fbpx

Ралица Найденова е филолог по образование и дизайнер по професия, като „двете чудесно се разбират и взаимно се допълват“, казва тя. Никога не е работила по специалността си, но я упражнява всеки ден. Пише текстове за „Пощенска кутия за приказки“, редактира и коригира някои от книгите, които се издават под шапката на проекта, пише и за портал за родители и е автор и илюстратор на „Приключенията на принцеса Точица“ и „Точица тръгва на училище“ – втората част от поредицата, която вече ви очаква в книжарниците.

Ралица е майка на две момичета. „Едната е на път да влезе в пубертета и тръпки ме побиват какво ни чака там. Другата е малка бясна фога, почти на три години.“ Как децата я вдъхновяват за приключенията и темите в книгите ѝ, как се е родила героинята Точица и чудесното училище, на което тя тръгна, днес Ралица Найденова ни разказва в рубриката „Жените могат всичко“!

– Ралица, кога и как се роди героинята Точица? Каква е историята зад името на поредицата ви?

Точица се роди в един мартенски ден преди близо пет години, когато голямата ми дъщеря беше на 6 и се разболя от варицела. Вярваше, че е омагьосана и ще се превърне в крастава жаба заради десетките мехурчета по тялото си. Седеше пред огледалото в очакване на проклятието и се вайкаше, че никога повече няма да бъде красива.

Опитвах се да ѝ обясня, че не е омагьосана, а болна от шарка, но тя не ме разбра и попита: „Каква е тази болест шишарка?! В шишарки ли ще се превърнат мехурчетата?! “. Последва нова серия обяснения от моя страна. Накрая тя прие нещата философски. Каза, че е принцеса на точки и се провъзгласи за принцеса нинджа Точица (по онова време беше в динамичен перинцесешки предиод).

– На кои ваши любими героини Точица е събирателен образ?

Точица е точно копие на голямата ми дъщеря от онзи период. В нея живее по малко от Пипи, Роня и Дора Изследователката. Но вярвам, че всяко дете може да открие нещо от себе си в нея.

Много родители ми пишат „Точица е точно като моята дъщеря“. Колкото и да са различни децата ни, те преминават през едни и същи етапи на развитие, вълнуват ги сходни неща. И всъщност Точица сме ние като малки, дъщерите ни днес и техните внучки утре.

Точица е събирателен образ на малките любопитни момиченца, изпълнени с енергия и интерес към всичко, което ги заобикаля.


– Помага ли ви дъщеря ви при подготовката и редактирането на книгата?

Да, истинската Точица е нещо като криейтив редактор. След като напиша грубия текст, ѝ го давам за коментари. Тя сяда, чете и отбелязва с молив нещата, които не ѝ допадат. После ги обсъждаме и решаваме кое да остане и кое да променим. Обикновено са детайли. Генерално и двете части ѝ харесват.

– В новата книга училището е представено като едно доста приятно място, пълно с толерантност, свобода, индивидуален подход – всички тези неща, за които мрънкаме от години. Децата намират ли този модел за възможен, при условие, че им е предоставен съвсем друг?

Училището, в което учи голямата ми дъщеря, е такова и полага огромни усилия в тази посока. Промяната в образователната система трябва да започне първо в главите ни – да променим нагласата си към училището, за да можем да предадем промяната и на децата си.

Привърженик съм на всякакви нетрадиционни форми на обучение. Образователната ни система е застинала във времето отпреди поне двадесет години. Децата ни са я изпреварили, още преди да се родят. И тази пропаст се увеличава експоненциално. Училището говори един мъртъв език.

„Точица тръгва на училище“ има за цел да накара децата да се влюбят в училището, да ги освободи от представата за училище-мъчилище, а ние, родителите, най-накрая да започнем да променяме системата. Амбицията ми е историята на Точица да бъде онова малко зрънце, което да покълне, да пусне корени и да даде начало на нещо ново и по-добро в тази насока.

