fbpx

Когато разбрахме за ужаса Могилино, всички плакахме и се клехме, че това повече никога не бива да се случва. Години по-късно журналистката Кейт Блюет, създала филма "Изоставените деца", показващ нечовешките условия, в които живееха децата в дома, се върна с новия си филм "Скритите деца на България", за да ни каже, че нищо не сме направили.

Междувременно три правозащитни организации в сферата на уврежданията заведоха безпрецедентна съдебна процедура срещу Европейската комисия, която е отказала да спре финансирането от Европейския съюз за изграждането на малки домове за деца с увреждания.

Защо България отново е във фокуса на общественото внимание в цяла Европа като страна, която е напълно неспособна да реализира истинска реформа, въпреки демонстрираната политическа и обществена воля? Помолихме Надежда Цекулова, журналистка с дългогодишен опит в отразяването на теми от сферата на здравеопазването, човешките права и социалната политика, да се опита да обобщи защо отново сме в изходна позиция с една от най-важните социални промени, която вече трябваше да е факт.


Когато Елисавета (Елисавета Белобрадова, бел. ред.) ми предложи да напиша този текст, помолих я да ми формулира какво е основното послание, което търсим с него. „Защо стана така и какво точно стана“, беше отговорът. 

Всъщност, да. 

Базираната в САЩ международна организация за правата на хората с увреждания DRI и журналистката от BBC Кейт Блюет представиха на международна сцена резултатите от реформата в грижите за деца у нас. Вероятно сега, когато очите на Европа отново са вперени в българската система за формална грижа, е подходящо отново да разкажем какво точно се случи с процеса на извеждане на деца от институциите, и защо на финала му нещата не изглеждат такива, каквито ни се искаше да вярваме, че са. 

Данните сочат, че през 2018 г. над 10 000 деца са живели извън родните си семейства. Най-много (близо 4900) са настанените при близки и роднини. Около 2900 са в Център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ), като половината от тях са с увреждания. Над 2200 са в приемни семейства, около 650 са в институции (домове от стария тип) и около 400 са осиновени.  

Фокусът на вниманието пада върху тези около 3600, които живеят институционализирано – тоест се отглеждат в някакъв вид „дом“, бил той голям или малък.

Така наречената „деинституционализация“ стартира през 2010 г. след силен международен натиск, с разработването на НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ „ВИЗИЯ ЗА ДЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯТА НА ДЕЦАТА В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ и план за действие към нея. Двата документа отчитат сериозните недостатъци на институционалната грижа, хвърлят вината за нея на 40-те години комунизъм и начертават път за извеждане на децата от домовете и осигуряването на грижа в среда, близка до семейната. Към онзи момент в трите вида институции (Дом за медико-социални грижи, Дом за деца, лишени от родителска грижа и Дом за деца с умствена изостаналост и физически увреждания) живеят над 7500 деца. Философията на започващата реформа стъпва на няколко фундамента: 

  • семейството е най-добрата среда за развитие на детето; когато не може да остане в биологичното си семейство, запазването на връзката с него е от изключителна важност, а алтернативните грижи трябва да са възможно най-близки до семейните;
  • за всяко дете трябва да има индивидуална оценка и индивидуален подход, в зависимост от конкретния случай;
  • социалното включване е от първостепенна важност (тоест, детето да се среща с хора, да ходи на училище, да посещава кино, концерти, да слуша музика, да има приятели).

Запомнете ги тези фундаменти, защото те са белег, че от ден едно на реформата както отговорните институции, така и всички ние, уж заинтересованото и наблюдаващо процеса общество, сме знаели прекрасно какви са проблемите и какъв е правилният подход за решаването им. 

Така през изминалите 9 години страната ни – с различен темп, но завидна упоритост – започва да изгражда новите социални услуги. Важно е да знаете, че ако под „услуга“ вие си представяте нещо, което се прави за подпомагане на нуждаещия се човек/дете в естествената му, семейна среда, то държавата нарича по този начин също домовете за деца и възрастни, както и центровете за настаняване, защитените жилища и прочие, обобщени като „услуги от резидентен тип“. По дефиниция това са услуги в общността с възможност за настаняване – тоест, детето хем е настанено в нещо, което не е точно семейство, хем все пак води живот, близък до семейния, и си общува с околния свят. 

Още през 2012 г. обаче ангажираните с правата на децата организации алармират, че декларираните добри намерения не водят до търсените резултати. Появяват се поредица от доклади, становища и писма, които, ако ми позволите отклонение от литературната чистота, плясват на масата крилатата фраза на Виктор Черномирдин „Хотели как лучше, а получилось как всегда.“ Организациите предупреждават, че:

първо, не се създават услуги, които да подкрепят биологичните семейства да отглеждат своите деца в риск (без значение дали рискът е от бедност, поради увреждане или друг фактор);

второ, не се настаняват достатъчно деца в приемна грижа и не се полагат достатъчно усилия за развитие на приемната грижа;

и трето, не се създават специфични компетенции и не се търсят възможности за развитие на персонала на създаващите се резидентни услуги, което крие риск да ги превърне в по-малки копия на съществуващите домове. 

