Когато със семейството ми се преместихме в къща, усещането беше като да удариш 41 от тото 5/35. Нещо, което се случва веднъж в живота! След години живот в двустаен апартамент, в който хладилникът беше на една ръка разстояние от дивана ни (много лошо!), мисълта за простор, кокетно дворче и веранда обрисуваше корицата на списание „Нов дом“. Представях си уикендите на верандата с кафе и книга в ръка, обеди на открито с приятели, как децата играят на воля в двора, а кучето, сгушено в своя кът до камината. Реалността обаче се оказа малко по-различна. 10 години по-късно още не съм стигнала до книгата... Защото, ако не си живял в къща, няма как да прецениш тези пет аспекта, за които никой не те предупреждава, че трябва да съобразиш, нанасяйки се в просторния нов дом.
Преместваш се с идеята, че най-сетне ще имате място. Всеки ще си има собствена стая, дори кучето ще получи кът с декоративна възглавничка. Прекрасно, нали? Само че никой не те подготвя за това, че с всеки допълнителен квадратен метър, идва и отговорността. И изведнъж вашият „уютен дом“ се превръща в имот, който спокойно би могъл да се отдава в Airbnb като „вила за 14 души с потенциал за сватбени тържества“. Особено ако си наследил триетажната вила на баба ви. Подгответе се за много стълбища и пространства, които впоследствие се оказват абсолютно излишни и само събират прах и са дом на паяците. За просторен хол, който зимата не може да се стопли. Защото само в американските къщи виждаме трапезарии по 100 квадрата и хора, които се разхождат само по халати през зимата. И освен че трябва да се погрижиш за отоплението, което в панелния блок имаш даром от Топлофикация, разбира се срещу сума, понякога равна на един малък кредит, трябва и да си го пренесеш, ако си избрал да имаш камина на пелети или дърва. Чудно!
Истината е проста: ако живееш в къща, и нямаш поне едно живо същество, наето специално да се занимава с поддържането ѝ, то блясъкът ще е мираж. Къщата предлага уникалното преживяване да приключиш с подреждането на едната част... точно когато другата вече изглежда като пълен бардак. И то дори не говорим само за подредбата.. Няма такова нещо като: ще изчистя за час, докато детето е с таткото в парка, както се случва в гарсониерата – или чистиш вечно, или приемаш, че домът ти няма да е на хигиенното ниво на хотелска стая в Шератон. Да не говорим за логистиката, ако къщата е на няколко етажа. ВИНАГИ трябва да предвиждаш кое къде да позиционираш стратегически, за да не се окаже, че правите 10 хиляди крачки само от обикаляне по стълбите. По едно зарядно на всеки етаж, две прахосмукачки, по два препарата, по две, три от всичко!
Купувайки къща с двор, си представях, че тревата ще е искрящо зелен оазис целогодишно. Но всъщност, ако нямаш градинар, най-вероятно често ще прилича на джунгла, в която спокойно може да се заснеме следващия сезон на „Сървайвър“. Реалността е такава: вместо да сте в някой парк с детето, прекарвате семейно всяка неделя (независимо от прогнозата за времето), окичени с пръскачка с незнайна и подозрителна течност за убиване на бурени, които са по-упорити от амбициозна свекърва. А косенето? Ако косиш на всеки 6 дни, а тревата расте с 3 см на ден, кога ще ти остане време за живот? Отговорът е: НИКОГА.
Да не говорим за онези „идилични“ вечери на открито – на теория вечеряте под звездите, на практика се биете с комари, оси и някакво същество, което не е в нито един наръчник по биология. Защото да си го кажем честно: покрай тревата идват много неканени гости, с които не всеки може да се справи. А детската пързалка, която сложихте с ентусиазъм с мъжа ви? След втория месец се използва главно от котките в квартала като наблюдателница.
