Неделните сутрини у дома си имат ритуал – пия кафе в кухнята с баба, мама и кучето. Кучето, разбира се, не пие кафе, но участва активно в слушането. А разговорът този път се върти около еврото.
казва баба ми с подозрение и бърка кафето си с такава решимост, сякаш ще променя курса на еврото с лъжичка. „Първо едно към десет, после десет към сто… и накрая едно към нищо. Парите изчезват, момче!“.
Първо ми се прииска да ѝ кажа, че едно към десет и десет към сто математически е все едно и също, но си замълчах. Баба ми е от онова поколение, което е минало през всяка една финансова буря, която България е успяла да сътвори. Помни как е купувала хляб за 15 стотинки. Помни и как за няколко месеца цената му е станала колкото пенсията. Помни опашки, купони, деноминации и спестявания, които се изпаряват за една нощ. И дори как с баща ми са купували хладилник с чувал банкноти, които не струват нищо след седмица. За нея нова валута значи нова несигурност. И още по-лошо – нова аритметика.
„Аз вече на банкомата не вярвам, сега и в евро ще ме смятат. Ще ми дават пенсията в цифри, дето не знам дали са много или малко“, добавя тя и въздъхва тежко сякаш еврото лично ѝ е изяло детските спестовни книжки.
мама вече е включила новините, защото според нея там е истината, макар и често да не ѝ харесва. Тя, като всяка представителка на поколението, родено през 60-те, е израснала с лева и Прехода. За нея валутната смяна не е страшна, а просто подозрителна.
„Не че съм против, ама знам ги тия истории. Ще минем на евро и баничката ще стане 2,50, ама в евро. Ама няма да е по-голяма баничка. Същата, само с нова цена. И няма кой да ти обясни защо“.
Мама е от поколението на оцелелите. Тя брои стотинките, гледа офертите в „Кауфланд“ и има сложна система за пресмятане точно колко дни ѝ остават до пенсия. Няма нищо против еврото по принцип. Против е да не ѝ обяснят какво точно ще се случи. Против е усещането, че някой ще използва объркването, за да я „минат“ със закръглена цена, неясно ресто или с нова банка, в която „всичко ще се случва по европейски“.
Моето поколение – децата на Прехода, живели в годините на валутния борд – вече не брои пари, а гледа екрани. Имам приложения, в които си държа бюджета, следя курса на валутите и акциите в реално време и си плащам наема с едно плъзване на екрана.
На мен еврото ще ми спести усилия, няма да добави нови. Няма вече да ми удържат до 4% при всяка трансакция от PayPal. Ще ми отпаднат няколко банки по веригата, през които сега минават парите ми, само за да ми удържат по нещо. Ще имам една валута за тук и за там. А и ми е по-удобно да сравнявам цените тук и във Валенсия, в Пловдив и в Берлин.
Но разбира се, не всичко е толкова просто. И аз се притеснявам, но не от самото евро, а от това как ще бъде въведено. Дали ще има достатъчно контрол. Дали цените няма да се „преосмислят“ изведнъж. Дали хората, които нямат смартфони и онлайн банкиране, ще се справят. Дали баба ми ще може да разбере колко пари ѝ остават, без да трябва да ползва калкулатор с големи бутони и внуче в „режим на помощ“.
Проблемът е липсата на доверие, която сме трупали с години. Проблемът е усещането, че всеки път, когато „нещо ново“ идва, се налага да сме нащрек. Да проверяваме три пъти. Да чукаме на дърво и да се въртим по посока на часовниковата стрелка. Да броим ресто със съмнение. Да питаме настървено: „Ама това с ДДС ли е, или без?“
Ако искаме еврото да влезе в живота ни гладко, няма нужда от фанфари. Нужни са разговори. Като тези в нашата кухня. По телефона, в телевизора, на село и в града. Да кажем на баба, че пенсията ще си остане същата. Да обясним на мама, че цените ще са налични и в двете валути, докато свикне. Да си напомним, че не е валутата онази, която прави живота труден или лек, а начинът, по който я въвеждаме и ползваме.
Още не сме свършили, скрол надолу
Така върви всяка промяна. И ако за страха и съмнение ще се наложи да се заредим с търпение, приемането, или нормалността, идва почти неусетно. Един ден просто осъзнаваш, че си платил с евро, върнали са ти точно ресто в евроцентове (или евростотинки, както ти е по-удобно да ги наричаш), а баба ти вече брои новите монети с характерната си сръчност, с която навремето отваряше бурканите със зимнина.
