fbpx

Страхът съществува от зората на човечеството и не са малко творците, които го използват, за да търсят неговите граници. Благой Д. Иванов е един от тях. Първият му роман е „Мазето“, от който читателят го побиват буквално тръпки. Страховити създания населяват и последната му книга „Тринайсет чудовища за Хелоуин“, която излиза тематично в края на октомври. Този път романът е насочен към по-младата аудитория. Освен писател, Благой е и кинокритик и едва ли е изненада, че се дипломира с тема именно за хорърите в киното.

Говорим си с него за здравословната доза ужас във всекидневието и защо толкова обичаме да ни е страх.

Кога усетихте, че страхът е сред темите, които искате да изследвате?

От съвсем малък. Още като дете гледах всякакви филми и най-интересни ми бяха онези, в които вилнееха чудовища и прочее странни същества – от по-невинни заглавия като „Извънземното“ на Стивън Спилбърг“ до зловещи космически слашъри като „Пришълецът“ на Ридли Скот. В тийнейджърските ми години вече беше ясно, че връщане назад няма и че „страшното“ изкуство ще е сред водещите ми вдъхновения и занимания.

В синхрон с Хелоуин излиза романът ви „Тринайсет чудовища за Хелоуин“. Коя аудитория сте решили да „плашите“ този път?

Главният герой в книгата е гарван, който бегло е вдъхновен от „Гарванът“ на Едгар Алън По. Само че в моята книгата нещата далеч не са толкова мрачни, а са по-скоро приключенски. Сюжетът описва организирането на едно парти за Вси светии, на което са поканени различни легендарни страшилища. Те обаче не са наистина страшни, а са по-скоро симпатични и добродушни. Книгата би трябвало да допадне на всяко хлапе над 6–7 години, но подозирам, че ще се хареса и на пораснали читатели.

Смятате ли, че този жанр е подценяван?

Уви, престъпно подценен е. На жанровата литература генерално се гледа скептично и тя постоянно е пренебрегвана от по-елитарната част от човечеството. В крайна сметка обаче една книга или е добра, или не е, а съденето ѝ би следвало да зависи от целите ѝ и от евентуалното постигане на тези цели, а не от нейната жанрова принадлежност. Огромен е списъкът с книги, които са по-скоро жанрови, но превъзхождат в какви ли не аспекти голяма част от прозата, която се води „сериозна“ или „висока“.

Страхът е емоция, която се приема за неприятна, но всъщност именно тя е човешкият рефлекс, който предпазва от опасности. Как възприемате страха и каква е „препоръчителната доза“ страх?

Страхът наистина е жизненоважен инстинкт за оцеляване. Болката също. Именно това е и функцията на хоръра – да създава симулации, при които в контролирана и безопасна среда да изследваме границите на човешката природа... И успоредно с това допълнително да опознаваме тази въпросна природа.

За „Мазето“ казвате, че е провокиран както от лични преживявания, така и от романа „Катастрофа“ на Джеймс Балард. Кое повлия на „Тринайсет чудовища за Хелоуин“?

Основните ми влияния са от автори като Робърт Суиндълс, Роалд Дал и Р. Л. Стайн. Те пишат детски книги, но често темите и историите в произведенията им са всичко друго, но не и „детински“. Смятам, че това е добър начин младите читатели не само допълнително да се зарибяват по четенето, но и да се срещнат с неизбежни житейски концепции по достъпен начин.

Първата ви книга, насочена към по-малките читатели, е „Плюшеното приключение“. Наред е втората и затова питаме с кои книги израснахте?

Аз бях от хлапетата, които не обичаха да четат. Проявих интерес към литературата, покрай любими филми, базирани върху книги. Може би съм бил пети клас, когато станах страстен читател, като редувах Стивън Кинг с Марк Твен и Клифърд Саймък. И все пак, преди всичко наблягах на Кинг.

Доколко са важни книгите от детството? В днешно време нужно ли е родителите да притискат децата да четат? Или да го кажем така: трябва ли да се страхуваме, ако децата не разлистват често книги?

Четенето е критично важно, но в никакъв случай не трябва да караш едно дете да чете насила. Също така не бива и да съдиш строго, ако детето чете нещо, което според теб е пълна глупост. По принцип към хората, но най-вече към децата, трябва да се подхожда диалогично. Не се опитвайте да им нареждате, а да им подсказвате. Давайте им примери със себе си и с ваши любими неща, правете паралели с другите изкуства. 

Предложете им да гледат качествен филм по книга, но с уговорката преди това да прочетете книгата, по която е направен. След това обсъждайте свободно приликите и разликите между двете. Децата имат нужда от някого, на когото да се доверят и с когото могат спокойно да разговарят, а не от някой, който ги плаши и наставлява.

Кажете ни вашите предложения за книги и филми със страшни сюжети, които да споделим с децата около Хелоуин?

В послеслова към „Тринайсет чудовища за Хелоуин“ си позволявам да препоръчам няколко книги, сред които има и заглавия на някои от вече споменатите автори. Например „Стая 13“ на Суиндълс, „Вещиците“ на Дал и „Добре дошли в мъртвата къща“ на Стайн. 

Филми в този стил, които винаги ще препоръчвам за гледане, са „Кошмари преди Коледа“ на Хенри Селик, „Goosebumps: Страховити истории“ на Pоб Летерман и „ПараНорман“ на студио Laika. Като дете много обичах и се забавлявах с анимационния сериал „Scooby-Doo, Where Are You!“, но той може би ще се стори твърде ретро на съвременните хлапета. За сметка на това едно друго сравнително вехто заглавие си струва да се пробва, защото преобладаващо е остаряло добре – „Дяволчетата“ на Ричард Донър. За финал ще спомена и късометражката „Винсънт“ на Тим Бъртън.

Сигурно повечето от нас се страхуват от случващото се в Украйна. И няма по-нормално нещо. В 21 век в европейска държава се води война. Може би не можем да направим много, но можем да сме съпричастни, казва Яна Палагачева, която е автор на този текст.


Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Една секунда, една сирена време?

Какво е нужно да прескочим в новата реалност? Ужасът в очите на изплашено дете достатъчно ли е?

Факт е, че много войни са се водили в съзнателния ни живот и апатията към която и да е от тях е неоправдана. Все ми се иска да вярвам, че фундаментално не сме лоши хора, а имаме много силни защитни рефлекси, които ни карат да се дистанцираме от случващото се някъде там много далече.

Колко близо трябва да е случващото се обаче, за да го вземем наистина присърце? В очите на нашето собствено дете ли трябва да видим този ужас, с нашите собствени уши ли трябва да чуем смразяващия звук на сирени, последван от този на взривове? 

Допреди няма и седмица ми се струваше напълно нормално основната тема във Фейсбук да е сексизмът в предаването "Ергенът". Струваше ми се и нормално да водим с часове дискусии на тема колко точно захар е редно да ядат децата ни. 

И на майките в Украйна вероятно това им се е струвало нормално допреди седмица. Техните проблеми също са били до съвсем скоро first world*. Докато един луд човек не реши да промени това. 

И сега нашата реалност вече също е различна, макар в много по-малък и далеч не толкова ужасяващ мащаб. Вече по форумите не си говорим само за авокадо, а за оказване на първа помощ, превоз на бежанци, събиране на дарения. 

Знам, че ситуацията ще се променя в следващите дни. Знам, че ще наизлязат къде платени, къде уплашени хора, които ще апелират за неутралитет, ще споделят противоречиви или направо неверни факти. Ще има и такива, които ще се опитват да изместват фокуса обратно върху "Ергенът", за да не става твърде сериозно и потискащо.

Но аз искам да кажа на тези, които като мен за друго не могат да мислят и се побъркват от това колко са безсилни – не сме. Най-важното, което можем да направим в момента е да не извръщаме поглед и да не позволяваме фокусът да се измести. Общественото мнение е винаги ключов фактор в конфликти. Ако не беше, нямаше да се влагат толкова усилия и финанси за пропаганда. 

