fbpx

Свикнали сме да четем по-скоро ужасни, отколкото позитивни съседски истории. Сега обаче имаме един разказ с благодарност. Историята не е ужасна, защото авторката Мартина Лозева-Цалова е от другата страна. Сигурни сме, че за съседите ѝ всичко е ад. Но тя го знае. И точно затова иска да им благодари.


Ние сме ужасни съседи. Надали някой ще си го признае някога, но ето на, правя го. Признавам го и пред тях, когато се разминаваме из входа. Първо гледах засрамено в земята и процеждах поздрав през зъби. После обаче си дадох сметка, че така и така всичко е ужасно от наша страна към тях, поне да им благодаря за търпението и разбирането. 

Защото ако аз бях на тяхно място, съм почти сигурна, че такова нямаше да има. Да, точно такъв човек съм – сприхав и нетолерантен към шумни съседи.

Ние иначе не сме лоши хора, но сме много шумно семейство. Имаме две деца – едно почти на 2 и едно на 4, които сутрин не се събуждат от сън – ТЕ ТРЪГВАТ КЪМ ПОЛША! Или на кръстоносен поход, все тая. Просто стават и ускоряват от 0 до 100 за под 5 секунди.

Оттам започва ден, в който обикновено някой (дете или родител) крещи по някаква тема. Може и да не е с лошо. Ние си крещим и от радост. Говорим си на висок тон, пускаме телевизора силно (аз сякаш малко недочувам или съм в паника, че недочувам и затова така), тряскаме врати и прозорци – уж без да искаме, ама си се тряскат.

Нашите съседи са в ада на съседите. Вероятно в минал живот някой от тях е убил малко котенце или е пускал силна музика на своите съседи, та сега ги застига съседската карма.

Когато децата са на градина (което беше рядкост през тази година), сме сравнително нормални. Даже по-скоро тихи. Но когато са си вкъщи, всичко е с много децибели и обороти отгоре. Правим забележки и провеждаме беседи в различни стилове за викането, тряскането, пляскането, тичането и всяко излишно шумно действие, но резултатът засега не е много добър.

Важно е да се знае, че живеем във вход с много тънки стени и плочи (пестили са материал навремето) и се чува, дори когато двама души си говорят нормално в кухнята си на петия етаж. Ние сме на втория. Представяте ли си за какво говорим?!

Под нас живее един страхотен възрастен господин, който е над 90-годишен, абсолютно в час, на пълен собствен ход и (за наше щастие, гледайте колко съм зла) с проблеми със слуха заради възрастта. Това обаче не му пречи да усеща конския тропот, с който се придвижват децата ми из цялата къща. 

Над нас доскоро нямаше никого, но съседката се върна отнякъде си и сега ни мрази, затова всяка вечер след 22:00 (тъкмо когато децата са заспали) започва да размества мебелите си и така поне 2-3 часа. Нямам право нищо да ѝ кажа. Нека мести, ако ще и стени. И хипопотамче да почне да си гледа в банята, пак ще я поздравявам любезно и няма да викам зоополиция.

На площадката до нас има офис. Не мога да си представя какво им е било по време на извънредното положение, когато се налагаше да работят заедно с нас и с децата ни вкъщи. Надявам се да са получили вредни под някаква форма. Аз бих предложила посещение при психолог, както и ваучер за СПА процедури и йога. Киселото мляко няма да помогне за посттравматичния стрес от нашите крясъци.

Срещу нас живее още един разкошен възрастен господин, който предимно ни се радва, защото и той е от гръмогласните. Вика, тряска врати, вълнува се насам-натам из входа. От него някак не ме е срам, той сякаш ни разбира. Освен това е достатъчно кисел, за да ни направи незабавна забележка, ако реши. Не е решил, значи всичко е ок.

Останалите обаче са просто много мили и търпеливи и сигурно с трепет в душите очакват децата ни да пораснат и да се изнесат. Тука до 2-3 години. Защото иначе цената на жилищата им пада. Убедена съм.

За финал на това излияние, което е нищо друго освен несполучлив опит да се обясня в любов на всички толерантни и разбрани хора, които търпят шумните семейства с малки деца в живота си, без да са длъжни, ще кажа, че един-единствен път съм била твърдо решена да направя забележка на някого в този вход. 

Един съботен следобед, когато с 300 зора всички вкъщи спят, започват да ми се причуват (а уж недочувам, казах ви!) странни звуци. До секунди вече съм ги определила и съм сигурна, че някой тук наоколо прави много бурен и шумен секс. Така ме хвана яд, че не мога да си го позволява тъкмо в онзи момент, че тръгнах рошава и кисела из входа да слухтя по вратите откъде идва. 

Веднага изключих възрастните господа в съседство (извинявайте, момчета, отплавал е вече тоя кораб при вас), елиминирах и възможността това да идва от офиса – все пак съботен ден… Не беше и от апартамента непосредствено над нас. Но, ето, два етажа по-нагоре, от апартамент, който се отдава под наем на две млади момчета, се чуваха бая превъзбудени крясъци и плясъци. И си викам “Ей, сега почнах да лопам по тая врата! Ще видят те как се вика в събота следобед, когато едвам си си приспал децата!”. 

После се сетих обаче, че те децата точно по тоя начин стават, така че ги оставих с идеята, че някой ден ще им се върне тъпкано. С писъци. И с любов, разбира се. Но, да, определено ще е по-шумно.

Та, така и не направих забележка и няма и да направя. Нямам очи, дето се вика, за такова нещо. Благодаря ви, мили съседи, евала!


