fbpx

Всички искаме да изглеждаме красиви, да не трупаме килограми, да ядем здравословно, да се отречем от консуматорството... Но понякога пътят, постлан с добри намерения, води встрани от тях към капана на хранителните разстройства.

Вече осма година 2 юни се отбелязва като Световен ден за борба с хранителните разстройства. Затова в Майко Мила решихме да обсъдим проблема с психотерапевтката Детелина Стаменова. Тя е редакторка на няколко книги, сред които и „Войната с храната“, посветена именно на хранителните разстройства.

С Детелина говирим за поведението на децата ни, как да ги подкрепим, ако усетим, че нещо не е наред, и най-важното – защо да не подценяваме проблема.

Детелина Стаменова. Снимка Личен архив

Сериозно, но лечимо психично заболяване

Какво точно е хранителното разстройство и кои са признаците, че някой около нас страда от такова?

Досега много малко хора, с които съм се срещала, не са знаели, че са с нарушение в храненето. Някои са подозирали или им е казвано, но самите те също са осъзнавали, че нещо при тях е различно от другите. Понякога свалянето на тегло е било цел за тях, преди да се окаже, че е прeминат Рубикон.

Подобна е ситуацията и при качване на тегло. Човек изведнъж усеща, че не може да спре. Има състояния, които отключват емоционално хранене. Това също е тема, която ми е близка, но между емоционалното хранене и хранителните разстройства, свързани с преяждане, може да има и разлики.

Самите хранителни разстройства са сериозни, но лечими психични заболявания, които могат да засегнат хора от всяка възраст, пол, раса, етническа принадлежност и социално-икономическа група.

Дали ще се проявят зависи от различни причини. Mоже да има биологичен или генетичен фактор. Може семейно базирана травма или други травми, натрупани във времето, да провокират развитието на едно хранително разстройство.

„Заради роклята“ и мускулите – децата и хранителните разстройства

Казахте, че хранителните разстройства могат да засегнат хора от всякаква възраст, но това не е ли проблем, който е силно разпространен сред тийнейджърите. Според специалисти е на второ място по честота след депресията. Има ли възрастова група, която е най-податлива на хранителни разстройства?

Много от хранителните разстройства започват по време на юношеството, това е т.нар. „ранен старт“ (около 10 – 13 години при момичетата), за който се приема, че има и предразположение на генетично ниво.

В България има и един втори пик при момичетата – около абитурентските балове, когато „заради роклята“ се гонят често нереалистични килограми на кантара и това, съчетано с целия стрес, води до поредица от проблеми.

При момчетата също виждаме, че проблемите започват в тийнейджърството, но по-късно. И нека родителите на момчета не мислят, че те са имунизирани от нарушения в храненето. Анорексичното поведение при младите мъже също може да съществува. Както и булимията, и свърконцентрацията върху външния вид, и качването на мускулна маса чрез специфично хранене, която също може да бъде причислена към хранителните разстройства.

При малки деца също може да бъдат наблюдавани различни специфики, които понякога са хранителни нарушения, понякога – не. Едно от тях е силно ограниченото рестриктивно хранене, което невинаги е „капризност“. Затова следва да бъде проследено от колеги, специализирани в това.

Възрастните, а това са всички над 20, също може да живеят с една или друга форма на хранителни нарушения. Тук включвам всички познати: ограничаване до определени типове храна; преяждания – емоционални или чисто като поведение; очистване на организма по определени начини – било през повръщане или лаксативи.

Не е необичайно симптомите на хранително разстройство да се променят с течение на времето. Около половината от хората, първоначално диагностицирани с рестриктивна анорексия, по-късно развиват булимични симптоми.

Някой, който преяжда, може да премине към ограничаване на приема си по-късно. Също така, човек може да се възстанови от едно нарушение на храненето, но повторно да се появи друго разстройство. Затова и хората, на които им е „минало“ като тийнеджъри, е възможно при житейска криза да развият едни или други симптоми.

Кога трябва да ни светне червената лампа?

За какво поведение трябва да следят родителите, за да усетят, че детето им страда от хранително разстройство?

Рязка загуба или качване на тегло. Драстична промяна на навиците или стила на хранене – рязко преминаване към веган/вегетарианско хранене или ограничаване на храни, които преди това са харесвали. Уникални познания за калориите на всяка семка. Свръхзанимания със спорт – например часове в стаята им за лицеви опори или коремни преси. Липса на растеж.

Реплики като „Не съм гладен“ вечер, както и споделяне на проблеми с корема.
Хиперактивност и тревожност също може да насочат родителското внимание и към храненето. Тази тревожност може да изглежда като непрекъснато движение из вкъщи и рядко сядане. Понякога е за да изгарят калории, без вие да усещате това).

Твърде много интерес към кулинарни предавания и рецепти при свръхслабите, както и това да виждате, че изчезва храна от шкафовете и хладилника. Хранене на малки, почти миниатюрни, парченца.

Честото теглене и разваляне на настроението, ако кантарът не показва, каквото искат. Фиксация към определен размер дрехи. Загуба на цикъл при момичетата. Понякога следи от повръщане в банята може да са знаци за преднамерено прочистване, но някои тийнове успяват много добре да се скрият.

Знаците са много, затова нека кажем така: ако усетите нещо необичайно, може да не реагирате веднага, но започнете да наблюдавате и при следващи знаци се информирайте какво може да направите. Скоро ще направя уебинар за родители (следете страницата на Детелина, бел. ред.), който може да им е от полза.

„Изяж си всичко“ като предпоставка за хранително разстройство?

Често родителите, да не говорим за бабите, подканват децата да си изяждат всичко, дори те да не искат. Може ли това да е основа за хранително разстройство на по-късен етап в развитието на детето?

Образът на бабата, която кара детето да яде, вече бавно отива в историята. Идва ново поколение баби, които все по-често гледат критично на децата и дори ги ограничават, понякога с право, в храненето.

Дали не е парадоксално, че някои свръхпреработени храни използват обаче техния образ, за да се рекламират? Бабите са отговорни за поколения, прекаляващи с банички и тесто, като и с т.нар. удобна храна (comfort food).

Искам тук да обърна внимание на нещо, което е част от нашата епоха. Живеем в период, в който свръхпреработените храни, от една страна, и застоелият начин на живот, от друга, дават възможност хората да стигнат до ненужно високи килограми, което променя телата, но и психиката им. Защото връзката между метаболитното и психичното здраве е голяма.

Детското затлъстяване расте, а това неминуемо води до проблеми. Затова и обученията на деца как да се хранят и как да избират храната си са важни.

Но първите, които следва да се образоват, са родителите. Когато от най-ранната възраст на децата вкъщи присъстват зеленчуци, възможно най-малко пакетирани храни и газирани и подсладени напитки, реално помагате в този свят, под диктатурата на изкуствените съставки, детето ви все пак да израсне с нормално тегло. А това в дългосрочен план е една от най-добрите ви инвестиции.

Последствията

До какви проблеми водят хранителните разстройства?

При недостатъчно лечение хранителните разстройства могат да бъдат смъртоносни. Сърдечната недостатъчност и самоубийствата са две от най-честите причини за смърт при хора с хранителни разстройства. Въпреки това повечето хора с такова психично страдание в крайна сметка се възстановяват.

При дългогодишни изследвания (над 20 години) на група от лица, първоначално диагностицирани с анорексия или булимия, се установява, че две трети в крайна сметка са напълно възстановени. Възстановяването може да отнеме много време и много усилена работа, но е възможно.

Лечението

Как се лекуват хранителните разстройства?

Трудно и нерядко дълго. Но забелязвам, че ако преди десетина години специалистите бяха малко, вече има все повече. Надявам се, че това ще даде по-голям шанс на хората с проблеми да намерят своя терапевт.

Когато нарушенията в храненето са много остро протичащи – например твърде ниски килограми или поведение, което може да застрашава здравето – е необходимо да се включат няколко специалисти. Психотерапевт, понякога психиатър, ендокринолог, а понякога и други, всеки от които има своето значение за лечението.

Обръщам внимание на хората, които ще прочетат това интервю, да се запознават с професионалната квалификация на професионалиста, когото избират. И когато се говори специално за нарушения в храненето, е добре да търсят психотерапевт, не само психолог. Психотерапевтичното обучение предполага допълнително и по-задълбочено познание.

Близките

Каква подкрепа трябва да получат хората, страдащи от хранителни разстройства, от своите близки?

Безрезервна на първо място. И на второ, но със съвсем малка разлика на фотофиниша – готовност да се взрат в себе си. Когато родителите или близките са склонни да се променят, да видят своите неумели или неподходящи решения, когато не махват с ръка на проблемите и не ги омаловажават, когато чуят действително какво се случва, тогава можем да имаме добро терапевтично сътрудничество между всички участници в най-близкия кръг около пациента. За съжаление, специализирана клиника по хранителни нарушения, която обединява всички специалисти, сигурно няма да имаме в рамките на близките години.

Миналата година бях терапевт по случай, в който родител напълно отричаше съществуващия проблем и отказваше да подкрепи посещаването на терапия. Нарушенията в храненето бяха окачествявани като „детски глупости“ и се смяташе, че „ще минат“. Беше напълно невъзможно да се проведе качествен разговор с родителя за неговите страхове, поведения и всичко, което беше довело подобно развитие на събитията.

