fbpx

Желанието да сте своя супер версия и да не повтаряте познатите грешни модели на поведение ще дадат на детето ви всичко, което не сте имали. Но как точно се постига това? Споделяме текста на Джаклин Мичард за Parents, в който тя накратко описва собствения си опит като дете и дава някои насоки как да разпознаем травмираното дете в себе си, за да не станем травмиращ родител. Истината е, че много от нас са попадали в рискови семейни ситуации в детството, които имат дългосрочни последици върху психическото и физическото ни здраве, както и върху начина, по който се държим с децата си.


Беше зле, когато оглушителните им скандали прерастваха в боксови мачове. Баща ми налагаше майка ми с юмруци и ѝ дърпаше косата. Ставаше още по-зле, когато се опитвахме да се намесим, а те се обръщаха срещу нас с оголени хищнически зъби, заплашвайки да ни изхвърлят на улицата. Или да ни оставят в сиропиталище. 

Беше зле, когато бяха пияни, което на пратика значеше „през цялото време“. Но положението ставаше апокалиптично, когато ни оставяха сами, понякога в продължение на дни. Това се случваше щом някой от домашните купони, на които отиваха, влезеше в спирала на безпаметен запой.

Говорим за аналоговите дни без мобилни телефони: не можехме да ги открием. Вкъщи оставахме без храна. Спомням си един януарски ден, в който се опитвах да издиря родителите си, звънейки на десетки техни приятели. Локализирах ги, след като една жена вдигна на двадесетото позвъняване. Когато я помолих да извика майка ми, тя отсече невъзмутимо: „В момента танцува. Можеш ли да звъннеш по-късно?“.

Бях на 10 или 11 години, но инстинктът ми подсказваше, че ако ги предам на полицията, ще стане още по-зле. Щяха ли да ни поверят на приемна грижа, а тях да вкарат в затвора? За света ние изглеждахме образцово семейство – привлекателни родители, възпитани деца – което правеше още по-ужасяващ факта, че така и не се почувствахме в безопасност у дома. 

И въпреки това моите деца никога не са усещали нещо различно от сигурност и стабилност. Да, наясно съм с провалите си и моментите, в които са им дала повод за разочарование. Но отглеждайки ги и за момент не съм забравяла, че съм абсурдно стабилен родител – предсказуем, винаги нащрек и авторитет, чиято представа за забавление се свежда до втора чаша шампанско на Коледа. 

Масовото схващане е, че междупоколенческата травма се наследява неизбежно. Но без да робувам много на клишетата, аз станах добър родител. Получи ми се, защото винаги съм била приличен ученик. Защото искам непрекъснато да уча. И се научих. От книгите на д-р Спок и д-р Сиърс, от примера в семействата на мои приятели. Научих се първо да бъда добър родител на себе си, приемайки, че невинаги ще правя правилните избори. Но пък винаги ще има решения за случаите, в които бъркам. 

Този текст показва как токсичните родители влияят на поведението на децата като възрастни и като възпитатели. Разбира се, предлага и начини, с които да намерите нов, изпълнен с любов и добри намерения, родителски подход.

Как да познаем лошия родител

Родителите, склонни към насилие, имат богат арсенал от инструменти за деструктивната си работа върху детското съзнание. 

Отличителните им черти включват:

  • Ловко жонглиране с лъжи и манипулации
  • Обвинение в неща, които детето никога не би направило
  • Обиждат се дълго за отдавна отминали случки 
  • Осъждат детето непрекъснато
  • Избягват да го успокоят 
  • Поставят го в ситуации, от които само те могат „да го спасят“
  • Критикуват го
  • Крещят 
  • Удрят 
  • Сравняват го с другите и го унижават
  • Поставят под съмнение адекватността и валидността на чувствата му (т.нар. газлайтинг)

Колкото и да се стараете, никога няма да оправдаете очакванията на токсичния родител. Ако сте пълен отличник, ще ви пита какво пък все не ви достига, за да сте атлет на олимпийско ниво. Казват, че знаят всичко за вас, и въпреки това като че ли никога не слушат, когато се опитвате да говорите за чувствата си. 

Бива ги и в сравненията – с техните греещи особи, със сестра ви, с приятелите ви. И остават някак болестно ревниви към всяка капка късмет и щастливо обстоятелство в живота ви. Унижават ви пред другите абсолютно целенасочено, замазвайки гафа с репликата „Просто се шегувам!“. 

Токсичните родители се карат помежду си, карат се и с теб. Опитват се да те убедят, че ти си ментално нестабилният и провокираш чудовището в тях. Дават ти да разбереш, че си източник на всички проблеми в живота им и преди да се появиш, са били щастливи. 

Влиянието им върху децата 

Децата на родители, прилагащи гореизброените тактики, са изложени на редица отклонения в бъдещето си – физически, психически, поведенчески. 

По данни на Информационната служба на Детското бюро на САЩ дългосрочните последствия от подобно насилие може да бъдат: 

  • Диабет
  • Белодробни заболявания
  • Недохранване
  • Слабо зрение
  • Проблеми с двигателния апарат
  • Опасност от инфаркт
  • Предразположение към артрит и проблеми с гърба
  • Високо кръвно наглягане
  • Увреждане на мозъка
  • Хронична мигрена
  • Опасност от рак и сърдечен удар
  • Заболяване на червата 
  • Хронична умора
  • Синдром на посттравматичния стрес
  • Рисково сексуално поведение
  • Малолетна престъпност
  • Употреба на алкохол и наркотици
  • Проява на насилие като възрастен 

„Ако сте изпитали подобно насилие в детството си може би се чувствате изключително изолиран и самотен, въпреки че сте един от многото“, казва д-р Нериса Бауър, поведенчески педиатър и автор на блога „Да поговорим за здравето на децата“ (Let's Talk Kid's Health). „Може да е болезнено, унизително и трудно да си спомните и да споделите през какво сте преминали.“ Все пак, повечето ви приятели сигурно са близки с родителите си и нормалността в тяхното израстване ще ги накара да подценят болката ви. Ще ви посъветват просто да поговорите и да се сдобрите с родителите си. 

