Както знаете, септември е изключително стресиращ месец. Освен краят на лятото, който депресира клетия родител, комбиниран с началото на учебната година, която го изкарва за месеци напред от финансов и психически стабилитет, септември ни е подготвил и няколко пакета „почивни“ дни. Това са дни, през които родителят трескаво се чуди КЪДЕ ДА ЗАВЕДЕ ДЕЦАТА, ПО ДЯВОЛИТЕ, И КОЛКО ЩЕ СТРУВА ТОВА и след като едва е преживял мъчителната „почивка“, да иде да се наработи през няколко последователни съботи.
Така е!! Да сме мислили преди да раждаме деца в държавата на „отработването“!
Та наближи последният „пакет“ и аз самоотвержено реших да оставя изтощения си благоверен мъж в София и да отида в Пловдив с децата, защото там по това време има какво? Култура!
22 – 25.09 - Нощ на музеите, галерии, арт работилници, стотици барове, ресторанти – каквото ви душа иска, за да ви се повиши културното ниво. Внезапно се оказва, че Тинейджърката не иска да покачва културното си ниво и се примоли да я оставя в София срещу обещание да чисти, простира, сготви и да направи десерт.
Аз, разбира се, се съгласих, казвайки си егоистично, че малко миене и чистене могат да те подготвят за живота далеч по-добре, отколкото две галерии и някой и друг театър, и поех с другите две деца към любимия Пловдив.
Няма да ви лъжа. Шестгодишното и Бебето не са сред най-големите културтрегери в страната, но посредством поредица от внушения се надявам да ги подготвя за културния им разцвет.
Уви, още на магистралата попаднах в титанично задръстване, което ме извади от културния ми унес, рязко повиши кръвното ми налягане както и тона, с който разговарях със служителката на номер 112. В цялата си невинност и наивност, бях решила (не знам откъде ми хрумна подобна глупост), че на 112 ще знаят КАКВО СТАВА на магистрала „Тракия“ и защо моята крехка личност е жертва на задръстване.
Но дамата от другата страна на линията, разбира се, не знаеше. Първо ми обясни, че:
1. Няма как да знае, защото то принципно не се знае
2. Празници са
3. Полицаите принципно били раздразнителни хора и не обичали да споделят информация
4. Все пак ако искам, да изчакам да попита, но да не се надявам на нищо
След 2 минути изчакване ме уведоми, че на магистралата няма никакви катастрофи, само едно стеснение, което е причината за всички проблеми. Аз отново неразумно я попитах на кой километър е това стеснение, което я възмути до безкрайност. Рязко ми отговори, че НЯМА КАК ДА ЗНАЕ къде е това стеснение (вероятно защото това е едно подло, подвижно стеснение, което обикаля магистралите като бродник) и тъй като аз ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ съм си там, по-добре да си стоя. И ми затвори.
Така потънах в пълно неведение и пред нервен срив, обладана от силно желание да се върна в София, да причакам някъде служителката на 112 и да я удуша. Естествено се оказа, че има тежка катастрофа, която подминах след 5 минути и за която 112 няма как да знаят, та успях да стигна задоволително до Пловдив.
Сега е моментът да ви кажа, че обожавам Пловдив. Толкова го обичам, че съм готова да обикалям с дни из центъра, да посещавам всички възможни социални и културни събития One Design week, One Dance Week, Нощ на музеите, Капан феста и още десетки, за които се сетите. Ако се организира състезание за най-автентична полска мишка, пак ще отида с радост да дам компетентното си мнение за всяка мишка, която изглежда дори бегло като чешка или унгарска.
Но има и една друга причина.
Аз приятели, срам не срам, обожавам да ям в Пловдив. И щом пристигна, първата ми работа е да изтичам в турския ресторант Паша, където жадната ми, изпосталяла софийска душа потъва сред рай от агнешки кебапчета, пиде, телешко, шкембе и... кюнефе. Ако някой от вас не знае какво е кюнефе, то той нищо не знае и на мен ми е жал за него. Жал ми е за вас, обезкюнефени хора, които досега сте водили празен и нещастен живот.
Така се случи, че този път заведох една обезкюнефена душа, майка на две деца на име Камелия, да яде в Паша, за да се просветли. След като я натъпках с дюнери, ориз и леща, мощно ѝ тикнах вилица топло, разкошно кюнефе в устата и трепетно зачаках да се взриви от щастие.
За мое голямо смайване, тя направи физиономия и каза - о, ужас, че кюнефето е отвратително. Това наложи да заведа тази дилетантка при известните гофрети и мелби с шоколад на Affredo. Не че там е лошо и съвсем естествено си хапнахме добре, но къде са, драги читатели, две посредствени гофрети, къде е вълшебното кюнефе на Паша?
Ние, обаче, не можем да направим нищо с непросветените хора освен любезно да им сочим пътя, пък те - ако искат.
Та, обикаляхме цял ден с децата из Пловдив – кога щастливо, кога изнервено, кога кресливо. От време на време губехме някое дете и после го намирахме, крещяхме до припадък „не пипай", „стой“, „не бъркай на кучето в окото“ и други изконни реплики от живия живот. Да ви признаем, много култура не видяхме. С 4 деца на възраст 7, 6, 4 и 1, нещата трудно влизат в рамките на голямото изкуство. Накрая, изтощени до смърт, се прибрахме в наетия от нас апартамент.
