fbpx

Не е ли екстремно егоистично в нито една събота да не си си вкъщи? Това е малка част от основното чудене на авторката на текста, публикуван в The Telegraph. Всъщност основният ѝ проблем не е, че съпругът ѝ го няма, а че отсъства, за да практикува екстремни спортове, което я кара да замръзва от ужас всеки път, когато той заминава нанякъде.

И тук идва принципният въпрос: трябва ли да забавим темпото след децата, или не бива да спираме с нещата, които ни правят щастливи (дори и да са малко опасни)? Невинаги отговорът е лесен.


Когато приятелките ми се оплакват от разплутите си, залепени за диваните, мъже, чувствам единствено завист. С удоволствие бих била омъжена за човек, който обича да си почива на дивана с чипс в ръка. 

Моят е по-вероятно да бъде открит в тунела на някоя вълна, яхнал сърфа си, или увиснал на някоя заледена планинска стена. Абсолютно обсебен е от екстремни спортове и всеки уикенд му махам за довиждане, чудейки се дали ще се върне жив. В кошмарите ми, ако не лежи мъртъв в някой планински проход, то е поне парализиран за цял живео, с мозъчно увреждане или в кома. 

Винаги изпитвам такова облекчение, когато се прибере невредим, че не успявам да поставя въпроса както подобава. От самото начало знаех, че е изключително спортна и дейна натура. На първата ни среща трябваше да си тръгне по-рано, защото на следващия ден щеше да участва в триатлон. 

Спортът и фитнесът са огромна част от живота му - от планинско колоездене до плуване в открити води и маратони. Когато живеехме заедно в 20-те си години, си мислех, че като поостарае ще забави темпото. Освен това самата аз бях в доста добра форма и ми харесваше да го окуражавам и да участваме с него на бяганията на дълги разстояния.

Но ако щете вярвайте, той засили темпото.

През последните няколко години е прекарал почти всяка събота някъде навън на някакво приключенско предизвикателство, а ако е на пътуване с клуба си по катерене, му е заета и половината неделя. 

Почти пропусна раждането на първия ни син, защото караше колело в планината. 

Мислех си, че при наличието на две малки деца, поне леко ще намали екстремните спортове, но нищо такова не се случва.

Работата му е доста интензивна и важна и по неговите думи това, което му помага да си запази разсъдъка, е излизането в природата и постоянното “самопредизвикване”. В много добра форма е и изглежда 10 години по-млад от мъжете на неговата възраст. Сега говори как иска да напусне напрегнатата си работа и да стане инструктор, за да се занимава с екстремни спортове през цялото време. 

Знам, че това ще го направи щастлив и не искам да попречвам на мечтите му, но това би означавало още повече време без него и още повече тревоги за мен - вместо да изпадам в ужас веднъж седмично, ще ме е страх всекидневно.

Почти всяка събота гледам децата, водя ги при нашите, за да се видят с баба и дядо и за да имам малко помощ. Винаги ми е добре, че ги виждам, но ми се иска да сме като другите семейства - да ходим на разходка или да правим нещо скучно като пазаруване заедно.  

По време на карантината беше чудесно, защото си беше вкъщи много повече. И някак си дадох сметка как би изглеждал един семеен уикенд. Но сега е изключително развълнуван, че пак може да ходи да тича и да скача.

Моите приятели го смятат за егоист, родителите ми също правят подобни саркастични коментари. Но във всяка друго отношение той е перфектен съпруг - съобразителен, мил, помага в домакинството и е чудесен баща. Не искам да съм дуднеща жена, а освен това знам колко много значат тренировките за него. А и съм наясно, че дори да го убедя да си остане вкъщи, той ще си мечтае да е някъде в планината или да кара сърф. 

Но ми се струва, че колкото повече порастват децата, толкова по-трудно ще бъде да го оправдавам. Ще им се иска да знаят защо баща им никога не е вкъщи в събота. Или по-лошо - ще пожелаят да отидат с него. Мога да се справя, ако се тревожа единствено за него. Мисълта, че ще трябва да се тревожа и за тях, е непоносима.

Питала съм го дали мисли за нас, когато се излага на опасност. Отговори ми, че никога не си позволява да си мисли, че няма да е ОК. Но така си мисли всеки алфа мъжкар, докато не спре да е ОК. 

Просто се надявам, че като остарее ще има нужда от по-малко прилив на адреналин. За доброто на всички ни.

cross