Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.

Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти. 

В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.

(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)

Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.

Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.

Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.

На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.

Който има желание, може да се включи да подърпа с него.

Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.

По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.

А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.

– В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”? 
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван. 

Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни. 

В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон. 

Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели. 

В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна. 

Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети. 

Еманацията на този опит беше “Кожа”. 

За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана. 

– Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве. 

Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно. 

Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса. 

Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания. 

– Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай. 

Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно. 

На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.

Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.

Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”

– Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват. 

Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам. 

– Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично. 

Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”. 

На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%. 

Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26. 

И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв. 

Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест. 

Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят. 

В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.

Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви. 

След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.  

Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени. 

– С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…

Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си. 

Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист. 

Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор. 

Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол. 

Всъщност, алкохолът е депресант. 

След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.  

На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли. 

И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни. 

Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество. 

А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма. 

– Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем. 

Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването. 

Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране. 

Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки. 

Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора. 

Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване. 

Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми. 

Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”. 

– От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност. 

Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност. 

Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си. 

Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.

Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.

– Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това. 

За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома. 

Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма. 

У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”. 

Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх. 

Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”. 

Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент. 

Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство. 

Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”. 

Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.  

Тара Арън има три деца - две момчета тийнейджъри и едно момиче, което влиза в тази разкошна възраст. И докато се опитва да ги навигира през света, си дава сметка, че тия момчета един ден ще се превърнат в мъже, които би трябвало да приемат някои неща като менструацията съвсем нормално. И ето как провежда този урок, който отива отвъд премахването на “менструалното табу”, и се превръща много повече в урок по емпатия.

Според УНИЦЕФ 26% от хората на Земята имат цикъл. Това е всеки четвърти човек. И въпреки това повечето жени и момичета могат да кажат, че дори лек намек в разговор за менструацията се възприема като тема табу. Но като майка на дъщеря на 10 и половина и на двама синове тийнейджъри се надявам да променя това. 

Наскоро публикувах в затворена група във фейсбук снимка на синовете си Майка, 15 г., и Илайджа, 16 г. Снимката направих докато пазарувахме за началото на учебната година и написах: “Синовете ми ми помогнаха с пазаруването днес, в това число и с купуването на първите сутиени на сестра им, защото... гърдите съществуват.” В допълнение към това добавих: “И двете момчета имат тампон и дамска превръзка в раниците, ако случайно потрябват на някое момиче покрай тях. Аз съм просто една майка, която се опитва да заличи половите табута!” Само за часове постът събра хиляди лайкове и коментари и докато пиша това, вече е с над 65 000 реакции. 

Повечето от реакциите са позитивни. Но той стана и повод за доста жени на по 40, 50, 60 години да споделят ужасни истории от младостта си, когато в някакъв момент са изпитвали страшна нужда от такива санитарни материали, а не е имало откъде да се сдобият с тях. 

Една дама разказа как като момиче е прокървила и изцапала дрехите си, някакъв приятел ѝ предложил пуловера си, за да го върже на кръста си. И тя никога не забравя добрината му. Повечето истории обаче имаха една и съща повтаряща се тема, свързана с унижение, срам и безпомощност. 

Много жени разказаха за бащи и мъже, които “НИКОГА не биха отишли до магазин, за да им купят дамски превръзки”. А някои хора си бяха откровено обидени, че се опитвам да променя дългогодишното отношение, което имаме към менструацията. 

Едно нещо е ясно: менструацията е все още голямо полово табу, от което не сме се отърсили, но ще се постарая да отгледам мъже, на които това няма да прави впечатление. 

Обясних на момчетата си, че понякога се случва зацапване на дрехите по време на цикъл. “И това са ужасяващи моменти, които биха могли да бъдат и дълбоко травматизиращи. Доброто отношение и разбиране от който и да е приятел значи много в такъв момент. Бъдете този приятел.” 

В крайна сметка телата ни правят това, за което са устроени. Защо трябва да е срамно и смущаващо?

Започнах да говоря за това миналата година, когато прочетох статия за някакъв мъж на експедиция в Апалачите, който извадил от раницата си тампон и го дал на жена, която била прокървяла. Казал нещо от сорта на “Не е кой знае какво, израснал съм с майка и сестри...” и това страшно ме развълнува. 

И един ден докато шофирах, погледнах момчетата на задната седалка в огледалото за обратно виждане и небрежно им казах, че няма да е лошо да сложат по един тампон в раниците си, в случай че някоя приятелка се нуждае спешно от него. Изглеждаха като да мислят по въпроса и не казаха много, защото, какво да ви кажа, тийнейджъри... Но в края на миналата учебна година съученичка на Илайджа е имала подобен инцидент. 

