От ръководенето на бизнес среща или обаждане на стар познат до диктуване на идеалния сандвич с риба тон през гишето за коли. Дали ще е по работа, или за удоволствие – човешките същества сме в постоянно общуване.
Нашата склонност към социализация е характерна за целия ни живот, еднакво изразена както при подрастващите, така и при възрастните. Изследване установява основните разлики в начина, по който различните възрастови групи комуникират, както и един елемент, който устоява на времето: приятелството. По-конкретно – приятелствата между жените.
Под ръководството на бившите постдокторанти от Института Бекман – Мишел Родригес и Си Он Юн, интердисциплинарен екип изследвал как възрастта на участниците и това, че се познават взаимно влияят върху разговора, като анализирали общата ефективност на взаимодействието и стресовите реакции, породени от него.
Проучването „За какво са приятелите? Влиянието на приятелството върху ефективността на комуникацията и реакцията на кортизол по време на съвместно решаване на проблеми при по-млади и по-възрастни жени“, е публикувано в списанието Journal of Women and Aging.
Две хипотези формират основата на това изследване, фокусирано върху жените. Първата е хипотезата „грижи се и създавай приятелства“, която поставя под въпрос традиционната мъжка дихотомия „бий се или бягай“.
„Жените са еволюирали с алтернативен механизъм в отговор на стреса“, казва Родригес, която е доцент в катедрата по социални и културни науки в университета Маркет. „За да се справят със стреса, жените могат да се сприятеляват с други жени.“
Екипът също така тества хипотезата за социално-емоционалната селективност, според която с напредването на възрастта хората „орязват“ социалните си контакти, като се концентрират върху по-близки и по-качествени приятелски кръгове.
Въвеждането на възрастта като променлива е новост в изследването.
„Работех с няколко различни групи, като подхождах от гледната точка на изследване на приятелството, но преди това бях правила и проучване върху тийнейджърки, не върху по-възрастни жени“, споделя Родригес.
Тя обединява усилия със Си Он Юн, която изследвала когнитивните механизми на естествените разговори през различни етапи от живота – както при млади, така и при възрастни здрави участници.
„Моите изследвания бяха фокусирани върху езиковите показатели в социалните взаимодействия и се радвам, че имах възможността да работя с д-р Родригес, за да разработим интегративен подход, който включва както езиковата обработка, така и физиологичните показатели при изследването на социалното взаимодействие“, казва Юн.
Екипът обединява двете теории в един основен въпрос: как през различните етапи от живота на жените склонността към „грижа и приятелство“ и социалната селективност се отразяват в тяхната комуникация?
Били тествани общо 32 жени: 16 между 62 и 79 години и 16 между 18 и 25 години. Всяка участничка била поставена в комбинация или с приятелка („познат партньор в разговора“), или с непозната („непознат партньор“).
Двойките преминали през серия от комуникационни предизвикателства, при които едната участничка трябвало да инструктира партньорката си как да подреди комплект от танграми в ред, който само тя виждала. Уловката? Всяка фигура била абстрактна и умишлено трудна за описание.
„Можеш да погледнеш една фигура и да кажеш: „Това прилича на куче.“ Или пък: „Това изглежда като триъгълник, пътен знак стоп и колело от велосипед“, обяснява Родригес.
Това упражнение помогнало на изследователите да измерят ефективността на всяка комуникация: партньорките, които успявали да подредят танграмите с по-малко думи, се считали за по-ефективни, а тези, които използвали повече думи – за по-малко ефективни.
Изследователите установили, че по-младите участнички общували по-ефективно с познати партньорки в сравнение с по-възрастните, но по-малко ефективно с непознати. От друга страна, по-възрастните жени показали по-голяма гъвкавост в общуването – те успявали бързо и ясно да опишат абстрактните фигури както на приятелки, така и на непознати.
„Задача за комуникация като тази изисква да можеш да видиш нещата от гледната точка на другия. Изглежда, че по-младите участнички са малко по-предпазливи в това отношение, докато по-възрастните жени се справят по-лесно с тази задача, дори когато общуват с непознати“, обобщава Родригес. Този резултат не бил предсказан от хипотезата за социално-емоционалната селективност, която предполага връзка между възрастта и социалната изолация.
„Въпреки че по-възрастните избират да прекарват повече време с онези, които са важни за тях, очевидно е, че те имат социалните умения да общуват и с непознати, когато и ако решат да го направят“, казва Родригес. Екипът ѝ измерил и нивата на кортизол в слюнката, за да определи и сравни нивата на стрес на участничките по време на тестовия процес.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Когато изпитваме стрес и системата ни за реакция към него работи нормално, резултатът е повишено количество кортизол. Това е основният ни хормон на стреса, който казва на тялото да освободи глюкоза в кръвния поток“, обяснява тя. „Това се отразява в слюнката около 15–20 минути след преживяното. Ако видим покачване на нивата на кортизол в слюнката спрямо изходното ниво на даден човек, това показва, че той е по-стресиран, отколкото е бил при предишното измерване.“
И при двете възрастови групи участничките, които работели с познати жени, имали последователно по-ниски нива на кортизол в сравнение с тези, които работели с непознати.
„Голяма част от изследванията върху хипотезата „грижи се и създавай приятелства“ досега са се фокусирали само върху млади жени, така че е чудесно, че сега имаме резултати, които разширяват тази перспектива до края на живота. Виждаме, че приятелството има същия ефект през целия жизнен път. Познатите партньори и приятелството намаляват стреса – и този ефект се запазва с възрастта“, казва Родригес.
Източник: beckman.illinois.edu
Става ли по-лесно родителството с времето? Въпросът, зададен от потребител в Reddit, предизвика дискусия сред новите и сред вече опитните родители във форума. Авторът на публикацията споделя, че децата му са на 5 и 2 години и очаква трето. „Не мога да не се чувствам все едно живея в лудница“, казва той. „Идеята да отида някъде с децата и просто да се отпусна ми се струва невероятна.“ Децата изискват постоянно внимание, знаем, и това може да е доста стресиращо. „Обичам си децата, но ми се иска вече да се научат да ползват тоалетна или гърне, да се хранят, без да цапат толкова, и да не се опитват да се наранят веднага щом отклоня поглед от тях.“
След това авторът на публикацията допълва: „Родителите винаги казват колко им липсва възрастта, в която децата са малки и сладки. Разбирам го, и на мен са ми сладки. Но просто искам да отида на почивка с тях и тя да се усеща като такава и за нас с майка им. А не да сме на тяхната почивка, в която аз съм иконом.“
„Та всъщност, дали нещата става по-лесни след време, или съм „обречен да бъда техен иконом завинаги!?“, пита човекът накрая.
И коментарите не закъсняват: „Като родител на пет деца на възраст между 3 и 16 години, смятам, че притежавам достатъчно личен опит, за да се изкажа по темата с известна увереност. Ето моето мнение. И се извинявам предварително на онези родители, които ще разочаровам. Според мен родителството не става непременно по-лесно или по-„добро“. Просто предизвикателствата се променят. Вместо да си изцяло погълнат от всеки аспект на живота на детето и да откликваш непрестанно на всичките му нужди, с времето започваш да го насочваш през къде-къде по-сериозни предизвикателства – тормоз в училище, шофиране, кандидатстване в университет.
Често се замислям и за моите родители, които, макар и сега да живеят в дом без деца, разполагайки с повече свободно време, продължават да се тревожат не само за нас, техните вече пораснали деца, но и за внуците си. С други думи, ролята на родителя никога не приключва, тя просто се трансформира.
Коментарът продължава: „Хората ме питат постоянно: „Как се справяш с 3-годишно дете“. По-важният въпрос е как се справям с трима тийнейджъри. Когато детето ви се прибере у дома и каже, че не е имало партньор за проекта в училище, че някой му се е подиграл или че не се е класирало за отбора, мъката, която изпитвате, е много по-силна, отколкото когато търкате повръщано от одеялото му, защото не е успяло да стигне до тоалетната. Не че тази задача е разходка в парка... Всичко е трудно, нали? Отглеждането на малки деца изисква много повече физическа издръжливост, докато по-големите изискват умствена и емоционална, което те изтощава по съвсем различен начин.“
Друг потребител е на мнение, че: „Има и добро, и лошо във всяка възраст, но по-големите деца са физически по-лесни.“ Друг родител му отговаря: „Да, и тогава влизат в пубертета, а ти влизаш в нов вид ад.“ Друг участник в дискусията споделя: „С напредването на възрастта става по-трудно да им помагаме да решават проблемите си. Сега можете да решите почти всичките им проблеми.“
Ще гледаш как твоето (признавам удивително, способно и пълно с живот) 16-годишно дете потегля с колата, смеейки се с приятелите си, и ще усетиш прилив на гордост, че е стигнало дотук. Но всичко е като сблъсък с тухлена стена. Да осъзнаеш, че детето ти вече има свой собствен живот, без теб. А ти си тази, която му приготвяше всички закуски за училище и му четеше приказки за лека нощ. И от това да си необходима през цялото време се стига до „Мамо, недей да влизаш с мен в ресторанта.“
Повечето коментиращи уверяват автора на публикацията, че има светлина в края на тунела. „Мразех бебешката възраст и прохождащите деца. Не ми липсва този период“, казва един родител.