Това, обаче, което вие не подозирате, докато четете е, че ние с Камелия сме нормални жени, които силно изгарят от желание да излязат без деца, да пият алкохол, да се размотават и да купонясват с други хора без деца. За тази цел бях издирила две детегледачки сестри, които любезно ни чакаха пред апартамента, когато пристигнахме.
Тъй като двете прелюбезни сестри ми бяха препоръчани от приятели, никога не ги бях виждала и останах смаяна щом взорът ми падна върху тез русокоси пловдивски феи. Въпросните достолепни дами се оказаха детски учителки с 40-годишен стаж, които грабнаха тези 4 неконтролируеми деца с усмивка на уста, извадиха игри, флумастри, моливи и листа и произнесоха с глас по-сладък от горски мед вълшебните думи „Всичко ще е наред. Приберете се, когато искате“.
И, ах, драги ми читатели, как обикаляхме ний с моята прескъпа приятелка Камелия. Първо посетихме Ръкоделницата в Капана ( снимката на поста), където видяхме на живо как се подготвя екипът за детските уъркшопове, посветени на велики писатели. После посетихме бар, а накрая се качихме на Сахат тепе да пием вино, да ядем дюнер, да гледаме Пловдив и да слушаме концерта на Кататония, който се носеше от далеч. Всичко това благодарение на Вера.
И така, отпочинали се прибрахме при заспалите ангели. Двете детегледачки ни съобщиха, че не са виждали толкова прекрасни деца и че си личало ДОМАШНОТО ВЪЗПИТАНИЕ, но ние забелязахме треперещите крака, пребледнелите лица и уплашения поглед. За щастие, бяхме толкова доволни, че дори не се почувствахме неудобно.
Така се изниза и следващият ден, приятели. Уви, без детегледачки. Според мен, дамите бяха толкова впечатлени от възпитаните ни деца, че им се е наложило да спят минимум 36 часа след това.
Ние, за сметка на това, пак хапнахме добре и този път посетихме няколко галерии, музеи и събития. Пловдив беше неповторим. За тези, които не обичат блъсканицата, сигурно не би било приятно, но аз щастливо се слях в тълпите весели хора, ядящи сладолед, двойки, облечени в носии, които се целуват под дърветата, децата... и всичко това, осветено от хилядите прозорчета на работилничките, магазинчетата, музеите, галериите, отворени цяла нощ за щастливите гости.
Честно да ви кажа, беше изморително. Ако имате възможност, идете без малки деца. Старият град е невъзможен за бутане на количка, малките деца лесно се губят в тълпата, но с големи деца е прекрасно (моята тийнеджърка все пак дойде за една вечер).
И изобщо, идете в Пловдив, яжте, обиколете арт магазините, идете на опера, на театър и НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ КЮНЕФЕТО НА ПАША!!!!
Септември дойде, а заедно с него и най-хубавото нещо по това време на годината – Аполония. Много от вас може би ще кажат „Ха, какво пък е това задръстено нещо ‚Аполонията“? Кой знае каква грандиозна скука е.“
Други пък дори няма да знаят какво е „Аполонията“, а трети изобщо няма да прочетат този материал, та е излишно да се замислям за всички хора.
Нека разкажа на тези, които им е интересно, защо обичам този фестивал и какви приятни, трагични и смешни неща ми се случиха.
Та, защо?
Няма да крия, обожавам Созопол. Той си има:
- Разкошен, истински стар град с чудни улици, къщи и малки магазинчета, в които има наистина яки неща.
- Доста прилично ядене – за всички, които познават Созопол, знаят, че до ресторанта на Хилда Казасян „Кладенеца“ се намира една скромна кръчма, която отваря в 7 вечерта и всъщност е едно от най-вкусните места на света. Там срещу нищожна сума можеш да ядеш великолепни домашни пържени картофи, пълнен патладжан, мусака, кьопоолу и всичко, излязло току-що от фурната. И не че ресторантът на Хилда е лош, но този ми е на сърце.
Има и други чудесни места, в които да хапнеш добре, като „Художниците“ например. Допреди няколко години имаше още едно място, което сляпо обожавах – Di Vali, но последният път не ме очарова и не бих го посетила повече. (Останалите ресторанти можете да ги допълните вие – знаете, че ние в Майко Мила обичаме да ядем и ще сме благодарни за всяко предложение.)
- Атмосфера на спокойствие, която е нужна на една изтерзана от живота майка.
Ами, да! Дори тези, които не обичат много да посещават артистични мероприятия, ще се изумят колко е приятно да се съчетава море, почивка и вечерни постановки, концерти и късни прожекции. Там, под созополските липи (дано има липи да не се изложа) съм гледала филми, театрални постановки и слушала Александрина Пендачанска, макар да бе болна и прегракнала, Васил Петров, чуждестранни джаз изпълнители и да... ВЕСЕЛИН МАРИНОВ.