Мозъкът ни има свъхестествен способ да складира посланията, които получаваме като малки. Дете, което не знае кога темпераментният му родител ще избухне и на което многократно е съобщавано, че не заслужава любов и е незначително, се превръща в агресивен и подозрителен възрастен. Такъв, който трудно ще се научи да функционира във връзка и трудно ще изгражда стабилни отношения във всеки аспект на живота си. 

Хората с жестоки, манипулативни родители са застрашени да повтарят модела и мнозина се опасяват, че ще го сторят. Съществува и другата крайност, в която, стремейки се да избяга от токсичния модел на семейството си, човек отива твърде далече и си нанася още по-големи щети. Например, родител, отраснал под непрекъснат водопад от критика, може да подценява детето. Или пък да приложи не по-малко отпустошителната тактика да е твърде либерален и никога да не коригира поведението на детето при нужда. За други трудното детство рефлектира в жесток дефицит на самочувствие. Или в страха, че могат да наранят децата си по начина, по който самите те са били наранявани в същата възраст. 

Как родителството се превръща в огледало на детството ви 

Да си адекватен родител се оказва предизвикателство за отрасналите без добър поведенчески модел у дома. 

Или за претърпелите травми в детството, включващи:

  • Насилие, лошо отношение или пренебрежение
  • Били са свидетели на насилие у дома или в общността
  • Роднина починал от или направил опит за самоубийство
  • Израснали в семейство на зависими 
  • Израснали в семейство с психични отклонения
  • Израстали в нестабилна среда вследствие на раздяла на родителите или попадане на член от семейството в затвора

В анкета на американския Център за контрол и превенция на заболяванията близо 61 % от участниците споделят, че са преживели поне една от описаните рискови ситуации като деца. Един на всеки шест признава, че е бил подложен на четири и повече от изброените травмиращи обстоятелства.  

Орлин Тодоров е психотерапевт и университетски професор, един от първите български психоаналитици, квалифицирани според изискванията на Международната психоаналитична асоциация. В клиничната си практика е експерт в областта на детското развитие и формирането на личността, на проявите на тревожни и психосоматични смущения, на комплексното лечение на зависимости и други разстройства с множествени диагнози. Автор и съставител е на книги и сборници по психоанализа. С него разговаря Зорница Христова в интервю за "Тоест".

Майко Мила благодари на toest.bg за възможността и разрешението да препечата материала.


Имат ли основание родителите да се притесняват, че пандемията е навредила на психичното здраве на децата им?

– Тази здравна ситуация поставя на изпитание психиката на всички ни. Тя може да повлияе на едно дете пряко и косвено, например вследствие на усложнени отношения между родителите, реална болест, общ фон на несигурност. Децата са директен приемник на преживяванията в семейството.

Според много изследвания децата показват и несъзнавана чувствителност към настроенията в обществото, въпреки че по-малките изглеждат изолирани. Оказва се, че през медиите и близките си децата долавят скрити напрежения, които невинаги са им добре обяснени. Тъкмо доловените напрежения водят до повишена тревожност, която може да се прояви дори със симптоми.

Започвам с по-деликатните, косвени влияния върху детската психика, за да изострим вниманието върху по-скритите аспекти на напрежението и тревогата. Затова бих препоръчал, дори когато имаме проблеми, те да бъдат представени пред детето реалистично и разбираемо, но без заблуди и тайни. Децата са нещо като лакмус за тревожностите, които сполетяват всички нас, те долавят много и дори несъзнавано знаят какво се случва, затова много често имат нужда от ясно, открито обяснение, в което родителят да демонстрира естествена човечност.

Ако трябва да говорим за конкретното влияние на здравната ситуация, терапевтичната практика показва обостряне при децата с хронични психични проблеми. Това се дължи на факта, че децата с разстройства на развитието или на адаптацията са чувствителни към нарушаването на структурата и рутината: много тежко им се отразява извеждането от учебна среда, затварянето на центрове за обществена подкрепа и оставането у дома. Други имат трудности с четенето и писането и това им пречи да участват пълноценно онлайн. В последно време виждам и деца, които се защитават срещу депресивни чувства, тоест чувстват се застрашени от загуба, изпитват силна фрустрация и дори неосъзната вина.

Важно е да напомним, че децата могат да проявяват сериозни симптоми и във връзка с дългото стоене във виртуална среда. Според специалистите по обществено здраве това е вторият кръг от проблеми. Тук участието в клас е най-малкият проблем, макар да можем да си представим, че ако си бил пред екрана в продължение на 5–6 часа и след това имаш навик поне 2–3 часа да използваш компютър за игри и пр., това е предостатъчно, за да се претовари детският мозък и дори да се наруши биохимичният баланс, особено в допаминовата система.

Не бих казал, че непосредствено има голяма опасност децата да развият тежки зависимости, освен ако не са предразположени към психични болести или са успели агресивно да си извоюват „свободата“ да прекарват дълги часове пред екрана. Аз и моите колеги все по-често консултираме 10–12-годишни деца, които прекарват по 7–8 часа на ден в състезателни компютърни игри с участници от целия свят.

Тук има и нещо ново за нас, терапевтите, и за културата ни, една нова зона на чувствителност и влияние върху детската психика – някои деца прекарват прекалено дълго време в мрежата, но не играят игри, а следят YouTube или TikTok канали. Те са привлечени от една образност и тематика, пълна с нарцистични (грандиозни, идеализирани) представи за човека и за света, да не говорим, че тази имиджова среда е често меркантилизирана и подсилвана от нечовешкия „ум“ на алгоритъма.