„Бебешките години са причината, поради която искам само едно дете. Преди често плачех заради отговорностите, които имах. Сега синът ми може сам да си обува обувките и чорапите, може сам да си избира дрехите и ми казва какво иска за обяд. Вече не е само плач, хленчене и писъци.“
„Имам 4-годишно и 6-годишно“, казва друг потребител. „Нека ви кажа, че е 1000 пъти по-добре от 5-месечно бебе и дете на 2 години и половина. Вече спя през повечето нощи. Когато най-голямото ми дете стане сутрин, може да остане само̀ за час, преди всички останали да се събудят. Без да трябва да сменям пелени. Вече са големи и могат да ми кажат от какво имат нужда или какво искат. Забавни са и е приятно да прекарваш време с тях. Много по-добре е.“
Някои потребители в Reddit защитават тезата, че има „златен период“ в родителството. И твърдят, че щом детето тръгне на училище, най-накрая можеш да си поемеш дъх.
Много хора посочват и други фактори, които правят родителството по-предизвикателно или по-поносимо в различни фази. „Трудността зависи ИЗЦЯЛО от възрастовата разлика между децата и колко са,“ отбелязва един от коментиращите. „Ако са с малка разлика, става в пъти по-тежко, защото трябва да правиш повече неща, кога са по-малки.“
Личността на самото дете също има огромно значение. „Всичко зависи от конкретното дете. Имало е случаи, в които, когато децата бяха малки, ме разплакваха всеки ден, и други моменти на по-късен етап, които се оказаха по-трудни. (Между другото, 4-годишните могат да са ужасни.)“
Още не сме свършили, скрол надолу
От значение и как всеки от нас в качеството си на родител реагира на случващото се и това определя кои периоди ще възприемаме като по-стресови или по-лежерни. Силата на подкрепящата среда (семейство, близки, прители) също играе ключова роля.
Може би този коментар най-точно отговаря на въпроса на автора на публикацията: „Всеки етап е труден, носи удовлетворение, а понякога и големи изненади.“
Източник: Parents
В България за последните месеци се случиха няколко ужаса, които накараха обществото да говори повече за следродилната депресия. В тази статия ще говорим за родителския бърнаут, който се развива на малко по-късен етап от раждането. Синдромът може да е сравнително нов термин, но не е ново преживяване. Просто никой не се е интересувал от темата допреди две жени да се захванат с трудната задача да определят какво е родителският бърнаут. И само при майките ли е диагностициран? Над 100 изследователи в 40 държави искат да разберат феномена, който все още не се приема сериозно от някои здравни агенции – а именно родителският бърнаут. Различно ли е това от ежедневната умора от отглеждането на деца? И какво имат да кажат няколко майки, преминали през това преживяване?
„Плаках, сякаш някой беше умрял“, казва Рейчъл Стърн за деня, в който светът ѝ рухнал. „Помислих си: Не мога повече. Не исках да прекарвам време с децата, да си играя с тях“...
Синовете ѝ били на пет и две години (през 2022 г.). Тогава тя написала на съпруга си бележка – „Имам нужда от малко пространство“ – с молба той да ги гледа. И излязла от дома им в Манчестър и тръгнала пеша. „Бях много разстроена“, споделя 39-годишната Стърн. „Най-болезненото беше да призная, че просто не можех да прекарвам повече време със собствените си деца“.
Стърн по това време била бранд мениджър на пълен работен ден. Семейството ѝ се преместило в друг град по време на пандемията, купило и реновирало къща, а по-голямото ѝ дете започнало училище едва четири месеца по-рано. Тя била достигнала своя предел: „Вече нямах капацитет да бъда майка.“
Сега осъзнава, че е страдала от родителски бърнаут – синдром, който академичните среди определят като „хроничен и всепоглъщащ стрес, водещ до усещане за изтощение и изчерпване в родителската роля“.
В най-тежките си форми той може да предизвика дори мисли за самоубийство. По-често според психолозите, отколкото при професионалното прегаряне или депресия.
В един забързан свят, изпълнен с перфекционизъм, в който родителите се опитват да бъдат най-добрите у дома, на работа и в семейството, терминът придоби популярност и е обект на академично изследване в Лабораторията за изследване на родителския бърнаут към Университета на Лувен в Белгия. Тя е събрала данни от над 30 000 родители по целия свят и е създала въпросник от 23 точки, за да помогне на хората да определят дали страдат от бърнаут.
Дали обаче родителският бърнаут е неизбежен симптом на невъзможността да правим и имаме всичко – или тревожно състояние, което трябва да приемаме по-сериозно?
„В действителност това продължи дълго време“, казва Стърн, която „винаги е искала да бъде майка“. Но осъзнава по време на майчинството си с първото дете, че е по-голямо предизвикателство, отколкото си е представяла. „Еднообразието ми беше изключително трудно за „преглъщане“. Аз бях изключение сред майките и споделях, че: „Не ми харесва това, искам да се върна на работа, не мога да се справя.“
След като излязла от входната врата онази неделна сутрин, Рейчъл се разходила по улиците известно време, преди да се озове в къщата на родителите си. Посетила личен лекар, последван от психолог, който установил „поява на остър стрес“. И се наложило да вземе девет месеца отпуск от работа. „Съпругът ми винаги ми помагаше и беше активен родител, но започна да поема още повече ангажименти. Грижеше се за къпането на децата и приспиването им. А ако той не можеше, нашите родители помагаха. Не можеха да ме оставят сама с децата, не защото някой се притесняваше за тяхната безопасност. А те се притесняваха какво ще се случи с мен.“
Чрез четене на книги, търсене на информация онлайн и слушане на подкасти през това време, тя се натъкнала на термина „родителски бърнаут“. „Тогава ми светна лампичката“, казва тя. Това е огромно изтощение, далеч надхвърлящо всичко, което сте си представяли.
Терминът „родителски бърнаут“ е обяснен от Изабел Роскем и Мойра Миколайчик. Роскам, която има пет деца, забелязала едно и също тенденциозно поведение в своите клиенти. „Забелязах как родителите идват на консултация при мен и споделят, че страдат. И се запитала: Има ли нещо подобно на бърнаут, но при родителите?“
Академично терминът се появява през 80-те години, но някога е бил разглеждан само в семейства с тежко болни деца или деца с увреждания. Но изследването установило, че е по-широко разпространено. Двете разразобтват диагностичен тест, който включва 23 въпроса. „Приложихме скала, както при бърнаута на работа, променяйки характеристиките към различните ситуации на родителство.“ Чрез него може да разберете дали просто сте изморени от задълженията ви като родител или наистина имате проблем.
Роскам описва синдрома като „дистанцирано и студено родителство и режим на автопилот“. Чувствате, че вече не желаете да бъдете родител и не получавате удоволствие от това. Както и чувствате, че не сте родителят, който сте искали да бъдете, което води до силни чувства на срам и вина.
Да, казва Роскам. „Всеки родител се чувства изтощен в края на деня, независимо дали има много деца, малки или големи. И всеки родител се чувства щастлив, вечер преди лягане, когато има малко време за себе си. Но ако на следващият ден се събудите с възстановена енергия и сте в състояние да се включите активно в отглеждането на децата и задълженията ви отново, то вие не сте в състояние на прегаряне. Обаче сте в това състояние, ако дори и след дълъг и качествен сън през нощта, не успявате да се възстановите или да се почувствате добре в ролята си на родител.
Това не е нормално изтощение, а интензивно изтощение, далеч надхвърлящо всичко, което сте си представяли – всяка сутрин се събуждате вече изтощени от мисълта какво да правите с децата.
Родителите, които са в състояние на прегаряне, също чувстват, че са изгубили посоката, че вече не могат да понесат ролята си на „майка“ или „баща“ и са в състояние да правят само минималното за децата си, допълва Роскам.
