fbpx

„Как загубихме вродената си способност да се разбираме?“ – пита Ерика Дауон, специалист в областта на комуникацията в дигитални условия. Този въпрос става все по-належащ напоследък и е важно да се замисляме къде е проблемът. Какво пречи на онлайн комуникацията и защо сме тревожни в интернет?

Отделните социални среди, включително и дигиталната, изискват специфичен код на общуване. Ако този код не бива спазен дори само от една от страните в разговора, това предизвиква неразбирателство, което от своя страна поражда дигитална тревожност. Със сигурност познавате човек, който е отличен комуникатор на живо – емпатичен и внимателен във всяка дискусия. Когато обаче диалогът ви се прехвърли в онлайн пространството, същият този човек сякаш губи своя дар слово, отговаря рядко или понякога в изказванията му долавяте грубост.

Най-често този човек наистина е добър комуникатор. Но не знае как да приложи това свое умение в дигиталното пространство, онлайн личността му не притежава същите качества, които се открояват във физическата му личност. Това, разбира се, е трудност, която трябва да се превъзмогне, защото иначе означава пълноценното му общуване да се ограничи само до физическата среда. С други думи човекът има лош дигитален език на тялото, както би се изразила Ерика Дауон. Тя е и автор на американския бестселър „Езикът на тялото в дигиталния свят“. Нейната личност и историята ѝ вдъхновяват хората да работят върху навиците си на общуване, а в книгата ѝ, на която ще се позове статията, има съвети как точно да го направят. 

Коя е Ерика Дауон?

Дауон споделя, че още от съвсем ранна възраст лично се е сблъскала с предизвикателствата, които човешката комуникация предполага, от което е повлиян и професионалният ѝ път. Авторката е американка с индийски произход – в предговора на книгата си тя споделя, че като дете на имигранти се е чувствала разкъсана между две култури, между два езика. Това я е подтикнало да изучи универсалния език, който всички говорят и разбират – езика на тялото. „Не е важно какво казваме, а как го казваме“, твърди заявява Ерика Дауон, която се посвещава на изучаването на ролята на неизреченото в човешките отношения.   

След натрупан опит в консултирането на личности и бизнеси тя осъзнава, че проблемът в комуникацията в наши дни вече не се корени само в живото невербално общуване, а го открива на съвсем друго място – във виртуалния свят. Дауон твърди, че в онлайн пространството хората не проявяват емпатия, заради което чувстват липса на близост и доверие. Трудностите в общуването, които често не забелязваме, пораждат нежелан стрес както в лични, така и в бизнес отношения.

Следвайки този път, Ерика Дауон става експерт по лидерство и комуникация в дигиталната ера. Насочеността ѝ е към груповата среда и бизнес отношенията. Работата ѝ обаче има актуална приложимост и в личностното развитие.

Какво е дигитална тревожност?

Въпреки ползите от онлайн комуникацията тя все пак има своите недостатъци. Един от основните ѝ е, че през екрана не можем да разберем какви са интонацията, жестовете, стойката, изражението на отсрещния човек. Не можем да установим какъв е езикът на тялото, съответно трудно разбираме и намеренията на събеседника към разговора. Точно това е дигиталната тревожност – тревожни сме, че не водим пълноценна комуникация и дори не знаем къде грешим. За да не се изпада в недоумение, физическият език на тялото във виртуалния свят се заменя с дигитален език на тялото и от него изхождаме, за да разберем по-добре останалите. На кое най-напред да обърнем внимание и как да разрешим стресовите ситуации?

Започнете с вътрешната нагласа

Най-добрият принцип за справяне с дигиталната тревожност е да очакваме, че отсрещната страна е добронамерена към нас. Стресът от онлайн общуването е породен основно от вътрешна предубеденост, че съобщението ни е глупаво, че ще ядоса другия или че ще го остави в недоумение. Този предразсъдък почти винаги ни лъже. Проблемът може да бъде лесно предотвратен като променим очакванията си към замисъла на другия.

Понякога е просто въпрос на навик

Макар вече да сме навлезли в ерата на онлайн общуването, всички още усъвършенстваме уменията си в тази сфера. И тъй като строго определени норми няма, хората могат да комуникират по различен начин от нашия и това да ни обърка, дори да ни разтревожи. Нестандартното поведение не е злонамерено. Подобни ситуации не са повод за притеснение, защото дигиталните навици на всеки са различни. И колкото по-възприемчиви се учим да бъдем, толкова по-добри комуникатори ставаме.

Защо сме тревожни?

Страхуваме се, че ще останем недоразбрани, че ще предизвикаме различна реакция от желаната със съобщението си, че няма да разберем какво точно казва отсрещният човек, че съобщението му ще изисква отговор, който нямаме. Много са сценариите във виртуалното пространство, заради които сме тревожни. Но в основата на всеки се корени разбирането – дали ние разбираме и дали нас ни разбират. Как тогава да подобрим разбирането помежду си и кои са ситуациите, които го предизвикват?

Според Дауон типовете дигитален език на тялото, които най-често причиняват тревожност, са четири.

Краткост

Лаконичният човек рискува да остане неразбран, защото често е неизчерпателен. Краткостта за някои хора означава проява на уважение към чуждото и своето време, но уважавайте най-напред разбирателството помежду ви. Отсрещният човек има нужда от контекст и всъщност детайлите са от голяма важност за разбирането на съобщението, и съвсем не са излишни.

Разбира се, не е добра практика да изпадате в разточителност. Но е важно всичко, което искате да кажете, да го напишете, без да разчитате, че нещо се подразбира. Ако вие попаднете на пестелив събеседник, задавайте уточняващи въпроси, отбележете, че липсата на съдържателност ви възпрепятства и не оставяйте нищо недоизказано.

Пасивна агресия

Сарказмът, заядливите изказвания и пасивната агресия могат да бъдат трудни за долавяне дори в живата комуникация. Спестявайте си този начин на изразяване в социална среда, в която събеседникът ви изобщо няма как да чуе тона ви. Дигиталното пространство изисква директно изказване на намеренията – когато нещо ви ядоса, формулирайте го ясно.

В противен случай и вие, и проблемът ви оставате неразбрани и единствено предизвиквате агресията обратно към себе си. Немалко са и ситуациите, в които непреднамерено звучим нападателно и човекът, с когото разговаряме, погрешно разбира намерението ни. Затова се старайте да подхождате емпатично с изказванията си, използвайте мек език, без заповеднически форми или резки обръщения.

Бавно отговаряне

Проява на лош дигитален език на тялото е неглижирането на дискусия, която водите. Ако отговорът, който се очаква от вас, отнема по-малко от минута, отговорете веднага. Ако сте прекалено заети или ще ви трябва повече време да напишете съобщението, отговорете при първа възможност, така държите комуникацията жива.

В случай че вие очаквате отговор, не бъдете настъпателни, изпращането на повече от две съобщения, също не е добра практика. Ако трябва да се свържете с човека спешно, сменете канала за комуникация и се обадете по телефона.

Формалност: спазване на етикета

Онлайн средата все още се смята за по-неформална среда. Това обаче не означава, че дигиталната комуникация с някого, с когото сме във формални отношения, би скъсила дистанцията. Точно толкова формални следва да бъдем, колкото сме и на живо, защото рискуваме да обидим другия.

Важно е също, когато сме в неофициални отношения, да се стараем да не задаваме различен тон – изказът и намеренията ни трябва да се придържат към по-ниския, приятелски регистър. Различно поведение би се разбрало като проява на надменност.

Предимството на разстоянието от един екран до друг

Докато усъвършенстваме нашата онлайн персона, винаги можем да се възползваме от улеснението, което виртуалната комуникация ни предоставятя не изисква отговор на момента. Използвайте времето, което имате, за да обърнете внимание на начина си на изразяване. Четете внимателно, пишете ясно и спазвайте добрия тон. Бъдете внимателни към събеседниците си – да имате добър дигитален език на тялото е отговорност към тях. 

Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ е посветена на хората, които имат нужда от подкрепа, за да минат през предизвикателствата на изолацията по време на пандемията. Инициативата е подета от верига фитнеси Next Level, а в нея освен движение, има възможност и за консултация с психолог – групови и индивидуални онлайн сеанси със специалист от екипа на Ани Владимирова за допълнителна подкрепа и персонални насоки. Създадена е и специална платформа, в която всеки може да провери кой спорт е подходящ за него.


Аз: Ще свърша първо с този разговор. Къде са ми записките? Ще се обадя, че текстът е готов и ще направя следващия. Какво да сготвя за обяд? “Мамоооо, дай ми чая!” Няма чай. Трябва да направя чай. Има починало от Covid бебе. Колко са починалите днес? За вечеря може риба, отдавна не сме яли. Дали ще ни затворят пак? Къде да изчистят DPF-а на колата, че е в авариен режим? Да взема да преведа таксата за детската градина, че май пак сме закъснели. 

Мозъкът ми: Ааа, не, не мога повече. (става и излиза)

Ако горното ви е прекалено битово и твърде нереалистично, или сте много щастлив и спокоен човек, или просто вашият стрес се обостря от други дразнители и се изразява по друг начин. Резултатът на финала обаче е един и същ – стрес и тревожност до дупка.

Докато се борим всеки със своите малки или по-големи проблеми и кризи, неизбежно преминаваме от шок към отричане, гняв, страх и стигаме до пазарене, примирение и приемане. В условията на пандемичната криза обаче, стоим постоянно в стръмнината на страха, гнева и отричането, както отбелязва психологът Ани Владимирова. 

А тази твърде неприятна троица носи тъга, тревога и загуба на смисъл, от които въобще нямаме нужда, но за сметка на това пък доста трудно можем да се отървем от тях, веднъж влезли в стресовия цикъл.

Съвсем наскоро излезе детайлно Европейско здравно проучване (EHIS), свързано с Covid кризата, което показва, че 44,9% от изследваните хора на възраст над 15 години се чувстват напрегнати и изпитват стрес, 35% имат проблеми със съня, 33,5% се чувстват нещастни, а 60% имат сериозна зависимост от екрани и дигитални устройства. Вдигнете ръка вие в коя група попадате, защото сме почти сигурни, че всички се засичаме поне по един параграф.

Появява се и тревожната информация, че всички зависимости, алкохол, тютюнопушене, хранителни разстройства, употреба на наркотици са нараснали многократно. Увеличило се е и използването на антидепресанти. И това може да ни говори само едно – не е ни е добре. 

А за да ни стане по-добре, няма да е лошо да си дадем сметка какво е стресът, какво е и неговото негативно проявление - дистресът, какво го отключва в нас, какво ни кара да се чувстваме тревожни, тъжни и неудовлетворени и как да се справим с всичко това. Ясно е, че психиката на всеки човек се повлиява от различни фактори и в положителна, и в отрицателна посока. Но има един отговор, който важи за всички, и той е много прост – спорт и движение. И си има обяснение защо е така – и физиологично, и психологично. 

Какво всъщност е стресът и как да го борим със спорт, доставящ ни удоволствие, разказва психологът Ани Владимирова. А преди да прочетете само ви припомняме чудесната възможност да изберете спорта, който най ви пасва, в специалната платформа на фитнеси Next Level и да се запишете, за да опитате. 

Кои са източниците на тревожност и дистрес около нас? 

На първо място огромният поток от информация. Медиите и интернет заляха всички ни с лавина от всякаква информация. Това доведе до обществена атмосфера на тревожност и объркване. 

От друга страна повсеместното усещане, че не може да се разчита на институции, на работодател, на познати създаде тежко усещане за безпомощност и обреченост. Личната борба с кризата, със загубата, с предотвратяването на щетите породиха много постравматични стресови разстройства. 

Защо ни е толкова трудно да се справим със стреса, с тревогата, с дистреса? 

Най-вече заради промените в биохимията, които всички ние много дълго търпим. Заради постоянното напрежение в оста на стреса в нашите тела лимбичната ни система, и по-специално амигдалата, постоянно подава сигнали до тялото, граничещи със заплаха за живота. 

Всичко това води до дистрес и последвалите панически състояния, зависимостите от алкохол, наркотици, хранителни разстройства, автоагресията. Все непродуктивни механизми за справяне с дистреса и тревожността. 

Какво да направим, когато усещаме тревожност? 

Най-важно е да свържем съзнанието си с друга положителна реалност чрез физическа активност. Не са нужни дълги и сложни тренировки. Важно е да са редовни и енергични. Тези с кардио елемент работят за по-бързото метаболизиране на адреналина и излишния тироксин в кръвообращението. 

Умереното бягане, скачане на въже, използването на степери, практикуването на напади, „джъмпимг джак”, „бърпи” и така добре структурираните групови занимания премахват усещанията за скованост и напрежение във всяка част на тялото. 

Когато знаем часовете и дните, в които ще практикуваме аеробните занимания, тялото след около месец започва да “очаква” ендорфините - вещества, подобни на морфина, създаващи усещане за благополучие.

Как да се справяме с паническите състояния като продукт на дистреса и посттравматичното стресово разстройство (ПТСР)?

Сърцебиенето, потенето, „омекването” на краката и ръцете, позивите да изтичаш до тоалетната, замайването, дереализацията и страха от полудяване или смърт са безпардонно смазващи. Но:

  • Когато тичаме умерено на пътеката, активираме сърдечно-съдовата система и здравословното сърцебиене, което можем да контролираме. То ни десенсибилизира към страха за сърцето ни, намалява киселинността на кръвта и се чувстваме по-леки и свежи.
  • Когато правим балансирани и планирани от инструктор силови упражнения, тренираме не просто мускулите, а засилваме циркулацията на кръвта и виждаме, че “омекналите” крайници могат повече. Десенсибилизираме към страха от разпад на тялото и укрепваме периферната нервна система. 
  • Когато започнем да се потим от физическата тренировка, помагаме да се освободи напрежението от тялото, но това не е онази студена пот, а такава, която контролирано създаваме. 
  • Когато тренираме коремната мускулатура, балансираме храносмилането и субективното усещане за тежест, идващо от факта, че тревогата и паническото състояние бързо „удря” богатата инервация на стомашно-чревния тракт. Неслучайно изразът „Свива ми се коремът” е емблематичен при всяка тревога и паника.

Какво да направим, когато сме потиснати? 

Всичко, което е свързано с тренировки, основаващи се на танци и боен спорт дава на съзнанието ясна посока и го структурира. Това е най-добрата реакция срещу общия негативен емоционален фон. Усещането, че сме с други хора, ни дава принадлежност и сигурност. Музиката в залата може да балансира мозъчните хемисфери, което е от изключително значение, когато сме в плен на тежките емоции. Това е спечелена битка и с тревожността, и с дистреса, и с паниката.

За всички изброени състояния е от изключително значение възможността да се отпускаме. Най-важен инструмент за това е правилното дишане, което усвояваме именно чрез кардио упражненията, разтягането и всеки двигателен комплекс, който ни показват инструкторите. 

Така се получава „с един куршум два заека” – доброто дишане е равно на по-добра концентрация и по-спокоен ритъм на тялото. Не се притеснявайте да използвате и сауна или парна баня. Те са безценни детоксикиращи инструменти за стресовата биохимия и покачват допамина, който е отговорен за усещането ни за справяне и лекота.

Кое изтрива усещането, че няма никакъв смисъл? 

Тук има два важни момента: да поддържаме регулярност на престоя в залата, та дори и да не виждаме смисъл в началото, а впоследствие да забелязваме малките промени и да ги отчитаме, за да започнем да усещаме справяне. 

Независимо кой вид тренировка предпочитате, самите действия и контактът с хората са доказателства, че има смисъл. Усещането във всеки мускул има смисъл. Повтарянето и научаването на всяко упражнение има смисъл.

Това е зареждането на батерията, което ще ви се отплати. Така ще започнете да виждате приоритетите в живота по различен начин. Един ден просто ще ви се стори много вълнуващо да вземете сака, да видите познати лица, да усетите мускулите си, да постигнете свое постижение, да видите усмивки и обща цел. А след това да осъзнаете, че четирите стени, тревожните новини и уплашените лица не са единствената реалност.