В апартамента имаш сметка за ток, вода и разходи за един асансьор. А когато имаш проблем, се обръщаш към домоуправителя или фирмата, която поддържа входа ви. Все пак там всичко делиш със съседите: и шум, и пари за ремонт на покрива. В къщата сметките са като екселски файл на счетоводител през юни, а именно БЕЗКРАЕН. И ако нещо протече, пропука се или изгори – поздравления! Ти си не само собственик, но и главен инженер, водопроводчик и спонсор на местния железарски магазин. Защото кой да се сети, че като имате две бани в къщата, те трябва и да се поддържат!? Ако някога сте си мислили, че животът в къща ще ви излиза по-евтино – да, и еднорози съществуват. Но това не е всичко! Имаш да ремонтирате покрив изцяло сам, да подсигуриш ограда, отново сам, или да се надяваш съседът да даде половината пари за разходите (да бе да!). Твой ангажимент е да чистиш комина на къщата всяка лято, както и улуците, да поддържаш тревните площи и тротоарите пред къщата... Всичко това изисква доходи, близки до разстоянието от тук до Плутон в светлинни години.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да нямаш съседи, чието дете пищи денонощно над спалнята ви е прекрасно. Да можете да се припичате на шезлонга в двора (на теория, защото, ако нямаш градинар, няма да успееш физически да стигнеш до шезлонга). Можеш да правиш каквото си искаш в огромната къща, само че… всичко зависи от ТЕБ. Свободата е хубава, но изисква сила и две ръце, които не ги е страх да се изцапат с малко кал.
Истината е, че животът в къща е сбъдната мечта за някои, просто малко по-скъпа и по-обрасла с трева, отколкото си я представят в Pinterest. Но пък ако оцелеете първата година, започвате да откривате и чара.
България е особено място с особени хора, които имат особени навици, порядки и обичаи. Затова понякога човек има нужда от съвети за оцеляване в тази среда.
Тъкмо такива дават създателите на проекта brato.bg - Дани Йорданов, Филип Зуберски и Владимир Иванов, в новата си книга "Как да оцелееш в България" (изд. Сиела) с илюстрации на Неда Малчева.
Следващите редове са посветени на всички, които се чудят как да оцелеят с комшии от... хм, по-особен вид.
Темата е деликатна. Трети бял косъм ни никне от последната седмица, щом разбрахме, че комшиите са от Коиловци. Там френски командоси ядоха бой от братята земеделци Слави и Васко преди години. Нито е безопасно да им направиш забележка на тия хора, за да не се наложи да вадиш медицинско, нито е да си траеш, защото нали ти си царят на квартала и хората познават теб, не тях.
Попадали сме неведнъж в гадната ситуация да имаме уроди за съседи. В такива случаи даже и Кевин от „Сам вкъщи” изглежда като блед юноша, какъвто е по принцип, в сравнение с номерата, на които сме готови в опит да сюрпризираме комшиите и да им вземем страха, за да им покажем кой командва в тази миризлива панелка от 60-те години, чийто покрив се рони като стар хляб в ръцете на бездомник. В крайна сметка малко сладости ни останаха в тоя скапан живот, една от тях е да имаме уважението на комшията. Като му тропнеш – да бега.
Комшията над вас вече трети ден пуска новата песен на Джорджано, оня пич с хроничния синузит. За двама ви тази музика е като акано в ушната мида, обаче точно комшу предпочита да бъде източникът на непреходни лирики от рода на:
„Тука е моментът, в който аз ще се намеря.
Избухваме с Джорджано, возиме се в „Панамера“.
Луната спи, а някой прави баница на премиера...“
В същото време малката му дъщеря се учи да кара ролери на паркета, синът му играе на баскетбол с медицинска топка, когато се опитваш да спиш. Идилия. В моменти като този нямаш голям избор. Ние сме тук с безумни съвети, за да направим този ад пълен за сите участници.
Какво предлагаме? Купи си барбекю, нека да е от най-евтините. Набутай му брикети и донбаски въглища. Хубаво е димът да е черен и задушаващ. Като на индианско погребение, само че на терасата ти. Хвърли няколко мръвки отгоре, 2-3 костура и три стари глави лук. Гледай да не се задушиш пръв, главната цел е да влезеш в остра война.
Новите дрехи на жена му, виснали на простора, ще миришат на рибар, починал през Средновековието. Ако ти кажат нещо, трябва да имаш ясен алгоритъм за действие, точка първа е да искаш преговори.
На тях ще изложиш своите копнежи и обструкции и ще поискаш пред нотариус да подпише договор, че пускат в OLX кънките на дундестото си изчадие, също и продънената стереоуредба, техното мами невъзпитано.
Продължаваме да те учим как да оцелееш с комшии идиоти. Приемаме, че са на долния етаж. Какво да правиш? Купи холандско сабо. Задължително да бъде с дървени подметки. Пусни си военен марш и имитирай гвардейците, докато съседът ти се гърчи от звука на ударите на дървото в плочките. Колкото той зъл, толкова ние по-зли. Потта ни е ракия, пикнята разяжда метал.
