Когато тази пролет на централната гара в Хамбург германка с психично разстройство намушка с нож няколко души, това си беше голяма местна драма, но същевременно и начало на поредица от фалшиви новини. Докато полицията и парамедиците все още бяха на перона, каналът Welt TV (реномирана германска медия) съобщи, наред с други неща, че според свидетел е арестуван млад мъж – лице с небрежен външен вид и с пуловер с качулка. В комбинация с преживяното от мнозина при нападенията на ислямисти през последните години, това създаде позната картина, която продължи да се разпространява вирусно.
А когато малко по-късно полицията в Хамбург обяви, че като заподозрян извършител е арестувана германка с психични проблеми, телевизионният оператор поправи репортажа си, но хиляди хора вече бяха убедени в своята версия и не я промениха. Ако не заради погрешния репортаж на Welt TV, то заради отказа да се признае истината, започна една социална драма…
Едната ѝ част – отказът да се признае истината – е известна още от времето на пандемията от коронавируса. Част от обществото просто вече не вярваше на социалните механизми за установяването на истината. За това съществуват, в определени граници, и добри аргументи, защото в много държави тези механизми се провалиха със сериозни последици. Спомнете си само за острото осъждане на теорията, че Sars-CoV-2 е изпуснат от лаборатория, а не е произлязъл от пазар за животни. Години наред това се смяташе за радикален конспиративен мит, но скоро Белият дом обяви, че Sars-CoV-2 произхожда от лошо обезопасена биолаборатория в Ухан (НЕ В УКРАЙНА, моля ви!), която е изследвала коронавируси, извлечени от прилепи.
Това, разбира се, не означава, че вирусът е бил създаден умишлено или е биологично оръжие. Това, разбира се, не означава и че трябва да се има 100-процентова вяра на нещо, което казва едно правителство, неподкрепено напълно от научната общност, за да уязви друго правителство, което пък от своя страна не предоставя достатъчно информация на света, за да се изясни въпросът. Както обясняват и от Световната здравна организация, всички теории са на масата, макар че „наличните научни доказателства сочат зоонозно разпространение или директно от прилепи, или през гостоприемник-посредник“.
От което пък се възползват мнозина, защото липсата на доверие към публичните държавни институции, радиото и телевизията, частните обществени медии създава хаос. А в хаоса може да се роди всичко. Сред тези „мнозина“ са китайските и руските мрежи за дезинформация, които обслужват плановете и политиките на правителствата си. Но също така и отделни отегчени или злонамерени интернет потребители, които обичат да получават по-голям обхват в социалните мрежи с невярно, но провокативно съдържание. С други думи, интернет тролове на заплата и интернет тролове по душа (като с троленето, разбира се, не се изчерпват всички нанесени информационни щети).
Тези две групи разполагат с безпрецедентни възможности в лицето на новото поколение инструменти за изкуствен интелект. Google току-що представи своят технология Veo 3, която само с едно натискане на бутон генерира от няколко изречения видеоклипове, които дори за професионалисти са почти неразличими от реални сцени.
„Регенерирай видеоизображения от протеста срещу еврото в София, който в момента е актуален, и изрисувай многохилядно множество, изпълнило жълтите павета.“ Ето ви една задача, която спокойно може да се даде на изкуствения интелект и той да я свърши съвсем прилично. Само след няколко месеца тези методи може да работят безупречно и за видео.
Президентът на САЩ Доналд Тръмп също съвсем свободно и без задръжки разпространява фалшиви новини, и то не еднократно. Ето един пример: Тръмп показа на южноафриканския президент снимка, за която твърдеше, че е от ЮАР. Всъщност снимката е от Конго.
А какво би се случило с общество, в което истинското вече не може да бъде отделено от неистинското? В което лъжата стои редом до фактите? В което „истината“ е въпрос на харизма, а не на доказателства?
Доверието ще се превърне в рядка валута, а проверената информация ще става все по-скъпа. Цинизмът и нихилизмът ще се превърнат във всекидневни чувства за мнозина, а информираните граждани постепенно ще станат апатични зрители. Между другото, философката Хана Аренд е обобщила цялата дилема в едно-две умни изречения, а цитатът ѝ в момента е много популярен в интернет. По-добре е да не го публикуваме тук. Проблемът с цитата е… че е фалшив.
А горното бе отличен пример за метадезинформация (фалшива информация за самата истина): дори „истината за истината“ може да се окаже под въпрос.
Ако всичко това ви звучи далечно и абстрактно, нека се върнем у дома. Точно тук виждаме колко лесно е общественото мнение да бъде повлияно от страх и полуистини, особено когато става дума за теми като въвеждането на еврото. Разказвахме по-горните неща, за да покажем колко лесно се манипулират хората. А от шестте най-масови „трика“ за манипулиране в момента най-разпространена у нас е свързаната с еврото манипулация чрез създаване на страх.
Ако се заслушате на опашката в кварталния магазин, ще чуете всевъзможни версии какво ще стане, „когато ни сложат еврото“. Според някои бензинът ще стане десет лева, хлябът – три, а рестото ще изчезне, защото никой няма да има да ни върне центове. Други пък са на обратния полюс – вярват, че след влизането ни в еврозоната всичко ще се нареди по европейски, ще станем богати, а спестяванията ще започнат магически да се увеличават.
Присъединяването към еврозоната е голяма стъпка. Но не е нито вълшебно хапче, което ще излекува всичките ни икономически болежки, нито пък е зловещ вирус, който ще изпразни портфейлите ни и ще поскъпи живота до невъзможност. Това е промяна, която идва с реални последици – някои изцяло положителни, други, изискващи адаптация. И именно затова трябва да говорим за нея спокойно, честно и с примери, а не със страх.
Няма валута на света, която сама по себе си да направи хората по-заможни, институциите – по-ефективни, а бюджетът – по-отговорен. Еврото няма да премахне административната тромавост, нито ще вдигне рязко доходите. Няма да реши въпроси като неравенства, демография или ниска производителност. Но и никой отговорен политик не твърди това.
Влизането в еврозоната е инструмент, не панацея. Това е рамка, която може да улесни търговията, да засили доверието в икономиката, да намали валутните рискове и да направи част от нашето всекидневие – от пътуванията до онлайн пазаруването – по-лесно и предсказуемо. Но как ще се справяме в тази рамка зависи от нас.
Погледнете Хърватия. Тя премина към еврото през януари 2023 г. и първите месеци наистина бяха шумни. Появиха се множество заглавия в медиите за поскъпване на кафетата, хляба и храненето по ресторанти. Гражданите споделяха в социалните мрежи касови бележки с разлики от по няколко процента. Правителството реагира с контролни механизми, а търговците бяха задължени да изписват цените и в куни, и в евро за шест месеца. Да, имаше известно ценово напрежение, но то беше ограничено.
По данни на Евростат инфлацията в Хърватия в годината преди приемането на еврото е 10,7%. Но тя се покачва постепенно през 2022 г. заради външни фактори, включително енергийната криза вследствие на войната в Украйна. За същия период инфлацията в България е по-висока – 13%, нищо че страната ни не е в еврозоната, а по онова време даже не сме искали и конвергентен доклад. След въвеждането на еврото ръстът в цените в Хърватия продължава, но те не се покачват рязко. През 2023 г. адриатическата страна завърши с годишна инфлация от 8,4%, което е съпоставимо с нивата в други страни от региона, включително тези извън еврозоната. А през 2024 г. инфлацията е 4%.
Обществената подкрепа в Хърватия към единната валута в началото е умерена. Преди приемането около 55% от хърватите одобряват присъединяването към еврозоната. След първите месеци, в които обществото се убеждава, че животът не се е сринал, а парите не са изчезнали, обществената подкрепа дори се засилва.
Сходна е и историята на Словакия, която прие еврото през 2009 г. Там също в началото се появяват страхове – от поскъпване, от злоупотреби, от загуба на идентичност. Но в крайна сметка преминаването е спокойно, добре организирано и икономиката продължава да расте. Инфлацията през първата година се движи около 1,6%, което е дори под нивата от предишните години.
В Словения, която въведе еврото още през 2007 г., се наблюдава малко по-силен скок в някои сектори – особено в услугите, където „закръглянето“ на цените се оказа лесно. Но отново – ефектът беше временен. А стабилността, която валутата носи, помага на страната да привлече повече инвестиции и да се интегрира още по-дълбоко в икономиката на ЕС. Днес Словения е сред стабилните икономики в еврозоната с добри кредитни рейтинги и устойчив растеж.