Ако не познават добре реалната социална среда и не взаимодействат пълноценно със съученици и възрастни (родители, учители), а представите им за света идват от интернет и от виртуалните модели за успешност, героизъм и пр., въведени чрез игрите и риалити клиповете, децата са пълни с фантазни идеализации.

Често разговарям с деца и юноши, които мислят как ще станат световни шампиони по League of Legends, други развиват особен интерес към подражанието на музикални звезди, а трети са запленени от възможността да създават популярни клипове с над един милион гледания с надеждата да станат много богати.

Това е съвсем разбираемо в съвременната култура, но от друга страна, засилва усещането за неограниченост, намалява способността за емпатия и реална съпричастност и създава предразположеност към поведенчески проблеми (агресия, изнудване, лъжа, нарушаване на граници и правила). В клиничната картина по време на терапевтичното интервю най-често наблюдаваме нарцистична самотност, нещо тежко за преживяване и невинаги поддаващо се на промяна. Пандемията, за жалост, създава условия за такива неща, особено при децата в пубертетна и предпубертетна възраст.

И третият кръг от проблеми, който в никакъв случай не бива да пропусна, е директното преживяване на травмата. За съжаление, виждаме доста деца, които загубиха роднини и близки от Covid-19 или свързани с пандемията проблеми – те преживяват значимо травматично събитие, което остава в психиката. Психичните травми може да не доведат до психично разстройство, това се случва относително рядко, но процесите и преживяванията, свързани с тях, се реактивират в почти всяка извънредна или напрегната ситуация през целия ни живот. Тази тематика изисква специално внимание, особено като се има предвид, че в нашата култура и общество грижата за психичното здраве все още е маргинализирана.

– Тоест говорим за един много широк проблем, чиито последици тепърва ще наблюдаваме.

Със сигурност. Специалистите по психично здраве по света алармират да обърнем сериозно внимание на децата, които не можаха да бъдат абитуриенти. Много изследвания показват, че има младежи, които преживяват със сравнително тежки симптоми невъзможността да завършат символично образованието си.

Подобен проблем споделят студенти, които не могат да получат достъп до живи лекции, стажове и важни практически знания. Отсъствието от университета не е малък проблем, особено ако съобразим, че най-стабилните връзки в живота се създават основно по време на студентските години. Ако погледнем статистиката, повечето хора са се оженили/омъжили тъкмо тогава или по-късно, но за хора, които познават от университета и колежа. Така че изтеглянето на учебния процес във виртуална среда и тук може да бъде проблем с дългосрочни последици.

– Доста проблеми очертахте.

– Да, за съжаление. Но има и положителни аспекти – създадоха се спонтанни групи за взаимопомощ в противовес на защитния егоизъм, който лесно завладява едно общество, пък и целия свят. Първите спонтанни, добронамерени взаимодействия започнаха между лекари от различни точки на света, после се появиха различни академични групи и естествено, групи от родители, артисти, творци, всички обединени около взаимопомощ, размяна на знания и надежда. И така, наред с разцепването и противопоставянето – психотични механизми за справяне с тежки страхове и несигурност – виждаме и потенциал за създаване на по-сплотена и емпатична групова принадлежност – принадлежност към ценностите на човечността.

Казано иначе, ние, психотерапевтите, не се интересуваме само от проблематичните прояви на психиката, но и от съпротивителните сили, от „психичния ни имунитет“. Тези неща се развиват в семейна или училищна среда, където има реалистично, емпатично, осмислено приемане на трудностите, свързани с пандемията – нито е нужно да отричаме проблема, нито постоянно да стоим парализирани и уплашени пред темата за болестта и смъртта, да пренасяме страховете и гнева си в конспиративни теории. Тоест едно нормално, рационално ориентирано, отчитащо емоциите мислене и поведение. Такова реагиране от страна на родители, учители и общество създава у децата нагласи, свързани с доверие и спокойствие.

Една много важна тема днес е доверието ни в знанието и науката. Онзи ден в Лондонския университетски колеж участвах в уебинар с водещи психолози, социолози, философи – „За проблемите с доверието ни в знанието“, т.нар. epistemic trust. Тази голяма тема е свързана и с доверието в институциите, в социалната система… Да вземем за пример дебатите около ваксините – полезни, опасни и прочие.

Аз не бих натрапвал личното си мнение на никого тук, бих давал информация, разбира се, проверена и сигурна, но най-вече бих поканил събеседниците си на разговор за доверието в нещо отвъд самите нас и нивото на собствената ни компетентност. Това са неща, които се основават на „базисното ни доверие“ към грижещата се фигура от детството, на способността ни да се облегнем на структуриращия авторитет в собственото ни семейство.

Психоаналитичните теории за привързаността и ментализацията (рефлексивната способност да разбираме себе си и другите през психични категории) доказват, че ако сме отразявани емпатично, с мисъл за психичното ни преживяване, ще пораснем с потенциал за доверие към другите хора и в нещо надиндивидуално, което хората конструират, избират, създават заедно. Нашето общество в момента все по-малко разпознава тези ценности, на преден план са амбицията, индивидуалният успех, ползата, и то въведени чрез един посттравматичен, компенсаторен регистър.

Пандемията изостри тази вътрешна психична ситуация, така че виждаме два спектъра – единият е на грижата и солидарността, която създава по-здрав щит (особено когато е реалистично представена), а другият е на индивидуализма и надмогването на всяко ограничение и страдание, което много се припокрива с нарцистичното функциониране чрез отричане, агресия и арогантност.

– Нека кажем нещо за конкретни мерки. Какво например може да направи един родител, за да подпомогне детето си в настоящата пандемична ситуация?

– Първото и най-същественото е да стои близо до детето. Естествено, трябва да се съобразим с възрастта, с характера на детето си, за да не се получи обратен ефект – прекалено нахлуваща близост от страна на родителя може да създаде усещане за повишена тревожност и гняв у децата. Затова тази близост трябва да бъде добре премерена, родителят трябва най-вече да изслушва.

