Таксата за детска градина за 5 и 6-годишните деца в София се намалява с 10%, а от такса се освобождават няколко групи деца, съобщават dnews.bg.
Това са децата на родители със 71% или повече намалена работоспособност, деца пълни сираци или с един родител, деца на родители, загинали в производствени аварии, природни бедствия или при изпълнение на служебен дълг, деца с медицинска експертиза 50% и над 50% намалени възможности за социална адаптация, деца на учащ родител или студент, както и второ, трето и следващи деца на многодетни семейства.
Това предвиждат промени в Наредбата за местните такси и цени на услуги на Столичната община, приети днес от Столичния общински съвет.
Задължителното предучилищно образование за децата в общинските градини е безплатно, като родителите плащат само за храненето. Тази такса в София е 60 лв., а с намалението с 10% става 54. В момента на задължителна предучилищна подлежат децата на 5 и 6 години, а от 2023/24 г. тя става задължителна и за 4-годишните.
Публикуваме текст на журналистката Миролюба Бенатова, разказващ за новото ѝ професионално поприще. Наскоро препрочитахме интервюто си с нея и се чудихме къде ли ще я видим на екран след напускането ѝ на Нова телевизия. Оказва се, че няма да я видим на екрана, а в такси. Отскоро Миролюба е таксиметров шофьор.
- Много са се подобрили услугите в България. Казва ми го немски гражданин, когото возя от Полиграфията до Аерогарата. Говорим на английски и той споделя, че е впечатлен.
- Ето, преди не можех да си говоря с шофьорите, а сега мога. – допълва той. Усмихвам се и отговарям, че друг път ще му обясня на какво се дължи този скок в сферата на таксиметровия превоз.
Някои от вас вече се досещат, че е част от баланса. Някъде другаде има срив. Ако ме питате мен, причината е в хлътването надолу в сферата на свободата на словото. Но коя съм аз, един шофьор, да разбирам от тези работи. Служебният ми телефонен номер като шофьор на такси, завършва на 111. Когато започнах да го ползвам, бях в БТВ. После ми го взеха за малко, когато през 2013а напуснах. След това си го откупих и сега ми се стори удачно пак да ме представлява.
111 си е символично число. Докато сме на 111-то място по свобода на словото, аз имам свободата да питам от този номер дали съм спряла на точното място и да информирам, че съм пристигнала на адреса. Имам свободата да комуникирам с публиката аналогово. Камерно. Без ефир. През юни ми предложиха да стажувам като журналист. Разбира се, нарекоха го по друг начин. Казаха, че искат да ме задържат в НОВА, но със стажантски договор, в никакъв случай трудов. При никакви обстоятелства да не съм в нюзрума, но да правя материали. Неясно как, но категорично без да използвам оператори и монтажисти от телевизията. В средите на „Човешки ресурси“ наричат тези оферти отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, но после ще бъде представено като възможност. Хитро.
След 26 години в журналистиката, реших да стажувам на друго място. След като междувременно тук-там ми казаха, че няма място за репортер като мен. Имали желание, но нямали възможност. Разбрах ги. И потърсих поприще, в което още търсят хора. За шофьори има места. Още. Взех си изпита в ДАИ, издържах психото и кандидатствах в Yellow. Трудно беше да обясня защо след екрана искам да съм зад волана. В таксиметровите среди ме приеха с недоверие, но все пак ми дадоха шанс да опитам. Благодаря от сърце.
Някои още вярват, че разследвам или кроя нещо. Други /уж репортери/ повтарят под сурдинка опорката, че готвя някакъв проект. Даже блъсковият „Труд“ днес разказва по този повод, как по времето на СОЦ-а Петър Станчев от „Земеделско знаме“ измислил рубриката „Журналисти сменят професията“, стажантът Първан Стоянов станал таксиметров шофьор, а поредицата се радвала на голям читателски интерес. Хубав пример от тоталитарното близко минало. Неадекватен за днешния ден от имитативната демокрация. Аз нямам работно място и рубриката ми се оказа излишна за българския медиен свят. Като изключим „предложението“ от ПИК да правя рубрика при тях, от другаде не ми предложиха работа. Практикувам журналистика като хоби, което обичам с цялата си душа. И пиша за списания. От „Жената днес“, L’Europeo и „Мениджър“ се обадиха да ми предложат теми за писане. Единият текст вече излезе, другите предстоят. Благодаря и за тази възможност. Наистина.
Никъде не ми предлагат да задавам въпроси. Този жанр в репортерството върви към закриване. Обикновените въпроси вече са екзотика, както имах възможност да отбележа след фурора от срещата ми с Цветан Цветанов в парламента. Питах го дали има телепатична връзка със своя бивш служител от ГЕРБ, така че да си извършат имотните сделки в един и същи ден, в една и съща нотариална кантора, на интересна стойност. Ц. така и не обясни от къде са му парите, но чувам, че си е намерил нова работа. Той ще е демократът на държавата и ще отстоява „евроатлантическите ценности“. Без имоти не става. Без личен асансьор, явно няма да е пълна демокрацията. Докато шофирам имам време да разсъждавам по този въпрос. Още не съм го осмислила съвсем.
