fbpx

От детските предавания и филмите сме свикнали да гледаме супергероите като същества с криле, които се спускат бързо от небето, катерят се по стени, правят задно салто във въздуха и всякакви други гимнастически упражнения, докато спасяват случайни хора да не ги блъсне метрото. Определено никой не си представя майка с количка в образа на супергерой, но в България тя е точно това – същество от фантастична поредица, което се справя с всякакви предизвикателства, без да ѝ трепне окото и бицепсът. 

Ето пет ситуации, в които всички майки с бебета ще се разпознаят като супергерои:

КОГАТО АСАНСЬОРЪТ НА МЕТРОСТАНЦИЯ СЕРДИКА НЕ РАБОТИ (тоест почти винаги)

Да улучиш работещ асансьор на метростанция „Сердика“ е като да спечелиш шестица от тотото. Колко пъти сте удряли шестица от тотото? И аз така. НУЛА ПЪТИ. Както съм писала и преди, когато родих, живеех близо до метростанцията (по време на самото раждане бях в болница, де). 

Никога до този момент не бях се сещала, че може да ми потрябва асансьор, но веднъж въоръжена с количка с тегло 30 килограма (с все бебето, одеялата, кърпичките, шишетата и цялата друга посуда за една лежерна разходка), разбрах, че без асансьор съм погубена. Как да стигна до така наречената Градска градина, когато не мога да премина от другата страна на улицата? Можех, разбира се, да заобиколя накъде през Пазарджик, но нямах толкова време – трябваше да си правя базов лагер някъде по пътя.

Така животът ми беше подчинен на напълно непредвидимите моменти, в които асансьорът работеше и в които НЕ работеше. И преди да ми кажете – ами слез по стълбите, аз ще ви отговоря – а вие бутали ли сте количка с тухли по стълби? Ако не сте, не го препоръчвайте на нито една майка, която сигурно не е спала и яла нормално от месеци. 

Така наречените рампи в подлезите са направени за някакви колички – в това спор няма – но майчинското общество още не е открило КОИ са тези колички (а имайте предвид, че майките откриват всякакви неща – пъпки, евтини памперси, кога дават детските и прочие мистериозни неща).

Може би релсите са подходящи за строителна количка с вар? За товарна количка с картофи? Може би. Но за количка с малко дете, бутана от майка, не е. Та какво прави тази майка, когато асансьорът ПАК не работи, а гумите на количката не влизат в релсите? Ами има два варианта:

Нарамва в ръце количката и, подобно на участник в състезание за борба с глиган, започва да се бори с тая количка и с естествената земна гравитация, за да успее 1. да свали количката надолу, да я стовари на равното, да си поеме въздух, и 2. да я нарами пак и да я изкачи до горната земя. 

Обикновено това продължава поне 2 години, след което майката е готова да стане опитен кранист, а детето е подготвено за всякакви космически полети, тъй като е било обръщано надолу с главата, тръшкано, носено във въздуха с все количката и прочие полезни за космоса тренировки. Демек – и двамата са супергерои!

КОГАТО ТРЯБВА ДА СМЕНЯШ ПАМПЕРС НАВЪН

Не може да не сте сменяли памперс поне един път на публично място. Това е от уменията, които човек придобива по спешност и трябва да ги овладее за секунди. И така, имате бебе и си въобразявате, че то ще си стои кротко в количката, докато вие гордо го разхождате из града (ако сте успели да прекосите метростанция Сердика). Сядате на някоя пейка, изваждате пашкула от коритото и изведнъж ви лъхва ужасна миризма. 

НАСРАЛО СЕ Е!

Когато ви е за първи път, шокът е голям. Какво ще го правим сега? Някои от нещата, които НЕ трябва да правите, е да го плакнете на обществената чешма, както и в локва, колкото и да е примамлива идеята. Не че няма да се измие, но хората ще ви гледат лошо и вие ще се депресирате. 

Какво трябва да направите? Първо, да се освестите. След това – да се подготвите за борба. Поотрасналото бебе, което е наддало на килограми и на глас, ще се съпротивлява ожесточено. То НЕ желае памперсът да бъде сменян, въпреки че и с него не желае да стои, и въобще ще установите, че то непрекъснато не знае какво иска. Но вие затова сте родител – за да знаете кое е по-добре за него, или поне до някое време. Затова, приклещвате бебето в количката или, ако разполагате с някаква постелка - например ако си носите навит килим в кошницата под количката, го разпъвате на някоя поляна и полагате бебето отгоре. 

Събличате го (отнема около 10 минути), и тук идва важната част с махането на памперса. Отдолу гледката не е хубава, но важното е да ограничите щетите само там, където и без това са нанесени – гледайте да не се омажете и вие, и постелката.

След това почиствате с кърпи, борите се с бебето, което се опитва да избяга с търкаляне по поляната, нахлузвате чист памперс, обличате всички бодита, ританки и блузи, сгъвате цирка, слагате бебето в количката и сядате, разтреперани, на пейката, за да се съвземете. Ако това ще ви успокои, след 1 месец ще сте толкова обиграни, че ще можете да спечелите състезанието по смяна на памперси за норматив. 

ДА ПАЗАРУВАШ С БЕБЕ В МАГАЗИН 

Любимо препятствие на майките с бебета, които вече могат да се пресягат през количката и координирано да събарят яйца на пода в магазина. За съжаление, това ви чака в следващите две години, защото бебето не е куче, което можеш да завържеш пред магазина – налага се да влизате с него.

Какво е различното, когато пазаруваш с малко дете? Като начало, огромната количка – това е един огромен топуз, който събаря пакети с тоалетна хартия, бута хората по колената и не може да вземе завоя между два коридора в магазина. Вие обаче не се шашкайте – хората ще го преживеят. Ще крещи ли това дете? Ще крещи. Ще ви е срам ли? МНОГО.

Обаче трябва да се вечеря и тия картофи няма сами да се напазаруват. Затова – влизате смело в магазина, бутате кашона с бананите, казвате „ИЗВИНЯВАЙТЕ МНОГО!!!“ шейсет пъти, правите подсечка на няколко човека, бутайки ги в гръб, взимате си всичко, което ви трябва, или ако детето е будно и много бойно настроено – взимате МИНИМУМА, без който семейството няма да оцелее, оставяйки глезотиите за друг път, крещите МОЛЯ, НАПРАВЕТЕ МИ ПЪТ!!!, класирате се първи на касата и излизате победоносно с кашкавала и двете скумрии, абсолютно готови да участвате на следващото състезание Витоша 100 с велосипед.

ДА ВЛЕЗЕШ В ОБЩЕСТВЕНА ТОАЛЕТНА (КАТО ПЪРВО Я ОТКРИЕШ)

Както разбрахме, майките тук са супергерои денонощно, а виждали ли сте някога супергерой да пикае? Не сте, защото те сигурно нямат отделителна система или поне филмите не ѝ обръщат достатъчно внимание, за да знаем.

Така очевидно се очаква и от майките – да бъдат едни железни същества, които не ходят до тоалетната. Така че, ако сте свикнали досега да си пишкате по 8 пъти на ден, пригответе се да няма къде да го направите, след като тръгнете на разходки из града. 

Градските тоалетни са малко и някои от тях понякога не работят (като асансьора на Сердика). Например турбо космическата автоматична тоалетна в НДК, струваща колкото два апартамента в центъра на града и работеща срещу левче. Тя ту работи, ту не и е истинска лотария кога ще е първото и кога второто.

Другият вариант е да молите хората по заведенията да ви пускат в техните тоалетни И същевременно да ви наглеждат детето, защото няма как да се заврете с него вътре. Така че – или стискате, или разчитате на добрите непознати хора из града, или си планирате разходката по работещите тоалетни. Пинвайте си ги в картата, за да знаете винаги колко километра ви остава до следващото изпикаване и бъдете истински супергерой. 

ДА ПРЕПУСКАТЕ С КОЛИЧКАТА КАТО КОН, ЗАЩОТО БЕБЕТО СЕ СЪБУЖДА 

Има бебета, които спят там, където ги оставиш (общо шест в света, описани в Червената книга на бебетата еднорози), но има и всички останали бебета, които спят малко, в най-неочакваните часове и най-вече при развиване на висока скорост. В автомобил това е лесно, но я търчете с 80 км/ч из града? 