Аз казвам на родителите: хвърляй по едно око, за да следиш какво става, но най-вече разговаряй и слушай, за да знаеш какво чувства детето. Когато има нещо важно и искаш да постигнеш резултат в общуването с децата си, дай си сметка ти самият в какво емоционално състояние си – ако си особено тревожен, гневен, объркан, то тогава се отдръпни, изчакай, потърси подкрепа от своя партньор.

Както казах, децата реагират не само на прякото съдържание на думите, много са чувствителни към емоцията и подтекста на казаното. Важна е способността на родителя (учителя, възрастния…) да сдържа емоциите и да удържа поведението на децата си. Не е добре да оставяме децата без структура, правила, които са смислени и носят ценност, трябва да се опитаме да заменим нарушената от виртуалното образование и общуване подредба на деня с подходящи дейности и очаквания.

Давам си сметка, че това е много трудно. Kогато самият ти работиш от вкъщи или се случи да си болен, или си загубил работата си, е много трудно да създаваш структура и за децата си. Понякога цялата добронамереност на хората не е достатъчна пред лицето на една тежка ситуация. Затова наред с всички препоръки и мерки, които можем да изобретим, нека да не бъдем максималисти, да си позволим да не сме винаги идеални, все пак да си даваме сметка, че самият стремеж да бъдем добронамерено близо до децата си, да не ги оставяме във вакуума на преживяването, вече е нещо добро.

– В заключение?

– Нека завършим реалистично и позитивно. Децата, дори бебета, не са единствено крехки и уязвими. В детските години те притежават психични способности, които ги правят и много адаптивни. Детската психика е по-пластична от психиката на възрастните хора именно защото не е достатъчно интегрирана, достатъчно структурирана. Това на моменти прави децата много податливи на психични преживявания, но пък им дава повече приспособимост към света, способност да го изобретяват, изследват и приемат по-непосредствено и по-творчески.

Заглавна снимка: © Цветелина Белутова / „Капитал“

Има много погрешни схващания за живота на хората с увреждания, включително, че те не се нуждаят от физическа интимност или трудно стигат до нея... INSIDER разказва за три двойки, които споделят личните си истории със стотици хиляди последователи, за да се преборят със стереотипите.


Когато Шейн и Хана са на публично място, хората често си мислят, че тя е придружаваща го медицинска сестра и че той не може да взема сам решения. Сервитьорите му връчват детско меню и си мислят, че се шегува, когато поиска бира.

Шейн Бъркоу страда от спинална мускулна атрофия. Хана Ейлуърд, която е здрава, е негова годеница.

Хана и Шейн се запознават след като тя вижда видео в YouTube и му пише мейл. „Първо ме привлече чувството му за хумор“, казва тя. „Говореше умно и забавно, а след като погледнах блога му, разбрах, че е невероятен писател. Четох го около час, преди да му пиша".
Шейн казва, че е отговорил, защото Хана го е впечатлила със своя ум и сарказъм.
Източник: Squirmy and Grubs / YouTube

За да се преборят с илюзията, че хората с увреждания не могат да функционират като нормални членове на обществото, Шейн и Хана публикуват клипове в YouTube канала си Squirmy and Grubs, който има повече от 420 000 абонати.

Squirmy (тя) и Grubs (той) са прякорите, които са си измислили един за друг. Започват да правят видео съдържание за живота си просто като забавно хоби. Шейн вече имал стотици хиляди последователи в своя блог Laughing at My Nightmare, каквото е и заглавието на първата му книга с автобиографични есета. Издал е още две.

Когато YouTube каналът им започва да става все по-популярен, двамата решават да направят нещо повече и да отправят посланието, че хората с увреждания могат да имат щастлив и успешен живот.  

Хана е човекът, който полага най-много грижи за Шейн - помага му да се изправи, да се измие и да използва банята сутрин, да се храни и да пие. Извън оказването на тази помощ, те са като всяка друга двойка - и това е, което се надяват хората да видят в техните видеоклипове.

"Да, при нас нещата са малко по-различни. Хана ми помага да вдигна чашата с бира към устата си“, казва Шейн. „Но това не лишава живота ни от любов и приключения."

Последователите им са доста любопитни какво се случва в тяхната спалня. Според Шейн, вероятно много хора си мислят, че наличието на увреждане изключва интимността. Двамата не говорят подробно за сексуалния си живот в YouTube, но от книгите на Шейн става ясно, че сексът е толкова важен за връзката им, колкото при всички други двойки. В книгата си "Непознатите приемат моето гадже за моя гледачка" той говори за начините, по които те преодоляват препятствията, за да намерят ефективен и приятен начин да правят секс.

Squirmy and Grubs е предимно позитивно място, в което хората коментират колко се радват на историите им. Получават обаче и негативни съобщения от скептици, според които връзката им е фалшива и които не могат да разберат идеята за основна грижа и интимност, съществуващи в една и съща вселена.

"Двамата никога не се изморяваме един от друг", казва Шейн.
„Въпреки, че тя ме вдига от количката...“
Източник: Squirmy and Grubs / YouTube

Една от най-странните конспиративни теории е, че Хана е решила да бъде с Шейн, защото семейството му е в списъка с най-богати хора на Forbes...

"Хората използват и факта, че съм писал за предишните си приятелки, за да изтъкнат, че всичко това между мен и Хана е фалшиво, че едва ли не си „наемам“ жени, които да се преструват, че са с мен…“, казва още Шейн.

Той споделя, че дълго време се е борил с комплекса, че е бреме за околните, но заради Хана вече не се чувства така. В началото непрекъснато ѝ се извинявал, когато имал нужда от нейната помощ, но три години след връзката им този комплекс си е отишъл и той се чувства много по-удобно с увреждането си, отколкото преди.

