fbpx

“Само аз ли не се справям” е въпрос, който си задават много майки, когато животът с деца се окаже не съвсем като в съвършен майчински Инстаграм профил, издържан в пастелни тонове и с минималистичен дизайн. 

Преди време решихме да отворим темата за гнева и яростта, които много майки изпитват всекидневно, похлупени под безброй очаквания от околните и неглижиране на собствените нужди. 

Днешният текст е от наша читателка, която предпочита да запази анонимност, за да може да сподели спокойно - без да се срамува - че не се справя. И освен че усеща как не се справя, чувства, че едва ли не е единствената, на която майчинството никак не ѝ се получава спокойно и щастливо.

Ние можем да я уверим, че изобщо не е сама и че всичко, което се случва с нея, е напълно нормално. В следващи текстове ще се опитаме да изясним причините, поради които всичко това се случва и, евентуално, как можем да го овладеем. А сега ще се радваме да чуем и вашия опит и съвет.


Реших да ви пиша провокирана от статията за гнева на майката. Стоя и си роня крокодилски сълзи. Гневна съм, толкова много и постоянно, и то на най-съкровеното нещо, което съм създала – сина ни. Прекрасно русокосо и синеоко, почти 4-годишно, вечно недоволно детенце. 

Причините

Преди година имах ужасно преживяване с онкологично заболяване, което психически и емоционално ме тормози и сега. Вследствие на бруталното лечение и ужаса ми, че умирам на 29 години и че прекрасното ми дете няма да ме помни, а вечно ще е "онова момченце, дето майка му умря от рак, бе, сещаш ли се, много малък беше още", допуснах ужасни грешки във възпитанието му.

И вече не мога да се справя вече с него. Той крещи, аз крещя и се чувствам най-лошата майка. Той се тръшка и отказва тотално да приеме каквото и да е, щом е казано от мен. Иска да играем нонстоп, а аз просто искам да почина малко след всичкото оцеляване през деня и домакински простотии вечерта. 

Всички са перфектни

А другите майки около мен са едни такива роботизирани – хем красиви, хем здрави, децата им ангелчета, с които играят и се смеят цяла вечер. Къде бъркам аз?

Баща ми, в паниката си, че трябва да бъда спокойна, постоянно ме залива с констатации: “Изпуснала си го, изпуснала си го, какво ще го правиш това момче, като стане мъж – ще те пребива ли?!”

Тук си признавам, че тогава вече усетих, че нещата хич не са добре. Позволявам си да крещя по детето и всичко става все по-гадно, защото аз се чувствам хиляди пъти по-виновна. 

Как го правят другите

С тези мисли и с поетите доста повече ангажименти около отглеждането на дете, както и безумните очаквания - кухнята да свети, да има сто неща за ядене, нищо че синът ми не яде, просто НЕ ЯДЕ, и какво ли още не – всичко ме тормози още повече.

За щастие, имам най-прекрасния, борбен и подкрепящ съпруг, който изключително много се грижи за нас. Само че продължавам да се чувствам, че не се справям. 

Не знам как го правят другите…

Но това е – споделен грях, половин грях.

Най-хубавото на родителството (освен самите деца, разбира се) е фактът, че все някой някога е минал през това, през което минаваш и ти. Или поне през нещо подобно. На това разчита, дамата споделила ни следващите редове и помолила да остане анонимна. Тя търси съвет за проблем, който може би не е толкова съществен, но натоварва съществено цялото ѝ семейство.

Дъщеричката ѝ може да ходи, но отказва да го прави сама. А вече е стигнала възрастта, в която е редно да го прави. Ако сте имали подобна ситуация около вас, или ви хрумва към кого още може да се обърне това семейство за помощ и съвет, пишете ни.


Много се чудих дали да се обърна към вас за съдействие, но вече не виждам какво друго мога да направя, освен да се допитам до опита на други родители. Надявам все някой да се е сблъсквал с нашия, макар и за мнозина „незначителен“, проблем.

Дъщеря ни е на година и осем месеца и все още не иска да ходи сама. Може и го прави от месеци, при това много уверено – без кривене на крака или стъпване на пръсти. Но в момента, в който усети, че аз или баща ѝ я пускаме, изпада в ужас и се вкопчва още по-силно или сяда на земята.

Може да стои права с часове и да си играе, стига да усеща опора – на масата, дивана или нещо друго. Обикаля по тях, като се държи, но няма желание да се пусне. Направи го един ден през ноември, започна да минава по няколко метра и да идва до нас и още на следващия ден отказа да повтори.

