fbpx

Вероятно всички сте попадали в тази ситуация – в детската градина или в училището има дете, което, като хване молив, започва да го размахва като брадва и всяко друго хлапе наоколо може да отнесе не само драскотина, но и счупен зъб – включително дете, което се води за най-добър приятел на т. нар. "агресор".

Последствията обикновено се изчерпват със скърцане на зъби между родителите, драматични срещи с директора на учебното заведение и подмолни родителски чатове, които в крайна сметка могат да насъскат децата още повече едно срещу друго. Пренебрегвана истина обаче е, че децата ни трудно влизат в нашите рамки за добро, лошо, опасно и т.н. и общо взето, както сте забелязали, са склонни да държат на приятелството си и с мечка стръвница.

В Майко Mилa вярваме, че решението на проблема с агресията между децата започва с цивилизования разговор между възрастните и затова публикуваме писмо на една майка, което тя отправя чрез ScaryMommy към родителите на системно наранявано от сина ѝ дете.

Със сигурност не е лесно да се изправиш и да се извиниш, искайки още малко търпение, докато детето ти се "поправи", както не е лесно и да го дадеш. Ето това писмо обаче може би е начин да пробваме.

Скъпи родители,

Детето ви се е върнало от училище с драскотина върху лицето. Втора за тази седмица. Знам, че сте бесни до краен предел. Как може децата, и то приятелите, да постъпват така? Искате агресията да спре. Аз също.

Когато видя белег на лицето на вашето дете, чувствам ярост и тъга. Дълбоко съжалявам, че детето ми не може винаги да изразява гнева си по подходящ начин. Преди всичко съжалявам, че той наранява сина на мой приятел. И своя най-добър приятел.

Хората смятат, че детето ми е насилник. Те се чудят какво става в семейството ни. Мога да ви уверя, че ние сме просто едно нормално семейство, в което няма насилие. Няма дори бой за играчки или пък непрекъснато крещене „ЯЖ, ИЗМИЙ СИ ЗЪБИТЕ, НЯМА ЛИ ВЕЧЕ ДА ЧЕТЕШ, НЯМА ЛИ ВЕЧЕ ДА СИ ЛЯГАШ...“ Нищо необичайно. Да, синът ми има дяволски доминиращ характер, за което мога да обвинявам само гените си...

Проявихте толкова много търпение, за което съм ви благодарна. Работим върху проблемното поведение на сина ни. Казват ни, че ако го насочваме добре, силният му характер може да бъде най-добрият му актив в бъдеще. Как само се надявам да имат право! Напътстваме го по всеки възможен начин, наказваме лошото поведение и всяка вечер се молим утре той да се справи по-добре.

Наистина страдам с вас, скъпи родители. Всеки ден, когато децата ни са на училище, се притеснявам и се надявам: притеснявам се вашето дете да не бъде наранено и се надявам, че моето ще може да отстъпи, ако нещо го разгневи. Да, те са толкова малки, но е ужасно трудно да приемеш, че собственото ти дете се бие. Наистина се надявам и вярвам, че е само фаза и се държа за това като удавник за сламка...

Прегърнете детето си тази вечер, целунете го и му кажете колко се гордеете с него - както правя аз с моето след един, преминал без агресия, ден. Благодарете му от мое име, че продължава да бъде такъв добър приятел на сина ми.

Надявам се, че и нашето приятелство може да оцелее в тази фаза. Бих искала да ви помоля за малко повече търпение, докато синът ми все още се учи. Уверявам ви, че през по-голяма част от времето той е едно малко любящо момче. И има причина, поради която детето ви продължава да иска да бъде приятел с него. Синът ми трябва да осъзнае силата на това приятелство, което един ден ще споделя без никакви наранявания. Надявам се съвсем скоро!

С обич,
Лени

Още по темата:

За детската агресия или защо е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете

Бащинската конвенция: 10 начина да възпитаме готини синове


При нас, в Майко Мила!, долетя чуден разказ. Авторката му се е подписала само като Надя, но след като прочетете текста, сигурно ще разберете, че е съвършено вероятно просто да си е забравила фамилията. Вероятно по същата причина децата са номерирани - за да ѝ е по-лесно. Все пак, това е една жена, която има безкрайно количества деца от мъжки пол, които непрекъснато се чупят краката, хващат въшки и повръщат заради стомашен вирус! Направо е цяло чудо, че и името още си помни тази жена. А иначе темата за семейства с много деца ни е адски на сърце и вече си имаме няколко такива - Как от скука се сдобих с петима сина!, Как се изхранват четири момчета и любимото ни Нищо, другия път ще е момиче!

 

****************************
 
Преди да разкажа здравно-профилактичната ни история, ми се иска да хвърля светлина върху броя и номерата на децата ни.Имаме три общи деца с моя съпруг. Деца с Номера 1, 2 и 3. Освен тях, при нас живее и неговият първи син от предишна връзка, който е съответно Номер 0 (т.е. от нас той има трима братя).И четирите деца са момчета, от 0 до 17-годишни. Виждам леко объркване в погледите ви вече и сега е моментът да закова последния гвоздей. Номер 0 има още един природен брат от майка си и още двама доведени братя - пак покрай нея.Който познае общия брой братя и успее да нарисува родословното дърво на Номер 0, ще спечели абонамент за вестник Трезвеник.