За баба ми не е важно дали ще ѝ преведат 1100 лева или 562 евро, а дали с тях ще може да си купи същите неща. За майка ми е важно дали няма да изгуби нещо по пътя. А за мен дали ще живея в страна, която е част от сърцето на Европа, но не само на хартия.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Светла Любомирова ни разкрива част от страховете си и извода, че всичко в крайна сметка е наред.
Винаги съм искала да бъда майка с поне две деца. За щастие, Господ ми даде две деца. Те вече са на 20 години и 18 години, но никога няма да забравя момента, в който щастието се сбъдна. Когато искаш дете, се притесняваш (много) – дали всичко ми е наред, дали ще мога да забременея, дали детето ще е добре и още куп други майчински страхове, та чак до днес.
Първия път не забременях веднага, чакахме около 6 месеца.
Не съм ходила на лекар, защото естествено си мислех, ето сега ще ми кажат нещо ужасно и няма да мога да го понеса. Имам много точен женски календар и един ден просто закъснение. Още вечерта си направих тест, най-дългите 2 минути в живота ми и най-хубавите чертички в живота ми.
Мъжът ми още не се беше прибрал, исках веднага да му кажа, но знаех че това не е новина за по телефона. Чаках го да се прибере, още щом влезе вместо „Добър вечер“ му казах „Бременна съм“. Шок и щастие се изписаха на лицето му и той ме попита сигурна ли си?
Втория път вече бях спокойна и щастлива. Имах едно дете, исках второ и знаех, че е въпрос на време. Тук, улисана покрай грижите за малкия ми син и системното ми недоспиване, нищо не следях – нито дни, нито календари.
Една сутрин отворих хладилника и ме лъхна тежка миризма. Веднага си помислих „Офф, кой пак е зарязал нещо.“ По-късно си дадох сметка, че съм бременна и хладилникът си е наред, но в този период обонянието е по-изострено.
Тук е Яна Младенова, която продължава да е бременна и има да ни каже нещо: „Наред е да не се чувстваш съвсем наред“. Особено ако си бременна. Ето защо.
Тогава разбрах колко дълги са всъщност три минути. Пристъпвах от крак на крак и с нервно треперещи пръсти отворих капачето, за да видя, че е отрицателен. Най-щастливото „не“ в живота ми дотогава.
За последен път си направих тест за бременност преди 8 месеца, а сегашната ми роля на шамандура с грамаден корем може да ви подскаже резултата. Трите минути бяха също толкова непоносимо дълги, но двете чертички, които се появиха след това, предизвикаха друг тип вълнение.
Историите, подобни на тази, са повече, отколкото мога да преброя. Те варират откъм възраст, раса, социален статус, но във всички тях има една константа – емоциите.
Новината за предстояща бременност може да предизвика цял спектър от различни чувства.
Може да е нежелана, резултат от неинформираност, невнимание или лош късмет.
Възможно е да е плод на нежелан сексуален контакт.
Има и редица случаи, в които, макар и копняна и чакана, да е патологична и износването на току-що зародилия се живот да бъде трудно, прекарано на легло, или да бъде толкова рисково за здравето на майката, че да се наложи бременността да бъде прекъсната…
Възможно е. Тук обаче не става дума за тези бременности.
Тези редове ще бъдат за онези, другите, желаните бременности, които преминават без особени усложнения. Онези, по време на които другите казват „О, ама ти много леко караш!“. И така уверено го казват, че на бременната ѝ става неудобно да се оплаче.
Да. Прави са. Носи здрав юнак в себе си. Той се развива и расте като по учебник. Върви с голяма глава, но с лекаря се шегуват, че в такъв случай ще е умник. През смях му мерят бедрената кост, ръчичките и разни други работи.
Не е повръщала повече от веднъж–два пъти. От 7-а до 15-а гестационна седмица ѝ се гадеше, но с подходящото количество солети всичко се размина.
Няма киселини, запек, световъртеж, главоболие. Веднъж ѝ потече кръв от носа, но с една окървавена салфетка забрави за това. Няма високо кръвно, краката ѝ не отичат и успява да тренира, да се разхожда, да работи.
