fbpx

Шамаросването като част от "възпитателния" процес намалява през последните 50 години. Не такъв обаче е случаят с крещенето. Почти всеки родител все още повишава тон на децата си, правят го дори тези, които знаят, че викането не работи, казва писателят Стивън Марше за The New Yor Times и предлага друго решение.

Викането по децата може да е най-разпространената родителска глупост. Проучване от 2014 г., публикувано в The Journal of Child Development, показва, че ефектът на крясъците е подобен на този от физическото наказание: повишени нива на тревожност при децата, стрес и депресия, поведенчески проблеми.

Замислете се – колко пъти в родителския си живот сте си помислили "Е, това беше добро решение...", след като сте викнали на децата си?

Викането не ви помага да изглеждате авторитетно в техните очи, напротив – те виждат просто един възрастен, който не умее да се контролира. Изглеждате слаби, а и ако трябва да бъдем честни, вие викате точно защото сте слаби.

Повечето родители обаче, включително и аз, трудно могат да си представят да изкарат деня, без да викнат. Ново изследване, свързано с крещенето, представя родителите, изправени пред два проблема: Как да спра? И какво да направя вместо това?

Трябва да уточним, че тук не говорим за онези ситуации, в които крещите на детето си, защото то търчи да пресича на червено. Става дума за викането като форма на корекция (на успеха в училище да речем или защото детето пак е забравило да си измие ръцете преди/след вечеря или да си оправи стаята).

В тези случаи повишаването на тон е неефективно като инструмент и просто се превръща в грозен навик – навик, който се засилва все повече и повече с всеки изминал ден, защото, карайки се на децата си за едни същи неща, "оригиналното" викане просто спира да работи и вие усилвате звука.     

Самото знание, че викането е лошо само по себе си, няма да помогне обаче, каза Алън Каздин, професор по психология и детска психиатрия в Йейл. "Ако целта на родителя е да покаже на детето си колко е ядосан и да освободи напрежението, крещенето вероятно е перфектна реакция", казва той. "Но ако целта ви е да промените нещо в детето или да развиете положителен навик в него, стратегиите са други и те не включват крякане.“

Мнозина смятат „позитивното родителство“ за форма на мързел, сякаш родителите, които са положително настроени и спокойни, не дисциплинират добре децата си. Но именно умереният тон изисква много предварително планиране и самодисциплина от страна родителите, които успяват да преминат от негативни емоции към конструктивни действия, вместо да крещят.

Д-р Каздин популяризира програма, наречена ППП - предистории, поведение и последици. Предисторията е настройката, която конкретно показва на детето какво очаквате от него да направи, преди да сте му казали какво искате от него. Поведението е нещо дефинирано, оформено и моделирано от родителя. Последствията включват израз на одобрение, когато детето е извършило определено нещо по очаквания от него начин.

Така че, вместо да крещите на детето си всяка вечер за това, че събува едната си обувка пред входната вратата, а другата се търкаля пред кухнята, помолете го още сутринта, ако може да се научи да подрежда обувките си. Когато се приберете, се уверете, че то ще се погрижи да ги сложи чинно до останалите. И ако го направи, кажете му, че това е супер.

Похвалата е доста особена тактика – трябва да си сложите една голяма глупава усмивка на лицето, ако се наложи, дори да размахате ръце във въздуха, за да покажете задоволството си от действието на детето. Следващото нещо е да кажете с приповдигнат тон на какво точно се удивлявате. Има и трета част - да дадете на детето някаква невербална похвала, например да го прегърнете. Звучи инфантилно, но така ще го накарате да отчете хвалбата, съпътстваща правилното поведение. И това е целта.

„Следвайки тези практики, стресът и пристъпите ви на гняв постепенно намаляват, както и поводите за тях - за сметка на по-добрите отношения с децата“, казва Каздин.

Хубавото на тази система е, че вместо да реагирате с лошо, когато децата ви правят нещо лошо, имате съзнателен план. Планирането обаче изисква дисциплина от страна на родителя и това е трудно. "В крайна сметка хората имат склонност да викат, защото това е свързано с еволюционен инстинкт за оцеляване, включващ и грижата за онези, които трябва да защитим“, обяснява Каздин. „Трудно е да се откажем от крясъците, именно защото ги асоциираме с правилна проява на родителска отговорност.“

Но не е и невъзможно. През 60-те години на миналия век 94% от родителите са използвали физическо наказание. Според анкета от 2010 г., броят им е намалял до 22%. Ако сме успели да се убедим в неефективността на физическото наказание, защо това да не стане и с назидателните вербални форми при общуване с децата?

Още по темата:

Укротяване на вряскащи деца: 4 стъпки 

cross