Информирайте се от адекватни източници, говорете за войната, назовавайте нещата с истинските им имена и бъдете съпричастни. 

Защото колкото и да ни се иска да се върнем към ерата на first world problems, това е невъзможно, докато хора на няколкостотин километра от нас се крият в бункери, изоставят домовете си и биват убивани без никой реално да разбира защо. 

Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Едно събуждане, едно пряко включване, една снимка на срутен блок, едно разплакано дете. Днес войната е срещу всички нас и апатията ни точно сега би била непростима. 


first world problems - букв. "проблеми на Първия свят"; проблемите, които ни се струват много значителни, когато нямаме никакви други проблеми

На 24 години бях първата с дете сред приятелите ми и се оказа, че не е много лесно да се справя с началото на родителството без подкрепа, споделя Сара Гароун. Ето какви са нейни съвети към всички родители (без значение от възрастта), които се оказват първите с деца в социалния си кръг.


Винаги съм знаела, че искам да съм майка, и имах мисия: да приключа с раждането на деца до 30 години.

Може и да звучи странно за милениал да си постави такава цел. В днешно време възрастта за майчинство продължава да се покачва и жени като мен започват да мислят за деца някъде около 30-те. Има достатъчно добри причини да почакаш малко със забременяването – кариера, пътувания, социален живот.

За мен просто беше въпрос на личен избор, когато станах на 24 и след като бях омъжена от няколко години, да родя първото си дете. И набързо осъзнах, че съм абсолютно неподготвена за майчинството.

Гледам през мъглата на спомените и вече си спомням първите ми дни като родител с чувство за хумор, но на моменти се чувствах изключително изолирана и пренатоварена. Нямам по-малки братя или сестри, нямам приятели с бебета, нямам почти никакъв опит като детегледачка и синът ми се приземи в живота ми като метеорит от неизвестни. 

Никога не бях сменяла памперс. Нямах идея колко изтощаваща е липсата на сън в първите месеци с новородено. И - чакайте малко - очаква се от мен да кърмя това дете на всеки два часа?! Ама не, никой не ми го каза това.

И макар че беше безспорно трудно да вляза в ролята си на родител, особено когато моите връстници се радваха на живота си след университета, все пак това преживяване дойде с много уроци. 

Ето какво научих за успешното навлизане в майчинството, дори когато никой около вас все още няма деца (без значение на каква възраст сте).

Консултирайте се с експерти

И така, прителите ви не са експерти по биберони и единствените им проблеми със съня са, когато се приберат късно през нощта? Може би е време да се обърнете към някой друг.

Специалисти като педиатъра, консултантите по кърмене и психотерапевтите съществуват, за да помагат на родителите. Така че възползвайте се от тяхната експертиза. Не се притеснявайте да се обадите на лекаря си с притесненията, които имате.

Използвайте детските консултации, за да зададете всички въпроси, на които бездетните ви все още приятели няма как да отговорят. И ако имате възможност, възползвайте се от всякакви услуги като консултации след раждане, курсове за родители и подкрепа за кърмене.

Защо е важно?

По време на първите няколко седмици от живота на сина ми не бях образец за успешна кърмачка. Разранените, кървящи зърна и болезненото уголемяване на гърдите ме караха да мисля дали да не се откажа от кърменето. Само няколко посещения при консултант по кърмене ми помогнаха да стъпя на правилната писта. Приключих с кърменето на сина ми малко преди първия му рожден ден.

Не е задължително това да е съпроводено с много средства. Има и доброволни консултанти по кърмене, както и онлайн групи за подкрепа, които са напълно безплатни.

Възползвайте се от технологиите

В днешно време има всякакви апликации, които могат да улеснят живота на родителите, особено когато не можете да разчитате на приятелите си за съвет. Има приложения за следене на храненето на бебето и основните моменти от развиетието му.

Въпреки това внимавайте за достоверността на информацията и източниците. Ако информацията не идва от експерт, на когото може да се разчита, подминете я и се обадете на педиатъра си.

Избавете се от страха "да не изпуснете нещо"

Няма да ви лъжа: като новоизлюпена майка страхът да не би да пропускам някакви невероятни неща в живота, си беше съвсем реален. Колкото и да обожавах новородения си син, нямаше как да не завиждам поне малко, когато виждах, че приятелите ми се събират за по едно питие. В това време аз седя вкъщи в компанията на подложки за кърмене и крем против хемороиди. 

Тогава не си давах сметка, че изпускането на различни социални активности е съвсем естествена част от живота на родителите. Но и това се преодолява. Стига да съумеете да го споделите и да намерите начин с партньора да си отделите време за социализация.

Докато единият е с приятели, другият гледа детето, или обратното. Или пък поканете приятелите си вкъщи, за да се видите малко, след като бебето заспи. И това е вариант.

Намерете си племето

Това, което промени съществено живота ми като млада майка, беше контактът ми с други майки. Тъй като в съществуващия ми социален кръг почти никой нямаше деца, трябваше да потърся приятели родители някъде другаде.

Оказа се, че има групи на майки, които се организират и срещат от време на време.  И това ми осигури мрежа от други жени, с които можем да сме заедно с парка и да си говорим за медикаменти против колики, секса след появата на бебето или кои са по-добрите пелени.

Може и да ви е малко неудобно в началото, особено след появата на Covid-19, когато е съвсем трудно да се сприятелиш с някого на живо. Въпреки това всякакви контакти, които можете да установите в този период, са здравословни за психическото ви състояние. 

Но това, че инвестирате в нови контакти, не означава, че трябва да зарежете старите. Просто не спирайте да си припомняте какво ви свързва и какво общо имате, защото, макар и в различни житейски ситуации, все още имате основата на доброто ви приятелство. Само му трябва време да си намери път отново.

В заключение

Трудно е за вярване, но 3,5-килограмовото вързопче, което ме направи майка, когато бях на 24, вече е тийнейджър. И другите ми две деца, които се родиха, когато бях на 26 и 28, вече го настигат. 

Сега съм в 30-те си години и съм се концентрирала върху кариерата си. Преподавам в курсове за родители, сред които има майки, които произхождат от предизвикателна среда. Докато ги обучавам, извиквам обратно спомените на своята първоначална неопитност като майка и им помагам да се подготвят за родителството по-добре.

И ако ви е трудно с майчинството в началото, не се притеснявайте. Ползвайте всички налични ресурси, които имате, образовайте се и намерете общност, към която да се присъедините, за да дадете най-доброто от себе си като родител независимо на каква възраст.

Нали знаете приказката, че рано или късно всички се превръщаме в родителите си. Е, авторката на този текст, която предпочита да остане анонимна, има същите опасения за себе си, и то не защото майка ѝ е някакъв ужасен човек, а точно обратното. Може и да звучи странно, но ето какъв е случаят:


Ето каква е истината: обичам майка си.

Ето още една истина: страх ме е, че се превръщам в нея.

Знам, че това звучи жестоко, дори неблагодарно, като се има предвид каква невероятна майка е тя. Разведе се с баща ми, когато с брат ми бяхме на 3 и на 5 години. Той си тръгна и не се върна никога повече, а тя ни отгледа сама. Работеше на три места и никога не позволи да разберем какво значи да си легнеш гладен. Създаваше правила и прощаваше провиненията. Подкрепяше ни и ни подтикваше да се развиваме. 

И за да може да прави всичко това, жертва собствения си живот в името на мен и брат ми. Рядко излизаше, рядко обръщаше внимание на собствените си интереси, рядко намираше къде другаде да се впише, освен в ролята на “самотната майка”. Даде ни всичко и правейки това, така и не създаде основа за себе си и за живота си с пораснали деца със собствени животи. 

