fbpx

В България липсва точна статистика каква е средната възраст за появата на първа менструация. „Все пак се смята, че тя настъпва, когато момичето е на около 12 години и половина, като напоследък се наблюдава тенденция за по-ранно начало“, обяснява акушер- гинеколожката д-р Диана Христова.

„Ако менструация не се появи до 15-годишна възраст и особено ако не са се развили вторичните полови белези – гърди и окосмяване, трябва да се извърши консултация с лекар“, допълва тя. Но още преди да настъпи този момент е добре децата да бъдат подготвени от родителите си за първия цикъл.

Менархе

Това трябва да стане поне година преди т.нар. менархе или първата менструация в живота.

„Ще кажете как да се прецени тази една година. Менструацията не идва изведнъж. Има различни промени преди това, които показват, че пубертетът е започнал. Нарастването на гърдите и появата на окосмяване са първите признаци, които дават сигнал за необходимостта да се проведе този разговор. Спокойно трябва да се обясни на момичето какво предстои и какво трябва да прави. В полза на децата би било и споделяне на собствения опит на майката“, казва д-р Христова.

Ако майките изпитват затруднения, винаги може да се посети специалист, който да обясни подробно и разбираемо за очакваните промени. Същото правило важи и ако се налага бащата да обяснява тези процеси. Той или е добре да се запознае подробно с това, което предстои в живота на момичето, или да потърси близък или специалист, който да даде указания вместо него.

При около 20% от момичетата през първите две години месечният цикъл може да не е особено регулярен, т.е. да се появява на различни интервали. Причината, уточнява д-р Христова, се дължи на незрялост на регулаторните механизми в подрастващия организъм и на по-високата честота на т.нар. ановулаторни менструални цикли (в които липсва овулация) именно в този период.

При над 80% от момичетата менструацията става редовна до края на шестата година. При момичета, чиято първа менструация настъпва рано, се постига по-бърза регулация.

Нормално е менструалният цикъл да е с продължителност от 21 до 35 дни (средно 28 дни), като се броим от първи ден на кървене до първи ден на следващото кървене, а продължителността на самата менструация е от 3 до 7 дни, средно 5 дни.

Има случаи, когато менструацията идва повече от веднъж в месеца.

„Два пъти в месеца менструация може да се появи, ако например е дошла в началото и след това в края на месеца, особено при по-кратките интерменструални интервали.

При всички случаи, в които кървенето е продължително, обилно, на по-кратки интервали от 21 дни и води до субективни оплаквания – отпадналост, световъртеж, трябва да бъде извършена консултация със специалист“, уточнява лекарката.

Ако цикълът е болезнен, това невинаги означава признак за друг здравословен проблем.

Дисменореята (болезнена менструация) бива първична и вторична. Първичната се появява още в началото, скоро след първа менструация, когато циклите станат овулаторни.

Характерна е липсата на органична патология. Обичайно симптомите са най-силно изразени първите два дни от менструацията – болки ниско долу в корема, в бедрата, както и гадене, а в някои случаи повръщане. Преди да се постави тази диагноза, трябва да се отхвърлят някои други причини за болки по време на менструация – вродени обструктивни заболявания, ендометриоза, заболявания на съседни органи, което налага консултация с лекар.

Вторичната дисменорея се появява по-късно в живота и е израз на патологично състояние в организма на жената – ендометриоза, аденомиоза, възпалителни заболявания – тазово-възпалителна болест. Обичайно се развива след края на пубертета (след 20-годишна възраст), като в предходните години не е имало такива оплаквания. Характерно е, че болка не се изпитва само по време на менструация, а и извън нея.

Спортът по време на менструация

Спортуването в цикъл, дори болезнен, се оказва, че не само е подходящо, а дори е препоръчително. „Основна първа линия в повлияването на болезнената менструация е активното движение. И то именно в дните, когато болката е най-силна“, казва д-р Диана Христова.

Първи профилактичен преглед

По думите ѝ, първият профилактичен преглед на момичето трябва да бъде извършен няколко седмици след раждането на детето, особено ако това е първо дете за семейеството. В това време се обяснява на родителите за правилната хигиена, за състоянията и заболяванията в тази област, как да не допускат появата им и кога да доведат детето на преглед. Тези въпроси могат да бъдат обяснени и от педиатъра на бебето.

Необходимо е да бъде извършен профилактичен преглед и в началото на пубертета при появата на развити вторични полови белези или при първата менструация в живота на момичето.

„Много са състоянията, при които трябва да се посети лекар. И понеже децата неглижират или все още не знаят кога трябва да посетят специалист, идва ролята на родителя – да оцени кога детето има нужда от посещение при гинеколог. И не е нужно момичето да има оплакване, за да дойде при нас. Профилактиката е от особено важно значение“, допълва д-р Христова.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Богдана Калъчева ни споделя чудесното писмо, което пише до сина си, навлизащ вече в тийнейджърската възраст.


Мило мое момче,

Вече навлезе в онази странна възраст, когато не знам дали все още мога да хвана ръката ти пред хора. Продължава ли да минава за нормално да ти казвам, че те обичам, когато те оставям пред училище? Присмиват ли ти се приятелите ти, когато ми се обаждаш по телефона и ме наричаш „маме“? Още ли изпитваш желание да набереш първо моя номер, когато имаш проблем или се удариш?

Често съм отсъстващата майка.

Учителката. Тази, която е някъде с други деца за седмица или две. Писателката. Тази, която за пореден път пътува сама в преследване на свои цели. Наближава моментът, в който ще ми кажеш дали ме разбираш, или моите отсъствия са били и продължават да бъдат сред болките в живота ти.

Ще ме обвиниш ли за пропуснатите рождени дни? Успях ли да ти покажа, че семейството е важно и всички възможни посоки губят смисъл, ако няма къде да се прибереш? Не е ли когнитивен дисонанс ситуацията, в която майка ти твърди, че си важен, но не е до теб в специалните ти дни? Или съм успяла да засея в теб зрънцето на търсещ, неспокоен, скитащ дух? Или пък съм допринесла обществото ни да се сдобие с още един неудовлетворен възрастен. Все още не знам кое от двете ще бъдеш ти, но ми се иска да вярвам, че си запомнил историите за пътешествия (физически и духовни), които съм ти разказала, местата, които съм ти показала, както и преживяванията, които сме споделили. И, надявам се, тези спомени ти носят удовлетворение и смисъл. 

Често съм майката с очакванията.

Моята огромна антибиблиотека вече те притиска с настойчивото си подканяне да прочетеш поне част от книгите, които аз не съм успяла. Знаеш кои са неосъществените ми пътувания и нереализираните планове. Ако корените ти са по-силни от крилете ти и никога не пожелаеш далечни пътища и не прочетеш натрупаните книги, какво ще ни свързва?

Знаеш ли, че прословутият „майчински инстинкт“ не е даденост и не се появява задължително с раждането на детето? Връзката майка – дете се изгражда. Имаме ли я? Успях ли да те чуя, когато през изминалите години ми казваше какво е важно за теб? Документирах първите зъбчета и първите стъпки, но запомних ли първите ни общи победи? И още по-важно – успях ли да разбера къде свършвам аз и къде започваш ти? Ти разбра ли кои мечти са мои и кои твои, кои са моите очаквания към теб и кои са очакванията, които ти отправяш към себе си и своето бъдеще?

Не спирам да се питам за връзката, за спойката помежду ни.

Какво ни свързва и ще продължава ли да ни свързва след онази точка, в която пътищата ни ще поемат в отчетливо различни посоки? Не съм мъжката фигура в живота ти, която би следвало да имаш за ролеви модел. Не съм те учила да караш колело и няма да ти покажа как да се избръснеш за първи път, когато му дойде времето. Жените, смятат учените, използват повече думи и говорят повече от мъжете. Само това ли ще ти остане от мен? Приказки (празни и недотам безсмислени)?

Знаеш ли, момчето ми, силата ми действително е в думите, не е в точните науки. Въпреки това, мисля си, онова, което ни свързва, не може да бъде вербализирно. Останалите може би никога няма да го видят, но аз ще го съзра в бъдещите ти избори. Най-вече когато ми покажеш жената на живота си. Ако си избереш търсеща и непримирима, ще знам, че си бил щастлив с майката, която винаги съм била за теб. 

Аз съм майката с многото въпроси. Ти си отговорът. 

Обичам те!

Мама

Най-големият проблем, когато имате тийнейджър, не е дали иска да се къпе или да учи. Не е дори честата смяна на настроенията. Най-големият проблем е комуникацията, пише The Guardian. Ако въобще я има, разговорите са напрегнати и натоварени, но най-често диалогът просто отсъства. Тийнейджърът често е като затворена книга – не иска да говори и се крие в черупката си.

И все пак има ефективни начини да започнете разговор с вашия тийнейджър. Преди всичко трябва да сте чувствителни, самоосъзнати и искрено заинтересувани от създаването на диалог. Защото това също е ключово. Иначе просто ще имате възможност да кажете какво мислите по даден проблем. Без въобще да стигнете до тийнейджъра. 

За да разберем как да разговаряме по-добре, поискахме съвет от двама експерти. Искаме помощ за подходящи въпроси за започване на разговор. И как да продължим след това. Ако трябва да обобщим съветите им в едно изречение – по-малко от вас е по-добре.

Говорих с моя приятелка, която казва, че социалните медии са вредни. Какво мислиш?

Ако искате да отворите тема с вашия тийнейджър, използвайте „третото лице в стаята“. Това е съветът на Фиона Хана, клиничен директор и основател на Teenage Mental Health. Ако това, което казвате, звучи твърде силно, детето ви пуска в действие защитен механизъм. Така че вместо да го предизвиквате, търсете нещо общо.

„Искате да предизвикате дискусия за нещо – трябва да се случва естествено. Не „сядайте да говорите“ с тях, защото това може да стане много антагонистично.“

Добър трик, казва Хана, е да говорите, когато сте рамо до рамо, а не лице в лице. Например когато сте на разходка, разчиствате кухнята или шофирате.

Има ли работа, за която мислиш, че си роден?

Тийнейджърите не понасят въпросите, които и вие не сте понасяли на техните години – какво харесват в училище, какво искат да правят, когато завършат, и т.н. Това, което работи, казва психотерапевтът Стела О’Мали, автор на What Your Teen Is Trying to Tell You („Какво иска да ви каже тийнейджърът“), е да разширите хоризонта, което ще направи въпроса не толкова страшен. Друг подходящ начин е да попитате вашия тийнейджър каква друга работа би била подходяща за вас според него. Това наистина отваря много теми.

Ако беше родител, какви правила би задал за екраните?

Завъртете перспективата, предлага О’Мали, и оставете тийнейджъра да помисли за някой проблем от друг ъгъл. „Това, което обикновено откривам, е, че детето по природа е много по-разумно, отколкото родителят очаква, че ще бъде“, казва тя. „Често детето ви всъщност е осъзнало много повече от това, което сте му казали, отколкото си мислите. Родителите са склонни да подценяват влиянието, което имат върху децата си, пък били те и в тийнейджърска възраст.

Кое е най-изненадващото нещо, случило се през детството ти?