До 2020 г. Роскам и Миколайчак са работили със 100 изследователи в 40 държави, за да разберат феномена, който все още не се приема сериозно от някои здравни агенции. Докато благотворителната организация Action for Children признава и предлага съвети относно родителското прегаряне, Световната здравна организация категоризира прегарянето като явление, свързано с работата, а не като родителски синдром. Междувременно NHS предоставя съвети относно професионалното прегаряне, но няма страница, посветена нито на това, нито на родителското прегаряне в категорията на състояния и заболявания от А до Я.
Изследователите приписват причината за това конкретно прегаряне на разликата между ресурсите на родителя (подкрепа от семейство или приятели, здраве и финанси) и изискванията към него (брой деца, присъствие, подкрепа и връзка с другия родител и очаквания).
Родителският бърнаут е най-разпространен в страни, в които се отдава висока стойност на личните постижения, перфекционизма и самоувереността, като Полша, Белгия, САЩ и Канада.
„В тези страни не е достатъчно да си добра майка или баща, трябва да си най-добрият“, казва Роскам. „Това създава несъответствия между майката, която трябва да бъдете, и майката, която сте, и това е изтощително.“
А родителското прегаряне е най-рядко срещано в страни като Камерун, Тайланд, Виетнам и Куба, където традиционните семейни връзки се ценят и родителският товар е по-вероятно да бъде споделен с останалите.
Не става въпрос за пари и богатство, казва Роскам. „Семействата с ниски или средни доходи може да имат различни стресови фактори, но балансът е важен.“ Например, тяхното изследване установило, че самотното родителство е фактор за уязвимост в Иран, което означава, че е по-вероятно да допринесе за родителско прегаряне, но не и в Белгия или Франция, където има по-широко разпространено културно приемане на семействата с един родител. И докато за самотен родител или такъв с ниски доходи може да е по-трудно да си наеме детегледачка или да отиде на ресторант, за да се справи със стреса, родител с по-високи доходи, който няма семейна подкрепа, има влошено здраве и е претоварен в преследване на перфекционизма, също може да се провали. „Начинът за предотвратяване и лечение на прегарянето е да коригирате баланса“, казва Роскам.
Брокерът Алиса Сото, на 47 г., получила комплимент от роднина, който ѝ помогнал да осъзнае, че минава през родителския бърнаут. Спомня си, че чух: „Къщата ви е толкова чиста, че мога да ям от пода. Поглеждам назад и си мисля: как правех това, кога намирах време? Работех по цял ден, приготвях храна за семейството, взимах и оставях децата от училище и междувременно учех. Лягах си късно, ставах в 5:30 сутринта и започвах отново и отново всеки ден. Беше досадно“, споделя тя.
Разведена и с деца, тогава на 11 и 8 години, тя стига до бърнаут. „Работата и домът ми бяха отделни единици“, обяснява Сото.
„Борих се със себе си, защото как бих могла да се чувствам така, когато се грижа за децата си, заради които работих толкова усилено?“ Години по-късно Сото ще се натъкне на термина родителско прегаряне и ще се припознае. По това време тя се чувствала сякаш на дъното, което я принудило да направи промени. „Научих децата да са по-самостоятелни и да участват в домакинскинските задачи, да помагат с кучетата, да почистват двора – и включих повече родителите на приятелите им в прибирането им от училище. Разбрах, че не трябва да правя нещата на 110%, за да бъда добра майка. И децата бяха доволни от това“.
Синдромът може да е сравнително нов термин, но не е ново преживяване. „Прегарянето на родителите съществуваше и преди, но хората не се интересуваха от него“, казва Роскам. Истории за майки, достигнали точка на пречупване или дори напуснали семействата си, се разпространяват от десетилетия, без да бъдат проучени причините за това. „Моето мнение е, че майките бяха изтощени от майчинската си роля, но никой не смяташе това за важна или интересна тема. Доскоро. Веднага щом попаднахме в общество, ориентирано към децата, особено след въвеждането на Конвенцията на ООН за правата на детето през 1989 г., натискът върху родителите нарасна“.
Рут Чу, 46-годишна PR консултантка от Сингапур и майка на дъщери, които сега са на 10 и 15 години, споделя, че родителството я е оставило „безчувствена и разочарована“. През юли 2021 г. тя описва, че се чувствала, сякаш е в бездънна улица. „Закарах децата на училище и отидох при моя приятелка.
По пътя си помислих: Не мога повече да съм майка. Бях станала готвач, таксиметров шофьор – човек за всичко, но много малко за себе си. Обичах децата си, но имах нужда от време насаме“.
Когато претърпяла лека автомобилна катастрофа, което довело до преглед при лекар, тя споделя: „Беше много лек инцидент, но невроните ми се активираха. Кръвното ми налягане беше изключително високо. Издръжливостта ми беше ниска, а стресът ми висок. Лекарят ми каза: Мисля, че трябва да си вземете почивка“. Докато се възстановяваше, Чу трябваше да се откаже от идеята, че майчинството е равно на съвършенство. „Мисля, че голяма част от причината е психическият стрес и очакванията, които си поставяме като майки, съпруги, сестри, жени“, казва тя. Казах на всички: „Изтощена съм, не мога повече“. И намалила тези очаквания към себе си.
„Заглуших груповите чатове с родители и престанах да следвам много хора в социалните мрежи, от типа „Хей, вижте колко съм впечатляващ“. Въпреки че Чу не е искала да минава през бърнаута, тя гледа на това като на пробуждане. „Борех с чувството за вина, че ако еди-кой си може да направи това, защо не мога и аз? Но когато говорих с майка си, тя ми каза: „Твоето най-добро е достатъчно.“
Проучване от 2020 г. на Изабел Роскем и Мойра Миколайчик установило, че наличието на кортизол в косата – универсално признат биомаркер за стрес – е с 213% по-високо при тези, страдащи от родителско прегаряне, отколкото при други демографско сходни родители. Нивата са по-високи от тези при пациенти с хронична болка, казват изследователите, което показва степента на страдание, преживяно от тези родители.
След психологическо лечение на синдрома нивата на кортизол се нормализират. Когато родител е в състояние на прегаряне, казва Роскам, партньорите и децата често казват, че вече „не могат да разпознаят своя партньор или родител“. Тя добавя: „Децата често говорят за едно събитие: деня, в който майка им ги е помолила да направят нещо, а те не са го направили, така че тя е плакала и е била бясна.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Академичен преглед от 2023 г. на 15 години изследвания по темата съобщава за висока корелация между насилието и прегарянето, след проследяване на 4450 родители чрез международни проучвания. Бягството и мислите за самоубийство също били рискови. През 2019 г. Миколайчак написала, че родителското прегаряне „силно и линейно увеличава честотата на пренебрежително и насилствено поведение спрямо децата“.
Хан-Сон Лий, който живее в Лондон, е основател на DaddiLife, онлайн общност за бащи. Той вижда много публикации от мъже по темата за родителското прегаряне.
Източник: Тhe Guardian
„Намери си работа, която харесваш, за да нямаш нито един работен ден.“ Това го е казал някакъв абсолютен лентяй. Как така нито един? Когато обичаш това, което работиш, целият ден ти е работен ден! Всеки ден!
До тежкия екзистенциален извод от по-горе достига Елица Жекова, която определя себе си като „лауреат на два бърнаута и носител на експертизата „Как да се измъкнем от блатото, като сами се издърпаме за косата“. В последните 20 години Елица е графичен дизайнер. Добра е в това, което прави. Защото е талантлива (признава си го осъзнато и с гордост, не от самохвалство) и защото работи много. Ама много!
Елица Жекова. Снимка: Личен архив
„Аз съм човек, който никога не може да се отдели напълно от работата – винаги се паля, приемам служебните ангажименти и цели лично и за мен е немислимо да предам доверието на колегите и клиентите. Това е огромна грешка, защото ме прави перфектния служител, който може да бъде изцеден до капчица, ако попадне на „правилния“ работодател или клиент. А дори и да не попадна, вътрешната ми пружинка ще ме кара да се въртя на място и да бия барабанчето, докато не ми свърши батерията. True story“, разказва Елица, чиято история ни води към портите на бърнаута.
Оставяме я за малко пред вратата на професионалния ад и тичаме към кабинета на експерта. В него ни чака Слави Стоев – психолог с дългогодишен опит в подкрепа на хора чрез методите на когнитивно-поведенческата психотерапия, а също и ководещ (заедно с Мариана Събева) на любимия ни подкаст за психичното здраве Естествен ѝнтелект (подкрепете ги!). Питаме го първия и най-важен въпрос по темата.
Бързият му отговор е синдром на емоционално изчерпване. Част от енергийния двигател на тялото ни са емоциите. Това са привидно субективни преживявания, които обаче имат биологичното свойство да активират организма в една или друга посока. Когато човек е толкова изтощен от изискванията на реалността, че вече няма енергийния ресурс, за да се задвижи, за да реагира на това, което се иска и очаква от него, започва перманентно изчерпване.
