fbpx

Всички искаме да изглеждаме красиви, да не трупаме килограми, да ядем здравословно, да се отречем от консуматорството... Но понякога пътят, постлан с добри намерения, води встрани от тях към капана на хранителните разстройства.

Вече осма година 2 юни се отбелязва като Световен ден за борба с хранителните разстройства. Затова в Майко Мила решихме да обсъдим проблема с психотерапевтката Детелина Стаменова. Тя е редакторка на няколко книги, сред които и „Войната с храната“, посветена именно на хранителните разстройства.

С Детелина говирим за поведението на децата ни, как да ги подкрепим, ако усетим, че нещо не е наред, и най-важното – защо да не подценяваме проблема.

Детелина Стаменова. Снимка Личен архив

Сериозно, но лечимо психично заболяване

Какво точно е хранителното разстройство и кои са признаците, че някой около нас страда от такова?

Досега много малко хора, с които съм се срещала, не са знаели, че са с нарушение в храненето. Някои са подозирали или им е казвано, но самите те също са осъзнавали, че нещо при тях е различно от другите. Понякога свалянето на тегло е било цел за тях, преди да се окаже, че е прeминат Рубикон.

Подобна е ситуацията и при качване на тегло. Човек изведнъж усеща, че не може да спре. Има състояния, които отключват емоционално хранене. Това също е тема, която ми е близка, но между емоционалното хранене и хранителните разстройства, свързани с преяждане, може да има и разлики.

Самите хранителни разстройства са сериозни, но лечими психични заболявания, които могат да засегнат хора от всяка възраст, пол, раса, етническа принадлежност и социално-икономическа група.

Дали ще се проявят зависи от различни причини. Mоже да има биологичен или генетичен фактор. Може семейно базирана травма или други травми, натрупани във времето, да провокират развитието на едно хранително разстройство.

„Заради роклята“ и мускулите – децата и хранителните разстройства

Казахте, че хранителните разстройства могат да засегнат хора от всякаква възраст, но това не е ли проблем, който е силно разпространен сред тийнейджърите. Според специалисти е на второ място по честота след депресията. Има ли възрастова група, която е най-податлива на хранителни разстройства?

Много от хранителните разстройства започват по време на юношеството, това е т.нар. „ранен старт“ (около 10 – 13 години при момичетата), за който се приема, че има и предразположение на генетично ниво.

В България има и един втори пик при момичетата – около абитурентските балове, когато „заради роклята“ се гонят често нереалистични килограми на кантара и това, съчетано с целия стрес, води до поредица от проблеми.

При момчетата също виждаме, че проблемите започват в тийнейджърството, но по-късно. И нека родителите на момчета не мислят, че те са имунизирани от нарушения в храненето. Анорексичното поведение при младите мъже също може да съществува. Както и булимията, и свърконцентрацията върху външния вид, и качването на мускулна маса чрез специфично хранене, която също може да бъде причислена към хранителните разстройства.

При малки деца също може да бъдат наблюдавани различни специфики, които понякога са хранителни нарушения, понякога – не. Едно от тях е силно ограниченото рестриктивно хранене, което невинаги е „капризност“. Затова следва да бъде проследено от колеги, специализирани в това.

Възрастните, а това са всички над 20, също може да живеят с една или друга форма на хранителни нарушения. Тук включвам всички познати: ограничаване до определени типове храна; преяждания – емоционални или чисто като поведение; очистване на организма по определени начини – било през повръщане или лаксативи.

Не е необичайно симптомите на хранително разстройство да се променят с течение на времето. Около половината от хората, първоначално диагностицирани с рестриктивна анорексия, по-късно развиват булимични симптоми.

Някой, който преяжда, може да премине към ограничаване на приема си по-късно. Също така, човек може да се възстанови от едно нарушение на храненето, но повторно да се появи друго разстройство. Затова и хората, на които им е „минало“ като тийнеджъри, е възможно при житейска криза да развият едни или други симптоми.

Кога трябва да ни светне червената лампа?

За какво поведение трябва да следят родителите, за да усетят, че детето им страда от хранително разстройство?

Рязка загуба или качване на тегло. Драстична промяна на навиците или стила на хранене – рязко преминаване към веган/вегетарианско хранене или ограничаване на храни, които преди това са харесвали. Уникални познания за калориите на всяка семка. Свръхзанимания със спорт – например часове в стаята им за лицеви опори или коремни преси. Липса на растеж.

Реплики като „Не съм гладен“ вечер, както и споделяне на проблеми с корема.
Хиперактивност и тревожност също може да насочат родителското внимание и към храненето. Тази тревожност може да изглежда като непрекъснато движение из вкъщи и рядко сядане. Понякога е за да изгарят калории, без вие да усещате това).