Надявам се, че някой ден ще мога да продължа случая – когато детето си стъпи на краката и може да решава за себе си.

Не отлагайте действието. Родителите понякога искат да изчакат да отмине от само себе си. Но ранната намеса води до по-бързи резултати. Колкото повече човек с хранително разстройство свиква да живее с това поведение, толкова по-трудно се стига до първопричината за него. А тя може да е психична травма, за която да не си давате сметка (а може като родители и да не сте разбрали) и която е важна за детето ви.

Възстановяването от хранително разстройство – за разлика от оздравяването от детските болести, които сте срещали като родители – няма предварително ясна времева линия. Пълното възстановяване изисква време и вашето дете вече е толкова голямо, че може да ви откаже да се намесвате, да му давате тон в живота или дори да ходи на консултации при лекари и психотерапевт.

Понякога до по-младите ми пациенти на възраст около 20 – 30 години стоят техните партньори, които ги насърчават да дойдат на терапия, и тяхната любов и привързаност са онова, което подпомага излизането от блатото на хранителното нарушение.

Но говорейки за партньори, искам да обърна внимание и на нещо, което в последно време също се забелязва – партньори, особено мъже, които „угояват“ жените до себе си.

В другата крайност са онези мъже и жени, които имат крайно мнение за външния вид и откровено злоупотребяват с „властта си“. Те си позволяват да мерят килограмите (и грамовете) на партньорите и децата си, изискват от тях да изглеждат по определен, обикновено свръхслаб, начин. Това е вид перфидно насилие, за което вероятно си струва да обърнем внимание следващия път.

Хазартната зависимост може да се появи още в предпубертетна възраст. Има по-рискови групи, но на практика всяко дете, под влияние на едни или други фактори, може да стане нейна жертва. Това казва в интервю за Майко Мила Рада Наследникова – клинична психоложка и психотерапевтка. Няма данни колко подрастващи в България са зависими, защото един от проблемите, и то кардинален, е, че 

не се подхожда научно към този въпрос 

Не се прави акуратна оценка на проблемите, няма качествена превенция, лечение и рехабилитация. 

Официални данни няма, но според експерта по киберсигурност Явор Колев около 40% от децата до 18-годишна възраст по някакъв начин са залагали в хазартни сайтове или онлайн платформи за забавление. 

В края на миналия месец бяха приети промени в Закона за хазарта, които забраняват рекламата на платформи за залагания в медиите. Когато говорим за онлайн реклама обаче, става дума за легални платформи, информационни сайтове и други електронни медии, докато сайтове извън страната и сайтове, които не са лицензирани от българските институции, могат да избегнат санкциите, обяснява Явор Колев, директор „Информационни техлоногии и киберсигурност“ в „Лев Инс“, създател и бивш ръководител на структурите за противодействие на киберпрестъпността в ГДБОП и ДАНС.

Хубаво е, че има рестрикции, но не е достатъчно, защото е необходим системен подход, добавя Рада Наследникова. „По селата, по малките градчета е страшно – хазартът е национален спорт. Спирането на рекламата няма директно да повлияе на хората, които вече имат проблем. Качествената превенция е по-обща – чрез изграждането на спортни зали, ангажиране на децата, развитие на клубове и т.н., тоест на подрастващите да бъде дадена възможност да изразяват себе си, да бъдат в добра среда. Другата посока, в която трябва да се работи, е свързана с грижата за психичното здраве – ограничаване на насилието в училище, работа със семействата, ако в тях има насилие, предпазване от всякакъв вид рисково поведение при тийнейджърите и т.н.“

Как започва зависимостта

Децата играят електронни игри и притежават електронни устройства от най-ранна възраст. Съществуват различни форуми и платформи, в които те общуват помежду си, има водещи играчи. 

„Да вземем за пример тази популярна игра Fortnite, която според мен съдържа много елементи от хазарта, там можеш да купуваш артефакти, за да подобриш играта си и да печелиш битки. Границата е много тънка и много лесно може да се премине към хазартни залагания“, подчертава Колев и добавя: 

„Често децата започват с изпращането на есемеси от телефоните на родителите си, купуват артефакт за някоя игра, чрез който печелят чрез есемеси, които са получили, за да участват в игри на други деца – така натрупват огромни телефонни сметки. По-късно започват да използват личните данни на родителите си, за да участват в хазартни онлайн платформи. Някои от лицензираните оператори избягват това, тъй като изискват снимане с личния документ на лицето, което го притежава, и/или биометрични данни. Има обаче много нелицензирани хазартни оператори, при които формално въведените правила за възраст над 18 години не се спазват. Много често деца източват и дебитните карти на родителите си с участие в подобни залагания.“

Кои деца са по-уязвими

Всеки би могъл да стане зависим при съотвените „подходящи“ условия. По-рискови обаче са деца в нездрава семейна система, без социална подкрепа, неглижирани или с насилие в семейството, деца с проблеми в училище, деца, чиито родители са с психично заболяване или със зависимости. По-изложени на риск са също подрастващите с тревожни, депресивни разстройства, по-импулсивните. 

„Разбира се, не значи, че ако някой от посочените фактори е налице при дадено дете, то непременно ще развие зависимост. Често децата, попадайки в компания, са впечатлени от хора с проблемно поведение, тогава започват да го практикуват, за да бъдат харесани. В тийнейджърска възраст те все още не са изградени личности и са по-уязвими, любопитни са, искат да опитват нови неща. Играят хазартни игри, защото харесват всякакви силни усещания. Затова не бих отделила този тип „залитане“ от наркотиците и алкохола, от всички бандитски неща, които правят заедно“, обяснява психоложката Рада Наследникова.

Какво може да се направи

Важно е децата да бъдат включвани в градивни дейности. Освен това да бъдат запознати с рисковете от хазарта, но не с плашене. Защото какво се получава – казват ти, че е много страшно, опитваш и виждаш, че не е така. Тогава ефектът е обратен и децата губят доверие в посланията, които би трябвало да ги предпазят. А посланията са много важни. Например едно от много ефективните послания на онлайн казино в Канада звучи горе-долу така: „Ние печелим от Вашите пари, нашата печалба за миналата година е... (огромна сума) – всичко това е от Вашите загуби, Вие няма да спечелите, Вие плащате за удоволствието да играете“. 

„Ако на един тийнейджър му кажеш, че ако подкара колата на родителите си, може да катастрофира и да умре, той няма да се впечатли, защото в тази възраст се мисли за безсмъртен. Но ако му кажеш, че една катастрофа може да го обезобрази и той да погрознее, посланието ще въздейства. Затова е хубаво родителите да имат добра връзка с детето да разговарят спокойно с него, така че то да може да споделя; да не искат да чуват от него само отговори, с които те да са спокойни. И трябва да му обясняват какво е хазартът, че крие риск, че хората, които играят, преследват пари, които не са техни, че понякога може и да спечелиш, но в дългосрочен план ще загубиш“, казва Наследникова.

Наказанията

Според нея наказанията могат да задълбочават проблема. Ако се ограничат излизанията, контактите с рискови приятели, вземане на устройството (телефон, компютър), от което са правени залагания – това не е наказание, а адекватно намаляване на рисковете. Но ако наказанието цели да нарани, да унижи или да подчини детето, то става част от проблема. 

Отнемането на телефона обаче трябва да стане през разговор. Детето не трябва да се чувства преследвано. Един тийнейджър може, бягайки, да отиде в още по-опасна среда. Проблемът е, че симптомите на зависимостта може да бъдат симптоми на самия пубертет – отдръпване, смяна на интереси, агресивно поведение. Но ако има изчезване на пари, поява на някакви придобивки – това вече са сериозни симптоми.

Хазартната зависимост често върви заедно с употребата на алкохол и наркотици. Родителите трябва да знаят къде ходят децата им, с кого, какви са родителите на приятелите им. От друга страна, ако толкова рано има рисково поведение, то е червена лампа за други проблеми – депресия, тревожност, някаква личностова патология, сексуално насилие. Ако родителите срещат трудност с децата, трябва да посетят специалист – детски или семеен психолог.

Контрол в интернет

Според Явор Колев трябва да контролираме какво правят децата ни в интернет от най-ранна възраст. Има достатъчно филтриращи инструменти, които дават възможност да се ограничи достъпът до незаконно и вредно съдържание.

„От кампанията „Пази детето в интернет“ разбрахме, че родителите не се интересуват какво правят децата им в интернет. Затова вторият етап на програмата е насочен към тях, защото те са първата преграда на децата към опасностите онлайн. 

Не съм привърженик на ограниченията, на забраните – родителите трябва заедно с децата да посещават такива места в интернет, защото дори игрови платформи, които са насочени към съвсем малки деца, могат да бъдат опасни.“

Колев подчертава, че в никакъв случай на дете не бива да бъдат искани лични данни за участие в игрови платформи. Предоставянето на имейл не е достатъчно условие, за да бъде извършена измама, но този имейл може да бъде бомбардиран с различни типове реклами. За да бъде извършена някаква измама, се изискват повече лични данни – документ за самоличност, платежни инструменти, номера на кредитни или дебитни карти.