Другият вариант е да си вземеш надуваем басейн и да го сложиш на балкона. Всеки път, когато трябва да сменяш мръсната вода, в която уринираш сутрин, просто отвъртай сифончето да се точи през терасата. Ясно е къде ще отиват химикалите.
Този план може да се задейства и по тръбите на парното, както и по тези в банята. Важното е да го тровиш, да се мъчи, да му е гадно. Щото к’ъв комшия си, ако нямаш план да прецакаш съседа, бе? Наивник!
Направи си 3 деца и стискай палци едното да е енергично и музикално надарено, с акцент върху духови и ударни инструменти. Е, ще ти идват нанагорно разходите, макар че ако не ги признаеш, държавата май дава повече пари. Нищо че живеете заедно.
Наследниците ти и без инструктаж ще късат нервите на съседа постоянно. Едно дете може да удря с всевъзможни предмети по стените, но и сам можеш да му подадеш тенджера или тиган. Може би ще трябва да мажеш отново паднала мазилка, голяма работа! Тъкмо още шум за тия до теб.
Ремонтите също са добър вариант. Приближи се с кангото възможно най-близко до стената и натисни бутончето за старт. Гледай само да не прекълцаш кабел от електрическата инсталация, че тогава ще ти изскочат очичките хитрички.
Най-далновидният ход, който самите ние сме правили в опит да си извоюваме нужното спокойствие. Така в теб ще имаш чифт ключове от електрическото табло. Сещаш ли се какво имаме предвид? Ще можеш да спираш тока на комшията в 02:00 ч. през нощта, когато вече трети път се дере с все сили:
„Ламборгини, ламборгини,
за тебе бачкам от години!
Любовта си ми голяма,
кеф цена за мене няма, няма.“
Станеш ли домоуправител, вече си от голямото добрутро. Ще бройкаш съседките и ще им разказваш клюки за въпросния комшия. Ти си шефът на блока, почвай да събираш пари за щяло и нещяло, негоднико. Разорявай ги. Мачкай. Да те уважават. Ще свикваш събрания, когато ти е кеф, за да разваляш плановете на другите и да видиш дали Павлина е с новото клинче.
Вкарваш отходната тръба в тръбата за чиста вода в кухнята на съседа. Малко ВиК знания трябват. Прави се на улав, ако те питат к’во става. Играй го изчаткал, приказвай си сам в кьошетата между етажите, гони мухи, които липсват, и претривай звънците с дезинфектант. Така ще разберат, че не си ти, когато си шашав, не можеш да носиш чак такава отговорност.
Снимка горе: 6-ти микрорайон, ж.к. "Люлин", София, 8 май 2005 г.; © Стефан Христов Хубанов
Свикнали сме да четем по-скоро ужасни, отколкото позитивни съседски истории. Сега обаче имаме един разказ с благодарност. Историята не е ужасна, защото авторката Мартина Лозева-Цалова е от другата страна. Сигурни сме, че за съседите ѝ всичко е ад. Но тя го знае. И точно затова иска да им благодари в това писмо.
Надали някой ще си го признае някога, но ето на, правя го. Признавам го и пред тях, когато се разминаваме из входа. Първо гледах засрамено в земята и процеждах поздрав през зъби. После обаче си дадох сметка, че така и така всичко е ужасно от наша страна към тях, поне да им благодаря за търпението и разбирането.
Защото ако аз бях на тяхно място, съм почти сигурна, че такова нямаше да има. Да, точно такъв човек съм – сприхав и нетолерантен към шумни съседи.
Ние иначе не сме лоши хора, но сме много шумно семейство. Имаме две деца – едно почти на 2 и едно на 4, които сутрин не се събуждат от сън – ТЕ ТРЪГВАТ КЪМ ПОЛША! Или на кръстоносен поход, все тая. Просто стават и ускоряват от 0 до 100 за под 5 секунди.
Оттам започва ден, в който обикновено някой (дете или родител) крещи по някаква тема. Може и да не е с лошо. Ние си крещим и от радост. Говорим си на висок тон, пускаме телевизора силно (аз сякаш малко недочувам или съм в паника, че недочувам и затова така), тряскаме врати и прозорци – уж без да искаме, ама си се тряскат.
Вероятно в минал живот някой от тях е убил малко котенце или е пускал силна музика на своите съседи, та сега ги застига съседската карма.