Докато ви е още размътен погледът, си подхващам моята история.

Номер 2 (6 год.) си счупи крака. То не е точно счупи, ами пукна кост, и в крайна сметка се озова в гипс за един месец. За мъките му с придвижването първата седмица няма да разправям, важното е, че в един момент му поставиха петичка и вече можеше да пристъпва с гипсираното краче.

Така желаната петичката беше гумена. Дотук нищо тревожно. Обаче ние сме се застлали със скъпоценен паркет, намазан с масла от диаманти. Поне цената им беше именно такава. Та, гумената петичка намери за удачно да оставя грозни черни черти на всяка стъпчица на Номер 2. А той не си поплюваше със стъпчиците.

Стотици черни черти по драгоценния ни паркет, във всяка посока и от всеки размер. Освен това, тези черти не се мият току таха. Ха! С тривиален парцал не става. С мокра кърпичка става, но тя сваля и диамантеното масло, с което е намазан паркетът. Резултатът от нея са ярки бели черти вместо черните там, където си търкал.

В крайна сметка измислихме, че ефектът от триене с гумичка е що-годе задоволителен. И така, една ранна утрин, докато здравият ми разум все още спеше, откраднах гумичката от коледния календар на Номер 2 и ги подхванах.

Убедена съм, че чертите бяха най-малко хиляда! Всяка ми отне по около минута търкане напред-назад и наляво-надясно. След всяка черта яхвах все по-уверено метлата и все по-цветисто проклинах гумените петички. Накрая направо летях с метлата ниско над земята, такава една, рошава, още по нощница и пръскаща слюнка от нерви и изтощение. Но аз победих чертите и чистотата възтържествува, муахахаха!

В края на тази епопея се събудиха всички заспали мъжки ангелчета и дойдоха да ме питат какво съм направила за закуска. ААААА!!! Всичките избягаха с писъци, след като ме видяха.

Изтъркули се месеца, свалиха гипса и опорно-двигателните апарати се запридвижваха към обичайните си навици. Няколко седмици откривах единични чорапчета на най-невероятни места. Номер 2 имаше навика да събува чорапа от гипсираното краче и да се освобождава от него къде ли не, например на масата, или в бебешката количка, под дивана, зад възглавниците и прочие.

Ходенето на детска градина на поне едно дете също се оказа доста обогатяващо за цялото семейство. Именно заради това се постарахме да осигурим потомство на достатъчни интервали от време, та непрестанно да имаме представител в детската градина!

Някъде към края на историята с гипса се случихме заразени със стомашно-чревен вирус. Номер 2 (пак той) повлече крак със среднощно реване и напоително оповръщане в леглото. След него, през 2-3 дни се пръкваше поредния заразен. Не е нужно да изпадам в повече подробности, но 14 последователни дни все имаше някой на пост в тоалетната или най-малкото някой, притичващ от точка А в посока тоалетна Х с характерна чупка в кръста и замислен делови поглед. От опит ви казвам, че ако срещнете такъв човек, не бива да го спирате и да се опитвате да го заговорите за времето например!

Миналата година всички хванахме въшки. Номер 2 ни донесе от най-новата реколта такива. Облажих се дори и аз, пък който ме познава лично може и да си представи какво ми представлява косата, колко ми е дълга и как точно се избиват няколко поколения въшки от нея, и после как се чистят сладичките им въши яйчица.

Децата бяха лесни, поне едно предимство да са момчета... първи номер с машинката и бай-бай, въшки. Старателно прегледахме и таткото, преровихме му и брадата.

Децата предложиха да му проверим и в пъпа, понеже приличал на пещера и там можело да се е скрила някоя първобитна въшка!

След първоначалния ужас от сблъсъка с тази гад, при все че не бях виждала въшка през живота си до тоя момент, с въшките си станахме първи приятели. Най-често използваният шампоан у дома стана именно шампоанът против въшки, пък прилежащото му гребенче вече беше незаменим аксесоар в тоалетните ми принадлежности. Ако изпаднехме в скука и не знаехме какво да правим, немедленно започвахме да си преглеждаме главите в търсене на блестящите бели бисерчета. За жалост или за радост, явно не сме се оказали особено гостоприемни, тъй като само след има няма три заразявания въшките тотално се отказаха от нас. Засега.

Вероятно не бих изненадала никой, ако си призная, че поддържам количество лекарства, достатъчни, за да отворя малка селска аптека. Но най-вече разполагам с неограничен арсенал от прегръдки и вселекуващи целувки, макар и с тъга да отбелязвам, че колкото по-пораснало е детето, толкова по-слаба е магията им. Затова си раждам ново дете и си възстановявам вълшебните умения с него. Горещо ви го препоръчвам и на вас.

Бъдете здрави!

cross