Всички покрай нея ѝ предлагали тампони, но тя можела да ползва само дамски превръзки. Илайджа мисли, че това може би е свързано с някакви религиозни вярвания, но след този ден пое отговорност с Майка да имат по една дамска превръзка в раницата - за всеки случай. 

Както в много държавни училища, и в нашето не се предлагат или продават менструални санитарни материали. А момичетата съставляват 60% от всички ученици. Според американско изследване от 2019 г. 92% от момичетата в гимназия казват, че се е случвало да им трябват санитарни материали, докато са на училище, но едва в 42% от училищата се предлагали такива. 

Тази учебна година Майка казал на всичките си по-близки приятелки, че винаги има резервен суичър в шкафчето и тампон в раницата. “Ако ви се наложи. Майка ми иска да имате каквото трябва.” Каза, че момичетата изглеждали малко смутени в първия миг, но после го приели добре. 

Илайджа пък казал на всичките си приятели - и момчета, и момичета. Няколко момчета са му се подиграли, но повечето били “супер, пич”. Разказа ми, че момичетата били много по-отворени и му предложили да има такива спешни дамски превръзки или тампони и в колата си. 

Да отглеждаш момчета тийнове е буквално един постоянен цикъл от купчини пранета, задоволяване на зверски глад, дуднене, смях и малки, бързи моменти, в които да ги научиш нещо - като този. 

И ако можем да ги научим да правят разлика между неща, които са сериозни (като това да пазят приятелите си по купони, да са наясно какво се случва около тях и да си отварят очите за сигурността на останалите), и такива, които не са (като пубертата, менструацията и, да инцидентите със зацапването от време на време), би било чудесно. 

Когато говорим за тези неща в семейството си и ги обсъждаме регулярно, те се превръщат в нещо нормално и за децата ни. [...]

Когато си на 16, обикновено вече ДОСТА те интересува темата за секса и търсиш отговорите на толкова много въпроси. У нас обаче няма задължително здравно образование и генерално темата е табу не само у дома, но и в обществото ни. Това кара децата да се учат на принципа проба-грешка, от приятели и от порното, което ни залива отвсякъде.

„На 16 нямах представа, че ще сбъдна мечтата си да бъда на сцена“ – Нора Караиванова

На помощ идва Loveguide, сега с нова кампания – „Когато бях на 16, не знаех...“. В нея 16 известни българки разказват как са се чувствали, когато са били на 16 и мотивират сегашните млади момичета, а и тийнейджъри като цяло, да са по-уверени в себе си, да не се поддават на външен натиск, да не спират да учат и да следват мечтите си.

„Не бързайте да пораствате, радвайте се на безгрижието да си на 16“ – Силвия Петкова

Loveguide е платформа за здравно и сексуално образование, финалист в първото издание на ПРОМЯНАТА – най-голямата социално-отговорна инициатива на Нова Броудкастинг Груп, която се организира в партньорство с фондация Reach for Change.

„Забавлявайте се, но винаги с мярка и без да губите контрол“ – Михаела Филева

Проектът стартира през 2015 г. онлайн – с уеб сайт и YouTube канал – а през 2016 г. влиза и в класните стаи, където екипът провежда часове по здравно образование с ученици от цялата страна. Успехът му се дължи както на адекватното отношение както към засяганите теми, така и към тийнейджърите, като се обръща към тях по достъпен начин на техния език.

„Не е нужно да си най-готиният в училище“ – Луиза Григорова

За секса – позитивно, честно и надеждно – както гласи слогана на Loveguide, ни разказват Николета Попкостадинова и Надя Здравкова, които адресират важен и подценяван проблем в България – а именно това, че сме начело на всички негативни статистики, свързани със сексуалното здраве на младите хора (вижте текста ни България e лидер по бременност на тийнейджърки заради липса на сексуално образование).

Освен за безопасния секс в платформата се говори за толерантните и отговорни отношения между хората, безопасността в интернет, за личните граници и това да казваме и уважаваме думата „НЕ“. Преди време ви разказахме и за друга тяхна инициатива под надслов ПО-ДОБРЕ НЕДЕЙ – кампания за превенция на сексуално насилие и експлоатация сред ученици от цялата страна на възраст между 15 и 19 години.

„Не се срамувайте, ако сте различни“ – Нора Шопова

Този път те събират вдъхновяващи послания и интересни истории от извести жени, като Весела Бабинова, Луиза Григорова, Силвия Петкова, Алиса Атанасова, Нора Шопова, Михаела Филева, Рут Колева и още прекрасни жени, а Надя и Николета се надяват в кампанията да се включат и много други, които също да разкажат своята позитивен опит на днешните тийнейджъри и кампанията да се превърне в събитие, което се провежда всяка година.