Към коя институция да се обърнат родителите

По отношение на рекламите на хазартни оператори в интернет, компетентен е СЕМ, който, ако установи нарушения, информира НАП и агенцията налага санкции. По отношение на деца, попаднали в хазартна зависимост, е добре да се информират правоохранителните органи, Детската педагогическа стая и комисиите за противообществени прояви, където психолози да работят с децата. Обикновено момчета и момичета, които са в хазартна завимост, извършват различни нарушения, дори престъпления. 

Има ли лечение на хазартната зависимост

Всяка зависимост е като хринично заболяване – може да се постигне доживотна ремисия. Възможни са някакви връщания, но въпросът е човекът да се поддържа и да може да води пълноценен живот. Затова е важна рехабилитацията и лечението. 

„В България няма нито една специализирана програма за лечение на хазартнозависими. Лекуват се в малобройните рехабилитационни програми за други зависмости. Тийнейджърите, които правят опити за самоубийство, пак нямаме къде да ги пратим. Пращаме ги в едни ужасяващи психиатрии. Това не са клиники с дворчета, с групи, с подкрепа, с психотерапевтична работа.

Много е важно да се подходи по научен начин към психичното здраве по принцип и към зависимостите в частност, да се мисли системно. Да се предвиди в малките градове да има стадиони, забавления, театрални школи, психолози, достъпни програми за превенция на рисково поведение – неща, които де юре уж съществуват, но де факто ги няма. Държавата трябва да инвестира в човешкия ресурс, а това не носи мигновена печалба. То носи печалба впоследствие, защото може да имаме по-здрави поколения. Засега не сме имали такива далновидни управници“, казва Рада Наследникова. 

Тийнейджърството и неговите сътресения неведнъж са попадали във фокуса на литературата и киното. Но как се променя този особен период на порастване през годините в телевизията ще проследим с някои знакови сериали, с които израснаха няколко поколения.

80-те

Лежерното море на група тийнейджъри и по-малките им братя и сестри е овековечено в испанския сериал „Синьо лято“. Онези, които го помнят, вече отдавна не са тийнейджъри, но пък са от късметлиите, познаващи забавното детство и свободата, която имат децата далеч от родителските погледи. Оценявайки различията в поколението, заснетият в 19 епизода сериал, показва едно съвсем друго от днешното родителство, в което погледите не са вперени в децата.

Напротив, в не толкова далечното минало момчетата и момичетата попадат в полезрението на възрастните, предимно ако са сгафили сериозно и им е време да получат някой шамар, наказание или поне строго мъмрене.

Единствените възрастни, които ги разбират и проявяват емпатия към терзанията на младите, са художничката Хулия и морякът Чанкете, далеч не част от обичайните представители на възрастното поколение. На фона на красивото крайбрежие на Андалусия, тайфата, включваща деца между 8 и 17-годишна възраст, споделя преживявания като приятелството, предателството, първото влюбване, първата ревност, първия цикъл, първата среща със смъртта на близък.

Засегната е и темата за развода, който по онова време не е бил често срещан, опълчването срещу несправедливостите, извоюването на правото да се протестира, опазването на природата. Едно лято, запомнено с безгрижието, но и с драматичните моменти, които водят до израстването на младия човек. Пред блока по онова време момичетата се деляхме на такива, които харесват Панчо, и на тези, падащи си по Хави. Това, за което се чудихме, беше защо Деси трябва да е „грозната“ приятелка на русата Беа.

90-те

В това десетилетие сериалите, проследяващи турбулентата възраст, са доста повече, но сред най-добре разбиращите тийнейджърите се оказа „Тъй нареченият мой живот“.

Поставяйки реални проблеми и оставяйки героите да бъдат истински, този сериал слага в малкия си джоб много от наследниците си като „Бъфи, убийцата на вампири“, „Самотно дърво на хълма“, „Бевърли Хилс, 90210“ или „Ривърдейл“. Макар и само с един сезон (излъчва се по ABC от 1994 до 1995 г.), продукцията капсулира 90-те години в духа на гръндж поколението.

Именно там изгря звездата на Клеър Дейнс, която влезе в образа на срамежливата 15-годишна Анджела. Героинята ѝ смени цвета на косата от руса в червена още в първи епизод като предназменование за навлизането в бунтовната възраст. Последва и смяна на най-добрата приятелка, което е ключов момент за израстването, и така добродушната приятелка Шарън (Девън Одеса) е игнорирана за сметка на екцентричната и отворена по много въпроси за пораснали Рейън (Ей Джей Лангър).

Сюжетът доста детайлно изследва драмите на тийновете с техните колебания, смущения, търсения. Влиза и в дома на Анджела, където от сегашната си позиция можем да оценим колко е трудно да имаш тийнейджър вкъщи през призмата на родителите ѝ.

Образите са изградени плътно, умело са описани преживяванията, уловени са разочарованията и естествено първото влюбване на Анджела. Обектът е Джордан Каталано, изигран от Джаред Лето. Неговият празно-дълбок поглед караше мнозина тийнейджърки да въздишат, сякаш за да докаже, че в тази възраст влюбването няма общо с реалния човек, а е важна единствено представата за него.

Към финала Анджела се оказа отрезвена покрай съседа Брайън (Дево Гъмърсал), който се разхожда дълго време около нея, но до последно остана непотърсен, може би недооценен.

Сериалът беше сред напредничавите и в това, че засегна като проблем различната сексуална ориентация с чувствителния Рики (Уилсън Круз), който се превърна в олицетворение на неприетите в обществото, изхвърлен дори от собствения си дом.

Около този период, но навлизащ и в следващото хилядолетие се появява „Бъфи, убийцата на вампири" (1997–2003). В сериала е заложено желанието на подрастващите да се чувстват изключителни, различни, специфични, отявлени аутсайдери, като преоткриват скритите си сили и се еманципират.

Сценаристите пренареждат жанрово ужасите като правят така, че русата гимназистка не е убита в началото на филма, а дори напротив – оказва се избраната да се бие с вампири и други демони. Бъфи Съмърс (Сара Мишел Гелар) е единствената в поколението, която има дарба, с чиято помощ се залавя да се бори с вещици и вампири. Компания ѝ правят няколко герои, изиграни от Алисън Ханигън, Никълъс Брендън, Ема Коулфилд, Дейвид Бореанас и др.

Заигравката с метафоричните образи на вампирите като символ на хищничество и свръхсексуалност срещу дистанцираната тийнейджърка Бъфи само показва, че колкото и да са специфични възможностите на персонажите, нищо човешко не им е чуждо. В седемте сезона всеки от героите израства, за да поеме повече отговорности, да се опознае по-добре, напускайки училището и насочвайки се към колежа.

След 2000 г.

С проблемите на тийнейджърите и вечните теми за приятелството, предателството, ревността и влюбването се занимава и „Самотно дърво на хълма“ (2003–2012). Действието отново е фокусирано върху динамиката в местното училище. Този път в малкото градче Трий Хил.

Главният сюжет се завърта около взаимоотношенията на двама полубратя – Лукас (Чад Майкъл Мъри) и Нейтън (Джеймс Лафърти), които имат мисия да се докажат един пред друг, а негласната им надпревара завлича още няколко герои като Пейтън (Хилъри Бъртън), Брук (София Буш) и Хейли (Бетани Джой Ленц). Сериалът придобива популярност и има девет сезона.

С навлизането в новото хилядолетие идва и другият феномен – пробужда се по-открито любопиството към света на богатите. Красиви къщи, лъскави дрешки из тузарски район в Калифорния – навлизаме в „Ориндж Каунти: Кварталът на богатите“ през 2003 г. Сблъсъкът между бедни и богати се визуализира с историята на Раян Атууд (Бенджамин Маккензи) – момче без финансови възможности от семейство, затънало в проблеми. Неговият вид на лошо момче с бял потник (който първо Брус Уилис превърна в секси атрибут в „Умирай трудно“) накара много момичета да въздишат. Подобен герой намира място в света на богатите, след като влиза под кожата на заможната фамилия Коен, която му подава ръка.

В кръга на „докоснатите от съдбата“ е и Мариса Купър (Миша Бартън), като другите главни са Самърс Робъртс (Рейчъл Билсън) и Сет Коен (Адам Броуди). Разказът е разпрострян в четири сезона, като превръща младите актьори в звезди, а действието из бляскавия живот край басейни и лъскави лица се оказа вкусна хапка, която отвори апетита за подобни истории впоследствие.

Сценаристите измислят куп перипетии пред главните персонажи – свръдхози, пожари, юмручни боеве, които на моменти идват в повече. Дори един от създателите на сериала – Джош Шварц, споделя, че съжалява за драматичната смърт на Мариса в трети сезон.

След 2010 г.

Темата за богатите е продължена и в следващото десетилетие с „Клюкарката“ (2012 г.). Главните героини тук са женски образи – Блеър Уолдорф (Лейтън Мийстър) и Серина ван дер Уудсен (Блейк Лайвли), които са в непрекъснато съперничество, въпреки че са и най-добри приятелки. Около тях се заформя кръг от богати и не толкова богати (не)приятели, които влизат и заемат различно място в живота им, а изцепките на главните персонажи лъсват с изключителна бързина в интернет пространството, уловени от Клюкарката – тайнствена личност от техния кръг, която е готова да разкаже всичко. А то не е хич малко.