Не е имала тежки или травмиращи падания, които да я уплашат... Но трябва да кажа, че не е и пълзяла като бебе. Нямаше никакво желание и започна рано-рано да обикаля с проходилка. И все пак я махнахме още около годинка. Оттогава е все за ръка, а впоследствие за един пръст – за увереност.

Дотук сме посетили невролог, ортопед, очен лекар. И според тях няма причина за притеснение. Но месеците си минават и нищо не се променя. Вече се чувстваме безсилни и тотално обезкуражени.

Дори няма да акцентирам на жестокото напрежението, което се трупа с всеки въпрос на близките или пък родителите по площадките – „ходи ли вече“, „пусна ли се“, „айде, де, кога ще правим прощъпалник“, или на факта, че деца, наполовина на нейния ръст и години, вече уверено изследват света, а тя е вкопчена в нас.

Всички тези очаквания и въпроси – все едно можем да го направим насила или вместо нея, ни карат да се чувстваме като тоталните провали. Аз все още съм по майчинство и след като това е основното ми занимание вече година и осем месеца, какво друго правя, че едно елементарно нещо да не мога да го науча това дете.

Колкото и да се опитваме да сме спокойни и балансирани в един момент пак се поддаваме на емоциите. Трудно е. Надявам се след години да гледаме с насмешка на това, но сега си е изпитание.


Писа ни жена, която има нужда от помощ. Помоли да остане анонимна и ние, разбира се, уважаваме това. Проблемът ѝ е психологически и би се радвала на подкрепа и съвет от други родители, минали през подобен период и справили се с такива трудности.


Има ли такова нещо като "детска депресия? Майка съм на две прекрасни момиченца – едното почти на 5, а другото почти на 2 години. Грижа се сама за децата си. Съпругът ми работи от тъмно до тъмно. И от месец може би усещам как потъвам.

Изпитвам такова психическо изтощение, че направо не понасям децата си. Сутрин като чуя "Добро утро, мамо" и направо ми се плаче. И плача. Все по-често.

Не изпитвам желание да се занимавам с тях. Искам само да ме оставят на мира. А  те не са крайно палави, добри деца са. Но съм страшно изнервена и апатична, усещам буца в гърлото и тежест в гърдите. 

Не искам да чувам детски глас. И това ме кара да се чувствам ужасен човек и ужасна майка. Покрай тях не намирам нито време, нито стимул за нищо. Както се казва, дори не намирам кога да си среша косата. 

Усещам, че се побърквам. Постоянно някой нещо иска от мен. Не съм егоист, дори напротив. Но цялото това "слугуване" ми идва в повече. Не искам да лишавам децата си от внимание, не искам да изпускам ценни мигове. Но просто изпуших и не успявам да го преодолея.

Жадувам за няколко дни спокойствие. Да прекарам с мъжа си малко време само двамата. Да се разходим някъде или каквото и да е. Имам нужда от нещо, което да ми донесе удоволствие. 

Говорила съм за това само с мъжа ми и той ме разбира, но виждам, че не знае какво да направи, защото наистина е на работа по цял ден. Събота и неделя си е вкъщи, но нямаме баби наоколо. Надявам се след празниците родителите ни да вземат децата за малко, но не съм сигурна дали това ще стане, а ако се случи – не знам дали ще е достатъчно.

Усещам, че всичко това се превръща в депресивно състояние и не знам какво да правя. Убедена съм, че не съм единствената, която минава през това и много бих искала да разбера как са се справили други хора в подобна ситуация.


Дори и на децата вече е ясно, че бъдещето на планетата зависи от всички нас, и често точно от тях идват някои от най-добрите идеи за опазването ѝ. В следващите 6 месеца децата от цял свят обаче могат сериозно да впрегнат въображението си и да дадат всякакви идеи по тази тема в рамките на нов интерактивен проект, наречен Earth Speakr, а възрастните и особено тези, които взимат решения на световно ниво, ще имат възможността да ги чуят, обсъдят и приложат на практика.

Идеята за Earth Speakr e на световноизвестния датско-исландски арист Олафур Елиасон и е свързана с германското председателство на Съвета на ЕС 2020.

Проектът използва добавена реалност и включва както безплатно мобилно приложение, така и интерактивен сайт – и двете адаптирани на 24 езика и достъпни от всяка точка на света (или почти всяка!)

Earth Speakr беше лансиран на 1 юли и в следващата половин година всички деца, които имат идеи и виждане за бъдещето на планетата ни, могат да ги изложат под каквато форма искат в рамките на проекта.

Ако вашето дете се интересува живо от природата, човешкия фактор в нея, опазването на биоразнообразието и въобще всичко, свързано с по-отговорния ни живот на планетата, това е неговият шанс идеите му да бъдат видени и чути, а то да се превърне в артист.