В България ползваме фиксиран курс от 1997 г. Левът ни вече е привързан към еврото. Цените на почти всички дългосрочни договори, кредитите и лихвите се изчисляват в евро или на база на него. В много магазини, туристически обекти и онлайн платформи вече се работи с двойно изписване на цени. Част от заплатите в частния сектор се определят в евро, а спестяванията на десетки хиляди семейства са именно в тази валута.
С други думи, еврото вече е тук – макар и неофициално. Остава да направим последната крачка – тази, която ще доведе до премахване на валутния риск, до по-евтини международни преводи, до по-голяма финансова интеграция. Това няма да ни направи автоматично по-богати. Но ще ни даде предвидимост и достъп до още един важен ресурс – стабилността и доверието.
Той не е неоснователен. Българите са преживели множество валутни сътресения. От социалистическите купони и хиперинфлацията до деноминацията на лева и финансовата криза от 90-те. Страхът от новата парична промяна е емоционално натоварен. Но този път не сменяме валута, защото нещо се е сринало. Тъкмо обратното – правим го, защото сме покрили изискванията. С други думи, защото сме по-добри. Защото искаме да сме част от една по-силна, по-свързана икономическа зона. И защото, както показват опитите на страните преди нас, печелим повече, отколкото губим.
Да приемем еврото няма да бъде нито катастрофа, нито чудо. Няма да настъпи златен век, нито тотален срив. Но ще получим инструмент, който – ако използваме умно – ще ни направи по-силни и по-устойчиви.
Както видяхме още в началото – в свят, в който истината може да бъде подменена с един клип или фалшив цитат, най-голямата отговорност е не просто да я разпознаем, а да я защитим. Защото, ако не го направим, рискуваме да се превърнем в зрители на собственото си заблуждение. Истинската сила не е във валутата, а в доверието и в избора да не позволим на страха да диктува бъдещето ни.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
„Имам усещането, че нещо лошо ще се случи.“
Прекомерната тревожност обикновено е предизвестена от това изречение. Познато ли ви е онова паническо предсказание, което сякаш се надига в тялото ни и блокира възможността на мисълта да се шляе? Светът бързо се локализира в една точка, а вариантите за изход се свеждат до нула.
Действителността, разбира се, е друга. Възможност за излизане от ситуация винаги има, но симптомите на тревожността ни заслепяват.
Този предварителен страх психологът и ководещ на подкаста за психичното здраве „Естествен ѝнтелект“ Слави Стоев нарича „страха на ясновидката“:
„Ние знаем какво ще стане. Притесняваме се, че то може да стане и започваме да се тревожим то да не стане.“
Научно тревожността е физиологично състояние на страх от неслучили се неща. Ако нормалният страх е „нещо става тук и сега, то ме плаши и тялото ми се мобилизира за реакция спрямо това, което ме е уплашило“, тревожността е страх, свързан с бъдещето, обяснява ни психологът.
По думите му, това е един от вторичните ефекти на интелекта и на способността ни да мислим за бъдещето, да го пробуждаме по някакъв начин и да си го фантазираме. Тъй като мозъкът ни се обърква – за него няма голяма разлика между това, което става наистина, и онова, което той си мисли, че става – се формира класическа страхова реакция. В случая се плашим от нещо, което е потенциална вреда за нас.
„Тревожността е естествено следствие от опита ни да обезопасим бъдещето. Тя е онази емоция, която ни мобилизира да вземем превантивни мерки, за да избегнем потенциалните увреди. Когато тя стане прекомерна, започва да губи чисто практическата си стойност и измества мисленето ни в грешни посоки.“
Слави Стоев дава практически примери, чрез които да различим кога тревожността вече ни вреди:
„Ако утре имам изпит, тревожността ще помогне да се подготвя за него, да си легна рано, да стана рано, да съм свеж, да съм учил, да съм спокоен на изпита. И това е прагматичната полза на тревожността. Тя започва да става вредна за функционирането, когато стигне такива нива, че не я използвам, за да взема добри за себе си решения, а просто се изхабявам, защото се тревожа. Тоест тревожността има тази много силна функция да се самоподдържа.“
Психологът добавя, че когато сме тревожни, тялото ни формира три вида реакции, една от които е телесна. Тя подава сигнал към нашия мозък, че става нещо страшно, понеже тялото се тревожи, от което мозъкът се разтревожва още повече. От което пък тялото се разтревожва още и се получава този затворен кръг „Аз се тревожа, защото се тревожа“. В някои случаи състоянието може да доведе до панически атаки, ступор и до всякакви по-екстремни форми на биологична реакция, предупреждава Слави Стоев.
От експертното обяснение на психолога оставаме с впечатление, че определението пасва като описание на родителя. Защото кой не се тревожи дали детето му е добре, дали ЩЕ БЪДЕ добре, дали ще си хапне хубаво, дали ще си научи урока, дали ще пресече правилно, дали ще оцелее в този свят, пълен с ужасни ужасии и тревоги?
В осеяния с напрежение опит да разберем тревожноста, към нас спокойно се присъединява Деница Фишър – преподавателка, сертифицирана от Асоциацията по позитивно възпитание и създателка на Мили Думи – за да ни обясни как можем да разпознаем тревожния родител.
Той обикновено иска да предпази детето си от всякакви трудности и рискове. Това се проявява като свръхконтрол, прекомерни предупреждения („Внимавай, ще паднеш!“) или постоянни проверки дали детето е добре. И въпреки че намерението е добро, уверява ни Фишър, а именно – да осигурим безопасност – в действителност децата получават посланието, че светът е опасен и че сами не могат да се справят.
„Свръхконтролиращото възпитание е директно свързано с по-високи нива на тревожност при децата. С времето тези модели могат да доведат до ниска самооценка и страх от предизвикателства. Вместо увереност и смелост, детето се научава да разчита на външно одобрение и помощ за всяка стъпка.“
Някои от причините са генетични – в определени семейства хората са по-склонни да се вълнуват повече за бъдещето, казва Слави Стоев. И допълва, че става дума за по-емоционално активни хора, които не могат да удържат нормалното чувство за отношение към бъдещето, което всички ние имаме.
Психологът търси корена и в травматично събитие: „Заради неща, които са се случили и са ни повлияли по някакъв не позитивен начин, може да останем по-емоционално оголени спрямо някакви събития. Може да сме по-емоционално чувствителни. Тоест развиваме свръхреакция спрямо определен тип събитие. Това е така наречената травматична тревожност. Тя е породена от нещо, което ни се е случило и е останало особено болезнено в мозъка ни.“
Деница Фишър добавя, че тревожността може да се „предава“ и не е нужно да е генетично.
„Децата учат най-вече чрез наблюдение – те попиват как ние реагираме на света и често копират нашия стил. Ако родител се тревожи прекалено, детето несъзнателно научава, че светът е опасен и че трябва винаги да внимава.“
Тя дава пример, че ако при всяко качване на пързалка родителят извиква „Внимавай, ще паднеш!“, детето постепенно започва да вярва, че играта е риск, а не удоволствие. Или ако някой от родителите избягва социални ситуации, защото се притеснява, детето може да си каже: „Щом мама/тати не ходи на гости и не кани хора вкъщи, значи и аз трябва да стоя настрана“. Това по думите на Фишър са дребни на пръв поглед моменти, но повтаряни често, изграждат модел на тревожност, който детето възприема като „нормалния начин“ на поведение и усещане. Според нея проучванията го потвърждават – децата на тревожни родители по-често развиват тревожни разстройства.
Повишената тревожност би могла да бъде симптом и на общо житейско изчерпване – когато се намираме в по-изискваща фаза от живота си, казва Слави. Може да става дума за тревожни събития в семейството или за поява на дете, за прекомерно натоварване в работната среда, а включително и за битово натоварване – примерно правиш ремонт вкъщи.
„В такива периоди, в които нашата централна нервна система е поставена пред предизвикателство, е възможно да не успяваме да удържим тези вътрешни притеснения и мисления за бъдещето и да станем по-тревожни към задаващи се беди и нещастия“, обобщава психологът.
За да се овладее тревожността в семейството, първата стъпка за тревожния родител е да осъзнае собствената си тревожност и как тя се отразява върху детето, казва Деница. Често самото забелязване на мисълта „Пак го предупредих за нещо дребно…“ е достатъчно, за да спрем автоматичната реакция. Следващата стъпка е да поемем дълбоко дъх, да се запитаме „Има ли реален риск в момента, или това е моят страх?“ и едва тогава да реагираме.