През 2015 г. се провежда първият национален протест на хората с увреждания и техните семейства. Миролюба Бенатова, тогава работеща за Нова телевизия, прави филма „Заложници на децата си“. Той дава много ясен и недвусмислен отговор на въпроса защо специално децата с увреждания често не остават в семейството. И той е – защото ако останат, семейството престава да съществува. Става ясно, че на практика все още почти не съществуват услуги, подпомагащи семейството и човека с увреждане, за да продължат нормалния си живот в общността. А доколкото ги има, те са крайно недостатъчни и много, много далеч от заявения в началото на процеса на деинституционализация стремеж за индивидуална оценка на нуждите. Филмът предизвиква бурна обществена реакция.

В същата година, след неколкократно удължаване на сроковете, приключват три проекта, в рамките на които държавата „деинституционализира“ деца. В края ѝ е отчетено, че институциите за деца са наполовина спрямо броя им през 2010-а. Броят на децата във формална грижа обаче (тоест извън семействата им) се е увеличил от малко над 7000 на малко над 8000. Отчетено е също, че децата с увреждания са изведени от институциите. На практика обаче те са настанени в новопостроените Центрове за настаняване от семеен тип, обгрижвани от същия персонал, а често – в по-малка къщичка в двора на стария „дом“. Сигналите за насилие и нехуманно отношение, които дава неправителственият сектор, не получават никаква устойчива реакция. 

Така, прескачайки с големи крачки през годините, стигаме до 2018 г. Тя започва със скандал в ЦНСТ за деца и младежи с увреждания в Габрово, станал известен като дом „Хризантема“. Любителско видео, показващо насилие от страна на персонала към настанените в дома, обикаля медиите и води до уволнения и подмяна на екипа. Седем месеца по-късно обаче прокуратурата приключва разследването на случая с констатацията, че няма доказателства за насилие над деца. Междувременно под прозорците на отговорните институции тече безпрецедентният няколкомесечен протест на семействата на деца и хора с увреждания, защото услуги и подпомагане за тях все още няма, отглеждането на дете със специални нужди у дома е предизвикателство за цялото семейство, а след като това дете стане възрастен, предизвикателството се превръща в унищожителна агония. 

Докладите на наблюдаващите организации продължават да сочат, че децата в резидентните услуги живеят в изолация, без рехабилитация и медицинско проследяване, без шанс за интеграция с външния свят, най-често и без образование, но пък във висок риск да станат жертва на насилие или дори да загубят живота си при неизяснени обстоятелства, без никой в последствие да се поинтересува от този факт.

И стигаме до 2019-а. Годината, в която хиляди излязоха на протест срещу Националната стратегия за детето, без да са я чели. В която депутат поиска неправителственият сектор да бъде отстранен от предоставянето на социални услуги, без ни най-малко да е наясно какво може да предложи държавата в замяна; пък и без да го интересува.  Годината, в която Европейската комисия беше дадена на съд, заради това, че години наред е давала пари за строеж на „центрове“, без да провери какво се случва с хората в тях. Годината, в която една американска организация и една английска журналистка дойдоха, за да ни посочат с пръст здрави деца, настанени сред тежко увредени и оставени без никакъв контакт със средата им и биологичното семейство; болни деца, лишени от медицинско наблюдение и каквато и да било терапия; измъчени възпитателки, обгрижващи сами по 10-12 деца и младежи с увреждания без обучение, без подкрепа от специалисти и срещу минимална заплата. И да ни кажат „Това ли са ви новите услуги? Ами, провалили сте се.“ 

А по пътя към този провал са изхарчени най-малко 260 млн. евро финансиране от ЕС и Световната банка. 

Обидно и болезнено е да признаем, че през цялото време сме знаели какво точно става. Наличието и на позитивни примери не е повод за гордост, нито е достатъчно за отмиване на срама и гузната съвест, защото изоставените, забравените, „складираните“ (по израза на Кейт Блюет) все още се измерват в хиляди. 

А защо стана така: вероятно, защото всички ние, като общество, създало съответстващите на възможностите и представите му институции – толкова си можем.

Въпреки че Националната стратегия за детето (2019 – 2030 г.) бе оттеглена от социалното министерство по разпореждане на премиера Бойко Борисов, а на социалния министър е възложено (лично от Борисов) "сутрин като стане, обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма", притесненията около документа продължават. За да отговорим отново на неоправданите страхове, че Стратегията е в ущърб на родителите, семейството и децата, потърсихме мнение от Йорданка Бекирска от адвокатска кантора "Бекирска и партньори" - специалист по семейно право и изпълнителен директор на фондация „Български адвокати за правата на човека".