Още в този момент детето може да свали приложението за iOS, а скоро и за Android, и да анимира своята среда чрез интерактивни технологии за игра. Децата и младежите, които са под разрешената възраст за гласуване, могат да вземат участие, давайки свое предложение и говорейки за обкръжаващата ги среда и планетата ни.

Техните креативни предложения ще бъдат публикувани в сайта www.earthspeakr.art и ще могат да бъдат преживяни в приложението чрез добавена реалност (AR).

Когато отворите сайта, ще видите малки сфери, разположени на различни места от виртуалната световна карта. Всяка от сферичките е различна детска идея или послание, посветено на опазването на планетата ни, и всеки може да го види или чуе, като кликне на него.

Възрастните могат да разпространяват това послание, като използват функцията Loud Speakers, поставяйки това послание на произволно място по света - отново чрез виртуалната карта. Така, ако поставите нечия идея на Триумфалната арка, всеки, който в момента се намира там и използва приложението, ще може да чуе или види детското послание.

Loud Speakrs може да бъде поставено навсякъде на виртуалната карта – на публични площади, паркове, над политически сгради – за да насърчат и други хора да чуят това, което децата казват.

Посланията на Earth Speakr ще се предават и в Justus Lipsius Building и Europa Building в Брюксел, в Европейския парламент в Брюксел и Страсбург, както и в Europa Building на Федералното Външно Министерство в Берлин.

Според Олафур Елиасон, който се занимава със скулптура, живопис, инсталации и дигитални медии, от децата обичайно се очаква да бъдат примерни в училище и извън него, и да следват общоприетите правила. С проекта Earth Speakr обаче възрастните имаме възможност да чуем какво имат да ни кажат по-малките и по-младите от нас, дори и в ситуация на социална изолация.

Проектът си партнира и с много музеи, библиотеки и учебни институции като Гьоте Институт, така че може да бъде споделян онлайн и на живо, когато и където това е възможно.

От 1 юли 2020 предложенията на децата вече са налични на виртуалната карта на Earth Speakr и Loud Speakrs и могат да бъдат видени в добавената реалност на популярни места в страните от Европейския съюз.

За да разберете повече и да участвате в изграждането на проекта, свалете приложението на Earth Speakr от App Store, а скоро и от Google Play, разгледайте уебсайта www.earthspeakr.art и се включете в дискусията @earthspeakr в социалните мрежи.

Повече за Earth Speakr може да научите и тук.

********************

Кой е Олафур Елиасон?

Датско-исландският художник работи със скулптура, живопис, фотография, филм, инсталации и дигитални медии. Неговото изкуство е мотивирано от интересите му към възприятието, движението, въплътеното преживяване и усещанията за собствена личност и общност.

Надхвърляйки границите на музеи и галерии, неговата практика ангажира публиката чрез архитектурни проекти, интервенции в градското пространство, образование за изкуството, изработването на политики и на действия в областта на климата.

От средата на 90-те години Елиасон е реализирал множество големи изложби и проекти по света. През 2019 г. беше обявен за Посланик на добра воля на Програмата за развитие на Организацията на обединените нации за действия в областта на климата и целите за устойчиво развитие.

Намиращо се в Берлин, Studio Olafur Eliasson се състои от многочислен екип от майстори-занаятчии, архитекти, архивари, изследователи, администратори, готвачи, историци на изкуството и специализирани техници.

Децата могат да са адски досадни и постоянно изискващи внимание, но такъв им е моделът. Наша работа е да впрегнем сили, за да сме с тях – качествено и смислено. Гледането с перископ не помага на никого, защото родителството не може просто да се отметне в някакъв списък със задачи. Често се случва да забравим това или изобщо да не си даваме сметка за него. Според Клинт Едуардс особено често това се случва при бащите и затова решава да им припомни в текст, че да присъстваш в живота на детето не означава просто да сте в едно и също помещение.


Вече години се занимавам с писане по родителски теми и като баща мога да кажа, че най-големият съвет, който се дава на повечето млади бащи, е "да присъстват". Толкова. Без обяснение. Без допълнителна информация. Загубил съм бройката на всички семинари за бащинството, на които съм присъствал, където интервюиращият задава въпрос на някоя звезда как да сме добри бащи, а отговорът е просто "Присъствайте". На което всички бащи в залата започват дълбокомислено да кимат с глава, все едно са наясно какво точно значи това.