Гризането на ноктите е често срещан навик в детството. И макар че може да е изнервящ за родителите, обикновено е безобиден и се израства с времето, пише Parents

“Много деца спират да си гризат ноктите, като порастват и започват да обръщат внимание, че другите хора не го правят”, казва д-р Дейвид Хил, асоцииран асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Северна Каролина. 

Но прекомерното гризане на ноктите може да се окаже проблем за здравето на децата, тъй като може да предизвика инфекции или увреждания по кожата, ноктите и кутикулите.

Защо детето ми си гризе ноктите?

Между 20 и 30% от хората имат навика да си хапят ноктите, като точната причина за т.нар. онихофагия не е известна. Проучванията показват, че децата си гризат ноктите заради няколко основни причини - включително тревожност или от желание за постоянно движение. 

“Тъй като това е повтарящ се навик, може да е вид самоуспокоение”, казва д-р Кимбърли Монтез, асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Уейк Форест.

“А понякога си е чисто козметично”, казва д-р Антуан Чейвис, асистент преподавател по педиатрия в Университета за медицина и наука на Орегон. “Някои деца в действителност предпочитат да имат къси нокти.” Децата си гризат ноктите и когато им е скучно или нямат какво да правят, добавя той. 

Какви са последствията

Макар че не са много приятна гледка, изгризаните нокти обикновено не крият риск за децата. Въпреки това може да се превърне в такъв, ако има сериозни наранявания на кутикулата, нокътя или заобикалящата ги кожа. 

“Ако кожата около нокътя е червена, болезнена или секретира, детето трябва да бъде прегледано от педиатъра му”, казва д-р Монтез.

Гризането на ноктите може да увеличи риска от паронихия - кожна инфекция около ноктите. “И ако децата доста играят в кал или в пясъчник, може да се заразят с някаква паразити, чиито яйца са там”, казва д-р Хил.

Освен това гризането на ноктите може да е знак за депресия или тревожност. “Ако детето изпитва болка или дискомфорт от хапането, но го прави въпреки това, може би това показва, че чувства някаква тревожност, която се успокоява от гризането на ноктите”, казва д-р Чейвис. 

Как да помогнем на детето да спре с гризането на ноктите

Не прибягвайте до наказания или обиди, за да ги отдалечите от този навик. “Ако обръщате прекалено внимание на дадено поведение, особено чрез наказание или някаква подигравка, вероятността този навик да се задълбочи е голяма”, казва д-р Монтез.

Ако гризането на ноктите ви притеснява, може да се опитате да обърнете навика, чрез позитивно окуражаване. Повечето хора не са наясно с навиците си, обяснява д-р Хил, затова първата стъпка може да е да покажете на детето как точно изглежда навикът му.

Може да го сложите да седне пред огледало, докато си хапе ноктите, за да му покажете как точно изглежда в този момент. 

Ако детето е достатъчно голямо, може да го попите: “По-добре ли се чувстваш, когато го правиш? Или просто ти е скучно?”. “Децата могат да дадат много смислени отговори на прости въпроси”, казва д-р Чейвис. 

Следващата стъпка е да насочите енергията на детето на друго място. Например вместо да си гризе ноктите, може да гушка кукла, да играе със спинър, да стиска стрес топка или да си опъва гумено ластиче. 

Какво да казваме

“И всеки път, когато видите, че почва да си хапе ноктите, може да му припомните, че имат друг много по-приемлив навик”, съветва д-р Хил. С времето не толкова желаният навик се замества от по-приемливия, просто не забравяйте да го окуражавате.

“Много хубаво, че си играеш с топката, когато се поискаш да си гризеш ноктите” или “Много ми харесва колко са ти пораснали ноктите. Явно не си ги гризал известно време” са неща, които може да кажете, за да окуражите детето, смята д-р Хил. 

А относно децата, които намират истинско облекчение в този навик или са постоянно физически неспокойни, трябва да се поработи в посока изследване на стресовите фактори в живота им, които отключват това поведение, според д-р Чейвис. “Ако има неназована тревожност, ще е трудно да се справите с гризането на ноктите, без да се установят причините за стреса.”

Бременност, раждане… Все вълнуващи и страшни моменти. Истински вълнуващо и страшно става обаче, когато дойде и бебето и се видим в тотално нова ситуация. И какво правим тогава? Казват, че станем ли майки, вече знаем, защото сработвал майчинският инстинкт. Ами ако не сработи, просто защото нямаш такъв? Кейтлин Найлс разказва своята история като майка, за да покаже, че невинаги лошият старт означава лоша майка. И да, понякога може и да нямаш вроден майчински инстинкт, какво да се прави…


Нямам вроден майчински инстинкт, но все пак съм добра майка.

Преди да имам деца, не се чувствах добре покрай тях. Винаги съм ги смятала за сладки, но не знаех какво да ги правя. Как да ги държа? Да им правя ли смешни физиономии или не? Как се сменя памперс? Как да ги успокоя, ако плачат? 

Общо взето през целия си живот съм избягвала да бъда покрай бебета. Пробвала съм се като детегледачка като тийнейджърка и не ми хареса за разлика от другите момичета на моята възраст. И това винаги е стояло някъде в съзнанието ми, докато пораствах и започвах да мисля за собствени деца. Дълги години се чудех дали изобщо ще имам такива, защото не знаех как да бъда майка и, честно, беше ми неудобно да държа или да гледам децата на другите хора, дори собствените ми племенници.

Няколко години след като със съпруга ми се оженихме, започнахме да мислим за дете.

Това си беше просто нещо, което се прави. Опитвахме да забременея, но все не успявах. Оказа се, че нямам овулация, затова трябваше да вземам определен медикамент, който да я предизвика, за да може да забременея. Когато най-накрая видяхме положителния тест след 9-месечни опити, бяхме много развълнувани, защото нещо, за което мечтаем от толкова много време, най-сетне е на път да се случи. Ще ставаме родители. 

Много скоро след като стана ясно, че чакаме дете, главата ми се наводни от мисли как да бъда майка. Прочетох страшно много книги за родители, за да знам какво точно да правя и как да се грижа за бебето. Споделих на няколко души, че ме е страх, защото нямам майчински инстинкт, но всеки ме убеждаваше, че ще се появи, щом бебето се роди. Уверяваха ме, че просто ще знам какво да правя. Мама винаги знае най-добре.

Дъщеря ми се роди на 23 октомври 2017 г. и това беше най-хубавият ден в живота ми.

Роди се десет дни по-рано от предвиденото. Когато ме приеха в болницата, бях ужасена. Не от раждането, а от това, което идваше след него. След 10 часа раждане вече бях толкова щастлива да я видя в ръцете ми, но все още не знаех какво да я правя. Спомням си, че когато заплака за първи път, след като вече нямаше сестра в нашата стая, която да съдейства, попитах мъжа ми: “Какво да правим?”. Нито един от нас не знаеше. 

Пробвахме да я люлеем, да я нахраним, да ѝ сменим памперса, но тя просто не спираше да плаче. Първите няколко нощи с нея са ми в мъгла. От една страна, бях толкова щастлива, че я имам, а от друга, бях ужасена. Не знаех какво да правя като плаче, а освен това имах и затруднения с кърменето и доста се потрудих, за да успея да кърмя. 

Как е възможно нещо толкова естествено да боли толкова много? Чувствах се ужасна майка, защото така и не успявах да я сложа на гърда без болка, а помпането и храненето с шише беше толкова изморително като се има предвид, че и без друго не спях много. Постоянно си повтарях “Другите майки успяват, ти защо не можеш?”.

За капак на трудното кърмене и безсънните нощи се оказа, че дъщеря ми има тежки колики, което правеше успокояването ѝ още по-трудно. Тя ми е първо дете и не бях разбрала, че има колики, макар че споделих на педиатъра ѝ, че страшно много плаче. Той просто вдигна рамене - всички бебета правят така, затова и не последва нещо кой знае какво по въпроса. Мислех си, че плачът никога няма да спре и бях убедена, че реве, понеже правя нещо грешно.

Скоро след това говорих с други майки и установих, че има колики и че има цяла общност на майки на бебета с колики.