Така че вместо да позволят на негативните коментари да ги съборят, Шейн и Хана ги използват като мотивация да продължат да информират хората за пълноценните отношения между партньори, единият от които е с увреждане.

Историята на Коул и Каризма

Коул Сиднър и Каризма Джеймисън също разпространяват историята на своята връзка, чрез YouTube канала си Roll with Cole & Charisma, който има около 170 000 абонати.

Преди травмата Коул отделял доста време за "преследване на момичета“. После възприел загубата на атлетичност като загуба на мъжественост, докато не узрял за мисълта, че човек е много повече от своето тяло. Когато среща Каризма, вече е спрял да се фокусира върху травмата си и е доста по-уверен.
Източник: Roll with Cole & Charisma

През 2011 г. Коул скача в река, чупейки прешлените си и увреждайки гръбначния си мозък. Днес може да движи само ръцете си и Каризма му помага в куп основни дейности.

Подобно на Шейн, Коул показва на хората как живее и как се опитва да прави неща, които не е правил дори преди травмата си.

Удовлетворение му носи обратната връзка от последователите му с увреждания, които му пишат, че преди да гледат клиповете му с Каризма, се страхували, че срещите с нови хора са твърде трудни, а намирането на любов - невъзможно.

„Когато гледат нашите истории, хората като мен по-смело излизат навън с надеждата, че ще открият един ден своя човек“, казва Коул, който е с парализа от 16-годишен и дълго време също не е смятал, че може да бъде привлекателен за някого.

Двамата се срещат, докато Каризма работи в рехабилитационен център за хора с увреждания на гръбначния стълб. Каризма вярва, че това ѝ е помогнало да разбере по-добре травмата на Коул, но за всичко останало, което искала да знае за него, просто го питала.
Източник: Roll with Cole & Charisma

Искат да отправят колкото се може по-приятни и забавни послания, но това не ги прави неуязвими на странни коментари като "О, Каризма, ти имаш толкова голямо сърце, ти си такъв ангел"… „Не, аз нямам по-голямо сърце само защото съм с Коул, който е в инвалидна количка", казва тя.

Комуникацията е жизненоважна за тях, както за всяка друга двойка. Във връзки като тяхната е много по-вероятно пробивът в честността и доверието помежду им, а не постоянната необходимост от допълнителна грижа, да даде сигнал за проблем в отношенията. Вместо да обрича на провал връзката, както мнозина смятат, тази грижа я прави по-силна, убедени са двамата.

Коул и Каризма нямат нищо против да ги разглеждат като „специална“ двойка. „Не е добре да се страхуваш да говориш за това, което е различно в твоята връзка, защото така се отклоняваш от нещата, които наистина я правят специална“, казва той. „Затова понякога ме притесняват изказвания като Те са нормална двойка. Защото мисля, че сме необикновена".

Историята на Кевин и Каси

През 2012 г. Кевин Ортиз се опитва да отнеме живота си, прострелвайки се в гърдите. Остава парализиран от кръста надолу. Той разказа историята си в емоционално видео в YouTube през ноември.

Сега е невероятно щастлив с годеницата си Касандра Гарибей, с която публикуват забавни видеоклипове в YouTube канала The Life of K&K, който има повече от 36 000 абонати.

"Начинът, по който ме изкарва от зоната ми на комфорт, ме прави щастлив", каза Кевин. "Това е нещо, от което наистина се нуждая, защото мога да седя вкъщи цял ден, да чета и това да ми е достатъчно,
но това не означава, че живея пълноценно“.
Източник: The Life of K&K

Кевин и Касандра били гаджета в гимназията, но се разделят, когато тя се връща в Калифорния след дипломирането си. Години по-късно, след инцидента с Кевин, те отново се свързват един с друг. Според Кевин, Касандра му е помогнала да се превърне от "пъзльото", който е бил, в човека, който днес е. Двамата планират да се оженят.

След като го изписали от болницата, Кевин не искал да излиза никъде, не искал да прави нищо. Бавно и полека Касандра го насърчавала да опитва повече неща. Сега те не спират да пътуват и се надяват да вдъхновят и другите двойки като тях да го правят.

Касандра споделя, че жените често се свързват с нея, за да я питат какво е да се срещаш с някой в ​​инвалидна количка. Иска ѝ се хората, които гледат техните клипове, да осъзнаят, че двойките като тях могат да правят всичко - да отидат на кино или на плаж, да имат пълноценна интимна връзка.

Кевин и Каси също смятат, че комуникацията е това, което прави връзката им стабилна. Той казва, че винаги се опитва да каже това, което си мисли, вместо да го премълчава. „Тя е човекът, с когото искам да бъда до края на живота си, така че трябва да се чувствам комфортно да споделям всичко с нея.“
Източник: The Life of K&K

Касандра казва още, че е ужасно щастлива да споделя преживяванията си с Кевин, осъзнавайки, че не би имала този шанс, ако той не беше оцелял след инцидента през 2012 г. "Благодарна съм, че сме заедно", добавя тя.

Още:

В първата част на Как да предпазим детето си от педофил с клиничния психолог Елена Божинова обсъдихме начините, по които да контролираме достъпа на децата до интернет, как да им обясняваме възможните опасности и как да разчитаме сигналите, че са уязвими. Днес говорим за това колко са важни безкомпромисната и информирана позиция на обществото към сексуалното насилие и необходимостта от открит разговор по темата, за да растат децата ни в по-сигурна среда.


Елена Божинова е клиничен психолог, съосновател и директор на Вариант Б – център за психологично консултиране и психотерапия, кандидат по психоанализа към Британската психоаналитична асоциация, член на Дружеството по психоаналитична психотерапия в България. Работи индивидуално с възрастни и юноши. Има специфичен опит и интерес към работа с пострадали от насилие, включително жертви на трафик на хора с цел насилствена проституция.