Интересното е, че това, което смятате вие за най-изненадващото в детството на вашето дете, може да не е отговорът, който то дава. „Често може да е случка, което сте пропуснали – от училище или свързана с приятел“, казва О'Мали. „Този въпрос може да бъде прекрасен начин да накарате детето си да размишлява върху детството си и как то се е отразило на човека, който е сега.“

Какъв е най-добрият начин човек да загуби девствеността си?

Понякога, казва О’Мали, родителите се страхуват да започнат разговори за секс. Причината – смятат, че по някакъв начин ще насърчат поведение, което принципно не одобряват. Но тийнейджърите са наясно със секса. И за съжаление за твърде много от тях първият секс е нещо, което просто трябва да се свърши. А това впоследствие може да доведе до обстоятелства, за които съжаляват.

Когато бях на твоята възраст, бях изключително самотен. Случва ли се нещо в живота ти, за което никой не знае?

О’Мали силно подкрепя идеята да се споделяте с детето си. Да бъдете честни за собствения си живот и трудните моменти, грешки или провали. Ключовото, когато искате да помогнете на детето си, а не просто да разказвате собствената си история, е да споделяте истински случки. Аз казвам малко за мен, ти казваш малко за теб. Това е и добър начин да поддържате естествен разговор с тийнейджър.

Друг съвет от О’Мали е да помните защо искате да говорите. Не бързайте да запълвате мълчанията. Не бомбардирайте детето си с вашата „мъдрост“. Осигурете му пространство и се откажете от себе си, освен когато наистина е полезно.

Хана се съгласява: „Практикувайте активно слушане. Дайте пространство на детето си да говори. Помислете какво е казало, преди да отговорите“.

Какво мислиш за случващото се с нашата планета?

Тийнейджърите мислят за изменението на климата и много от тях, казва Хана, са притеснени. Тоест, може да бъде полезно да го обсъдите. „Трябва да вземем мерки – това е сериозна ситуация. Но не искаме детето ни да се страхува, че сме на ръба на изчезването“, казва тя. Изслушайте детето и имайте готовност да говорите за това какво могат да направят хората.

Защо мислиш, че този човек/учител/приятел се държи така?

Ключът към тези разговори, казва О’Мали, е да насърчите вашия тийнейджър да мисли за нещата отвъд очевидното. „Каквото и да отговорят, искате да стигнете по-далеч: „Каква е причината?“. Защото зад гнева обикновено стои страх. Можете да помогнете на детето да се замисли.“

Опитайте се, казва Хана, да го накарате да види нещата по различен начин. „Може би някой е имал лош ден и има нужда от помощ, а не от осъждане.“

Ако беше роден в друго семейство, щеше ли да си различен?

Чудесно е, ако тийнейджърите осъзнават какво представлява семейството им. Какви са ценностите ви, какво е важно за вас като семейство, как се различавате от другите семейства. „Искате детето да помисли как е повлияно от факта, че е част тъкмо от това семейство. По този начин помагате за изграждането на самосъзнание и самопознание“, казва О’Мали. „Можете да поставите въпроса в рамката „семейство“, но всъщност става въпрос за самото дете.“

Какъв щеше да е животът, ако имаше братя и сестри? Какво щеше да е различно, ако беше най-голямото или най-малкото дете?

Дори тийнейджърът, който никога няма да разкрие нищо, ще се хване на кукичката, казва О’Мали. „Ще киселее известно време за другите деца и как им е по-лесно или по-добре. Това ще накара всяко дете да говори“, казва тя. „И помнете, че не търсите да извлечете нищо от този разговор или от който и да е. Става дума за насърчаване на саморефлексия. Не трябва да има цел.”

„Опитайте се да не давате отговори или решения на проблемите, които сте обсъждали“, предупреждава Хана. „Вие не се опитвате да „оправяте“ нещата вместо тях. Тийнейджърите трябва да се научат да се справят сами с живота. Това, което можете да направите, е да им помогнете да обмислят някои неща.”

Източник: The Guardian

Теодора Илиева ни разказва истории за влюбения си тийнейджър. Как се започва една връзка, през какви етапи и през какви перипетии минава тя. След това дава правила и съвети, които могат да помогнат, ако вашият тийнейджър е в подобен етап от живота си.


Срещнаха се на първия учебен ден в осми клас. В двора на новата за нас гимназия имаше разлепени плакати с лицето на жена „Преди и след наркотиците“. „Преди“ изглеждаше като хронично недоспала зад бюрото си далтонистка, а „след“ периодът ѝ беше белязан от сресана с миксер коса и бушон на окото. Ако зависимостта я беше накарала да се усмихне, тази пародия на социален апел сигурно щеше да включи и шахматни зъби. Някой си беше направил труда да проведе нелепа микрокампания срещу наркотиците, но не и да постави табела с указания къде се събират класовете по паралелки.

С още една майка се намерихме, след като в отчаянието си бяхме започнали да заговаряме тийнейджъри, потенциални съученици на нашите. „Мислех да го пусна сам, защото вече е голям, но като гледам как се сви при вида на тоя хаос и толкова непознати, добре че дойдох за подкрепа“, каза тя. „Той буквално се парализира, пуска косата пред лицето си като перде и спира да общува. Малко ми е притеснено за него.“ 

Говореше за Христо, смугъл тийнейджър, чиято коса не беше чак толкова избуяла, за да не видя одухотвореното лице под нея

„И Светла ме взе за реквизит, трябваше да съм скатана в някой ъгъл и да я гледам как ми маха като президентша, но с тая липса на организация се наложи да движим в комплект“, отвърнах аз. Светла и Христо почти не се погледнаха. Докато течеше срещата с класната им, писах на дъщеря си, че Христо май е кей-поп фен. Това я накара да наостри уши. „Поне не е локален“, отсече тя и потвърди, че са разменили телефони. В следващите два месеца не спряха да си пишат. 

Харесах моментално това момче. Беше от породата, в която емоционалната интелигентност все още държеше преднина на развитие пред мустаците и клипчета в TikTok как помпа бицепс. Със Светла си приличаха като темперамент – интроверти с жестоко чувство за хумор, които пишат домашните си сутрин в колата, два светофара преди училище.

Христо влезе индиректно у дома първо под формата на доста сполучливи карикатури на поп звезди, правени в колаборация със Светла и оценени с отличен по рисуване. После канонадата му от гласови съобщения го превърна в третия ни формален гост, докато гледахме сериали привечер. Светла слагаше слушалки, за да го чуе, и спираше епизода, за да не пропусне нещо. Изчаквах тактично. Близостта им ме забавляваше. 

Започна да го споменава все по-често. 

Пратила го на шега да ѝ купи баничка, той се върнал и с мъфин бонус

Взели да ги питат дали не са гаджета, обяснили на класа си, че са „братовчеди“ и не си усложняват живота „като брата и сестрата от „Игра на тронове“. След това Светла се изнесе от нас с краставица в раницата. „Накъде с тоя зарзават? По предприемачество ли ще готвите?“, питах я. „Не, с Христо ще правим таратор в междучасието, на двора“. Христо обаче се усетил, че не е здравословно да разнася нож и други хладни оръжия от домашната кухня и кулинарният им експеримент пропаднал. 

Разбрах, че момичето ми преживява първото си увлечение, когато ми разказа, че на шега с нейна приятелка отишли да търсят къде живее Христо. Той им дал груби насоки, не адрес. Девойките го намерили лесно, а и ние сме в съседни квартали. Да отделиш половината си ден, за да локализираш блока на едно момче и да смениш чата с него с разговор от балкона, не е като да гледаш ютюбъри в захлас под одеялото. Тук бяха инвестирани емоция, интерес и време. 

Бяха започнали да се влюбват, без да го знаят. Разбрах, че интуицията ми работи безпогрешно, когато Светла стана доста докачлива, щом подметна нещо от типа на „Христо защо не дойде на гости, ще счупите по някой пръст с чат“. Продължихме да гледаме сериали, но при записано гласово тя вече не слагаше слушалки, а директно излизаше от стаята и се усамотяваше за отговор. 

Тяхната история е в развитие и все още без драматичен обрат, но ме накара да се замисля. Всички сме били там, с глава в облаците и корем, залепнал за гръбнака, защото сме си мислили за него/нея. На 14? На 15 или 17? Възрастта е тото, което любовта не играе. Когато преживяваме това приключение като родители обаче е различно. 

Какви са етапите на влюбването при тийнейджърите?  

1. Увлечение

В този начален етап се харесват от дистанция. Доста често не подозират и въобще не разбират, че някой друг тийнейджър е привлечен от тях. Вероятно е и въобще да не общуват помежду си. Разсеяност, резки смени на настроенията, системно споменаване на „увлечението“ пред приятели и у дома са част от признаците.

2. Свързване

Тук периодът на лутане приключва, тийнейджърите събират смелост да осъществят контакт. Започват да общуват и да градят отношения. Това е етапът на флирт, в който те намират дребни, но красноречиви начини да покажат на другия, че го харесват. Свързването би могло да се случва в училище, в приятелска компания след часовете, онлайн чрез чатове, в социалните мрежи.

Това е фазата, в която тийнейджърът може да изпита зверски стрес от отхвърляне и да влезе в омагьосан кръг от въпросителни дали въобще да афишира симпатията си пред другия.  

По време на този етап родителите ще наблюдават детето си в доста разсеян, нервен и докачлив режим. То може да анализира с часове случаен разговор по време на обяд или да изгуби цяла вечер, опитвайки се да разгадае с помощта на приятели какво е значението на коментар, оставен от другия човек под негов пост. 

3. Скок 

В тази фаза връзката започва – двамата най-накрая са намерили начин да покажат, че се харесват и искат да си гравитират по-често в полетата. Започват да прекарват някакво формално време заедно, сами или сред приятели. Еуфорията и вълнението от тази споделена близост могат да рефлектират в неспокоен сън, липса на апетит и мрачни настроения вкъщи. 

4. Клик

Toва е най-дългият период в тийнейджърската връзка. Партньорите вече са „кликнали“ емоционално, опознават навиците си и се чувстват все по-комфортно един с друг. С укрепването на чувствата и доверието между тях се появява и желанието за секс. 

Принципно в този период се очаква тийнеджърът да е по-спокоен, но като всяка хормонална бомба кризите следват една след друга. Най-вече заради липсата на опит да разграничат сексуалното привличане от истинска любов.

5. Безпокойство

В определен момент един от двамата във връзката може да се обостри и издразни, да се почувства като в капан. Или просто да бъде привличен към други хора. Единият да е по-отдаден, а другият да гледа на тези отношения като на парти тест. В емоционалната зрялост на подрастващите има космически разлики и така се объркват представите им за това с какви темпове трябва да се развива връзката.

В тази фаза розовите облаци вече се разсейват и прехвърчат първите гръмотевици в отношенията. С наближаването на раздялата родителите ще посрещат у дома един доста по-раздразнителен, тревожен и тъжен тийнейджър. 