Обаче знаете ли какво – не мисля, че някой в залата, дори звездният татко, има идея какво означава. Затова нека да го разнищим, защото, ще се съгласите, "да присъстваш" звучи доста пасивно, не мислите ли? Звучи все едно просто си седите и си гледате телевизия, докато майката на децата ви предотвратява поредната кавга. И това се квалифицира като "присъствие", само защото тялото ви е в една и съща стая с децата. Съжалявам, обаче пасивното присъствие не означава добър баща.

Да се прибираш вкъщи, питайки какво има за вечеря, и след това да се хващаш за Xbox-а, не означава, че присъстваш. Да се криеш в тоалетната, скролвайки на телефона, за да не помогнеш на изтощената си съпруга, не означава, че присъстваш. Да седиш отстрани, докато детето си играе, а ти да отговаряш на имейли или да говориш по работа през цялото време, не означава, че присъстваш.

И мога да го кажа, защото за 13-те години, в които съм баща, съм бил виновен по всичко от горепосоченото.

Тогава какво всъщност означава "да присъстваш"?

Да присъстваш е действие. Да присъстваш значи да се ангажираш с децата си и да им даваш добър пример. Означава да ги къпеш, да ги слагаш да спят и да им прочетеш три приказки, когато имаш сили само за една. Да присъстваш значи и да можеш да видиш, че жена ти вече е крайно изморена, затова трябва ти да застанеш между нея и 10-годишното и да кажеш "Мога да помогна. Тук съм. От какво имате нужда?"

Да присъстваш значи да седнеш до децата си в петък вечер и да гледаш заедно с тях онзи ужасен анимационен боклук, който така обичат. Означава да слушаш, ама наистина да слушаш, какво имат да ти кажат децата и да си готов да дадеш съвет. Означава да си отворен и честен с тях относно грешките и трудностите, които си имал като дете, защото това те прави човек и им позволява да се сближат с теб.

В случай на раздяла или развод да присъстваш означава да прекарваш времето с децата по най-добрия възможен начин. Те да са ти приоритет, когато са с теб. Никога да не изпускаш графика – било за уикенд, следобед или ваканция. Да се обаждаш и да пишеш, и да правиш всичко възможно, за да си сигурен, че децата разбират, че си ценен човек, който ще ги изслуша, ще ги обича и ще ги посъветва, дори когато не сте под един покрив.

А ако говорим за брака, трябва да покажеш на децата си чрез своите собствени действия как да обичат бъдещия си партньор. Бъди модел за подражание. Създай пример, който да бъде следван.

Искам синът ми да вижда как купувам цветя на майка му или как предлагам да сгъна прането, защото аз така и не видях своя баща да го прави. Искам синът ми да знае колко е важно да показваш обичта си, дори и след много години брак. А що се отнася до дъщерите ми – искам да очакват цветя. Искам да очакват съпругът им да участва в домакинските задължения. Искам да се омъжат за някого, който е готов да вложи една идея повече време и средства в романтика.

Не искам децата ми да се чувстват изгубени, както се чувствах аз. Искам да знаят как изглежда хубавият брак. Искам да знаят, без капчица съмнение, че обичам майка им.

А за да стане това, трябва да им го покажа.

Всеки път когато казвам на децата си, че обичам майка им, те въртят очи с досада и казват "Знаем, тате". Това ми харесва. Защото без значение какво се случва в живота им, те знаят, че имат двама родители, които се обичат един друг и обичат и тях. Понеже идвам от разбито семейство, мога да кажа със сигурност колко е важно това за едно дете. В случая с баща ми съм видял безразличие. Избягване. Видял съм мълчанието на двама души, които някога са били влюбени, но са се отдалечили един от друг напълно.

Да показваш на децата, че обичаш другия им родител, означава да казваш "съжалявам". Да признаваш, че си сбъркал. Да казваш "обичам те". И да правиш всичко това пред тях.

Ако обичта към другия родител на децата не е възможна, намерете начин да го уважавате и изслушвате. Без значение каква е ситуацията, вие сте родители заедно. Знам, че за някои от вас това може би е най-трудният момент от бащинството. Но част от това да си страхотен баща на невероятните ти деца е да уважаваш майка им.

Хора, да присъстваш е активен глагол. Не е нещо, което постигаш пасивно. Да присъстваш означава да си на разположение, да слушаш, да следиш действията на децата си, да говориш с учителите им, да играеш с тях, да ставаш посред нощ, да проверяваш дали четката им за зъби е влажна, да се срещаш с приятелите им и още един милион други дейности.

Вярно е, да присъстваш е важно. Това е най-важното, което може да направиш като баща. Но не е пасивно. Не се случва, само защото живееш с децата си в един и същи дом. То е нещо, което активно правиш всеки ден, за да знае семейството ти, че са най-важните хора в света ти.