Да ти заспи бебето в количката е дар от небесата, но всяка майка трябва да се грижи този дар да не се събуди на шестнайстата минута с рев и писъци. Това означава, че романтичните представи, в които майката стои на сенчеста пейка, чете роман и си гледа лакираните нокти през скъпите си слънчеви очила, е абсолютно измамна. 

Майката на заспало в количката дете ДЕ ФАКТО е една торпила, която спринтира из града, потна, рошава и изтощена, само и само това дете да поспи едни два часа на спокойствие – на негово спокойствие, не на майчиното. Защото какво спокойно има в един галоп из улиците на града, докато се опитваш да не паднеш в дупка, да не си изгубиш гърдите някъде по тротоарите, да не се напикаеш и още няколко подобни неудобства?

Имайте предвид, че тичането не може да бъде осъществено на любимите ви токчета или с дамска чанта на рамо – хванете ли се на тази игра, обувате най-удобните маратонки, мятате на гръб един самар с вещи и хуквате от единия край на града в другия, молейки се да не срещате познати от ерата преди раждането. 

Всъщност дори и да ги срещнете, няма да имате време да говорите – ще прехвърчите с бясна скорост покрай приятелите си и на тях ще им се стори, че са се припознали. Защото важното е бебето да спи и успеете ли, вие ще сте истински супергерой!

Животът на майката, разбира се, не се изчерпва само с тези пет ситуации – ще имате още много, които изобщо дори не ви хрумват в момента. Ще пробвате да се качвате в градски транспорт с количка, ще опитвате да си платите сметките, да пресечете улица, опасана с контейнери за боклук, ще се чудите дали ще спрат колите на пешеходната пътека, или е по-добре да останете да живеете на тротоара няколко години, няма да спите дълго време, ще сте уморени и няма да се къпете всеки ден, въобще – ще ви се случва какво ли не.

Вашето бебе обаче е най-големият супергерой във всички тези ситуации, защото макар и трудно, то ще успее да се нагоди към всички предизвикателствата и да бъде ваш партньор в тях. Представете си с какво се сблъсква то веднага след като е напуснало най-удобната и защитена среда – вашата утроба.

От преминаването през подлези и смяната на памперса през спането по неравен терен и свикването с шумове и хора, вашето бебе е подложено на толкова нови ситуации, че неслучайно природата ни е дарила с безпаметност за тези първи години. 

Припомнете си всичко това, когато бебето ви пак плаче или е неспокойно – та то е на тази земя едва от дни или месеци и има нужда от вашата любов и разбиране, за да пристъпи смело към следващите вълнуващи моменти, които го очакват в живота му. През него пък вие ще откриете себе си и ще си припомните отдавна забравени забавления и не на последно място, да – и вие като него ще се чувствате като истински супергерой. Защото и двамата наистина сте такива.

Приют в американския град Уотървил, щата Мейн, предлага на реваншистки настроени люде да си отмъстят на бившия (бившата) по доста оригинален начин в деня на Свети Валентин, съобщава local21news.com, цитиран от dnews.bg.

Срещу скромно заплащане името на недолюбвания бивш партньор се изписва на специална валентинка. След това тя подло се поставя в котешка тоалетна, така че да бъде обилно зацапана с урина и най-вече с екскременти.

Всички набрани средства ще отидат в полза на животните от приюта. Желаещите да си отмъстят на бившия трябва да направят своите заявки до 14 февруари. А на самия Свети Валентин картичките ще бъдат заровени в котешките тоалетни. 

След като ни разказа как се будят сутрин и как върви хоумофисът, Диляна Сакалиева отново е тук с ужасно смешната си история за един живот без инфекции и една тоалетна без заключена врата. Докъде ли (буквално) не стига човек в опита си да ползва тоалетната в бензиностанция...


След поредното посещение при доктора и поредната рецепта с вече тесноспектърен антибиотик за лечение на някаква си бактерия ми писнА! Просто си казах, че започвам нов живот.

Малко се отплеснах и в новия живот си представих сламена къща на брега на кристално чист пясък и прозрачна вода, тайландски масаж, коктейли в кокосов орех... Но това отплесване и блажената ми физономия изтраяха до гласоподадената команда от банята: "Готов съъъъъъъъм!"

Та, за новия ми живот. Много скромно реших да се пазя от всякакви нечистотии, видими и невидими микроорганизми и, общо взето, от всичко, което може да причини инфекции. Затова и цяла една ваканция изкарах с рев, инат и зверско стискане да не вляза в морето.

В предпоследния ден помолих любезно семейството ми да ме затрупат с пясък до врата и да ме снимат за спомен от морето.
След едно денонощие ме разкопа една изключително любезна немска овчарка, на която завидях как свободно си върши малката нужда без притесненя от бактерии.

В хотела се прибрах тихо, за да не събудя любящото ми семейство. 

На следващия ден пътувахме за вкъщи. В колата настроението беше весело, всички пееха песни, само аз молитви да не ми се приходи до тоалетна, че като ги знам тези по бензиностанциите предпочитах да изям нещо, от което имам остра и животозастрашаваща алергия.

Уви, заради силната музика в колата молитвите ми не бяха чути.
На първата бензионостанция спряхме и отправяйки се към най-опасното за мен място в момента, си припомних, че решението да променя живота си вече е взето. Сега ми трябва просто план.

Отворих една от общо двете врати и избрах едното място, в което микроорганизмите бяха невидими. Погледнах наляво, после баааааавно надясно с приведена глава, докато погледът ми се прецеждаше през сравнително гъстите ми вежди.

И така невъоръжена влязох.

Следващите няколко минутки ми се губят на моменти, но в общи линии стана така: дългата пола свих като акордеон от долу нагоре и ръцете ми останаха заети изцяло с нея. Левия си крак поставих колкото се може по-високо на стената отляво, поех дълбоко въздух и направих същото с десния, но на срещуположната стена, като максимално се постарах той да е с 3 см по-високо от левия, което ще улесни придвижването ми нагоре, където е по-чисто. 

В такава шинг-су поза направих около 2 метра движение в посока тавана, като редувах ляв и десен крак с такава прецизност и финес, че самодоволната ми фиозиономия се изддаде със звук.

Не помня дали и колко беше силен, но от тази височина взе да ми се вие свят. А това не ми хареса. Трябваше да действам бързо.

Tъкмо да пристъпя към същината и на вратата се почука. Така се същисах, че забравих да кажа "Заето". То и да бях, сякаш някой щеше да го отрази с такова ехо от тия висини и разреден въздух...

Вратата се отвори и в този момент осъзнах две свръхважни, но нямащи вече никакво значение неща: 
1. Бях забравила да заключа!
2. Влязла съм в мъжката тоалетна! 

Сцената приключи точно толкова нелепо и неловко, колкото и когато започна. Е, в началото поне бях сама. Сега ме успокои само фактът, че мъжът беше моя собствен.

Две неща го попитах:
1. Как можа да оставиш детето само?!?
2. Ти знаеш ли, че малко си взел да оплешивяваш? 

Нищо не каза. После и цял път мълча... Притесних се. Успокоих го, че и един косъм да няма, пак ще го обичам.

В разгара на грипната епидемия и пред заплахата от коронавирус се питаме как да се предпазим и с какво да вдигнем имунитета си. Истината е, че най-доброто си остават добрия стар сапун и чудесната топла вода. Миенете на ръцете е едно от най-елементарните неща, които могат да ни спасят от болести; така поне съветват всички медицински специалисти.

Но какво се случва след като си измием ръцете особено на обществено място. Много често прибягваме до сешоарите за ръце. Оказва се обаче, че май не е добра идея.

През 2014 г. екип учени от университета в Лийдс обявиха, че сешоарите за ръце без докосване (в които вкарваме ръцете си и ги духа струя топъл въздух) са всичко друго, но не и безопасни за здравето. Причината е една: бактериите останали по ръцете на хората, които просто са се изплакнали, летят със страшна скорост навсякъде около нас вследствие на силната струя въздух. Излиза, че вероятността да излезете от тоалетна, покрити с чужди микроби (макар и измили своите ръце) никак не е малка, пише IFL Science.

При опитите станало ясно, че сешоарите хвърлят във въздуха 27 пъти повече бактерии, отколкото хартиените кърпи, и микробите циркулират поне 15 минути след това.

