fbpx

37-годишната Сара Томас успя да направи нещо, което никое друго човешко същество не е постигнало до този момент: преплува разстоянието от Франция до Англия и обратно два пъти (общо 4 дължини), без да спре. Това по първоначални изчисления били едни 129 км, обаче течението и вълните се оказали толкова силни, че Сара плувала много повече. Всъщност, преплуваното разстояние е 209 км.

Досега Ламаншът е преплуван три пъти един след друг от четирима мъже. Сара е първият човек, който увеличава рекорда с още една дължина (и то каква!), превръщайки се едновременно в първата жена, преплувала протока, и в първия човек, направил го четири последователни пъти.

Всичко това се равнява на едни 54 часа свръхусилия на волята.

Сара Томас е професионална плувкиня с над 10-годишен опит в маратонските плувания. Открива, че ѝ се отдава да плува оттук до хоризонта, когато един ден след тренировка просто си осъзнала, че може още и въобще не е изморена. През 2017 г. е диагностицирана с рак на гърдата, а през лятото на 2018-а приключва с лечението. Година по-късно прави един от най-впечатляващите рекорди в историята на плуването, посвещавайки победата над собствените си възможности на всички хора, преминали през борбата с рака, и доказвайки, че жените могат всичко.

Ето го и нейния личен разказ:

Image may contain: ocean, sky, outdoor, water and nature

"[...] В сряда миналата седмица се срещнахме с Еди (Еди Спелинг, собственик на лодката с екипа на Сара, бел. ред.), за да получим последна информация каква е обстановката. Според него прогнозата беше за мрачно време и ни предупреди, че може и да се наложи да удължим престоя си във Великобритания. Но само няколко часа по-късно ми пусна съобщение, че нещата изглеждат добре за старт на плуването в събота вечер. 

През следващите няколко дни приготвяхме провизии за мен и екипа, обменяхме пари, организирахме всичко така, че да можем да прекараме два дни в морето. 

Срещнахме се с Еди в 22:45 в събота на пристанището на Дувър. Не бях особено развълнувана от предстоящия среднощен старт – не мога да спя добре през деня, а знаех, че дневният сън, който успея да си набавя в събота, ще е от огромно значение за успеха ми. Опитах се, но може би успях да дремна не повече от час. А вълните никого не чакат, така че нямаше от какво да мрънкам.  

Набързо натоварихме провизиите и тръгнахме към Самфайър Хоу, намазах се и преди да се усетя, скочих от лодката.

Нещата започнаха зле. Имаше шест часа до изгрев, а на мен вече ми се гадеше. Вечерях спагети, които явно не се отразяваха добре на стомаха ми. Докато тялото ми се бореше с гаденето, започна да ме втриса и се разтреперих. Не така си представях старта на четирикратно преплуване на Ламанша. След 7 часа във водата, най-накрая повърнах спагетите и всички ликувахме. Веднага се почувствах по-добре и реших, че това ще е краят на гаденето ми.

Първата дължина продължи без други произшествия. Стигнахме нос Гринез след 11 часа и половина, точно по график. Теченията бяха силни, когато приближих към носа, затова трябваше да спринтирам около час, за да ги преодолея, но накрая се хванах за скалата. Първа обиколка – завършена.

Image may contain: 1 person, smiling, ocean, swimming, child, outdoor, water and nature

Правилата за подобни плувания казват, че като стигнеш брега, трябва да излезеш от водата. Ако брегът е скалист и изкачването не е безопасно, може просто да бутнеш скалата като знак за край на отсечката. Ако излезеш на плаж, веднага трябва да влезеш във водата, но стига пръстите ти да са потопени в нея, може да седнеш на брега и да получиш всичко, от което имаш нужда. Никой не може да те пипа или да ти помага, но може да ти хвърлят неща. Планирахме, че Илейн от моя екип винаги ще е покрай мен с ланолин и дезитин и с някакви неща за хапване.

Надявах се да изляза на плаж, за да се опъна малко, но носът е доста скалист, затова се провесих на една скала, докато теченията ме брулеха, намазах се с ланолин и хапнах малко ориз. Отредените ми 10 минути свършиха много бързо и преди да имам време да помисля, вече започвахме втората обиколка.