Сега аз и брат ми сме възрастни хора със собствени деца. Тя живее за историите и посещениятa от внуците, които се стараем да правим често, а междувременно си намира някакви тихи занимания, за да се държи заета. Няма никакви съществени приятелства или хобита, или дългогодишна мечта, която сега би могла да преследва. И няма никакъв интерес да промени това. Често е сама, чакаща да научи кога ще е следващото посещение или следващата новина за децата. Гледано острани, изглежда адски самотно.

Гледано отблизо, ми се струва, че виждам част от някакво бъдеще, към което съм се насочила. И съм ужасена от този факт. 

Наскоро се разделих с бащата на децата ми. По ред причини той вече не е част от картинката и няма и да бъде. Грижа се за двете си дъщери сама. Всяка тяхна нужда – финансова или емоционална, мен чака. По странен начин всичко това прилича на живота, който майка ми водеше, и то тъкмо около тази възраст, на която съм аз сега.

Което означава, че знам какво коства на една самотна майка всичко, знам количеството кръв, пот и сълзи, необходимо, за да се отгледат две деца и да станат добри хора. Коства ти всичко. И ще дам всичко от себе си. Както майка ми даде всичко за мен и брат ми. Момичетата ми не заслужават по-малко. 

И въпреки това не мога да спра да мисля за живота, който води майка ми в момента, и знам, че не искам такова бъдеще за себе си. Не мога да спра да сравнявам и да се ужасявам от това, че историята се повтаря. Ужасявам се, че ще дам прекалено много и после нищо няма да ми остане. Въпреки че това е живот, който ѝ приляга, и тя е щастлива по този начин. Въпреки че след цял живот борба само и само да си държи главата над водата, сега заслужава да се пусне по течението и да си кара живота, както иска. И въпреки че изглежда привидно доволна.

Знам, че аз не бих била. Знам, че трябва да построя някаква основа за живота, който идва “след” – след като децата пораснат и са заети да градят собствения си живот. Знам, че сега трябва да отделя време да поддържам приятелства за после. Сега трябва да положа усилия да сложа основите на живота, който ще дойде след това. Което означава, че трябва да намеря време и енергия за себе си, за собствените си интереси и за собственото си бъдеще. Време и енергия, които майка ми никога не отне от мен и брат ми. 

Е, как тогава да се примиря с това? Как да дам толкова, колкото даде тя, без да жертвам всичко, което пожертва тя? Как да намеря този деликатен, невъзможен баланс?

Мога да дам колкото даде и тя и да чакам да ми дойде реда в следващото десетилетие. Животът не свършва в края на 40-те, когато децата влязат в университета. (Всъщност знам много истории, които могат да потвърдят, че животът става доста по-интересен точно тогава.)

Но търпението никога не ми е било силна черта. 

В крайна сметка решението за мен може би ще е да спра да търся баланс. Да свикна с мисълта, че запазването на малко от мен за мен самата означава да не се хвърлям изцяло, да не жертвам всичко. Не трябва да жертваш всичко, за да бъдеш майка (дори самотна майка), която успява да отгледа добри хора, която създава правила и прощава провинения, когато подкрепя и побутва децата си към успеха.

И също така да спра малко да се страхувам, че може да свърша като майка ми и вместо това да ѝ отдам дължимото и да я оставя да си живее живота, както си иска. Всъщност тя може да живее точно този живот, за който си е мечтала.

Често си мисля, че животът на майка ми е някакво стечение на обстоятелствата. Историята, която си повтарям, е, че тя не е осъзнала, че като дава толкова много на нас, няма да остане нищо за нея. Но никога не съм я питала дали това е така. Може би всъщност е знаела много добре какво прави. Може би е правила каквото е най-добро за нея, докато прави и най-доброто за нас.

И ако е било така, явно имам доста да уча от нея.

Наскоро ви споделихме историята на една дама лекар, на която ѝ предстои да стане майка за втори път. Нейният супер откровен разказ много ни развълнува.

Сега в Майко Мила отново влиза отново една млада лекарка, на която ѝ предстои да стане майка за първи път. Лина Яди работи в Германия, омъжена е за унгарец и в момента е бременна в 6 месец с първото си дете, както ни разказва самата тя. 

А в текста си ни споделя как се опитва да се настрои към бременността и да забави работното темпо, въпреки че работата ѝ е от онези, чийто ритъм е трудно да пренебрегнеш.


Въпреки че като дете мечтаех да бъда писател, да обиколя света и да стана известна, в един момент и аз, като всяко момиче, поисках да имам дете. Може би има общо с „биологичния часовник“, за който мъжете винаги ни натякват, но в един момент имах огромното желание да стана майка и да отдам живота си на друго човешко същество. 

Казват, че е най-добре да родим като млади, защото тогава все още не осъзнаваме „в какво се забъркваме“ и вземаме решението по-бързо и лесно. Факт е, че от този момент всичко се променя и приоритетите се изместват в друга посока. Така моята любима работа, на която посвещавах дните, нощите, уикендите и празниците си, започна постепенно да минава на заден план. 

Този процес при мен обаче не беше лесен. Борих се до последно, като истинска работохоличка, но малкото същество бавно и методично си проправяше път в живота ми. 

Първо, разбира се, беше тестът за бременност. Направих го набързо, просто за да мога да карам колело на следващия ден. Когато видях двете черти, първата ми реакция беше изненада, след това притеснение (след трите чаши вино на предната вечер и тренировката по аеробика с коремни преси преди два дни), и накрая – много зряло – отричане. Все пак има и фалшиво положителни тестове, така че ще се спотайвам, докато не получа два положителни резултата и кръвен тест. 

Втората ми реакция беше да се осмеля да се зарадвам, след като бременността се потвърди и гинеколожката ми каза, че всичко е наред. Една вечер всички си бяха тръгнали от работа, а аз се промъкнах при ехографа и се изследвах сама. Няколко минути гледах невярващо малката точица в матката ми. Когато след една седмица, когато забелязах туптящото сърчице, получих щастливата си мисъл, като Питър Пан. 

Третата фаза беше белязана от чувството за безсмъртие и мисълта, че мога да постигна всичко. От хормоналните промени получих абсолютно притъпяване на радарите за негативни събития или хора, нищо не можеше да ми наруши спокойствието. Считах, че ще мога да пазя в тайна състоянието си, правейки по осем дежурства на месец, както досега. Какво е това сутрешно гадене? 

Четвърта фаза. Разбрах го няколко сутрини по-късно, когато умувах дали да тръгна за работа, или да изчакам да повърна току-що изпитото си кафе. Това продължи всеки ден, като към кафето бързо бяха прибавени и любимия ми шоколад, както и баница. За моя огромна изненада, когато опитах да потисна глада си и да продължа да работя както обикновено, почти колабирах

Тогава за първи път малкото същество заяви изискванията си и, както каза моя приятелка, започна "да ми дърпа конците". А след поредното, сравнително леко, дежурство имах усещането, че ме е прегазил влак. Затова скоро бях принудена да обявя бременността си и да  спра да се скитам из инфекциозните отделения посред нощите. 

Петата фаза беше страхът. Започнах да се опасявам да не навредя на детето, да няма то заболявания, да не би да стана лоша майка. Към това започнаха и задължителните разкази на приятелки колко е трудно да си родител и как „ще видиш ти“, като му дойде времето. Когато върху мен се стовари и цялата бюрократична бумащина около майчински, данъци, търсене на акушерка, се почувствах „леко безпомощна“. Изглежда и за това трябва висше образование. 

Шеста фаза. Всичко друго в живота ми мина на заден план. Реших да завърша „висшето образование“ поне на теория. Купих си всички възможни учебници и онлайн курсове, разпитах приятели и познати. Подходих като шпионин, който събира информация от всички източници, за да вземе решението си самостоятелно. 