6. Раздяла

Най-болезненият етап в отношенията може да настъпи внезапно или с отложено действие. Независимо дали раздялата се случва по взаимно съгласие, или е едностранно решение, тя звучи като присъда за всеки тийнейджър. Агонията е още по-голяма, ако новината, че връзката приключва дойде под формата на съобщение, а не в личен разговор. 

Когато това се случи, налице са няколко опции за поведение:

  • оттеглят се да страдат в усамотение и са в леглото по цял ден;
  • плачат непрекъснато в ситуации извън контекста на любовната им драма – например, ако ги поканите за снимка пред хабитата на слона в зоопарка и сте малко по-настоятелни да ги гушнете; 
  • показват гняв и агресия;  
  • и най-притеснителното – появяват се признаци на желание да се самонаранят. 

Подкрепата на родителите тук е изключително важна.

Част от най-здравословните начини за реакция на първата тийнейджърска любов са: 

  • да я валидирате и да се радвате заедно с децата си;
  • да ги поощрявате да пренесат отношенията си в офлайн режим;
  • да ги уверявате, че могат да говорят с вас за всичко;
  • да ги предпазвате от токсични отношения, в които партньорът е твърде обсебващ и ревнив или отдалечава детето ви от неговите приятели, опитвайки се да го контролира;
  • да очертавате линиите на здравословните отношения, в чиято основа е приятелството и грижата. Че е нормално когато партньорът им каже „Ще ти звънна по-късно“ или „Да се видим през уикенда“, това да е реално обещание и план, а не отбиване на номера. И че не бива да влизат в ничии игрови схеми, само за да поддържат интерес към себе си.
  • да им напомняте, че в реалния живот любовта не се случва като на кино. Ще имат спадове и кризи и това е ОК. Защото любовта е истинска и оцелява във времето само ако се чувстваме свободни да сме себе си в една връзка и ни обичат с всичките ни странности.
  • да ги насърчавате да развиват интересите си извън връзката – било то спорт, изкуства, чужди езици. Проявявайки постоянство в извънкласните си активности и поддържайки контакт с приятелите си, тийнейджърът развива самочувствието си. Така опасността да зависи от одобрението на гаджето си става значително по-малка. 
  • да споделяте опита си в точния момент и без да звучите назидателно или подигравателно. Не налагайте мнението си, не омаловажавайте чувствата им. И на другия полюс – не ги затрупвайте с информация за това как функционират мъжът и жената интимно. Просто ги уверете, че не бива да правят нищо, за което все още не са готови.

Какво научава един тийнейджър от влюбването 

Тийнейджърската любов в част от съзряването, формирането на идентичността и сексуалната ориентация. Психолозите неслучайно я сравняват с чиста форма на себеопознаване. И докато подрастващите минават през доста турбуленции в този период, те извличат и ментални ползи. Развиват комуникационните си умения, учат се да правят компромис, изграждат емпатия към другите, затвърждават ценностите си. Всичко това е от изключително значение за връзките, които създават като възрастни.  

Вярвайте им и им дайте лично пространство, но в определени граници

Границите могат да варират в зависимост от възрастта и степента на зрялост на вашия тийнейджър. По-малките имат нужда от по-сериозна намеса в ритъма им на срещи, както и от присъствието ви (индиректно или не), за да се чувстват безопасно във връзката. При по-големите може да работи налагането на вечерен час и преглед на съобщенията им при нужда.  

Семействата имат различно схващане и правила за сексуалността на подрастващите. Споделете ги с тях и покажете, че са важни за вас. Обяснете защо. Впоследствие отговори като „Защото така казах“ или „Защото си твърде малък да разбереш“ няма да работят за добрия социален климат вкъщи.

Бъдете до тях, когато са сломени 

Най-лошото нещо, което родителят може да направи, е да омаловажи ефекта от раздялата върху детето. Да, знаели сте, че тази връзка ще е с кратък срок на годнoст и че това ще е един от десетките пъти, в които вашият тийнейджър ще се влюби. Но той все още няма зрелостта за тази перспектива. Страда неистово и има чувството, че светът е свършил. Ролята ви в този драматичен момент е да сте подкрепящи и да му напомняте колко трансформиращо е било това преживяване за него. Ако тийнейджърът може да изрази скръбта си свободно, ако се чувства чут и разбран, ще се възстанови много по-бързо.


Съдържанието е базирано на текста Teenage Role and Relationships: What Parents Can Expect.

Зададохме горния въпрос на няколко души, реализирали се в различни професионални поприща. Върнахме ги назад във времето и полюбопитствахме какво си спомнят от първата си работа като деца или младежи и какво са научили от нея. 

В Майко Мила смятаме, че първата работа може да те научи на много неща, които после да използваш в професията, в която си решил да се развиваш, дори и тя да няма нищо общо с първото ти занимание. Покажете тези кратки истории на някой тийнейджър покрай вас, който се колебае накъде да поеме и дали изобщо да се хваща на работа, защото може и да са му полезни за вдъхновение. 

А вие спомняте ли си каква беше първата ви работа, какво си купихте с първите изкарани пари, какво научихте…?


Камен Алипиев–Кедъра

Журналист и спортен коментатор, който няма нужда от представяне, защото всички си го спомнят много добре от ефира на БНТ. В момента коментира баскетбол, води две радиопредавания, както и различни събития и има свободата да съчетава всичко това.

Първата ми работа беше асистент-режисьор в рекламата на тогава още само БТ, а не БНТ. Започнах през февруари 1987 г. още ненавършил 21, веднага след казармата. 

От тази първа работа научих страшно много неща за телевизията, които ми помогнаха изключително, без дори да си представям, че ще остана на „Сан Стефано“ цели 32 години и половина. 

Най-важният урок получих от режисьора Найчо Токин. Тук ще има тавтология – той ме извика един ден и ме попита кое според мен е най-важното в живота. И след доста тъпия ми отговор, че най-важното е да има купон, пари и готини гаджета, отговорът му беше, че най-важното е да си намериш работа, която ти дава смисъл и удовлетворение! Е, аз я намерих преди няколко години и още се занимавам с нея.


Оля Малинова 

Мнозина я познават като управляващ партньор в „Трастена“. (Има ли нужда да обясняваме какво е „Трастена“? Ако все пак се налага, трябва да знаете, че ако ще си купувате плодово вино, то нека те да са го правили.) Но втората ѝ работа е още по-вълнуваща и започва като хоби, но вече си е съвсем сериозен ангажимент – от няколко години Оля се занимава със стендъп и разсмива хора от сцените на клубове и зали. 

Първата ми работа беше много, много отдавна. Бях ученичка и майка ми живееше в Кипър. Ходех при нея всяко лято през ваканциите. Още като бях на 13–14 години, тя ми каза, че трябва да работя, за да си имам мои пари и да мога да си ги харча както си искам. За мен концепцията за собствени пари беше много привлекателна и започнахме заедно да търсим работа. 

Кипър е остров в Средиземно море и основният поминък там е туризъм. Всяка година населението се утроява и хотелите и курортите се пълнят с туристи, които почиват активно. Още на първата седмица отидохме при приятел на майка ми, който държеше водни спортове на един плаж пред огромен хотел. Човекът се съгласи и ме прие да се уча да бъда инструктор водни спортове. 

Всеки ден сутринта ме караше да плувам до дълбокото и да се връщам, постепенно ми обясни устройството на джетовете и как да ги карам, след това как да закачам надуваем банан за моторна лодка и как да карам моторна лодка. След като знаех базовите неща на водните спортове, моята задача беше да ги продавам. Ходех от чадър на чадър и от шезлонг на шезлонг, представях се на хората и им разказвах какви атракции предлагаме. Уговарях се с тях за определен час и ги инструктирах как да карат джетове. Слагах и свалях милиони спасителни жилетки всеки ден, говорех със стотици хора и вечер се прибирах скапана, но много щастлива, защото бях изкарала 20 кипърски лири, което бяха много пари по онова време. 

Работата ми ме научи да продавам. Да отидеш до двойка, която си спи на шезлонга и иска да почива, и да им продадеш возене на надуваем банан, от който със сигурност ще ги събориш, изисква търпение, увереност и да си мил и възпитан. Тази работа продължи поне три лета – всяко лято по време на ваканцията. Английският ми език стана на много добро ниво, започнах да разбирам и гръцки и плажът стана моя втори дом. Научих се как да спасявам костенурки, оплетени в рибарски мрежи, и как да скачам по вълните с джет, познавах всички морски работници в района и се чувствах част от едно страхотно общество, за което слънцето, пясъка и солената вода бяха източник на прехрана и лятото беше най-активният, най-изморителният и най-благодатният сезон. 

Най-ярко помня глада. Тогава бях слабичко, хилаво момиченце и според мен горях по поне 5000 калории на ден. Гладът след водни спортове беше най-големият глад, който съм изпитвала. Тогава открих любовта си към клуб сандвич и пържени картофи.

След няколко сезона смених работата и станах спортен аниматор в същия хотел. Вече имах увереност как да ангажирам хората, да им организирам турнири и спортни активности и да печеля повече пари. 

Щастлива съм, че имах възможност да работя от толкова малка. Още повече в чужбина. Щастието да си дадеш заплатата за цяла седмица за една риза Mango не може да се сравни с нито един клуб сандвич на този свят.


Самуил Петканов

Най-приятно лудият мозък в българския ефир и онлайн пространство. Човекът зад „Не!Новините“ е и водещ в „Дарик“. Освен това е автор на три книги – „Съвременна българска митология“, „Гарванът, който можеше да спира времето“ и „Съвременна българска митология том втори“.

Първата ми работа беше в ученическите години по време на лятната ваканция. Състоеше се от двумесечен ангажимент за един проект, който така и не се осъществи – създаването на спортна онлайн енциклопедия на базата на „Уикипедия“. Моята задача беше да намирам и събирам данни и да въвеждам статии. 

Научих се, че в Столичната библиотека на „Славейков“ определени книги не може да се взимат, та трябваше да преписвам неща на ръка, защото нямах лаптоп. Оттогава не ходя в библиотеки.


Камелия Калайджиева

Главен счетоводител и управител на счетоводната си кантора „Формейт“ ООД. Повече от 20 години работи за себе си и това ѝ харесва страшно много.

Започнах да работя във втори курс студент, когато учех специалност „Счетоводство и контрол“ в УНСС. За мен беше голям късмет, че една моя състудентка успя да ми съдейства да стажувам в счетоводната кантора, където тя работеше. Разбира се, безплатно. В далечната 1998 г. така се случваха нещата. Но аз бях на седмото небе, защото много исках да се науча да работя счетоводство. 

В началото колегите малко се чудеха какви задачи да ми дават, защото аз още нищо не можех. Заподскачах от радост, когато един колега каза: „Хайде, ела да лепиш отчети от касовия апарат в касовата книга“. Цял ден лепих съвестно касови отчети за няколко години – никога няма да го забравя. Колегите бяха прекрасни за разлика от шефката – дребнава стара мома, която беше доста мнителна. Тя никога не крещеше, но говореше през зъби на всички колеги, гледайки злобно. Винаги беше убедена, че някой изнася тайно кламери и химикалки от офиса. 