Имаше много медузи покрай брега и докато се отдалечавах, въпреки всички усилия, които положих, една успя да отскочи от шапката ми за плуване, да се закачи за носа ми и да се пльосне върху брадичката ми. Може би последваха някакви псувни. Обаче знам, че студената вода помага за опарвания от медуза и прецених, че имам доста време да се оправя.

След няколко часа плуване пак започна да ми се гади. Повдигаше ми се и ми се повръщаше. Накрая повърнах ориза и реших, че ще ми стане по-добре, както когато повърнах спагетите. Не.

Въпреки спиращия дъха залез, докато вечерта преминаваше в нощ, духът ми започна да пада все повече и повече. Опитвах се да превъзмогна гаденето, но ми беше студено и ме побиваха тръпки. Преди да започна второто плуване, казах на Илейн, че нощта ще е тежка, затова трябва да измисли някакъв план, който да ми помогне да се справя. Вечерта напредваше, виждах как екипът ми се подготвя за нощта. Крег ми каза, че са направили график кой кога да плува с мен, за да не се налага да оставам сама във водата дълго време. Постоянно си повтарях "Мога да я преплувам тази нощ..." Единствената ми цел беше да изкарам следващите 10 часа, докато слънцето изгрее отново. Знаех, че ще е трудно, но дори самата аз подцених страданията, които ми предстояха през тях.

Докато плувах обратно към Дувър и светлините на града се приближаваха все повече и повече, започнах да планирам второто си връщане. Не се чувствах добре, но се ободрих щом си дадох сметка, че пак сме се отправили към Самфайър Хоу и ще имам възможност да се изтегна на брега за минута, да си опъна гърба и да имам поне един дзен-момент. И понеже нямах тази възможност в края на първата отсечка, наистина нямах търпение да зърна камъчетата на Самфайър Хоу.

Image may contain: ocean, sky, cloud, outdoor, water and nature

За съжаление там имаше други плувци, които стартираха маратоните си, и ако трябваше да чакаме нашия ред, за да стигнем до плажа, щяхме много да се забавим. Оставихме теченията да ни отведат към стената на Самфайър Хоу и вместо плаж, пак трябваше да бутна скала, за да индикирам края на втората си обиколка. Две врътки, нито един плаж. Бях съсипана. Даже не съм сигурна защо бях толкова съсипана – нямах никакви плажове и скали в езерото Пауъл или в Шемплейн (местата, на които се е подготвяла в Щатите, бел. ред.), но в представите си винаги съм визуализирала, че стигам до плаж.

Илейн беше моят слънчев лъч, докато пипах стената и се опитвах да не се разплача. Казах ѝ, че нямам сили да изкарам до края и че съм почти сигурна, че виновникът за гаденето ми е ябълковият сок, който пиех с всяко хранене (както правя по принцип). Тя възприе информацията, игнорира оплакването ми и ми метна едно бананово бебешко пюре. Беше страшно вкусно. После го повърнах.

И продължих да повръщам. Няколко мига по-късно, на средата на повръщането, ни казаха, че десетте ми минути са изтекли и трябва да започна да плувам обратно. Така че някак си започнах отново да плувам към Господ знае какво... След 30 минути стана време за следващото ми хранене и още щом ми го метнаха, повърнах отново. И на следващата спирка пак. Нямах много ясна представа за времето, но ми се струваше, че са минали часове в хранене и повръщане.

В един момент Карл плуваше редом до мен, така че сигурно е било около 3 посред нощ. Повръщах и се превивах от спазми. Не си спомням как точно съм му се оплакала, но той много спокойно и обмислено ми каза да продължа да плувам. Докато мрънках, някакъв глас от лодката ми каза да продължавам да се движа. Така и направих. По-късно разбрах, че горе-долу по това време капитанът на лодката и един от наблюдателите са казали на екипа ми, че или трябва да ме накарат да спра да повръщам, или ще ме извадят от водата. Честно, ако в този момент се беше случило точно това, с голямо удоволствие щях да се кача на лодката и да благодаря на всеки един, че са ми спасили живота и са ме оттървали от това бреме. Бленувах да съм суха, на топло и заспала.

