fbpx

В Международния ден за борба с насилието над жени публикуваме текста на Борислава Кузова, провокиран от случая с жената, убила двете си деца в Сандански, и даващ ни възможност да помислим какви са причините за всичко това. 

Какво се е случило в дома на това семейство никога няма да разберем. Не ни е и работа. Но като общество може би е време да спрем да мълчим и да извръщаме поглед. Ако имаме сили и доблест за това, разбира се.


В последно време се въздържам да обсъждам и споделям тежки теми. Имаме си всекидневна черна сводка, брифинги и стотици молби за спешно даряване на кръвна плазма, още повече истории, които се крият зад всеки случай на заболял у нас. 

Истории за умиращи на стълбите на болниците, в линейките или вкъщи, които никой не е прегледал, освен по телефона, и само близките им (понякога) са присъствали на техния край. 

Свидетелства за това как цялото общество плаща кървавия дан на съсипаното българското здравеопазване, за абсолютния хаос и безхаберие на управлението, които ни водят бавно, но сигурно към отчаяние. Рядко има по-голям грях от унинието.

На този фон, в който все повече приятели се заразяват, някои го карат наистина тежко, а други дори умират, поне страшната стигма да си болен се вдигна. Отрицанието спира да работи, когато всеки от нас познава някой, който е минал през болестта или той самият се е разболял. Вече сме във фазата на приемането, макар гневът все още да съпътства дните ни. 

Имаме отговорност към себе си – преди всичко към себе си, а после и към другите – да се съхраним психически. Онези, които владеят думите и които имат трибуна за изява, да я ползват не за престъпно черногледство и да пръскат още повече отчаяние и страх, а да бъдат контрапункт на случващото се, да дават някаква надежда. 

Или ако не могат да си изкривят душата, да замълчат. Защото не че не виждаме всички какво става. Просто имаме отговорност да не увеличаваме цялата мъка. Ако можем.

Да се съхраниш психически във времена, в които наистина е трудно, е почти невъзможно. Аз не успявам много добре, а имам здраво, стабилно и щастливо семейство, работа, хобита, време за почивка и за възстановяване. 

А как се справят онези, оставени в пълен мрак? Онези, които са бити, насилвани, ругани, които са оставени без дори една искра светлина? 

Ще ви кажа как.
Не се справят. 

Тях ги е имало преди Covid-19, има ги и ще ги има след него. Те вдигат ножа и убиват децата си, защото нищо не е останало от предишната им същност – потъпкана, смазана, отнета, изсмукана от токсичните отношения на една семейна среда, в която съпругът е насилник и манипулатор.

Всички скочиха и гракнаха срещу тая жена, извършила непростимото. А трябваше да замълчим. Простичко да се стишим и да ожалим жертвите. Те са три. Няма човек, способен на убийство на децата си, който да не е с психическо заболяване. Оборете ме, ако можете. 

Това не отменя ужаса от стореното и греха на тази майка. Като всички вас и аз не мога да преглътна стореното от нея. Но и не хвърлям камък върху човек, насилван от съпруг и свекър, неглижиран в полицията, защото семейството на съпруга има връзки там, където би трябвало да я защитят. 

Там са ѝ казали, че виждат, но това не значи, че ще ѝ помогнат. Не хвърлям камък върху човек, докаран до такова дълбоко отчаяние, че вече е не само сянка от предишното си аз, а нищо повече и нищо по-малко от чудовище, родено от насилие

Обществото ли е виновно? Защо? Защото мълчи? А как да помогнеш, когато натискът е бил институционализиран, когато дори полицията застава мълчаливо и не толкова на страната на насилника? Където съчувстват, но не правят стъпка за защита?

Осъдихме я – всички ние, не със своето бездействие и мълчание, а с липсата ни на желание за промяна на едни нрави, които се простират далеч отвъд личното възпитание на синовете в семействата, и стигат до бездушието на онези, които са се клели да защитават и пазят, но ги няма никакви. 

Така е удобно, чисто и в реда на нещата, за да не нарушаваме нечий сън. За адвоката на съпруга, който оказвал натиск и я „обработвал“ часове, че ще изгуби децата си, ако не се прибере в дома на насилието и мрака. За липсата на справедлив съд и дело, което трябва да се гледа някъде другаде.

Вероятно никога няма да разберем цялата истина. Като с всичко останало. Защото няма как да се поставим в обувките на жена, убила собствените си деца, носени, люляни, обгрижвани и обичани, но които не е успяла да защити нито от насилието вкъщи, нито от ужасяващото създание, в което тя самата се е превърнала.

Много, много сме виновни като общество, че допускаме цялата тази гнусотия да се случва и да продължава. Стотици жени сега, точно в момента, ви се усмихват с прибрани зъби, сядат деликатно на стола и по нищо не показват, че са целите в синини. Стоят с тихо сведен поглед или смело ви гледат в очите и се изнасилват да изглеждат нормални. 

Тях няма да ги видите да се смеят високо и невъздържано, да клюкарят съседите си, да обсъждат нечие сочно дупе. Те са идеалните колеги, съседи, приятели, които нищо не искат и никога не отказват. Удобно ни е да не ги виждаме какви са в действителност. 

Те са бити, душени, драни, блъскани, горени, събличани и насилвани. Те са научени да мълчат и да не отговарят. На тях им е вменено чувството, че заслужават, защото не са пуснали прахосмукачка или са погледнали продавача в магазина за повече от секунда. 

Те са следени, подслушвани, контролирани къде ходят и с кого. На тях им се забранява да говорят, да споделят, да търсят помощ. Спирани са да учат, да работят, да имат приятели, да се виждат със семействата си. 

В домовете им цари безупречен ред и студ. В домовете им има страх и липсва надежда. Те са заложници на ада, в който живеят, и от който вярват, че няма измъкване. И те наистина се уверяват, че това е точно така, защото не намират подкрепа нито в родителите си, нито в приятелите си, които се чувстват безсилни, нито в полицията. 

Ние сме неподготвени като общество да помагаме и не знаем как да реагираме. Те са унижавани, на тях им се крещи или тихо, злобно и категорично им се вменява, че не струват нищо, че си нямат никого, че са абсолютно безполезни същества. 

Дресирани са да мълчат, да не отговарят. Научават се, че мисленето е нещо опасно и не е за тях. Имали са минало, имали са образование, смели са се и са плакали, и са обичали силно, но вече нищо от това не съществува, изгорено в настояще, в което няма дори един източник на светлина. Те са тихи и незабележими. Докато изчезнат напълно.

Те са ваши съседки, приятелки, колеги. Учат децата ви, продават ви картофи, подават ви билет за метрото или карат трамвай. Вие можете да сте всяка една от тях.

Сега сте готови да обсъждате следствието, а готови ли сте да говорите за причините?

Ножът е бил държан от не една ръка.


Ако вие сте жертва на домашно насилие или ваш близък, можете да сигнализирате на телефон 112, на Горещата телефонна линия за пострадали от насилие 0800 1 8676, както и телефон 02 981 7686, където отговарят психолози и експерти от фондация „Анимус“.


https://www.maikomila.bg/%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%87%d0%b8%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d0%b8-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%b3%d0%b0/
cross