Учените направили и изследване как се разпространяват бактериите в болничните санитарни помещения. Опитите са проведени в три болници в Лийдс, Париж и Удине (Италия) за период от 12 седмици.

Микробиологичните изследвания показали, че в тоалетните, където се използват сешоари за ръце, циркулират много повече бактерии, отколкото в тези със салфетки. Най-драстичната разлика била при пробите взети от повърхността на сешоара и от диспенсера за салфетки: в Удине сешоарът е бил покрит със 100 пъти повече бактерии, в Париж 33 пъти, в Лийдс – 22.

"Смятаме, че електрическите сешоари за ръце не са подходящи за болнични заведения", казват вследствие на проучванията си учените. И добавят, че проблемът започва оттам, че повечето хора не си мият ръцете както трябва. "Вследствие на това сешоарът създава аерозол, замърсяващ тоалетната, включително и своята повърхност, мивките, пода и другите части от сервизното помещение като това доколко ще се разпространят бактериите зависи от дизайна и позицията на сешоара", казва водещият изследването д-р Уилкокс.

Хартията, от друга страна, попива водата и микробите от ръцете и, ако се изхвърля по правилен начин, има много по-малка опасност от зарази.

Мария Димитрова, майка на две близначки, реши да се включи в извънконкурсната програма на играта "КАКВО Е ЗА ВАС ПЪТУВАНЕТО С ДЕЦА?", тъй като няма кратък коментар по въпроса, а цял ферман. Споделяме преживелиците ѝ с вас и ви напомняме, че може да спечелите комплект чаша, бутилка фантастично малиново вино от Trastena Wines и новия ни семеен пътеводител СТИГНАХМЕ ЛИ ВЕЧЕ?, оставяйки коментар в свободен формат под съответния пост на Facebook страницата ни до 23 януари:


Много рових за GIF, илюстриращ физиономията ми в края на пътуването с деца. Не открих подходящ. Исках да е женско зомби, което целува пламенно земята, на която се завръща, гледащо едновременно налудничаво и щастливо, сякаш е пристигнало на най-якия плаж на Малдивите. Още при мисълта за пътуването с деца обаче, придобих гореописаната физиономия и реших да ви разкажа в текст няколко преживелици с моите две 4-годишни дъщери.

С кола е най-лесно

Моите близначки не ме тормозят - не искат храна, вода или играчки по време на път. От малки са разбрали, че човек трябва да се радва на дребните неща и нематериалното в живота. НО:

Те просто искат да ме държат за ръка, докато баща им шофира. И двете едновременно и за една и съща ръка, докато аз стоя отпред, а те отзад. Опцията да седна отзад не е от най-предпочитаните, тъй като съм едрогабаритен модел - 185 см. Така на човек изразът "да имаш две леви ръце" започва да му звучи привлекателно. Защото когато и двете искат да ми държат дясната ръка, искрено съжалявам, че не съм се записала на йога.

Друго любимо занимание на девойките в колата е да се "шегуват". Например, някоя да ни метне, че се е напишкала на седалката. Проблемът е, че не само ние се вързвахме, но и сестра ѝ. И за да не остане по-назад, се напъваше да се напишка и тя - и даже понякога опитите ѝ се увенчаваха с успех.

За пътуването с междуградски автобус ще кажа само едно:

5 часа сутринта. Автобус пълен с хора. Изнервени и умрели за сън хора. Следва писък: "Акиииииии!" На два гласа и се точи дълго като фолклорен орнамент от народна песен. Другото е просто история.

В градския транспорт не е нищо особено - просто караница за това кой ще седне на еди коя си седалка , докато не слезем.

Най-интересно е пътуването със самолет

Веднъж, заради закъснение на полета, трябваше да се кача и сляза по ескалаторите 2348 пъти, просто за забавление на децата. Поне толкова ми се сториха. И накрая, за капак, едната госпожица се разсърди, че по нейни сметки, сестра ѝ се е возила повече на стълбичките! Седна на земята насред потока от хора и не пожела да мръдне. При опит от моя страна да я взема и да я гушна, се разкрещя: "Пусни мееее! Помооооощ!".

А какво направи баща ѝ?! Дискретно се изтегли настрани с другата. Не го виня. Имаше страхотна акустика в залата в подкрепа на крясъците. Очаквах въоръжените командоси (които се разхождаха там) да се втурнат да спасяват детето от отвличаща го, рошава, изцъклена жена, с трептящ ляв клепач - и да ме повалят на пода.

При първото пътуване със самолет бяхме с двойна лятна количка и мноооого ръчен багаж. Чанта със сгъваема седалка за тоалетна, чанта с играчки, солети, води, кърпички. Неща от първа необходимост. И като стигнахме до последната опашка, проверка на документи и качване в самолета, о, какво удоволствие изпитах - пуснаха ни най-отпред.

Бързам да подам документите и да се приключи с това. И, раз-два, докато мигнеш, момичетата се откопчали от количката и хукнали. Какво пък, няма къде да бягат тоя път. Само че на госпожиците майка им беше натрупала целия ръчен багаж по количката. Естествено, като станаха децата, се наруши баланса на тежестта - и като се пръснаха там най-отпред тия ми ти солети, играчки, шишета и т.н. (защото кой ти затваря чанта, висяща на количка, от която постоянно се вади нещо).

Полет номер едно мина що-годе гладко, само с един лек инцидент. От налягането детските шишета с гумени сламки при отваряне започват да действат като градинска пръскачка. И като им се допи вода на децата, и като се разпръска тая ми ти пръскачка с една мощна струя, която нас прескочи, но и обилно окъпа един французин зад нас.

При второто ни пътуване със самолет ерата на памперсите беше приключила. Количката я предадохме в багажното още съвсем в началото. Ръчният багаж беше редуциран и нямаше пръскачки. Затова пък децата откриха нова атракция: тоалетната в самолета. И естествено, искаха и двете едновременно да се напъхат с мен вътре. След като едната остана отвън с баща си, толкова се дра, че помощник пилотът излезе от кабината, за да види какво става.

Като се връщахме по местата, даже получихме и "похвали" какви добри родители сме... Децата разбраха, че не може едновременно в тоалетната на самолета и сега само се надпреварват коя по-често да ни подлъже да я заведем. Тъй като двете много си приличат, ама много, някои хора се бъркат, че водим едно и също дете до тоалетна, връщаме го, преобличаме го - и пак на опашката.

Не мога и да не се похваля, че наскоро пътувах и сама с тях. Мина чудно. Спаха от-до. Та, това е пътуването с деца: много нерви и после някой и друг хубав спомен. И повод да си впиша "пътуването с деца" в графа "специални умения" в CV-то.


Още:

Описанията на детските градини в Германия често звучат като текст от рекламна брошура, но тя невинаги казва цялата истина, смята Боян Юруков, който е тук, за да сподели разликата между КОНЦЕПЦИЯТА за велика германска детска градина и РЕАЛНОСТТА.

Ще забележите, че мрънкането в този текст е повече, тъй като по стара българска традиция за хубавите неща не говорим много, а и така и така други вече са го изброили.

Наистина, немалко неща в немските градини са супер. В поне някои от тях условията са доста добри. Излизането навън е основен постулат, адаптацията, оставянето на децата също са за пример.

Винаги обаче има проблеми, макар и различни. Затова, когато започнаха да зачестяват текстовете на българи, описващи германските детски градини, аз започнах да изброявам неща, които са пропуснали. Събрах тук всичко, което ми харесва или ме дразни.

Това са впечатления конкретно на семейството ми и в никакъв случай не твърдя, че нашият опит е меродавен или че всичко се отнася за цялата система. Аналогични проблеми – като с персонала и финансирането – има във всички големи градове и където се отнася го споменавам. С това наум, започваме отначало…

Прием

В Германия всяка провинция и често всеки град имат различни правила и стандарти. Във Франкфурт специално доскоро нямаше дори единна система за обявяване на свободните места, а просто един разпечатан списък с градините и телефоните им на сайта на общината. Сега има портал, през който може да кандидатстваш за място, но пак всичко става с лични разговори. На теория би следвало да се обявяват свободните места, но често това не става. Нямат задължение да приемат само през системата, така че на практика малко се е променило с нея. Там обявяват и новопостроените градини, което поне е полезно. Според общината за 15% от децата в града места няма.