Иначе, пиша от дете и нямам намерение да спирам. Но истината е, че днес работя като таксиметров шофьор. Плащам си всеки ден аренда за колата и други разходи. После започвам да изкарвам за себе си. Това е свободна професия. И повтарям истината на невярващите колеги – шофьори и пътници: Тук има места, а аз притежавам базисни умения по шофиране, ориентиране и комуникация. Търся си ново вдъхновение, смисъл и начин да съм полезна на хората. Отново.
Дали правя това, което умея най-добре. Не, разбира се. Дали съм си на мястото. Спорно е. Но като се огледаме наоколо и погледът ни се спре на момичето с аграрното образование в медийния регулатор, моето шофиране си е съвсем адекватно. Аз мисля, че се справям прилично. Сигурно и председателката на СЕМ така вярва за себе си.
Сега се уча да се ориентирам бързо във всички квартали на София, питам, когато навигацията ме обърка, и се извинявам на пътниците, ако изпусна отбивката или не знам улицата, която ми казват. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, трябва да питаш. Практикувам го. Когато трябва мълча, не избирам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, слушам неангажираща музика и колата е чиста. На този етап толкова мога.
„Дъното“, биха казали някои. Не, да си шофьор не е дъното. Понякога усещам гузната обществена съвест под формата на голям бакшиш. Отговарям, че това не е индулгенция за гражданското мълчание. И връщам. Бях добре платена като журналист на заплата. Не под масата. Сега изкарвам стажантска надница и съм удовлетворена, когато хората си тръгват умислени, вдъхновени, развеселени. И доволни, че са стигнали навреме, дори по-бързо от очакваното. Това ми е работата.
И да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш комфортно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да говориш учтиво и да отговаряш, когато те питат защо си там. Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и лични интереси зад маската на журналистиката. Да си ПР или ченге на щат като репортер, продуцент и директор на новини, е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи по тази причина, е смърт. Мен не ме е срам всеки ден да заставам очи в очи с публиката. И продължавам да ѝ служа. Както мога. Днес е това. Благодаря за доверието.
Миролюба Бенатова, шофьор на такси
У нас детето ти да е прието в държавна ясла или градина често е мимолетно щастие, тъй като много скоро и родителите, и техните плачещи деца разбират, че са приети в място, пълно с други плачещи деца, недостатъчен брой възпитатели и хаотични образователни методи. Като добавим и ужасните случаи на физическа и вербална агресия от стана на възпитатели, за които нерядко чуваме, тръгването на ясла или детска градина е още едно изпитание за цялото семейство. Днес за пореден път отваряме темата за цивилизованите модели на адаптация на децата към първата им раздяла с дома, благодарение на Деница Николова, която ни разказва за правилата и педагогическите концепции на детските градини в Германия.
На фона на новините за насилие над деца от страна на възпитател в детска градина, мисля, че дискусията за това как да предотвратим подобен тормоз тръгна в грешната посока. Загрижени родители видяха поставянето на камери като единственото решение на проблема. Надявам се с този разказ за детските градини в Германия да дам повече храна за размисъл по темата.
Детето ми посещава детска градина в Германия от 1 г. и 3 месеца до 4 години (а от юни тази година посещава частна градина у нас). Ето какво научих за метода на работа на германските детски градини:
В Германия има законови изисквания към съотношението деца: възпитател. В яслите (за деца до 3-годишна възраст) това съотношение е 4,3:1, тоест на един възпитател се падат по 4 деца, като броят варира от 3 до 6 за различните провинции.
В групите за деца от 3 до 6 години, съотношението е 8,7:1. Освен назначените възпитатели, в групата на моето дете редовно има и един или двама стажанти, така че на практика за 25 деца се грижат 4 възрастни.
В нашата градина имаше общо 70 деца, 17 възпитатели, една служителка в кухнята и заместници. Няма как работата, която в Германия се върши от четирима, да бъде със същото качество на работата, която се върши от един човек (плюс „лелка“) в България. Дори и това да е най-милата, мотивирана и търпелива жена.
Това е и главният проблем, който трябва да се адресира, ако съществува сериозното намерение да се подобри състоянието в градините в България.
Дори и по няколко хиляди лева да получават възпитателите, един или двама души няма как да дарят внимание, време и грижа на 25-30 деца.
В работата на възпитателите в Германия е включено време за допълнителни обучения. Освен това, за да работиш като детски учител, не се изисква университетско образование, а петгодишно обучение (Ausbildung), в което е включен и дълъг стаж в детски градини.