Когато тя плачеше неутешимо, си мислех “Нещо не е наред с мен, защо не мога да я успокоя с люлеене или хранене? Какво не правя като хората?”. Гледах другите майки в Инстаграм и тяхната реалност по нищо не си приличаше с моя живот на майка.

Не се бях къпала от дни; бях изтощена и дори не можех да се позная в огледалото. Бракът ми не беше наред, аз не бях наред. Не бях излизала от вкъщи със седмици. Малко след това ме диагностицираха със следродилна тревога и започнах терапия и лечение.

С напредването на терапията ми и ефекта от лекарството започнах да си давам сметка, че не всички майки се раждат такива.

Започнах да изтривам профили от Инстаграма си, които ме караха да се чувствам неспособна като майка. Искаше ми се да следвам профилите на истински майки. На други майки, които говорят за това колко е трудно да си майка и как никой от нас не знае какво прави и че това е в реда на нещата.

Исках да съм част от общност, в която е в реда на нещата да кажеш “Не се справям”, без да се притесняваш от осъждане. Направих си мой Инстаграм - honestly.kaitlyn, за да споделям собствения си път като майка – доброто, лошото, истинското.

Първото ми дете, дъщеря ми Харпър, сега е на 3 години. И все още не чувствам, че ми идва отвътре да съм майка, но вече съм ок с това; не пречи на всекидневието ми. В мига, в който решиш, че си овладяла една част от майчинството, детето ти минава в нова фаза, с която не знаеш как да се справиш. В момента се опитваме да овладеем тръшкането и поставянето на граници. Караме го ден за ден, но съм уверена в подхода, макар и да не сме много постоянни. 

Вече имам и 6-месечно момиченце - Дафни. С радост мога да кажа, че второто ми майчинство е доста по-лесно. Дафни нямаше колики и е страшно щастливо бебе. Има си своите моменти и пак имахме трудности с кърменето и безсънни нощи като с Харпър.

Мисля, че това, което направи нещата по-лесни, е моето очакване. Да не очаквам, че ще знам какво трябва да правя и да съм напълно наясно с това. Опитът също помага, но ми се струва, че приемането на обстоятелствата е по-полезно, тъй като всяко бебе е различно. Нещо, което върши работа при едно, не е задължително да сработи при друго.

Ако трябва да дам съвет на някоя млада майка, той би бил следният:

Няма да знаеш какво правиш и това е в реда на нещата! Ще разбереш какво работи за теб и твоето бебе по свой начин, опитай се да не се сравняваш с никой друг. Ти си добра майка, дори да не ти идва отвътре.


Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите. 

Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“  и любимото ми „Дръж се като момиче“.

Дръж се като момиче… 

Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА. 

Момичетата са спокойни и тихи. 

Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието)

Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.

Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво. 

Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“. 

Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това. 

В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия. 

Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“ 

Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание. 

Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна. 

Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца. 

Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя. 

После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая. 

Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина. 

Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод. 

Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми. 

Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици

Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем

Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела. 

Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям. 

Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD. 

Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните. 

Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла. 

После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани. 

Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото. 

Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:

  • Хората с ADHD говорят много. Те не го искат, но го правят. Ако на вас не ви се слуша, просто любезно им кажете, че много говорят. Ама мило им го кажете. Те не са идиоти. Знаят, че ви натоварват, че не се контролират и даже понякога имат нужда някой да ги спре. Просто го правете мило и не се правете, че няма проблем. Проблем има. Кажете им „Мисля, че пак много започна да говориш. Искаш ли да си починеш?“ Не се дръжте с тях като с невменяеми. 
  • Разберете, че хаосът, който носят със себе си, не е по желание. Не е екстравагантност. Той е признак и ефект на състоянието им. Той ги мъчи и тревожи точно толкова, колкото вас, но не знаят как да го овладеят. За да обясня по-добре, ще посоча, че хората с ADHD не знаят, че държат предмети. Не осъзнават тяхното съществуване и ги оставят несъзнателно по места. Все едно Господ ги е оставил нейде. И после намирането им е трудно, но не е защото някой е немарлив, а защото ако не знаеш, че държиш предмет, не можеш да се концентрираш и да запомниш къде си го оставил. Разбирате ли?
  • Хората с ADHD са много тревожни. Ужасени са, че не могат да се контролират. След всеки изблик на тревожност или агресия, изпадат в дълбока депресия, че се държат така. 
  • Хората с ADHD са много, много разсеяни. Много. Мислите ги връхлитат една след друга. Не знаят защо се намират в дадена стая. Не знаят защо са на дадена улица. Дайте им време да се сетят. Понякога не си спомнят вчера какво са правили. Това не значи, че са били с любовник. Значи, че не помнят.
  • Хората с ADHD имат нужда най-вече от състрадание. Туй не значи, че трябва да сте безкрайно състрадателни и да търпите тормоз. Просто проявете нормално човешко разбиране и им припомняйте, че живеем в общество и всички трябва да се съобразяват. Казвайте им когато викат или когато се блъскат в другите хора или са агресивни. Те често не се усещат. Но ако им го припомняте без злост и агресия, те ще се съобразят, ако наистина имат проблем, а няма да се правят на ударени.
  • Хората с ADHD също се уморяват, но не им личи толкова, защото продължават да мърдат и да тичат много след като вече не могат да дишат от умора. Те не могат да се „изключват“. Оставете ги да тичат в кръг и поемете някакви задачи от тяхно име. Прострете или сгответе, докато те копаят дупка в почвата. Мисълта, че някой ги отменя може да ги успокои. Единствено и само това може да ги успокои.

Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен. 

Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.  

Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.

Какво не бива да правите на човек с ADHD

  • Не му се подигравайте.
  • Оставете го да започне да говори, докато речта му не стане спокойна и разбираема. Не го прекъсвайте. Стресът е ключ към много тревожности. Оставете го да се успокои, но ако не се успокои, го спрете, защото самият той не знае кога да спре. 
  • Не го обиждайте и притискайте. Той се старае толкова много. 
  • Не му набивайте вина. Той е виновен по презумпция. 
  • Не му казвайте да се успокои и не го очаквайте. Това няма как да стане. „Успокояването“ е нещо, непознато за хората с ADHD. Дайте му да бродира или да подреди малки бурканчета в една редица. Липсата на концентрация е огромна тежест, затова прости физически задачи са ок. Да пренесе 83 куфара или да изчисти банята. 
  • Хората с ADHD имат интелектуални проблеми. Екселът не е за тях. Нищо с таблица не е за тях. Те не могат да кандидатстват по европроект, едвам попълват декларация. Не се дразнете. Това е положението. 

Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек. 

Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви. 

Е, при мен това няма как да стане. 

Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!! 

Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората. 

Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие. 

Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си. 

Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах. 

Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна. 

Мечтата ми? 

Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания. 

Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също. 


А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:

Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.

Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.

Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...

Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.

Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".

Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)

Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.

Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.



Ако имате деца, прекарвате време около деца, или носите отговорност за деца по какъвто и да е начин, знаете, че те могат да бъдат стресиращи от време на време - без значение колко са. Именно броят на децата обаче е най-подценяваният фактор на века, когато говорим за стрес, пише Джули Скаджел от ScaryMommy, цитирайки проучване, според което наличието на определен брой деца създава най-голям стрес за майките. И този магически брой е ТРИ.

Проучването, проведено от TODAY Parents през 2013 г.
сред 7,164 майки в САЩ, показва, че средно ниво на стрес на всички анкетирани майки е 8,5 по скала от 1 до 10, но установява, че майките на три деца са по-стресирани от майките на едно, две, четири или повече.

Психиатърът Джанет Тейлър обяснява това по следниия начин: след третото дете майките започват да се отпускат. Малко. "Просто няма достатъчно място в главите им за перфекционизъм, когато стигнат до четири или повече деца", твърди тя. „Колкото повече деца имате, толкова по-уверени сте в своите родителски способности. Трябва да се отпуснете… и тогава сте просто благодарни, когато всички отидат на училище навреме."

И така, какво друго натоварва и стресира майките? 60% от тях казват, че нямат достатъчно време през деня, за да свършат всичко. Почти половината (46%) посочват финансовите притеснения, натискът да бъдат перфектни, а също и партньорите си, които често са по-стресиращи от децата им...