Когато човек е до такава степен обезсилен от това, което му се случва, просто няма повече ресурс. Наличието на емоционално изчерпване означава, че ние за много дълго време, много рядко или в много малка степен сме имали онзи тип емоционални преживявания, които всъщност зареждат организма ни.
Нашият организъм има два вида нервна система, обяснява Слави. Едната е мобилизационна – тази, която активираме при вършене на задача. Другата е свързана с време за възстановяване и почивка, спокойствие, удовлетворение, гордост, щастие и усещането, че светът е едно добро място.
Когато функционираме много дълго време в перманентно усещане, че не можем да догоним темпото, че не се получават нещата, не можем да активираме онази нервна система, която помага на тялото да се възстанови.
Обратно при нашата героиня и нейната лична история. Връщаме я назад, за да отбележим кога е посяла зародиша на бърнаута в живота си.
Първа част: фрийлансър
„Всекидневието ми беше като на всеки „млад и динамичен човек“, както казват по обявите за работа, т.е. доста нездравословно. Късно лягане, ранно ставане, работа, работа, работа. След време – бебе, пак работа, работа – от третия ден след раждането (защото как така, поела съм ангажименти, хората разчитат на мен!).
Здравейте на тези, които все още си мислите, че сам да си си шеф е най-яко.
Но нека се върна към показването само на най-лошата страна на нещата. Читателите да си имат наум, че има и хубава, за нея – някой друг път.
В един момент се усетих, че нямам никакъв социален живот. Тъкмо се бяхме преместили на ново място, почти нямах нови познанства и единствените ми контакти, общо взето, бяха с клиентите. Работех си по цял ден сама и по пижама и водех под нос разговори със себе си, разбира се, за работа. В деня, в който излязох по пижама да взема детето от детската градина, реших да потърся външна причина за промяна. Намерих си работа в голяма фирма, за да имам поводи да излизам от вкъщи, да се среша и да си облека нормални дрехи. Да говоря с хора. Да вкарам малко структура и социален елемент.“
Втора част: нает служител
„Вълнения, хора, разговори, екипна работа, обедни почивки… То било супер да ходиш на работа в офис! Всекидневието ми стана една идея по-младо и по-динамично. Денят ми се удължи, движението ми се увеличи, научих как да вземам големи разстояния за нулево време, защото как се работи до 18:00, като от детската градина потропват нервно с крак, ако не вземеш детенцето до 18:10.
Всичко щеше да е добре, ако бях разредила личните клиенти.
Бележка към себе си: Не е нужно да направиш дизайните на целия свят!
Така и не се осмелих да приключа напълно с всички лични мои клиенти. Истината е, че не исках, защото бях работила много здраво, за да спечеля някои от тях. А и бях поела ангажимент, нали така? Запазих отношения с голяма част от тях и продължихме да работим.
По някое време започна доста да ми тежи, че – благодарение на пословичната ми липса на лични граници и неумението да казвам „не“ – съм поела прекалено голям брой ангажименти. Работният ми ден се увеличи двойно. Компромис направих, разбира се, със себе си и със семейството. След детска градина бързахме да се приберем, защото имам краен срок и се съсипвах от вина, че не можем с детето да останем в парка. Почивката ми за деня беше пътят до вкъщи. Детето проговори с британски акцент от гледане на „Пепа Пиг“. Това продължи повече от година.
От едно блато скочих директно в по-голямо и хубаво нагазих до шията.
Елица Жекова признава саркастично, че първият ѝ бърнаут явно не успява да я зашлеви достатъчно, та е решила да се пробва какво ще стане и втори път.
„Първия път имаше симптоми, но аз не разбрах, че трябва да забавя темпото, докато не дойде парният локомотив, който директно ме прати в болницата. При втория вече бях по-умна и ги познах веднага, а и те бяха доста по-сериозни. Чак тогава взех мерки.
Първият път беше през 2019. В продължение на два–три месеца през пролетта направо се смазах – всеки уикенд имах своеобразен „махмурлук“ от преумора – главоболие, светкавици в очите и виене на свят. В добавка възпаление на носната лигавица и конюнктивит… Нищо не направих. Продължавах да си работя, да тичам за детето, да си работя другите проекти, да ям, да спя и да повтарям деня отначало.
Една събота се събудих с изключително силен шум в ушите (все едно някой бие камбана до главата ми), силен световъртеж и гадене. Не можех да вървя, без да се подпирам. Тръгнах по лекари, по клинични пътеки...
В рамките на две седмици загубих и голяма част от слуха си в двете уши, а до края на лятото нещата само се влошаваха. До декември вече бях минала всички възможни видове прегледи и лечения и имах три различни диагнози, все с дълги и научни имена. Силно възпаление на средното ухо. Лабиринтна дисфункция. Двустранна асиметрична несиндромна глухота, все вследствие на стрес. А всъщност диагнозата е „изчерпана“. Диагноза: Черупка. Робот. Машина. Сянка.
Последният лекар ми каза: „Истината е, че не знам какво ти е, според изследванията си напълно здрава.“ Нормално, все пак бях на 36.
Тогава реших и да си дам почивка от постоянното препускане по лекари, процедури и изследвания (то и това е немалък стрес). Купих си предписания слухов апарат за лявото ухо (дясното беше окончателно аут). Върнах си се на работа и влязох в новата 2020 година. Нова година – нов късмет. Нали така?
Всъщност на мен цялото Велико глобално забавяне на темпото покрай ковид ми направи огромна услуга. Преминаването на разговорите в писмена форма и на слушалки ми беше добре дошло. Стоенето вкъщи ми беше супер – камерна обстановка, само два гласа за вслушване. Носенето на слухов апарат подобрява чуваемостта, но – наред с гласовете – чуваш и всяко щракане на химикалка, смачкване на хартия, местене на стол, както и климатика в другия край на стаята така, сякаш са до теб. Единственото хубаво в цялата ситуация беше, че като ми дойдеше в повече, просто се изключвах, махах апарата и потъвах в тишина. Не можех да изключа само шума в ушите, той си беше винаги там и всеки ден беше различен – щурци, бургии, корабна сирена, военен хор, африкански песни, хладилник… Ако не бях толкова заземена, щях да си помисля, че ми се включват алтернативни вселенски честоти.
Та прибрахме се по домовете си и аз слагах апарата само когато се налагаше да излизам и да слушам отдалеч.
Вършех си работата, пиех си гинко билобата и косата ми растеше като луда. Успокоих се, динамиката се сви в ъгъла и заспа. Шумът вече беше на нивото на хладилник, който спокойно си бръмчи някъде наблизо и само от време на време се „включва“ по-силно, когато съм притеснена или ядосана. Все по-рядко бях притеснена или ядосана. Все повече се завръщах към нормалното си аз, само дето се налагаше да си слагам ръката на ухото като фуния, ако искам да чуя нещо по-тихо. (Маските изобщо не помагаха, скривайки устните на хората, които тъкмо се бях понаучила да разчитам.) Музиката бавно започна отново да придобива познати форми. Лека-полека започнах да влизам в по-удобен и по-здравословен ритъм.
Постепенно разбрах, че от мен зависи да поставям граници.
Намалих частните поръчки до абсолютния минимум. Вършех си работата от 9:00 до 18:00 и започнах да си почивам вечер. То се оказа много хубаво.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Слави Стоев описва още симптоми, които може да са знак, че организмът ни функционира само през активната система, но не получава време за възстановяване.
Хората най-често биват диагностицирани с бърнаут, когато стигнат до кардиолог, гастроентеролог или невролог, обобщава психологът.
В следващите две години лекарите установяват окончателно около 60–70% загуба на слуха в лявото и 90% в дясното ухо на Елица.
„Тъкмо си мислех, че ще си остана така и това е добре, когато внезапно при едно по-голямо натоварване на работа една сутрин слухът ми изчезна напълно и в двете уши. Нова хоспитализация, нови вливания на познатите лекарства. Няколко дни след края на лечението, слухът се завърна до степента си 60–70%.
Това се случи няколко пъти на всеки 5–6 месеца. Винаги, когато имах повече и по-продължителен стрес, спирах да чувам, шумът в ушите ми се увеличаваше и сменяше честотата си и започваше да ми се вие свят. Последния път лечението не даде ефект. Взех си отпуск и заминахме на почивка за няколко дни. Като се върнахме, се оправих. При следващите загуби на слуха изобщо не ходех в болница – вземах си почивка и намалявах темповете“, споделя Елица.