-- Елена, в предишния разговор стана дума за трудното приемане на възможността детето ни да е жертва на сексуална злоупотреба. Какви са последствията за неговата психика, ако пренебрегнем сигналите или то самото запази в тайна, че е имало контакт със сексуален насилник?

Хората реагираме различно на травмата. Колкото по-ранна е травмата, особено такава, при която има нарушаване на неприкосновеността на телесните граници, толкова по-сериозни са последствията за личността.

Без да е изчерпателен списъкът и с уговорката, че тези симптоми са също и знаци за друг тип проблеми (не само травма от сексуална злоупотреба), ето възможните последствия или симптоми:

Проблеми в отношенията – или пълен отказ от връзки, или (може би по-често) – ранна сексуализация, много бързо встъпване във връзки, които от самото начало изглеждат проблемни. Връзки с насилие и унижение. Невъзможност да контролираш импулсите и емоциите си – избухвания, кражби, самонаранявания (основно при момичетата, момчетата, обикновено се “самонараняват” чрез много чести, дори организирани сбивания), злоупотреба с алкохол, наркотици. Въвличане в порно/секс индустрията (като начин да се създаде илюзия за контрол над сексуализацията, че това отношение е желано и дори носи ползи на човека), депресия, суицидни опити.

Вероятно ще кажете, че съм изредила почти всички диагнози от наръчника. Така е, защото много зависи какъв е бил животът на детето/човекът преди настъпването на травматичното събитие, неговата продължителност и тежест, кой е извършителят и особено важно – как е посрещната травмата му.

Често хората заговарят за травма от детството чак като възрастни, след като са минали доста трънлив път на опити да забравят, да се справят сами, да отрекат, че травмата се е случила или им е повлияла.

Затова е важно какво отношение има обществото към сексуалното насилие, към пострадалите от него.

Как говорим за сексуалните посегателства? Обвиняваме ли жертвите, омаловажаваме ли насилието, или сме категорични в това, че за нас личната неприкосновеност и достойнство са ценност; че съгласието е основен принцип в човешките отношения; че пострадалите се посрещат с емпатия и им се предлага помощ.

Това е по-трудната позиция, защото предполага да се срещнем със страданието на пострадалите, но е по-здравословната, защото иначе цялото общество живее с неизлекувана травма.

-- Защо все още има хора, които неглижират травмата на пострадалите от сексуално насилие или изпитват недоверие към тях, особено към тези, които съобщават по-късно за това?

Има едно доста старо обвинение, още към Фройд, който първи описва следствия от сесксуална злоупотреба в детството и спомени на възрастни, пострадали като деца. Обвинението е, че не е възможно сексуалната злоупотреба към деца да е толкова разпространена и, особено да се случва в семейството и от близки хора. Оттук идва основната трудност да се повярва на пострадали деца и възрастни. Не можем да приемем, че има бащи, чичовци, братя, майки, приятели на семейството, които са способни на това.

Защото ние самите сме в някоя от тези роли, защото имаме нужда да мислим за света си като за сигурен.

Затова е по-лесно да кажем, че детето го е видяло отнякъде, “промит му е мозъкът”, “търси внимание”, “измисля си”. Затова казваме, “по-добре да не започваме тези разговори”, защото имаме опасението, че ще се отвори един добре затворен “капак” и ще се окаже, че далеч не всички семейства са безпроблемни.

Насилието над деца – емоционално, физическо и сексуално се случва всеки ден в семейства, в институции, в обществото. Няма да знаем колко често се случва, докато не започнем да говорим открито и да чуваме децата си. А и възрастните, които някога са били деца.

-- Има ли го родителския страх, че когато говорим за сексуална злоупотреба и други травматични теми, децата могат да се идентифицират и да започнат да казват, че и на тях им се е случило (защото са го видяли във филм, чули са го в разговор, или в училище)?

Като родители е нормално да искаме да предпазим децата си от болка и травма – и често правим това, опитвайки се да ги предпазим от информацията, че има възрастни, които нараняват деца. Тук се пропуска нещо важно – децата живеят в този свят и ние не можем да ги предпазим от него, като ги изолираме.

Напротив, колкото повече говорим с тях за болезнени и тревожни теми, толкова по-добра ще е връзката ни. Така те не само ще могат да оценят риска в една ситуация и да се предпазят, но и ако пострадат - ще знаят, че могат да говорят с нас.

-- Кога трябва да започнем да говорим с децата за сексуалността и как?

Темата за сексуалността (тялото, отношенията на любов и привличане, правенето на бебета/предпазването от бременност, съгласието, защитата и разпознаването на нежелан контакт, помощ и подкрепа) трябва да присъстват от най-ранното детство.

Започвайки с даването на точни имена на половите органи, а не със замяната им с измислени, умалителни неологизми. Това е важно, защото дава ясно послание, че това е част от тялото като всяка друга, в нея няма нищо срамно, мръсно, тревожно. Както говорим за ръка и глава, така говорим за пенис, вагина, вулва, задни части, анус. Не е страшно, но ако за нас възрастните е срамно да изговорим тези думи, как очакваме децата да са спокойни и да говорят с нас, ако нещо или някой ги притеснява. Нали тези части от тялото дори не се назовават!

Децата проявяват сексуалността си в любопитство – за разликите в телата на родителите/братята/сестрите им; за това откъде се появяват бебета и най-магичният въпрос: Как? Това е огромен въпрос за тях и той движи голяма част от порастването им – желанието да са възрастни. Те заслужават да им се даде точна информация за това как се правят бебетата. Първата психоаналитичка, която работи с деца Мелани Клайн, има такава максима “Казвайте им всичко, не им показвайте”. Разбира се, че децата трябва да се предпазват от порнография, но информацията не е порнография.

-- А как да говорим с децата за различната сексуална ориентация? Какво им дължим като информация за половете - хем не искаме да робуваме на стереотипи, хем искаме те да знаят какво е жена и какво е мъж, и след това да се формират както си пожелаят?