При все че вече се задъхвах при изкачване на стълби и трябваше да лягам поне веднъж на ден по време на работа, направих опит да намаля работното си време и излязох в отпуска по-рано от предвиденото. Когато коремчето ми нарасна придобих повече авторитет сред колегите си и те ме щадяха по всяко време. 

Вече не ме притесняваше фактът, че поставям кариерата си на „пауза“. Все пак да си родител и да работиш си е амбициозна задача. Не загубих любовта си към професията, но просто я поставих на заден план (поне засега). 

Обърнах внимание и на семейството си, а горкият ми мъж, свикнал да се появявам с няколко часа закъснение вечер и всеки втори уикенд да ме няма, най-сетне можеше да вижда жена си. Дори се примири със смяната на настроенията ми, когато от танц от радост в кухнята преминавах към плач, защото продавачът в магазина ме е погледнал накриво по-рано. 

Свикнала съм животът ми да е привидно хаотичен, но всъщност напълно логичен. Обичам да правя много неща едновременно до припадък, което вероятно ще имам възможност да правя. Но най-вече, изпитвам непознато досега щастие и удовлетворение – за първи път от раждането си пия бира с удоволствие. 

Следва продължение... 

Изключително благодарим на тази страхотна жена, която пожела да остане анонимна, за доверието и за споделените мисли. Когато говорим за страховете си, може би става малко по-лесно. Трябва спешно всички да кажем и на нея, и на себе си, че всичко ще се нареди. Прегръщаме я отдалече и ѝ пожелаваме много сили - на нея и на всички други, които имат нужда.


Ще започна с това, че съм майка. Настояща и бъдеща (вече много бременна). Ще кажа после, че съм лекар. Това е една от най-ужасните комбинации на света - майка, която е лекар. Защото докато останалите майки имат някакви нереалистични представи за това какво се случва със здравето на детето им, колебаещи се в диапазона от „нищо му няма“ до „ще му изтече мозъкът през ушите и носа“, когато то пада от люлката на детската площадка, то майката лекар в същата тази ситуация ТРЯБВА да изчисли колко точно си е ударило главата детето, дали ще стана интрацеребрален хематом, дали да го заведе да му направят компютърна томография на главата и после как 24 ч след удара трябва да го следи за всякакви необичайни събития в поведението му.

Между другото, сега се сещам за един „медицински“ случай в известна Facebook майчинска група:
Майка 1 пита дали е нормално 3-месечно бебе да спи по 20 часа на денонощие, да го буди, за да се нахрани, и после пак да заспива. Майки 2, 3, 4 и 5 завиждат неистово за този здрав сън. Майки 6, 7, 8 и 9 обясняват техните деца по колко спят, а аз, като разумна майка лекар, решавам да споделя, че НЕ, никак не е нормално, възможно е да има някаква мозъчна патология и е важно детето да се прегледа и да се направи магнитен резонанс на глава, за да се види аджеба този спящ мозък. Майки от 1 до 100 ме нападнаха грубо и агресивно как съм можела да плаша така горката женичка.

Но вие, майки мили, надявам се, не сте такива и не сте така осъдителни. Затова в този труден за мен момент се обръщам към вас.

Започвам пак. Аз съм майка лекар, бременна по време на световна пандемия от коронавирус. Преди да забременея, почти се присмивах на жените, които забременяват по време на Covid-19, защото този вирус е нов, нищо не знаем за него и може да стане твърде непредвидимо какво точно ще се случи след 1 месец, след 1 година или след 10 години. Плюс че ваксина или лекарства една бременна не може да си позволи, и то в продължение на 9 месеца.

Но случи се и на мен - и аз забременях по време на корона. Дълго време успявах да задържа страховете си от вируса далече от телевизора, далече от Facebook групи, далече от хора, които само за това говорят. До момента с последния месец от бременността (сега), когато ужасно ме е страх.

Страх ме е, че ще се озова в болница, в която няма да има място И ЗА МЕН, бременна, ще се наложи да изкарат бебето от мен, за да могат да спасят клетия ми живот с интубации, лекарства и антибиотици. Няма да видя бебето в първите моменти. То това е възможно и без да съм смъртно болна от Covid-19, стига да се окаже, че съм с PCR+ около раждането - взимат ти детето и ти го дават на изписването. Както обясних, аз съм лекар, мога точно да си представя алгоритъма на работа и реалността на ситуацията. Както и ужасната болнична обстановка.

Това беше за страх номер 1.

А аз имам и страх номер 2.

Той е общ за т.нар. отглеждане на бебе - раждането, първите дни, коликите, неспането, следродилната депресия. Тук фокусът е върху следродилната депресия.

Това ми е второ дете, много добре знам какво е следродилна депресия - хормоналният дисбаланс, умората и промяната в ритъма на живот са неща, от които толкова много ме е страх, че започвам да губя самообладание дори в момента.

Моята следродилна депресия се превърна в предродилна - плача силно, плача неукротимо, плача сама, плача самотно и плача за себе си. Знам какво ме очаква - един човек, изискващ цялото внимание на света, а срещу този човек сега ще се изправи една майка, която няма сили и енергия и иска да се свие в себе си в ембрионална поза и да изчезне в нечия утроба за 9 месеца.

Вместо това, аз ще трябва да съм там и да се справя. Да се справя, докато се обвинявам, че не се радвам на първите усмивки на бебето, защото то цяла нощ не е спало. Да се справя, докато се опитвам да събера моето си съществуване, което се изразява в това да успея да си измия зъбите на сутринта. Да се справя, докато се опитвам да вляза в моето си тяло с новите му недостатъци. Да се справя, докато си мисля, че добрата майка в крайна сметка е майката, която обича своето дете.

И всичко това, ако аз и детето сме живи и здрави, защото лекарят в мене знае, че това е шанс и въпреки постиженията на медицината, перинаталната смъртност е висока.

Бих искала сега рязко да премина на страх номер 3, ако все още има някой, който да ме прочете и да ме подкрепи, защото аз съм бременна и нямам право на повече от 1 чаша вино на ден, което прави нещата още по-непоносими.

Страх номер 3 е свързан с първото ми дете. Най-невероятното дете, което можеше да се падне на мен. Толкова не мога да повярвам колко е добра, умна и красива, че дори веднъж на закуска спонтанно ми каза, че тя не искала да се падне точно при мене, била си избрала друга майка, но просто така се случило и тя случайно паднала при мене като мое бебе.

Та страх ме е, че сега с новото дете малко или много ще трябва да се отдалеча от нея. Да, това ще е процес, който няма да зависи от мен, да, ако внимавам, ще успея да я задържа близо до себе си. Но просто още не знам как, особено в моментите, в които ще искам да спя, а не да си играя с нея.

Умирам от ужас, като си представя как ще трябва да си играя с нея, вместо да поспя за онзи ценен един час, докато и бебето спи. Умирам от ужас как сега ще трябва да внедря един цял нов човешки живот в стройното ежедневие на дъщеря ми и на цялото ми семейство изобщо, което аз така трудно изградих за тези години.

Това е в комбинация с една мисъл, която казаха в серия от „The Crown” - принц Филип каза на кралица Елизабет, че всеки родител си има любимец сред децата и че не е вярно, че родителят обича децата си поравно. Тази мисъл ме стресира по две причини. Замислих се моята майка кого обича повече - мен или сестра ми, и отговорът дойде съвсем логичен и ясен - тя наистина обича едната си дъщеря повече, а после, разбира се, се сетих за моите деца и ужасно, ужасно ми става мъчно, като си представя, че някой може да измести любовта ми към голямата ми дъщеря. И не, не ми се слушат глупости как сърцето на майката било голямо и място имало за всички - ако имаше, щях да обичам и себе си и сега нямаше да се обвинявам толкова много.

Между другото, когато забременях и усетих страховете да нахлуват в иначе умната ми глава, аз взех решение да се лекувам, да се настройвам – започнах да чета специализирана литература, да гледам мотивиращи TED Talks за психосоматика и психопластичност (наистина май само това помага) и дори започнах да посещавам психотерапевт, за да мога да посрещна описаните страхове и околородилната депресия по един достоен и интелигентен начин.