Когато децата са на градина (което беше рядкост през тази година), сме сравнително нормални. Даже по-скоро тихи. Но когато са си вкъщи, всичко е с много децибели и обороти отгоре. Правим забележки и провеждаме беседи в различни стилове за викането, тряскането, пляскането, тичането и всяко излишно шумно действие, но резултатът засега не е много добър.
Важно е да се знае, че живеем във вход с много тънки стени и плочи (пестили са материал навремето) и се чува, дори когато двама души си говорят нормално в кухнята си на петия етаж. Ние сме на втория. Представяте ли си за какво говорим?!
Под нас живее един страхотен възрастен господин, който е над 90-годишен, абсолютно в час, на пълен собствен ход и (за наше щастие, гледайте колко съм зла) с проблеми със слуха заради възрастта. Това обаче не му пречи да усеща конския тропот, с който се придвижват децата ми из цялата къща.
Над нас доскоро нямаше никого, но съседката се върна отнякъде си и сега ни мрази, затова всяка вечер след 22:00 (тъкмо когато децата са заспали) започва да размества мебелите си и така поне 2-3 часа.
И хипопотамче да почне да си гледа в банята, пак ще я поздравявам любезно и няма да викам зоополиция.
На площадката до нас има офис. Не мога да си представя какво им е било по време на извънредното положение, когато се налагаше да работят заедно с нас и с децата ни вкъщи. Надявам се да са получили вредни под някаква форма. Аз бих предложила посещение при психолог, както и ваучер за СПА процедури и йога. Киселото мляко няма да помогне за посттравматичния стрес от нашите крясъци.
Вика, тряска врати, вълнува се насам-натам из входа. От него някак не ме е срам, той сякаш ни разбира. Освен това е достатъчно кисел, за да ни направи незабавна забележка, ако реши. Не е решил, значи всичко е ок.
Останалите обаче са просто много мили и търпеливи и сигурно с трепет в душите очакват децата ни да пораснат и да се изнесат. Тука до 2-3 години. Защото иначе цената на жилищата им пада. Убедена съм.
За финал на това излияние, което е нищо друго освен несполучлив опит да се обясня в любов на всички толерантни и разбрани хора, които търпят шумните семейства с малки деца в живота си, без да са длъжни, ще кажа, че един-единствен път съм била твърдо решена да направя забележка на някого в този вход.
До секунди вече съм ги определила и съм сигурна, че някой тук наоколо прави много бурен и шумен секс. Така ме хвана яд, че не мога да си го позволява тъкмо в онзи момент, че тръгнах рошава и кисела из входа да слухтя по вратите откъде идва.
Веднага изключих възрастните господа в съседство (извинявайте, момчета, отплавал е вече тоя кораб при вас), елиминирах и възможността това да идва от офиса – все пак съботен ден… Не беше и от апартамента непосредствено над нас. Но, ето, два етажа по-нагоре, от апартамент, който се отдава под наем на две млади момчета, се чуваха бая превъзбудени крясъци и плясъци. И си викам “Ей, сега почнах да лопам по тая врата! Ще видят те как се вика в събота следобед, когато едвам си си приспал децата!”.
После се сетих обаче, че те децата точно по тоя начин стават, така че ги оставих с идеята, че някой ден ще им се върне тъпкано. С писъци. И с любов, разбира се. Но, да, определено ще е по-шумно.
Та, така и не направих забележка и няма и да направя. Нямам очи, дето се вика, за такова нещо. Благодаря ви, мили съседи, евала!
Може и да си мислите, че котките са кисели, дистанцирани създания, които и пръста няма да си мръднат за вас в този живот - ние нямаме за цел да ви опровергаваме, защото вероятно сте прави за всичко, което си мислите за тези ужасно надменни и адски красиви същества. Но винаги се появява по някое изключение на котка герой, което идва да ни каже, че изобщо не бива и да си помисляме, че сме разгадали мистерията на котките.
И ето, една нова котешка история идва от Япония, както ни съобщават от Vice. В една ранна вторнишка сутрин преди няколко седмици 77-годишната Ямагучи Акими, живееща в квартал в префектура Тояма, вижда как някакъв котарак се взира в канала много дълго време.
Любопитна какво толкова гледа, възрастната дама отива да провери какво има в канала и вижда мъж, който лежи в него по очи. Ямагучи незабавно се обадила на дъщеря си за помощ.