Ето я поредната история в Майко Мила!, в която поредната жена ще разкаже как поколения жени от семейството ѝ са живели в условия на домашно насилие. Да, пак ще говорим за онова насилие, върху онази всяка четвърта или трета българка, които просто присъстват в статистиката по един или друг начин (ако стигнат до нея) - както присъстваше убитата Елена, убитата Катя, убитата Виола, залятата с киселина Бела...

И много, много други жени, чиито имена са просто инициали в нечий отчет и в някоя сводка. 

В последните седмици темата за домашното насилие се върна на дневен ред благодарение на така наречената Истанбулска конвенция и дебатите относно нейното ратифициране. 

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие (подписана е в Истанбул и затова краткото ѝ название е такова) е документ, който вече е подписан от България година, но за да придобие юридическа стойност, той трябва да бъде официално ратифициран. 

Това, донякъде прогнозируемо, се превърна в тема за спорове в политическия и обществен живот на България, най-вече заради измисления проблем около израза "социален пол", който - ЗА ЦЕЛИТЕ НА КОНВЕНЦИЯТА, присъства в документа по следния начин (записан в член 3):

"пол" означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики,
които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете;

„насилие над жените, основано на пола“ означава насилие, което е насочено
срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените;

Вследствие на изкуствено раздухания от шепа политици (99% от тях - мъже) скандал, построен върху нелепата теза, че "социалният пол" ще доведе до сексуални извращения сред децата и прочие откровени глупости, в момента в държавата тече безобразен по своята характеристика дебат, в който се включи и Църквата, чрез своя представител отез Дионисий, който нарече хората, подкрепящи Конвенцията, "сган".

Истината - единствената истина - е, че Конвенцията създава рамка от правила, определения и задължения, които държавата ще има, след като я ратифицира, а именно:

  • мерки за наказателно преследване на извършителите на домашно насилие (в момента според действащия български Закон за защита от домашно насилие, въпросното има статут на административно нарушение, а не криминално престъпление!)
  • дефиниране и криминализиране на различните форми на насилие срещу жени и момичета, включително психологическото и физическото насилие, сексуалното насилие и изнасилванията, следенето, гениталното осакатяване, насилственото встъпване в брак, насилствените аборти и насилствената стерилизация;
  • взимане на мерки за осигуряване на ефективно разследване на всеки сигнал за насилие срещу жени и домашно насилие
  • гарантиране, че културата, традициите, религията, навиците или така наречената „чест“ не са смятани за оправдание и обяснение на случаи на домашно и друг тип насилие срещу жени
  • Изграждане на достатъчен брой убежища, осигуряващи безопасно настаняване на жертви на домашно насилие
  • Изграждане на достатъчен брой кризисни центрове за жертви на изнасилвания и сексуално насилие, в които да бъде осигурена медицинска и съдебно-медицинска помощ, психологическа помощ и консултиране на жертвите
  • Задължение за въвеждане на денонощни, национални и безплатни телефонни линии за помощ, в допълнение към специализираните такива (ако има такива)
  • Осигуряване на достъп на жертвите до услуги, от които имат нужда, като съдебна помощ, психологическо консултиране, финансова помощ, настаняване, образование, обучение и помощ за намиране на работа

Всичко това обаче някак остана на заден план на фона на бушуващите страсти и уплахът на мнозина българи, че "социалният пол" ще им нанесе непоправими морални (и други) щети.

Това не е вярно.

Конвенцията има за цел ЕДИНСТВЕНО да създаде условия за защита на жените от насилие и да допринесе за драстичен спад на случаите на домашно насилие. 

А има ли домашно насилие дори няма смисъл да се питаме. С всеки разказ, който получаваме по темата, виждаме, че то не само присъства в българския бит и култура, но и така здраво и отдавна е пуснало корени, че трябва всички - цялото ни общество - да впрегнем усилия, за да го изкореним.

Затова, прочетете този разказ. И помнете - Истанбулската конвенция е за Виола, Елена и Катя. Посмъртно. За Диана. За Бела. И за всички останали, които живеят в ада на домашното насилие.

А това е историята на Христина (името е променено).

****************************

Гледах обществения дебат в Аулата на СУ по повод ратифицирането на Истанбулската конвенция и не издържах дълго.

С всяко изказване за семейството, ролята на мъжа и жената и Бог ми ставаше все по-тежко и по-мъчно. Защо ли?

Нека ви разкажа моята семейна история, която никой не ще иска да запише, да фотографира или да разкаже някога. Защото такива истории остават скрити в раклата, напоена с миризмата на нафталин и застояло.