Нищо не постигнах - дори задълбочих мисленето си. А един бременен мозък не трябва да мисли, неслучайно бременните затъпяват драстично за онези 9 месеца.

Опитах и йога. Излишно е да споменавам, че мантрата „вдишай любов, издишай благодарност“ ми служи като иронично мото всеки ден.

Съжалявам, този текст не беше за любов. Този текст не беше писан от любяща майка, която осъзнава чудото на живота. Не бих искала да е така, бих искала да знам как да обърна монетата и да разгледам другата ѝ страна. Бих искала да осъзная как това е моят живот и аз (с моето То и Суперего) насочвам енергията към положителни мисли, а не към тези отрицателните. Как всичко в дадения момент са просто мисли, а не реалност. Или е реалност, която предстои?

Не мога да повярвам, че след всичките тези години аз отново ще трябва да изграждам новия живот… а сякаш нямам желание за това. Нямам желание да живея моя или нечий чужд живот.

Една година откакто живеем в свят, в който няма нищо сигурно. То не че някога е имало, но сега съвсем. Живеем във времена, в които "отворено" и "затворено" влачат след себе си съвсем други смисли, не просто понятие за работно време на някой обект.

С краткия си текст Ина Тонева се опитва да обобщи всичко това.

Ако имате нужда, пишете ни как се чувствате на maikomilabg@gmail.com, защото е все по-важно да си говорим. И да се чуваме.


Вдишвам въздух, а издишвам страх.

И отново... Така или иначе дните ми са преброени – ваксинирах се. Информация и дезинформация се преплитат. Поне не се забърках с наркотици, а се жертвам, един вид – за науката, де.

Някой ден ще съм част от изучаваната статистика в учебниците по имунология или вирусология, или никъде, както и досега. Поредният безименен човек, който се опитва да оцелява и да плува в морето от информация. А дали не е океан?

Вдишвам въздух, а издишвам страх.

Починали, заразени, новозаразени, текуща инфекция, дезинфекция, дистанция, дисциплина... И така цяла година. Всяка сутрин се събуждам и правя кратка проверка за нови бройки, стари бройки и планиране на настоящето.

Още няколко карантини и е Коледа, после още толкова и е Великден. Още някой спестен лев от детски рожден ден. Оказа се, че все пак суетата за някои неща може и да е била в повече.

Четох заглавие, че децата се променяли, защото се страхували да не заразят родителите си. Помислих си – а да не би децата, които преживяват война, да не се страхуват от бомби?

Децата са част от света, и то мислеща такава, те улавят всяка фина вибрация и я трансформират в значеща, превръщат я в техния начин да се справят с промените у мама и татко, промените в училище, промените в приятелствата.

Научиха се да виждат баба и дядо на компютър, а и баба и дядо се научиха. Е, и ние се научихме да си ги гледаме събота и неделя. Знаем вече и какво е онлайн обучение – не е върхът, но има плюсове. Например липсата на... вдишвам въздух и издишвам страх... Да, липсата на страх.

Научихме се да ходим с маски, даже някак ми е притеснително да я сваля. Когато това се промени, колко ще сме променени ние? Дали ще стане тенденция да се возим с маски, дали носовете ни няма да измръзват зимата – някак топлят тези памучни платки, обримчващи лицето ни? А може би не.

Така или иначе чакаме само да умрем – или от вакисна, или ако нямаме ваксина.

Вдишвам въздух и издишвам страх с надеждата да го издишам най-накрая и да остане само CO2.

Най-хубавото на родителството (освен самите деца, разбира се) е фактът, че все някой някога е минал през това, през което минаваш и ти. Или поне през нещо подобно. На това разчита, дамата споделила ни следващите редове и помолила да остане анонимна. Тя търси съвет за проблем, който може би не е толкова съществен, но натоварва съществено цялото ѝ семейство.

Дъщеричката ѝ може да ходи, но отказва да го прави сама. А вече е стигнала възрастта, в която е редно да го прави. Ако сте имали подобна ситуация около вас, или ви хрумва към кого още може да се обърне това семейство за помощ и съвет, пишете ни.


Много се чудих дали да се обърна към вас за съдействие, но вече не виждам какво друго мога да направя, освен да се допитам до опита на други родители. Надявам все някой да се е сблъсквал с нашия, макар и за мнозина „незначителен“, проблем.

Дъщеря ни е на година и осем месеца и все още не иска да ходи сама. Може и го прави от месеци, при това много уверено – без кривене на крака или стъпване на пръсти. Но в момента, в който усети, че аз или баща ѝ я пускаме, изпада в ужас и се вкопчва още по-силно или сяда на земята.

Може да стои права с часове и да си играе, стига да усеща опора – на масата, дивана или нещо друго. Обикаля по тях, като се държи, но няма желание да се пусне. Направи го един ден през ноември, започна да минава по няколко метра и да идва до нас и още на следващия ден отказа да повтори.

Не е имала тежки или травмиращи падания, които да я уплашат... Но трябва да кажа, че не е и пълзяла като бебе. Нямаше никакво желание и започна рано-рано да обикаля с проходилка. И все пак я махнахме още около годинка. Оттогава е все за ръка, а впоследствие за един пръст – за увереност.

Дотук сме посетили невролог, ортопед, очен лекар. И според тях няма причина за притеснение. Но месеците си минават и нищо не се променя. Вече се чувстваме безсилни и тотално обезкуражени.

Дори няма да акцентирам на жестокото напрежението, което се трупа с всеки въпрос на близките или пък родителите по площадките – „ходи ли вече“, „пусна ли се“, „айде, де, кога ще правим прощъпалник“, или на факта, че деца, наполовина на нейния ръст и години, вече уверено изследват света, а тя е вкопчена в нас.

Всички тези очаквания и въпроси – все едно можем да го направим насила или вместо нея, ни карат да се чувстваме като тоталните провали. Аз все още съм по майчинство и след като това е основното ми занимание вече година и осем месеца, какво друго правя, че едно елементарно нещо да не мога да го науча това дете.

Колкото и да се опитваме да сме спокойни и балансирани в един момент пак се поддаваме на емоциите. Трудно е. Надявам се след години да гледаме с насмешка на това, но сега си е изпитание.


Колко точно страшно е да имаш дете? Надали може да се премери с линийка или кантар, но често колкото повече се отлага и мисли, толкова по-страшно става. Споделяме с вас един интересен казус от рубриката на известната журналистка и водеща Мариела Фростръп в The Guardian, в която тя отговаря на различни въпроси, свързани с родителство, семеен живот и деца.

Накратко: млада дама се чуди дали си заслужава да се откаже от хубавия си живот в замяна на това да има дете, при положение че може да се окаже, че това дете всъщност е един ужасен човек.


Казусът

Умирам от страх при мисълта за деца. Не от самото раждане, а от идеята, че евентуално може и да отгледам отвратителни деца

Наближавам 30 години и съм омъжена повече от година за прекрасен, по-голям от мен мъж. Още от мига, в който се срещнахме, започнахме да мечтаем за бъдещото си семейство, но имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-спокойна и щастлива се чувствам в безгрижния си, и все пак егоистичен, живот

Той от друга страна няма търпение да стане баща. А аз всеки ден постоянно и навсякъде чета колко ужасно е да си родител. И как жената губи не само идентичността си, но и тялото, душата и духа си, както и интимността с партньора.

Всички родителски блогове и подкасти тотално ме отказаха от идеята да имам деца. Знам, че звучи ужасно. Какво ако произведем едно абсолютно отвратително същество, каквито всъщност са децата в повечето истории, които чета? Дали това всепоглъщащо дете ще ми отнеме щастливия живот – живот, за който работих здраво? 