Няма никаква форма на единно кандидатстване или класиране. Както преди, номерът е да ходиш често в градините и да питаш. Да проявяваш интерес е ключово. На доста места има дни за „оглеждане“ на градините и представянето им. В действителност са повече интервюта за родителите. Наскоро засякох опашка от 50-ина души пред градината ни при последния такъв ден там и всички бяха издокарани, за да направят впечатление. Тук номерът е да не се покажеш като претенциозен, взискателен и въобще човек, който ще им прави проблеми.

Не, не се връщат от работа. Това е в ранния следобед, тоя вляво е съсед и ходи с дънки и тениска на работа.

Причината за всичко това е, че градините са изключително независими. Решението кой ще бъде приет е почти изцяло на директорите. В редки случаи, когато родители могат да докажат явни белези за дискриминация, се обръщат към общината и тя се намесва. Колега стигна до там след година обикаляне. Няколко други просто се преместиха извън града.

Дискриминация обаче има много. Не се възприема за такава, защото се знае, че едни градини са само за християнчета, други за русначета и т.н. Един колега грък кандидатства в почти всички ясли в града и му „загубиха“ документите на 6 места. Номерът е да ги тормозиш отрано и да стискаш палци да се освободи място.

Първата директорка на сегашната градина изглежда избираше само „светли“ дечица, предимно от част на квартала с доста високи наеми. Следващите имаха други критерии. В яслата пък гледаха във всяка група да има деца от всякакви раси и етноси, за да свикнат децата на разнообразие. Повечето си бяха християнчета и имаха силен религиозен елемент в дневните дейности.

Това, разбира се, важи най-вече за градовете, където живеят повечето емигранти, а и все повече от немците със засилващата се урбанизация. Ако живеете само на 10 км извън града в някое село, няма такъв проблем, защото местата в градините и училищата са достатъчно. В градовете има и доста частни градини, но списъкът за чакане там е още по-голям, а и цените са сериозни. Някои по-големи компании си имат свои градини, които работят до по-късно, имат по-малко отпуска, но са само за техни служители.

Приобщаване

Това е нещо, което наистина е направено добре. Т. н. „приобщаване“ се прави с единия родител и отнема до 6-8 седмици в яслите и 1-2 седмици в градините. В началото родителят седи заедно с възпитателя и детето, после малко по малко се отделя и накрая стои в съседна стая, така че ако се разстрои, да го успокоиш. През цялото време целта е да е наблизо, а не да си играе с детето и да го наставлява.

Това се прави от възпитателя. Родителят следва само да помага, когато детето се разстрои съвсем. Детето само трябва да намери начин да играе с децата и да се отдели. Понякога това не става и има случаи, в които след седмици от градината просто ти казват „еми явно е трудно детето“. При нас в яслата стана сравнително бързо. Две седмици след като започнахме да я оставяме, започнаха драми, но и това мина.

Оставянето

Оставяме ги при шкафчето. Говорим с възпитателите там, подреждаме резервните дрехи и прочие. При нас специално се влиза с калцуни върху обувките, макар някои да си влизат просто така. Стимулира се това да говориш с детето, а не да бягаш без да те види. Ако попаднеш на свестен възпитател и ако в дадения ден не са пак без достатъчно персонал, помагат, като занимават децата, които се разстройват повече докато тръгнеш.

Някои деца имат шкафчета, други закачалки. 

Градината започва от 7:30, но толкова рано има само няколко деца. Почти всички се водят между 8:30 и 9:30. В нашата трябва да са там до 9:30 най-късно. На пълен ден градината свършва в 17:00 часа като някои градини са дори до 15:00 ч. В края на деня обикновено събират децата в една група, защото повечето родители са ги взели вече преди 16:00 ч. Имал съм случаи, в които в 16:40 са били строени като наказани пред входната врата да ни чакат при изключени лампи в цялата сграда.

Без да смятаме частните градини и тези към компаниите, в града има около 30-ина, които са отворени след 17 ч. Две или три работят след 18 ч. В повечето случаи обаче това е възможност „по изключение“. В яслата. когато я взимахме след четири следобед, ни обясняваха как не било добро за детето. По-лошото е, че казват същото и на дъщерята и тя после ни питаше защо толкова късно я взимаме. Това работно време на градините е и причината доста жени в Германия да си стоят вкъщи или да работят на половин работен ден, ако имат тази възможност.

Във Франкфурт градините могат да имат отпуска до 25 дни в годината. Това са най-вече 3 седмици лятна ваканция и Нова година. Останалите в нашата градина са различни дни за вътрешни срещи, обучения и прочие. Не всички градини използват всички 25 дни като нашата. През лятото са наистина затворени – няма сборни групи или алтернативи. Тези, които са към големи компании, се опитват минимален брой дни да са затворени, за да могат родителите да работят.

Хигиената

Голяма част от градините се управляват от религиозни и културни организации и те са в по-добро състояние. Немалко от общинските са си кофти, но на повечето хора това не им пука. Нашата ясла беше на католическа организация и не беше въобще чиста, въпреки че твърдяха, че се чисти и прави ремонт редовно. Стомашните вируси се въртяха постоянно. Преди да махнем памперса пък са ни я връщали толкова незабърсана, че в един момент беше често подсечена до кръв. Преди яслата не се беше случвало въобще.

И тук нещата опират до възприятието на родителите и кой как рационализира факта, че няма друг избор и трябва да ходи на работа. Двама колеги, например, ми се обидиха като им разказах за липсата на хигиена и че се подсича. Според тях всички деца се подсичали и е нормално да не ги бършеш основно като се наакат в памперса. Кой имал време за това? Та и в яслата така. Оплакванията пред директорката не помогната много на положението.

Всяко дете има своя чаша, която стои на място с името им на таблата. Децата трябва сами да си ги разпознават.

В градината сега е по-добре, тъй като е чисто нова. Пак обаче се въртят стомашни вируси през повечето време и съм намирал доста кални коридори. Хубавото е, че учат децата да почистват след себе си. Пият от собствена чаша и ги следят за това. В тоалетните не е добро положението, защото никой не ги следи какво правят. Така, като протекла едната, не я заключили, и нашата нагазила да не казвам в какво. После цял ден стояла така, защото я било страх да помоли да я преоблекат. В градината на тоалетна ходят сами, но не ги бършат като правило, ако са без памперс. Който може – може. Който не – переш яко па дано излезе. Очакват явно, че още на три години може да ходят сами изцяло. Е, има и деца, които на четири и нагоре са още с памперс де.

Храната

Отново зависи от мястото. В яслата оставяха едногодишни деца пред маса с купа мюсли и кана прясно мляко и който каквото грабне и успее да налее. На обяд – подобно. Концепцията им била, че трябвало сами да се учат. Нашата се връщаше редовно гладна.

В градината е доста по-добре, защото на 3 г. децата вече може да се хранят сами. При нас конкретно си има кухня и се готви. Не мога да кажа, че е много разнообразно, но тя го яде. И в яслата, и в градината се даваха сладолед и сладки, но не се прекалява. Следобед има тестени закуски в една щайга да си взимат докато играят на двора. С пясъка по ръцете. Няма мивка да се измият.

По принцип записват, ако деца имат алергии и нещо трябва да се избягва. Не знам колко го спазват. По форумите във Франкфурт виждам често се оплакват, че не се гледа много. Има ги правилата и концепциите на хартия, но храната си е същата за всички. Четох за няколко случая за деца със силни алергии или специални нужди, които уж са дадени в специализирани градини, но след няколко инцидента им се казва, че не могат да се справят и трябва да си ги гледат вкъщи. Единият случай бил за дете, получило алергичен шок от фъстъци в мюслито за закуска, след като изрично пишело в картона, че има алергия. Но това са неща из нета – нямал съм познати с подобни проблеми.

Възпитателите
Правилата по провинции са различни, но като цяло в яслите е 5 деца на възпитател, а в градините – 10 деца. На доста места обаче минимумът е по-разхлабен. Във Франкфурт на 25 деца трябва да има 1.75 възпитатели. Т.е. един човек цял ден и още един на 3/4 работен ден.

На теория яслите и градините се опитват да наемат повече хора, за да компенсират за отпуски и болести. Недостигът на персонал обаче е сериозен навсякъде и това води до затваряне на групи и градини. Многократно колеги и познати са оставали вкъщи, защото в някои дни градините не са работили заради недостиг на хора. В нашата градина се оказа, че бая пъти е имало по един човек на 20 деца. В последствие научихме, че е била дори заплашена от затваряне, заради нарушенията, но са успели да намерят още хора в последния момент.