В компанията на двете лидерки влизат богаташите Чък Бас (Ед Уестуик) и Нейт Арчибалд (Чейс Крауфорд), както и бедните Дан и Джени Хъмфрис (Пен Баджли и Тейлър Момсен), които живееха в тавански апартамент в Бруклин). Към тях се присъединява и Ванеса Ейбрамс (Джесика Шор). Оказа се, обаче, че не само сред богатите, но и от тези, които искат да са като тях, няма невинен.

Възходите и паденията на жителите на Горен Ийст Сайд нямат край, а редом с тийнейджърските драми лъсват и тези на техните родители. Базиран на книгата на Сесили фон Зигесар, сериалът в шест сезона доказва, че и богатите понякога плачат.

В това десетилетие светът на тинейджърите е представен и с „Малки сладки лъжкини“ (2010–2017).

Създаден по книгита на Сара Шепърд и от продуцентите на „Клюкарката“, жанрът този път е с вкус на криминале. Тийн драмата малко напомня на „Знам какво направи миналото лято“. В центъра на историята са четири приятелки – Ария (Луси Хейл), Хана (Ашли Бенсън), Спенсър (Троян Белисарио) и Емили (Шей Мичъл), които преживяват труден период след изчезването на приятелката им Алисън (Саша Питърс).

Наивността на подрастващите в тази история е напълно загубена и никоя от главните героини не притежава такава. Всяка крие тайни, страхове и не е на „ти“ с повечето добродетели. Заснет между 2010 и 2016 г., сериалът в седем сезона успява да извоюва вниманието на аудиторията, като подчертава красотата на четирите гимназистки, скрили под тъмни очила и перфектен външен вид неудобните истини. Тайните обаче имат неприятното свойство да излизат наяве, особено ако година след изчезването на Али някой с „А“ не започва да им изпраща съобщения.

След 2020

В това десетилетие тийнейджърите не са онези, които бяхме ние през 80-те и 90-те. Знаят какво са социални медии, изкуствен интелект. Много често младите се оказват по-наясно с живота от своите родители. Именно такъв е случаят с „Джини и Джорджия“. Джини е едва на 15, но е много по-зряла от майка си, родила я, когато е била почти на нейната възраст. Поела отговорност, която не е за плещите ѝ, героинята се опитва да живее своя живот, докато прикрива неразбориите на майка си, но това се оказва сложно начинание. Емоционалната ѝ нестабилност засяга много важна тема за напрегнатото всекидневие на днешните тийнейджъри като депресиите и самонараняванията на фона на шегички и на желанието всичко извън дома да изглежда лъскаво и перфектно.

Отново в училище с Never Have I Ever. Главната героиня е Деви, която преживява сложен период след внезапната смърт на нейния баща. Героинята има верни приятелки и обект на желанието, приличащ по нещо на Джордан Каталано от „Тъй нареченият мой живот“, но тук героят прави опит да се промени и да не разчита само на красивата си външност.

Сериалът в четири сезона засяга темите за извоюването на мястото си в йерархичната стълба в обществото и жертвите, които всеки прави, за да достигне там, където иска, като често пътят е осеян със сълзи и грешки. А случващото се е коментирано от тенис звездата Джон Макенроу. Това, което обаче прави впечатление, е колко леко главните герои излизат от терзанията и приемат някак почти рационално случващото им се, дори влюбването.

Отново сме в гимназията със Sex Education. Този път с Отис (Аса Бътърфийлд) – съвсем неопитен в любовната страна за разлика от неговата майка (Джилиан Андресън), която е сексуален терапевт. Подложен на всякакви въпроси, които тийнейджърите предпочитат да избягват да дебатират с родителите си, героят се оказва вещ в занаята или поне на теория.

С отворената по всякакви въпроси Мейв (Ема Маки) решават да споделят опит, създавайки тайна клиника за съвети от всякакъв характер. Но освен темата за секса, погледнат не като тема табу, а като част от живота, на персонажите се налага да се справят с проблеми от всякакъв характер.

Краен поглед върху света на тийнеджъра като човек, узнал всички тайни на битието, прави Сам Левинсън в „Еуфория“. Сериалът нищи тъмната страна от живота на младите, без да спестява стряскащите теми за наркотиците и секса. В този сериал отсъстват сантиментът и наивността. А човек може да предозира с всички въпроси, от които родителите се страхуват.

Всекидневието е представено през гледната точка на Ру (Зендая), трудно справяща се с живота си, често лъкатушеща на границата със смъртта. С един родител по-малко и с диагностицирани психични проблеми героинята е лекувана с всевъзможни медикаменти, които пък ѝ съдействат да стане зависима.

Зендая прави може би най-силната си роля на саморазрушаващ се млад човек, наясно с възможностите си и със способността си да се самоанализира. Създаден по едноименен израелски сериал, драмата на Сам Левинсън (излъчван от 2019 до 2022 г.) прави задълбочен поглед и върху другите главни герои, сред които водещи роли имат Джейкъб Елорди, Сидни Суини, Мод Апатоу и Ангъс Клауд, който пък загуби живота си едва на 25 години, именно след прием на свръхдоза.

Мрачен, на места труден за гледане, „Еуфория“ (и последвалият сериал на Левинсън „Идолът“, който засяга същата тема, но сред замесените в шоубизнеса) сваля напълно розовите очила, през които сме свикнали да мислим, че гледа младият човек. Нещо като горчиво предвкусване какво може да последва, ако тийнейджърът не усети подкрепата и се остави да потъне в собствения си свят, който в тази възраст притежава стряскащо заредена дълбочина.

„Добре, ще го направя. Официално ще изтрия бившия от всичките си акаунти“, казва млада жена, гледайки в телефона си. После се приближава и прошепва „Продължавам“. Кадрите са от видео, направено от правителството в Нова Зеландия, което утвърждава универсалната истина, че „раздялата е гадна“. Видеото е част от необичайна кампания, която оказва подкрепа на тийнейджъри и млади хора, които са зарязани от гаджетата си. 


Кампанията се казва Love Better и е на стойност около 4 млн. евро. Тя е поръчана от Министерството на социалното развитие, за да помогне на тийнейджъри и млади хора да се възстановят от раздялата и да сведат до минимум вредата във връзките си. Програмата има пробен срок от три години. 

Кампанията е в резултат на проучване, което твърди, че това е един от ключовите проблеми на младите хора. „Над 1200 младежи ни казаха, че се нуждаят от подкрепа, за да се справят с ранни преживявания на любов и нараняване, а раздялата беше идентифицирана като често срещано предизвикателство“, казва новозеландската бивша министърка на младежта Приянка Радхакришнан, която понастоящем е министър, отговарящ за въпросите на хората с увореждания, за общността и доброволческия сектор, както и за етническото разнообразие.

Отвъд „нормалната“ болка от раздялата

Според Министерството на социалното развитие 68% от участниците в проучването са преживели нещо „отвъд „нормалната“ болка от раздялата“. 55% от хората пък не вярват, че могат да прекратят връзка без проблеми. Един от всеки шест обаче се е изправял не просто срещу емоционална болка, а срещу физическа.

„Търсим автентичен начин да вдъхновим хората да изградят собствената си сила, самооценка и устойчивост“, казва още Радхакришнан. Тя отбелязва, че подходът на кампанията Love Better, който използва социалните медии и създава общност за справяне с въздействието на раздялата, не е изпробван преди. Използват се реални кадри на хора, които говорят за раздялата си, и то без предварителен сценарий. Освен видеа, има статии и подкасти. И съдържанието обхваща всички социални платформи, които се използват от тийнейджъри и млади хора.

„Това става нелепо и излиза извън контрол. Трябва да спя през нощта. Трябва да го преодолея. Да изтрия“, казва друг млад човек, който се буди рязко. Докато се бори с телефона си, гласът зад кадър казва: „Общност от наскоро зарязани, които помагат на други наскоро зарязани, за да може болката да остане малка, а не да се превърне в Голямата болка“.

Разбери чувствата си

Част от кампанията, която използва мотото „Разбери чувствата си“, включва специална телефонна, текстова и имейл линия за помощ за млади хора, преминаващи през раздяла, управлявана от Youthline. Това е организация, посветена на подкрепата на хора на възраст между 12 и 24 години. Youthline получава част от въпросните 4 млн. евро, за да разшири съществуващата услуга за горещата линия.

„Знаем, че може да има много негативни въздействия от раздяла, извършена по лош начин – както на лично ниво, така и на общностно ниво“, казва главният изпълнителен директор на Youthline Шей Роналд. Според него точно проблемите във връзката са една от основните причини младите хора да се свързват с линията за помощ.

„Обикновено има два подхода след край на връзка. Единият е да мразиш бившия и да го отрежеш отвсякъде. Другият – да блокираш всички чувства, да станеш безчувствен. Затова е добре да се показва, че е съвсем нормално да имаш и други чувства и че има начини, по които можеш да се справиш с тях здравословно. Още повече интернет и социалните медии вкарват уникална и сложна динамика в разделите“, казва директорът на Youthline по клиничните проучвания Джо Мадсън.