Ако пък забележим, че детето ни проявява повече тревожност, е добре да се посъветваме със специалист. Първи закон на детската психотерапия е да се работи с родителите, напомня Слави Стоев. Като той уточнява, че ако става дума за някаква много изострена форма на тревожност при дете или за спешен случай, или за нужда от медикаментозно лечение, тогава се работи директно с детето.
В най-общия случай обаче родителят може да се опита да осигури на детето максимално стабилен и предвидим режим на живот. Тук е важно не само в колко часа си ляга, но и какви са социалните ритуали и отношения.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според психолога много се подценява, но е изключително важен и режимът на хранене. В детските организми биохимията на мозъка е пряко свързана с това какви вещества вкарваме в тялото с храната, казва той.
По думите му, не по-малко важна е и емоционалната подкрепа на детето. Съветът му е да се опитваме да изграждаме стратегии за справяне с това, от което се страхува детето.
„Защото децата хем страдат много силно от някакви страхове, хем малко се срамуват понякога от страховете си, а понякога, за съжаление, са поставени в изискването да не се страхуват. Ние им казваме „Не се страхувай“ – едва ли не страхът е забранен. И децата просто се научават да не говорят за тези вътрешни преживявания.“
И тъй като, както и по-горе стана ясно, децата може да наследят поведението ни, дори и да не говорим за генетично предразположение към тревожността, се връщаме към преразглеждане на личното си поведение.
Важно е да не се стремим към нула риск, а към разумен риск, казва Деница Фишър. По думите ѝ, когато оставяме децата да поемат такива малки рискове, а ние сме наблизо за подкрепа, всъщност учим и тях, и себе си на доверие и устойчивост. Затова тя предлага пет стратегии към по-тревожните родители за овладяване на прекомерния страх.
Важно е родителите да си напомнят, че техните емоции са тяхна отговорност – не е задача на детето да промени поведението си, за да облекчи усещането на мама/тати. Когато тревожността се повиши, една проста мисъл като „това е моя тревога, не негова“ помага да не се натоварва детето.
Тревожността често идва от надценяване на опасността и подценяване на способността да се справим. Родителите могат да си зададат два въпроса: „Реално колко голям е рискът?“ и „С какво мога да помогна, ако нещо се случи?“. Това връща усещането за контрол и намалява напрежението.
Целта не е децата никога да не падат или да не се сблъскват с трудности, а да бъдат предпазени от наистина опасни ситуации. Малките удари и драскотини са част от ученето и изграждането на увереност.
Родителите могат постепенно да свикват да оставят децата да опитват сами – първо за минута-две, после за повече. Това е полезно и за децата, и за самите родители, които постепенно усещат, че светът не рухва, ако не контролират всяка стъпка.
Ако тревожността е честа и силна, е важно родителите да имат подкрепа – партньор, приятел или специалист. Когато намират начин да регулират собствените си емоции, дават на детето свобода да расте уверено и спокойно.
Без да искаме, може да предадем на децата си поколенчески характеристики, защото сме ги копирали автоматично като поведение от родителите си. Те от техните и така нататък. Тревожността да не се случи нещо с децата и страхът ни да ги предпазим от всички опасности, като ги побутнем към конректно, правилно според нас решение, може да са изключително вредни за тях. Испанската медия El País ни среща с няколко експерти, които се аргументират в търсенето на отговора на въпроса защо отглеждането със страх е вредно.
Страхът е една от емоциите, които могат да нанасят най-голяма вреда на човека, въпреки че има и положителни аспекти. И майките, и бащите също изпитват това чувство. След като им се роди дете, много родители изпитват страхове – нещо, което според експертите е напълно естествено, тъй като идеята за отглеждане без съмнения и без неувереност не е много реалистична. Всъщност, страхът предупреждава и подтиква към използване на защитни механизми, които ни предпазват от опасности.
„Когато си родител, е нормално да си уплашен и да си задаваш въпроса: „Правилно ли действам?“. Да вярваш, че ще отглеждаш дете без съмнения и без да изпитваш неприятни емоции, не е реалистично“, казва психоложката Силвия Алава Рейес, специализирана в детската и юношеската психология. Въпреки това, както уточнява тя, когато страхът блокира, парализира и пречи на вземането на решения, а дори и се проявява неосъзнато, той се превръща в проблем:
Тези страхове карат родителите да стават свръхпротективни и да се опитват да предотвратят неща, които дори още не са се случили.
Психоложката обяснява, че възпитанието с прекомерна бдителност възпрепятства развитието на собствените потенциал и ресурси на децата, които са им необходими, за да се справят с живота: „Родителите решават вместо детето, но то не учи; освен това му се показва, че светът е враждебен и опасен, затова е много вероятно това дете в крайна сметка да развие друг проблем като тревожност или депресия.“
Алава добавя, че в процеса на възпитание се формира прекомерен контрол, като родителите постоянно вземат решения вместо детето. Така го лишават от самостоятелност заради страх, че ще направи грешен избор.
Алехандра Мелус, учител по специално образование, насочено към оптимизиране потенциала на хора с увреждания, добавя, че страхът е нормална емоция, но не трябва да бъде норма или модел, който родителите да следват при възпитанието: „Родителите трябва да помислят какво наистина се случва, да се фокусират върху решенията и да предприемат действия“.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Възпитанието, основано на страх, води до тревожно прикрепване, тоест, когато емоциите на родителите надвишават и блокират тези на децата, вместо детето да търси утеха от своите родители“, коментира Алава, която добавя, че възрастните трябва първо да работят върху своите страхове и да са наясно с ограниченията си, както и с начина, по който се справят със света, защото това е, което техните деца научават.
Проучване от 2023 г., публикувано в научното списание ScienceDirect, озаглавено „Родителска тревожност и развитие на децата“, анализира как страхът и тревогата на родителите по време на възпитанието в детството и юношеството излагат техните деца на по-голям риск от емоционални и поведенчески проблеми. В този обзор се препоръчва в такива случаи да се прилагат превантивни мерки, които да включват и двамата родители, както и семейни подходи, които обхващат цялото семейство, за да се спре прехвърлянето на проблемите със здравето на психиката между поколенията.
„Важно е, ако родителите не се чувстват способни да се справят със своите страхове, да потърсят пътя, помощта и сигурните подходи, за които да се хванат, за да подкрепят възпитанието и семейството, което създават“, казва Мелус. „Когато лекуваш себе си, лекуваш и своето обкръжение. Един осъзнат родител не само възпитава детето си, но го учи как да открие своята същност, да живее автентично, без тежестите от миналото“, продължава педагогът. Тя обобщава:
Най-доброто наследство, което можем да оставим на децата си, не са парите или знанията, а свободен ум и спокойно сърце.
В последния си подкаст в YouTube, озаглавен „Възпитаване без страх“, педиатърът Карлос Гонсалес анализира как отглеждането на деца, основано на уважение, без наказания и заповеди, е най-подходящото: „Любовта на децата към родителите е това, което ги кара да се опитват да ги слушат и да не ги разочароват. Макар че не очакват нищо, те все пак ще ни обичат по същия начин. Просто трябва да им кажем с учтивост и уважение какво смятаме за правилно и необходимо да се направи и с времето ще го разберат.“
Алава анализира защо е важно винаги да се валидират емоциите на децата и да им се дават стратегии за регулиране, за да се справят с всяка ситуация, която възниква.
„Децата винаги разбират, че нещо се случва, тоест, чувствата на техните родители, и когато настъпи юношеството, те се бунтуват, с фрази като: „Тате, не е толкова страшно.“ Но последиците вече са изпитани“, казва тя.
В крайна сметка според експертката трябва да се позволи на децата понякога да поемат отговорност за собствените си решения, дори за тези, с които възрастните не са съгласни.
Източник: El País
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Следва трогателен текст от Мария-Магдалена Георгиева, в който тя ни разказва, кога и по-важно – заради кого, е разбрала, че безсмъртието е довреме.
Помните ли как някога се събуждахте и единствената ви грижа бе тази какво ще облечете днес, дали ви е писал за добро утро, дали довечера ще излезете с момичетата?