Затова, като четете колко много възпитатели имали градините на група в Германия, знайте, че пак става дума за „концепцията“, а не непременно за реалността.

Част от персонала работи на половин работен ден – най-вече в пиковата част на деня. Има доста практиканти, без които трудно ще си изпълнят минимума за възпитателите. Някои градини имат и готвачи, макар в повечето случаи храната да се доставя. По-големите организации имат и „резервни възпитатели“, които отиват в онези техни градини, където има краен недостиг. Нито в градините, нито в яслите има медицински сестри или друг медицински персонал. Изключения са някои, които са част от по-големи комплекси включващи домове за сираци, защитени домове и прочие.

Нещо положително в нашата градина е, че има двама мъже възпитатели. Пак са малко, но е добре децата да виждат и там, че мъжете също се грижат за деца, а не само жените.

Единият е в групата на дъщеря ми. Е, конкретно с него имах проблем, защото доста време не искаше да отчете, че съществувам. Когато взимаме детето, винаги разпитваме как е минал деня, дали е имало проблеми. Почти година просто си заминаваше, като приближавах и го питах нещо. След като вдигнахме врява на директорката за други проблеми, стана доста по-контактен.

Възпитателите и децата

Отново зависи от градината и на кого попаднеш. Зависи и от квартала. В яслата имаше доста агресивни деца. Имала е ухапвания до кръв и никой нищо не е видял. В градината сега са доста спокойни, което навярно има връзка с квартала, но проблемите с персонала в конкретната градина водят до това, че не получаваме обратна връзка. Общо взето в повечето случаи никой не знае какво е ставало през деня.

Като правило обаче за всяко дете отговаря конкретен човек и той следи как се развива детето, какви са взаимоотношенията му с другите и говори с нас по тези теми. Градината е с т. н. „отворена концепция“, което значи, че има различни тематични стаи и децата може да ходят да играят където и да е. Стая за четене, за рисуване, за строене, за театър и т.н. Звучи супер на хартия, но ефектът беше, че никой няма никаква идея кой къде е и какво става с детето ти. Никой не отговаря за нищо. Затова и тихомълком разтурват тази концепция.

Забранено е дърпането на уши и физическите наказания. Може да наказват децата да си играят в единия ъгъл, но не и да ги бият или нагрубяват. Това не означава, че не се случва. Общо взето всяка година има дела по темата в региона на Франкфурт. Има и фалшиви обвинения срещу лелки, каквото дело за сексуален тормоз имаше наскоро. Най-често се уволняват тихомълком.

В яслата имахме такива съмнения, защото виждахме отпечатъци от пръсти на възрастен по ръцете и краченцата на детето, а и видимо се притесняваше от едната лелка. Като поставихме въпроса, онези отрекоха, но видимо се стреснаха. В градината също е казвала подобни неща, но е трудно да се прецени кое е измислица и кое не на тази възраст.

Камери е забранено да се слагат, а ако сложа т.н. „бръмбър“ в дрехата ѝ и го намерят, аз ще вляза по-бързо в затвора от възпитател дори да го улича, че малтретира децата. Според немския закон така нарушавам правото на неприкосновеност както на персонала, така и на другите деца. Начинът е да се говори, да не се тръгва с обвинения направо, а с добро. Като цяло и ръководството е доста внимателно към възпитателите, защото са кът и гледат да не и загубят. Затова и критиката е само в крайни случаи.

Навън

Една отличителна черта на немските градини е играта навън. По-малките градини нямат двор, но в големите се излиза почти всеки ден. Това е хубаво за каляване, а и ако чакат да е хубаво времето в Германия, не трябва да излизат въобще. Проблемът става, когато излизат на дъжд и децата се мокрят, никой не се сеща да ги преоблече, а и те не се сещат много. Възпитателите си стоят на завет, увити добре де. Това, комбинирано с постоянно отворените прозорци за проветряване дори на ниски температури и студената вода, която им дават, на практика води до намалена посещаемост, защото децата са постоянно кашлящи и със сополи.

Навън е 3 градуса, а вътре лелката беше с яке и шапка. Като попитах, каза, че „ей сега била отворила“.

Отново тук родителите не роптаят отчасти, защото няма особен ефект, но и заради възприятието. Говорил съм с някои за течението и излизането на дъжд и не го намират за странно. Те самите ги извеждат така. Е, на същите децата им са постоянно с течащи жълти сополи в най-добрият случай, но това си е тяхна работа.

В концепцията на градината ни е описано, че всеки вторник се излиза някъде. Известно време го правиха и беше наистина добре. Давахме им бутилки с вода и кутии за сандвичи и отиваха я в някой парк, я някъде другаде. Лятото имаше лунапарк по реката и през седмицата като няма кой да ходи, пускаха безплатно деца от градините на групи. Причината това да е възможно в Германия обаче е не само, че градините искат да го правят, но и градската среда. Има тротоари, които позволяват да хванеш 10-ина деца с двама възпитатели и да ходиш до центъра на града без да те е страх, че ще загубиш някое я в шахта, я на пешеходна пътека. Замислете се на колко места в българските градове това е възможно.

Всичко това обаче е въпрос на възможност. От доста месеци не се прави и то не само в нашата градина, просто защото няма хора. За да излизат така имат нужда от поне трима души на група да присъстват, а това не е било така дори един ден от твърде много време.

Болести
В градината ни почти през цялото време има залепена табелка я за стомашен вирус, я за конюнктивит, я за ръка-крак-уста. Наскоро имаше табелки и за трите по едно и също време. По-рядко има за скарлатина. Длъжни са да го обявяват при съобщени случаи. Децата обаче не трябва да представят бележки от лекар, че са здрави, за да се върнат в градината. Има и изключения – след като два месеца непрестанно имаше случаи на конюнктивит, изискваха бележка за това специално. Варицела епидемии няма заради високото ниво на имунизация.

Таблите за болести в рамките на 5-6 седмици. Най-вече стомашни вируси.

Децата ходят със сополи и кашлящи през цялото време. Единственото правило е да не е са били с температура в последните 24 часа или с разстройство и повръщане 48 часа, но доста родители не им пука много за това.

Ваксини формално не се изискват, но дори според групите на немските антиваксъри няма смисъл да се пробват тези с пропуски в медицинското. От година има и задължение градините да съобщават на властите за деца без нужните ваксини, което е подготовка за по-сериозни мерки, освен стандартното напомняне и информационни кампании. Самото медицинско се взима от личния педиатър, няма допълнителни изследвания на повечето места.

Спането

В яслите спят следобед. В градините като правило не спят. За по-малките деца са отделили няколко легла, ако някой се умори. Няма обаче за всички. Ако повече деца поискат да спят, лягат направо на земята и се завиват с одеало.

Следобед имат време за почивка, в която всички лягат така на земята да си починат. Повечето не заспиват, но който заспи така – заспи. Дъщерята се оплаква, че е твърдо и студено. Ако недостига персонал, не ги оставят да заспят дори да им се спи, защото няма кой да остане при спящите, докато останалите си играят.

Религията

Религията е изключително важна част от живота на немците. Половината градини и ясли се държат от религиозни организации, макар да се издържат почти изцяло с публични средства. Всъщност, сериозни средства се наливат от общината именно в строежа и ремонти на градини, които се преотстъпват на религиозни организации, докато непропорционално по-малко се дава за общинските.

Доколкото религията е засегната в самите градини зависи отново от директорите. В яслата ни бяхме към католическа организация, която в същия комплекс имаше детски дом и защитено жилище за жени и деца в риск. Там не видяхме да се залага чак толкова на религията. Такава беше и ситуацията в градината ни, когато ни приеха. Тя пък е към евангелистична организация и част от разговора беше за това. Увериха ни, че няма да се налага нищо. Е, молят се преди ядене с песнички и се следват немски традиции, но последното се прави и от повечето светски градини.

Последната директорка обаче имаше съвсем други идеи. Един петък, без да е обявено, изведнъж се оказа, че ще идва свещеник, с който ще разиграват сценки от Библията и ще си говорят за религия. И това всеки месец, а всяка седмица същото ще се прави от възпитателите. Ако не искаш – дръж си детето вкъщи. Добавиха и ходене в църква и прочие елементи в ежедневието. Интересното е, че доста от децата не са дори от християнски семейства – има мюсюлмани, индуси, будисти.