Почти всеки път, когато ходя при баба ми на село, се опитвам да я изненадам, като вляза в стаята без да ме усети. След няколко опита спрях, защото видях, че има отрицателен ефект.

Всеки път, когато аз я „изненадвах”, тя се вцепеняваше от страх. Стряскаше се дотолкова, че ѝ трябваха няколко секунди да осъзнае, че съм аз и че всичко е наред.

Странно изглежда, не мислите ли? Не и ако ви кажа, че това е защитната ѝ реакция, създадена в продължение на десетки години (30-40 в конкретика), в които подобни шумове и „изненади” са били предвестник на поредния скандал, завършващ с побой.

И тук идва дядо.

Откакто са се оженили, та докато той почина - преди 6-7 години, крясъците, псувните, блъскането, скубането, разкървавените устни, скъсаните дрехи и замерянето с пепелници, ножове, юмруци и ритници е семейна традиция.

В тази „благоприятна семейна среда” живее не само младото семейство, но и децата на баба и дядо – мама и вуйчо. А по-късно ставахме свидетели както аз, така и братовчедите ми.

Алкохол, цигари, пиянски ругатни, скандал, побой. Може да не си направила нищо, но ти си виновна. Виновна си, защото просто съществуваш. Побой след побой.

А днес – баба, вдовица (за щастие, понеже ако дядо беше още жив, сигурна съм, баба отдавна щеше да е умряла от психическия тормоз и от нанесените телесни щети), баба днес се стряска лесно, плаче за всяко малко нещо и се радва като дете на всичко.

Защото от толкова дълго време не е била спокойна и обичана... въпреки че често е самотна и някак успява да живее с мизерната си пенсия.

Питала съм я стотици пъти, не само аз впрочем:

„Защо не си го оставила, защо не си се развела с него?“

Заради децата, ми отговаря всеки път.

А мен ме стиска за гърлото, защото виждам какво влияние е оказало всичко това върху децата – мама, вуйчо, мен и братовчедите ми. Моделът е вкоренен във възпитанието, а стресът е основният дисциплиниращ метод, като крещенето не го броим, то е просто за разпяване.

Стиска ме за гърлото, защото виждам един живот, прекаран в страдание, в плач, в нечуто ридание, в липса на подкрепа – от роднините (оженила си се за него, ще го търпиш), от близките и не на последно място - от държавата. Тя точно в тези неща между мъжа и жената не се меси, по-лесно е.

Но това не е всичко.

Нека ви разкажа и другата част от семейната ми история. Тя е запечатана не само в спомените на майка ми и на преките и косвени свидетели на случките, но и в едно безугледно на вид бяло листче:

медицинското на мама.

Открих го преди 2-3 години, когато рових в черната чанта с документите. Търсех нещо и съвсем случайно попаднах на тази хартийка, която вероятно съм пропускала през останалите стотици пъти, в които съм ровила в същата тази чанта.

Така и не успях да разчета кривия почерк на лекаря, издал медицинското на мама. Но разбрах друго – в ръцете си държах доказателството, че подобни неща не трябва да се случват и трябва да се променят.

Както вероятно сте се досетили, историята се повтаря. В първия удобен момент мама бяга от баща насилник и попада в обятията на друг мъж насилник – баща ми.

Историята този път обаче е и малко по-различна. Вече знам и подробности за нея – не е любовна история, не очаквайте нещо подобно. Тази история включва бременност, побои, замеряне и удари с чук, ритници, влачене за косата, късане на дрехи, скандали, сълзи и страх.

Мама обаче решава, че не си струва да търпим всичко това, за да „не съм дете без баща” и бяга.

И да, аз нямам баща, и се радвам за което. Имам само майка, която е достатъчно смела (според някои - сигурно и безразсъдна), за да избяга от мъжа си насилник с мен, докато съм на 2 годинки.

И съм ѝ благодарна точно заради това!

И тя, както баба, не получава особена подкрепа от околните (за щастие, поне баба ѝ помага), камо ли от държавата. Това, което държавата отрежда, е аз да живея с майка си, а биологичният ми родител от мъжки пол е длъжен да изплаща някаква мизерна издръжка.

Баща ми обаче не прави и това – и това е само една малка част от всичко, което той НЕ прави.

Не знам как мама успява да се съвземе от всичко това. Знам само, че по това време чете много книги, за да се разсейва… Нямам и представа каква смелост е нужна през онези години (90-те), за да гледаш сама дете. Нямам представа каква е обществената стигма към това да си самотен родител.

Нямам представа и за много други неща - какъв човек трябва да си, за да пребиваш жена си, да упражняваш психически и физически тормоз над нея пред очите на децата си.

