С Пламена Велкова, позната като Пам Велидис, в Майко Мила ви запознахме много преди да стане популярна с участието си в „Ергенът“. Решихме отново да ви срещнем с нея, за да чуем равносметката ѝ след риалити формата. Това, в което и този път се убедихме, е, че Пам носи в себе си дълбок поглед към дните и успява някак да улови тънкостите на смисъла на живота, който все търсим.
Като човек с философско образование с каква философия за живота започвате деня си?
Започвам деня си с мисълта, че смисълът не е даденост, а избор. Може би звучи много „по Сартр“, но е вярно. Всяка сутрин си казвам, че животът няма готов сценарий и именно в това е красотата му. Имам привилегията сама да изпълня деня си със смисъл. Понякога това е дълбок разговор, друг път е просто усмивката на любим човек или малките удоволствия като чашата кафе, която си пия бавно.
Вярвам, че свободата да създаваме смисъл е най-големият ни подарък в живота.
Затова дори в най-обикновените дни започвам с усмивка. Защото днес е още един шанс да напиша своята малка история по най-добрия начин за моите способности и въображение.
Снимка: Личен архив
Кои са трите Ви любими нови занимания? Или традиционни, които практикувате често?
Моите три любими занимания – две, които са част от ритъма ми отдавна, и едно, което открих едва през последната година – са своеобразна карта на това как разбирам движението и връзката със себе си и света.
Най-новата ми страст са планинските преходи. Там, високо, където шумът на ежедневието изчезва и остава само ритъмът на дишането и стъпките ми. В планината усещам абсолютния потенциал на тялото си – свободата да изследвам, да изкачвам, да надграждам себе си с всяка следваща височина. До това мое ново откритие винаги стоят и двете ми „стари любовни истории“ – тренировките във фитнеса, които ми дават дисциплина и сила, и дългите разходки из София, които за мен са като малки експедиции в познатото.
Снимка: Личен архив
Обожавам да откривам скрити улички, уютни кафенета или непознати гледки към града – да бъда турист в собствения си дом. София е моето живо платно, което винаги предлага нови нюанси за откриване. За мен тези занимания не са просто хоби. Те са начин да усещам живота в пълния му мащаб: в предизвикателството на планините, в ритъма на тренировките и в тихата магия на градските разходки, където всяка крачка води до ново кътче, което остава в сърцето ми.
От разстоянието на времето какви позитиви и негативи донесе участието Ви в „Ергенът“?
Позитивите от участието ми в „Ергенът“ със сигурност са повече, единствено и само защото аз се постарах да е така. Успях да достигна до много повече хора благодарение на участието си, да им предам своите послания и да ги докосна по начин, който, вярвам, е оставил следа.
В същото време негативите са били предимно за мен самата – особено защото периодът на участието ми съвпадна с тежка лична загуба. Това преживяване отключи в мен страх от загуба на близки хора, който нося и до днес. Въпреки всичко ценността на опита и на връзката, която създадох с хората, се опитвам да е фокусът, а не болката.
Какви изводи за типа хора си правите от подобни риалити формати? Какъв човек е българинът?
Риалити форматите дават възможност да се види много за човешката природа.
За съжаление, често виждаме, че българинът е склонен да бъде много краен съдник – да лепи етикети, да се присмива, да отхвърля, без да се замисли защо един човек се държи по определен начин. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш.
Според мен истинската преценка за някого, участвал в подобен формат, може да се направи едва след като целият процес приключи – когато вече се види цялостната му изява, всички емоции и промени, през които е преминал.
Само тогава може да се направи една по-обективна и зряла оценка, лишена от първосигналната реакция. Но за жалост, повечето българи нямат реална преценка за себе си и собствения си живот и съответно е почти невъзможно да имат адекватна преценка за някого, когото гледат на екран.
Каква е разликата между естествена и фалшива жена?
Естествената жена не е въпрос на външност, а на същност. Можеш да имаш корекции по тялото си и пак да си автентична, ако притежаваш характер, принципи и истинско отношение към живота и хората. Фалшивата жена, напротив, може да е напълно естествена на външен вид – без нито една промяна по себе си – и въпреки това да живее зад маската на лицемерието и да няма своя вътрешна автентичност. Истинността е в поведението, ценностите и начина, по който общуваш със света, а не в огледалото.
В едно от последните си видеа осмивате мисленето, че хората с наднормено тегло не трябва да се показват по телевизията, или трябва, но само за да се потят и да доказват на обществото, че могат да отслабнат. И правите препратка как този сеир се гледа от зависими от цигари, алкохол, наркотици, хазарт и от хора, които са зависими да обиждат. Има ли такава тенденция в същността ни – да се храним, когато „храним“ другите словесно? И колко е опасен езикът на омразата?
Езикът на омразата е коварен – той не просто наранява конкретния човек, към когото е насочен, а бавно и сигурно разрушава способността на обществото да бъде емпатично.
Когато децата растат в среда, в която е „нормално“ да се подиграваш на различните, те започват да възприемат това като стандарт за поведение. Така границите на съчувствието падат толкова ниско, че в един момент не остава място за човечност.
Храната, както и всяка друга зависимост, може да бъде бягство. Но за разлика от алкохола, цигарите или наркотиците тя е навсякъде и е лесно достъпна. Това прави борбата с хранителните зависимости една от най-тежките и често е незабележима. Хората с наднормено тегло не са „по-малко“, нито са длъжни да „доказват“ на обществото, че заслужават уважение, като страдат пред камера. Те заслужават да бъдат виждани като красиви, пълноценни и смислени хора – такива, каквито са.
И ако ще говорим за опасности, зависимостите към алкохол, наркотици, хазарт и дори към агресията и обидите, разрушават животи далеч по-бързо и по-дълбоко. Именно затова е важно да учим себе си и децата си, че никой не заслужава да бъде сведен до една своя слабост, както и че стойността на човека не се измерва в килограми, а в доброта, характер и светлината, която носи.
Снимка: Личен архив
Кое е най-хубавото нещо, което сте казвали на себе си?
Достатъчна съм точно такава, каквато съм – с всичките си несигурности, несъвършенства и проблеми. Отношението на останалите не трябва да ти отнема от стойността на тази достатъчност, която притежаваш.
А най-милото изречение, което сте чували от другите за себе си?
„Благодарен съм, че те има, защото с теб светът е по-хубаво и поносимо място.“ И не беше само в думите, а в очите, които говореха повече от самите думи.
Какво усещане Ви носят верните Ви приятели и как разбирате, че са такива?
Верните приятели носят усещане за дом – не място, а чувство. Може би е клише, но те са онези редки хора, при които можеш да свалиш всички маски и пак да бъдеш обичан. С тях тишината не е неудобство, а спокойствие. Те носят сигурността, че можеш да се довериш без страх, че ще бъдеш предаден.
Още не сме свършили, скрол надолу
Понякога разпознаваш верния приятел не по големите жестове, а по малките – в начина, по който помни какво е важно за теб и какво харесваш, в начина, по който просто е там, когато светът ти се разпада, без да задава въпроси. Просто е до теб и никога, ама никога няма да действа егоистично, за да си достави собствено удоволствие на гърба на твоята тревожност и разочарование например.
Снимка: Личен архив
Защо е важно човек да се приеме и да си позволи да се види красив в собствените си очи?
Да се приемеш е едно от трудните и ценни неща, които може да извоюваш за себе си и смело мога да заявя, че това е многократна битка със себе си. Когато спреш да гледаш какво представляваш самият ти през очите на другите и започнеш да се виждаш през своите, започваш да разбираш, че красотата не е в съвършенството, а в автентичността.