Не ме разбирайте погрешно, аз съм адски обичлив човек и детето ми винаги ще бъде на първо място, сигурна съм. И въпреки това се чувствам на кръстопът. Цената ми се струва прекалено висока за нещо, което може да се окаже ужасно.

Съветът

Имате право. Вие сте наскоро омъжена, радваща се на новите удоволствия на семейното съжителство – защо ви е да искате промяна? Действително има излишно много информация за отглеждането на деца и малка част от нея е с цел прослава на родителството. От друга страна – кой би писал в дневника си, че е изкарал един знаменателно приятен ден?

Не мисля да ви убеждавам, че родителството няма да промени живота ви из основи. И ако на мен ми се налагаше да встъпя в него на вашата възраст, някои от промените със сигурност нямаше да посрещна с отворени обятия. Да имаш деца не е пропуск към вечното щастие, нито пък еднопосочен билет за ада. Това е билогична възможност, с която са родени повечето жени, а за малка част от тях в съвременния свят е и въпрос на привилегирован избор. 

Не мислите ли, че сте щастливка, че това изобщо е тема, по която можете да имате колебания, да я обсъждате със съпруга си и да вземете изцяло ваше решение? На много места по света това е доживотна присъда. Пубертет, брак, секс и майчинство, които се въртят отново и отново, докато умреш от изтощение или влезеш в менопауза, за да въздъхнеш най-накрая с облекчение. 

Казвам всичко това, за да ви окуража да продължите с критичното мислене.

Раждането на дете не е нито отговорност, нито очакване за всеки. Вероятно планетата ще има полза, ако решите да кажете “не”, и все по-голям брой жени биха искали да го направят, освен ако не успеем да създадем място в обществото “по мярка” на жените – така че родителите да са подкрепяни адекватно. 

Ако обаче попитате когото и да е с дете, надали ще намерите човек, който съжалява. На родителите може би им се иска да са били по-добре запознати с катаклизмичното въздействие, което наличието на деца би оказало върху животите им, но малцина са тези, които биха искали да поемат по друг път. 

Когато бях в 20-те си години, нямах намерение да имам деца. Всъщност чувствах, че е изключително егоистично да създадеш живот в този жесток свят. Тогава се притеснявахме от аварии в атомните електроцентрали, а и собственото ми детство не бих пожелала никому. 

В началото на 30-те си години станах кръстница на няколко деца и тогава осъзнах, че те всъщност са доста приятна компания, предлагаща свеж поглед за живота, което беше добре дошло като алтернатива на собственото ми изчерпано възприятие за света. Докато вървях към 40-те, елементът на избор остана на заден план и започнах все повече да искам собствено дете. На 40, когато вече бях омъжена, това желание се превърна в отчаяно искане.

Когато се появи първото ми дете Моли, бях готова да посрещна и бебето на Розмари. Вместо това обаче пред мен беше малката ми русалка, мърдаща пръстчета като водорасли, която ми се стори като чудо. Човешкото сърце е мистерия заради способността си да става все по-голямо, а, изглежда – когато говорим за деца – и никога да не остава безразлично.

Любовта към собственото дете рядко е въпрос на избор. И без значение колко досадно може да се окаже то, е много малко вероятно точно вие да сте наясно с недостатъците му. Не ви пожелавам лудата надпревара по зачеване, през която минах аз, нито пък да родите дете в знак на съгласие с желанието на съпруга ви. 

Разбира се, че трябва да вземете решението си като семейство, но бремето на отговорността пада повече върху раменете на майката в повечето двойки (с изключение на някои силно еманципирани). Съветът ми е да отпуснете малко напрежението и да помолите съпруга си да направи същото. Радвайте се на връзката си и се наслаждавайте на тези славни дни в свобода. 

Звучи ми много вероятно да станете родители все някога, но това не означава, че животът ви ще бъде съсипан. Просто ще се промени и тъкмо това, подозирам, прави родителството толкова популярен избор. Каквито и да са убежденията ви сега, ще се променят и изострят или ще се уталожат и изчезнат с годините.

И един последен съвет – спрете да четете бебешки блогове, докато наистина не ви се наложи да търсите съвет от първа ръка!


Децата са малки сладки слънчица, правещи света по-красив, добър и светъл… Бла бла бла. Това е факт и го знаем. Но хайде да поговорим за онези вледеняващо ужасни моменти, в които проговарят с глас като от отвъдното и с отнесен поглед ни съобщават как в стаята присъства човек, умрял преди да се родят, или как са дошли на този свят, след като са умрели и са избрали да се появят точно при нас… И какво ли още не.

Е, започнахме този разговор с един пост във Фейсбук, в който ви питахме точно това: кои са най-вледеняващите кръвта неща, които сте чували от децата си. И така, общо взето, отворихме кутията на Пандора, от която излетяха всякакви страшни (и някои смешни) истории. И понеже вече не сме спали дни наред, ви предлагаме някои от тях, за да не будуваме в ужас само ние. (Запазен е оригиналният правопис на историите.)

Martina Georgieva
След като със синът ми бяхме посетили умиращия ми от рак баща, слизайки по стълбите ми каза: "И тебе те чака това скоро, нали знаеш..." Беше на 6 години.

Maya Gramovska
Дъщеря ми наскоро с най-серизен тон и вид дойде при мен и каза "Мамо вие сега тук сте две майки. Само че ти не виждаш другата." Направо ме побиха тръпки... Попитах я къде е и отговорът беше "Точно зад теб. Има бяла коса и розова тениска."
Някак вътрешно реших, че е майката на мъжа ми, която почина преди години. Чак ми домиля после като помислих, че може да е тя. А и от много малка се заглежда по ъглите в същата стая, усмихва се и сякаш реагира на някого.

Maya Skorokhod
Големият ми син... В детската градина рисуваше черно слънце. Бях подивяла. Гледахме слънцето и му обяснявах, че е жълто. Той каза, че от тук така се вижда, но всъщност то е черно. Рисуваше хората затворени в стъклени планини. Ужасът беше, когато беше на почивка с баба си и дядо си и аз отидох да го взема. "Мамо, беше ми мъчно за теб, но не много. Когато ти не си с мен, до мен е моята друга майка. Тя е същата като теб, но с черна коса." Аз съм руса... Бяхме на квартира, а той на 2,5 годинки и вечер заспиваше с гръб към стената, защото имало леличка, която го гледала и той не можел да заспи. Вече е на 23 години и той още помни тези неща.

Милка Колдамова
Прясно, от вчера. Излязохме с едната дъщеря (10) до кварталния магазин и се прибираме. Аз нещо се заблях и забавих крачка, тя е на две-три крачки пред мен. Стига до една нищо и никаква уличка, спира се, изчаква една кола и пресича. Аз я настигам и тя ме пита - Случвало ли ти се е да живееш един и същи ден два пъти? Аз включвам обяснителния режим за "дежа вю", какво е, що е...И питам на свой ред, откъде й е хрумнало. Ами, аз този ден вече съм го живяла, само че като пресичах, колата ме блъсна и аз умрях...

Iva Jordanova
В много ранна бременност, дъщеря ми на 4г.всяка вечер говореше на бебето и му пожелаваше лека нощ. Едва вечер нищо и аз питам-няма ли да кажеш нещо на бебето? Тя- ами не,защото няма бебе вече. Щях да имам братче....След няколко дни разбрахме че е права,бях направила спонтанен аборт.

Manuela Sheigarovska-Dyankova
Вече съм го разказвала май, но синът ми беше на около 2 и половина когато ми каза, че преди да се роди е бил някъде на високо и от там са му казали да си избере майка и той ме видял в една дълга рокля на цветя и ме избрал. Пак по това време някъде около година твърдеше, че има една баба в неговата стая и постоянно играеше с нея. Питах го дали го е страх и той отговори "Не, тя е много добра, усмихва ми се и ме гали по главата." Като бяхме навън често бързаше да се прибира, защото бабата го чака да си играят.
Дъщеря ми пак на около 2-3, веднъж в просъница ми каза, че преди да дойде при нас е имала мама Сиси и тати Боян, но е била много малко при тях. Но сега щяла да остане с нас много време.