Проучването установява също така, че 9 от 10 майки се стремят да останат слаби и атрактивни, а 72% са напрегнати от това, че по принцип са напрегнати, което прави родителството един голям, порочен кръг от стрес и тревожност. И да, майките на 3 изпитват това повече от всички други с какъвто и да е брой деца.

За наш късмет обаче, децата от време на време носят радост и смях, а и някой ден ще излязат от вкъщи, така че да прекараме остатъка от дните си зяпайки безцелно в стената, чудейки се какво точно се е случило току-що. Наздраве!


Още:

„Анти“-инстаграм портретът на една майка

Аз съм майка и съм важна

Родителите в България се чувстват все по-стресирани, тревожни, немощни и самотни - и в този контекст шамарът продължава да бъде устойчив символ в отношението им към децата.

Това беше едно от посланията, с които вчера бяха представени данните от национално проучване, свързано с телесното и вербално насилие над децата. Предаваме резултатите от него, защото смятаме, че са важни за вас, дори да не сте от родителите, които посягат на децата си, защото "днес много им се е насъбрало".

Може да сте само свидетели на шамаросване, срещу което обаче не реагирате и премълчавате, защото то е оправдано от иначе спретнатия градски родител-извършител като възпитателен метод. Или защото не вярвате, че то може да бъде преборено от институции, НПО, психолози или разговор между родители. Или просто нямате време да обърнете внимание на това, че шамарената фабрика все още работи с пълна сила. В съседния апартамент.

88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно „възпитателно“ средство, но въпреки това голяма част от тях продължават да ги прилагат - това е изводът от изследването, проведено в цялата страна от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата. (То включва и сравнителна информация от проучване за нагласите към шамарите и други форми на насилие, проведено през 2013 г. от агенция ЕСТАТ, т.е. проследяваме намалили сме шамарите и други форми на насилствено възпитание оттогава.)

Въпреки че използването на физически наказания е по-ниско през последните 5 години, данните показват, че около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики, сред които „застани в ъгъла мирно“ или друг вид пространствена изолация и причиняване на дискомфорт чрез заповед за заемане на неудобна поза, както и ненамеса при опасност от нараняване.

Делът на родителите, които не просто някога са прилагали подобни възпитателни методи, а СИСТЕМНО го правят, е около 1/4.

Проучването е проведено сред над 1000 възрастни (614 настоящи родители и 400 бъдещи) и включва също данни от интервюта със 79 деца.

„Не издържам“ – мотото на удрящия родител

Участниците в изследването споделят, че прибягват до шамари и други форми на насилие във възпитанието в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си.

Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание. И въпреки че все повече от тях осъзнават вредните последици от него, „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители, коментираха авторите на проучването.

Според тях е важно да се отбележи, че анкетираните възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата - обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. (Надяваме се, че тази равносметка е съзнателна, а не е породена от оправдателния режим "ударих му шамар, без да искам - и без да го/я нарека нарека тъпак/тъпачка".)

Наказание на всеки километър

Извън наказанията вкъщи, средата, която децата обитават, също не се справя добре с премахването на телесните и вербални възпитателни методи.

Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са често разпространени:

41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши на вербално насилие

22% свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка;

14% разказват за практики на игнориране

А ето какво казват децата:

Въпреки факта, че средата не предпазва децата от насилие, най-страшното е, че намалява броят на хората, които биха подали сигнал към официална институция, ако станат свидетели на шамаросване на дете от родителя му.

Проучването показва, че има срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата.

Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 в случай, че са свидетели на малтретиране на дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта; държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание.

С две думи: ШАМАРЪТ Е АПАТИЯ. 

Единствената позитивна тенденция тук е, че са намалели отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56% - според авторите на изследването.

Страх и ужас какво чака децата навън

Проучването установява още, че преди 5 години агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за хлапетата в България. Днес родителите я поставят на първо място по опасност, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици, опасността от пътни произшествия и лошото влияние на приятелската среда:

Родители на ръба

Комбинацията от всички тези фактори води до тенденцията детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение.

Причина за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство, смятат изследователите. Тезата им е, че ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възлага като задача единствено и изцяло на родителите.

В големите градове тази тенденция се усеща по-силно, заради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите от страна на разширеното семейство.

Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г., намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Сега, времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.

Така отново се връщаме до шамарите

Напрегнатото всекидневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за това родителите да не разбират причините за т. нар. "нежелано" поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем.

Нормално ли е обаче да продължаваме собствената си обърканост с шамар? Категорично НЕ. Колкото и санкциониращо да звучи това. Ако шамаросвате децата си, спрете да оправдавате това със стреса, на който са подложени модерните-градски-изморени-възрастни. Ако не го правите и се ужасявате, когато видите родителите на приятеля на детето ви да го правят, говорете с тях, спорете с тях, скарайте им се. Защото ако има едно единствено нещо, за което ни е позволено и е важно да си пъхаме носа в чуждите работи, това е насилието. 1000 пъти по-опасно и заразно от "задаващия се" ларингит.

Често всичките очаквания, които сме имали по време на бременността, се променят, след като родим. А често някакво непознато и неосъзнато чувство ни хваща за гърлото и стиска колкото може. Следродилната депресия е сериозно състояние, което често е пренебрегвано, но може да има съкрушителни последствия. Не за първи път говорим за това – поставяли сме проблема в текстовете Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, както и Следродилното изтощение може да трае 10 години! 

Днес споделяме с вас разказа на Лей Тейлър, която влиза в най-тъмните дебри на съзнанието си и се опитва да овладее опустошителната сила на следродилната депресия. Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!

------

Прибрах се у дома, заедно с моята малка радост, но един уикенд по-късно реалността ме удари. В неделя сутринта в 02:36 часа казах на съпруга си: „Не зная дали мога да се справя с това“. Но това, което наистина имах предвид, беше: „Не искам да правя това“.

През юни 2016 г., малко преди 35-ия ми рожден ден, родих моето момиче пет седмици преди термина. Нарекохме я Изабел. До този ден стигнахме след много вълнение и очакване... и пет месеца повръщане. След като наблюдавах как приятелите ми се радват на своите безценни малки чудеса, сега бе мой ред. Аз щях да имам своето собствено прелестно вълшебно създание, което щеше да предизвика в мен завладяващи чувства.

Да, аз бях завладяна от емоции, но, за съжаление, не любов и удивление, а абсолютно противоположни. През първите няколко седмици безмълвно се борех с това, което изпитвах към дъщеря си. Не чувствах любов или дори топлина. Бях учудващо безразлична и с течение на времето станах все по-убедена, че дори не я харесвам.

Първият път, когато разбрах, че това не е временно, беше уикендът, в който се прибрахме у дома, след като вече беше прекарала 8 нощи в детското интензивно отделение на болницата. Усещането съчетаваше празнотата на отчаянието, остротата на ужаса и нещо, което си представям, че е доста подобно на чистата скръб. След 36 часа непрекъснато пищене и никакъв сън, чувството разцъфтя и задуши живота в мен. Това бе началото на война, в която потърпевша можеше да бъде дъщеря ми, война, която бушуваше вътре в мен и истината е, че никога не е спирала. Спечелих много битки, но войната все още не е свършила. Това чувство ми напомня на Лорд Волдемор от книгите за Хари Потър – колкото и да се боря с него, колкото и голямо да е надмощието ми, то просто няма да умре.

Така че, само след 11 дни работа, за която бях сключила договор за остатъка от живота си, тихо и безпомощно осъзнах, че вече не искам тази позиция. Всичко, за което можех да мисля, беше: „Как да се измъкна от това?“.

Дъщеря ми беше невероятно трудно бебе – олицетворение на недоволството – през първите 16 седмици от живота ѝ. И докато съм сигурна, че нейното настроение е допринесло за тъмните ми чувства и мисли, не бе само то. Съберете едно недоволно недоносено бебе, измъчвано от тежък рефлукс и колики, и жена с диви хормони и история на депресия и тревожност, и ще получите перфектното природно бедствие.