Горе-долу по това време Нита Томоко чува глъчка пред къщата си. Когато излиза с двамата си синове, за да види какво става, тя се натъква на котарака си Коко близо до канала. Нита, синовете ѝ и съседите измъкнали мъжа от малкото място – според местната телевизия каналът бил 60 см широк и 40 см дълбок.
Мъжът е лежал в 15 см вода, която течала бързо, и ако беше постоял още малко там, животът му щеше да е в сериозна опасност. За щастие, се е измъкнал с няколко драскотини по ръцете и краката.
За благодарност Коко бил поканен на специална церемония в полицейското управление на Тояма-Минами. Той бил отличен заедно с петимата души, помогнали за спасяването на човека – Нита, синовете ѝ, Ямагучи и дъщеря ѝ. Всички получили благодарствени писма от полицията, а Коко си тръгнал с любимата си котешка храна.
"Много съм изненадана, но съм много горда с Коко и искам да го похваля за добрата работа", казва Нита, усмихвайки се. "Благодарение на Коко вече знам, че трябва да внимавам покрай каналите."
Дори шефът на полицията бил изключително благодарен. "Връзката между жителите от района, включително между тях и котарака, спаси човешки живот", казва той.
Сега, на вас това, че котаракът е стоял и е гледал втренчено падналия човек, може и да не ви се струва като голямо геройство, но всъщност, като се замислите, е. Просто в обичайния случай всяка друга котка щеше да си каже: "Я, паднал, безпомощен човек. Така му се пада, щом е толкова нелеп". И щеше да отмине тихо и кротко с меките си лапи. Коко обаче, е успял да привлече внимание и да помогне. Евала, котко, евала, Коко!
В топ 10 на най-ужасните и досадни неща на света е бебе, на което му растат зъби и по повода то милото плаче и се тръшка, вероятно защото избиването на тия пусти бивни не е най-лежерното нещо на света. И представете си едно такова ревящо човече плюс седмици без нормален сън, плюс съседи, които се оплакват какви родителите сте вие, че не можете да го накарате да спре да плаче. Пленително. И в тази ситуация на една млада майка не ѝ остава нищо друго освен да напише писмо да съседа, който държи бебето да бъде изключено от копчето или поне да му се намали звукът.
Два през нощта е. Седя в леглото и кърмя 4-месечния си син, докато въртя в главата си какво бих ви казала, ако ви срещна на стълбите в блока. Изпитвам известни затруднения да разсъждавам трезво, защото вече втора седмица се будя на всеки час през нощта.
Нищо чудно, че безсънието е използвано като вид мъчение. Когато мине тази фаза, най-вероятно ще мога да оцелея във всякаква ситуация.
Миналата нощ беше най-тежката. Вие решихте да блъскате по тавана в 3:30, все едно щеше да помогне. А тази сутрин със съпруга ми получихме имейл от агенцията, която менажира блока ни. Оплакали сте им се, че не може да спите от бебето ни. Предложили сте да го преместим в другата стая в апартамента, за да не се чува и да спите необезпокоявани.
Докато четях имейла, в мен се надигна смесица от емоции - срамът бързо прерасна във вина, после в раздразнение, гняв и накрая ярост - как си позволявате? Освен че ви съветвам детето ви да спи в една и съща стая с вас поне до шестия месец, за да намалите риска от синдром на внезапната детска смърт, ще ви попитам откъде накъде да местим детето в неговата стая по-рано, само за да ви осигурим по-спокоен сън? Защо вие не спите в другата си свободна стая в апартамента, като ви притеснява толкова много? Или пък да си вземете някакви хубави тапи за уши например?
Със съпруга ми сме напълно наясно колко е ужасно да ти се наруши сънят. Искрено съжаляваме за вас. Но истината е, че на момченцето ни му растат зъби, така че за съжаление няма какво да направим.
Не можем да му намалим звука. Не можем да го вразумим. Той е бебе. Бебетата плачат. Много. Можем да се постараем да се чувства сигурен, защитен и обичан. И в един момент сънят му ще се подобри.
А дотогава, моля, бъдете търпеливи и ни влезте в положението. Имах тежко раждане, с което едва сега започнах да свиквам, и не съм спала като хората от 4 месеца. И сега, заради вашето оплакване, на всичкото отгоре, се притеснявам и за шума, който вдигаме, когато единственото, върху което трябва да се фокусирам, е бебето.
Още едно нещо, за което да се притеснявам, а аз, като чисто нова майка, която се опитва да я кара ден за ден, просто нямам сили за това.