Съвсем случайно и при друг повод Елица научава каква е пълната причина за загубата на слуха ѝ. При едно генетично изследване със съвсем друга цел се оказва, че тя носи патогенен вариант на гена, който кодира синтезирането на единия от протеините, отговорни за клетките във вътрешното ухо. Мутация в този ген прави носителя му податлив към отключване на несиндромна глухота, особено при определени нездравословни условия на живот.
„УНГ лекарката ми каза, че и нивата на кръвната захар, на кортизола и на кръвното налягане също играят съществена роля за клетките на вътрешното ухо. Разбрах защо слухът ми спада, когато се ядосам или разстроя, или дори когато прекаля със сладкото. Разбрах защо след по-продължителни периоди на стрес и преумора направо спирам да чувам.“
След 2023-а нещата във фирмата, в която Елица работи, ексалират и поради претоварване, тя отново стига до пълна глухота.
„Този път не ми се размина след няколко дни почивка, а навлязох в една дълга, ужасна серия. Разбира се, не спрях да работя. Нещата бяха зле. Здравей, дъно, стари приятелю…“
Докато Елица влиза от едно емоционално прегаряне в друго, бързаме да се опрем на професионалното мнение – бърнаутът е обратим! Изключително важно е човек да си вземе отпуск, но е важно и какво ще прави по време на този отпуск, уточнява Слави Стоев. Дали може да се грижи за собствения си енергиен капацитет?
„Когато се стигне до крайните форми на бърнаута, тогава трябва да се активира т.нар. клиничен протокол, който включва психотерапия. А когато говорим за осезаемо и осъзнато изчерпване на енергия и при психиатрични симптоми, няма нищо срамно човек да се види с лекар психиатър, който може да подкрепи централната и периферната нервна система, за да се справи. Защото понякога се налага хората да пият антидепресанти, да пият успокоителни за някакъв кратък период между 6 и 12 месеца. Което не те прави луд!“
Слави препоръчва и енергизиращи практики, всякакви техники, свързани с успокояване на централната нервна система, занимания, които не ни натоварват физиологично – тип разходки, йога, риболов. Той уточнява, че ходенето на фитнес поради отделянето на ендорфини и някои други химикали, ни кара да се чувстваме добре, но също изтощава организма, без да го презарежда.
„В началото на 2024 инстинктът ми за самосъхранение се включи и реших да направя абсолютно немислимото – да спра да работя, да отлепя лепенката със замах и просто да изпадна в безтегловност за известно време. Приятно ми е, Майор Том.
Напуснах работа и се отдадох на тотален вакуум. Оказа се супер, още повече че съвпадна с пролет, Великден, птички, пчелички и цветенца. Както каза 10-годишният ми син тогава:
„Нашата работа е да си живеем живота и да гледаме светлината.“
Отне ми една седмица да се отърся от постоянната тревожност и да спра да искам да си проверявам имейла. Светът не свърши. Корпоративният свят не колабира. Дълго време след напускането си отспивах. След дежурното ставане в 6:00, за да изпратя детето на училище, просто си лягах пак и спях с часове. Без угризения, без вина. Тялото ми и психиката ми наваксваха с най-лесно запълнимите дефицити.
Започнах да ходя пеша по няколко километра на ден, което за мен си е сериозно постижение след години зад бюро или постоянното бързане да стигна някъде със свръхзвукова скорост. Имах цялото време на света и свободата да го запълня с каквото си поискам.
Изследвах си всичко, което ми беше останало за изследване, и започнах да запълвам недостици и да потушавам пикове.
Изкарахме едно лято на безгрижие, без притеснения, че дължа нещо някому, че имам срок, среща, непроверена поща или нотификация в Тиймс.
После детето започна пети клас и ежедневието ми се напълни със задачи по математика за басейни, които се пълнят от две тръби, гръцка митология и история на цивилизациите по Двуречието. Ние с него сме „колеги“ по бюра и докато той си пише домашните, аз се заех да вкарам малко файлове в ред и да си пооправя портфолиото.
Имах време и да помисля какво ще правя нататък. Не бях сигурна дали искам отново да се връщам в голяма компания. Стигнах до извода, че колелото отново се е завъртяло и ми е ред да поработя пак сама и със собствен ритъм.
В момента тъкмо излизам от зимния си сън и приключвам едногодишната почивка, която си бях обещала. Започнах полека да се връщам към активна фрийланс работа и да работя по поръчки, които ми харесват.“
Слави Стоев препоръчва преките ръководители да сигнализират и да съдействат, ако забележат, че някой от служителите им проявява симптоми на емоционално претоварване. Трудността идва, ако човек сам си е шеф, но тогава може повече да се вслушва в себе си и в близките си хора, защото много често те забелязват, когато нещо се променя в нас и не е наред.
Елица пък признава, че няма да разкаже история как като феникс от пепелта се е издигнала с нови знания за самосъхранение, железни лични граници и ново умение за бавен живот. Онова, в което се е убедила, е, че стресът е неизбежен и е добър двигател, но не трябва да позволяваме да стане враг и отрова. Приема го като кон, който трябва да яхнем, за да ни закара на място, което искаме.
„Опитвам се да съм по-търпелива – и към себе си, и към останалите. Пожелавам си да оставя животът да се доизкаже и тогава да действам. Може да се окаже дори, че няма нужда всеки път да скачам отвисоко, а мога и да заобиколя и пак да стигна там, където искам.“
„Не си длъжна.“ Не си длъжна да спасяваш целия свят. Не е нужно да участваш навсякъде. Ще се оправят и без теб.
„Не си виновна.“ Не си виновна, че оглуша.
„Не е това важното.“ Важна си ти, важно е семейството. Важно е здравето и спокойствието. Другото ще се намести и ще се случи, когато трябва.
Това, от което родителите се нуждаят сега повече от всякога, е съпричастност и безусловно приемане, че правят грешки. До тези изводи стига терапевтката и докторка по философия Аху Лайн. Тя е и майка на 3-годишно дете, което често тества нейните познания за родителството. В този текст Аху Лайн насочва вниманието ни към кризата с психичното здраве на родителите – нарастващ проблем и в България. И ни споделя как изглежда родителството отстрани през ролята ѝ на терапевт. И как изглежда отвътре – в ролята ѝ на майка.
Преди няколко седмици бях в „родителска вихрушка“. В часовете между 17:00 и 20:00 се опитвах да нахраня дъщеря си, себе си и кучетата. Да почистя къщата. Да подготвя всичко за следващия ден. И да се разтоваря от цял ден срещи с клиенти. В конкретната седмица бях сама, защото партньорът ми пътуваше.
Спокойно се съгласявах с всяка молба на дъщеря ми (на две години и половина), която искаше чаша шоколадово мляко. Налях ѝ една чаша с надеждата да се кротне за малко, докато го пие. Вместо това тя се засмя и директно го изля върху главата ми. С мляко, стичащо се по лицето ми, се насилих да си поема дъх, да си припомня за импулсивния характер на малките деца, да обмисля нуждата от тестването на границите и да остана спокойна.
Вместо това изкрещях: „ЗАЩО ГО НАПРАВИ?“
На следващата сутрин главният здравен инспектор на САЩ предупреди американците за кризата с психичното здраве на родителите. Докладът обсъждаше нарастващия стрес на родителите, както и повишения риск от безпокойство и депресия. Не липсваха и опасенията относно икономическата нестабилност, самотата и културния натиск, пред който са изправени родителите.
Все още усещах мириса на шоколадово мляко по косата си. Докато следях новините, почувствах облекчение.
Била съм игрови терапевт, преди да имам свои деца. С години образование, опит и научни изследвания зад гърба си носех титлата „детски експерт“. В работата си с деца и семейства наивно вярвах, че ако родителите можеха само да... или ако родителите само знаеха да..., родителството нямаше да е толкова трудно за тях. След това, през декември 2021 г., с раждането на дъщеря ми, бях жестоко повалена – в добрия смисъл.
Всичко, което знаех за децата, развитието и собствената си роля като родител, беше подложено на проверка. Първата година от живота на дъщеря ми включваше посещения в спешното отделение, кардиолози... Седем часа плач на ден без ясна причина, дълбоко убеждение, че никога няма да бъда достатъчно добра, и сравнение с всички други майки в живота ми, които сякаш се справяха с всичко.
През тези изтощителни месеци не исках да слушам съвети. Това преживяване не само ме смири, но ме накара да преосмисля всичко, което някога съм казвала на родителите в ролята си на терапевт.
Родителството е лично преживяване и е трудно. И въпреки че е невероятно възнаграждаващо и изключителен подарък, не означава, че е лесно. Родителите днес се борят с умора от вземане на решения, икономически натиск, страх за безопасността на децата си и множество индивидуални предизвикателства. А именно тях нито един експерт не може да коригира, без първо да съчувства на всяко уникално преживяване, през което е минал родителят.