Писа ни майка на три деца - няколкомесечно бебе и двама батковци на по 10 и 12 години, с молба да сподели натрупаната горчилка. А тя е свързана с непознатите хора, които си позволяват да се държат грубо и да се карат на децата, когато по някаква причина играта им не им допада.
Авторката пожела да остане анонимна. Може би за да не ѝ се скара някой и на нея. Ако е така - разбираме я.


За пореден път непознати хора се карат на децата ми. В случая – на малкия ми син, който е на 10 години.

Играе с приятели на "водна война" - пълнят балони на кварталната чешмичка и се пръскат с вода. На пръв поглед няма за какво да обвиниш децата. Привечер, лятно време, децата се забавляват, бягат, крещят. Намира се обаче сърдит възрастен чичко, който ги заплашва от терасата си, че ще "извика да ги приберат", демонстративно се прави, че говори по телефона и гони децата "да се махат". Обявява, че ще ги съди!

Моето дете се е опитало да се защити с думи, но напразно. Тръгнал си е разочарован и тъжен от играта. Другите деца са се преместили на друга площадка "да си говорят глупости".

Месец по-рано другият ми син на 12 години счупи неволно прозорец от остъклена тераса при игра с топка. Съгласна съм, не е приятно, но се случва. Както бе видно и от другото стъкло, не е за първи път. На другия ден до обяд стъклото беше възстановено. Излезе ни 45 лв.

Думите, които потърпевшата собственичка изрече по адрес на децата ми, още ми запират на гърлото. Тичах 15 минути с бебето в количката, за да стана свидетел как разтрепераният ми син се извинява на жената, а тя го хули и обижда. Накрая посмя да ни плаши, че "ще вдигне кръвно" и "ще ходи в болницата" и "тогава ще видите вие"! А това, че от стреса и обидите детето сънува кошмари цяла седмица, си е за нас.

Малко след като разрешиха излизането по улиците и градинките, съм седнала на пейка в центъра и чета книга. Бебето спи в количката, батковците карат тротинетки на 10-15 м от мен. В един момент чувам как рязко, на 2 м от мен, малкият батко спира. Нали знаете, засилва се много и после рязко спира, за да остави диря с колелетата. За мен не е проблем.

Лошото бе, че успоредно до него вървят жена и мъж. Жената счете рязкото спиране за крайно застрашаващо живота и здравето ѝ, въпреки че детето е на повече от метър от тях. Злобно изсъска нещо към него. В този момент аз се изправих от пейката. Тогава тя явно разбра, че той е с мен, виновно отмести поглед и продължи по пътя си. Остана горчилката.

След 2 месеца като затворници вкъщи, след безкрайни уроци, домашни, презентации, проекти и какво ли още не, сме излезли да вдишаме малко свеж въздух – не казвам чист! –, да се раздвижим и някакви непознати държат да се изрепчат на децата! Връщам лентата и постоянно изникват подобни случки. Накратко - ще съдят децата ми, защото играят. Размахват служебни карти и бастуни, обиждат, заплашват.

Да уточня, децата ми не са опасни, невъзпитани, хулигани и т.н. Просто обикновени деца, с много енергия, с остър ум, чувство за справедливост и състрадателнст.

Много ми е мъчно. Трудно ми е да обяснявам защо непознати възрастни хора реагират така. Непонятна ми е тази агресия. Защо е това отношение към децата? Защото вероятно тези хора си мислят, че като са възрастни им е позволено всичко, че могат да командват, да съдят, да ругаят. Да се скараш на непознато дете, докато родителите му не са наблизо, и да го гледаш как се страхува от теб, как плаче... възможно ли това да доставя някому удоволствие, да го кара да се чувства значим?

Отвсякъде искат толерантността ни за какво ли не. Аз призовавам всички за толерантност към децата! Те са нашето бъдеще и надеждата ни за по-добро. И никога не бива да си пожелаваме "да се махат", защото дори не искам да си представя света, в който ще живеем тогава.

На вниманието на всички родители във Варна, на които им се иска да прекарат уикенда преди първия учебен ден в  смислено и приятно място за забавление. За трета поредна година на 15 и 16 септември ще се проведе благотворителният семеен фестивал „Усмихни се“ като подарък към деца и родители за началото на учебната година и с посланието за толерантност към децата със специални потребности. Събраните от събитието средства ще бъдат използвани за запазването на терапевтична група „Усмивка“ за деца с комплексни нужди в Карин дом.

Домът е създаден преди 21 години от Иван Станчов, който дарява семейната си къща в центъра на Морската градина и я прави това, което е сега днес – прекрасна среда за деца със специални потребности, в която работят висококвалифицирани специалисти: кинезитерапевти, рехабилитатори, логопеди, психолози, специални педагози, социални работници.

Фестивалът ще се проведе в красивата градина на Карин дом, в която ще има пикник зона, фермерски и занаятчийски пазар, кулинарно шоу и много детски работилници. Ще има татуировки с кана, йога класове, уроци по капоейра, шах и още много други.

Темата на фестивала тази година е "Приказна градина", чиято идея е да пренесе децата в тайната градина на тяхното въображение и да им разкаже някои добре познати или вече позабравени истории за далечни царства. За да останат децата в магията на приказката, ще има фотографски кътове, където всички да си направите забавна семейна снимка.

Всички тези забавления ще помогнат за благородната кауза на Карин дом - събраните по време на фестивала средства (от дарение за вход, участие в томбола и закупени продукти, участие в работилници и др.) се използват за висококвалифицираната терапия на децата в със специални потребности в група „Усмивка“ на дома, както и за нуждите в група „Малки+“, която е за най-малките деца с комуникативни затруднения и аутистичен спектър.

И тази година мисията на фестивала е да стартира новата учебна година с усмивка и толерантност към децата със специални потребности и с разбиране на трудностите, пред които са изправени техните семейства. Добре сте дошли!

cross