Сега е моментът да изясня, че не е задължително някога да си страдала от депресия или тревожност, за да имаш следродилна депресия – тя може да засегне всяка жена. Нито пък засяга само онези, които са преживели трудни раждания – може да се появи след всякакъв вид раждане. Или пък засяга само майките за първи път – може да имате прекрасно първо преживяване и да страдате от следродилни психични проблеми с второто или третото си дете.

Изследванията показват, че вероятността да имате следродилна депресия се увеличават с последващи бременности, ако сте я преживели с първото си дете.

Няма обаче твърдо и бързо правило и зависи изцяло от човека, колко деца има и как мозъкът и химията му реагират на сътресението от това да имаш дете. Съжалявам, зная, че ясен начин да се предскаже всичко това би бил чудесен, но просто нещата не се случват по този начин.

Ден след ден, моето настроение се сриваше. Станах напълно безразлична към всичко – храна, къпане, говорене, дори към сериала Живите мъртви. Но най-тъжно от всичко, основният обект на моето безразличие, беше бебето-чудо, за което толкова дълго мечтах. Чувствах се куха, празна, бледа сянка на себе си. Едва се занимавах с бебето и не правех друго, освен да умолявам през сълзи да не оставам сама с нея. Да се съмнявам в способността си да се справя с тази бебешка история – в главата ми отчаяно крещях за някой, който и да е, да ме измъкне от това.

Тъй като няма „рекламации“, когато става дума за дете, аз се оттеглих в себе си и в телефона си – пристрастих се към Candy Crush. Поглеждайки назад, се изумявам как успях да се изолирам емоционално и психически – дори и неутешимият плач на новороденото ми не успяваше да ме докосне. През голяма част от времето мълчаливо се отказвах от отговорността си към всички останали – който и да е, наистина – знаейки, че ако не реагирам, рано или късно някой ще ѝ обърне внимание.

Тъй като все още кърмех, бях принудена да общувам редовно с нея, но не присъствах. Гледах през прозореца, докато тя се хранеше (копнеейки да съм където и да било другаде, вместо на този люлеещ се стол, с нея), или се втренчвах в нея, сякаш беше извънземно същество, с което никога нямаше да разбера или да се свържа. Щом приключеше, я давах на майка ми, на сестра ми, на снаха ми или на съпруга ми и се връщах в леглото или в телефона си.

Бяха ми казали, че кърменето предлага най-специалните мигове, които една майка може да изживее. Безброй пъти бях чувала, че тези моменти на близост – само вие двете, тихо свързани – са безценни. Но за мен цената изглеждаше прекалено висока. Да бъда сама с нея беше най-лошият ми кошмар. И в 03:00 сутринта, в тъмнината, в тишината, в люлеещия се стол, не можех да бъда по-сама. Сама с нея и моите мисли. Това не бяха мигове, за които щях да милея.

През деня беше малко по-поносимо, защото почти винаги имаше някой с мен, но когато ставаше ясно, че този човек се готви да си тръгне, не можех да се сдържа да не се разплача, да не трепери гласът ми, да не ми се вие свят, като стана и да не се потя. Бедната ми майка буквално се отказа от три месеца от живота си, за да се грижи за две деца – нейното и моето.

Всеки ден беше едно и също – живеех от хранене до хранене на всеки три часа. Пелени, хранене, повръщане, плач, люлеене, сън, пауза. И отново. Нямах нищо друго освен време, но нямах никакво време. И минаваше болезнено бавно. Нищо не правех за да се промени ситуацията, освен да искам да се промени. Надявах се, колкото се може по-бързо, тя да стигне до тези важни етапи, които трябваше да улеснят нещата.

Просто изчакай 6 седмици, 12 седмици, 6 месеца, ще видиш разликата. О, но тя беше недоносена, така че, трябва да се приспособиш, ще е повече от 10 седмици, 16 седмици. Дръж се, ще се подобри.“ Заветните цели се отдалечаваха от мен.

С риска да прозвуча безсърдечно, мисля, че нейната безпомощност ме безпокоеше най-много, нуждата ѝ, това, че разчита на мен. Не можех да го понеса. Напрежението бе твърде голямо. Мъчех се да се справям, как очакваше, да ѝ помагам и тя да се справя? Тя ме беше хванала като окови, вече нямах свободата да си тръгна и да правя каквото искам (опитайте да пишкате, докато държите новородено, късмет, ако положението е по-сериозно). Бях закотвена на люлеещ се стол и котвата беше моето бебе, а тежестта на очакването ѝ затрудняваше дишането.

Дългосрочната перспектива на това ограничение усилваше чувството на мисли и чувства винаги са съпътствани с тежестта на вината, че се чувстваш и че мислиш по този начин.

Приятелите и семейството ми бяха невероятни по това време, редовно посещаваха и търпяха призрака на своя близък човек. Тогава моите приятелки, които бяха майки, споделиха с мен колко тъмни са били мислите им през първите седмици и те наистина бяха тъмни. Изпитвах мрачна наслада от историите им, тъй като ме караха да се чувствам по-добре за собствените си мисли и усещания.

Често си представях как се качвам в колата и не се връщам, как ѝ намирам ново семейство, което да я обича повече от мен, дори имах намерение да се нараня, за да избягам, но най-тежки бяха моментите, в които исках нещата да се върнат така, както са били – преди Изи да съществува. И в крайна сметка, точно това исках. Исках си живота обратно такъв, какъвто беше, какъвто го познавах и над който имах контрол.

Шокът от това колко постоянна и опустошителна беше тази промяна, която бебето донесе, бе толкова всепоглъщащ, че не можех да видя път през него. И колкото повече всички – и имам предвид абсолютно всички – ми казваха, че това ще се промени, толкова повече не им вярвах. Защото докато минавах през трудностите нещата не се променяха, а в някои отношения даже се влошаваха.

Очевидно не се справях и беше очевидно за всеки, който погледне отвъд отдавна немитата коса и пижама за униформа.

При първото посещение при педиатричната медицинска сестра, Изи пищя от пристигането до тръгването. Майките в чакалнята се втренчиха, едновременно с ужас и облекчение, че това не беше тяхното бебе. Рецепционистът ме съжали, взе Изи и ми каза да ида в кухненския бокс и да направя чай. След около 10 минути „приготвяне на чай“ (т. е. плач и копнеж по различен живот) взех обратно все още ревящото бебе и излязох през потока от състрадателни погледи и насърчаващи слова.

Всеки път, когато заведа Изи на преглед, ми казват, че някои от майките, които са били там в този ден, все още питат за мен. Изи и аз сега сме легенди, майка, с която другите сравняват опита си и бебето – барометърът с който се оценяват другите бебета.

Една сутрин, когато Изи беше на около шест седмици, а аз се криех във Facebook, попаднах на една статия за жена, на име Алисън Голдщайн, награждавана учителка, обикновена майка за първи път, точно като мен. Една майка, която оставя 4-месечното си дете в детска градина, прибира се у дома и отнема живота си. Никой не е знаел, че нещо не е наред – нито съпругът ѝ, нито майка ѝ, нито сестра ѝ, с която тя говори всеки ден след раждането.

Парчетата от пъзела щракнаха и осъзнах, че имам нужда от помощ и то веднага. Още същия ден се обадих на психиатъра си и си запазих час. Казах на съпруга си и на майка си – ако все още не са го разбрали – че не съм добре и че не мога просто да се стегна.

Липсата на сън отежняваше депресията ми, така че психиатърът ми препоръча, заедно с промяна в медикаментите и редовни посещения при психолог, да наемем нощна сестра. Иронията е, че преди да родя аз бях една от тези жени, които осъждаха майките, които наемат нощни сестри, аз ги осъждах, защо „как, по дяволите, не може да се справи някой, който е в отпуск по майчинство“?

Но без тази помощ не зная дали щях да оцелея през първите 12 седмици. Вместо това, аз трябваше да оцелея само 12 часа всеки ден. Сестрата пристигаше в 18:00 часа и поемаше задълженията до 06:00 часа на следващата сутрин. Започвах да броя часовете от около 09:00 сутринта до пристигането ѝ – великото облекчение. И обратното – когато зората настъпваше, тревожността ми скачаше до небето. Веднага, след като чувах, че птиците започват сутрешната си песен, стомахът ми се превръщаше в дупка страх, а сълзите не спираха при мисълта, че скоро ще трябва да поема грижата за бебето – моето бебе.