И аз бях така. Да стоя будна цяла нощ и след това да отида на работа в 7:30 сутринта? О, няма проблем! Да отида на купон с 40 човека и да познавам само един-единствен от тях? Няма никакъв проблем! Да изляза на -12 градуса по тениска и кожено яке? Аз съм безсмъртна, какво толкова ще ми стане?
Срещнах го в първата вечер на август. Любовта не започна, защото бе първото нещо, което видях в очите му. Тя си беше там и ме е чакала. Обичахме се от стотици предишни животи. Романтични моменти, красиви думи, много секс, нито едно караница. След месец се появи кучето. Сладки прегръдки, дупки по чорапите, изядени играчки, „Донеси топката, момчето ми!“. Обаче с тях си беше и безсмъртието, което притежавах.
Разходки, вечери, партита, пътешествия, много плажове, океанска и морска сол. Никога няма да умра. Живея ето точно за тази секунда… и за тази… и за ето тази също. Аз съм млада и животът няма ей така да свърши, ако пък това стане, какво толкова? Жива съм тук и сега, няма какво да ме спре, не ме е страх от нищо!
С какво се очаква да я запълня? Имам човек, който ме обожава, имаме куче, имам приятели, обичам много родителите си, имам три сестри и един брат. Какво пък сега ми липсва?
Бебе!
Искам бебе.
Искам малки ръчички да се протягат към лицето ми. И той иска бебе. Добре, ами да се залавяме за работа тогава.
Първи месец в очакване на две черти, втори, трети, четвърти и ето го петия.
Да, наистина са две. Да не би да сънувам? Чакай да го питам. „Абе я виж, ти тук две черти ли виждаш?“. Започва се!
Всичко вървеше добре около две седмици до момента, в който видях капките кръв. На работа съм, ден в офиса, никой от колегите ми не знае новината, опитвам се да изглеждам спокойна. Казвам си „Ще изчакам малко, може да е просто зацапване“, но усещам как нещо не е наред. Прибирам се вкъщи. Кръвта е по-обилна. Звъня на мама. Плача. Изпитвам ужас. Той ми помага да с обличането, тъй като ме е страх до степен, в която не мога сама да си облека дрехите.
– Вие за какво сте?
– Бременна съм в шеста седмица, имам обилно кървене.
– Ами ще чакате да подготвим една жена за раждане.
– Моля Ви, няма ли кой да ме прегледа?
– Точно днес по това време няма кой.
Сядаме на диван в коридора. Плача. Кога ще дойде някой? Минават милиарди мисли през главата ми. Най-вече дали ще имам късмета и мен някой ден да подготвят за раждане.
След 40 минути пристига същата жена, която ми каза да чакам. Вкарва ме в кабинета. Според нея нищо ми няма и съм се паникьосала, защото съм млада. Било нормално. Аз усещам, че не е. Виждам как на ултразвука нещо пулсира. Сърцето на нашата любов. Не мога дори да се развълнувам, защото ме е страх.
Прибираме се. Все пак тя е лекарят и разбира повече от мен. Кръвта продължава да тече. На следващата сутрин имам записан час при друг акушер-гинеколог и това ме кара да съм по-спокойна. Той ще ме прегледа, може и да види нещо.
Събуждам се с още по-обилна кръв. Отивам за часа си. Разказвам му. Лягам и след две минути близо до най-красивата гледка виждам тъмна сянка. Не казвам нищо, просто знам, че не е добре тя да е там.
„Да, както и предполагах. Имаш отлепяне на плодния сак. Ако искаш да имаш бебе, ще лежиш, обаче първо ще ти пусна да чуеш нещо.“ В стаята се чува туп-туп-туп-туп. Затаих дъх. Дори не смея да помръдна. Така звучала любовта.
Повръщане. Надежди. Купуване на розови чорапки. Избираме името на дъщеря ни, докато висим в колата на един светофар, а навън вали проливен дъжд. Той ме пита: „А какво мислиш за Лора?“. Лора ще е.
Тя решава, че ще започна да имам контракции в 34-та седмица, но успяваме да я задържим. „Никъде няма да ходиш, не съм ти изпрала още дрехите, а баща ти никакъв го няма в това.“
Моментът настъпва. Стигнахме до 39-та седмица. Естествено, завършекът трябва да е силен, не мога просто така да я родя и всичко да протече спокойно и нормално.
Трябва да родя с цезарово сечение. Влизам в операционната. Слагат ми упойката. За момент толкова ми става лошо, че започвам да плача. Не плача за мъжа ми, искам друг човек. Плача за мама. Искам тя да е тук и да ме прегърне. През цялото време си мисля за мама.
Няма да стане тази работа. Ще бягам. Как обаче ще стане това бягство, като не си усещам краката? Кой ще го роди това дете, щом няма да съм аз? Ох, май ще трябва да седя тук и просто тихичко да си подсмърчам.
Този израз всички в операционната чуха да излиза от моята уста поне десет пъти. Ако можех щях и на един високоговорител да го изкрещя, за да го чуе цялата болница.
ЩЕ ПОВЪРНА-А-А!
– Ще усетиш едно силно натискане, след което ще чуеш бебето.
– Ето, сега вече ще повърна наистина, хора, не издържам!
Смеят се.
Чувам най-красивата мелодия в цялата вселена.
Първата глътка въздух на дъщеря ми. Тя е истинска. Като изключим първите идиотски думи, които чу секунда, преди да проплаче, не можах да кажа нищо. Страхотно първо впечатление ще съм оставила в нея. Просто плачех.
Сложиха я на гърдите ми. Целунах я. Експлозия. След един час я донесоха в стаята ми. „Здравей, аз съм мама!“
Главният герой в този текст се появява накрая. Моята безстрашна малка Лора, която, още преди да се роди, ми показа, че много от света не е такъв, за какъвто го мислех. Не ме беше страх за себе си нито за секунда и в нито един момент не мислех, че нещо ще се случи с мен.
И все още го правя. От ставането до лягането. Много е трудно да се страхуваш, но да правиш всичко възможно да не предадеш притесненията си. Трябва сами да избират от какво ги е страх. Лора – малкият човек, който ми показа, че съм смъртна. И защо да живея не само за днес, а за утре, за след 5, а даже и 15 години. Показа ми и една безумна, безпределна любов. Любов като никоя друга. „Ще паднеш“, „Внимавай да не се удариш.“ Това дете от нищо не го е страх.
Сега друга е безсмъртната, в която аз, смъртната, трябва да опазя това чувство на безсмъртие, докато му дойде времето сама да разбере, че не работи така светът.
Страхът от тъмното е естествен и често срещан етап от развитието на децата. Макар и временно явление, той може да доведе до безсъние (за цялото семейство). Чувството най-често се проявява във възрастта от 2,5 до 6 години. Това е период, в който детето започва да развива въображението си и същевременно да осъзнава повече потенциални опасности в околната среда.
Добрата новина е, че този страх в повечето случаи отминава постепенно. В същото време, родителите могат активно да помогнат на децата си да се справят с него. В тази статия ще разгледаме ефективни практики, подкрепени от специалисти, които не само валидират страховете на децата, но и ги учат как да ги преодоляват чрез забавни и адаптирани към възрастта подходи. Прочетете, за да научите как да направите нощите си по-спокойни.
Изследванията показват, че около 73% от децата на възраст от 4 до 12 години се борят с нощни страхове. „Почти всеки родител има или е имал дете с такъв казус – било то страх от тъмното конкретно или от това да бъдеш сам в тъмното“, казва Уенди Силвърман, професор по детска психиатрия.
Освен усещането за страх, това може да доведо до лишаване от сън (за всички). Доказано е, че безсънието засяга психичното здраве и поведението на децата, което води до проблеми като стрес, безпокойство и дори депресия, нарушена памет и други.
Добрата новина е, че повечето малки деца, страхуващи се от тъмното, в крайна сметка израстват състоянието. Междувременно прочетете някои доказани практики, за да сведете до минимум събужданията и да помогнете на детето да преодолее страха си от тъмното.
Утвърждаването е еволюционна потребност. Това е така, защото всеки има основна нужда от групова принадлежност и приемане. Така че за децата е изключително важно да чувстват, че вие разбирате страха им.
Докато родителите може да се притесняват да привлекат вниманието към нещо, което се надяват да изчезне естествено, експертите обясняват, че страховете и фобиите трябва да бъдат обосновавани. „Полезно е за родителите да признаят и утвърдят страха на детето си“, казва Гифти Ампаду, психолог в детското извънболнично психиатрично отделение в Montefiore Health System в Бронкс, Ню Йорк.