Мисля, че напоследък възрастните са “залети” с доста страхове и дезинформация относно различната сексуална ориентация и тази страшна идея за джендър идентичността, която противоконституционна и кощунствена за някои хора.

На децата, обаче, дължим честност и откритост, основана на доказателства информация. На децата дължим да създадем общество, в което всяко едно от тях е посрещнато с уважение и е предпазено от предрасъдъци, страхове и омраза. Всяко едно от тях.

Децата ни живеят в сексуализирана среда – погледнете рекламите по улиците и телевизията ни. Дори на насочени към семействата заведения – те се рекламират чрез сексуални послания. Трябва да решим как се отнасяме към това като общество.

Засега изглежда нямаме проблеми със сексуализацията на средата ни, стига тя да представлява една доста ограничена идея за хетеросексуалността. Някак не се притесняваме какво казваме на момичетата с тези реклами (какво е да си жена) или на момчетата (за какво са жените на този свят).

Но когато се заговори за сексуална ориентация, различна от хетеросексуалната се сещаме, че трябва да “предпазим” децата.
Тук има няколко много важни момента: сексуалната ориентация не е въпрос на “избор”, а се развива още преди да се роди бебето. Така, както се развива способността за говорене, например, създава се и се развива физиологичен, неврологичен апарат – уста, език, мозъчна кора, слухов апарат.

Факт е, че съществуват хора с различна сексуалност от хетеросексуалността. Този факт не е застрашителен за децата. Ако не е застрашителен за нас.

Много по-травматично е насаждането на омраза. За разлика от сексуалната ориентация, омразата е въпрос на избор и Е заразна – никое дете не се ражда мразещо различните от него, но то става такова от средата, в която живее. И е много по-травматично да се окаже, че трябва да мрази доскоро най-добрия си приятел.

Да се говори с децата, че има такива хора и отношения, че те не са страшни и, че те са хора точно като всички нас, е особено важно.

Защото от това дали създаваме приемащо или отхвърлящо общество зависят нивата на депресия и тревожност у деца и юноши; нивата на юношеска бездомност (родители, изгонили детето си, защото е гей); нивата на злоупотреба с деца и юноши (отхвърлените, изолирани, тормозени от връстниците си деца са в най-голям риск) и броят на самоубийствата на деца и юноши.

Въпрос на избор е в какво общество искаме да живеят децата ни.


По темата:

Миналата седмица Елисавета сподели разказа си На татко зверчето – за градивните и подкрепящи взаимоотношения, които има с баща си и за това как те са я формирали като силна и независима личност. Не всеки обаче има такъв късмет. Няколко дни по-късно получихме историята на една жена, която предпочете да остане анонимна. Тя споделя какво е усещането да изтеглиш късата клечка и да се родиш дъщеря на кофти човек. Такъв, който, като те види на улицата, минава на другия тротоар. Който подава жалба срещу теб, защото имаш нужда просто да присъства в живота ти. Това отношение, или по-скоро липсата на такова, оставя зейнала яма в психиката на детето и трябва да сме сигурни, че когато създаваме нов живот, сме способни да вложим много разум и любов, за да не расте то с дупка в душата.

**********

Не съм от хората, които ожесточено пазят – понякога от страх, а друг път от чиста суета – житейските ситуации, неволи и тревоги, а дори и радости, през които минават. На този етап от живота си съм на мнение, че трябва да се споделя. Смятам, че клишето е абсолютно точно – че веднъж споделена болката е половин болка, а два пъти споделена болката е излечима болка – но само ако попаднеш на правилния психиатър.

Да растеш без един родител, който по презумпция е бащата, е като дърво без стълб.

Имаш корени, знаеш кой си (ти си човек), знаеш произхода си, знаеш до някаква степен накъде отиваш, но същността ти – съзнанието, душата, идентичността ти, емоционалното и психическото ти здраве, са оглозгани. На дупки. Почти изсъхнали. От човешките взаимоотношения, които са идентични с природни бедствия. През годините, също като короната на дърво, те се разлистват, изсъхват и после пак всичко наново. Опитваш се да изградиш своята идентичност, самочувствие, кариера, семейство, или поне общоприетите за нормални човешки нужди и качества за един пълноценен живот, към който всички се стремим. Когато направиш една крачка, се разлистваш, когато няма с кой да я споделиш – посърваш. И така всеки път.

Един от първите ми съзнателни спомени е как един човек ми казва всяка вечер за лека нощ колко много ме обича. Следващият е как този човек си тръгва завинаги от живота ми. Този човек беше мой баща, докато не се разведе с мама. С развода сложи край на живота си дотогава.

Раздели се със съпругата си, с децата си, с бащинството, с обичта, обещанията и вричанията си.

Аз бях дете – около десетгодишна – все още неосъзнаваща какво се случва, но, да си призная, тази раздяла първосигнално ме зарадва. Защото чувах думите, но не усещах тяхната истинност. Виждах тялото, но я нямаше душата – чувах, че някой ме обича, но това бяха просто думи. Думите нямат стойност, когато в тях не се влага желание, емоция, мисъл... И защото най-накрая вкъщи нямаше да има крясъци и напрежение. Никой не вярваше, че привидно щастливо семейство се е разпаднало след толкова дълги години брак.

Беше много трудно в началото. Ужасно трудно. Разбира се, имаше го и класическия проблем не само с бягането от отговорност като родител, а и бягането от финансова отговорност – не искаше да плаща издръжка и всъщност накрая го правеше по принуда, директно му удържаха от заплатата.

Когато станах на 17 г., започнах работа през лятото, за да мога да си купя необходимото за училище. Работех навън, на възлово място. Той минаваше покрай мен с жена си, заобикаляйки ме на съседния тротоар. Тогава реших аз да го потърся и исках да поддържаме връзка и добри взаимоотношения, доколкото това е възможно. Веднъж го догоних и поисках да се видим някой ден да си поговорим. Разговорът беше кратък. Отказа ми. „Зная за какво ще говорим“ каза. И толкова.