Katya Dikova
Голямата ми дъщеря, на около 2,5-3 години ”Мамо, аз ходих на война!” Не подозирах, че знае тази дума, правя проверка- “ И какво прави , стреля ли, убива ли?” . “ Не бе мамо, давах пушки, вземах пушки” . Прадядо ми е бил оръжейник! Пак тя,отиваме на село, при баба ми, там е минало детството ми, посочва ми едно място в градината и ме пита” Мамо там имаше ли дърво?” Точно там имаше голяма ябълка! “ Там имаше ли люлка?” Дядо ни връзваше люлката там! “ Аз там те видях”... И много , много други моменти, които ме оставяха без думи .

Diana Krinkova
Дъщеря ми на две години, стои на двора на дядо ми, който почина шест дена преди тя да се роди, той почина на термина ми. Та тя стои и вика Дядо!!! Дядо!!! Не беше смразяващо или страшно, беше умилително!!
А тази тема трябва да се издаде на книга!!! Много интересна!!!

Деси Вазова-Андреева
Щерката се разхождаше с две розови кукли под мишница и обясняваше как чете приказки на сестричките си. Това става около седмица преди изобщо да разбера, че съм бременна. След това й обяснявам, че мама има бебе в корема, а тя - Ама аз исках две!
Искаш две, ама няма, казах й.
След седмица съм на преглед и разбираме, че са близнаци! А в 12 г.с се видяха, че са момичета..... Еми, какво да кажа.....

Momchil Stepanov
Малката беше навършила наскоро 3. И една вечер взе да крещи "Баба Льона е на телясата, Баба Льона е на телясата!" Нейната прабаба Льони беше починала преди около година. Първоначално изстинах... После се зачудих какво става. Накрая се осмелих да погледна. Оказа се, че съм забравил барбарона на терасата. 

Деси Г.
1-2 месеца след като приятелят ми почина, гледах племенницата ми вкъщи(тогава беше на около годинка и половина). Постоянно гледаше в един от ъглите на стаята и се смееше, все едно има някой и й прави смешки. Даже я местех от мястото й, но пак си гледаше там. Мисля, че щях да припадна... 

Деница Добрева- Евлогиева
Голямата дъщеря, беше на 2г тогава:
Мамо, дядото!- посочвайки празен стол в детската стая.

Мариана Мамарова
Мамо много ще ми е мъчно когато те блъсне камион и умреш.

Румяна Дамянова
Живеем в къща от вторият етаж има тераса, която гледа в хола. Синът ми на около 3-4 тогава седи до парапета и говори. Питам го какво казва, че не го чувам, той продължава. Отидох и го погледнах и виждам как гледа надолу към хола и говори с някого: А ти как се казваш? (повтори името, но не го помня) Аз: Маме с кого говориш? Той: с момиченцето!!! Аз: Кое момиченце маме? Той: е долу, не я ли виждаш и започна да и маха и да вика Здравееееей!. Аз: Къде е това момиченце мами? Той: Долу бе мамо, седнала е на шкафа. Имало е случаи в които ми е казвал, че на тавана има батковци, които там си живеят! Майка ми почина, когато бях бременна в 8 месец. Той ми каза, че баба го е гушкала и му казала: Хайде моето момче, време е да отидеш при мама и тате и той се бил събудил при нас.

Izabela Karaslavova-izi
Моето дете, момченце, когато беше 3 год (проговори на 2,5г) започна да говори за братчетата си близначета. Това се случваше много често:" Като се родят моите братчета близначета .. Когато имам братчета близначета ще ги нося на рамене. ... Моите братчета близначе...., Моите братчета близначе......" Не спираше..
Порасна голям и продължи да говори, и прави планове за тях. Каза, когато се родят, че първото родено ще се казва Джейсън, а второто-Клеа́нтин.
...
Стана на 11,5 год .....и се разболя от левкимия. Изкарахме една година в болницата. Не спираше да говори за тях. Все го питах за какво близначета говори. Че аз не съм първа младост... Освен да си осиновим.А той отговори: "Ще отидем на лекар. Ще са инвитро. И ТИ ще ми ги родиш!"
Загубихме го 3 м. преди да навърши 13 год.(12.10.2017)
Тръгнахме по лекари... Дълга история... В България не успяхме, но в чужбина, в Кипър от първия път забременях с близнаци момченца, които вече са на 5 месеца. 
Разбира се, че без да мислим имена ние ги нарекохме Джейсън и Клеа́нтин. Няма как да се казват иначе. Болката е огромна. Не може да им се радва...
И въпреки всичко НЕ вярвам, че има "нещо". Бил някъде, гледал отгоре...и тем подобни човешки успокоения, в които аз не вярвам. Като го няма при мен...все тая какво има и какво няма.

Кремена Гюнджиева
За щастие още нямам такива преживявания с моите деца,но помня как тъкмо бях разбрала,че съм бременна и само аз и мъжа ми знаехме,защото не бяхме ходили на преглед. Отиваме на обяд с едно приятелско семейство и момченцето им на 3 г ме попита"Кога ще се роди бебето?????".С мъжа ми направо бяхме потресени.Майка му вика какво бебе бе мамо,не се говори така ,а аз само му казах ноември.

Ivailo Ivanov
На 3 години, малкият ми син каза в един асансьор, че бил фен на Ботев Пловдив. Оставих го да се вози сам.

Владиславовна Екатерина
Приспивам вечер Ивайло, тогава на 3 години: - Мамо, може ли тази вечер да ми прочетеш приказка?
Аз: - Разбира се, Ивайло, аз всяка вечер ти чета?!
Ивайло: - Да, но тази вечер е за последно.

Unique Varna
Завивам дъщеря ми с одеяло изплетено от баба ми която почина доста преди тя да се роди. И дребната промърморва-одеало от баба. От коя баба маме? От баба Аниии. Кръщелното име на баба е било Анка, после сменено след осиновяване. Знаехме го аз и майка ми.

Nia Koeva
Беше на 4-5 години моята дъщеря и лежах с нея в болница, защото беше с пневмония. Както си седяхме изведнъж ми каза "Мамо, аз никога няма да порасна." Направо се смразих. Да е жива и здрава, другия месец прави 13.

Viliyana Velikova
Идилична вечер, поредна прегръдка преди лягане: “Знам, че обичаме да си казваме “Лека нощ”, но днес ще ни се наложи да си кажем “Сбогом”...”

Tsvetelina Teneva
моето дете (на около 3 тогава) ми каза, че не ме е избирало за майка, искало е при друга майка, но без да иска е паднало при мен

Ralitsa Radulova
Дъщеря ми като беше малка веднъж ми каза, че е била на някаква розова планета. Питайки я какво има там, тя каза: "много деца, играят си и чакат майките и бащите си да ги извикат".

Теодора Николова
В нощта в която съпруга ми почина, синът ми цяла нощ бълнува, вика го на сън... почти шест месеца казваше, че баща му е с него. Разказваше ми неща, които само със съпруга ми знаехме или сме преживели. Тези случки ги знаехме само ние двамата, не са коменирани пред никой. Започнахме да ходим на психолог- аз и двете ми деца. И честно казано много ни помогнаха. Може да ме помислите за луда, но в минутите в които, съпруга ми е " брал душа" беше дошъл да се сбогува с нас. Няма да описвам какво усетих в този номент, но вече знаех, че е мъртъв! Няколко часа след това полицията ми съобщи. Чаках ги на входната врата с надеждата да ми съобщят нещо друго, но усещането ми се потвърди!