Александър Миланов е специалист по социална работа, част от екипа на Националната асоциация за приемна грижа. Ангажиран е с правата на децата, в частност с правата на децата, лишени от родителски грижи. Автор е на книгата „Детство без сълзи“, която отразява действителността на живота в домове от ранна детска възраст. В Майко Мила! е познат с текстовете си Единственото дете, раздялата между родителите и новите им партньори и Теменужка – изоставената приемна майка. Днес представяме негов текст по темата за насилието на родители над деца в опит да разберем какви са мотивите и обясненията на тези ужасни действия, които персистират в обществото ни и като че ли остават без необходимия отзвук.
****************************
Детството e най-важният момент от живота ни. В него се учим на доверие, смелост, грижа, отношение, ставаме инициативни, изграждаме и прекъсваме експериментално връзки. И въпреки това, най-важният урок, който научаваме, е да се доверяваме и да се привързваме.
Неслучайно порасналите хора, които не са били обичани и емоционално защитавани в детството си, имат потребност от това, без значение на каква възраст са.
Специалистите казват, че човек е на такава емоционална възраст, на каквото са го лишили от обич. По тази причина доверието и ученето да обичаш са основните житейски уроци, които децата научават и то не от случайни хора, а от онези, които децата по принуда, а по-късно и доброволно, допускат до себе си.
Това са родителите.
Липсата на родителска фигура в ранното детство, без значение дали това са майки, бащи или загрижени възрастни, създава пропаст, която в бъдещето на детето се превръща в яма. Яма, с която се обяснява неспособността на порасналите вече да се свържат, да обичат, да се разделят.
Тази яма е мястото, в което се „складира“ тъгата и копнежът на порасналия човек да бъде закрилян и обичан, точно по този начин, по който е имал нужда, когато е бил дете.
Вече не е достатъчно да станеш родител. Не е достатъчна увереността, която имаме, за да създадем дете. В съвремието ни е нужно да си емоционално пораснал, да си осъзнал, че преди всичко детето, което ще стане част от живота ти, има нужда от посвещаване и любов. Любов, която изгражда и формира искрен, открит и обичащ възрастен човек.
Наскоро ме потърси загрижен татко на доведено тригодишно момченце, който искаше да помислим заедно за това как да помогнем на детето, което е бито жестоко от майка си. Детето е от друг баща, но вторият му го е приел емоционално. Заедно с партньорката си имат и друго, общо дете. Пред мен той разказа за тежките емоционални състояния, в които изпада майката на детето, за жестокостта, с която бие малкия, за тежките думи, с които го нарича. Забележете - само малкото момче, не и другото дете.
В присъствието на таткото жената рядко си позволява жестокост, но когато остане насаме с детето, тя бие и ругае. Стига се до там, че момчето започва да проявява физически симптоми на емоционалното страдание – да го боли коремът, да чувства умора и безсъние. И да се страхува.
Не мога да забравя думите на таткото, който ми казва как един ден момченцето търсило внимание от майка си, но вместо това, тя блъснала главата му във вратата на семейния автомобил. Тази агресия, разбира се, не е само към детето, тя е и към нейният партньор, големият, вече пораснал и станал баща човек.
Опитахме се заедно да помислим за причините за това поведение. Стигнахме до извода, че майката е млада, неопитна, не е била готова да стане майка, вероятно не е искала детето, също така не е очаквала първият партньор да я остави.
Това е жена, която съзнава перспективата пред себе си – да остане сама, с две деца, с неизживяни младини, с „голям товар“. Насилието над детето, обяснявано с умора, незагриженост от страна на другите и т.н., всъщност е ясен сигнал към възрастните, че тази жена преживява страдание, страх от отхвърляне и ги обвинение към тях за нейния провален живот. Живот с две деца до края на живота ѝ.
Системното насилие над деца е признак за неслучили се емоционално хора, които са били лишени от любов, които не са се научили да консумират свободата си, които са били потиснати, за които животът е бил поредица от събития, свързани с изпитание на волята.
Родителите, които бият децата си, които ги унижават, не виждат в тях невръстни създания, нуждаещи се от любов, а причини за техните проблеми.
Родители бият децата си, защото ги чувстват като тежест или изпитание, особено ако в живота им има и други проблеми, които разбиват самочувствието, егото или комфорта им.
Родителите бият децата си, когато усещат, че губят почва под краката си. Степента на жестокост, обаче, определя доколко в детството си тези хора са били учени на самоконтрол, доколко е имало пространство, в което да говорят за реалните си чувства.