Явно не разграничаваше нас от майка ни. Ненавистта към нея се прехвърляше към нас. Дори не се опита да ни обясни неговата гледна точка – той просто не искаше да се занимава с нас. И така се оказа, че не сме на една вълна и той не пожела да ме види. Звънях му по телефона, а той не вдигаше. Подаде жалба срещу мен – за това че му досаждам. А и нали вече беше с друга жена. С нейните деца. За какво съм му аз да се бъркам във взаимоотношенията помежду им, да отнемам от времето им и да ги „разделям“ в безупречното им щастие. Примирих се с мисълта, че явно ще продължа нататък без него. Голяма работа! Нали съм голяма вече?

След това реши, че иска апартаментът да бъде разделен на две или да му се изплати неговата част. Искаше да ни остави на улицата – майка с три деца. Съди майка ми. Тя беше безработна. Недоумявам какви са били законите по онова време и как е било възможно това. Наложи се брат ми да изтегли заем, за да му изплати неговата част. С какви очи би поискал един родител това от детето си?!?

Иначе много умело се изкарва жертва. Срещат ме през годините различни хора и ми разказват как се оплаквал, че не ни виждал, че му било гадно, че вече бившата му жена го накарала да съди майка ми и после му „взела“ парите. Тя ги била раздала на нейните деца. КАКВО?!? Ще вземеш от своите деца, за да дадеш на чуждите? Радвал се, когато според него е станал „дядо“. Няма как да бъдеш дядо, ако преди това не си бил баща! Черпел, че съм родила. Детето ми вече е на седем години и никога не се е виждало с дядо си. Не искам да коментирам цялото това безочие.

Но нещо в мен се преобърна, когато родих своето дете. Като че ли дупката, която през годините се опитвах да натъпча с някакви различни и излишни емоции, се пропука и зейна огромен болезнен кратер. Не ми липсваше той като личност, защото аз не го познавах. За мен той беше като човекът на опашката преди мен, като касиерът в банката или човекът на седалката до мен в автобуса. Просто един непознат. Но ми липсваше присъствието на бащата, обичта, опората, куражът, топлината, надеждата.

Оглеждах се постоянно в чуждите бащи. Търсех в тях своя изгубен баща. В съзнанието си вече съм придобила и изградила представа от наблюденията ми върху отношенията на мои приятели и познати с техните родители, какво все пак е да имаш баща и какъв би могъл да бъде той. Така и не се примирих, че човек, зарязал децата си, не поискал да ги види години наред, може да бъде мой баща. От хронологията на събитията през годините и много беглите ми контакти с него имам впечатлението, че този човек е от КОФТИ хората. Не намирам опорни точки между нас, което прави възприемането му още по-трудно. Как би могъл да срещнеш своето дете на улицата и да го подминеш хладнокръвно, сякаш сте двама непознати?

Животът ми винаги е бил труден, благодарение на този благ човек. Никога не съм мечтала каква искам да стана. Не съм имала ясни цели в живота си. Така и не се научих на любов. През всичките радости и трудности, през които минавам, се чувствам получовек, полущастлива, дори полутъжна. Няма я Силата да ми стисне ръката, да ме прегърне и да каже „Всичко ще бъде наред, аз съм с теб“... или поне така е в представата ми. Дори ми изглежда твърде нереалистично.

Често се провалям – позволявам на празнотата да ме води. Аз съм едно наивно, ранимо, комплексирано и депресирано момиче. Не живея, а левитирам. Да, но вече не съм момиче! Аз съм жена. Горда, възпитана, самоуверена, емоционално стабилна, със самочувствие и цели, мога да се справя с всичко сама, но дори и най-малкото разочарование ме връща отново към момичето със сълзите и комплексите. И край с моята гордост и самоувереност. За това бягам. Бягам от хората, бягам от отговорност, бягам от чувствата и ето такава шизофренична цикличност е моят живот.

Не ме разбирайте погрешно, говоря за празнотата от липсата на единия родител, защото да, аз имам мама, но мама не е тате. Каквото и да прави майката, тя не е супергерой и не може да играе ролята на двама родители едновременно. Мама е мила, нежна, добра, емоционална, ранима, дори меланхолична, и с годините е доказала своята гъвкавост. Тати е силен, горд, умен, той е баланс и спокойствие. И ето тук тръгват сълзите. Сълзи на огорчение. Защото тати не е такъв. Него го няма. Той е непознат, хладнокръвен, далечен…

Искам само да кажа на хората, които създават живот „случайно“, че съвсем случайно този живот принадлежи на един човек, на една личност, на едно логично и огледално продължение на вашата същност. Този човек има чувства, мисли и усет. И от вас зависи бъдещето му. Ако всички хора влагаха разум и чувство в създаването и отглеждането на своите деца, вероятно светът щеше да е едно много добро място за живеене.

Независимо от отношенията с другия биологичен родител, помнете, че това дете има нужда от двама родители. Единият не може да замести другия. За него вие двамата родители сте целия му свят. Вие сте ВСИЧКО. Преглътнете егото си и поемете отговорност.

Едва ли друго дете би ви признало искрено, със силна прегръдка и големи, искрени очи, колко ви обича. Едва ли много хора ще ви чакат с нетърпение да се приберете от работа и ще ви подарят собственоръчно направена картичка със сърчица, усмихнати човечета и надпис „Обичам те!“. Едва ли някой друг би ви зарадвал толкова с успехите си, колкото вашето дете. Едва ли за някой друг, освен за вашето дете, бихте били герои. Едва ли в много очи бихте видели целия си свят и целия смисъл на своето съществуване.

За да вземеш, трябва да дадеш. Няма как да дадеш нещо, което никога не си притежавал. За да дават вашите деца любов, трябва първо да я получат от вас.

cross