Почти не ѝ се появиха и стрии, коремът ѝ не се нацепи, в гръб почти не ѝ личи, че е бременна, а гърдите ѝ леко се уголемиха. Продължи да прави секс, да му се наслаждава и да стига до оргазми.
През това време из многословните форуми всички „мами“ не спестяваха оплакванията си, подкрепени с достатъчно снимков материал – обриви, разширени вени и потъмнели зърна се кокорят заплашително от екрана. Отново осъзнава каква късметлийка e. Нали?
Защо тогава стои свита в единия ъгъл на стаята и в дълбочината на самата себе си? Защо ѝ се струва, че не се справя? Че емоциите я натискат твърде много? Че е уплашена, макар и да не знае точно защо? Че е сама…
И толкова ѝ се иска някой да ѝ каже:
„Наред е да не се чувстваш съвсем наред.“
„Наред е да се разплакваш около 3728 пъти по-лесно и да не можеш да обясниш защо.“
„Наред е психологическите и емоционални промени да са също толкова важни, колкото и физическите.“
Подобни реплики могат да са именно променящият фактор за психическото здраве на една бременна жена.
Някои стават особено чувствителни към вариращите нива на хормоните. С напредването на бременността пък започват да се появяват тревоги, свързани с това дали всичко необходимо за бебето е готово, или страх от предстоящото раждане.
Независимо какъв е случаят една бременна може да премине за три секунди от несигурност и страх за бъдещото раждане и отглеждане на детето през бурен ентусиазъм, докато накрая не пусне някоя и друга сълза по неясен повод.
И макар на тези състояния да не се обръща толкова внимание, колкото на кървенето, крампите и нивото на глюкозата, то те не трябва да бъдат пренебрегвани и омаловажавани. Обяснението им е напълно научно обосновано, а не е единствено плод на лудналото въображение на някоя бременна.
Изследвания сочат връзката между нивата на прогестерона и понижаването на серотонина. Серотонинът е невротрансмитер, който има влияние върху емоциите. Ниските му нива пращат на мозъка сигнали за умора, нервност, страх, които бременната не може да (си) обясни логично. Няма обаче по-разстройващо нещо за нея от това точно в този момент да ѝ кажат „Е, за какво пък ревеш сега, нали всичко е наред?“
Тя вероятно ще започне сама да се съмнява в себе си, да се обвинява, че се чувства зле, да си мисли, че проблемът е в нея, че е твърде емоционална, твърде разглезена, твърде много има нужда от разбиране.
Започва да се чувства виновна, че дори смее да се чувства зле от болките в кръста и чувството за самота на фона на това, че малкото бебе е вече килограм и петстотин, мърда като атлет на Олимпиадата в Токио и не дава дори и знак, че нещо може да не е наред. Що за наглост, нали? Я по-добре да се стегне и да спре да драматизира…
Ако сценарият се развие по този начин, тя вероятно „ще се стегне“, сигурно ще преглътне гадното усещане на тревога и безпомощност, което я е обзело, и ще продължи да работи, ще спретне една вечеря или ще вземе да свърши нещо из къщи, като например да замете проблема под черджето.
Макар и промените в емоциите поначало да са напълно нормални, в някои случаи те могат да са признак и на депресия. Тя е особено трудна за диагностициране при бременни жени, тъй като симптомите ѝ често биват причислени към онези, характерни за самата бременност:
И дори и да не е толкова лесно диагностицирана, ако бъде поставена като медицинска диагноза, на депресията вероятно ще се обърне повече внимание. Сигурно ще бъде взета почти толкова сериозно, колкото крампите и отоците на краката. Почти.
Но нека да не стигаме дотам – нито в тази статия, нито в реалността.
Понякога е достатъчно да прекъснем това емоционално влакче на ужасите още в началото, за да не се разбие, преди да достигне до финалната права. Достатъчно е с малко емпатия да скочим в стегнатите до болка обувки на една бременна жена.
А когато видим какво е положението там, лесно ще можем разчетем онези моменти, когато стига само да кажем „Напълно наред е да не се чувстваш наред!“
От една година болница в Калифорния използва умен начин, с който да успокои някои от малките пациенти по пътя им към операционната зала.
Вместо да бъдат вкарани за операция с болнична количка, децата в Doctors Medical Center в Модесто управляват малки автомобили.