– Вкарали сте и посланието, че в училище децата са различни – със специфични заболявания/увреждания, наднормено тегло, и т.н. Имате ли лична история, свързана с тази тема?

Тази тема е особено наболяла днес. И тук отново имаме нужда от промени в нагласата на цялото общество, които пак трябва да започнат първо в главите ни. Генерално ни липсват емпатия, толерантност и приемане на различното, на другото, на непознатото за нас. А не знаем какво ще ни поднесе животът в бъдеще. Можем да сме на мястото на всеки един в неравностойно положение в утрешния ден или детето ни да има специални нужди. Не трябва да чакаме да изпаднем в такова положение, за да започнем с промените.

Има едно събитие, което ме разтърси преди повече от 20 години. Бях на ски в Австрия. Видях възрастен мъж, около 70-годишен, с ампутиран крак да кара ски така, както малко хора с два крака умеят. Останах поразена. Мисля, че тогава за първи път в живота си осъзнах, че физическите недостатъци не могат да бъдат пречка. Че няма по-мощна сила от тази на духа. Опитвам се да предам това послание на децата си.

– Какво вдъхнови за темите, по които учителката Сибила обучава децата? Как ви хрумна да започнете с урок, свързан с шоколада?

Дипломата ми от средното образование е 6.00. По-голямата част от знанията, които получих в училище, не ми свършиха работа извън него. Не съм решила и една задача откакто завърших. Не знам дали вече мога да решавам задачи. Общата ми култура идва главно от образованието ми на филолог и от многото прочетени книги в извънучебно време, от многото експерименти, които направих в и с живота си.

Вярно е, че има един необходим набор от знания, които децата трябва да получат от обща култура, но да не се лъжем, от тях в главата не остава много, а и във всеки един момент фактите могат да бъдат проверени. За мен е много по-важно да ги научим да мислят, да бъдат самостоятелни, да носят отговорност, да вземат решения, да са толерантни, да открием и развием заложбите им, да получат практически уроци за живота, защото той не се живее теоретично. Важно е да ги учим на нещата, които ги вълнуват.

Всяко дете обича шоколад, а той има толкова интересна история, която сигурна съм, че има на какво да ги научи. И защо да учат къде и колко жито и круши растат, а да не учат за шоколада?

– Каква е обратната връзка, която получавате от читатели?

Пишат ми и деца, но най-вече майки и баби. Всички казват едно и също. Книгата е станала любима на децата им, тяхната внучка/дъщеря е същата като Точица. За мен това означава, че съм си изпълнила мисията.

– Книгата се издава от проекта „Пощенска кутия за приказки“ – каква е историята в с него?

Преди три години и половина инцидентно попаднах на едно от четенията на "Кутията" и беше любов от пръв поглед. На следващия месец изпратих първия си текст за детското издание на проекта, който беше първата история за принцеса Точица. И така започнах да изпращам текстове често. Постепенно с Гери Турийска се сближихме. Успоредно с това помагах за оформлението на книгите на издателството, както и за цялостната графична идентичност на Кутията. И с течение на времето с Гери станахме още по-близки и един ден тя каза: „Хайде вземи вече да я напишеш тази Точица“.

– Какво бихте посъветвали момичетата и жените, които искат да тръгнат по вашия път?
Да оставят пътят да ги намери и да не спират да вървят.

– И за финал – понеже сме женска платформа – споделете ни какви са вашите хобита и интереси извън писането и рисуването?

Винаги съм се интересувала и съм практикувала толкова много неща, че един живот не стига. Меломан съм, обичам да ходя на концерти. Много искам да мога да пея, но не мога. В следващия си живот ще се преродя като тъмнокожа ритъм енд блус/джаз изпълнителка от световна величина.

Обожавам да спортувам, ските са най-голямата ми страст. Разпускам и с йога. Екстремист съм по душа, но покрай децата доста се обрах. Затова оставям и карането на хавайски сърф за следващия живот.

cross