По онова време още нямаше електронни подписи и всичко се случваше на място на хартия в данъчната служба. По този повод, тъй като аз бях „заекът“, все мен пращаха. Нямаше и системи за управление на опашките и доста често се случваше да има големи опашки, особено когато приближаваше крайният срок. Накрая се връщах в офиса, каталясала от висене права и изслушала житейските проблеми на хората пред мен и зад мен, а шефката ми вдигаше скандал, че прекалено много съм се забавила и явно нещо съм скатала. 

Там някъде си казах, че някой ден, ако успея да си направя собствена счетоводна кантора, ще купувам на колегите си винаги колкото кламери поискат и никога няма да ги обвинявам, че скатават, базирайки се на собствените си предположения или предразсъдъци. 

Към днешна дата мога гордо да заявя, че съм изпълнила това обещание пред себе си и колегите си и сбъднах, както собствената си мечта, така и помогнах на колегите си да сбъднат техните. И съм благодарна всеки ден!


Гергана Турийска

Поетеса, основателка на инициативата „Пощенска кутия за приказки“ и на едноименното издателство, предприемач. Един от познатите гласове, минали през ефира на БГ Радио, и едно от познатите имена, отговорни за написването на някои от най-емблематичните текстове в съвременната българска музика.

През далечната 2000 г. бях на цели 16 години, когато се наложи да започна да си изкарвам парите сама. Тъй като бях още ученичка, вариантите не бяха много. Учех в Текстилния техникум в София, но компанията, с която се мотаех, беше от Испанската гимназия. Училището им имаше традиция на всеки свой празник да организира концерт с училищни групи. Така от концерт на концерт се запознах с много непрофесионални тийн музиканти, някои от които се превърнаха в професионални по-късно. Още тогава пишеха авторска музика. Аз междувременно пишех поезия и от дума на дума започнаха да пишат песни по моите стихове. 

Така дойдоха и първите ми професионални поръчки за лирики. Само след година бях на правилното място, в правилния момент и създадох текста към песента „Ти“ на Нина Николина. Оттам насетне всички искаха да пиша. Имаше месеци, в които пишех по 10 и повече песни. Но такова беше времето тогава – към българската музика имаше голям интерес.

Тази ми първа работа на поет ме отведе в телевизия ММ, където ми предложиха работа след едно интервю, което дадох на Роро. Беше много вълнуващо, защото това беше любимата ми телевизия и винаги съм си мечтала да бъда част от екипа им. 

Работих там 3 години – пишех музикалните новини за рубриката „Музинки“, впоследствие станах и изпълнителен продуцент на следобедния блок. Когато телевизията спря да съществува, ме поканиха да водя собствено предаване в БГ Радио, понеже ме припознаваха като човека, който най-много е помагал за ефира на българската музика в телевизията. Това продължи 5 години. 

Паралелно пишех за списания, сайтове, издадох книга, измислих „Пощенска кутия за приказки“, а в момента, на всичкото отгоре, организирам цели фестивали и менажирам Лятното кино в Царево. Направо не смогвам. Но винаги това съм искала – динамика, приключения, шум, пътувания и приятели, с които да работя. В момента имам две фирми и с мен по моите проекти работят шест човека. 

Така че, ако сте поет или поетеса и не смятате, че това е сериозно начало на вашия професионален път, аз бих поспорила. Човек може всичко, стига да не се отказва. Но най-вече да не се доверява на концепциите на другите. Те нищо не разбират.

Някой ден може да се окаже, че колелото така се е завъртяло, че сега от вас зависи началото на нечий професионален път. Това е сериозно мерило за успех. 

Желая ви го!


Елена Нейкова

На визитката ѝ пише „Маркетинг, PR и специални събития“ в Bibendum, но освен това е създател на една от първите специализирани медии за вино „Еносиасти“, а на всичкото отгоре е и дегустатор и съдия в международни конкурси за вино и спиртни напитки.

Работех в една голяма компания в Испания като качествен контрол на стоки, които пристигаха от България. Бях на 18. Започнах работата, защото исках да уча там и това трябваше да помогне с езика, социализирането и сметките за няколко месеца. 

Научих, че човек сам трябва да си създаде основните стандарти, от които да разбира дали е истински доволен от свършеното. Разбрах също, че аутсорсването и делегирането невинаги са добри идеи – все още внимавам като ми хрумнат такива. 

Успоредно с това за първи път живеех сама и се борех със самотата, пък и с готвенето, прането и съседите, когато се наложеше. Беше шарено по отношение на уроците – може би повечето бяха житейски.


Михаил Биров

Строителен инженер, меломан, баща на две деца, които, като гледаме биографията на татко им, отрано ще трябва да се стягат за труд и техника.

Още като дете помагах на баща ми да пускаме кабели и да връзваме техника по различни концерти. Той беше озвучител. Разнасях техника нагоре-надолу – един куфар с кабели за микрофони и колони, един с микрофони, още един с кабели за връзване на декове, пултове и каквото друго има да се връзва. Към това се мъкнеха още стойки за микрофони, колони и осветление. 

Водеше ме с него още откакто бях на 9–10 години. Не съм получавал пари, възнагражданието беше под формата на това, че съм бил покрай баща си, научил съм все пак някакви неща и съм се забавлявал, защото беше интересно и се срещах със забавни хора.

Първата ми работа, от която успях да изкарам някакви пари, беше пресяване на кварцов пясък за побългарен вариант на минерални мазилки. Накратко, по цял ден пренасяш с количка пясък от една купчина 4 кубика и после с две сита с различна зърнометрия сееш като луд. Бил съм на 14 години и майка ми ми намери тази работа. С парите, които изкарах за два месеца през лятото, играх на електронните игри на морето. Беше супер. 

Но работата, от която изкарвах истински добри пари за първи път в живота, беше като продавач на картофи на пазара през лятото и в събота и неделя. Бях на 17–18 години. С мой съученик – който впоследствие се разви в този бизнес и стана истински картофен бос, ама не като тези, дето ги стрелят, а реален – работехме при брат му. 

Започвах работа в 8:00 сутринта, като ми караха количество картофи и лук, което са преценили, че трябва да ми стигне за деня – обикновено около 400–500 кг, но съм продавал и до цял тон картофи за един ден. И ако ме питате дали съм цакал хората в кантара – не, не съм или поне не умишлено. 

Надницата ми беше 7000 лв. на ден, което сега звучи като за футболист, но като махнаха нулите, си беше 7 лв. Само че тогава със 7 лв. можеше да си купиш повече неща и като цяло не е съизмеримо с днешните заплати и пари, защото беше различно.

От тази работа научих как да общувам с всякакви хора и въобще как се работи с хора. Което ми помага и в настоящата ми работа, защото и в нея ми се налага всекидневно да общувам с всякакви хора – архитекти, инвеститори, строителни работници. 

Мисля, че е важно младите хора да започнат някаква работа колкото се може по-рано, за да придобият самочувствие и независимост. Освен ако, разбира се, не са „деца на хора“ и искат просто да се занимават с благотворителност. Лошо няма.


Текстът е създаден с подкрепата на HAPPY и е част от кампанията „HAPPY с първата си работа“.

Кампанията „HAPPY с първата си работа“ цели да информира младите хора (ученици, студенти, току-що завършили) за възможностите за работа в компанията и да ги покани да кандидатсват за различни позиции – барман, сервитьорсушистготвач. Могат да работят и само за летния период, а предишен опит не се изисква. Освен добро заплащане, компанията предлага различни финансови и социални привилегии. 

  • Настаняване или работа в удобна локация до дома
  • Месечни ваучери за храна
  • Платени обучения
  • Бонуси
  • Социален пакет с различни дейности (билети за театрални постановки или концерти, карти за фитнес на преференциални цени, тиймбилдинги, партита и отстъпки при партньори на HAPPY – оптики, магазини за техника, автосервизи и др.).

Тъкмо слязла от влакчета и въртележки, с лека танцова стъпка, малко болки във врата, но и широка усмивка като на Чешърския котарак, ни потърси Теодора Илиева, за да ни разкаже как се преживява „Дисниленд“ с тийнейджър. Има добри съвети за посещението на парка, особено ако с децата вече сте на едно ниво по отношение на екстремизма.


Колко сеизмично ще бъде преживяването ви в „Дисниленд“ в Париж зависи от възрастта на детето ви. Ако тръгвате на път с 6-годишна, която е прелетяла до Франция в роклята си на Елза от „Замръзналото кралство“ и основната ѝ цел е да се гушне в Доналд Дък, тръпката е една. Близка е до разходка в парка, но сред дизайнерски поддържани градини с водоскоци и с мощен симфоничен саундтрак, гърмящ от всяка леха с теменужки. Сложете и минимум 100 евро „непредвидени“ разходи по линия на репликата „Мамо, може ли... ?“. 

Ако обаче се приземите в парка с тийнейджър, който няма страх и срам от нищо, тогава затегнете коланите. Ще си припомните как се пищи от сърце. Ама така, че и на прослушване в операта да ви завидят. И независимо от реденето по опашки е твърде вероятно да изкарате един от най-щастливите дни в живота си.

Преди да потеглите към парка си напишете домашното

Свалете Disneyland Paris App, за да си сверите часовника с всеки от атракционите – кой е Family Friendly, до кой достъп не могат да имат деца под 120 см, ще има ли тематично шоу в деня на посещението ви. Няма по-тъжна картинка от изражението на родител, чакал 90 минути за достъп до ролъркостър, който не може да яхне с 4-годишния си жужащ от превъзбуда миньон. А персоналът му е посочил изхода с тона на италианец в задръстване, защото контролът над човекопотока е жизненоважен и всяка секунда е ценна. 

Понякога опаковката на атракциона подвежда. С 13-годишната ми дъщеря например приключихме инвазията си в „Дисниленд“ с Crush Coaster. Влакче, в което всеки вагон е във формата на черупката на костенурка от „Търсенето на Немо“. Всички си спомняме умилителната история на рибата клоун и очаквахме лежерно плъзгане сред декори от филмчето в тунел от захарен памук. Допускахме дори, че гейши с пипала на октопод вместо ръце ще масажират подутите ни от висене по опашки крачета. 

Оказа се, че мобилните костенурки са като свръскоростни капсули за пътуване във времето. Докато поставиш багажа си в краката, вече си потънал в пещера с приглушено осветление и неонови силуети на анемони. Докато погледнеш дали детето ти е пристегнало всичко, което ще предпази пломбите му от изхвърчане, вече бориш гравитацията в спускане по 360-градусова спирала. И докато мигнеш, вече си паркирал на изхода с добре накъдрени вежди, оформена като глухарче прическа и вцепенени от шок устни. Трудно проговаряш, докато служителите ти дават знак да изхвърчиш в движение от костенурката, за да се качи следващата наивна четворка.

Парковете са два – „Дисниленд“ и „Уолт Дисни Студиос“

В първия имате цял град за мърчандайз и хранене. Там са и основните атракциони. „Уолт Дисни Студиос“ има значително по-скромно пространство за мърч – влизате през огромен павилион, оформен като холивудска алея, осеяна с кафенета и закусвални. Като преживяване може да ви предложи няколко профилирани, но доста приятни неща. Кампусът на „Отмъстителите“, който ви потапя изцяло в света на Marvel и където всяко момче на възраст от 4 до 40 ще гледа зрелищното спускане на Спайдърмен от покрив. Ще носи оръжието на Железния човек. Ще се включи в батална хореография (прилича на танц, не са замесени копия и други остри предмети). Ще се повози на скоростно влакче или ще разцъка интерактивни игри. 