Рейчъл Бъсман, старши директор на когнитивни и поведенчески консултанти в Ню Йорк, е съгласна с необходимостта родителите да потвърждават емоциите. „Понякога, когато детето е разстроено, водим дълги разговори за страха или тревогата“, казва д-р Бъсман. „Въпреки че изглежда интуитивно, кратките и стегнати уверяващи фрази може да помогнат: „Знам, че се страхуваш. Ти си добре и аз съм тук.“
Подобно на откъсването на лейкопласт, следващият ефективен подход за управление на страха спомага за справяне с фобиите. „Страховете растат, само когато ги избягваме“, твърди д-р Силвърман. Тя обяснява, че всеки път, когато детето успешно се изправи срещу страха си от тъмното, той започва да намалява. Как родителите могат да улеснят това? Опитайте с плавен подход. Например, намалете осветлението (оставете включена нощна лампа) или пробвайте детето да е повече само́, докато в крайна сметка стигне до етапа да е на тъмно през цялата нощ, съветва д-р Силвърман.
Децата може да се страхуват по-малко от тъмното, когато го свързват с щастливи моменти. Някои идеи как да се осъществи това:
„Превръщането на тъмното в забавление и прекарването на време на тъмно е форма на експозиционна терапия, която може да помогне на детето да свикне с тъмнината“, казва д-р Кристъл Люис, лицензиран клиничен психолог и изследовател в Националния институт за психично здраве, базиран в Бетесда, Мериленд.
Експозиционната терапия помага да се прекъсне моделът на избягване и на страха. Създаването на безопасна среда, където децата могат да изпитат това, от което се страхуват, но в малки дози, помага за намаляване на страха и желанието да избягват тъмното.
Още не сме свършили, скрол надолу
Такива предмети служат за „преходни обекти“ между родител и дете. И децата ги виждат „като проекция на своя родител или себе си“, обяснява Джийн Бересин, професор по психиатрия в Харвардското медицинско училище в Бостън.
С други думи, за едно дете утешителният предмет може да символизира родител, който е наблизо през цялата нощ. Или дори може да му помогне да се почувства по-смел, отколкото е, когато се сблъсква с нощните страхове. „Това е значението на предмета за детето – успокояващо“, добавя д-р Бересин.
Доктор Кристина Копчо, психолог, отбелязва, че тъй като децата могат да гледат на комфортните предмети като на продължение на себе си, те по същество заимстват смелост от предмета. Една плюшена кукла може да намали нощните страхове на децата, ако на детето се каже, че куклата е техен защитник, добавя тя.
Американската академия по педиатрия (AAP) разкрива, че преходните обекти могат да помогнат на децата да направят крачка от емоционална зависимост към независимост. Важно е, че те не са признак на слабост или несигурност и могат да бъдат важна част от нощен ритуал.
Експертите препоръчват избягване на страшни лица преди лягане, тъй като те могат да предизвикат въображението на детето с ужасяващи мисли и идеи. „Уверете се, че ако детето гледа филмче, в него няма страшни образи“, казва Мари Курахаши, сертифициран детски, юношески и за възрастни психиатър в Станфорд, Калифорния.
Малките деца могат да се затруднят с разграничаването на реалност от фантазия, така че страшен герой от сериал за тях е като реална заплаха. Нещо повече, страшните образи по-късно може да се превърнат в кошмари.
Осигуряването на малки награди по време на всяка стъпка по пътя към преодоляване на страха от тъмното може да помогне на процеса да протече по-гладко. „По този начин детето става овластено, преодолява страха със собственото си темпо и го прави с подкрепата на своите близки“, казва д-р Джоузеф Макгуайър, доцент по психиатрия и поведенчески науки в Johns Hopkins в Балтимор.
Такива награди могат да включват малка играчка, която детето получава всяка нощ или поредица от нощи, в които остава в леглото си до сутринта. Устното разпознаване на подобно поведение също може да бъде овластяващо, като например да кажете: „Ти изобщо не си събудил мама снощи! Гордея се с теб.“
Ако една стратегия не работи, родителите могат да опитат друга. Може дори да обмислят да потърсят помощта на специалист с опит към детските тревоги и фобии.
„Важно е родителите да опитат различни техники и практики“, казва д-р Силвърман. „Преди всичко останете позитивни, търпеливи и не се отказвайте“.
Източник: Parents.com
Къпането на малкото дете може да е сред най-забавните занимания за цялото семейство. Но какво се случва, ако изведнъж то престане да го харесва и категорично ви покаже, че никога повече няма да се върне във ваната?
Причините за отказа може да са много – заради шампоана, който неизбежно попада в очите, или заради бълбукащия звук, издаващ сифонът. Всъщност каквато и да стои зад това, когато вашето дете вече не кипи от желание да е във водата, то ви дава ясни и категорични знаци да разберете това!
Всъщност изобщо не е толкова страшно, ако не е под душа всеки ден. Намалете честотата на тези моменти и постепенно му припомняйте колко хубави са те. Ето няколко възможни решения, за да не приемате нежеланието за къпане като голям проблем и да не се чувствате и вие като риба на сухо.
Понякога, за да бъде по-убедително защо не харесва къпането, може да се подхлъзне или да падне във ваната, може да попадне и вода в носа му.
Въпреки нежеланието му, ясно е, че детето все пак трябва да се изкъпе. Ето какво можете да направите, за да го върнете на борда, както и да видите колко дълго може да продължи фазата на неговата съпротива да влезе в банята.
Повечето деца се наслаждават на вечерните си плицикания. Въпреки това съвсем не е изключено детето ви изведнъж да реши, че вече не иска да се къпе (подобно на това, което е направило с някогашната си любима закуска или любимите си сини обувки).
Ужасът на вашето дете от ваната обикновено преминава бързо. Много от ситуациите, които го плашат сега, ще намалеят, когато израсне в по-зряла възраст и е способно да мисли малко по-рационално.
Все пак е ясно, че не е добре да чакате месеци (или години), преди да можете да изкъпете малкото си дете отново. Някои трикове биха помогнали да намалят стреса му и да го направят по-склонно да се къпе редовно.
Има и добра новина: всъщност не е необходимо да водите битка всяка вечер, когато детето ви е във фаза на отказ. Съвсем нормално е да ограничите взимането на вана до два-три пъти седмично, стига да не е видимо мръсно, потно или лепкаво (А ако има суха кожа, по-малкото къпане всъщност ще е от полза.)
Имате в ръцете си изправено дете, което е доволно, че стъпва във ваната, но не е стабилно. Естествено, че надвисва сериозна опасност от подхлъзване и падане. Няколко полезни стратегии как да го изкъпете и същевременно да го предпазите от нараняване:
Добавете нехлъзгаща се подложка. Гумената подложка ще осигури на активното ви дете малко повече сцепление, когато реши да се изправи, намалявайки риска от подхлъзване.
Още не сме свършили, скрол надолу
Превърнете седенето в игра. Колко време може да остане вашето дете седнало? Когато превърнете седенето в предизвикателство, то може да е по-склонно да остане така на мястото си.
Сменете ваната с душ. Ако то иска да стои изправено, душът е подходящото решение за това. Влезте с него или останете до вратата на душа – както предпочитате.
Покажете му как става, след което го изведете навън. Ако душът не е опция, изложете правилото за забрана да стои изправено като го предупредите един или два пъти. Нека знае, че ако не спази правилото, времето за баня автоматично свършва и следвайте последствията.
Фобията на вашето дете от ваната може да изглежда напълно ирационална. Но тя е реална за него, така че признайте това и му помогнете да се чувства подкрепено. Има вероятност малко съчувствие да е точно това, от което се нуждае, за да се върне към водните занимания.
Не пренебрегвайте знаците, че детето ви не иска да влезе във ваната и не го насивайте. В крайна сметка само ще влошите ситуацията - и може би дори ще породите по-голям страх (като страх от водата по принцип).
Може да е разочароващо, когато вашето малко дете реши, че къпането вече не е за него. Но има вероятност скоро да се върне към играта във ваната. Междувременно се въоръжете с търпение и планирайте релаксираща вана за себе си, след като то си легне.
Източник: Whattoexpect.com
Създаването на дълготрайна връзка безспорно не е лесно начинание. Особено в днешно време, когато всевъзможни изкушения дебнат на всеки ъгъл. Но не само те са причина някои хора по-трудно да влизат в партньорство. Страхът от предателство, изневяра, лъжа също могат да се окажат препъникамък в този процес.