Таксите

В общинските градини и тези субсидирани от общината месечната такса поне във Франкфурт беше около 260 евро – 200 за грижата и 60 за храната. За полудневна е по-малко, но в големите градове малко хора пускат децата си на такава. Таксата за грижа може да се приспадне от данъчната основа.

От август в цялата провинция направиха безплатно ходенето на полудневна, което означаваше поне 150 евро по-малко на месец. Предстояха избори и социалистите вкараха предложение, за което обаче CDU успя да си припише политически дивиденти. Във Франкфурт обявиха, че полудневна не стига и надцакаха, че ще покрият цялата грижа. Така остана да плащаме 60 евро за храна, които наскоро бяха увеличени на 70 евро.

Самата община доплащаше и преди още доста отгоре на градините, а и въпросните 200 евро пак излизат от джоба ни през местните данъци и такси. Затова малко или много все тая, особено като се очаква вдигане на местните данъци. Всъщност, доста родители поне в нашата градина, негодуваха защо вместо да махат таксите, не инвестират в нови градини и най-вече персонал. Една от основните причини да не стигат хора е ниското заплащане, като дори на пълен работен ден някои възпитатели не могат да си позволят да живеят в града на само една заплата. Така дори общината да построи нова градина, тя често стои празна, защото няма хора.

Мрън-мрън

Може би ще се наложи да кажа пак, че всичко това са конкретни проблеми и впечатления, с които сме се сблъсквали. Ситуацията в селата и други градини може да е различна. Всичко опира до късмет на какво попаднеш.

Когато обаче прочетете нещо за „концепции“, се замислете как са ви рекламирали вашата градина и какво се случва на практика. Голяма част от концепциите са абстракции, с които се оправдава липсата на възможност, а понякога и желание на лелките да се занимават с децата. В други случаи са хубави идеи, които по практически причини може и да не се случат.

С изписаното не се опитвам да оправдая дефектите на едно място, да сравнявам или да кажа, че и другаде е зле. Не, не е. Навсякъде има положителни и отрицателни примери. Проблемите са различни и пречат на хората в различна степен. Въпросът е да не се подхожда с хиперболи и гняв, а да взимаме хубавото, адаптирайки го към възможностите. Всичко положително изброено горе се е случвало, защото е имало в даден момент директор, който е бил на място, община, която е контролирала и родители, които са натискали. Лошото е заради липсата на някое от тези неща или консенсус какво е нужно.

Оригиналният текст е на yurukov.net


По темата:

Самостоятелни и свободни – как растат децата в германските ясли и градини

Родителство по германски: „Оставете децата да се карат“

Те всички реват! – мотото на българската детска градина

Ивелина Тодорова вече е гостувала в Майко Мила! с прекрасния си текст Циркът “Породени деца”, а днес тя идва с очерк за ОНЗИ ужасен момент от живота на всяка майка, в който детето казва "Мамоооо... АКА МИ СЕ", и оттам нататък картината става забързана, има много пот, търчане, търсене на тоалетни, и накрая усещането е, че са минали 6 часа, въпреки че са били само 15 минути. Разбира се, понеже темата е необятна, няма как да подминем и ето този стар, но вечен текст - Да отидеш с деца на кафене, да ти…

*************************

Много от майките с породени деца казват, че им се губят първите години. Амнезията била начин за самосъхранение на мозъка. Аз също не съм изключение и имам доста бели петна, но тази случка се е запазила.

Герой 1 в пиесата: Инес (Голямото), 3г2м.
Герой 2: Кармен (Малкото), 1г 5м.
Герой 3: Мама-на-ръба. С тяло и енергия на младо яре и дух на грохнала бабичка.

Отиваме в парка. Както винаги, Голямото не е привлечено от люлки за бебета и пързалки с дължина 1 метър и дърпа към площадката за възраст 5+. Малкото пък иска на пясъчника при малките. Каквото и да реша, все някой ще циври и само аз си знам колко съм кибичила на оградата между двете площадки и съм въртяла глава ляво-дясно, ляво-дясно, до завиване на свят.

Като по чудо успявам да убедя Голямото и отиваме на пясъчника. Инсталираме се някак, те се заиграват, а аз чак потропвам на място от самодоволство, че се справих само с дипломация и без да прибягвам до „ако отидем“ и „бонбони“ в едно изречение. Ей, ама ловка съм като една лисичка, ви казвам.

Минават едни блажени 20 секунди и чувам „Мамо, ака ми се!“, при което се изпотявам моментално, понеже:

1. Тоалетните са на едни добри 150-200м и я успеем, я – не (втори кат дрехи нямам);

2. Знам, че Малкото ще се разреве;

3. Чувствам се ограбена от рядкото ми чувство на самодоволство.

Грабвам Малкото на секундата (щото кой знае акото в кoй стадий e и всяка секунда е ценна), напъхвам го в количката, то надува гайдата и хукваме всички. На половината отсечка Малкото още реве, а Голямото вече не може да тича. Грабвам и него и запъхтяно нареждам „Стискаш лиииии? Стискааааай!“. Дори не забелязвам, че не съм закопчала коланите на количката.

Стигаме, като по чудо без да изсипя Малкото по пътя и без да се наакам (или пръдна) от напъване да нося дете с едната ръка и да бутам количка с другата, ДОКАТО тичам (дребна съм, ама съм много жилава ей!). Тоалетните са мизерни, хора влизат и излизат и за капак ни се пада една с врата на дългата стена. Няма как да напъхам малкото с количката вътре – място няма. Няма как да го оставя навън и да затворя вратата – може да не си го намеря. Пробвам да оставя вратата открехната – тя заскърцва и сама се затваря. А сега де! А Голямото вие и повтаря „Ще се наакааааам!“.

Събувам го и го вдигам на ръце над тоалетната. В суматохата (щото аз в криза се панирам, а според гласа му имам милисекунди до издрусване на каргото) въобще не ми идва на пилешкия мозък да подпра вратата с количката. Вместо това решавам да плъзна ляв крак далеч назад и наляво и да заклещя отвора на вратата, заемайки стойка напад. Ама много неудобен напад, понеже във въздуха балансирам и товар от 15кг.

Минават може би само 20-ина секунди (но за мен са цели минути), в които се чудя как ли изглеждам в гръб и я окуражавам да напъне малко, а тя ме убеждава, че акото идва. Уви, нищо не се случва освен, че килограмите в ръцете ми са все още 15, гърба ми се схваща, а ръцете ми почват да треперят. Ляв крак нямам.

В този момент Малкото влиза вътре (чак тогава се усещам за коланите!), застава ми отдясно между стената и тоалетната (Ура! Мога вече да прибера левия крак при десния!) и почва да сочи надолу с пръстче към мръсната тоалетна и после нагоре към голото дупе на сестра си и да вика „Аааааа ааааа“. И докато аз вече викам с пълно гърло „Инеееес, давааай! Не мога повечееее!“, решавам, че дребното може да пипне кенефа и го обръщам на „Не! Не! Нееее!“, измъквам десния крак, който ми е бил за опора на десния лакът и с него я залепям за стената. Само мога да предполагам какво си представят чакащите отвън, чувайки от кабинката „Даваааай!“, „Идваааа!“ , „Аааааа“ и „Не! Нееее!“.

Междувременно ръцете и гърба ми не издържат повече и слагам Инес на земята да разтърся бицепс и трицепс и пак с нови сили да пробвам. И точно тогава чувам „Мамо! Бързо!“, събирам последни капчици останали сили и я вдигам, но акото е само една стотна от секундата по-бързо от мен и от въздуха се изпльоква най-нагло на земята.

Приисква ми се да ревна, но трябва да евакуирам децата без да се приземят в него и да го събера с мокри кърпи. Акото е между краката ми, Голямото е във въздуха, а с десен крак все още съм притиснала Малкото, но някак успявам да се усуча от кръста нагоре и да оставя едното отляво и после да измъкна другото. Ровя за мокри кърпи, обърсвам дупето и обирам нещото от пода.