Много дълго мога да разказвам за моята нездрава привързаност към концертите на Веселин Маринов в Созопол. Особено въздействащ беше онзи последен концерт, на който той беше изключително сърдит, държа огорчени речи, обяви жените за леконравни същества, забрани на една двойка да се целува и изпадна в силен пристъп на гняв, след като едно бездомно куче два пъти излезе на сцената, за да тича в кръг около него. Уви, не очаквайте да го видите на „Аполония“. Той пее само в началото на август, когато е по-вървежно.
Но нека оставим Веселин Маринов. Ако посетите Аполония, ще имате късмета да присъствате на премиери на книги, филми и постановки, за които иначе никога не бихте намерили време.
Лятото свърши и няма по-подходящо място от Созопол, за да видите как първите жълти листа неумолимо се откъсват от клоните. В тези септемврийски дни морето е най-синьо и спокойно, слънцето най-благо и гальовно, а душата все още пълна с лято и щастие.
НО СТИГА РОМАНТИЧНИ ТИНТИРИ-МИНТИРИ!
Отидох аз в началото на септември, но този път не точно на почивка, а на един миниатюрен, артистичен и красив Сървайвър – сама с трите деца.
Да... ЕТО ТОЛКОВА обичам Созопол и Аполонията, представете си!
Натоварена с Бебето, Шестгодишното, Тийнейджърката, кошара, дрехи, памперси и шишета, потеглих да културтрегерствам. Единствената ми утеха беше една непозната жена на име Полина Костова, с която си писах посредством Майко Мила.
Тя ме чакаше там, в нощта, за да ме настани, да ми помогне и ДОРИ (ВНИМАНИЕ!!!!) -да гледа децата ми, докато отида на театър. С цялата си вяра летях към нея и се молех да не е луда, да не започва да плаче внезапно без повод и да не ме нападне с нож.
И започнаха луди приключения, скъпи читателю. Щом пристигнахме и се наспахме мъничко, на първата сутрин от престоя ни компанията ни се увеличи с още един член – МОЯТ ЦИКЪЛ. Той донесе ужасяващи и адски болки, които направиха невъзможно ставането ми от леглото. И тъй, вашата нещастна списвачка се гърчеше в леглото, заслепена от мъка, Бебето мажеше шоколад по чаршафа на леглото в тясната стаичка, а другите две деца висяха над главата ми и крещяха едно през друго „КОГА ЩЕ ИДЕМ НА ПЛАЖ?“ „ИСКАМ НЕЩО!“ „ИСКАМ МНОГО НЕЩА!“ „ГЛАДНА СЪМ“ „УМИРАШ ЛИ?“
Изпих две хапчета, близки до наркотици, и се възправих, но колко окаяна бях! Свлякох се надолу до двора на непознатата Полина Костова, пуснах децата из двора, легнах на масата и изядох всичко, което семейството ѝ ми подаваше, докато децата ми обикаляха и правеха лошо впечатление.
След като се наядох, установих, че ще ТРЯБВА да се иде на плаж. Но какъв плаж, драги читатели? Не бях имала и един свободен ден последните месеци, съответно не бях посетила козметик и ходех само с дълги поли и панталони, като клета пришълка от помашко село. Няма да навлизам в излишни подробности, но накрая финиширахме на тучния, златен созополски залив, където вашата списвачка се появи в цялото си великолепие – сива кожа, рокля, която да я покрива, болки, неразположение и раница с всичко ценно.
И докато другите хора се развяваха на плажа по бански, плуваха и се забавляваха, аз клечах, опитвайки се да прикрия животинския си статус или търсех някое от децата. 5 деца срещу 2 жени – една неравностойна битка, в която непрестанно някой изчезваше, някой се наакваше, някой ядеше пясък, някой ревеше и понякога това бяхме ние двете с Полина.
На цялата лудница се намериха хора, които
но се и намериха други хора. Една прекрасна жена, която организира за децата водна гимнастика. Но това не беше някаква сладникаво-весела водна гимнастика, а строга гимнастика, в която децата под строй трябваше да се хвърлят по корем, по гръб и настрани във водата.
Та, събра ги тя, организира ги и докато им викаше „Ръцете горе, не се отпускайте!!!“, аз останах за миг сама с бебето, краката ми се подгънаха от умиление, седнах на пясъка, подръпнах си роклята и се загледах в тази всемогъща богиня, която ме остави да почина 20 минути. Слънцето играеше в златните ѝ коси, заповедният ѝ глас се носеше надалеч като симфония, а аз блажено седях и стисках бебето с една ръка и раницата си с другата. Плаж, нормално. Всеки е така.
С други думи, беше тежко и трудно. Но успях да ида на кино от 23.00 часа, докато децата спят, а друг бди над тях. Успях да ида на театър и да заведа Тинейджърката. Успях да заведа всички деца на галерия и да си купя 3 книги от оскъдното изложение.
Накрая се натоварихме в колата, добре охранени и обгрижени в гостоприемния дом на Света Полина Троеручица Созополска и се върнахме тук, за да потвърдя това, което цял живот съм вярвала - на Аполония е страхотно!!!