Помните ли жестокостта, с която беше тормозен малкият Христо - пребит от двама младежи, които трябваше да се грижат за него?
Жестокостта не се нуждае от мотивация, нужен ѝ е само повод. Жестокостта, както много други проявления на личността, се възпитават в детството. Тогава, когато се ражда и смелостта да упражняваш контрол и власт. Тогава, когато страданието, което причиняваш, ти доставя удоволствие. А удоволствието идва единствено от преживяването на свобода и безнаказаност, от липсата на авторитет и контрол, който да те санкционира. Защото жестокостта в началото е тайна, а резултатът от нея доставя наслада.
Замислете се, особено ако сте имали малки братя и сестри, с малка разлика във възрастта, дали не сте изпитвали поне веднъж садистичното удоволствие от плача, нервността или гнева от ваше подчинително действие?
А дали това не се е случвало и на вас от някой, който е притежавал същата власт да ви причини емоционално страдание?
В случая на малкото момче поводът да бъде жестоко малтретиран е бил налице – двамата младежи, които са го „отглеждали“, са имали пълната свобода да управляват живота на детето.
И ако в началото детето е било малко, сладко, симпатично, предизвикващо радост, то в един момент момченцето се е превърнало в бреме. Вероятно се е оказало, че то иска внимание.
Още по-голям проблем представлява страхът ни да говорим за насилието над деца, въпреки че ставаме свидетели на него постоянно. Искаме да сме удобни, предпочитани и желани, както и да не ставаме жертва. Зад привидното „то си е тяхна работа, детето си е тяхно, животът си е техен, не е моя работа“, всъщност се крие страхът от отхвърляне.
Защото съседите може да са добри хора, да са добра партия за карти, да са отзивчиви и това да е единственият им недостатък. Пък и мнозина от нас си казват, че малко бой не пречи, „децата трябва да си знаят мястото“, нали много от нас са били възпитавани с шамари?
Когато ставаме свидетели на насилие над деца в семейството ни или на насилие страна на наши близки, емоционалният договор с тях е причината да пазим тайната. Та нима трябва да се превърнем в предатели?
Освен това смятаме, че каквото и да направим, детето няма къде да иде. Сила ни дава увереността, че детето ще поотрасне, това ще спре, а после самото то ще се справи в живота.
Тези дни моя приятелка ме попита дали е насилие над дете, ако бащата бие майката пред детето.
Да, насилие е, когато те бият пред детето ти. Насилие е, когато те обиждат, когато уронват авторитета ти и показват незачитане пред детето ви.
Това не само е насилие, но е и нагледен урок как се създава емоционално нестабилна жертва.
Не мислете обаче, че от насилието няма измъкване.
Напротив. Има.
Измъкването е въпрос на личен избор, но подкрепен избор. Както е в живота – казват ни, че с трудностите можем да се справим сами, от нас зависи, решението е само наше. За съжаление, не е точно така.
Емоционалната зрялост изисква това да си бил свидетел на емоционална зрялост у хората, които са се грижели за теб, да си се упражнявал да си искрен и автентичен, да си се чувствал подкрепен и зачитан.
Емоционалната зрялост не се измерва в броя на нещастията, които си преживял, а в това колко успешно си се справял с тях и колко увереност и каква подкрепа си получил.
За да се справим с насилието над деца е необходимо да се преборим със собственото си преживяване като жертви. Или бъдещи такива. И да се доверяваме.
Насилниците имат респект от някого. Добре е да потърсим тези респектиращи за насилниците хора и да поискаме съдействие. Трябва и да говорим за това, да го казваме в очите. И да не крием.
Замисляли ли сте се какво преживява детето всеки път, когато е удряно и наказвано? Виждали ли сте очи на бито дете? Обземало ли ви е ужасното усещане на страх, подчинение и безпомощност, и тихата молба за помощ, докато напускате къщата му и затваряте вратата зад гърба си?
Може би ще видите тези очи по-нататък, но в погледа ще се чете сломеност и безнадеждност.
Това дете може би ще порасне и ще стане гадже на вашето дете.
А тогава?
И накрая - да не пропускаме и ужасяващите случаи на убийства на новородени деца.
Родителството е споделяне на емоционален ангажимент между двама души, без значение дали са в брак или не. Зачеването на дете е крайната, последна фаза на изпитване на отношенията между двамата. За жената това е форма на придобиване на собственост над мъжа и задържането му, а за мъжа това е начин да отговори на очакванията на хора около себе си и стимул за продължение на рода.