Те могат да изберат черен Mercedes или розов Volkswagen Beetle. А ако не умеят да карат сами колите, те могат да бъдат управлявани и от възрастен с дистанционно.
Мерцедесът е купен от болницата миналата година, а наскоро служител и семейството му са дарили на лечебното заведение и розовия Фолксваген.
Колите са се оказали изключително успешен начин за облекчаването на тревогите на децата, казват от болницата. "Когато разберат, че могат да отидат в операционната зала, карайки малка готина кола, очите им светват и в повечето случаи страховете им се намаляват", споделя говорителката на болницата Криста Дийнс. "По-добре се чувстват и родителите, когато видят децата си по-спокойни."
Болницата решава да използва колите, след като една от сестрите започва да изследва как може да помогне на малките си пациенти да преодолеят стреса от операцията. Пробвайки различни техники, тя установява, че използването на коли-играчки е изненадващо добро решение.
„За едно дете моментът, в който го отделяш от родителите му, за да го отведеш в операционната, може да бъде ужасно травматизиращ, добавя Дийнс. "А колите наистина помагат на децата".
Тук може да гледате видео с пациентка, която "дава газ" към операционната със завидно настроение.
Този текст трябваше да бъде забавен и смешен, но зави по друга улица и стана малко мрачен, но за сметка на това е поучителен - и ако стигне поне до още един човек, който носи същия товар, ще е облекчение.
Когато бях млада девойка, основното ми занимание беше да уча, да работя и да чета дълбоко философски книги със сложни и многопластови герои. По това време гледах да имам достатъчно пари, за да ида на кино, и си мислех, че най-трудното нещо на този свят е да накараш света да те приеме и да те разбере.
Размишлявах върху екзистенциални въпроси като трудността да преодолееш страховете си, да изкачиш стълбицата на успеха, да намериш сродната си душа, да съхраните любовта помежду си и да остареете заедно, за да умрете през един месец, защото не можете да живеете един без друг.
Ако тогава някой ми беше казал, че най-трудното нещо на планетата е да намериш сандала на 3-годишното си дете, а после да седиш и да гледаш втренчено, докато той се опитва да си го обуе, щях да се смея половин час със смеха на младите и глупавите, които понятие си нямат от житейски проблеми.
Но нека ви разкажа малко повече за себе си. В края на краищата, какво по-хубаво от това на някого да му дадат възможност да говори за себе си.
Но не защото закъсняват, а защото са невротични типове. Бързат да си обуят панталоните без да гледат дали не са с петна от кисело мляко, навличат различни чорапи и търчат към вратата несресани, докато майка им вика зад тях „Елииииии, среши се, бе, маме, главата ти е като гнездо на орли“, а аз само махвам с ръка и тряскам вратата след себе си, за да установя след 20 минути, на път за работа, че съм си забравила ключовете и парите. Защото, освен невротична, съм и изключително разсеяна.
Разсеяността ми достига такива висини, че редовно забравям имената на хората около мен, включително и това на майка ми, рождените им дати, откъде ги познавам и защо не ги харесвам.
Забравям какво съм правила вчера, забравям за хора, срещи… забравям всичко, което ви се струва невероятно да забравите.
Веднъж се запознах с една дама, която протегна ръка и каза „Здравейте, казвам се Десислава“. Аз от своя страна бях забравила как се казвам и в паниката си просто повторих това, което чух: „Здравейте, и аз се казвам Десислава“.
„Ха, казваме се по един и същ начин, това е чудесно!“ възкликна Десислава. „Не, не се казваме по един и същи начин“, ѝ отговорих притеснено аз.
Десислава не остана с много добро впечатление за мен, но то това е нормалното впечатление, което оставям.
Забързаността и разсеяността ми не датират от младежките ми години, а от далеч по-рано. Още в детската градина, когато майка ми е идвала да ме вземе, аз съм се явявала пред нея с един чорап, по гащи и яке и съм казвала „Хайде, готова съм“, а зад мен се е появявал митичното ми другарче Мартин с думите „Другарко, майко на Елисавета, аз тука ѝ събрах другия чорап, едни гащи, панталоните и ви ги нося да ѝ ги сложите“.
Мартин, уви не го помня. Явно и той като Спайдърмен ще остане загадка за народа, на който служи. Майка ми обаче го помни и твърди и досега, че ако Мартин не си е падал по мен, редовно съм щяла да ходя гола през зимата или поне никой е нямало да знае къде съм си свалила чорапогащника и дали случайно не е във фризера с граха или в бюрото на директорката на детската градина.