Страхът от влюбване (наричана още филофобия) е напълно реален. Едва ли има някой, който да не е изпитвал поне веднъж подобна емоция, когато среща човек, когото харесва. В повечето случаи това е нещо съвсем нормално, но понякога може да накара хората да се чувстват изолирани и да предпочетат да си останат сами.
Все пак има критерии, които да посочат, че някой страда от нея. И ако тя влияе негативно на живота, консултация със специалист може би не е лоша идея.
„Често твърде много се отлага. Чака се подходящия, който все не се появява на хоризонта. (а истината е, че не може да се отпуснем и впуснем истински в приключението, наречено любов), казва психотерапевтът Антон Даракчиев. -
На пръв поглед сякаш другият не е достатъчно мъж или жена спрямо нашите вярвания и критерии. „Свършиха се истинските мъже/жени“ - го чувам много често.
Това което на пръв поглед може да изглежда при някои като капризничене, лутане, объркване, глезотия, на един по друг план може да е свързано с невъзможност/нежелание за откъсване от родител, непреработени емоции от предишни отношения, стари травми, поколенчески натрупвания, специфични трудности в саморегулацията.
Тук сме, за да се учим. На много различни нива. И тъжното е, че все по трудно се учим в някои отношения. Средата, от която зависи много – все по шарена, непредвидима, сменяща се, с липсата на ценности и хора, които да ни служат за пример, не ни улеснява никак в тази задача.
Съзряването, личностното развитие е свързано с това да виждаш нещата по-различен начин.
В повечето случаи означава да свалиш розовите очила. Не всеки иска да поеме тази отговорност. Не всеки би си признал, че определени вярвания са много удобни и не е готов да се раздели с тях. По една или друга причина. Без да отхвърлим остарели схващания, няма как да се променим. Можем ли да отхвърляме? Знаем ли какво?
Срещата ни с всеки човек не е случайна. Но колко често разбираме, какво се случва, какъв е урокът? Обикновено замазваме нещата със стандартни лафове и продължаваме напред. Напред ли продължаваме?“
"В днешно време имаме изключително много възможности да си корумпираме душата, като търсим бързото, лесното, забавното“, казва още Антон Даракчиев. - „И тук не става въпрос непременно за търсенето на потенциалния партньор, а за стотиците малки навици, които – разбира се за да спестим време, за да сме по-ефективни и други „умни“ наши доводи - всекидневно повтаряме. Докато станат навик, част от нас и мозъка ни в много отношения стане ленив. Или зависим. Често и двете.
Много хора вярват например, че добрият начин на живот е този, в който се чувстват комфортно, имат лесен достъп до блага и нещата се случват с лекота.
Но повечето от нас се убеждават, че съвсем не е толкова бързо и просто да следват фантазията за лек живот, подхранвана понякога от медии, филми или приятелски кръг. Или пък, когато постигнем нещо мечтано, след по-кратко или по-продължително време започваме да съветваме приятелите си – „Внимавай какво си пожелаваш!“ Не трябва да забравяме, че освен всичко сме и духовни същества. А какво е това духовност?“
Ето какво още разказва Антон за хората и връзките, връзките и хората...
Живеем във времена, в които не се налага да ходим в гората, за да ловуваме храна. Магазините са наблизо. Купуваме си не само блага, но и информация – курсовете са поредният начин да наваксаме ново знание или умение. Специалистите, които да ни посочват къде бъркаме, също са леснодостъпни.
Умеем ли да ползваме услугите им качествено? Или искаме да прехвърлим поредната отговорност в чужди ръце?
Колкото повече избор има един човек, толкова по-често започва да се колебае кое е правилното за него. Иска да пробва и от това, и от онова, но без да си дава сметка, че така губи ценно време. Пилее енергия и губи фокус. Това се отнася с пълна сила и за връзките.
Има хора, които успяват да създадат дълготрайни партньорства. Но има и такива, на които трудно им се получава. Докато живеем по-лековато, си създаваме навици, за които не си даваме сметка по какъв начин управляват живота ни.
Всеки човек е строго индивидуален и връзката със самия него също е индивидуална. Това му носи различни способности, които се проявяват във външния свят и възможности да общува с вътрешния си свят. А този, вътрешен свят не е някаква константа и може да бъде понякога бързо повлиян и разклатен.
Съответно способността да въведем там ред, да поддържаме този ред или да разберем какво ни се случва, е различна. Хората имаме различна зрялост и тя не се определя с число или процент. Имаме и различна интелигентност, която може да бъде много специфична. С други думи – от всеки има какво да научиш.
Един човек може да се държи много зряло за едно нещо, а за друго да е като дете. За всеки спорен въпрос (а и не само) човек би могъл да се абстрахира от всичко, което са му казали роднини, приятели учители и което е приел на доверие, „наизуст“. И да помисли, поразсъждава на база на собствените си преживявания, опит и интуиция, да стигне до отговора, който е най-истински за него. От практиката и от работата със себе си съм се убедил, че отговорите са у всеки от нас. Специалистът може само да съдейства и насърчи този, който го посещава, да погледне по-надълбоко в себе си и да открие тези отговори.“
Естествено най-голямо влияние върху това какви сме оказва детството. Всичко, което ни се случва тогава и преживяваме, оставя дълбоки следи. Това са първите записи в нашия софтуер, които след това въздействат силно.
Върху тях се крепи всичко останало. В детството се полага основата. Не може да я бутнем така лесно, да съборим „къщата“ и да построим нова психика. Затова детството е изключително важно. Каквото човек поеме там като липси и внушения, такива модели за поведение изгражда.
Вече се знае, че вътреутробният период също влияе в голяма степен. Докато бебето е в майката – импулсите от средата, в която е тя и нейното обкръжение, стигат до детето. Страховете ѝ, целият хормонален коктейл, който се излива в нея при определени обстоятелства, също дават своето отражение на малкото и полагат основи, които се проявяват впоследствие. Затова повечето отговори за това, което ни се случва, може да намерим именно в детството.
Страхът от обвързване съществува, подобно на други видове страх като този от високо, насекомо или змия. Разликата е, че страхът от обвързване е на по-дълбоко ниво и влияе по-мащабно на всекидневието ни. Говорим за страх от близост. Когато сме близки с някой, сме емоционално отворени и с това уязвими. Това ни прави потенциално лесно раними. И пак се връщаме към отпечатъка от детството. Ако тогава нашата опитност е свързана с това, че близостта е нещо опасно. Обичаният обект е непредвидим - може да ни нарани изневиделица, да ни държи отговорен за неща, за които не сме предполагали, получаваме противоречиви послания. Ако не може да се защитим, болката е непоносима, е нормално да се затворим и да гледаме на любовта с недоверие и скептицизъм.
Тази вътрешна настройка може да се превърне в рефлекс. Повечето хора с нараняващи доверието и себеуважението преживявания могат да се отварят само до някъде. Степента е различна при всеки. В зависимост от осъзнатостта, човек с този страх може да си си мисли, че партньорката му или партньорът му не са подходящи (тук вариантите са хиляди), че той самия още не е готов, че му трябва време например да реши и т.н.
Когато не сме във връзка и нямаме близък човек, сме заредени с много защити (подсъзнателни програми), които ни пазят и не позволяват да се активират нашите страхове. Когато обаче се появи някой, от когото сме привлечени по-силно, част от защитите ни дават път към сърцето ни, за да може да се свържем. Нуждата на всяка душа. Но друга част от защитите ни седят там и не помръдват. Или по-скоро се суетят, пристъпят от крак на крак и – обикновено – другият се изкарва виновен за нещо.
Тук не става въпрос за това да отстоим мнението си– какво ще сготвим, къде ще ходим на почивка или кой филм ще гледаме – а принципно какво не ни харесва в другия, и защо считаме, че той „не става“. Цялостно. С други думи решаваме – еди кой си не заслужава любовта ни. Точка!
Същевременно тези страхове, както и определени, пречещи вярвания, които си стоят затихнали в нас, могат да се актуализират. И то по начин, по който да почустваме, че все едно сега се случва заплахата и това да не ни позволи да се отворим или ако го направим, да стане много трудно. Може да преживеем съвсем малки случки като силно нараняващи ни и това да доведе до голямо напрежение в нас, да не ни позволи да си говорим и дори да не искаме да (си, му) простим.