Обаче екипът ми имаше друг план. На следващото ми хранене Раян ми хвърли едно хапче Зофран, останало от лечението ми от рак; дават го и на бременни за сутрешното гадене. Знам, че някои хора го използват при плуване, така че го метнах в багажа си в последната минута, мислейки си, че може да помогне на майка ми, ако ѝ стане зле на лодката. С голямо облекчение реших, че то ще оправи всичките ми проблеми. Глътнах го и мигновено го повърнах. Отново се сринах, обърнах се и продължих да плувам, без да кажа нищо. След пет минути ме спряха и ми подадоха хапче, разтворено в малко вода. Преглътнах го твърдо решена да не повърна и само се молех да свърши работа.

Минаха 30 минути без никакво повръщане. На следващото ми хранене ми дадоха само вода. На следващата спирка за хранене пробваха да ми дадат нещо за хапване, но пак започна да ми се повдига, така че продължих да плувам. Най-накрая след около час вече се чувствах достатъчно добре, за да се опитам да ям нещо. Мисля, че бяха минали 4 часа, в които не можех да задържа никакви калории.

Image may contain: sky, ocean, cloud, twilight, boat, outdoor, water and nature

На обръщането посред нощ няколко други лодки с други плувци започваха плуванията си. Повръщах и ми беше зле, но изглежда плувах с добро темпо, защото бях редом с останалите. Посред едно мрънкане екипът ми ме информира, че си плувам съвсем добре и все още държа добро темпо. Много се учудих. Как е възможно да ми е толкова лошо и въпреки това да поддържам скорост? Вече като знаех това, бях твърдо решена да си оправя стомаха и да си възстановя калориите, за да мога да продължа. С приближаването на изгрева започнах да се чувствам по-добре. Тогава някъде си поисках и малко бонбонки M&М, които бяха идеален начин да си набавя допълнителни калории бързо. Освен това бяха хрупкави. И вкусни.

Бавно, но сигурно стигнахме отново до Франция. И там някъде реших поне да се опитам да тръгна обратно, за да видя какво ще стане.

Приближавайки Франция, пак започнах да усещам как се завихрят бесните течения. Водата там е кафява и мътна - идеално скривалище за медузи. Докато плувах все по-близо към носа, борейки се с теченията и умирайки от страх да не попадна на медузи, екипът ми ми каза, че трябва да спринтирам, за да стигна до брега. Бяхме се насочили право на юг, но теченията бяха абсолютно безпощадни и не искаха да ме оставят да стигна като цивилизован човек. Вместо това след 36 часа плуване и повръщане екипът ми ме караше да направя невъзможното - СПРИНТ! Ускорих, заритах с крака и за нула време се хванах за една от скалите на носа. За щастие там имаше идеална формация от скали, на които се качих и седнах с краката ми все още във водата, както е по правилата. Илейн пак беше с мен, хранейки ме с разни съкровища и повдигайки духа ми. Треперех и бях изтощена. Мисля, че поругах малко, че се е наложило да спринтирам. И преди да се усетя, десетте ми минути вече приключваха и трябваше да се връщам в морето. Отново.

Веднага забелязах, че сме повлечени по същия път като предишния ден. Преди плуването казах на Еди, че мога да държа скорост от 2 мили в час за три обиколки и после не се знае какво ще стане. Той ме увери, че ако стигна до завъртането след третата отсечка, ще ме остави да си плавам до Англия като дънер. Така че започвайки четвъртата отсечка, си мислех, че тежката работа е свършена и всичко е въпрос на време. Поддържах постоянно темпо при предишните обиколки - между 11 и половина и 13 и половина часа на преплуване, така че предположенията ми бяха, че ще стъпим на английския бряг към 3 през нощта. Най-късно в 4 часа. С нетърпение очаквах залеза, защото ми оставаше само половин нощ плуване.

Само че пак се бях объркала. И това не го бях разбрала, докато не свърши плуването, макар че още във водата усещах, че нещо не е както трябва. Изглежда, че в някакъв момент вместо да следваме маршрута от предишния ден, сме били избутани в нещо като фуния в протока. Ако бях останала в нея, щеше да ни изхвърли към открито море. И плуването приключваше. Трябваше да ме накарат да мина през течението, за да продължим. Успяхме, но ни костваше много време. Тогава задуха и студен фронт. Беше си сиво и мрачно и без това, но като задуха студеният вятър, прогони и малкото слънце и съвсем ми обърка представите за време.