Приключи се…

Излизаме навън. От мен тече пот (физическо и емоционално напрежение плюс яке) и вървя най-отзад безмълвна и с празен поглед, но някакси очаквам, че поне вън ще бъда посрещната като участник от Биг Брадър - от тълпа и с овации и одобрителни свиркания. Ако не за резултата, то поне за добрите намерения и усилието. Нищо такова не последва. Отърсвам се от случилото се и се връщаме на пясъчника все едно нищо не е станало. Имам нужда да си полегна, а от деня са минали само… ДЕСЕТ… минути…

 

Както винаги, Scary mommy и блогърката Дженифър Тодрик удрят в десетката с кратък обзор на 6 фрази, които преди детето са означавали едно, а откак сте родители - съвсем друго. 

Последният път, когато казах на съпруга ми: "Да го направим!", двамата стояхме над могила от прясно ако, изхвърлено на килима от 2-годишното ми дете. Бяхме по средата на тренировките за използване на гърне и беше станало напълно ясно, че детето не иска да ака в тоалетната. И ето ни нас, изтъпанчени там, с жълти гумени ръкавици за миене на чинии и шише препарат за петна.

Откакто имаме деца, се улавяме да казваме думи, които винаги сме казвали, но сега звучат другояче. Ето топ шест фрази, които и за вас може да значат нещо друго след появата на децата:

  1. Да го направим.

Преди децата сте казвали тази фраза със секси глас, съблазнителен поглед и може би дори и мръснишко поклащане на ханша (ако сте от този тип мъже, като моя мъж). Щом се възпроизведете, все още го казвате, но това, което вече имате предвид, е, че има куп домашни задължения за вършене и те НЕ включват секса.

В кухнята все едно е избухнала бомба, пералното помещение всъщност дори не може да се види, защото е погребано под купища мръсно бельо, а дневната изглежда така, все едно хипермаркет за детски играчки е изсипал товара на камиона си там.

Изобщо не си събличай дрехите, спри да ми люшкаш ханш и слагай гумените ръкавици. Да се хващаме за работа. Имаме да чистим!

2. Уморен/а съм.

Преди да имате деца, може и да сте си мислили, че сте уморени. Не сте били уморени, глупчовци. Дори не знаете какво значи умора, докато нямате деца, които да управляват живота ви и да изсмукват живота от душата ви. Преди, когато сте казвали на човека, когото обичате, че "отивате да си лягате", това е значело, че ще полежите будни в леглото, може би ще почетете книга, ще поцъкате в социалните медии и дори ще се заиграете, ако другият също положи малко усилия.

Сега, когато вече сте родители, "уморен/а съм" означава, че наистина отивате да си лягате. Значи, че ще си затворите очите и ще спите. Наистина сте уморени и дори няма смисъл да се опитват да ви въвлекат в сексуална дейност, защото рискуват да загубят израстък. Ръка, крак, гениталии..., нещо със сигурност ще бъде отрязано, ако ви докоснат по неподходящ начин.

Уморена съм. Обичам те. Не ме пипай. Лека нощ.

3. Трябва ми питие.

Преди децата сте пиели за забавление. Тогава само сте си мислели, че имате проблеми: шефът ви е гаден, лщбовникът ви е изневрил с братовчедката, кучето се е изакало на килима, бла бла бла.

Кучето се изакало на пода? Детето ми, което е човешко същество, се изака върху мен днес. Преди на вас и вашият любим да ви хрумне брилянтната идея да си имате семейство, сте използвали всякакво извинение защо имате нужда от питие.

Сега, когато сме родители, ние пием с цел.

Причината да пием напитки за възрастни сега лежи в леглото си и си гушка одеалото. Със сигурност точно в този момент те са сладки и очарователни мъничета, но тръшкането, истериите и тийнейджърският бунт са истинските причини човек да си сипе.

Тъжно ти е, защото Стив пак изневери? На кого му пука. Стив е тъпак и всички се опитахме да ти го кажем. 

4. В настроение за секс.

Преди децата не се е налагало да имате кодова дума или реплика, защото "винаги бяхме в настроение". Обаче сега се налага да се измислят кодови фрази за пред децата, освен ако не ви се води ОНЗИ разговор с 5-годишно дете.

"Искаш ли после да поиграем на една игра?" не е приемлива фраза.

"Мъжът ми опита веднъж и в резултат синът ни отказа да си легне същата вечер, защото не искаше да изпусне "играта", която щяхме да играем", пише Дженифър Тодрик.

Искам да кажа... не го обвинявам, но това е просто грешен подбор на думи. Вече казваме неща като:

"Искаш ли да оправим леглото довечера? Глади ли ти се тази вечер? Да почистим мокрото помещение по-късно?"

Тези неща не звучат забавно на едно подрастващо хлапе, а и на никой възрастен. Което всъщност е целта.

Само се уверете, че с партньора си говорите за едно и също. Иначе може да се получи доста конфузно! Ако не сте го обсъждали предварително, жена ви може наистина да реши, че смятате да свършите нещо полезно за дома, като например да почистите мокрото помещение. Затова репетирайте и как го казвате:

"Искаш ли, таковата... нали... да позачистим мокрото помещение после, скъпа?"

(Добавете и повдигане на вежда и бавно намигване. Мокрото помещение трябва да звучи секси.)

Това ще помогне намеренията ви да звучат напълно ясно. 

5. Само най-необходимото.

Опаковането на багаж за почивка е като опаковане на багаж за евакуиране от града след зомби апокалипсис. Красимира вече е писала по темата - вижте текста ѝ Имам да оправям багаж и ми иде да се гръмна!

Опитвате се да опаковате "само най-необходимото" и бързо осъзнавате, че всичко, което имате, е необходимо, за да може тази почивка да мине безпроблемно.

Всеки от нас има нужда от всичко.

В това семейство сме четирима, което значи, че ни трябват около 17 чанти. Едно време почивките бяха почивки. Сега те са тест, за да проверите колко стабилен е бракът ви. Ако се върнете от почивката още женени, значи "почивката" е била успешна.

6. Обичам те.

Това е единствената фраза, която става по-добра след появата на децата. Само сте си мислели, че знаете какво е истинската любов, но не знаете, докато нямате дете. Това е друг вид любов. Когато казвате, че обичате котката си, това е същата любов, с която аз обичам шоколадово мляко.

Чувствата ги има и са изключително силни, но все още не сте изпитвали любов, която да изкара от вас всяка възможна емоция, която можете да си представите. Не го казвате, само за да го кажете. Това не са празни думи, казани ей така, между другото, или нещо, което казвате по навик. Чувствате го с всяка фибра на съществото си. Тези думи са най-добрите от всички.

Когато кажеш на едно малко детенце, че го обичаш, знаеш, че всички трудности и промени в живота ти, откак го имаш, си заслужават.

А сега искам още едно.

"Искаш ли.... таковата.... нали, да позачистим мокрото помещение после?"

Димитра Мирчева гостува на Майко Мила! с кратък, но ярък текст за едно позабравено от майките усещане, докато си "почиват" вкъщи по майчинство, а именно - емоциите от ползването на офисната тоалетна. Да, и жените имат нужди - ВСЯКАКВИ, и когато се върнат в офиса след две години отсъствие, трябва да усвояват наново разни трикове за справяне с физиологичните нужди. Няма вече меки кърпи, няма топла баня, здравей тоалетна с размери 1х1 и врата, в която си блъскаш главата, докато... ъъъъ... правиш, каквото правиш. 

*******************************

Когато след майчинство се завърнеш в обичайния си социален хабитат - офиса, те сполетява едно неудобство, за което не се беше сещала пред последните 13-25 месеца, а именно - достъпът до тоалетната.

Вече не си у дома, в непосредствена близост до топлата седалка и меки кърпи. И макар че сега поне никой не влиза с теб и не те гледа в очитеq хрупайки обикновена бисквита, все се намира някой, който да се изпречи на пътя ти в най-сублимния момент.

Точно затова предоставям този кратък наръчник за колеги, наречен “Жената в нужда”.

Aко една жена се засили изведнъж към тоалетната, никога ама никога не трябва да препречвате пътя ѝ.

Независимо каква е причината, тя има средно между 15” и 1 минута да стигне до там, да се дореди, да съблече шестте ката дрехи и най-накрая да свърши това, за което е тръгнала.

Така че, моля, не удължавайте агонията ѝ с вашето присъствие.