Pixar са представени с филмчета като „Колите“ (но тук главният герой е влак и се минава през освежаващо водно трасе), „Рататуй“ (видяхме само пълна възстановка на ресторанта на Густо, но беше затворено за посетители) и „Играта на играчките“. Атракционът тук е спускане с парашут от 25-метрова кула и е силно препоръчителен. Фаворитът ни в студио парка беше „Кулата на ужасите“, скрита в асансьора на хотел с височина на панелен апотеоз в „Люлин“. От историята за зловещо изчезналите гости на хотела, през зашеметяващия декор от 50-те, до симпатично заядливото пиколо, което ви забранява селфита на върха, докато ви настанява – преживяването е филмово по всеки параграф. 

„Асансьорът“ ви дава скоростна разходка с резки спирки между етажите, които ви отлепят на педя от седалката и могат да пренаредят гръбнака ви, ако не се държите здраво. Абсурдно е да ползвате телефон – ръцете ви ще са или триумфално отпуснати във въздуха, или вкопчени до побеляване в седалката. На последния етаж малката ви совалка на ужасите спира, вратите на асансьора се отварят и за части от секундата виждате двата „Дисни“ парка от птичи поглед. Следва пищящо приземяване и абсолютен кеф. В студио парка е и Crush Coaster, за чийто ободряващ ефект споменах по-рано. 

Основният „Дисниленд“

В него можете да се разходите в приказките за Снежанка и Питър Пан, обикаляйки сърцевината на историята в минивагонче. Играта със светлини, музиката и феноменалните декори ви потапят в приключението с подскоци, остри завои, спускания, музикални теми от филми и иконични реплики. Може да се разходите в лабиринта на Алиса или да се пробвате в престрелка с лазер срещу Баз Светлинна година. Но това са забавления, за които ви е нужна плетка и одеяло. 

На Big Thunder Mountain – влакче ала Индиана Джоунс, което минава през каменоломна и взима остри завои над живописен изкуствен залив, се качих спокоен възрастен. И слязох като дете, чийто фалцет не можа да спре в следващите 20 минути. Наистина, чакаш 40 минути, за да преживееш една минута душевен оргазъм, но си струва. От първия писък до последния. Не усетих, че съм пуснала сълза от адреналин и чиста проба удоволствие. Това е положението при нас, жените – понякога минута е много. 

Star Wars Hyperspace Mountain също е велико и идея по-хардкор като скорост и лупинги. Слушайте внимателно инструкциите на влизане и дръжте главата си плътно прилепнала за седалката. Иначе след едноминутната центрофуга в абсолютен мрак вратът ви ще заживее свой живот в една далечна вселена, където само джедай хиропрактор може да ви спаси. 

След две такива екстремни изпълнения перфектния атракцион за релакс е It’s a Small World. Посреща ви декор с вятърни мелници в бонбонени цветове и тучна градина с храсти под формата на понита и жирафи. Цялото приключение се случва по вода, което при 30 градуса в първите дни на юни, беше благодат. Лодката ви спуска в приказен свят на миниатюри, които пресъздават с изумителен детайл и музика всички знакови култури и забележителности. Биг Бен, танцьорки на канкан пред мелницата на „Мулен руж“, Статуята на свободата в Ню Йорк и куп други.

Какво още е задължително? 

Удобни (равни) обувки. Едва ли ще навъртите колосален километраж, но ще загубите солидно време от живота си в стоене прави, докато пъплите с миши стъпки към местата си в поредния атракцион. А и, да си признаем, с токчета не е окей да се качиш дори на въртележката за пеленачета под формата на чаени чаши. Сещате се, тя е най-безобидното забавление и неин умален формат можем да видим и на лунапарк в „Орландовци“. 

Забравете за обемния багаж. Без раници. Първо, ще спестите време от щателната проверка на входа. Второ, в „Дисниленд“ ви очакват поне 10 часа приключения. Това е повече от времетраенето на стандартен работен ден. И гърбът ви със сигурност няма да ви благодари, ако го натоварите извънредно с нещо различно от портфейл, телефон и бутилка вода. 

Тук е моментът да споменем, че в парка може да влизате с храна и напитки отвън. Алкохол не се внася. Ако се заредите с младо яре в хладилна чанта за пикник, също няма да ви се получи. Но леки сандвичи, ядки, кафе и безалкохолни няма да впечатлят охраната на входа. Това не значи, че ще се храните бюджетно. Както вече споменахме, в „Дисниленд“ ще прекарате един солиден минимум от време и със семейството ви със сигурност ще поискате да презаредите с нещо за хапване. 

Добрата новина е, че има супердостъпни ресторанти, в които между плитката на Рапунцел и голия пъп на Ясмин можете да хапнете скара с картофки или детско комбо меню с бургер, напитка и десерт, всяко по около 20 евро. За сравнение – един балон е между 10 и 15 евро, а диадемите с уши на Мини Маус, които са най-масовият мърч, са между 20 и 23 евро. 

Дотам и обратно

До „Дисниленд“ се стига най-безболезнено с влак от центъра на Париж, за който ползвате стандартен билет за градски транспорт. Или комбиниран за метро, автобус и влак (RER). Има удобни връзки от метро спирките Chatelet и Opera. Пътуването е около 40 минути, влакчетата са двуетажни и относително комфортни. Паркът е последна спирка, а от перона сте на 5 минути пешеходно разстояние от входа.

На сцена пред емблематичния за „Дисни“ замък регулярно се случват всякакви пърформанси. Кулминацията на цялото преживяване в парка е парадът на всички любими герои, които преминават в зрелищни каляски или яхнали всевъзможни светещи платформи. Хореографията, изпълненията и невероятната заря на финала оставя хиляди без дъх. За съжаление, ние не я преживяхме по две причини. След 11 часа водовъртежи и опашки нямахме никаква енергия. Другият момент беше, че не разполагахме с кола, а след полунощ шансът да се добереш до центъра на Париж бе само с такси. 

Колко струва?

Цената на комбиниран билет бе малко над 150 долара. Дали ще видите само единия парк, или и двата е въпрос на разлика от около 30–40 евро. След като това е приключение ала „веднъж в живота“, е добре да огреете и на двете места. За да извлечете максимума удоволствие и да се качите на повечето атракциони, бъдете там още в 11 сутринта. Малко са местата по света, в които толкова безскрупулен към джоба на туриста бизнес предлага заслужена доза щастие и зрелищна магия. Струва си всеки цент. 


Всички публикувани снимки са на авторката и не могат да бъдат разпространявани без нейното съгласие.

Юношеството е период на голяма промяна, като всичко – от съня до социалните медии, оказва влияние върху растежа. Психологът Сара-Джейн Блейкмор обяснява как да поддържаме положителните навици при подрастващите. 


Когато преди почти 30 години бях студентка, ме учеха, че човешкият мозък спира да се развива в детството. Но това е грешно. Сега, когато имаме технологията да надникнем в живия човешки мозък и да проследим промените в неговата структура и функция през целия живот, знаем, че той продължава да се развива значително и през юношеството, и в ранна зряла възраст. Щеше да ми е полезно да знам това, когато бях тийнейджър.

Как се променя мозъкът в юношество

Ние определяме съзряването като периода от живота между 10 и 24 години. Това е сравнително нова дефиниция, която отчасти се основава на тези нови знания за развитието на мозъка. Мозъкът се променя както по отношение на функцията си – как се активира, когато вземате решения, планирате действия, мислите за други хора или обработвате емоции, така и по отношение на своята структура. Въпреки че още на 8–9-годишна възраст размерът на мозъка е почти колкото на възрастен, вътрешният му състав се променя радикално по време на юношеството.

По-конкретно това се отнася за количеството сиво и бяло вещество, съдържащо се в него. В бялото вещество има дълги влакна, наречени аксони, които позволяват на различните региони на мозъка да комуникират помежду си. То се увеличава постоянно от много ранно развитие до 30-те години. Това отразява процес, наречен миелинизация, който ускорява сигнализирането в мозъка и го прави по-ефективен. Междувременно от късно детство нататък в много области на мозъка сивото вещество, което съдържа клетъчни тела и връзки между невроните, наречени синапси, претърпява постоянен, бавен, продължителен спад.

Синапсите са връзките между мозъчните клетки, които позволяват на мозъка да върши работата си. Броят на синапсите се увеличава драстично по време на ранното развитие, затова мозъкът на малко дете съдържа много повече синапси, отколкото мозъкът на възрастен. След това тези излишни синапси трябва да бъдат премахнати. Синапсите, които се използват при определени обстоятелства, са синапсите, които остават и стават по-силни, а тези, които не се използват, се елиминират в процес, наречен синаптично съкращаване. Това е хитър начин, по който мозъкът се развива отчасти въз основа на условията, в които расте. Наясно сме, че все още имаме много да учим за мозъка на подрастващите. Но ето някои теми, по които вече има убедителни научни доказателства.

Значението на съня

Сънят е важен във всички възрасти, но когато мозъкът се развива, той е от решаващо значение. Сънят също е ключов за психичното здраве. Няколко аспекта на съня се променят в юношеството. Има доказателства, че по време на пубертета цикълът сън – събуждане (циркадният ритъм) се променя. Преди пубертета мелатонинът, хормонът на съня, се произвежда по-рано вечер. След пубертета има забавяне с около два часа, така че да не сме толкова сънливи рано. Това означава и че нощният цикъл се е изместил с няколко часа, което отчасти е причината на тийнейджърите понякога да им е трудно да стават сутрин. Те често наваксват със съня си през уикенда. Това се нарича „социален джетлаг“, защото наподобява смяна на часовата зона всяка седмица. И може да бъде доста тежко за мозъка, тялото и настроението.

В опит да намалят проблема някои учени и психолози смятат, че учебният ден трябва да започва час или два по-късно. Това е трудно за прилагане, защото не се вписва в социалните норми и работните модели на родителите. Но наистина и аз се питам дали е оптимално тийнейджърите да бъдат карани да стават и да ходят на училище по средата на биологичната си нощ.

Влиянието на екраните и социалните медии

Нещо, което влияе на съня, е използването на телефон и желанието да се проверяват социалните медии до късно през нощта. Социализирането винаги е било особено важно за младите хора. Когато бях тийнейджър, окупирах стационарния телефон и разговарях с приятелите си с часове. Родителите ми пък бучаха да затварям телефона и да си лягам. Сега е същото, само методът на комуникация е различен. Младите хора вече могат да се свързват с приятелите си по всяко време на деня и нощта и често го правят. Пропускането на известие или съобщение и липсата на отговор може да бъде социален риск, който подрастващите искат да избегнат, затова остават будни до по-късно, за да общуват онлайн, и спят до телефоните си.