Въпреки че може да има прости решения за често срещани родителски трудности, тези подходи невинаги се справят с чувството, че се проваляте в най-личната и важна работа, която някога сте имали.
Още не сме свършили, скрол надолу
Със социалните мрежи подръка постоянно се натъкваме на перфектни семейни портрети. Както и на напомняния за всички неща, които трябва да правим за децата си. Мнения на експерти, които ни убеждават, че се проваляме, за да ни продадат ръководство от 10 стъпки за самоусъвършенстване. В рамките на секунди можем да консумираме видео с креативни идеи за коледна украса. Което само по себе си ни напомня, че сме изостанали с планирането за празниците. Съчетано с плашещи напомняния за опасностите, от които невинаги можем да защитим децата си.
Бомбардирани сме със съобщения, които ни напомнят, че никога няма да бъдем достатъчно добри, достатъчно организирани или достатъчно търпеливи с децата си. Като същевременно ни напомнят, че не можем да гарантираме и тяхната безопасност.
След изказването на главния здравен инспектор родителите колективно въздъхнаха с облекчение, че не са сами в чувството на претоварване и че може би всички останали също се борят. Не просто се проваляме, защото не можем да се справим, а обстоятелства извън нашия контрол са довели до тази колективна криза. Изтъкването на проблема е утвърждаване, но с натиска, пред който са изправени родителите днес, това, от което се нуждаем повече от всякога, е съпричастност.
Моята клинична дейност се фокусира предимно върху работа с родители и смятам, че най-ефективните разговори са тези, които очовечават родителския опит и премахват задължението да бъдем перфектни. Цялостното преразглеждане на дисциплината или историите за моите собствени (несъществуващи) успехи с времето за лягане са невалидни и тласкат родителите по-дълбоко към убеждението, че никога няма да се справят.
Признанието, че дъщеря ми е хвърлила мляко в лицето ми или че понякога трябва да спя в нейното легло, защото допълнителен час сън си струва да прекрачим границите, създава уязвимост и премахва срама от грешките на родителството.
Ако родителите непрекъснато са бомбардирани с нещата, които правят погрешно, кризата с психичното им здраве само ще се влоши. Това, от което родителите се нуждаят, е безусловното приемане, че правят грешки. Но и че правят най-доброто, на което са способни. Няма идеален родител. Няма дори надеждна система за оценка на родителските способности. Така че нашите перспективи са субективни и се коренят в убеждението, че всеки върши работата по-добре от нас. Осъждането и срамът служат само за натискане на родителите още повече в задънена улица, а родителството само по себе си е достатъчно изолиращо. Дори докато пиша този текст, си мисля как обсъждането на провалите ми толкова публично може да доведе до осъждане и срам.
Така че, моля ви, кажете ми, че и вашите деца са ви обливали с шоколодово мляко по главата.
Източник: Psychology today
Една от мисиите на Майко Мила и на общността, която се зароди през тези шест години, в които съществуваме, е да си помагаме, както можем. Със съвети, с информация, с добра дума или със смях.
Преди няколко дни на редакционната ни поща пристигна този текст. Авторката му помоли да остане анонимна, ако решим да го публикуваме. А ние решихме да го публикуваме, защото ни се струва, че всеки от нас е изпадал в тежка ситуация, в която винаги е добре да има кой да ти напомни, че и това ще мине.
Понякога се случва да не си най-добрата версия на себе си. Даже изобщо не си добра версия на себе си. Понякога дори не знаеш на какво прилича тази добра версия, какво обича, как се чувства... Толкова ти е абстрактна тази идея, че не можеш да я визуализираш, че да я поискаш.
Няма значение дали дупката е Сатурнова или такава, в която да си разбиеш шасито. Все е дупка. А дупките имат интересното свойство да почерняват понякога и да завличат в себе си проблем след проблем, докато не погълнат и теб цялата. А стигне ли се дотам, ставаш мъничка като Алиса и всичко ти се струва адски трудно и непреодолимо. И се чувстваш сама и празна, и искаш нещо или някой просто да те хване и да те издърпа, но осъзнаваш, че трябва сама да се издърпаш. А Барон Мюнхаузен е само измислен образ. Освен това и историите не се смесват току-така една с друга.
И дори нещата, които са те радвали доскоро, сега ти се струват тъпи и жалки. И ти си жалка в собствените си очи, жал ти е, но не успяваш да се помилваш. Не успяваш да се обикнеш в този момент, мразиш се, искаш да те няма и никога да не те е имало. И без това съществуването ти нищо не променя. Искаш да изчезнеш, заедно с всичките ти измислици, идеи, глупави, неосъществени мечти. В,ъобще най-добре целият свят да изчезне. Даже най-добре би било да дойде един апокалипсис и да се свършва вече тая мъка. Поне отговорността няма да е само твоя...
Млада си все още, кой ще ти гледа децата после? Абе, жалка работа! Гледаш се, не можеш даже да вземеш едно решение като света, всичко ти е наполовина. Чувстваш се незавършена, започваш нещо, оставяш го, започваш следващо, после трето... И все това усещане за неудовлетвореност, което оправдаваш с липса на време или възможност.
Умората, стресът, многото неща за вършене, твърде многото хора, на които трябва да обърнеш внимание. Отвсякъде ти набиват колко е важно да отделяш време на близките, на психичното си здраве, здрав дух в здраво тяло и дрън-дрън. Въобще, кога животът стана толкова бърз и труден? Задъхваш се. Как се очаква да оправиш всичката тая бъркотия?
А пари откъде, а и хайде, хайде, баба ти все на психолог е ходила. А време? Имаш го в излишък само ако е да скролваш безкрайно в социални мрежи и да се занимаваш с животите на другите, вместо да си оправиш твоя. Абсолютна неудачница!
Да се поболееш съвсем или да изчакаш търпеливо, повтаряйки си вечната мантра „и това ще мине“. И това ще мине, сигурна съм, нали животът е поредица от възходи и спадове, като вълни. Сега си долу, но следващия път ще си горе. Не се знае колко време ще отнеме, но го знаеш, изпитано е.
Почакай, не се отчайвай, нали помниш – унинието е един от седемте смъртни гряха. И знам, че точно сега не ти пука особено дали ще умреш от грях, обаче някой някъде го е измислил това послание, трябва да има логика, щом е просъществувало чак до теб.
Свий се на кълбо като мечка и похибернирай малко. Ще дойде пролетта, ще се събудят птиците, ще ти запеят, ще родиш нови идеи, които няма да ти се струват тъпи. Ще замечтаеш отново, ще бъдеш пак цяла и пълна с хубаво, ще се отдадеш на нещата, които те правят това, което си, които те правят различна и специална. Защото ТИ СИ! Всеки човек Е!
Още малко и ще бъдеш част от онова голямо, което те вдъхновява, което те вълнува и ти дава усещане за смисъл, доброта, красота, взаимност и човещина. Ще бъдеш пак някой, а не нещо!
Обичай се и не давай на кофти мислите и на страха да надделеят. Знам, че звучи лесно, особено отстрани, а е трудно изпълнимо, но то пък и не ти остава много избор, като се замислиш...
Бих могла да ти кажа и още един вариант, с риск да ме заклеймиш и да ме наречеш цинична и безочлива. Докато чакаш, опитай да направиш нещо мъничко и хубаво за себе си. Нещо дребно, което ще те накара да се почувстваш мааалко по-добре. Смени си прическата, изяж сладоледа, който си отказваш от страх да не развалиш диетата, купи си червилце, лакче за нокти, нов сутиен... Отиди на кино, направи си пейка парти в парка с най-добрата си приятелка.
Знам, че не искаш да виждаш никого, но се накарай, насили се, трудно е само в началото. Може това дребно нещо да повлече крак за следващи хубави неща. И всъщност да се окаже началото на добрата вълна, началото на изсветляването на дупката, на изглаждането на проблемите един по-един, започвайки от най-малкия, и лавинообразното случване на добри новини.
Направи го за себе си, за да знаеш, че каквото е зависело от теб в този гаден момент, си го опитала. Не те карам да правиш нищо непосилно, защото знам, че е трудно. Просто опитай, по-зле няма да стане, нали?
Днес искаме да поговорим за гнева, който изпитваме като майки. Ядосваме се ужасно и понякога не можем да спрем избухванията си. Но често не смеем да го споделим с никого, защото ни е срам, че сме лоши майки и се държим ужасно с децата си.