Всичко това изглежда забавно, докато нямаш деца - патологичното ми състояние дори ми е придавало на моменти безпомощен и романтичен вид, но всичко това сериозно се промени, когато родих.
Давам си сметка, че преди децата съм живяла живот, който е бил на границата на възможностите ми, но не съм го знаела.
Да помним задълженията си, адреса и какво имаме в чантата за всеки друг е най-лесното нещо, а за мен – огромно усилие. Когато прибавите детето в картинката, нещата се усложняват неимоверно.
Изведнъж се оказа, че това дете не идва ПРОСТО ЕЙ ТАКА на този свят, за да го обичаш и прегръщаш. То идва с тонове малки неща, които те обозначават като майка – хранене на някакви интервали, хигиена, разходки, хиляди малки дрешки, съобразени с времето, играчки и образователни занимания.
Много бързо разбрах, че няма да се справя. И си казах „майната му“. Да, точно така си казах.
Казах си „Майната му, Елисавета, дай да видим какво можеш да правиш без да се побъркаш“ .
С храненето се справих, с къпането и обличането - също, а и мъжът ми беше великолепен в тези години.
Ни мокра кърпа, ни шише с вода – нищо. Бях сложила 10 памперса в количката и толкоз. Пиехме от чешмата, миехме се на чешмата. За всичко останало имах пари.
Отървах се от количката в първия възможен момент, защото ми пречеше да бързам и така се осъдих да нося деца на раменете си. Заради това си докарах дископатия, но пък - малко хаотично - съм на път да я излекувам.
Не мога да започна да изброявам колко неща съм забравила да занеса в детската градина, колко пантофи не съм предоставяла навреме, докато учителките ме гледат гневно „Босо ли да ходи детето?“
Колко детски блузи съм губила по площадки, колко пъти съм тичала след чуждо дете, мислейки си, че е моето. Колко пъти съм викала след моето „Маргаритаа… ох, не беше така, Магдаленааа“ и хората са ме гледали като гръмнати.
Та за училище трябва да има пастели, бои, четки, чорапогащник за концерт, медицински картон, носни кърпи, вилица, пари, пропуск за училище, карта за транспорт…
Отстрани изглеждах просто поредната лоша майка и вероятно е така. Но, уверявам ви, състоянието ми е истинско мъчение. Физическо. Всяка сутрин паник атаки да не забравя нещо. Правя списъци, които губя или ако не ги изгубя, то съм забравила да напиша половината важни неща в тях. Въображението ми рисува картини как слагам чорапогащник на детето в чантата за концерта, а после се оказва, че… нищо не съм сложила.
А после дойде второто дете, а след него - и третото. И всеки път раждах като за пръв път, защото НИЩО не помнех. Това, разбира се, се случи през период от десет години, но, уверявам ви, аз не съм се подобрила. С възрастта всичко става далеч по-трудно.
Много шеги съм отнесла на свой гръб, много караници и много страдание съм изстрадала нощем, когато сълзите текат, а ти си казваш, че няма по-ужасна и немощна жена на планетата от теб. А на другия ден трябва да станеш и да бъдеш работеща жена, майка, любима и приятелка, докато се проваляш на всяка крачка заради това проклятие.
Хора, които вечно бързат, всичко забравят, не могат да стоят на едно място, не могат да общуват кой знае колко добре с хора и мислите им скачат болезнено напред- назад, докато общуват с малкото хора, навити да участват в това мъчение.
Направих няколко реномирани теста на някакви медицински институти. Оказа се, че без усилие достигам най-горната граница на нещо, наречено Attention Deficit Disorder – състояние, в което човекът, клетият човек, подложен на това ужасно мъчение, е вечно нервен, вечно забързан, неспособен да се концентрира, да запомня, да слуша по начина, по който го правят другите хора и … да чака на опашка.
Навсякъде ме съветваха веднага да се обърна към личния си лекар, за да ме изпрати при специалист, което ме разсмиваше много. Но все пак това бяха сайтове от други държави - и пишещите в тях си нямаха понятие, че тук ADD не съществува.
Това беше важно откритие за мен.