Какъв човек трябва да си, за да приемаш това за нормално и да го разказваш във вицове.

Да, по празниците станах свидетел на скеч, в който това беше шегата – мъжът си побийвал жената.

Нямам представа какъв човек трябва да си, за да си затвориш очите за всички жертви като мама, баба и всяка четвърта жена, която преживява или умира в резултат на нещо подобно.

Не знам дали след малкото, което видях на дебата за Истанбулската конвенция, да се надявам, че дъщеря ми един ден ще бъде защитена от държавата. Не знам дали ще бъде подадена ръка на жените, а и на децата, за да излязат от този ад.

Защото това е ад, в който се умира, в него не се живее...

Ад, от който, ако имаш късмета да излезеш жив, то ще е с непоправими щети върху здравето, върху психиката и върху възприятията ти за света.


Ваня Далекова идва в Майко Мила! с една история от близкото минало, която съвременните майки, да се надяваме, никога няма да изживеят. По "онова" време изборът на имена на бебетата не е бил лична работа на родителите - как така те ще си избират име на детето! Държавата е одобрявала или отхвърляла избраното име и това донякъде обяснява океана от Марийки и Ивановци. Та, Ваня много увлекателно ще ни разкаже за бременността си през 1988 година, от която се появява Моника... пардон, Марийка! 

*******************

Вървим с дъщеря ми из града, отиваме на кафе и си говорим. Рядко ни се случва - от 14 години тя е самостоятелна, живее далече и срещите ни на два-три месеца са очаквано събитие. Иначе имаме всекидневна комуникация - съвремието предоставя безброй възможности.

Разминаваме се с мъж на средна възраст, с когото се поздравяваме. Тя ме пита кой е, не може да го разпознае. Нямам си работа и казвам: ”Това е човекът, който първи те е видял”. Учуден поглед, вдигнати вежди, недоумение...

Обяснявам - това е лекарят, който е акуширал при раждането ѝ. Заговаряме по темата, тя още няма деца, интересно ѝ е... и ме пита:

- Ти къде ми хвърли пъпа?

Уточнение - брат ѝ е роден 10 години след нея и пъпът му още се пази в кутийка, заедно с бебешка къдрица и медальон от кръщенето му. На нея обаче отговарям:

- Ми, той падна още в болницата, най-вероятно е изхвърлен с биологичните отпадъци.

Отново вдигнати вежди, обидено:

- Ти всъщност колко време стоя в родилното отделение?

- Пет.. не, седем дни, отговарям.

Налага се да давам обяснения, сядаме пред едно кафе и се пренасяме 29 години назад.

1988 година.

Развит социализъм, от следващата, 89 година, вече наречен тоталитаризъм. Млади попзвезди - Майкъл Джексън, Уитни Хюстън с буйни къдрици, Фалко, Шаде, изгряваща Мадона.. La isla Boni-i-taaa.., филмът “Вчера”, масло, сирене и кашкавал от истинско мляко, университет само за комсомолци, Кореком...

Аз - млада булка, бременна с първо дете, студентско семейство, квартира. Ходя на консултации, където се събираме петнайсет-двадесет корема, мерят кръвно налагане, тегло, тоновете на бебето се слушат с дървена фуния, акушерката демонстрира повиване - голяма бархетна пелена, правоъгълна бархетна, квадратна тензухена, правоъгълна тензухена, отгоре памучно одеало.

Бременните с второ дете гледат надменно, те това вече го знаят.

Лирично отклонение - думата „памперс” въобще не съществува в българския език. Приятелско семейство, живеещо във Финландия се прибира за лятото с шестмесечния си син, майката финландка с възмущение споделя, че са ѝ конфискували кашона с пелени на летището и са ги разпорили - да търсят наркотици вероятно. Това го разбрах десет години по-късно, тогава въобще не можах да си представя за какво точно става дума.

Та, консултация. Акушерката дава практични и полезни съвети, като... какъв сутиен се носи, за да не увисне блюстът, кога точно се слага ластичен колан, за да се прибере коремът ... и, шепнешком, с оглеждане, името на аптекарката-алхимичка, която приготвя вълшебен мехлем срещу стрии на основата на свинска мас и ланолин... ”малко е скъпичък, но действа безотказно.”

Записваме телефона, обещаваме да не казваме от кого сме го научили, конспирация.

Наближава терминът, ще раждам в родния си град, предстоящото събитие съвпада със зимната сесия на бъдещия татко, той остава в квартирата, аз се прибирам. През време на бременността, естествено, избирам имена.