Когато двамата не са готови да станат родители, договорът лесно се разваля. И понеже двамата са самостоятелни, „пораснали“ хора, те имат свободата да сключат нова сделка, в името на продължаването на отношенията им.
Хвърлянето на дете в тоалетната, кофата за боклук или на тайно място, където детето да умре (или да бъде намерено) е практика, която показва единствено срам и страх.
Срам от това, че жената е извършила престъпление, като е заченала, против волята някому, срам и гняв към самата нея, че е позволила нещо „да провали живота ти“.
Страхът е страх от отхвърляне. Всъщност, страхът от отхвърляне е най-жестокият демон, който измъчва привидно зрели хора.
Защото отхвърлянето е удар върху това, което градим от детството си – това да сме значими и важни за някого.
Стефка Бонева наскоро е правила ремонт вкъщи и така хубавичко ѝ е дошло цялото вълшебно изживяване, че много иска да сподели няколко ценни съвета с вас. Така че, когато наближи моментът, в който трябва да започнете РЕМОНТ, ЗАЩОТО ЧАКАТЕ БЕБЕ, да знаете какво да правите и да няма после хън-мън.
*****************************
Ще имате дете? Ще правите ремонт? Нали, щото трябва всичко да е лъснато и ново за малкото, сладко същество. Е, добре! Ето ви няколко съвета от опита, който натрупах за краткото, но пък за сметка на това пълноценно уплътнено време.
1. Свържете се незабавно с вносител на препарати, звукозаписно студио, промишлени мазилки, ВиК майстори, производители на машини. Защо? Ще обясня по-долу.
2. Сложете на пода, стените и тавана шумоизолираща мазилка, плоскости или каквото имат в студиата, работещи с траш метъл банди.
3. Покрийте стените с промишлен силикон или нещо подобно, което би издържало напоително поливане с маркуч, водоструйка или пароструйка, или трите едновременно, и не би наводнило съседите.
4. Пода покрийте с плочи и/или промишлена замазка. За по-префърцунените - оцветете я, за да не ви вади очите в следващите 6 години. Подът трябва да ви е с лек наклон задължително. На всеки 10 м2 сложете по един сифон с добра решетка, за да не се запушва често.
5. В стените вградете на всеки 5 метра тръби за промишлена прахосмукачка, с достатъчно широка тръба за да поема средно големи конструктори, играчки и други търкалящи се по пода НЕЩА.
6. От някой строителен обект наемете за срок от 2 години тунел за отпадъци и го вържете от балкона до контейнера на улицата - така по-лесно ще хвърляте хилядите памперси до контейнера.
7. Направете осветлението да се пали и гаси при команда, но само на вашия глас, така като се събуди по никое време отрочето, да можете да го залъжете, че е тъмно и вие въобще, ама въобще не се забавлявате с чаша вино в ръка!
8. Претапицирайте всички, повтарям, ВСИЧКИ мебели и врати на шкафове, с мушамено или подобно покритие. Още на първо захранване ще сте ми благодарни.
9. Винаги имайте под ръка перилен препарат, препарат за петна, за под, за стени, за прозорци, за под, веро, за под, за пране, кашони с мокри кърпи и кашони със сухи кърпи.
10. Пералнята я наградете със златен медал и пишете по всички форуми, ако след пет години пак продължава да пере. Това се отнася и за прахосмукачката.
11. Не на последно място - намерете си оградка. ТОВА е едно от най-удобните неща, които може да измислите и да ползвате, нищо, че не се гледа с добро око, ако ограждате отроците с нея.
12. Поканете съседите! Подгответе ги психически с какво ще се сблъскат. Аз просто имам огромен късмет с моите.
13. Фатален номер, но без да искам - не си признавайте за нищо на света, че мъжът ви може би е бил прав за идеите за сифон!
14. Ако живеете на партера, бихте могли да се споразумеете с етажната собственост да отглеждате няколко кокошки и да давате пресни яйца на съседите. Не се притеснявайте - ВИНАГИ ще има с какво да ги храните, децата ще се погрижат самоотвержено за това.
15. Благодарение на кумата ми - и тя с добър троен опит, допълвам: тапи за уши и ароматизатори за стая!
Май това е! Аз отивам пак да чистя, че след малко идват хуните и ми се ще да им е хубаво и подредено. А, и не се плашете - те все някога ще пораснат, а и е толкова хубаво да ги имате!