и започнах да правя неща, за да избегна трудностите в живота си, които допълнително се увеличаваха от натрупаната безмерна умора. Когато ме попитат как се справям с три деца, откровено казвам, че не се справям. Но поне вече знам, че имам проблем и се опитвам да изградя система срещу него, която в доста случаи е ефективна.
Понякога ми е ужасно мъчно, че не помня живота си – влюбванията, щастието, нощите на веселие, децата като малки, първите ми успехи, провалите.
А още по-мъчно ми става, когато дойде хубав момент, а аз не мога да му се насладя, защото нещо в мен постоянно ме дърпа в друга посока, все бързам, все тичам напред към нещо, което едва ли съществува.
Та, не излезе много весел текст. Но е искрен и се надявам да помогне на някого.
В заключение искам да кажа, че винаги благородно съм завиждала на всички майки, които имат сресани деца със сложни фризури и панделки. Деца, на които чантите им са безупречни, книгите от списъка за лятото – прочетени, носните кърпи – в джоба на якето, а паричките – в малко, специално портмоне.
Завиждам им, защото внасят ред и спокойствие в живота на детето си, а моите деца живеят във вечна несигурност дали ще имат химикалка утре или не. Но животът не е справедлив, а това е най-важният урок, който трябва да научат.
Ето, родили сте, всичко е наред. Защо тогава сте тревожна постоянно? Защо ви е страх от десетки дребни неща през цялото време? Едвам заспивате и сърчицето ви все е на топка. Помните ли безоблачните дни, в които, преди да дадете живот – най-прекрасното същество на света, бяхте един по-различен човек – спокоен, безгрижен, спящ непробудно и най-вече – смел и безстрашен.
Аз помня.
Дойдеше ли уикендът или отпуска, уважаемата ви списвачка беше някъде по света и у нас – скачаща от скали, претрепваща се с колело по горска пътека. Възкачена върху гондола пищях щастливо, докато гондолата прави 820-градусово превъртане. Седях на перваза на прозореца, клатех си краката навън, с едната ръка пушех по две цигари, а с другата надигах чашата с джин и тоник.
Помня онзи случай, когато се бяхме качили 8 човека в раздрънкана лада и пилехме гуми по един третокласен път. Или пък онзи, в който голи и пияни търчахме из снега. Някой падна от бор, но кой беше така и не се разбра.
Бях нормална млада жена, която обича рисковете, блазни се от идеята да кара водни ски и да скача с парашут. Внезапно дойде заветната бременност и
които за броени месеци от безстрашен воин на безразсъдството и безгрижността, ме превърнаха в спаружена от паника лелка, която всеки момент очаква апокалипсиса с апарат за кръвно на едната ръка и противогаз срещу внезапна вражеска атака в другата.
Докато бях бременна, си бях казала, че няма да чета нищо по форуми, книги и интернет, за да не си създавам излишни главоболия. Така избутах блажено и безмозъчно 9 месеца, докато един ден, седмица преди раждането, мотаейки се из площад Славейков, не отворих случайна книга за бебета на произволна страница и първото и последно, което видях, беше информация за "Синдрома на внезапната смърт". Фактът, че подобен синдром се проявява веднъж на един милион случая нямаше значение. Това беше началото на края.
От деня, в който родих, всяка нощ заспивах в страх, будех се в тревога, изтръпнала и изпотена по 430 пъти на нощ, ослушвах се като заек в тръстика дали бебето диша и си казвах панически
Скачах, надвесвах се над кошарата и започвах да обследвам клетото дете. Ръчках я, долепях ухо до носа ѝ, плюнчех пръст и го слагах до устата, гъделичках я по петата. Накрая щом мръднеше или проплакваше, получавах микро инсулт от облекчение и с треперещи крака се пльосвах в леглото. След 11 минути, обаче отново се ококорвах и всичко се повтаряше.
Бях изчислила и обмислила, че този адски коварен синдром може да се прояви във всеки един момент и бях постоянно нащрек. За беда, дъщеря ми адски много се зазяпваше, докато се возеше в количката. Блееше в дзен нирвана, която само артилерийски залп можеше да наруши, та затова на няколко пъти гражданите на София виждаха една истерясала особа, която тресе нещастното си дете с две ръце, плаче и крещи "ДИШАШ ЛИ?"