Те Аоререкура

Кампанията Love Better има и друга, доста по дългосрочна идея. Тя е част от по-широката национална стратегия за премахване на насилието, която носи името Те Аоререкура. „Нова Зеландия има срамна статистика за семейно и сексуално насилие. Имаме нужда от новаторски подходи, за да прекъснем цикъла. Ако подкрепим нашите тийнейджъри и млади хора по време на тези формиращи преживявания, можем да променим положително начина, по който подхождат към бъдещи взаимоотношения. Или поне такава е надеждата ни“, казва Радхакришнан. 

Според Министерството на правосъдието всяка година новозеландската полиция разследва повече от 100 хил. случая на семейно насилие. През 2020 г. полицията е получила 9723 сигнала за сексуално насилие. Около половината от хората, съобщили за престъпление със сексуално насилие, са били на възраст под 18 години по време на инцидента.

Те Аоререкура стартира през декември 2021 г., като периодът ѝ на действие обхваща следващите 25 години. Програмата работи едновременно по 40 различни направления. 

Целта ѝ са шест поколенчески промени

  • Здравословно щастие – взаимосвързана екосистема, където здравето е в центъра
  • Мобилизирани общности – колективни решения и общностна подкрепа
  • Обучени, компетентни и устойчиви работници – за да виждат проблемите още в зародиш и да знаят какъв е най-добрият начин да се справят с тях
  • Ранна превенция – работа навреме, за да е сигурно, че няма да се стига до семейно насилие и сексуално насилие
  • Сигурни, достъпи и интегрирани реакции – промяна на социалните норми така, че да не се толерира насилието, токсичната мачовщина, сексуалната доминация
  • Увеличен капацитет за лечение – лечение, възстановяване и възвръщане на нормалните усещания и отношения, които са изличени след детската травма от свидетелство на семейно насилие и/или сексуално насилие.

Всеки човек, поставен в определена ситуация е способен на всичко.

Думите са на Яна Титова по повод втория ѝ пълнометражен филм „Диада“.

Сюжетът наблюдава случващото се с тийнейджърите в малък български град. Главните героини са Дида и Ива.

Приятелството им се крепи на сходно облекло. Бунтарството – на нахално поведение в клас, празни приказки, пропускане на училищните часове, общо взето – нищоправене.

Яна Титова е уловила точно стереотипното им поведение в слушането на определен тип музика, в начина на обличане, в шляенето с приятел – всеобщото тийнеджърско занимание, което сякаш се предава по генетичен път. Но режисьорката извежда ясно посланието, че лесното залепване на етикет е прибързано и ненужно упражнение.

Кадър от „Диада“. Фотограф: Светослав Стоянов

До болка познато изглежда и присъствието на някои от преподавателите, от чийто подход може да ни побият тръпки, тъй като още помним как използват властта си да наказват избирателно по-чувствителните, докато за други ученически прегрешения да си затварят очите.

Представителите на МОН са железни в умението да стоят на едно място и да не се движат с времето, а да преподават показно на новите поколения как са учили предходните.

Не че има невинни и сред децата.

На тази възраст са си пълни зверове (ние колко пък да сме били по-различни?). Скучните методи за преподаване, наследени от миналото, със сигурност не съдействат за провокиране на любопитството им и всеки бори скуката със забит нос в телефоните, където реалността не изглежда да е по-смислена.

В „Диада“ не присъства добрият герой. Нито сред преподавателите, превърнали се в звероукротители, приели безпомощно ролята да поднасят скучно уроците и да отегчават дори и себе си. Нито сред учениците, напълно изгубили интерес към материала, в който така и не вярват да им послужи за нещо в живота.

Яна Титова доста автентично е предала атмосферата в клас.

Филмът затвърждава усещането, че училището е наложително да смени посоката, ако има наистина за цел да е среда, където на някого може да му влезе нещо полезно в главата.

Дида (Маргарита Стойкова) и Ива (Петра Църноречка) си приличат по още нещо: и при двете липсата на родителски авторитет е осезаема.

Кадър от „Диада“. Фотограф: Светослав Стоянов

Ива е от богато семейство. Живее в голяма къща. Има баща, който я спасява от провалите ѝ в клас, но който така и не виждаме – сякаш не присъства по друг начин в живота ѝ. Оставил е както нея, така и майка ѝ, да тънат в празната къща. Жаклин Дочева (майката на Ива) е извънземна в образа на емоционално отсъстващата жена, която изглежда напълно изхабена, изгубена, успяваща да предаде на детето си единствено чувство на фалшиви паникатаки и да затвърди подкрепа за гротескното отношение към учителите в клас.

Дида е по-затънала. Баща ѝ се е предал на алкохола, абсолютно загубил реална представа за случващото се, дори в собствения му дом. Единствената ѝ надежда е да замине при майка си в САЩ, където да учи рисуване. За целта е поела нещата в свои ръце.

Намерила си е учител по английски, на когото „плаща“ – сещате се, не с парите, които баща ѝ и дава.

Но точно в идеята да следва своя път, който не се движи около плоски капризи, каквито вълнуват приятелката ѝ Ива, преобръща представите за морал и ценности. А и кой би се наел да каже какво би направил, ако попадне в същата ситуация?

Диада всъщност е най-малката възможна група в социума.

Главната героиня силно се нуждае веднъж от приятел, втори път – от майка, но пък нейната диада напълно се разпада.

Кадър от „Диада“. Фотограф: Светослав Стоянов

Има нещо силно автентично във филма на Яна Титова, което натиска болните бутони в обществото ни. Историята ѝ отразява посоката на житейско безхаберие, но по-ценното е, че подрежда онези причини, довели до поведението на децата, от което възрастните (уж) настръхваме, но което именно сме завещали.

Остойностяването на човешките отношения е формулирано от манталитет, подхранващ евтините мечти за успешност, рекламирана силиконова визия, желанието за притежание.

Камерата на Мартин Балкански снима в ярки цветове иначе контрастно сивото всекидневие, така че сюжетът е съвсем леко поднесен и може да се гледа от тийнове (14+) с родителите им. Има какво да си кажат след това.

И преди да сме готови да зацъкаме с език и да се възмущаваме следващия път на нахалното поведение на учениците, нека не подценяваме ролята на (не)порасналите в този процес.

Докато се борим по улиците за надмощие, надцакваме се със съседите и бием жените си, е видимо, че не сме заслужили да раздаваме присъди.

И ако не можем изпитаме емпатия към провокатора, докато е още дете, то поне да не му се нахвърляме, а да погледнем на него като на жертва, нуждаеща се от подкрепа. Защото зад неговото насилие стои едно друго, добре прикрито. Време е да признаем, че проблемите не са в децата. Те са в нас.

Когато децата са малки, все си представяме какво ще правим и как ще се чувстваме, когато пораснат и вече не крещят от банята „Маааамооо, готоооов съъъъъъм!“ (или всякакви други неща, които принципно крещят). Но според Кейти Бингам-Смит, която е авторка на този текст, в мига, в който децата станат тийнейджъри, животът първоначално става твърде самотен.


Децата ми станаха тийнейджъри и се почувствах по-самотна от когато и да било. Животът ми до този момент беше центрофуга за техните нужди. Всекидневието ми тиктакаше в техния ритъм. Следобедите ми, преди минирани с писан

Тази промяна в живота ми ме хвана неподготвена. 

Бях се посветила на децата си, защото имаха нужда от мен, докато растяха. В един момент вече се нуждаеха от мен все по-малко, все по-рядко си бяха вкъщи, а когато все пак бяха у дома, си стояха по стаите. Усетих голяма дупка.

Отне ми известно време докато се адаптирам към новооткритата си свобода. Да, изпитвах жестока носталгия по времето, когато бяха малки. Но има нещо прекрасно в този етап на родителството и то е способността най-накрая да се наспиш. Можех да ставам рано за фитнес. Няма нужда да се тревожа, че трябва да будя деца, да опаковам обеди и да гледам да си хванат автобуса… Защото вече могат да отидат на училище сами. 

Най-накрая мога да изчета една книга от корица до корица, без да бъда прекъсвана милион пъти от озверяло от глад дете. Имах възможност да се отдам на кариерата, за която винаги съм мечтала, и да напиша първия си роман. Започнах да плета отново и вече правя шапки, шалове и пуловери. Даже ги продавам с приличен успех. Понякога просто си пускам музиката на 90-те и подскачам на дивана.

И се чувствам превъзходно, защото копнеех за време за себе си отдавна. 

Започнах да си спомням коя съм. Този период ми донесе радост и спокойствие.  

Тийнейджърите ми забелязаха, че имам живот извън техния, и се гордеят с мен. Виждат, че опитвам нови неща и откриват нови страни от личността ми, които нямат общо с ролята ми на майка.  Показвам им, че животът продължава и може да е прекрасен, дори след като децата ти пораснат. 

Когато бях малка, знаех, че искам да се омъжа, да си купя къща и да имам деца. Имах си план, според който трябваше да протече всичко. Няма ден, в който да не се събуждам благодарна, че всичко ми се е случило, както си го представях, въпреки всички пречки и завои. 

Но не планирах тази част с отчуждението и въобще не я разпознавах като фаза. Никой не говори за празнината, която се появява, когато децата ти станат тийнейджъри. Имаш чувството, че ги няма в живота ти през по-голямата част от времето и едва ги разпознаваш като личности.