Anastasia Dimitrova
Тъкмо бях родила дъщеря ми,и синът на 3,8 се затича,откъсна 1 цвете и ме каза,,майка ти ми каза да те поздравя за бебето и да ти дам това, ,.Аз онемях....Майка ми почина много години преди да се роди той.И какво ??Така друг видя ли?Да, дядо ти...Какво ти каза?Ами всеки ден да уча по някоя дума на чужд език....Дядо ми ,лека му пръст,знаеше 5 езика и наистина повтаряше ,че всеки ден трябва да учиш поне 1 дума,да решиш поне 1 задача…

Simona Vladimirova
Преди около година лягам да приспивам тогава на 3г и 7-8м. Дъщеря си. Спомням си че беше февруари началото... та лягаме и се започва "мамо, когато живеех с майката на Васил Левски, (тук решавам че в градината учат нещо за Левски ходи с преден набор и нали е февруари) имахме куче което се казваше (вече не помня името знам че го проверихме беше старобългарско име) (това беше момента в които взехме да се гледаме), та продължава разказа накратко, че на някаква поляна някакъв чичко с мустаци и елек я е застрелял. (тогава била момче)

Maria Mihaylova
Веднъж синът ми (тогава на 4 години) разказа на баща си какво точно е сънувал и какво точно е видял в съня си. Мъжът ми с никой не беше споделял съня си. И двамата стояхме като гръмнати, защото мъжът ми потвърди всичко.

Maria Eremieva
Моят син между две и три имаше “приятел”, когото наричаше Йоцо Каликанов. Аз лично това име чух за пръв път от него. Описваше го като дребен и стар човек. Накрая някъде около 3 спря да го споменава и като го попитах, какво е станало с Йоцо, каза че някаква скала паднала и го убила. Повече не го е споменавал.

Maria Myparade
Съвместен сън, спя кърмейки. Сънувам кошмар, че майка ми умира, събуждам се, обляна в сълзи. Малката, буквално все още на гърда, все още спейки, хлипа и повтаря "ба-ба, ба-ба".
Всички сме живи-здрави, де!

Zhivka Gospodinova
"Мамо, в двора на детската има зъби на дете. Скрил съм ги на едно дърво" .... брррр
После се оказа челюст на куче

Христина Хаджийска
Един ден, взимайки детето си от ясла, излезнаха сестрите и ми честитяха бременността. Синът ми им бил казал, че ще си има сестричка.
Гледах учудено и отрекох, да съм бременна! ...та аз и цикъл още нямах, защото продължавах да кърмя.
След месец и нещо се появи една неописуема болка в гърдите ми, вечер докато кърмих, общо неразположение, прилошаваше ми... Направих си тест и излезе положителен. Преглед при АГ, ала-бала... Бременна в 12 г.с. След още някоя друга седмица се разбра, че именно момиче чакаме! Тогава го питах, от къде е знаел, че имам в корема бебе, а той ми отговори, че ТЯ му била казала. Естествено, синът ни избра името на дъщеря ни. Разликата им е 2 години и 7 месеца.

Dany Kovach
Имам близнаци, той е аутист. Та тръгват на детска градина (3,6г.), първи ден, влизаме в двора и щерката започва :Мамо, ние с брат ми те гледахме от горе и чакахме да пораснеш. И започва да ми разказа какво съм правила аз в детската градина (същата, и аз съм била в нея). Аз гледам като [гръмната]
... И тук идва следното : ти за брат ми не се притеснявай, той си избра да се роди такъв, за да имам аз деца…

Albena T. Shanova
Големият ми син на 4 г ми казва един ден със спокоен тон"Мамо аз знаех,че ще си много добра майка,преди да дойда тук те видях и те избрах " .
Другият смразяващ момент е 2 дни преди да почине мъжът ми,прибирайки се с малкият му брат и него от разходка от нищото започна да ме пита кога аз и баща му ще станем звезди,без грам притеснение.

Пламена Александрова
Моето на 3 г., без никога да сме говорили на такава тема, каза "Аз бях голяма, после умрях на улицата, беше голяма драма, и после дойдох при теб”.

Dobi Kosta
Синът ми, тогава на 3г: " Мамо, на терасата има лоша бабичка"..и това всяка вечер, докато след 1г не продадохме апартамента

Christine Drynda
Синът ми беше на 2,5 - 3г когато разказа,че когато бил голям и плувал в морето спасил едно дете от удавяне. Това лято много се страхуваше да влиза във водата.

С. Ф.
Дъщеря ми на 2 г. постоянно ни казваше и показваше къде в коридора има един стар мъж с шапка и очила. По то време живеехме в една много стара къща.
Много често разказва истории за пра, пра дядо си които само мъжа ми ги знае. Или че предишния си живот е била осиновена на 3,5г е.

Десислава Димитрова
Малко преди да навърши 3 години ми разказа как се е родила.
Плувала в едно голямо море, но тръгнала да потъва, тогава се отворила една врата и се появила много ярка светлина. Взели я едни много добри чичовци и лели, изкъпали я хубаво, стоплили я и я донесли на мама ...
Тя е родена секцио и действително е била изкуствено затопляна.
Отскоро говори за "сенки", които редовно трябва да плашим вечер, за да може да заспи. Те ѝ казвали "събуди се, Калина" , "падни", "удари се" . Постоянно си говори с някого и на няколко пъти истински ме е плашила ...

Galina Ivanova
дъщеря ми беше на около година и 3-4 когато сменяйки й памперса започна да следи нещо зад гърба ми и да се подсмихва. наляво-надясно се движеще главата й. Когато я попитах на кого се смее и какво гледа тя отговори “Гого е ей там,мамо” къде там питам аз и отговаря “ей там в ъгъла”. А Гого е брат ми който почина когато беше на 10м... имам още няколко такива истории

Svetlana Gencheva-Mandil
Аз съм атеист-материалист. Знам, че всичко има някакво обяснение. И въпреки това в един момент започнах да се съмнявам в здравия си разум. Синът ми беше на 5, когато баща му почина (катастрофа - мастно мозъчна емболия). Почина на 15 октомври, рождения му ден беше на 1. ноември. В къщи не говорихме за катастрофи, операции, смърт, но през нощта на Арахангел Михаил детето се събуди с писъци. Сънувал, че при него са тати, "но на главата си имаше много къса коса, не като него" и с него е бил "чичко готвач, който искал да го заколи. "Знам, че е чичко готвач, защото имаше дълга престилка с много кръв и носеше голям нож. Но тати хвана ръката му и каза да ме остави, защото съм много малък" "После вече ги нямаше и аз се събудих”.

Iva Kondoff Lindeberg
3-годишният ми син преди броени дни ми изръси, че щял да нареже мен и баща си и котката на малки парченца, защото е наказан 
сигурно още изцепки ще има в бъдеще

Mira Sekira
"Мамо, като умреш, ти ще ми станеш бебе."
Имаше предвид, че ще се преродя като негово бебе. Не знам от къде е чул тази философия за преражданията. Аз не съм му говорила такива неща, а баща му е християнин и не вярва в прераждания. Баба му и дядо му са атеисти.

Denitsa Georgieva
Аз и 2-годишната ми тогава дъщеря сме в спалнята. Навън е тъмно и я приготвям за лягане. Изведнъж както стои седнала на леглото, започва да маха и да се усмихва към вратата. Обръщам се и виждам, че вратата е затворена и няма никой. Питам я на кого маха и тя ми казва: "Не виждаш ли? Виж, че се усмихва!". Усещам, че и на мен май ще ми трябва памперс и пак поглеждам, но там все така няма никой. Тя още по-ентусиазирано маха щастливо и се смее: "Усмихва ми се, усмихва ми се! Здравей, здравей!". Аз, вече почти вцепенена от ужас, почвам да мисля план за бягство, след като явно, че през вратата не е вариант. В един момент малката се изхлузи от леглото, дотътри се до вратата и ми показа миниатюрен стикер с усмихнато човече, което била залепила там, без аз да разбера.


cross