Ако някога сте се чувствали така, трябва да знаете, че не сте сами и за всичко това си има причини. Предлагаме ви текста на Петал Модест за Parents, който много подробно разглежда целия проблем.
А ако някога имате нужда от подкрепа или просто искате да споделите нещо, пишете ни на maikomilabg@gmail.com.
Имам тийнейджър и малко дете и двамата са целият ми свят. Имам добра кариера и хубав живот, страхотно семейство и великолепни приятели.
И въпреки всичко, когато децата ми не слушат; когато са в потенциална опасност и отказват да обърнат внимание на предупрежденията ми; когато съм чистила часове след тях и пет минути по-късно къщата отново е същият ад; когато за стотен път ги моля да спрат да се джафкат… ето тогава чувствам истинска ярост.
Невинаги я проявявам. Опитвам се да поема въздух. Да броя до 10. Понякога и до 50. Отивам в другата стая. Стискам юмруци и крещя безгласно. Крия се в банята, докато пулсът ми се успокои.
Но понякога избухвам. Моите експлозии са вербални, но при някои майки са физически. Тези избухвания нараняват и децата ни, и нас самите.
Новата психологическа драма на Netflix - The Lost Daughter (Изгубената дъщеря), насочва вниманието точно към този майчински гняв, показвайки майка, на която ѝ е толкова трудно да се справя като родител, докато търси и вътрешната си удовлетвореност, че накрая ѝ се налага да изостави малките си деца за известно време, само и само да предпази тях и себе си от гневните изблици, подхранвани от този постоянен конфликт на жената като майка и като индивидуалност.
Както отбелязва Шийла О’Майли в ревюто за филма: “Тя иска да бъде свободна, писнало ѝ е от отговорности, писнало ѝ е от всичко”. И добавя: “Филмът приема грозотата, като ѝ дава място да се изрази, позволявайки ѝ да съществува, без да се налага да я прибира бързо на сигурно място”.
И въпреки всичко е сигурно, че героинята страшно обича дъщерите си. И макар че някои хора биха осъдили действията ѝ, очаквайки да страда дълго и завинаги, без да си позволява да изпитва ярост, истината е, че можем да обичаме децата си и в същото време да се гневим колко тежко може да бъде майчинството понякога.
Казано просто, майчинският гняв е нещо съвсем истинско. И освен това е често срещано, затова е много важно да го нормализираме.
Няма клинично определение за този вид ярост, но експертите казват, че това е неконтролируемият гняв, който изпитват майките и който води до вербални и/или физически изблици.
Около 21% от жените изпитват пренатални промени в настроението и тревожност, като един от симптомите на това състояние е именно следродилната ярост.
С порастването на децата този гняв може да е начин, по който майките изразяват стрес, на който не е обърнато внимание навреме, тревога, изолация, тъга или страх.
Идва отникъде и една от основните причини е бърнаутът - прегарянето. Бърнаутът в тази ситуация се дефинира като физическо и психическо изтощение вследствие на родителските задължения.
А защо толкова майки са в подобно положение? Експертите посочват няколко основни причини:
В едно проучване 78% от жените казват, че поставят здравето на семейството си пред своето собствено. Много майки не се наспиват, не се хранят добре, не спортуват, не си почиват или не се забавляват.
Всичко това е в основата на здравословния, балансиран живот - живот, който би им позволил да управляват по-добре стреса и яда, преди да се превърне в ярост.
Гневът, изпитван от майката, може да е в отговор на недостатъчната подкрепа от семейството и обществото, както и на нереалистичните очаквания, които горепосочените, имат към майките.
Статистиката показва, че обикновено майките поемат повече от родителските задължения в сравнение с бащите.
В статията си за New York Times от 2020 г., озаглавена “Гневът, за който майките не говорят”, Мина Дъбин го описва най-добре: “Предполага се, че майките трябва да са някакви търпеливи светици. Не би следвало да искаме да ударяме децата си или да си късаме косите.
Крием тези пориви, защото ни е страх, че ще ни лепнат етикет “лоша майка”.
Мислим си, че трябва да замаскираме това усещане с “Обичам детето си повече от всичко, но…”. Все едно ако майката се ядосва, това значи, че не изпитва любов. Все едно гневът не споделя обща граница с любовта.
И понеже се страхуваме да не бъдем съдени, не казваме нищо. А гневът продължава да избива, докато ние оставаме заринати в самота и изтощителен срам.”
Тази безмислостна, непредсказуема пандемия продължава да поставя все повече и повече изпитания пред майките. Стрес и страх, липса на подкрепа, загуба на работа, социална изолация. Всички те засилват несигурността и изтощението.
Ако не говорим за гнева, който изпитваме, ако не го нормализираме и не признаем абсолютната му универсалност, ще блокираме в собствените си усилия да се справим с него и ще продължим да носим вината и срама.
Нещо по-лошо - ще продължим да рискуваме благоденствието на децата си, които е възможно да понесат сериозна и дълготрайна вреда като адресати на този гняв.
Той може да доведе до вербални изблици или, както го наричат учените, родителска вербална агресия. Проучванията показват, че тази агресия може да измени структурата на мозъка на детето и да създаде риск от разстройства с промяна на настроението и тревожност.
Тази родителска вербална агресия сама по себе си, без физическо наказание, допринася за по-ниско самочувствие в децата и за по-слаби резултати в училище. А тийнейджърите, към които е насочена такава агресия, по-често страдат от депресия или имат поведенчески проблеми.
Майчинският гняв може да доведе и до физическо насилие, като например шамари. А изследванията показват, че това може да има дълготрайни негативни ефекти върху детето, простиращи се във всеки аспект на живота му като възрастен - по-ниско IQ, по-трудни връзки и по-голяма вероятност за злоупотреба с различни вещества.
“Честният разговор колко гневни са понякога майките намалява срама, който често придружава изпитването на негативни емоции. И когато махнем срама, се отваря възможност да помислим как по-добре да подкрепим майките, така че да не изразяват гнева си по начин, който ще накара тях и децата им да се чувстват ужасно”, казва клиничният психолог д-р Лиса Дамур.
Ако искаме децата ни да открият уникалната си същност и да се развиват добре в света, който ще наследят, сме длъжни - заради тях - да говорим нормално за гнева, който изпитват майките.
Да го направим видим и да установим практики - и индивидуални, но и обществени - които ще ни помагат да насочваме този гняв в по-здравословна за нас и нашите деца посока.
Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ е посветена на хората, които имат нужда от подкрепа, за да минат през предизвикателствата на изолацията по време на пандемията. Инициативата е подета от верига фитнеси Next Level, а в нея освен движение, има възможност и за консултация с психолог – групови и индивидуални онлайн сеанси със специалист от екипа на Ани Владимирова за допълнителна подкрепа и персонални насоки. Създадена е и специална платформа, в която всеки може да провери кой спорт е подходящ за него.
Аз: Ще свърша първо с този разговор. Къде са ми записките? Ще се обадя, че текстът е готов и ще направя следващия. Какво да сготвя за обяд? “Мамоооо, дай ми чая!” Няма чай. Трябва да направя чай. Има починало от Covid бебе. Колко са починалите днес? За вечеря може риба, отдавна не сме яли. Дали ще ни затворят пак? Къде да изчистят DPF-а на колата, че е в авариен режим? Да взема да преведа таксата за детската градина, че май пак сме закъснели.
Мозъкът ми: Ааа, не, не мога повече. (става и излиза)
Ако горното ви е прекалено битово и твърде нереалистично, или сте много щастлив и спокоен човек, или просто вашият стрес се обостря от други дразнители и се изразява по друг начин. Резултатът на финала обаче е един и същ – стрес и тревожност до дупка.
Докато се борим всеки със своите малки или по-големи проблеми и кризи, неизбежно преминаваме от шок към отричане, гняв, страх и стигаме до пазарене, примирение и приемане. В условията на пандемичната криза обаче, стоим постоянно в стръмнината на страха, гнева и отричането, както отбелязва психологът Ани Владимирова.
А тази твърде неприятна троица носи тъга, тревога и загуба на смисъл, от които въобще нямаме нужда, но за сметка на това пък доста трудно можем да се отървем от тях, веднъж влезли в стресовия цикъл.
Съвсем наскоро излезе детайлно Европейско здравно проучване (EHIS), свързано с Covid кризата, което показва, че 44,9% от изследваните хора на възраст над 15 години се чувстват напрегнати и изпитват стрес, 35% имат проблеми със съня, 33,5% се чувстват нещастни, а 60% имат сериозна зависимост от екрани и дигитални устройства. Вдигнете ръка вие в коя група попадате, защото сме почти сигурни, че всички се засичаме поне по един параграф.