Да, може и да ни е минавало през акъла, когато са малки, животът е хаотичен и ние почти не спим, и си представяме как ще е когато са по-големи, за да имаме време да мислим като хората и да не се чувстваме все едно ни дърпат в седем различни посоки. 

И после това наистина се случва. 

Има период, в който скърбиш по отминалото време. Аз поне със сигурност прекарах известно време в самосъжаление, защото не знаех накъде да поема оттук нататък. 

И после ми просветна. Периодът с тийнейджърите е идеалното време да се преоткриеш. Да опиташ неща, които винаги си искал. И в крайна сметка да осмислиш какво искаш да правиш в следващата фаза от живота си

А най-хубавото е, че може да правиш всичко това, докато все още живееш с децата си под един покрив. И наистина е най-доброто от двата свята. Ако не бях усетила самотата заради това, че са пораснали, нямаше да се мотивирам и аз самата да порасна.

Заглавието може да ви звучи като от текст на народна песен – „Тийнейджър започва работа, майка с дете се прощава, брат на брата думаше…“, тъкмо защото първата работа в тийнейджърска възраст си е сериозно начинание и нищо чудно колективният народен гений някой ден да я възпее в неравноделен размер. Ние тук песни няма да измисляме, защото за друго сме се събрали. Няма да обсъждаме защо е важно тийнейджърите да работят, понеже сме го направили в предишен текст. Но е важно да си кажем две-три важни неща за административните подробности, свързани с това да изпратим тийнейджър на работа.

Какво трябва да знаем

Допитахме се до Камелия Калайджиева, която е главен счетоводител и знае доста добре кой на какво има и няма право в този живот. Или поне що се отнася до сключването на договори и плащането на данъци и осигуровки.


Камелия Калайджиева е главен счетоводител с над 20 години стаж и опит във финансовия мениджмънт и счетоводството на над 300 компании в различни браншове. Тя има магистратура по счетоводство и контрол от УНСС, както и по бизнес администрация.
Занимава се със собствен бизнес от 2001 г., а през 2011 г. основава собствена счетоводна кантора – „Формейт ООД“.

Възраст 

За да започне човек работа в България, трябва задължително да е навършил 16 години. Дори да си мислите, че може да ги пращаме тези деца да си търсят късмета и по-рано, законът не предвижда такъв вариант. Това важи за всички индустрии и работни сфери. Има само много редки изключения за допустима по-ниска възрастова граница в областта на изкуствата, както отбелязва Камелия Калайджиева.

Работно време

Всички под 18-годишна възраст работят с намалено работно време – 35 часа седмично или 7 часа дневно при 5-дневна работна седмица. За сравнение – нормалната продължителност е 40 часа седмично и 8 часа дневно за всички пълнолетни. Също така е редно работното време да не пречи на учениците да посещават учебните си занятия. Забранен е и нощният труд: от 22:00 до 06:00 сутринта.

Отпуски и осигуровки

Камелия Калайджиева обръща внимание, че работниците и служителите, ненавършили 18 години, имат право на удължен платен годишен отпуск в размер не по-малко от 26 работни дни, включително и за календарната година, през която навършват 18 години (за сравнение – в общия случай минималният размер на платения годишен отпуск е 20 работни дни). Друга особеност е, че младежите до 18 години имат право на болничен, дори и да нямат 6 месеца трудов стаж (за разлика от останалите служители над 18 години, при които такъв минимален стаж е необходим). 

Важно е да се знае, че лицата под 18 години се осигуряват по същия начин, както и тези над 18 години. И стажът им се вписва, както и на всички останали, в трудовата книжка.

Трудов договор и необходими документи за започване на работа от непълнолетни 

Тук законът е много стриктен и изисква задължителна декларация от двамата родители или настойници, в която те дават съгласието си тийнейджърът да работи. Трудовият договор се сключва директно с младежа, но не може да бъде изготвен без наличието на тази декларация. 

Необходими са и следните документи:

  • медицинско заключение – издава се от службата по трудова медицина, която обслужва работодателя
  • медицинско удостоверение за работа след извършен обстоен медицински преглед
  • разрешение от Инспекция по труда – всеки работодател трябва да подаде искане за получаване на разрешение за постъпване на работа заедно с редица приложени документи, включващи описание на работата, оценка на риска на работното място и пр. На база на тези документи Инспекция по труда преценява дали да разреши, или откаже назначаването на младежа на съответното работно място. Без получаване на такова разрешение сключването на трудов договор с лица под 18 години е абсолютно забранено и работодателят би понесъл сериозни санкции, в случай че наруши разпоредбите. Това разрешение се издава от Инспекцията в 15-дневен срок.

Някои особености, свързани с труда, полаган от младежи

Освен съобразеното с възрастта им работно време е забранено младежите под 18 години да се приемат на тежки, вредни и опасни работни места. За непълнолетните лица се забранява работа, която е:

  • извън техните физически или психически възможности;
  • свързана с излагане на вредно физично, биологично или химично въздействие, особено с токсични агенти, канцерогени, агенти, причиняващи наследствено генетично или вътреутробно увреждане;
  • свързана с вредности, които по какъвто и да е друг начин оказват постоянно неблагоприятно въздействие върху здравето;
  • в условия на радиация;
  • при изключително ниски или високи температури, шум или вибрации;
  • свързана с риск от трудови злополуки, за които се предполага, че не могат да бъдат осъзнати или избегнати от непълнолетния поради неговата физическа или психическа незрялост.

Още някои важни неща вместо заключение

Както виждате, законодателството е стриктно по отношение на започването на работа на младежи под 18, което всъщност е доста хубаво. Хубаво е, защото като родители ще сте по-спокойни, когато знаете, че потенциалният работодател на детето ви може да отговори на тези условия безпроблемно. Това го прави стабилен и коректен. Добре е започващият работа тийнейджър също да е наясно с изискванията, за да знае си знае правата, както се казва. Но и за да има съзнание за сериозния ангажимент, който поема работодателят му към него, и за това, че с всички тези формалности встъпва в света на възрастните, където е важно договорките да се спазват и от двете страни, стискащи си ръцете.


Текстът е създаден с подкрепата на HAPPY и е част от кампанията „HAPPY с първата си работа“.

Кампанията „HAPPY с първата си работа“ цели да информира младите хора (ученици, студенти, току-що завършили) за възможностите за работа в компанията и да ги покани да кандидатсват за различни позиции – барман, сервитьор, сушист, готвач. Могат да работят и само за летния период, а предишен опит не се изисква. Освен добро заплащане, компанията предлага различни финансови и социални привилегии. 

  • Настаняване или работа в удобна локация до дома
  • Месечни ваучери за храна
  • Платени обучения
  • Бонуси
  • Социален пакет с различни дейности (билети за театрални постановки или концерти, карти за фитнес на преференциални цени, тиймбилдинги, партита и отстъпки при партньори на HAPPY – оптики, магазини за техника, автосервизи и др.).

Искаме най-доброто за децата си. Искаме да са успешни в училище, дори ако това означава, да пишем домашни с тях. Искаме да се успешни в спорта, с който се занимават, дори ако това означава безкрайни часове по тренировки. Плащаме немалки суми за частни уроци, лагери и специални програми. И ако детето е стигнало необходимата възраст (16 години) и случайно пожелае през някое лято да поработи, се оказва, че може би няма да има кога – защото „работата ще му пречи на ученето“. Но ако погледнем на първата работа като на сериозна възможност за научаване на ценни уроци, които не ги преподават (все още) в училище, трябва да помислим дали всъщност да не посъветваме децата да се огледат за някаква работа.

В тази ситуация, разбира се, е добре да им помогнем да се ориентират, защото те за първи път стъпват на полето на труда и са като писатели пред празна страница. Може и да имат идея какво искат да напишат, но са много далеч от това да имат завършен текст. По тази причина началото е много важно – то може да предопредели развитието на цялата история. И то в среда, която не е защитена като тази в училище или в университета. Има два варианта за техния път в тази джунгла – единият е внимателно търсене и избиране, другият – да хванат първото, което им се изпречи първи. И двата варианта имат плюсове и минуси.

„Добре е да помислим какво разбираме под „първа работа“. Ако е лятна работа, чиято основна цел е финансова независимост, работни навици и заетост, мисля, че младият човек може да се води от интересите и късмета си. Ако работата ще е по-продължителна и я виждаме като първи стъпки в кариерата, бих препоръчала по-внимателен подбор и търпение“, казва Ели Мантовска, GCDF сертифициран кариерен консултант с корпоративен опит, която вече четири години специализира в работата с младежи и родители. 

При всички положения добре е да се знае, че много често първата работа е основата на всички бъдещи. Преди години, когато нямаше достатъчно информация или платформи, където да се провери какво се предлага на пазара на труда, повечето от нас получаваха първата си работа през роднини, приятели, приятели на приятели и т.н. 

Сега е различно. Може и да сме загубили част от съзнателната си свобода заради социалните мрежи, обаче в работен план от тях печелим много. Получаваме информация за различни позиции, където децата ни могат да се пробват, и също така можем да проверим и да питаме дали дадена работа е подходяща за тях.