Третият месец от раждането отмина и аз се поуспокоих. Вече не се притеснявах толкова, че нощем ще се случи нещо. Обаче, идеята, че някой може да спре да диша в общ, световен план, остана и се прехвърли върху бащата. Той, горкият, спеше много спокойно и тихо и всяка божа нощ аз ставах, изправях се в средата на спалнята и го питах:
Без да се буди, той пускаше механичен отговор, който не помнеше на сутринта "Дишам, жив съм, легни си" и аз си лягах. (Не ме питайте защо се изправях. Вероятно, за да съм готова, когато не ми отговори да започна да тичам в кръг).
Това беше началото. Нещата станаха стотици и скоро излязоха извън контрол. Някой постоянно се задушаваше, показваше симптоми на Алцхаймер на 4-годишна възраст, получаваше слънчев удар, падаше в басейни фатално, изгубваше се в тълпата и го извозваха с бус до Саудитска Арабия, където го продаваха на пазар за бели роби. Да не говорим за всички, които със сигурност умираха от натравяне, салмонела, лаймска болест, неправилно пресичане, неправилно паркиране и неправилно седене в кресло пред телевизора.Хормонален косопад след бременност? Нормално е, казвате.
Нормално, но замисляли ли сте КАКВО ДРУГО БИ МОГЛО ДА БЪДЕ? Аз бях прехвърлила в главата си списък с въображаеми болести, дълъг колкото телефонния указател. По това време по телевизионния канал Холмарк вървяха трагични истории за здрави, прави жени, които тичат по 40 километра на пътеката във фитнеса, имат страхотна кариера и внезапно започват да се потят, после вече не могат да изкачат стъпалата, а накрая се озовават с кислородна маска в болницата, мигайки два пъти за "да" и един път за "не". "Ето", казвах си аз с трещящо сърце и мокро чело
и мислено започвах да пиша предсмъртни писма и да се чудя откъде ще намеря морфин за облекчение на последните си часове в агония.
Получих страх от високо, от тясно, от дълго и от диагонално. Зад всеки ъгъл дебнеше Фреди Крюгер. Под всяко легло масов убиец. Всички страшни филми, които бях гледала, изплуваха с изумителна точност, с каквато нито една лекция по търговско право не беше изплувала в съзнанието ми, колкото и пъти да я бях чела.
Една особено истерична нощ реших да отида до тоалетната и когато излязох видях в тъмния коридор силуета на малко момиче по нощница, което стои неподвижно в тъмнината с наведена глава. Врата изскърца, усетих повей, тя вдигна ръце към мен... Благодарение на всички японски филми, които бях гледала с участието на десетки малки момиченца, изпълзяващи от кладенци, вани, иззад врати, под легла и от килери, започнах така да пищя, че дъщеря ми (защото ние всички знаем, че това беше дъщеря ми) се уплаши жестоко и на свой ред започна да пищи като заклана.
Баща ѝ скочи в пълна паника, викайки "КОЙ ИДВА, КЪДЕ Е ??!!" и след много писъци и панаири, сълзи, извинения и валериан, си легнахме по креватите.
Тресях се като желе, ако някой вдигне повече от 60 километра в час, плачех от страх и срам, постоянно се сбогувах с близките си мислено и всеки отворен прозорец беше сигурна смърт за този, който се приближи на по-малко от 4 метра от него. През повечето време гледах да се държа нормално и да не притеснявам хората, но страхът си беше в мен – скрит и мъчителен.
Ако ме попитат коя е най-великата битка, която съм спечелила със себе си, това е битката да оставя децата да правят каквото искат, да скачат в морето, да пътуват сами в рейса, да обикалят, изследвайки света, без да им кажа дума, докато мълчаливо треперя от ужас дали са добре. Лека-полека започна да ми минава, но не мога да кажа, че съм се оправила съвсем.
Понякога се сещам за купчината коварни болести, които ме дебнат и сърцето ми притреперва като гледам как децата се люлеят с все сила в парка. По-миналата година се престраших и скочих от три метрова скала. След 2 часа туткане и след всеобщи подигравки, но все пак скочих. На шейсет години ще съм като чисто нова.
Та, това е положението. Ако усетите ирацинални страхове след раждане, уведомете партньора си за неконтролируемото си състояние, избягвайте филмите на ужасите и се опитвайте да не прехвърляте притесненията си върху децата. Ако ви е много тежко, потърсете помощ, а не се самоизмъчвайте. Нещата се подобряват с времето, слава Богу.