Ако е момче - името на дядото, без изменения и възражения, ако е момиче, обаче, възникват известни вариации. Бабата е Мария, прабабата е Мария, три съседки са Марии, комшийчето отсреща е Мария, всички са Мичка, Мара, Маца, Мими, Мита, Марушка... не, няма да е Мария, нещо сходно ще е.

Аз живея с лишеното от всякакво логично основание убеждение, че детето ще е момиче. Понятието „ехограф” съществува някъде, в някаква столична болница, и от ухо на ухо се разказва, че майка е родила дете с увреждане (да не дава Господ), защото била облъчена от видеозона.

И така, аз избирам име за момиче. Всекидневието изобилства от Станки, Данки, Пенки, Генки, Иванки, тук-там Деси, Тони, Таня, Ваня, Галя, Емилия... но с буква М не са толкова много. Записвам в един тефтер всяко чуто име и чакам прозрение свише да открия Името с главна буква...

Една вечер сме седнали с майка ми на раздумка, идва нейна колежка - бъдеща свекърва, подготвят сватба, носи покана, току-що е взела халките на младоженците от златаря. Вади кутийка, изсипва ги на масата-гладки кръгчета, гравирани, дата, имена „Иван”, „Моника”.

Бинго! Ето го името.

След два дни, неделя вечер, установявам, че май събитието излиза на дневен ред. Нощта минава спокойно, сутринта медитирам, чакам семейството да се събуди и обявявам, че ще раждам. Таткото е на важен изпит и ще пропусне.

Настава овладяна паника, дядото изкарва колата, бабата се суети, аз пия кафе и се гримирам, прабабата дежури на терасата и чака съседката с лошите очи (Мара, естествено), да замине на работа. Влиза „...Мара замина” ...тръгваме..... ”Мара се връща” - ние обратно...

След малко съседката наистина излиза, тръгваме. Приемат ме в отделението, картон, изследвания, процедури - в малкия град всички се познават, предродилна зала, родилна зала.

”Дишай, напъвай, стига си крещяла, спри да напъваш, бебето идва"... и рев. Тя се е родила и реве.

Този рев е всекидневие в следващите 12 месеца, сутрин, обед, вечер, денем, нощем, непрекъснато, но това е друга тема...

Акушерката, позната на семейството, обявява:

"Марийка се роди!"

Аз изфъфлям „Моника”. Тя пак „Марийка”, аз пак „Моника”.

Бебето млъква, двете акушерки, санитарка и въпросният лекар също млъкват, бързо се съвземат и в един глас казват:

- Не може!

Ма кое не може, бе? Не може моето дете да бъде Моника, защото това име го няма в официално разрешения именник.

Не съм в кондиция да споря, нито пък в подходящата позиция.

Слагат номер на бебето, къпят, повиват, отнасят, аз съм сама в стаята, заспивам. Общо взето от този ден помня само половината, останалото ми се губи. Вечерта ми носят бебето, питат - Решихте ли за името? Казвам, решила съм, Моника ще бъде.

В отговор ми връчват именника, там има Монка, същото било, да бе, да.

И така първи ден, втори, трети... пети, седми, другите ги изписват, мен - не, моето бебе още е само номер, няма акт за раждане и по всичко личи, че ще посрещнем първия рожден ден в родилното.

Аз не отстъпвам, те не отстъпват.

Още едно отклонение - завършвайки гимназия, не ме приемат в университета и трябва да работя осем месеца, за да мога да кандидатствам следващата година. Започвам работа в служба „Граждански ритуали” към съвета. Това е било преди три години. Сега се сещам, че имам приятели там и изпращам таткото, колегите взимат казуса присърце, чукат на подходящите врати и заветното разрешение е издадено.

"Общински народен съвет, град ... дава настоящото разрешение на семейство... и... да нарекат новородената си дъщеря Моника. Дата, подпис, печат, изходящ номер”

И така, вместо пъпчето в кутийката с бебешки къдрици, плетена от мен шапчица, петсантиметрови лачени обущета (Кореком!) се мъдри и въпросното разрешение.

Аз все пак извадих късмет и връзки, но братовчедка ми, която роди малко след менq не можа да се пребори за мечтаното "Мария-Тереза" ,а се задоволи само с Тереза - и това беше много. Но, както казах в началото, годината беше 1988.
Второто ми дете се роди през 1997 година. Болницата беше същата, лекарят беше същият и акушерката, но филмът вече беше съвсем друг. Жан-Виденовата зима, петцифрената заплата, която стигна за парче луканка и една морена, липсващите ваксини, които купувахме на черно... а, да , и памперсите.

Но това наистина вече беше друг филм и други битки.

cross