Появява се и тревожната информация, че всички зависимости, алкохол, тютюнопушене, хранителни разстройства, употреба на наркотици са нараснали многократно. Увеличило се е и използването на антидепресанти. И това може да ни говори само едно – не е ни е добре.
А за да ни стане по-добре, няма да е лошо да си дадем сметка какво е стресът, какво е и неговото негативно проявление - дистресът, какво го отключва в нас, какво ни кара да се чувстваме тревожни, тъжни и неудовлетворени и как да се справим с всичко това. Ясно е, че психиката на всеки човек се повлиява от различни фактори и в положителна, и в отрицателна посока. Но има един отговор, който важи за всички, и той е много прост – спорт и движение. И си има обяснение защо е така – и физиологично, и психологично.
Какво всъщност е стресът и как да го борим със спорт, доставящ ни удоволствие, разказва психологът Ани Владимирова. А преди да прочетете само ви припомняме чудесната възможност да изберете спорта, който най ви пасва, в специалната платформа на фитнеси Next Level и да се запишете, за да опитате.
На първо място огромният поток от информация. Медиите и интернет заляха всички ни с лавина от всякаква информация. Това доведе до обществена атмосфера на тревожност и объркване.
От друга страна повсеместното усещане, че не може да се разчита на институции, на работодател, на познати създаде тежко усещане за безпомощност и обреченост. Личната борба с кризата, със загубата, с предотвратяването на щетите породиха много постравматични стресови разстройства.
Най-вече заради промените в биохимията, които всички ние много дълго търпим. Заради постоянното напрежение в оста на стреса в нашите тела лимбичната ни система, и по-специално амигдалата, постоянно подава сигнали до тялото, граничещи със заплаха за живота.
Всичко това води до дистрес и последвалите панически състояния, зависимостите от алкохол, наркотици, хранителни разстройства, автоагресията. Все непродуктивни механизми за справяне с дистреса и тревожността.
Най-важно е да свържем съзнанието си с друга положителна реалност чрез физическа активност. Не са нужни дълги и сложни тренировки. Важно е да са редовни и енергични. Тези с кардио елемент работят за по-бързото метаболизиране на адреналина и излишния тироксин в кръвообращението.
Умереното бягане, скачане на въже, използването на степери, практикуването на напади, „джъмпимг джак”, „бърпи” и така добре структурираните групови занимания премахват усещанията за скованост и напрежение във всяка част на тялото.
Когато знаем часовете и дните, в които ще практикуваме аеробните занимания, тялото след около месец започва да “очаква” ендорфините - вещества, подобни на морфина, създаващи усещане за благополучие.
Сърцебиенето, потенето, „омекването” на краката и ръцете, позивите да изтичаш до тоалетната, замайването, дереализацията и страха от полудяване или смърт са безпардонно смазващи. Но:
Всичко, което е свързано с тренировки, основаващи се на танци и боен спорт дава на съзнанието ясна посока и го структурира. Това е най-добрата реакция срещу общия негативен емоционален фон. Усещането, че сме с други хора, ни дава принадлежност и сигурност. Музиката в залата може да балансира мозъчните хемисфери, което е от изключително значение, когато сме в плен на тежките емоции. Това е спечелена битка и с тревожността, и с дистреса, и с паниката.
За всички изброени състояния е от изключително значение възможността да се отпускаме. Най-важен инструмент за това е правилното дишане, което усвояваме именно чрез кардио упражненията, разтягането и всеки двигателен комплекс, който ни показват инструкторите.
Така се получава „с един куршум два заека” – доброто дишане е равно на по-добра концентрация и по-спокоен ритъм на тялото. Не се притеснявайте да използвате и сауна или парна баня. Те са безценни детоксикиращи инструменти за стресовата биохимия и покачват допамина, който е отговорен за усещането ни за справяне и лекота.
Тук има два важни момента: да поддържаме регулярност на престоя в залата, та дори и да не виждаме смисъл в началото, а впоследствие да забелязваме малките промени и да ги отчитаме, за да започнем да усещаме справяне.
Независимо кой вид тренировка предпочитате, самите действия и контактът с хората са доказателства, че има смисъл. Усещането във всеки мускул има смисъл. Повтарянето и научаването на всяко упражнение има смисъл.
Това е зареждането на батерията, което ще ви се отплати. Така ще започнете да виждате приоритетите в живота по различен начин. Един ден просто ще ви се стори много вълнуващо да вземете сака, да видите познати лица, да усетите мускулите си, да постигнете свое постижение, да видите усмивки и обща цел. А след това да осъзнаете, че четирите стени, тревожните новини и уплашените лица не са единствената реалност.
Как изглеждат мъжете пред родилното? Ето това се пита Диляна Сакалиева малко преди да роди. То какво ли не му минава през главата на човек малко преди да роди, така че сигурно е нормално да става посред нощ и да се чуди какво ли правят мъжете, докато жените им раждат.
Какво е раждането, какви са емоциите, колко по десетобалната е болката, къде изобщо се намираме в тия часове ли, векове ли... Времето е условно, размито, часовникът е враг. Какво ли изживява тогава човешкото същество от мъжки пол, което чака пред родилното, макар да не знае къде се намира?
То за жената е ясно. Няма какво да я коментираме тука, ще се оправи. Ама това крехко, чупливо и ранимо като сърна същество отвъд вратата какво да го правим?
И така, някъде между осмо и девето ставане до WC между 2:00 и 2:35 през нощта, стената срещу мен (нали наляво се лежало) ми подсказа да групирам поведенческите модели на мъжете пред родилното. И ето какво "родих" преди моето раждане.
Представя си как жена му, крехката 40-килограмова някога Петя, на галено Фифи, тъне в кръв, обкована и разпната на петолъчка в коридора на родилно отделение за назидание на другите, дръзнали да раждат.
След няколко потни минути в тези мисли, Кошутата припада сковано и категорично в йога поза и те това е. Събужда се, за да запишат юнака в първи клас.
През 2 минути звъни на вратата и пита: "Какво стана? Роди ли се? Как е жената, да няма проблем?..."
На 12-то позвъняване изнервена сестра излиза и го облича в бяло, навира му калцуни, шапка, полива го с 12 литра дезинфектант, а оно си пита ли, пита...
Вкарва го при жена му и... тишина. Край с въпросите. Възедричката сестра го сгъва без грам съпротива и прибира в един гардероб, някога част от русенското обзавеждане на болничните стаи. Изваждат го за изписването.
Седи си и цъка на телефона, чете си спортните новини, звъни да запази места в заведението да черпи довечера тайфата.
Излиза докторът, Аз-съм-над-нещата става бавно, още по-бавно се придвижва към него и поема списъка с необходими неща за майката и трите бебета. Следват секундите, в които Над-нещата осъзнава, че е баща на 3 бебета.
Скоростта оттам насетне се променя толкова бързо, че маската на доктора изхвърча през прозореца на 9-ия етаж, а Над-нещата е вече по стълбите надолу и успява да я хвана на излизане. После всичко се случва на забързан каданс до следващия ден, когато се оказва, че не неговата жена е родила тризнаци.
Ами стават и грешки в бързината.
Държи ръката на жена си от самото начало, бърше нежно потта от лицето ѝ, шепне ѝ (докато ушите ѝ още не са заглъхнали от напъни) колко много я обича, колко е красива, как се гордее с нея.
Жената му набива супер бърза и силна глава, защото така да не ѝ е до романтични лиготии в момента. Грижовното мече е упоено до самия край на родилните мъки.
Акушер-гинеколозите също стават бащи, колкото и извратено да звучи. Деветте месеца от бременността на щастливката преминават основно в обучения, четене на анатомия на всичко живо от едноклетъчните насам, гледане на "Д-р Хаус", "Д-р Куин Лечителката" и "Анатомията на Грей".
При самото раждане родилката е толкова добре подготвена, че направо мре от скука. Моли само за модно списание и ако не е нахално - някакъв филм с Том Круз.
След раждането Докторът влиза при жена си и тя му дава най-подробно отчет, след което и двамата нямат ни най-малка представа какво ще го правят това отроче, понеже ни един от тях не е неонатолог.
След изписването Докторът записва паралелно: неонатология, педиатрия, детска психология и логопедия. В свободното си време обучава жена си.
Стресът и сънят. Каква е връзката помежду им. С фитнес треньора и експерт по хранене Лазар Радков от Live to Lift говорим точно за това. Колко е важен здравият сън за психическото и физическото ни здраве?
Лазар обяснява как недостатъчният сън води до проблеми с метаболизма и оттам – с килограмите. А също и какво е стресът и защо сънят и стресът са "скачени съдове". Изобщо, защо трябва да се погрижим за съня си и след това за всичко останало.