Така придобиваш ценен опит още преди да си почнал работата и в същото време, благодарение на стажантите, за децата винаги се грижат повече от обявеното възрастни.
2. Родителите се ангажират активно в дейността на градината
В бившата градината на моето дете има съвет на родителите (от всяка група се избират двама представители), който се съвещава веднъж на 3 месеца (отделно са месечните родителски срещи).
Обсъжда се всичко: от храната и чистотата до дейностите на децата. Родителите работят не срещу, а заедно с възпитателите, така че да се разрешат евентуални проблеми.
Преди година имаше прекалено малко възпитатели, които и често се разболяваха, дори няколко пъти се случи, градината да не отвори, понеже почти всички служители бяха болни. Родителите се заеха с комуникацията с университета, към който е и градината (други градини се държат от общината или църкви) и настояха да се наемат допълнителни служители на половин работен ден, които да работят по заместване, когато основните възпитатели се разболеят.
Освен родителския съвет, родителите са организирали и Förderverein- спонсорска асоциация. Целта на тази асоциация в нашата градина е да се свърже с фирми, които могат да дарят или пари, или вещи за детската градина. Много от родителите са също и спонсори, даряват обикновено между 10 и 20 евро на месец. Събраните пари се използват според нуждите на градината.
С помощта на Förderverein са организирани 3 дървени къщички за двора, една дървена лодка и стена за катерене за салона. Освен това от няколко години насам се организира и Коледно тържество, на което Дядо Коледа (спонсорската организация) подарява играчки на всяка група (не на дете).
В други градини родителите се събират, за да боядисват стаите, да оправят градината и други подобни дейности, според настоящите проблеми.
3. Децата са свободни и самостоятелни
Градините имат педагогически концепт, в който, наред с административните теми, е описан и педагогическия метод на работа с децата. В него има установени теми като: „Нашата представа за детето“, „Как учат децата“, „Възприемане на собственото тяло“, „Изграждане на един свят, в който децата учат и се развиват“, „Децата наблюдават“, „Взаимна работа с родителите“, „Адаптационен период“.
Най-важните послания: децата са способни да учат ефективно и сами, като в същото време имат нужда от закрилата и грижата на възпитателите.
Всички деца се приемат и ценят с тяхната индивидуалност. Те са зависими от грижовни, емоционални и сигурни връзки с възрастните, което изисква от възпитателите да откликват с внимание и обич. Същевременно обаче любопитството, развиването на моториката, откриването на света и преценяването на собствените сили е в природата на всяко едно дете и то няма нужда от „насърчаващи“ намеси от страна на възрастните.
Въздържайки се от намеса, даваме възможност на децата да постигнат нещо със собствени сили, което е и основата на самочувствието и позитивното себевъзприятие. Децата учат най-вече чрез игра, чрез опитване и реакцията, която получават от възрастните.
В детската градина не се учат нито букви, нито смятане, децата са свободни да играят и да се движат колкото се може повече. Навън, по всяко време, според мотото „Няма лошо време, има само лошо облекло“.
В редките топли дни, всичко се прави навън: изнасят се масичките и се закусва и обядва на открито, а през останалото време се играе на пясъчника, децата се пръскат с вода.
В същото време се учат на самостоятелност: всеки е дежурен веднъж в месеца и заедно с още едно дете носят храната (върху количка) от и до кухнята. Понеже децата са разделени на 2 групи от 1 до 3 години и от 3 до 6, всеки се облича сам според възможностите си, така че на възпитателките не се налага да обличат и обуват 25 деца.
4. Таксите за детските градини се определят от дохода на родителите
Тоест, както има родители, които плащат символична такса 50 евро на месец, така има и родители, които плащат около 500 евро. В момента пък в някои провинции премахват таксите.
Наскоро на една детска площадка в София бях свидетел на следния разговор между две майки с деца: едната майка каза, че обмисля възможността да работи като възпитател в детска градина, на което другата отвърна с „Ти луда ли си да работиш за 300-400 лева?!“.
Не разбирам как всеки е съгласен, че заплащането на детските учители е твърде ниско, но въпреки това никой няма проблем с това да даде детето си на хора, които работят за тези пари.
Такса според доходите и активно участие на родителите в дейността на детската градина би подобрило драстично качеството на детското възпитание. Напълно наясно съм, че сивата икономика в България прави подобна система напълно неприложима. И все пак, в България има детски градини със прекрасна материална база, просторни дворове и хубави сгради.
Беше ми малко тъжно, че детето ми ще бъде в частна градина с по-лоша материална база и малко дворче. Бих предпочела да плащам няколко стотин лева за държавна градина, знаейки, че за децата се грижат повече възпитатели, с по-добро заплащане и с непрекъснати обучения (за възпитателите, не за децата). И че децата от социално-слаби семейства също имат достъп до детска градина на отлично ниво.
Още по темата:
Как да не избягаш от яслата с двеста