„Вярвам, че започването на работа по-рано дава възможност на младия човек да си зададе въпроси за своето професионално развитие, които да му дадат тласък и яснота, липсващи на младежите без такъв опит“, добавя Мантовска  

В България няма много учещи и работещи младежи

Ако се гледа официалната статистика на ЕС, Бългapия e cpeд cтpaнитe, в ĸoитo дeлът нa зaeтocттa cpeд учащите младежи е нaй-ниcъĸ. Πo този пoĸaзaтeл cтpaнaтa ни ce нapeждa нa 22-po мяcтo cpeд 27-тe дъpжaви члeнĸи. 

Hидepлaндия e c нaй-виcoĸ дял xopa мeждy 15 и 24 години, които едновременно yчат и paбoтят – 57,8% пpeз 2020 г. После са Дания (45,8%), Гepмaния (38,7%) и Aвcтpия (35,2%). Процентът за България, според данните на НСИ за 2022 г., е 19,8. 

„Първа задача или проект, по който младият човек работи доброволно или срещу заплащане, поемайки пълна отговорност за труда и резултатите си, бих препоръчала да е още по време на училище. Ако е първа работа на трудов договор, чудесно ще е да е през ваканциите за навършилите 18 години. Дори и да няма възможност за работа, бих предложила да се мисли разчупено. Има ли как да е „сянка“ на някого, особено в професионалната сфера, която го/я интересува? Да работи върху казуси от бизнеса? Да стажува или „чиракува“ някъде? Да е зает няколко часа на седмица или да е доброволец? Това ще създаде общи трудови навици, отговорност, работни отношения, финансова независимост“, смята Мантовска.

„Моята теза, е че трябва да има кариерно консултиране още в училище, за да се насочиш към първата си работа бавно и внимателно, а не спонтанно“, казва Даниел Пангев, доктор по обществено ръководство и HR с дългогодишен стаж.

Тъй като такова консултиране няма, всеки се оправя сам. Хубав вариант в това отношение е търсене на платен стаж. Има много фирми, които точно по този начин набират и съответно проверяват бъдещите си кадри. Още повече подобен платен стаж е отлична възможност за създаване на полезни работни контакти. Успешен пробен период отваря вратите не само на компанията, където протича стажът, но и тези на конкуренцията. HR-ите не спят.

„При мен стана случайно, но точно от един стаж станах HR Junior. После останах близо 10 години в тази компания. Имаше добър колектив, млади и готини колеги, научих много за подбора и обучението на кадри. Вече 18 години работя като HR и имам солидна кариера“, казва Пангев. 

Работа и учене могат да се съчетават успешно


Според Ели Мантовска, с някои изключения и с много внимание към баланса, работа и учене са добра комбинация. Понякога съчетаването на учение и работа води до по-голяма мотивация, до по-добра организация на целите и задачите, повече общо удовлетворение, особено ако лесно може да се прехвърлят ползи от едното в другото. 
Важно е младият човек да гради умения за саморефлексия и да си дава сметка за знаците на преумора или претоварване, много преди това да се отрази на здравето му или на резултатите.

Например – с какво желание отива на работа или лекции, какво му коства да се организира, за да изпълни някое задание, особено сравнено с преди. Тук семейството може да помогне на младия човек да си постави цели – количествени (успех, часове сън, време за почивка, спорт…) и качествени (умора, удовлетворение, радост, развиване на нездравословни модели за справяне). Измервайки къде се намира според тези цели, младият човек може се ориентира дали важна част от живота му не страда. 

Най-важните неща, които могат да се научат в първата работа, са: трудови навици; отношение към работата, към ръководителя, колегите и клиентите; умения за работа под напрежение, с определен резултат и качество и за даден срок; знания за дадената сфера и професия. Допълнително, може да шлифоваме някои свои преносими умения: отстояване на лична позиция, съобразяване с другите, гъвкавост и адаптация към промяна, умения да се справяме дори и извън зоната на комфорт или в непредвидими ситуации.

Колко е важно децата да започнат бързо работа

Съвсем нормално е всеки родител да определя бюджета на децата си. Но докато сами не започнат да работят, връзката пари – време – неща им е неясна. А тази връзка е ключова, за да разберат, че парите не се изкарват и харчат просто така. Което е най-доброто доказателство, че има причина да учиш математика и че тя е важна в реалния живот. Да не говорим колко горди са децата, когато изкарат свои собствени пари. 

Има и още, изследване на Gallup, проведено в САЩ в периода 2010 – 2016 г. сред 4000 бакалаври показва, че колкото по-бързо са си намерили работа след завършването на университет, толкова по-бързо започват да взимате по-висока заплата. Резултатите също така показват, че ако човек има работа още при завършването, има два пъти по-голям шанс да взема над 60 000 долара на година в сравнение с това, ако чака година след завършен бакалавър, за да започнете работа. Над една трета от наскоро завършилите пък печелят по-малко от 24 000 долара на година. А те биха взимали толкова, дори и без да завършват тази степен на образованието си.

С твърдението, че бързото започване на работа е важно, е съгласен и Даниел Пангев. Според него работа може да се започне още от училище. Но по-сериозната работа може да почака до втори курс в университета. „Не е проблем да се съчетава работа и учене. Например летните бригади, на които студентите ходят, показват точно това. И не само те – има почасови работи, които лесно се съчетават със свободно от лекции време“, добавя Пангев. Всъщност съчетаването на работа с учене е отлична възможност младежите да се запознаят с основите на управлението на времето, с което разполагат. Както и с това, че невинаги ще е забавно и весело. Последното е особено важно в „света на възрастните“.

Първата заплата

Първа работа – значи заплатата не е важна. Това е разпространено схващане, но не бива съвсем да му се вярва и да го пренасяме към децата. Толкова години учене и влагане на пари в образование и в един момент се оказва, че те взимат пари, които нито са им достатъчни, нито ги вдъхновяват. Какъв е смисълът от такава работа? А и къде в нея са хората, които ще мотивират и учат децата?

Дори и да приемем, че те имат спешна нужда от пари, пак не е добре да влизат в този капан. Опитайте се да им го обясните. Това ви дава отлична възможност да говорите с тях за приходи, разходи и харчове. Дава ви и добра възможност да установите малко по-различна връзка с тях – не класическата родител – дете, а връзка на голям човек с голям човек. Връзка, базирана на опит и познания, които иначе децата понякога целенасочено игнорират, точно защото идват от родителите им. И това всеки го е изпитвал на собствен гръб – вие им казвате нещо и те го забравят секунди по-късно, но ако идва от непознат думите буквално се запечатват в мозъка им. 

Може също така да ги посъветвате да питат познати, които са на подобни позиции, колко взимат и за какво им стигат тези пари. Важно е и да се поинтересуват има ли бонуси и по какъв начин се получават те. „Няма нищо лошо финансовата страна да ни мотивира. Преди години бях попадала на изследвания, че най-голям процент хора започваме работа заради заплатата, а я сменяме заради прекия ръководител и колегите“, казва Мантовска. 

Първата работа не е за цял живот

Според изследване на Американското бюро по статистика на работата хората имат средно по 12 различни работни места в живота си. Тоест, никой не очаква, че някой ще остане 25 години на първото си работно място. Макар че със сигурност има подобни хора и дори може би познавате такива. В същото изследване се твърди, че повече работодатели вярват, че учениците и студентите не са готови да бъдат работници и им трябва известно време, за да се научат. Заради това се осигуряват различни обучения и менторски програми, през които да минат – и това е доста полезно. 

„Обикновено първата работа ни задава отношение към труда изобщо, дава ни трудови навици, показва ни работните отношения. Дори да оставим настрана носталгията около спомена за първата работа, можем лесно да видим една нишка, която тръгва оттам и се проследява в цялата ни кариера“, твърди Мантовска. 

Това, че първата работа не е за цял живот, обаче не означава, че не е важна. Тя може да промени мисленето и амбициите на човек.

„Моментът на напускане на първата работа е различен за всеки и е трудно да се унифицира. Хората имат различни подбуди. За мен този момент е като спреш да се развиваш и да учиш нови неща“, казва Пангев.

„Напускане на първата работа е като напускането на всяка друга – ако не ни носи радост, ако мисълта за понеделника или връщането от отпуск е момент, който внася тревожност, ако не се свързваме с поне част от колегите, ако работим „само за пари“, ако не научаваме нищо и не ни вълнува нищо, ако не се чувстваме себе си и носим постоянно маска. Особено ако тези мисли и усещания не са само период. Всеки може да се почувства притеснен в даден момент, но ако усещането продължава с месеци, е време за промяна“, убедена е Мантовска. 

Ценностите на компанията и вашите интереси

Преди години културата в компанията и етиката на хората, които работят в нея, не бяха от толкова голямо значение. Сега обаче е различно. А има и още нещо – на някое бъдещо интервю за работа може да се наложи човек да отговари на въпроса защо си е тръгнали от първото работно място. Или защо въобще е приел да работи там. Така че и този избор е важен. Ако човек се колебае, три неща са ключови:

  • наличие на добър мениджър, ментор или учител;
  • възможност за учене и развиване;
  • добри перспективи.

По-възрастните колеги, ментори и шефове са важни и поради друга причина. Те ще научат децата да говорят и да се държат професионално. А не да свеждат всичко до емоджита.

Има ли значение дали първата работа ще е в малка, или голяма компания?