Описаните ситуации и други подобни свидетелстват, че имаме наранявания (в психологията ги наричаме травми), които управляват отношенията ни. Куцаме психически ранени, като същевременно крием това с противоположни поведения, лъжи, всячески се стремим да запазим поне малкото ни останало достойнство.
Следва да оплевим и изчистим вътрешната си градинка. Колкото можем. И после, като се научим как – да го правим редовно. Това би ни помогнало в отношенията със себе си, съответно с половинката си. Иначе? Джунгла!
Влюбването е нещо, което се дължи на различни процеси, не на последно място наличието на определени хормони, феромони. Това са определени фактори, които създават у нас състояние на еуфория. Когато сме влюбени, виждаме в партньора идеалния човек. Силно привличане, но в този момент ние не познаваме достатъчно другия човек. Слагаме розовите очила и надрусани от щастие, му се наслаждаваме до момента, в който вече започваме да го опознаваме по-истински.
Тогава вече може да настъпят по-сериозни конфликти, където да видим, че имаме и различия, които играят значима роля. След определен момент този хормонален коктейл намалява интензитета си. Вече не сме в това състояние, в което всичко е леко. Време е да настъпи по-зрялата любов, с която осъзнаваме с кого си имаме работа. Но тогава е важно да сме наясно кои сме и че имаме възможност да се разграничаваме.
При влюбването има стремеж към сливане, да сме едно с другия, да прекарваме време заедно.
Но такава слятост не може да е вечна, защото всеки е различен и има специфични потребности. Да, може да има време, което прекарваме само с партньора си, но и е добре да си останем за него като се грижим за нашите различия, а за това е необходимо пространство и време да не сме с него.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трудностите идват точно тогава, когато следва да пазим границите си, да знаем какво е компромис. Какъв бихме направили и какъв не. Какво ни липсва. Уважението е от ключовите фактори за добро партньорство.
Всяка връзка преминава през своите трудни моменти, и все пак много хора успяват да имат добро качество на живот с известна хармония и да преживяват щастие. Има и други, които привидно изглеждат да добруват, но да не успяват да намерят обща равнина, в която да намират къде да се срещат и изглаждат проблемите с половинките си.
Много неща зависят и от навиците ни. Нашите програми. Някои хора много забиват в проблемите и то по един деструктивен начин. Започват да се гневят на партньора си и това в един момент става вътрешна въртележка, в която някой път човек не може да излезе и се налага да напусне другия, като се надява при следващата връзка това да не се случи.
Но независимо с кого сме, нашите проблеми си ги носим със себе си и е хубаво да осъзнаем, че те не са само на или от партньора ни. Човекът до нас често играе ролята на огледало и помага да разберем себе си. Във всеки човек живее голям потенциал и от самият човек, партньорът/партньорката, както и средата в която живеят (включително храна, роднини, съседи, физически и химически фактори, наследственост и др.) зависи, какво ще се активира, какво ще излезе. Да отразяваш половинката си по един или друг начин (разбира се, пречупено през определена призма, не сме идеални огледала, слава богу) е и една от основните функции на партньорството.
Все очакваме другият да притежава определени качества. По-близо до истината е, че имаме определена способност да понасяме различия, които преживяваме като трудности, определени умения да се справяме с тях и може да се окаже, че партньорът ни е всъщност по-строг учител от това, което може да понесем. Т.е. изважда от нас повече проблематични страни, отколкото може да се справяме. Тогава може да го възприемем за лош и неподходящ.
Обратното – ако сме с някого, с когото се живее много лесно, може пък да ни стане скучно. Така че идеалното е смес между трудност и лекота – но такива, с които можем да се справим, за да продължим да се развиваме.
Всеки сам определя в какво да вярва. Ако човек загуби надежда, това е негов проблем.
Има една притча за Алиса и Шапкарят, в която той ѝ казва:
"Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин…Надеждата е следствие от навика – смъртоносната инерция за поддържане на състояние. Убий надеждата, убий навика и ……….създай нова себе си".
Т.е. понякога се хващаме за мечти и искаме те да се случат по определен начин и много дълго не ни се получава. Изпадаме в състояние на депресия. Това е кръг, който се засилва. Но ако се откажем от тези мечти и се настроим към други – сходни, но и по-възможни, може да стане нещо различно, което да е много близко до това, което искаме.
Затова надеждата от една страна е важна да ни позволи да сме позитивно гледащи напред, с постоянство да експериментираме, но и да се учим да сме гъвкави. От друга страна е ценно да я пуснем, да не се вкопчваме в някоя наша идея и не виждаме нищо друго.
Така че за всеки има надежда, но някои хора трябва да се простят с актуалните си мечти и да развият нови.
„Какво точно правиш?“ Въпросът е към 10-годишния ми син, който е взел игла и я насочва към ръката си.
Времето за профилактични изследвания се приема тежко у дома. Не само детето, но и мъжът ми изпитва нестабилни емоции, когато се стигне до думата „игла“. Неведнъж му е прилошавало. Знам случай, в който е и припадал. Затова може да се каже, че подобно минорно настроение в такъв момент е нещо като семейна традиция, която се предава от баща на син.
Въпреки че не съм от хората, които се страхуват чак толкова от спринцовката, подхождам с уважение към всеки, който се ужасява от кръв и подобни изследвания му се виждат като лична трагедия. Наясно съм, че съм сред късметлиите, на чиито деца се прави подобна манипулация в повечето случаи за профилактика.
„И да се порежеш, в лабораторията пак ще ти вземат кръв, защото тази ще е вече замърсена“, казвам аз и така спира процедурата по самонараняване.
Разказвам му как аз съм се справяла навремето с тези моменти. Припомняме си за всички сериозни рани, които той стоически е издържал. Обсъждаме колко неприятно е самото убождане, но пък трае кратко. Уж се разбираме, но като се стигне до лабораторията, нещата се закучват.
Положението винаги минава на косъм, след това всички си отдъхваме щастливи, че и това е зад гърба ни. Но въпреки че успокоението след интервенцията е голямо, следващата година историята се повтаря.
И този път стигаме до съответната лаборатория. Познаваме лаборантката, която ще му взима кръв. Тя е страхотна, винаги мила, разбираща, внимателна.
Но този път, докато диктувам ЕГН-то на сина ми при регистриране, той с финес се обръща и се отправя към близките стълби. Заключва ръце в парапета и заявява, че няма да мръдне от мястото.
След нас има две жени, които в началото не разбират за какво иде реч, но постепенно положението се изяснява. Забелязвам тиха усмивка по лицата им, но и някаква съпричастност към детето. А то е категорично. Няма мърдане от стълбището.
След драматична пауза следва пореден опит за успокоение и насочване към стаята с иглата. Не се получава. Пускам хората на опашката пред мен. Оставам за известно време до сина ми.
Паузата продължава. „Ще си пусна нещо на телефона да ме разсейва“ - изведнъж казва той и победоносно бавно се отправяме към коридора.
След малко сме на стола. Лаборантката с усмивка и видима симпатия го пита къде му е по-удобно бъде убоден – от вената или от пръста. Избира се пръст.
„Не, вече не ми действа телефонът“, казва той и виждам как се напряга. Сядам на стола и го гушвам.
Спринцовката вече е в пръста му.
„Усещам, че само краката ми умаляват, а не цялото тяло“, казва синът ми, което си е чисто постижение, тъй като миналата година чувстваше как кръвта му изтича капка по капка.
Няма две мнения, че взимането на кръв е процес, свързан със стрес – не само сред по-малките. Без значение дали тестовете са профилактични, или поради заболяване, специалистите препоръчват човек да е предварително подготвен за тях.
Според StArtBio проучвания показват, че взимането на кръв на деца под 7 години е придружено от повече страх, но подобен стрес могат да изпитват и по-големите.
Не е нужно да му се спестява информацията, че ще боли, а е добре спокойно да му се обясни, че това няма да е сред най-приятните неща. Все пак пояснете и защо е важно изследването да бъде направено.
По време на манипулацията, може да му предложите да диша или да си мисли за нещо приятно.
Миналата година в нашия случай помогна идеята да си представя, че е на море с приятелите си.
Обещаваме си и най-вкусните изкушения веднага след приключване на изследването.
Предварително е добре да се изпие достатъчно количество вода (ако изследването позволява), за да може самата манипулация да е по-лесна.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако децата са по-малки, може да им се предложи да си носят любима играчка. Седмици или дни по-рано детето може да си поиграе с детски лекарски комплекти и то да прави изследвания на мама, татко или на някоя играчка.