След като се видях с терапевт няколко пъти, тя успя да ме накара да осъзная, че това, което се чувствах, не бе чудесно, но беше ок, че трябваше да преструктурирам езика си. Не харесвах Изи. Сега. Не ми беше приятно да съм майка. Днес. Тези емоции бяха чувствителни към времето. Тя ми даде разрешение да не харесвам бебето си по това време. „Какво има да му харесваш в момента? Тя не е много приятна или обаятелна в момента, но това е ок, тя няма да бъде така завинаги.“ И беше напълно права – може би нямаше да се наслаждавам на тези първи 16 седмици от живота на Изи, но 16 седмици в голямата картина са капка в океана.

Това е почти невъзможно да се осъзнае, когато се давиш в тази капка.

Тъй като седмиците и месеците минаваха, бавно, но сигурно чувството се оттегли. Докато продължавах да казвам „Не мога да го направя“, аз го правех. И дори това, което наистина имах предвид, да беше „не искам да правя това“, нямах избор – трябваше да го сторя. Аз бях майка ѝ. Започнах да осъзнавам, че действията говорят по-силно от мислите или чувствата. Аз се грижех за Изи, може би не по начина, по който се надявах, може би не с радостта, която хората очакват, но независимо от това, тя се развиваше чудесно. Недоносено бебе с тежък рефлукс и колики – седмица след седмица наддаваше, докато не достигна съответните възрастови норми.

Всъщност се справях наистина добре и педиатърът, медицинската сестра, приятелите и семейството ми ме насърчаваха. И се чувствах добре, знаейки, че въпреки че майка ѝ не бе добре, Изи получаваше всичко от мен. Не ѝ пукаше, че имам тези негативни чувства. Не мога да кажа със сигурност защо не се е повлияла, но мисля, че за новородено може би най-добрият знак за любовта е грижата – храна, когато е гладно, топлина, когато му е студено, смяна на пелените, когато е необходимо и нежно докосване, когато се нуждае от комфорт. Тя не знаеше, че не се чувствах добре, защото, що се отнася до нея, тя получаваше всичко, от което се нуждаеше. Говорех на нейния език на любов, дори и да не бях особено поетична.

Срам ме е да казвам, че дъщеря ми, с едва няколко седмици на Земята зад гърба си, ме обичаше още от самото начало. А аз бях прекалено откъсната, за да го разпозная. Аз бях човекът, когото търсеха мътните ѝ малки очи, човекът, който искаше да я утеши, първото лице, на което се усмихна, и това, на което извика най-силно.

Сега ясно виждам Изи, като малък човек, който се бореше толкова, колкото и аз. Научих се да признавам победите – големи и малки. През повечето дни я виждам и оценявам такава, каквато е, и след почти 16 месеца започнах да усещам тази дълбока любов, която беше обещана. Сега, когато тя е почти на две години, тази любов расте всеки ден. Тази любов не е съвършена – онова чувство се крие в тъмните ъгли на съзнанието, когато съм уморена или напрегната, когато Изи е в лошо настроение, когато работата е изнервяща или когато животът ми, какъвто го познавах, изглежда далечен недостижим спомен.

Все още има моменти, в които чувството се опитва да ме завлече назад, но те са малко и рядко се появяват. Добрите чувства са далеч по-силни от лошите и сега Изи по-често ме удивява по най-прекрасен начин – придържам се към това, когато другото чувство се опитва да се върне в живота ми.

Ще продължа да се боря, защото сега зная, че чувството лъже, мами и краде. Усещането ме отдалечи от радостта, която трябваше да бъде моя, радостта от безусловната любов, от създаването на нов живот с любовта на живота ти. Тя открадна партньора на съпруга ми – човекът, когото той познаваше и от когото се нуждаеше. То открадна част от доверието му в мен и в отдадеността ми към семейството ни. Усещането ме излъга за Изи и ролята ѝ във всичко това и я лиши от присъстваща и емоционално ангажирана майка, когато тя беше най-уязвима. Онова усещане открадна всичко това от мен, от Изи и от съпруга ми.

Но то няма да отнеме нищо повече от мен, от моето бебе, от моето семейство. Надявам се, че ако четете това и познавате чувството, да видите, че не сте сами, че помощта е там и това усещане не трябва да краде нищо повече от вас и вашето семейство.

Говорете с някого, с когото и да било, дори с непознат. Назначете среща с лекар, свещеник, лечител, съветник, каквото работи за вас. Присъединете се към група за взаимопомощ, създайте група за взаимопомощ. Повярвай ми, когато казвам, има много от нас, които знаят през какво минавате и знаем, че усещането не трябва да ви задушава завинаги, не е нужно да се борите сами, помощ има.

Преди да роди, жената обикновено има очаквания – за това как ще се справя с всичко, което едно малко бебе изисква, за това дали ще може и ще има желание постоянно да бъде на разположение на детето или, казано накратко - дали ще успее да е перфектната майка.

Разликата между погрешно създадените представи и реалността обаче може да натрупа чувство за неудовлетвореност и дори провал у майката. Няколко пъти сме засягали дълбоката тема за следродилната депресия със Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия и Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, а Следродилното изтощение може да трае 10 години! 

Отново искаме да напомним, че това е изключително сериозно състояние, за което трябва да се говори и споделя, за да бъде осъзнато и възприето. Някои по-леки проявления на следродилни терзания обаче остават пренебрегнати. Затова днес споделяме разказа на Ребека Мейбърли, която бавно и трудно осъзнава, че нещо не е било както трябва и дава някои съвети за справяне с тревожността и разочарованието. 

Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!

--------

Когато се сещам за преживяванията си на новоизлюпена майка, не си спомням изключителната умора или шока, в който бях, докато се опитвах да се адаптирам към новата си роля в живота. Не гледам назад с изумление, че съм успяла да дам ново същество на света и да го опазя живо. Нямам привързаност към красивите моменти, които съм споделила с новородения си син.

За тези първи 6 месеца имам една преобладаваща мисъл – че бях "скъсала лентата". Не мисля, че беше следродилна депресия. Просто бях леко полудяла (не в клиничния смисъл на психично разстройство, а просто леко куку... разбирате ли?)

Когато споделям това с други майки, те ме поглеждат с напрежение и учудване, и разпознават себе си.

„ДА!!“, възкликват, „Аз също бях луда!“.

А защо не се говори за това? Следродилната депресия е широко разпознаваема и, за щастие, вече не е необходимо да страдаме сами. Стигмата се руши и жените са по-уверени да споделят своите истории, както и отражението на състоянието върху тях и семействата им.

Но като че ли хората не говорят особено за субклиничната лудост след раждане (тоест състояние, което няма официално наименование, нито строго определени симптоми, но е широко разпространено и мнохо хора се разпознават в него).

При мен комбинацията от безсънни нощи; новата, непозната ситуация; хормоналната въртележка; липсата на сън, храна, почивка; това, че не бях на седмото небе от новата си роля в живота, и всъщност от малкия човек, с когото дойде с цялата тая работа, ме доведе до множество нерационални чувства.

Някои от тях бяха:

- Крайна ревност (и малко омраза) към съпруга ми, чийто живот изглежда продължи да върви нормално. Всяка сутрин, когато тръгваше за работа, отвътре ме гореше завист, тъй като си представях как той се отправя по пътя към метростанцията, наслаждава се на своите 40 минути, сврян в нечия подмишница по северната линия, а после сяда на бюрото си, отпива от чашата си горещ чай и се включва в чат за възрастни, който не се върти около цвета на акото, консистенцията на повърнатото или милилитрите консумирано мляко!

- Ярост, заради липсата на разбиране към това колко трудно бе да се грижа за неспящото бебе, което по някаква причина не можех да нахраня правилно, което дрискаше и драйфаше от сутрин до мрак и през цялото останало време. Той се включваше пълноценно, веднага щом се върнеше от работа и ставаше за толкова много нощни хранения и смени на пелени, но без значение колко си мислеше, че симпатизира, все още не личеше, че оценява безмилостната тежест на всичко това. Как смееше?