Размерът на компанията няма значение. Важна е средата, колегите и желанието да се учи. В малките компании човек се научава да изпълнява повече роли и да комуникира по различни начини с хората. Но това означава и че невинаги може да получи помощ или съвет, когато има нужда от него. Големите компании имат утвърдени процеси и процедури, обръщащи внимание на детайли, до които иначе се стига трудно. А и може да предлагат различни обучителни програми, което го няма в по-малките компании.

Освен това връзките, изградени по пътя, са важни. Колегата днес утре може да стане директор и да предложи нещо много апетитно.

„За мен е най-важното да работиш това, което ти харесва, с хора, които са готини и ти харесват, и в работна култура, която ти допада. Ако получаваш висока заплата, но не ти харесват работата или колективът – правиш компромис“, казва Пангев.

„Добре е да има някой в живота на младия човек, който да му помага да поддържа реалистична гледна точка за талантите и качествата си. Да не се надценява, но и да не се подценява. Може да е по-възрастен роднина или колега, или дори само няколко години по-голям приятел, натрупал повече практически опит“, твърди Мантовска. 

За финал

За да обобщим в три изречения: може би първата работа няма да е мечтаната, но много често е първата стъпка към нея. Първата работа със сигурност е по-добра от никаква работа. А освен това малцина изкарват цял живот на първото си работно място, така че целта е създаване на връзки, правене на добро впечатление и научаване на нови умения. И да, успехът няма да дойде бързо – нужни са много старания и усилия.


Текстът е създаден с подкрепата на HAPPY и е част от кампанията „HAPPY с първата си работа“.

Кампанията „HAPPY с първата си работа“ цели да информира младите хора (ученици, студенти, току-що завършили) за възможностите за работа в компанията и да ги покани да кандидатсват за различни позиции – барман, сервитьор, сушист, готвач. Могат да работят и само за летния период, а предишен опит не се изисква. Освен добро заплащане, компанията предлага различни финансови и социални привилегии. 

  • Настаняване или работа в удобна локация до дома
  • Месечни ваучери за храна
  • Платени обучения
  • Бонуси
  • Социален пакет с различни дейности (билети за театрални постановки или концерти, карти за фитнес на преференциални цени, тиймбилдинги, партита и отстъпки при партньори на HAPPY – оптики, магазини за техника, автосервизи и др.).

Броени дни остават до младежкия форум Voice it, който тази година ще се проведе на 20 ноември от 13:00 до 16:30 в зала 6 на НДК. Темата на осмото издание на форума е психичното здраве и опазването му във всички житейски аспекти - в училище, в дома, сред приятелите, в социалните мрежи. Целта на Voice it е да чуе гласа на децата, като негови организатори традиционно са младежкта мрежа "Мегафон" и Национална мрежа за децата.

Повече информация за събитието можете да откриете в сайта на Национална мрежа за децата. А ние приветстваме избраната тема на форума и използваме възможността да споделим това интервю на един от безспорните специалисти у нас в сферата на детското психично здраве - д-р Весела Банова.

Публикуваме интервюто на Национална мрежа за децата без редакторска намеса.

Д-р Банова е председател на сдружение „Дете и пространство“.  Тя е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в  работата с деца, разпознаваемо име от професионалистите и институциите. Работи в системата за закрила на детето в България от самото ѝ създаване през 2001 г. до днес. Автор е на книги за развитието на детето. 


Кой е най-често срещаният психичен проблем на младежите днес? 

На този въпрос мога да отговоря през моя опит, през случаите, с които съм работила в кабинета си или тези, които са споделяли колегите ми на срещите на терапевтичния екип на сдружение „Дете и пространство“.

Мисля, че локдауните и дистанционното обучение задълбочиха психичните проблеми на някои младежи. Те сякаш окончателно затвориха вратата към живото общуване и останаха пред своите компютри, потънали във виртуалното. Други силно се разклатиха и сякаш загубиха символните си опори, които им показват какво е мястото им сред останалите. Един юноша ми каза „да, нямам опори“. Той е от тези, които престанаха да разговарят.

Това е много подвеждащо, защото мълчанието на юношите съвсем не означава, че няма какво да кажат. По-скоро като че ли пропастта между поколенията се разрасна и думите, чието значение споделяме с тях, са твърде малко. Все по-често се случва да се срещаме с юноши, които имат суицидни мисли.

Какво стои зад това?

Трудно е да се правят обобщения. Всеки случай е различен. Все по-често се появяват и младежи, които искат да си сменят пола, които не искат да имат деца. Които някак си като че ли отказват да преминат от детството към света на възрастните, избирайки да станат мъж или жена.

Има ли достъпна терапевтична помощ в цялата страна? 

Най-труден и ограничен е достъпът до детски психиатри. Има ги само в няколко града на страната.

Психолози и психотерапевти, които работят в частни кабинети, има, но като цяло са концентрирани в големите градове.

Безплатна психологична помощ, а понякога и психотерапевтична, децата и юношите намират в мрежата на социалните услуги за деца и семейства.

Разпознава ли се психичното страдание от хората, които работят с деца, и от самите родители?

Трудно. Наскоро гледах филма „Синът“ на Флориан Зелер. Този филм е за това как един баща не може да проумее психичното страдание на сина си. Дори на хората, които работят с деца, им е много трудно понякога да проумеят за какво става дума, какъв е коренът на проблема. Най-често проявите на психично страдание се маскират с етикетите „умствена изостаналост“ или „делинквентно поведение“.

Има и още. Обясненията, които най-често чуваме за странното поведение на детето, са: „Търси внимание“, „Иска да стане все на неговата“ и пр. Смайващо е, че дори специалисти, които се грижат постоянно за деца, не правят връзка между една диагноза, поставена от детски психиатър на едно дете, и възможността същото дете да страда, защото е нарушено психичното му равновесие.

До такава степен се движим в дълбоко изкопаните коловози на причинно-следственото мислене, че ни е много трудно да допуснем, че едно дете може да страда по причини, които ни убягват, които не разбираме и които не са свързани лично с нас. Няма разбиране за несъзнаваното като част от психичното функциониране на детето и това прави разпознаването на психичното страдание много трудно.

Какво бихте посъветвали родителите по отношение на психичното здраве на техните деца?

Аз знам, че всеки родител се моли и желае детето му да е добре. И всеки родител греши – това е присъщо на самото родителство. Спасението е вратата на разговора с детето да бъде, ако не широко отворена, то поне открехната. А за да бъде така, е нужно търпение, нужно е да слушаме внимателно и да не знаем вместо детето. Ако проявяваме търпение и слушаме внимателно, ако се откажем да натрапваме на детето си нашите разбирания и отговори, то ще ни изненада, ще ни научи на нещо, което може да ни послужи за опора в отношенията ни с него.

Докато децата са малки, може би нямаме много време да се наслаждаваме на мига, както подканят повечето хора с пораснали деца. Но това своеобразно писмо на Минди Сегал към децата ѝ тийнейджъри, в което си признава колко ѝ липсват онези моменти, докато са били малки, може би много добре описва какво точно е чувството, когато децата пораснат. 


Липсва ми усещането да имам постоянно деца в ръцете. 

Липсват ми малките ръце, които ме хващат за лицето и ме целуват за “Здравей”, когато се прибера. Липсва ми начина, по който миришат главите ви, когато ви нося към леглото всяка вечер.

Липсват ми онези моменти, когато в 6 сутринта спите кротко до мен и с полуотворени очи проронвате “Само още няколко минутки, мамо”. А аз ви казвам, че трябва да ставаме, за да се приготвим за училище и за работа.

Не си спомням кога за последно някой от вас ми каза “Вдигни ме” с протегнати ръчички, докато се опитвам да си измъкна косата изпод 5-годишната хватка, обвила врата ми. 

Де да знаех…

Де да знаех, че това е последният път, когато ще ви чуя да се кикотите в коридора, да скачате в креватчето и да викате “Мамо, буден съм!”. 

Де да знаех, че това ще е последният път, в който ще ви прочета приказка. “Само още една страница, мамо”.

Де да знаех, че това ще е последният път, в който ще спра насред улицата, за да завържа някоя влачеща се връзка на една малка маратонка. Или да стана от пейката в парка, за да залюлея “ПО-СИЛНООО” някой от вас на люлката. 

Де да знаех, че това ще е последният път, в който чувам “Мамо” или “Мама”, и след това завинаги ще бъда “Майко” или просто “тя”, когато сте фрустрирани или сте в особено тийн настроение.

Няма как да знаеш. Може би е умишлено. Може би става просто така, със скоростта на светлината. Все едно махаш лепенка от рана, за да може светът да продължи да се върти бясно. И тези неща просто се случват, а вие вече сте пораснали сякаш за една нощ.

Все още ви виждам, мънички мои.

Все още усещам малките ви сърца, биещи срещу гърдите ми, докато спите отгоре ми, преяли с мляко. 

Все още усещам малките ви длани и елегантните ви (дори по детски) пръсти, преплетени в моите, докато пресичаме улицата към следващото ни приключение. 

Винаги ще бъде ваша майка.

А вие винаги ще бъдете моите бебета. Дори и вече да сте големи. 

Не знам дали бих направила нещо различно. 

Просто ми се иска да знаех…

cross