Твърде много интерес към кулинарни предавания и рецепти при свръхслабите, както и това да виждате, че изчезва храна от шкафовете и хладилника. Хранене на малки, почти миниатюрни, парченца.

Честото теглене и разваляне на настроението, ако кантарът не показва, каквото искат. Фиксация към определен размер дрехи. Загуба на цикъл при момичетата. Понякога следи от повръщане в банята може да са знаци за преднамерено прочистване, но някои тийнове успяват много добре да се скрият.

Знаците са много, затова нека кажем така: ако усетите нещо необичайно, може да не реагирате веднага, но започнете да наблюдавате и при следващи знаци се информирайте какво може да направите. Скоро ще направя уебинар за родители (следете страницата на Детелина, бел. ред.), който може да им е от полза.

„Изяж си всичко“ като предпоставка за хранително разстройство?

Често родителите, да не говорим за бабите, подканват децата да си изяждат всичко, дори те да не искат. Може ли това да е основа за хранително разстройство на по-късен етап в развитието на детето?

Образът на бабата, която кара детето да яде, вече бавно отива в историята. Идва ново поколение баби, които все по-често гледат критично на децата и дори ги ограничават, понякога с право, в храненето.

Дали не е парадоксално, че някои свръхпреработени храни използват обаче техния образ, за да се рекламират? Бабите са отговорни за поколения, прекаляващи с банички и тесто, като и с т.нар. удобна храна (comfort food).

Искам тук да обърна внимание на нещо, което е част от нашата епоха. Живеем в период, в който свръхпреработените храни, от една страна, и застоелият начин на живот, от друга, дават възможност хората да стигнат до ненужно високи килограми, което променя телата, но и психиката им. Защото връзката между метаболитното и психичното здраве е голяма.

Детското затлъстяване расте, а това неминуемо води до проблеми. Затова и обученията на деца как да се хранят и как да избират храната си са важни.

Но първите, които следва да се образоват, са родителите. Когато от най-ранната възраст на децата вкъщи присъстват зеленчуци, възможно най-малко пакетирани храни и газирани и подсладени напитки, реално помагате в този свят, под диктатурата на изкуствените съставки, детето ви все пак да израсне с нормално тегло. А това в дългосрочен план е една от най-добрите ви инвестиции.

Последствията

До какви проблеми водят хранителните разстройства?

При недостатъчно лечение хранителните разстройства могат да бъдат смъртоносни. Сърдечната недостатъчност и самоубийствата са две от най-честите причини за смърт при хора с хранителни разстройства. Въпреки това повечето хора с такова психично страдание в крайна сметка се възстановяват.

При дългогодишни изследвания (над 20 години) на група от лица, първоначално диагностицирани с анорексия или булимия, се установява, че две трети в крайна сметка са напълно възстановени. Възстановяването може да отнеме много време и много усилена работа, но е възможно.

Лечението

Как се лекуват хранителните разстройства?

Трудно и нерядко дълго. Но забелязвам, че ако преди десетина години специалистите бяха малко, вече има все повече. Надявам се, че това ще даде по-голям шанс на хората с проблеми да намерят своя терапевт.

Когато нарушенията в храненето са много остро протичащи – например твърде ниски килограми или поведение, което може да застрашава здравето – е необходимо да се включат няколко специалисти. Психотерапевт, понякога психиатър, ендокринолог, а понякога и други, всеки от които има своето значение за лечението.

Обръщам внимание на хората, които ще прочетат това интервю, да се запознават с професионалната квалификация на професионалиста, когото избират. И когато се говори специално за нарушения в храненето, е добре да търсят психотерапевт, не само психолог. Психотерапевтичното обучение предполага допълнително и по-задълбочено познание.

Близките

Каква подкрепа трябва да получат хората, страдащи от хранителни разстройства, от своите близки?

Безрезервна на първо място. И на второ, но със съвсем малка разлика на фотофиниша – готовност да се взрат в себе си. Когато родителите или близките са склонни да се променят, да видят своите неумели или неподходящи решения, когато не махват с ръка на проблемите и не ги омаловажават, когато чуят действително какво се случва, тогава можем да имаме добро терапевтично сътрудничество между всички участници в най-близкия кръг около пациента. За съжаление, специализирана клиника по хранителни нарушения, която обединява всички специалисти, сигурно няма да имаме в рамките на близките години.

Миналата година бях терапевт по случай, в който родител напълно отричаше съществуващия проблем и отказваше да подкрепи посещаването на терапия. Нарушенията в храненето бяха окачествявани като „детски глупости“ и се смяташе, че „ще минат“. Беше напълно невъзможно да се проведе качествен разговор с родителя за неговите страхове, поведения и всичко, което беше довело подобно развитие на събитията.

Надявам се, че някой ден ще мога да продължа случая – когато детето си стъпи на краката и може да решава за себе си.