Сценарий №1

Малката нужда

Дори презряната “малка” нужда не бива да бъде пренебрегвана. Само си представете как в крайна сметка сте се добрала до тоалетното помещение и дори сте успяла да откопчаете бодито си достатъчно бързо, изведнъж се оказва, че всъщност от вас се очаква да заемете нечовешка поза, която е непосилна дори за опитен йога.

Налага ви се едновременно да придържате дрехите си далеч от чинията, да имате хартийка под ръка и да клечите с полуразтворени крака, едновременно хем клекнала, хем на пръсти, като в същото време сте извила глава на 90 градуса в две различни посоки, защото вратата е толкова близо до лицето ви, че можете да подушите всички ръце, които са я докосвали през последните няколко години.

Браво! Току-що успешно извършихте най-простичката човешка нужда. Сега само остава да си измиете ръцете с ледена вода и разреден сапун и да ги изтриете в задната част на панталона си (където има залепена дъвка).

Сценарий №2

Срамният

Разбира се, всички знаем, че жените не акат. Ама никога!

Или поне не така редовно и безпроблемно, както скъпите ни половинки. И ако след закуска с мюсли, две ябълки, фреш от нещо зелено, кафе и поредната доза пробиотик, синбиотик и комбиотик, все пак тялото реши да се отърве от шлаката, това винаги се случва някъде далеч-далеч от дома.

При всички случаи хич не е удачно да задържаш в себе си поничките от миналия четвъртък нито миг повече. Следователно се засилваш с бясна скорост от бюрото, през целия open-space, спираш да козируваш на шефа, поздравяваш клюкарката на офиса, почти притичваш през два етажа коридори и когато стигнеш до заветната тоалетна… повтаряш чинно всички стъпки от сценарий №1, но с малко повече хартийка.

Сценарий №3

Тексаско кърваво клане

Не, не съм твърде крайна. Тази стъпка трябва да се впише в специален закон за даване на предимство по път към тоалетната. Ако видите жена да става рязко по средата на разговора, с две трепетни движения да измъква от дъното на чантата си нещо тайно, да го крие (къде успешно, къде не чак толкова) в дланта си и да излита през вратата, като взима по три стълби едновременно, неразкрачвайки краката си за нищо на света… не стойте на пътя ѝ.

Не задавайте въпроси, не я черпете с бонбони (може да ѝ ги запазите за след това), не ѝ правете комплименти, не я питайте в колко е срещата, нито как е минал рожденият ден на детето.

Не правете нищо. Спрете на знак “Стоп” и пропуснете насрещното движение.

И ако след малко тя се върне с вързан на кръста пуловер, се правете, че нищо не сте видели и безмълвно оставете двата бонбона на бюрото ѝ.

Само след като всички колеги са минали горното обучение за реакция, този офис вече ще отговаря на описанието “удовлетворяваща кариера в модерен офис, с приветлив и отзивчив екип”.

Теодора Целова-Полард е гост на Майко Мила! с разказ за нейните перипетии по време на пътуване с деца в самолет. И преди да сте казали - ааа, вече не бяхме ли чели едни такива неща? (чели сте, разбира се - текстът се нарича С дете на летище и е с автор Михаела Георгиева), ще ви открехнем, че в днешния разказ действието се развива ПО ВРЕМЕ на полет и изобилства от ситуации, от които Теодора се измъква толкова умело, че ни скрива шапката! И така - ето какво може да ви се случи, когато пътуват по 6-7 часа в самолет с две малки деца!

*******************************

Ние сме едно от тези семейства, чиито баби и дядовци живеят в различни страни, а ние - в трета. Поради тази причина ние с мъжа ми сме навъртяли доста километри по пътищата, и по-точно - във въздуха. А децата ни още от бебешка възраст са редовни Пантелей пътници. Точно и поради тази причина вече се имам и за професионалист в категорията „летене с деца при времетраене над 2 часа".

Смятам, че времетраенето е нужно да се уточни, защото то си е като при олимпийските дисциплини – бягане на 100м, на 200, с препятствия и т.н.

Когато синът ми беше на около година за първи път ми се наложи да летя сама с него. Моята тайна за безстресово летене с деца за сега е:

„Забрави всички принципи и правила! В самолета детето получава каквото си поиска! Кока кола, шоколад, златни кюлчета.... уотевър!!!”

И поради това, че синът ми тогава обожаваше всякакъв вид копчета и лампички, прекарах почти два часа полет в поза „Поседнала е Тодорка със стомна на рамо”, за да може детето да натиска копчета и цъка лампички на поразия – важното е да мълчи или издава само звуци на удоволствие – това много помага да се спечелят симпатиите на останалите пътници!

Естествено, на няколко пъти чрез тези копчета привикахме стюардесата, но те скоро ни научиха, че вдигаме само фалшиви аларми и спряха да ни обръщат внимание.

След като вече бях професионалист на летенето с едно дете при времетраене +- 2 часа, дойде ред да повдигнем летвата. Случи ми се да летя сама с 2 деца – дъщеря ми на 5-6 месеца и синът ми - на 3,5 години. Трудността тук се повишаваше от факта, че синът ми имаше фобия към обществени тоалетни. А тоалетната в самолета прави преживяването едно още по-екстремно изпитание...

И така, както вече се досещате, качили сме се в самолета, точно сме се издигнали над облаците, аз съм доволна, че детето самичко стига копчетата над седалката, а бебето спи в слинга, и идва проклетата фраза:

„Мамо, пишка ми се!”

ОК, казвам си, изпитанието тепърва започва! Ще бъда спонтанна и ще импровизираме! Синът ми съответно, като видя в каква тоалетна го водя, побеля като платно и замръзна пред вратата. Хрумна ми, че може да се изпишка в единият от памперсите на бебето и му казвам: „Хайде да влезем вътре, а ти ще стоиш прав и ще пишкаш в памперса, като на едно дъво в парка!”

Явно зорът му беше много голям, защото идеята ми беше приета веднага! И така, тримата! – аз, бебето в слинга и той –влизаме заедно в тоалетната на самолета. Представете си само това акробатично изпълнение! Почувствах се като асистентката на един фокусник, която трябва да излезе от малката кутия, в която е била навряна на 3 ката.

Изкарвам памперс от раницата – ХА, ами естествено, че имах и раница на гърба! – сядам аз на гърнето като една бременна костенурка, свалям панталоните на детето и му подлагам памперса. Но уви, този памперс е предвиден за бебета, а не за капацитетите на едно почти 4-годишно дете, което не стъпва в обществени тоалетни.

Памперсът започва да прелива и започва да тече по краката му, и да попива в панталоните му! Запазвам спокойствие и си мисля, че все пак съм изкарала късмет, защото ако не попие в панталоните му, ще се налага да чистя пода на тоалетната! А нали и във вълшебната раница има резервни.

И така, след като сме готови с това препятствие и дори сме успели да преоблечем баткото, сядаме отново на мястото си и чакаме да ни дойде сандвичът с напитката.

Точно две секунди, след като синът ми си е получил сокчето, то се озовава разлято върху панталона му! НЕ се налага да напомням, че това бяха резервните панталони, нали?!

Трескаво попиваме каквото можем, използвайки каквото ми падне под ръка, и синът ми нацупва физиономията, защото му е мокро на дупето. Тук се налага пак да импровизирам и докато дясното ми око потрепва с нервен тик, започвам да усещам как електрически импулси прехвърчат между синапсите на мозъка ми.

Във вълшебната раница имаше едно тънко одеалце, което носех за бебето. Съблякох сина ми и го увих в него. През останалите час и нещо на полета държах гащите му в лявата си ръка, панталона - в дясната и ги въртях като перки на вентилатор. Добре, че въздухът в самолета е доста сух!! Сигурна съм, че това доста подпомогна дрехите му да изсъхнат точно преди кацане.

Слязохме благополучно от самолета, взехме си багажа и аз си помислих: „Брех, изкарах късмет, че малката проспа цялата одисея!”. В този момент тя се събуди, погледна ме с насмешка и повърна отгоре ми. През главата ми мина само една мисъл:

„Благодаря ти, маме, почувствах се като финалистите на Формула 1, които при награждаването се къпят в шампанско. Разликата между шампанското и леко пресечена кърма така или иначе вече не я помня! Още 2 минути и ви връчвам и двамата на баба ви!”.

cross