По време на процедурата, родителят може да гушне детето, но без да го стиска силно. Предложете му да седне удобно, за да не се чувства притиснато. Когато започне взимането на проба, дръжте ръката му по начин, който все пак да го кара да се чувства удобно и в безопасност.
Покажете спокойствие, защото ако сте напрегнати, несъмнено това няма да повлияе добре и на детето.
Отвличането на вниманието може да бъде активно или пасивно. Активното разсейване се определя като техника, при която детето е ангажирано с някаква дейност, например видеоигри. При пасивния вариант децата остават тихи и спокойни, докато гледат телевизия или слушат музика.
Научните изследвания показват връзка между горепосочените техники и намаляването на болката. Резултатите са по-добри, когато тези техники се прилагат в съответствие с възрастта и психологическото състояние на детето, отбелязват специалистите.
Страхът съществува от зората на човечеството и не са малко творците, които го използват, за да търсят неговите граници. Благой Д. Иванов е един от тях. Първият му роман е „Мазето“, от който читателят го побиват буквално тръпки. Страховити създания населяват и последната му книга „Тринайсет чудовища за Хелоуин“, която излиза тематично в края на октомври. Този път романът е насочен към по-младата аудитория. Освен писател, Благой е и кинокритик и едва ли е изненада, че се дипломира с тема именно за хорърите в киното.
Говорим си с него за здравословната доза ужас във всекидневието и защо толкова обичаме да ни е страх.
От съвсем малък. Още като дете гледах всякакви филми и най-интересни ми бяха онези, в които вилнееха чудовища и прочее странни същества – от по-невинни заглавия като „Извънземното“ на Стивън Спилбърг“ до зловещи космически слашъри като „Пришълецът“ на Ридли Скот. В тийнейджърските ми години вече беше ясно, че връщане назад няма и че „страшното“ изкуство ще е сред водещите ми вдъхновения и занимания.
Главният герой в книгата е гарван, който бегло е вдъхновен от „Гарванът“ на Едгар Алън По. Само че в моята книгата нещата далеч не са толкова мрачни, а са по-скоро приключенски. Сюжетът описва организирането на едно парти за Вси светии, на което са поканени различни легендарни страшилища. Те обаче не са наистина страшни, а са по-скоро симпатични и добродушни. Книгата би трябвало да допадне на всяко хлапе над 6–7 години, но подозирам, че ще се хареса и на пораснали читатели.
Уви, престъпно подценен е. На жанровата литература генерално се гледа скептично и тя постоянно е пренебрегвана от по-елитарната част от човечеството. В крайна сметка обаче една книга или е добра, или не е, а съденето ѝ би следвало да зависи от целите ѝ и от евентуалното постигане на тези цели, а не от нейната жанрова принадлежност. Огромен е списъкът с книги, които са по-скоро жанрови, но превъзхождат в какви ли не аспекти голяма част от прозата, която се води „сериозна“ или „висока“.
Страхът наистина е жизненоважен инстинкт за оцеляване. Болката също. Именно това е и функцията на хоръра – да създава симулации, при които в контролирана и безопасна среда да изследваме границите на човешката природа... И успоредно с това допълнително да опознаваме тази въпросна природа.
Основните ми влияния са от автори като Робърт Суиндълс, Роалд Дал и Р. Л. Стайн. Те пишат детски книги, но често темите и историите в произведенията им са всичко друго, но не и „детински“. Смятам, че това е добър начин младите читатели не само допълнително да се зарибяват по четенето, но и да се срещнат с неизбежни житейски концепции по достъпен начин.
Аз бях от хлапетата, които не обичаха да четат. Проявих интерес към литературата, покрай любими филми, базирани върху книги. Може би съм бил пети клас, когато станах страстен читател, като редувах Стивън Кинг с Марк Твен и Клифърд Саймък. И все пак, преди всичко наблягах на Кинг.
Още не сме свършили, скрол надолу
Четенето е критично важно, но в никакъв случай не трябва да караш едно дете да чете насила. Също така не бива и да съдиш строго, ако детето чете нещо, което според теб е пълна глупост. По принцип към хората, но най-вече към децата, трябва да се подхожда диалогично. Не се опитвайте да им нареждате, а да им подсказвате. Давайте им примери със себе си и с ваши любими неща, правете паралели с другите изкуства.
Предложете им да гледат качествен филм по книга, но с уговорката преди това да прочетете книгата, по която е направен. След това обсъждайте свободно приликите и разликите между двете. Децата имат нужда от някого, на когото да се доверят и с когото могат спокойно да разговарят, а не от някой, който ги плаши и наставлява.
В послеслова към „Тринайсет чудовища за Хелоуин“ си позволявам да препоръчам няколко книги, сред които има и заглавия на някои от вече споменатите автори. Например „Стая 13“ на Суиндълс, „Вещиците“ на Дал и „Добре дошли в мъртвата къща“ на Стайн.
Филми в този стил, които винаги ще препоръчвам за гледане, са „Кошмари преди Коледа“ на Хенри Селик, „Goosebumps: Страховити истории“ на Pоб Летерман и „ПараНорман“ на студио Laika. Като дете много обичах и се забавлявах с анимационния сериал „Scooby-Doo, Where Are You!“, но той може би ще се стори твърде ретро на съвременните хлапета. За сметка на това едно друго сравнително вехто заглавие си струва да се пробва, защото преобладаващо е остаряло добре – „Дяволчетата“ на Ричард Донър. За финал ще спомена и късометражката „Винсънт“ на Тим Бъртън.
Сигурно повечето от нас се страхуват от случващото се в Украйна. И няма по-нормално нещо. В 21 век в европейска държава се води война. Може би не можем да направим много, но можем да сме съпричастни, казва Яна Палагачева, която е автор на този текст.
Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Една секунда, една сирена време?
Какво е нужно да прескочим в новата реалност? Ужасът в очите на изплашено дете достатъчно ли е?
Факт е, че много войни са се водили в съзнателния ни живот и апатията към която и да е от тях е неоправдана. Все ми се иска да вярвам, че фундаментално не сме лоши хора, а имаме много силни защитни рефлекси, които ни карат да се дистанцираме от случващото се някъде там много далече.
Колко близо трябва да е случващото се обаче, за да го вземем наистина присърце? В очите на нашето собствено дете ли трябва да видим този ужас, с нашите собствени уши ли трябва да чуем смразяващия звук на сирени, последван от този на взривове?
Допреди няма и седмица ми се струваше напълно нормално основната тема във Фейсбук да е сексизмът в предаването "Ергенът". Струваше ми се и нормално да водим с часове дискусии на тема колко точно захар е редно да ядат децата ни.
И на майките в Украйна вероятно това им се е струвало нормално допреди седмица. Техните проблеми също са били до съвсем скоро first world*. Докато един луд човек не реши да промени това.
И сега нашата реалност вече също е различна, макар в много по-малък и далеч не толкова ужасяващ мащаб. Вече по форумите не си говорим само за авокадо, а за оказване на първа помощ, превоз на бежанци, събиране на дарения.
Знам, че ситуацията ще се променя в следващите дни. Знам, че ще наизлязат къде платени, къде уплашени хора, които ще апелират за неутралитет, ще споделят противоречиви или направо неверни факти. Ще има и такива, които ще се опитват да изместват фокуса обратно върху "Ергенът", за да не става твърде сериозно и потискащо.
Но аз искам да кажа на тези, които като мен за друго не могат да мислят и се побъркват от това колко са безсилни – не сме. Най-важното, което можем да направим в момента е да не извръщаме поглед и да не позволяваме фокусът да се измести. Общественото мнение е винаги ключов фактор в конфликти. Ако не беше, нямаше да се влагат толкова усилия и финанси за пропаганда.
Информирайте се от адекватни източници, говорете за войната, назовавайте нещата с истинските им имена и бъдете съпричастни.
Защото колкото и да ни се иска да се върнем към ерата на first world problems, това е невъзможно, докато хора на няколкостотин километра от нас се крият в бункери, изоставят домовете си и биват убивани без никой реално да разбира защо.
Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Едно събуждане, едно пряко включване, една снимка на срутен блок, едно разплакано дете. Днес войната е срещу всички нас и апатията ни точно сега би била непростима.
first world problems - букв. "проблеми на Първия свят"; проблемите, които ни се струват много значителни, когато нямаме никакви други проблеми
.png){kind=link}