха после да връщат пари. Като тръгнахме ни ръкопляскаха! 

Върнах се почти без тен и адски изморена. И всъщност съм напълно наясно, че няма нищо необичайно в тази история. Всеки родител на едно, две, три и повече деца може да види позната ситуация в нея. Догодина пак! Този път в Гърци

Текстът на Магдалена Трифонова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


Когато бях безгрижна, летата бяха къси, ваканционни и приключенски. С появата на децата (особено след третото) сезоните измениха своя характер. 

Всичко започна с решението ми децата да не посещават детска градина през лятото. Или с решението да имам деца. Става дума за деца под седем години, момчета, прекалено малки за летен лагер и с работещи и заети баби.

И започна едно време, безбрежно (далеч от брегове).

Дните започваха рязко и рано, почти по тъмно, когато всички нормални хора все още спят. Е, не всички - нашите съседи и те ставаха заради нас. О, забравих! Веднъж стигнахме до плажа. Пристигнахме по залез и решихме да се разходим по плажа. Спряхме на паркинг близо до брега. На плажа млада двойка си беше направила романтично кътче, обградено със свещички, чаши вино и нещо в чинийка. Гледаха залеза, бяха с красиви бели ризки и се гледаха влюбено. Дали младежът щеше да ѝ предложи брак? Деца? Не и след нашата поява.

Докато помагах на малкото да се освободи от коланите и да си намери играчката, средното ми момче (4г.) вече се беше съблякло чисто голо и тичаше към морето, минавайки през ограденото романтично място, крещейки, следвано от другото братче и баща си. 

Краката им заораха в пясък и го мятаха към виното и храната, разритаха свещите в движение и продължиха. Морето беше развълнувано и то. Не ставаше за мокри игри, а децата явно не бяха в настроение за спокойни разходки.

После сигурно се досещате...

Настигане, грабване на пищящи деца и товарене в колата. Влюбените също в един момент си бяха тръгнали и дори срещата им да е продължила, сигурна съм, че са се пазили.

Сега се сетих, че Средно братче и друг път е имало гола разходка. Пак това лято се измъкна от надувното басейнче, докато влязох за хавлия, и тръгна да си купува сладолед. Стигнах го по пътя (главна селска улица) гол и изгубен, но целеустремен.

Но мисля, че знам откъде идва този стремеж към голота.

Започвам да подозирам, че в детската градина ги държат голи. Това обяснява защо го взимам чист оттам, без петънце по дрешките. 

Постепенно и други спомени ще нахлуват в мислите ми от това дълго, безкрайно динамично лято. Но след 15 септември. Не и преди и последното ми птиче Додо да напусне полуразрушеното ни (след ремонт) семейно гнездо и да се затътри към онова затворено пространство, където ще се изморява интелектуално.

Огромното лято почти свърши.

cross