Не знаем много за ефекта на социалните медии върху мозъка на юношите. Има някои проучвания, показващи слаба връзка между по-засилената употреба на социални медии и по-лошо благосъстояние при тийнейджърите и това се приема като доказателство, че времето пред екрана или използването на социални медии може да причини психични проблеми при младите хора. Това обаче е просто статистическа взаимовръзка. Възможна е и друга посока на мислене – вместо социалните медии да причиняват по-ниско благосъстояние, да се окаже, че ако се чувствате отпаднали, мотивацията ви да прибягвате до социални медии се увеличава. Има също някои доказателства, които сочат, че степента на вреда от социалните медии зависи от това какво се гледа в тях. И дали хората превъртат пасивно, или се ангажират в активна комуникация с другите.

Най-рисковите години

Една колежка, д-р Ейми Орбън, проведе проучване, в което участвах. То разглеждаше връзката между увеличеното използване на социални медии и благосъстоянието на подрастващите. Това, което открихме, е, че в повечето възрасти има почти нулева връзка. Има няколко изключения – на възраст от 11 до 13 години при момичетата, от 14 до 15 години при момчетата и отново на 19 години за двата пола, където по-честото използване на социални медии в рамките на една година предсказва по-ниско благосъстояние през следващата.

Смятаме, че в тези по-ранни възрасти, които съответстват приблизително на времето, когато настъпва пубертетът при момичетата и момчетата, когато хормоните, тялото и мозъкът се променят бързо, начинът, по който обществото ви третира, също се променя. Има голям натиск да действате, да изглеждате по определен начин и да бъдете одобрени от връстниците си. Често това е социално бурен период, в който младите хора са по-склонни да използват телефоните си и могат да бъдат изложени на отрицателните ефекти на социалните медии като онлайн социален натиск и кибертормоз. На 19 години повечето млади хора напускат дома си и стават независими за първи път. Това отново носи социален натиск, който може да доведе до потенциална вреда.

Проявявайте емпатия

Да знаят повече за случващото се в мозъка на тийнейджърите е полезно за родители, учители и за всички останали, които работят с млади хора. А и за самите тийнейджъри, разбира се. Но дори и да не знаем какво се случва, има начин да намалим конфликтите 

Първата стъпка е да не ги обвиняваме веднага, че са кисели, егоистични или вземат „лоши“ решения. Опитът да бъдете по-съпричастни и да вникнете в гледната точка на млад човек е полезен и може да помогне на възрастните да разберат защо младите хора понякога действат по начина, по който го правят. Например, поемането на всякакви рискове е завишено в тийнейджърските години. А повечето рискове – например пушене, експериментиране с наркотици, опасно шофиране, се поемат, когато младите хора са с приятели. Когато сме тийнейджъри, имаме по-голяма склонност да се влияем от връстници. Това се дължи на факта, че сме свръхчувствителни към социално изключване и сме мотивирани да бъдем част от група. Това е важно за развиващия се млад човек и би било „социален риск“ да каже „не“ на приятели. Но не означава, че младите хора не се интересуват от семейството си. Или че правят неща, за да дразнят възрастните. Просто върху тях има силен адаптивен натиск да бъдат част от общото.

Все още учим за невроразнообразието

Нашата образователна система и общество са устроени така все едно „един размер става за всички“. Но ние сме невроразнообразен вид и във всяко училище и университет има млади хора, чиито мозъци обработват информация по различен начин. Съществуват много изследвания на състояния като аутизъм, дислексия и синдром на дефицит на вниманието (СДВ) при малки деца. Юношеството обаче засега е пренебрегнато при изучаването на невроразнообразието. И все пак, това е период с големи промени в хормоните, мозъка и социалния свят. Всичко това създава натиск върху младите хора, а невродивергенцията представлява допълнително предизвикателство. Трябва да разберем повече как се проявява невродивергенцията през тийнейджърските години и как най-добре можем да подкрепим младите хора с проблеми в развитието.

Бъдете нащрек за признаци за проблеми с психичното здраве

Нашите мозъци са пластични във всички възрасти, включително в зрялата. По време на юношеството обаче невропластичността в определени области на мозъка се повишава. Това означава, че юношеството е период, който предлага възможност за учене и творчество. Означава и че определени интервенции могат да са полезни.

Повишена невропластичност също е и уязвимост, тъй като средата невинаги е положителна. Стресовите обстоятелства могат да имат ефект върху мозъка и върху развитието му и могат да доведат до склонност към психични проблеми: около 75% от психичните заболявания започват преди 18-годишна възраст.

Следете стреса

Средата, в която тийнейджърите растат, е по-стресираща, отколкото беше дори преди само 20 години. Изпитите и оценките постоянно се увеличават и това създава остър стрес на етап, когато те са особено уязвими. В допълнение към академичния натиск младите хора са притеснени от провала, от навлизането им на пазара на труда, от нуждата им от жилище и от климатичните промени. 

Животът е особено труден за младите хора, живеещи в бедност. В скорошно проучване, ръководено от моите колеги Бланка Пиера Пи-Сюнер и Джак Андрюс, открихме, че възприемането ти като не толкова заможен в сравнение със семействата на приятелите ти е свързано с по-ниско психическо благополучие в ранна юношеска възраст. И то без значение от обективния семеен доход. Това са сериозни екзистенциални притеснения, и то на възраст, когато не можеш да направиш кой знае какво. Младите хора нямат много свобода на действие или власт.

Ефектът от алкохола и наркотиците

Има някои доказателства, че редовното пушене или консумация на сравнително големи количества канабис преди 18–21-годишна възраст е вредно за мозъка по отношение на когнитивните способности като памет и учене. Знаем и че има повишен риск от развитие на психоза. 

Знаем по-малко за дългосрочните ефекти от консумацията на много алкохол. Има някои доказателства, че алкохолът засяга развиващия се мозък по различен начин от мозъка на възрастните. Но няма как да проучим дългосрочните вреди при подрастващите.

Слушайте младите

Младите хора имат голямо влияние един върху друг. Има доказателства, че интервенциите, ръководени от връстници, например кампаниите срещу тормоза в училищата, могат да бъдат по-ефективни от кампаниите, ръководени от възрастни. И въпреки това много малко такива „намеси“ по важни въпроси са проектирани и изпълнени от млади хора. Трябва да дадем глас на подрастващите. Трябва да ги овластим да се насърчават взаимно да вземат положителни и здравословни решения.


Сара-Джейн Блейкмор е професор по психология в университета в Кеймбридж и автор на Inventing Ourselfs: The Secret Life of the Teenage Brain („Да се преоткрием: Тайният живот на тийнейджърския мозък“)

Теодора Илиева вече има две публикации при нас. Едната за любовните ѝ преживявания в Tinder, другата за апокалипсиса, който представлява светът на тийнейджърa. Сега на дневен ред са екскурзиите с дъщеря ѝ в различни периоди от живота ѝ. Едновременно неблагодарна работа и най-смисленият тийм билдинг.


„Твоят Роби Уилямс много псува...“. Репликата е на 13-годишната ми дъщеря. Тя изкара двучасовия му концерт в TikTok и вдигаше поглед към мен само за да се увери, че най-близкият звук на умиращ койот, съпътстващ аплодисментите, наистина идва от мен. Жената, която същия ден навъртя пеш 30 км в центъра на Барселона. Жената, която остави белия си дроб някъде по баира към парк Guel. И се закле, че ще спи в будка за хотдог на стадиона при следващо музикално пътуване. За да си спести прилива от 20 000 души в метрото и да си изпие виното по време на бисовете с кеф.

„Трансформърс“ за работещи майки

Влизайки в Palau Saint Jordi, зала с капацитета на нашата гордост в София, но с много по-отворена периферия и подвижен таван, сякаш попаднах в „Трансформърс“ за работещи майки на ръба на нервна криза. Забравих болката в прасците, лактите в метрото и миризмата на развален лук, носеща се от подмишниците на съседите по трибуните. Още с първите акорди на „Let Me Entertain You“ скочих и гордо изпъчих към света накапаната си с пилешки емпанадас тениска. Не се бях чувствала толкова добре от месеци. Дъщеря ми учтиво избра да не ме познава и раздели местата ни с яке и раница.   

Тя пътува с мен по света от 5-годишна.

Професията ми на музикален журналист я обрече на добра фестивална култура от кърмаческа възраст – беше едва на 8 месеца, когато заспа по време на саундчек на Серж Танкиян на плажа на Spirit of Burgas. За Деня на професиите в градината си беше занесла пропуск за бекстейдж на Любо Киров вместо прескартата ми. Беше съобщила гордо, че „мама работи концерт“. Ако бях счетоводител или зъболекар, едва ли щеше да се среща с толкова пъстра джунгла от хора, за да различава лесно фалша и лъскавата посредственост от доброто изпълнение с душа. Показва безпогрешен радар за това от първокласник – и не само като чуе уличен музикант или като попадне на тъпо риалити шоу по телевизията. Разпознава и назовава с истинското ѝ име всяка житейска сцена, в която има повечко кофти статисти и неприятен шум, вместо музика.

С възрастта ѝ, логично, се промени и скалата на забавление за всяко пътуване.

Прекалено бързо се превърна от сладък еднорог, който получава лакомства за издръжливост при ходене, в развален транзистор, който излъчва само една емисия. Емисията „Стигнахме ли?!!!“. Понякога програмата се сменя с вселенски агонизиращото „Оф!“, след което се питаш мотика ли си му дал на това дете, или WiFi парола и мека възглавница край басейн в Дубровник.    

Барселона

Юбилейният тур на Роби Уилямс в Барселона ни беше първото преживяване повече „по женски“, по-малко като майка и дъщеря. Градът е толкова цветен, вкусен и топъл, че тя забрави социалните мрежи, за да разучава папагалите край нас. Вися почти час пред саваните на жирафите и слоновете в зоопарка и си направи селфи с паун, при което никой не пострада. Когато сядахме на обяд, почти моментално се присламчваше до мен, за да ми показва всякакви щуротии от TikTok каналите ѝ, мемета с приятели, импровизирани репортажи от училищния коридор. За пет дни в Барселона ме държеше под ръка на улицата. Държеше ме в час и с живота си. И беше забавно. За един ден в София телефонът отново беше център на вселената ѝ, а в колата на път за училище сутрин пак ме блокираше със слушалки. Нормалното ни общуване си имаше вечерен час и продължихме да си го спазваме. 

Барселона свърши невидима ювелирна работа по сближаването ни, след която рутината в София се усещаше като чакалня в гигантска сладкарница.    

Лондон

Първото ѝ пътуване със самолет, още в предучилищна възраст. Отидохме на гости на най-добрата ми приятелка. Това беше първият и последен път, в който се държах като турист и преживях всички апокалиптично комерсиални места. В следващите години живеех като местен и се пристрастих към толерантността, динамиката и контрастите на този град. За 6-годишна дъщеря ми понесе достойно обиколките под схлупеното дъждовно небе, прояде целина вместо солети и след третия ден започна да общува спокойно на английски.