Не отлагайте действието. Родителите понякога искат да изчакат да отмине от само себе си. Но ранната намеса води до по-бързи резултати. Колкото повече човек с хранително разстройство свиква да живее с това поведение, толкова по-трудно се стига до първопричината за него. А тя може да е психична травма, за която да не си давате сметка (а може като родители и да не сте разбрали) и която е важна за детето ви.

Възстановяването от хранително разстройство – за разлика от оздравяването от детските болести, които сте срещали като родители – няма предварително ясна времева линия. Пълното възстановяване изисква време и вашето дете вече е толкова голямо, че може да ви откаже да се намесвате, да му давате тон в живота или дори да ходи на консултации при лекари и психотерапевт.

Понякога до по-младите ми пациенти на възраст около 20 – 30 години стоят техните партньори, които ги насърчават да дойдат на терапия, и тяхната любов и привързаност са онова, което подпомага излизането от блатото на хранителното нарушение.

Но говорейки за партньори, искам да обърна внимание и на нещо, което в последно време също се забелязва – партньори, особено мъже, които „угояват“ жените до себе си.

В другата крайност са онези мъже и жени, които имат крайно мнение за външния вид и откровено злоупотребяват с „властта си“. Те си позволяват да мерят килограмите (и грамовете) на партньорите и децата си, изискват от тях да изглеждат по определен, обикновено свръхслаб, начин. Това е вид перфидно насилие, за което вероятно си струва да обърнем внимание следващия път.

"Точно когато всичките ми детски мечти сякаш се бяха сбъднали, почти загубих разсъдъка си". Така започва есето на Емилия Кларк “Битката за живота ми” за списание New Yorker.

В него актрисата, която познаваме най-вече с ролята ѝ на Денерис Таргариен в “Игра на тронове“, споделя, че осем години е пазела в тайна своето здравословно състояние. И за пръв път признава, че откакто се снима в култовата поредица на HBO, е претърпяла две животозастрашаващи аневризми и две операции на мозъка.

Мозъчната аневризма e балонообразно разширение на мозъчен кръвоносен съд, чието спукване може да доведе до фатален изход. Признанията на Кларк за заболяването излизат три седмици преди последния осми сезон на сериала, който започва на 15 април.

Актрисата претърпява първата си аневризма на мозъка и животоспасяваща операция малко след приключването на снимките на първия сезон на "Игра на тронове" - през 2011 г. Тогава тя е на 24 години. Втората аневризма е след третия сезон през 2013 г.

След първата операция получава афазия - състояние след мозъчна травма, при което възникват речеви проблеми. "Гледайки към бъдещето, не виждах смисъл да живея", казва по този повод тя. "Аз съм актриса - трябва да знам репликите си наизуст. А дори не помнех името си", добавя Кларк и разказва как след операцията една сестра я попитала как се казва. Но вместо да каже името си, актрисата започва да говори „глупости“, изпадайки в паника.

Преди снимките на втория сезон от поредицата Кларк често се чувства замаяна и отпаднала. "Стоейки в един хотел в Лондон по време на дълги пресконференции, си мислех, че не мога да продължа да мисля или да дишам, още по-малко да се опитвам да бъда приветлива. Между интервютата приемах морфин.", спомня си Кларк. А още след първия снимачен ден на Сезон 2 в Дубровник се срива от изтощение. "Не губех ритъм на снимачната площадка, но ми костваше страшна борба. Сезон 2 беше най-лошият ми. Не знаех какво прави Денерис. Ако трябва да бъда честна, всеки ден, всяка минута си мислех, че ще умра."

През 2013 г. претърпява по-сложна операция с отваряне на черепа и прекарва един месец в болница. Тогава се опитва да преодолее паническите атаки и отчаянието си. "Научена съм никога да не казвам „Не е честно“; да помня, че винаги има някой, който е по-зле от теб. Но, преминавайки през това за втори път, загубих всякаква надежда."

"Оцелях", пише в края на есето си актрисата и споделя, че е в напълно добро здраве сега. Извън професията си, тя се е отдала на своето благотворително начинание "SameYou", чиято цел е да подпомага хора, преживели мозъчна травма и инсулт.

"Толкова съм щастлива да видя края на „Троновете“ и началото на това, което следва след тази приказка", завършва тя.

Емилия Кларк не за първи път прави разтърсващи признания. През 2017 г. тя каза в интервю за списание Rolling Stone, че много често е единствената жена на снимачната площадка и по правило нейните реплики са по-малко от тези на мъжете.
"Може да звучи наивно, но на мен ми се струва, че сякаш се сблъскваме с расизма от миналото, но под друга форма!", каза Кларк. И заяви, че днес все още е важно образите на силни жени, като този на героинята ѝ Денерис Таргариен, да бъдат пресъздавани на екрана.


Още:

cross