- Дива решителност да се опитам да правя всичко, което правех преди, плюс 8 пъти изпомпване на ден и грижи за бебе, което спеше по 6 часа на всеки 24 и повръщаше повечето храна, която му давах. Гледах с пълна неприязън и неразбиране на онези родилки, които не са напуснали леглото или къщата си за първата седмица, или десет дни, след раждането.

Майките, които не правеха планове, защото просто бяха щастливи да се мотаят с красивите си бебета по цял ден, бяха просто странни за мен! Какви бяха тези мързеливи жени? Седят в леглото или на дивана по цял ден и пеят приспивни песни?

Аз имах планове за всеки ден от седмицата, месеци предварително! Излизах от къщата преди 8 часа, след като бях пуснала две перални и бях почистила банята, изминавах пеша по 4,5 мили до площад Слоун, за да купя някакви бебешки принадлежности от Peter Jones, и след това да се върна отново – през Sainsbury's, за да купя продукти за гала вечерята, която исках да готвя всяка вечер.

Когато синът ми беше на 3 седмици, трябваше да се върна на работа, тъй като бях на свободна практика. Сама опънах и подредих щанда си на изложението в Олимпия, отказвайки да помоля за помощ! Пътувах всеки ден в продължение на една седмица с моето 3-седмично бебе, привързано към мен.

Аз бях със сигурност нормалната, а не тези мързеливки, които се излежаваха у дома с бебетата си!

Нещата стигнаха до крайност, когато давах газ към Clapham Common, бутах количката с триста (винаги бързах – не можех да понеса да бъда тази майка, която закъснява). Вече бях свършила работа за половин ден – направих пюре от различни кореноплодни зеленчуци с органичен произход, пуснах три перални, напазарувах, отидох до пощата и претеглих бебето си.

Исках да си сваля якето, тъй като се бях изпотила от толкова мисии. Отхвърлих мисълта, че трябва да спра да вървя, за да изпълня тази задача, затова продължавах да се движа, да бутам количката с едната ръка, да си събличам якето, да се опитвам да свърша хиляда неща наведнъж и... си извадих предмишницата от лакътната става!

Долната част на ръката ми буквално увисна и се залюля в много неестествена посока. Болката беше толкова отвратителна, че за малко не повърнах! За щастие ръката ми се върна в ставата толкова бързо, колкото излезе, а аз останах вцепенена, дишах дълбоко, опитвах се да не повърна и се чудих какво точно се е случило! Мъчителна болка обгръщаше лакътя ми в продължение на седмици!

По онова време съвсем леко прозрях „лудата жена“, в която се бях превърнала, но аз с нови сили се оттласнах на вълната на здравия разум и животът продължи, както преди! Чак по-късно осъзнах колко трагичен е бил този малък епизод!

Когато реших да пиша за това, потърсих съвет от някои местни експерти по психично здраве.

„Тревожността очевидно се увеличава с новата ти роля на майка“, каза терапевтът Кейт Хей.

„Би било странно безпокойството да отсъства, но примерите за крайност включват нежелание други хора да държат бебето; строги правила за миене или дезинфекция на ръцете, които не позволяват на партньора или някой друг да помогне с шишетата или пелените, в случай че не изпълняват заръките правилно“.

Много майки страдат от социално тревожно разстройство и това не е изненадващо, когато се сблъскаш с нова роля и нова социална група, вероятно съставена от хора, които преди това може би си отбягвала!

Може да си свикнала да бъдеш високоплатена бизнес дама и сега да се намираш на пода на събитие за бебета и майки, където всички, освен теб, знаят текста на „Зайченцето бяло“!

„Чувството може да бъде все едно отново започваш училище и хората, които са работили усилено да оставят социалното неудобство в миналото, се връщат отново на 13. Отново си най-непопулярното дете в класа“, обяснява Кейт.

„Списанията и рекламите рисуват картина, различна от реалността“ – казва д-р Джейд Редфърн от клиниката Fernwood. Някои жени мислят, че всичко ще бъде усмивки и кикотене с прекрасното им бебе, но може периодът да е силно емоционално изпитателен. Това може да изкара или засили съществуващи грижи, притеснения и стрес.

Родителите в началото често имат лични очаквания за това какво означава да бъдеш добра майка или добър баща. Като да бъдат постоянно на разположение на детето си, да го развиват по най-добрия възможен начин, жената да може да кърми или винаги да мислят само най-прекрасни неща за детето си. Тези очаквания произхождат от общността, имитирането на поведението на собствените родители или четенето на книги за бебета и онлайн статии, които натрапват този модел на поведение.

Неспособността да постигне някои от тези цели може да накара майката да чувства, че се е провалила, което обаче тя може и да не е способдна да изрази пред партньора, семейството или обществото.

Да вярваш, че наистина можеш да направиш ВСИЧКО, може да е вредна мисъл! Вчера говорих с една от най-добрите си приятелки, която се опитва да жонглира с бебе и нов собствен бизнес, и тя ми каза, че се е ядосала! Нейното частно девическо училище едно време я е увещавало, че може да направи всичко това... но всъщност тя открива, че не може!

Просто не е възможно да бъдеш най-добрата майка, най-добрата съпруга, най-добрата колежка, най-добрата собственичка на бизнес, най-добрата приятелка, най-добрата сестра и да спиш достатъчно.

Трябва да се откажеш от нещо!

Мисля си за тези ранни дни – ако бях отишла при лекаря и бях опитала да обясня как се чувствам, вероятно щях да се озова с някакви весели хапчета. Но не отидох. Подобни състояния обаче не трябва да бъдат пренебрегвани.

Алекс Србиноски от клиниката Fernwood предлага някои съвети:

Структурирайте деня си, но останете достатъчно гъвкави, за да се справите с неочаквани неща. Подгответе се за по-бавен живот – може да нямате същите постижения, както преди!

Опитайте да отделяте всеки ден от 2 до 5 минути истински тихо време. Опитайте да седите и да не правите нищо – без телефон, без телевизия, без домакинска работа... просто поседете и си починете!

Не се срамувайте да приемете помощ. Ако приятелите и семейството не ви я предлагат – не се притеснявайте да я потърсите от тях. Повечето хора се радват да помагат на другите, но често трябва да бъдат подканени. Помолете някого да бута количката около блока, докато дремнете, или си изсушите косата, или потичате – каквото ви кара да се чувствате по-добре!

Опитайте да поддържате хоби – дори и само 20 – 30 минути седмично. Плуване набързо, читателски клуб (или пък винен?), настолни игри или каквото и да е, което повдига настроението ви – това ще ви помогне да се почувствате отново свързани със света такъв, какъвто го познавате!

Адел наскоро призна, че е имала трудности, след като се е родил синът ѝ Анджело.

„В крайна сметка просто казах, че ще си дам един следобед седмично, за да правя каквото си искам, без бебето. Моя приятелка каза: „Наистина ли? Не се ли чувстваш зле?“, а аз отговорих: „Да, но не толкова зле, колкото бих се чувствала, ако не го направя“.

Нормално е да бъдете раздразнени или разочаровани – нереалистично е да очаквате от себе си да се чувствате щастливи или благословени през цялото време. Не слушайте хората, които казват неща от сорта на „наслаждавайте се на всяка секунда, това е толкова специално, те растат толкова бързо... ", защото този вид разговори не ви помагат и най-често се водят от по-възрастни майки със синдром на фалшивата памет!

Все още не съм се научила да забавям темпото, да отстъпвам или да моля за помощ. Може би все още съм на ръба на лудостта и мисля, че сега живея в полутрайно тревожно състояние, но не се чувствам толкова ядосана, колкото преди!

Отделям време за себе си и съм щастлива, че съпругът ми разбира, че имам нужда от това! Смехът с други майки, независимо дали са стари приятелки или случайно сме се засекли в магазина, определено помага!

Да родиш и да бъдеш майка е трудно. Но с правилната подкрепа, добрите примери за подражание и честността сред майките, можем да сме в състояние да си помагаме взаимно.

cross