В Лондон имахме две инфарктни ситуации. Първата, когато се качихме на London Eye в кабина с 10-членно азиатско семейство. Те използваха селфи стиковете си като прътове за овчарски скок. И не спряха да се вият около нас като змиорки в търсене на перфектния кадър. Колелото се движи с охлювска скорост, за да може цялото туристическо братство да се „наслади“ на Лондон от птичи поглед. Прави пауза от две минути на различни етапи, за да може всяка кабинка да разгледа парламента и мостовете по Темза от пикова позиция. Малко преди да достигнем нашата, чувам: „Мамо, пишка ми се! Айде да слизаме!“. Бяхме в облаците, на поне 30 метра от сушата, а под нас – реката. „Или скачай, или започвай да правиш салта като азиатците и ще се разсееш, докато слезем“, посъветвах я аз. Седна по турски на пода на кабинката, погледна ме лошо и издържа. 

На тръгване се прецака директната ни метро връзка с „Хийтроу“. Имаше ремонт, за който разбрах директно на перона, докато бях с дете и 20 кг куфар под мишница. В нарастващата паника на стотици хора, чийто ден току-що е отишъл по дяволите, изпсувах. Не успявах да се свържа с никой от близките ми, за да каже сега накъде. А вече трябваше да сме на летището. Охраната ни препрати към автобус, за който вече чакаха още 200 човека. Усещайки напрежението и леката безизходица, детето се разплака. Това ме преобърна повече от липсата на карта и решение. 

– Защо плачеш?
– Ще се изгубим и ме е страх.
– Няма да се изгубим. Пътуваме от тази спирка всеки ден през последната седмица. Сега ще реша накъде да тръгнем. В най-лошия случай ще останем на гости още един ден. В най-добрия – ще си вкъщи още днес.
– Ама ти не знаеш накъде да тръгнем.
– Не знам, но ще разбера. Ако аз седна да плача, ще ни стане още по-тъжно и ще останем да спим в метрото. Ела сега да се метнем на лифта, че ми изглежда симпатичен.
– Пишка ми се. 
– Като минем реката, веднага, обещавам ти. 

Минахме Темза. В кабинката слушахме на аудиозапис история за миньорите, работили по построяването на Ламанша. Превеждах и украсявах историята, докато детето не се усмихна. В момента, в който препика първата срещната градинка, всичко се намести. Оказа се, че интуицията ме е повела в правилна посока (тогава още не ползвах свободно мобилни данни и Google Maps). Приятелката ми се включи с sms упътвания за остатъка от пътуването и стигнахме до гейта си 40 минути преди излитане. 

След този случай сякаш завинаги спечелих детето в ролята си на гид. Когато корабът майка е спокоен, всичко се нарежда. 

Сицилия 

Тя е на 11. Играе в мрежа. Играе и по нервите ми. Особено когато сме в историческата част на Катания, зад всеки ъгъл дебне великолепна църква или средновековно пазарче, а тя не спира да пита: „Стигнахме ли?!“. „Още колко има?“ и „Не“ ли чух?“ бяха другите въпроси в репертоара ѝ, когато бързаше да се скатае за сладолед някъде. Сменяше лентата само при поредното подвикване на непознат към мен. Оказах се „принчипеса“ в очите на сицилианците, за които вида на пъстрите ми рокли в септемврийската жега беше като прошепнато обещание за безплатна бира. „Bella! Bella!,“ подвикваха мъже от 30 до 60-годишна възраст, докато ги подминавах с усмивка. А дъщеря ми, която не е полиглот, но усеща тестостерона във въздуха, ревниво ме хващаше под лакътя и ме дръпваше зад някой ъгъл. 

Полудявах, когато до обяд не успявах да я изкарам от апартамента ни, защото лежеше на дивана и... играеше. За нея нямаше значение дали е в „Орландовци“, или в Сицилия. Домът е там, където е паролата за интернета. Тогава си обещах да я извеждам в чужбина само като награда за постижение.

Спря да приема Сицилия за даденост в момента, в който започнахме да правим еднодневни трипове с влак. Таормина и Сиракуза бяха вълшебни, а до Савока, планинското селце от снимките на „Кръстникът“, ни закара продавачка от сладкарница. Единственият служител в близкото градче, който не спеше на обяд и почти разбираше английски.

Берлин

Дъщеря ми е на 8. Качихме се в метро само веднъж, за да отидем до зоопарка. Беше денят на Хелоуин и тя излезе с лилава перука и котешки мустачки, които сама си изрисува с молив за очи. През останалото време обикаляхме града пеша. Бяхме настанени в апартамент за журналисти към Българския културен институт, част от блок на българската общност там. Входът ни беше съседен на отдавна неработещ хотел с името „Пулев“. Живяхме в хепи соц обстановка, но в стая с парно и най-удобното легло на света.  

Това беше златната възраст на дъщеря ми като пътешественик. Минимум мрънкане, максимум километри. Преживява тур до покрива на Берлинската катедрала. Аз преживях за пръв и за последен път „Музея на Мадам Тюсо“ заради нея. Редовно хапвахме в италиански ресторант до „Чекпойнт Чарли“, където келнерите носеха фракове, демонстрираха дебели мустаци и предлагаха сочно тирамису.

Посрещнаха ни познати, изпратиха ни приятели. Оттогава детето ми не иска да се снима. Рязко наложи вето върху самоличността си. Още пазя нелепия опит да я щракна до Бранденбургската порта в бялото ѝ якенце на шарени точки. Наведе глава и захапа пискюла на шапката си.  

Дотам бях с „Фото, моля“. През последните две години ми е забранила да качвам каквото и да е с нея в социалните мрежи. Наложи се да седнем заедно и да „засекретя“ видимостта на целия архив от прощъпулника до детската градина, защото „не се харесва“ и не иска да я вижда никой „с тия изпърдяни зъби“. 


Водещата снимка е от туитър акаунта на Роби Уилямс.

 

Това е личната история на една майка, на която ѝ отнема 13 години да разбере какъв е проблемът на дъщеря ѝ с храната. Че проблемът не е, че е злояда, придирчива или разглезена. Паническият страх и ужас на детето ѝ от различни храни си има име. И освен това има терапия, която помага.


Когато се прибрахме от болницата преди 14 години с нашето тъмнокосо, мъничко момиченце, бях замаяна от комбинацията от еуфория и нажежен до бяло ужас. Нямах представа как да се грижа за бебе. А и двамата със съпруга ми бяхме без майки, които да ни насочват. 

„Не се притеснявай“, каза ми една медицинска сестра. „Новородените предимно ядат и спят. Те са устроени по този начин.” В случая с дъщеря ми сестрата сгреши. За нея яденето никога не беше естествено или приятно.

Когато кърмех, тя крещеше, съпротивляваше се или директно плюеше. Посъветваха ме да премина на диета без захар, млечни продукти, глутен и соя. Изпомпвах кърма и подскачах на топка за упражнения, за да я излъжа да преглътне. Ефектът беше минимален и дойде ред на няколко адаптирани млека със специална рецепта. Месеци по-късно опитахме домашните био пюрета – със същия плачевен резултат.

Притесних се, че съм твърде колеблива, твърде несигурна като майка, за да науча детето си да яде. Мислех, че дъщеря ми става злояда и вината беше моя.

Когато беше на 10 месеца, седяхме в кухнята на една приятелка. Нейното бебе, на същата възраст, без усилие поглъщаше огромни лъжици зелено пюре, докато аз го гледах с възхита. Приятелката ми погледна дъщеря ми. „Мога ли да опитам да я нахраня?“, попита тя.

„Разбира се“, отвърнах. С бързо движение огромна лъжица зелена каша влезе в устата на дъщеря ми. Тя преглътна. Не можех да повярвам.

Аз съм проблемът, помислих си. Макар и смутена, изпитах огромно облекчение. Ако аз бях проблемът, можех да го оправя. Дори преди тази мисъл обаче да бъде завършена, дъщеря ми повърна всяка частица от зеленото пюре и още в добавка. Плачейки с все сила.

„Не си виновна“, каза приятелката ми с тъжна усмивка.

Въпреки че и двамата със съпруга ми знаехме, че има проблем, не знаехме какъв е той. В продължение на години дъщеря ни оцеляваше с „безопасни храни“: обикновена паста, бял ориз, моцарела на конци, плодове. Ако на рожден ден пред нея сложеха парче пица или торта, тя се разплакваше от ужас. И ако я питаха кой е най-големият ѝ страх, винаги отговаряше „нови храни“.

Сега, вече 14-годишна, тя има черен колан първа степен по карате. Може да чупи дъски и да бие в спаринги по-големи от нея момчета. Пее и играе в театрални постановки в училище. Но трепери от страх, ако сложите смути или непозната марка хамбургер пред нея. Всяко месо, риба или ястие със смесени храни, може да я накара да се задави от ужас. Когато няма „безопасни храна“, тя избира да не яде нищо. Когато е заета или разсеяна, тя не яде.

Всеки страничен наблюдател дава следния съвет с абсолютна сигурност:

„Придирчива е, защото е единствено дете и е твърде глезена.

Сервирайте едно ястие за всички и ако не го изяде, не ѝ давайте нищо друго. Игнорирайте проблема, бъдете търпеливи и тя ще го надрасне. Като детето на еди-кой-си на брат му, което не е яло нищо освен зърнени храни в продължение на 12 години и сега е два метра.“

Хранителната терапия препоръчваше докосване, облизване и опитване на непознати храни. Което накара дъщеря ми да се страхува от храната. Лекарят ѝ каза, че докато расте, трябва да имаме търпение и да направим всичко възможно да въведем нови храни. С други думи, търпението ще помогне... или не. Вероятно вината беше наша, но тя щеше да надрасне проблема, какъвто и да беше... Освен ако не го направи.

Споделих разочарованието си с терапевт, който ме попита: „Тествали ли сте я за РНИХ (разстройство на избирателното хранене)?“. Никога не бяхме чували акронима (бел.ред. на английски е ARFID – avoidant restrictive food intake disorder). Той препоръча хранителна клиника наблизо и ние се вписахме в двугодишен списък на чакащи.

В разгара на пандемията светът на храненето на дъщеря ми се сви още повече.

Храните не можеше да се докосват и трябваше да се ядат една по една. Освен това някои „безопасни“ храни – авокадо, кисело мляко, краставици – изпаднаха в немилост.

Преди няколко месеца стигнахме до върха на списъка с чакащи и дъщеря ни срещна лицензиран диетолог и хранителен терапевт, който се отнесе към нея с уважение и потвърди страховете ѝ. Терапевтът се погрижи да не я претовари, дори и с РНИХ теста, който разпределиха в няколко срещи.

Сега знам, че РНИХ е сериозно хранително разстройство, абсолютно несвързано с телесния образ. То се дължи на вкоренен изключителен страх или целенасочено избягване. Тестване за РНИХ се прави в три области, свързани с храната: страх, незаинтересованост или избягване на текстура. Достатъчно висок резултат дори в една категория отговаря на изискванията за диагноза РНИХ. Нашето дете се квалифицира за РНИХ във всичките три категории.

Мнозина, които страдат от РНИХ, са имали ранен травматичен опит, свързан с хранене или преглъщане. Като киселинния рефлукс на дъщеря ни като бебе, който превърна повръщането в ежедневие. Четох, че някои пациенти с РНИХ са претърпели инцидент, почти довел до задушаване като малки деца, или са родени с увита пъпна връв около врата им.