Както и да е - невероятно, но факт, най-накрая се чувствах добре. Пишках си редовно и си се чудех на ръцете, които макар и изморени, не ме боляха. Нямах никакви болежки или неразположения, освен малко протъркване, с което се справихме с допълнително ланолин. Кръстът ме болеше, но не беше кой знае какво. И продължихме да плуваме. Бях щастлива и в пълна неизвестност за проблемите с прилива, така че все още мислих, че до към 4 призори ще сме приключили.

И след това, на 47-ия час, Крег скочи във водата при мен. Каза ми, че има течение, което ни бута в грешната посока и се налага да спринтираме в следващия час, за да минем през него и да стигнем британското крайбрежие. Каза ми, че ако го направим, ще сме си вкъщи. Екипът ми започна да вика и да ме окуражава, а аз спринтирах. Отново. И след нашия Час на силата ме уведомиха, че сме успели. Ура! В този момент усетих, че това ще отнеме повече, отколкото бяхме планирали, но когато след два часа Илейн скочи, за да плува с мен, ми каза, че имаме по-малко от 10 възела до брега. Това беше по-далече, отколкото се надявах, но ако бяха само 10 възела, казах си, няма проблем - мога да се справя!

И тогава нещата започнаха пак да се объркват. Теченията ни бутаха във всички посоки. Насочвахме се в една посока, а ни мятаха в друга. И после в трета. Екипът ми казваше да натискам и аз натисках, колкото можех, но вече плувах от 50 часа! Колко повече можеха да искат от мен в този момент? По едно време сметнах, че тази отсечка вече трае повече от 15 часа и с изненада установих, че може би виждам някакво развиделяване през тъмнината. Светлината беше дезориентираща и започнах да губя представа къде сме. Има червен островърх купол до Самфайър Хоу, който ползвах за ориентир предишната нощ и през по-голямата част от тази. По едно време се падаше в далечината вдясно. После изведнъж се оказа право пред мен и си помислих, че се движим към Самфайър Хоу. И после вече бяхме някъде другаде. Представата за брега на плувците не е съвсем точна, затова в някакъв момент си казах, че спирам да гледам и продължавам да плувам.

Тогава, на 53-ия час, Карл скочи при мен за последно. Каза ми, че трябва да спринтираме, за да успеем. Усещах как водата се блъска в мен, на моменти ледено студена. Изглежда, че съм плувала на едно място за известно време и трябваше да ме накарат да се движа отново.

Така че събрах всички сили и се устремих към брега. Нямах никаква идея къде сме, мислех си, че виждам лодки, но беше стена. Като вдигнах темпото, водата започна да ми влиза в носа и да се стича по гърлото ми – нещо, което се стараех да избягвам по време на цялото плуване. Вятърът така духаше, че всеки път щом си поемех въздух, устата ми се пълнеше с вода. Толкова бях уморена, че вече не ми пукаше. Просто исках да финиширам. Знаех, че брегът е близо, но въобще не мислех, че е толкова близо. Знаех само, че трябва да натискам яко – или щяхме да бъдем изтласкани към морето, или щяхме да успеем. Почнах да се чудя какво ще стане, ако не се справим, но разтиках тази мисъл. ПЛУВАЙ!

И тогава изведнъж видях земя. Твърда, истинска земя. Бях достатъчно добре запозната с бреговете в района, за да знам, че няма да мога да се изправя, затова си махнах очилата и изпълзях на брега. Изтощена. Дезориентирана. ПРИКЛЮЧИЛА.
На брега имаше тълпа невероятни хора, събрали се там да ме поздравят. Отнякъде знаеха, че хапвам M&M, после някой ме зави с хавлия, а след това ми дадоха халат. Поднесоха ми бонбони и шампанско.

[...] Преди година не знаех дали можех да направя такова плуване. Но не се отказах от мечтата си и дадох всичко от себе си. [...]"

Снимки: Jon Washer Photography

cross