Диагнозата РНИХ не е решение, но назоваването на проблема помага.

Сега дъщеря ми има отделна стая в гимназията си. Там може да яде леки закуски, далеч от претъпканата, изпълнена с аромати кафетерия. По време на седмичните сесии с нейния диетолог тя научи, че не е разглезена, не е придирчива и не е единствена. Проучванията показват, че приблизително 3% от децата между 8 и 13 години имат РНИХ.

Ако никога не сте чували за РНИХ, няма страшно – не сте единствени. РНИХ е официално признато като хранително разстройство едва през последното десетилетие.

Работата на дъщеря ми с нейния диетолог е подкрепяща и важна. Те си поставят седмични цели да изследват и, ако всичко се получи, да опитат нова храна. Правят и подробни планове за управление на предстоящи социални ситуации, свързани с храната. А почти всички социални ситуации са свързани с храна – преспиване при приятели, празници, дълги дни навън…

Преминаването към по-малко нередовно хранене е бавен процес и все още имам притеснения. Ще се почувства ли детето ми достатъчно комфортно, за да управлява собствените си хранителни нужди в общност с други? Когато учи в университет, как ще се справи със столовата? Ще се почувства ли способна да пътува сама до непознати места?

Кога храната няма да я стрестира толкова много? Може ли дори някой ден да ѝ донесе малко радост?

Въпреки че нямам всички отговори, осъзнавам колко сме щастливи да имаме достъп до информирана, грижовна помощ. Вече не се укорявам, че съм причинила проблема. Моята работа сега е да помогна на дъщеря ми да планира напред. И да ѝ помогна да се научи да защитава позицията си. Тя дори наскоро срещна две деца в гимназията си, които също имат РНИХ. С други думи, спряхме да чакаме връзката на дъщеря ни с храната да се промени. Ние работим да я променим.

Докато пишех това, попитах дъщеря ми дали има нещо против да споделя публично опита си с РНИХ. „То е част от мен, но не е всичко в мен. Надявам се, че споделянето на моята история може да помогне на някой друг“, ми отговори тя.


Автор: Паула Матийо за Huffpost
Паула Матийо е писател, преподавател по писане и доцент в Boston College. Публикувала е книги и статии за бездомни писатели, дисидентска преса и съзерцателни подходи към писане и преподаване.

Теодора Илиева вече ни разказа за любовния си живот в Tinder. Сега на дневен ред е разказ за дъщеря ѝ, минаваща през този толкова красив индивидуален апокалипсис – пубертета. Това са петте реплики, с които тя най-често показва чувствата си към своята майка.


Тя беше на 9, когато блокира достъпа до училището и ми спести всички досадни ритуали за първия учебен ден. От прокобата да бъдеш носна кърпа по неволя за просълзени баби на първокласници, през боя с карамфили в тълпата, до епичните речи за „светло бъдеще“ на директори и общинари, озвучени от кастриран транзистор. Минаваше стоически сама през целия парад на суетата и ми махаше като президентша – с вяла десница, сгъната под прав ъгъл. После ми звънкаше, за да дойда да помогна за учебниците и да се разплатя по всевъзможни направления.

Това беше началото на „голямото порастване“. Родителите никога не го усещаме първо визуално – под формата на първи сутиен или инструкция за ползване на самобръсначка. Връхлита ни емоционално, но като китайска капка, лежерно и напоително. Изразява се в дискретно отчуждаване, в което няма тряскане на врати и излишна драма. Само маркиране на лично пространство и технологично превъзходство с реплики като „Мушни ми превръзката под вратата“ или „С дистанционното си като бабичка, дай на мен“. 

Сега е на 13. Ако хвана ръката ѝ на публично място, ще ме погледне сякаш съм разложена медуза, която превзема нейния дюшек-еднорог. Търси ме предимно, когато има нужда от банкомат и обслужващ персонал ведно. И най-висшата демонстрация на любов е да ме накара да си забърша носа, преди да изляза за среща, за да не изглеждам тъпо и нехигиенично.

Приличаш на момче!

Изстреля това на ръба на скала над залива в Лозенец. Бях на две чаши розе, а тя – на три бънджи скока и крем във вафлена фунийка от стрелбище. Почивахме на караваната си вече десетина дни и всичко изброено дотук предполагаше, че в селфито ни майката би трябвало да изглежда като кино звезда. От онези, които живеят на режим от два бадема дневно, карат падълбординг до припадък, а през останалото време оставят млади жребчета да им носят шлейфа към близкото капанче за цаца. С шокиращата сензитивност и безпардонността на дете дъщеря ми беше изрекла неудобната за мен истина. В последните три години от връзката ми с баща ѝ двамата се бяхме превърнали в съквартиранти, които знаят с точно колко захар си пие чая другият, но не могат да намерят епицентъра си на щастие с географска карта и фенерче. 

Загледах се в снимката ни. Едно безгрижно дете и жена с развети коси, която не познавах. Думите на момичето ми бяха малкото камъче, което обърна каручката ми. Бях твърде млада, за да се чувствам толкова стара в любовта. Или да приличам на момче вместо на мацка. Това беше последното ни лято като семейство с баща ѝ.

Виж какъв зет имаш – като елф!

Една от приятелките ѝ е записана в телефона ѝ като „Жена ми“. Знам това, защото ми го показа, не защото дебна какво се случва в личната ѝ комуникация. Обичам чувството ѝ за хумор, защото е наследено от мен. А аз съм човек, който живя пет години с двете си най-близки момичета по трасето Студентски град – Младост –Дървеница. И двете фигурираха в контактите ми с кодовото име „Свинята Ц“ (от центъра на родния ми град) и „Свинята Д“ (същото животно, само че от квартал „Дружба“). Моите „прасета“ звъняха с аналогов и турбо креативен рингтон – напоително блеене на овце с продължителност от около минута. Дъщеря ми е чувала как се обръщам към тях, като „прасето“ често се е използвало и като синоним на „жена ми“. 

Когато корейският поп завладя света ѝ, стаята ѝ заприлича на тираджийска кабина. Плакатите на Stray Kids блокираха дори входната ѝ врата. Албумът, за който обменяше с други фенове картички с членовете на групата, се превърна в новата ѝ социална мрежа. И докато в класа ѝ имаше деца с родители, които дамгосваха кей-попа като „гейска музика“ („Тоя се гримира повече от стриптийзьорка!“), аз ѝ се радвах. Като музикален журналист винаги бях нащрек за всичко интересно като бизнес тенденция. А дъщеря ми отвори нови хоризонти, в които бой бандите бяха с числеността на футболен отбор и носеха перли и брокат, вместо татуси.  

Купувахме албумите им с фото букове под формата на комикс. Тя нямаше търпение да ми покаже всичко ново в колекцията ѝ. Така стигнахме до момента, в който стана ясно, че вече сме трима у дома. „Виж какъв зет си имаш – като елф!“, рече тя, сочейки към сладур с високи скули и доста по-добре поддържани вежди от моите. „Този е за мен, всички останали можеш да ги правиш каквото искаш, ако те кефят.“ Засмях се с глас. Присъствах на задочна среща със „зет си“. Освен това ме оторизираха да излизам без кастинг с другите 8 героя в Stray Kids. На 40 се оказах „яка“ като конкуренция в битката за тестостероновия пояс на 8 момчета с брутална коремна преса от Сеул. Какъв по-голям комплимент от това?  

Един стои надървен по цял ден на съседния чин...

Лежим си пред телевизора и хрупаме салата на фона на корейска драма, когато отдясно с бутонките ми влиза реалността на седмокласника от училище в квартал „Лозенец“. „Оня Краси, от съседния чин, седи надървен по цял ден. Отвратително е...“, изстреля дъщеря ми като „добър ден“. „Чудя се да го съжалявам ли, или да му се смея. Всеки ден е щръкнал. Без промяна“, възмутено констатира тя. Улових се, че казвам нещо доста вярно като житейска философия, но не особено възпитателно за разговор с 13-годишна: „Зарежи го. Не се впечатлявай. Ще е щръкнал цял живот, но на определена възраст ще спре да му личи толкова брутално. Сега е безпомощен, тялото му прави каквото си иска.“

„Значи жив да го ожалиш, щом ще гледа в тоя живот само да напълни гащите“, отсече дъщеря ми.

Познавам момчетата в класа ѝ от времената, в които бяха миньони със зле загащени ризки. Имам си фаворит и тя го знае. От общите им снимки виждам, че този младеж бързо ще еволюира в нещо, което майка му може да опази само с пушка. Освен това е умен и не се държи като примат с всички. „Знам, че ти харесва, но мен не ме кефи“, с лежерна мъдрост ме тушира дъщеря ми в разговори за потенциални гаджета. „Има още един свестен. Знаеш го. Но той си остана много нисък и ми е малко като сърничка. Кой излиза със сърнички, мамо? Трябва да е някое лъвче.“

Изпитаха ме. Имам 1 + 1

Никога не съм се карала за оценки. Аз съм от този тип хора, които знаят, че на интервю за работа с „Опълченците на Шипка“ няма да минеш. Казвам го като човек, който вече 15 години не си е прибрал дипломата за бакалавър. То няма и смисъл – досега нито един работодател не ми я е поискал. 

Когато дъщеря ми влезе във водовъртеж от класни и контролни, тя звъни. Оплита си кошницата предварително, търсейки одобрението ми. Валидира си неуспеха с моята толерантност. Докато не спра джобни и удоволствия от всякакво естество. И животът не стане само геометрична прогресия. 

Наскоро имаше изпит. Вместо да учи, вися цял следобед в TikTok. В деня на Страшния съд извади от ръкава сценария с болното гърло. Като видя, че номерът не минава, директно помоли да ѝ спестя „само днес“. „Мързеливци търпя, но не отглеждам страхливци. Ако бягаш от двойка, оттук нататък ще бягаш от всичко“, казах аз. Стоварих я пред училище и след час получих съобщение: „Изпитаха ме. Имам 1+1. Половината клас се чупи от страх. Само тези, които останахме, можем да си поправим двойката.“

Ти винаги получаваш работата

В личния живот – щастливо разделен родител, в професионалния – от турбуленция в турбуленция. Преди Covid да затвори света, работех успешно като фрийлансър. После приходите ми паднаха със 70% и спешно трябваше да сменя посоката, за да оцелеем. Получих изневиделица предложение за ивент мениджър в голяма корпорация. Не бях сигурна с какво се захващам, но знаех и че нямам какво да губя.

В деня на интервюто направих две немислими за мен неща през последните месеци. Сложих си сутиен и си боядисах косата. Влязох в луксозен кабинет с десетина души мениджмънт като на разходка в парка. Мина добре, почти като другарски разговор на чаша кафе в махалата. След няколко седмици отидох на второ интервю, в което потвърдиха условията ми. Звъннах на дъщеря ми от таксито, че ще празнуваме с пица и суфле. „Супер! Ти винаги получаваш работата!“, каза детето. И си поръча сладкиши, от които целият квартал може да хване диабет. 

cross