Законодателството не успява да се развива със същия интензитет, с който се развива животът, поради което динамиката трябва да се наваксва всеки ден. Това налага необходимостта от дългосрочни политики, в които се залагат посоките и визиите.

На първо място държа да изясня, че Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите.

Всички други тълкувания и манипулативни заблуди, са ПОГРЕШНИ.

Стандартът е, че родителите имат гарантирано право и отговорност да отгледат собствените си деца, а държавата има задължение да им оказва помощ при осъществяване на тяхната отговорност и да ги подпомага при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават.

Напълно погрешно е схващането, че децата принадлежат на някого – родители или държава. Детето е самостоятелен индивид и ние родителите следва да знаем, че имаме задължението да не нарушаваме правата на нашите деца.

Децата имат гарантирани, защитени и утвърдени лични права, развити в множество и различни посоки. Те имат право да живеят, да растат, да учат, да се развиват, да бъде чуто тяхното мнение по въпросите, които ги касаят. Да не биват насилвани – физически, психически, емоционално и сексуално, да не бъдат унизявани, да не бъдат тормозени. Имат правото да развият пълния си потенциал.

Децата имат право на семеен живот и имат право да бъдат поравно с двамата си родители и това право им е гарантирано от всички международни актове, които България е ратифицирала. Държавата е поела ангажимент пред международните институции като ООН, Европейския съюз, Съвета на Европа да съхранява тези права. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България международните актове са дори и с приоритет пред националното ни законодателство.

По всяко едно от правата на детето държавата ни има да върви път напред, в който да подобрява и развива гаранциите за съхраняването на най-добрия интерес на детето, който винаги е с първостепенно съображение.

Що е най-добър интерес ни дава пространен отговор Общият коментар № 14 към Конвенцията за правата на детето, отчасти инкорпориран в дефиницията по българския Закон за закрила на детето (§ 5 от Допълнителните разпоредби).

Стратегията за детето (2019-2030) – трета поредна от 2000 г. насам, стъпва на анализите от резултатите от предходните стратегически документи. Тя не е закон и няма задължителна сила – единствено определя посоката на развитие.

Новостите са:

  1. Пълна забрана на телесното наказание върху деца

Твърде често децата стават жертва на агресивно поведение от страна на възрастните – родители, учители, близки. Телесното наказание е физическо насилие. То накърнява достойнството на детето и създава враждебна, принизяваща, унизителна и обидна среда. Дори и един шамар не следва да бъде допуснат като вмешателство в личните права на детето. С това се слага край на досегашното разбиране, че боят изгражда личността на детето.

Възпитаването на страхопочитение и страх от физическо наказание всъщност възпитава агресията и единственият механизъм, който се активира, е усещането у детето, че физическият превес е от основно значение.

2. Мултидисциплинарен подход при работа по случай на дете

Понастоящем този тип подход между действията на институциите не е в сила, което пречи на ефективността на работата. Заради липсата на централизация, по един и същи случай на дете институциите работят самоцелно и не координират действията си с другите държавни структури, които също са ангажирани със случая на същото дете.

Когато се открие един случай, всички компетентни институции следва да подпомагат ефективния процес по решаването му до нивото на собствената си компетентност, като поддържат връзка помежду си. Работещите в системата на здравеопазването, образованието, социалните услуги и в системата за закрила на детето, както и полицията, а когато се налага – прокуратурата и правосъдната система, трябва да бъдат в постоянна връзка помежду си за всяко дете и родител. Както и да координират своите усилия на всеки етап от управлението на случая в своята система.

3. Детско правосъдие

Осъществяване на цялостна реформа в областта на правосъдието за деца и създаване на система за детско правосъдие, ориентирана към правата на децата. Понастоящем в България няма специализирани детски съдилища, нито дори специализирани детски съдебни състави.

Един от дефицитите, с които се сблъсквам в ежедневната си адвокатска практика, е липсата на специално обучени съдии и представители на институциите, които да са запознати с правата на детето, да разбират в дълбочина и да умеят да прилагат стандартите за най-добър интерес на детето.

В момента едни и същи съдии разглеждат дела за деца и дела за неизплатени трудови възнаграждения например. В Софийския районен съд има специализирана колегия.

Правото на детето да бъде чуто – тоест да бъдат изслушвани децата и да бъде взето предвид тяхното мнение в случаите, когато се засяга техния интерес, е от основна важност за спазването на най-добрия интерес на децата. Това касае всички деца, които влизат в контакт с правосъдните системи като жертви, свидетели и предполагаеми нарушители; или когато по други причини е необходима съдебна намеса.

Например, при дела за родителски права, при дела за извършено насилие върху дете, при дела за престъпление по отношение на дете, както и в случаите на криминално проявление на детето.

3.1. Ратифициране на Трети факултативен протокол към Конвенцията на ООН – въвежда възможност при всяко нарушение на правата на детето да можем да търсим отговорност на държавата пред международен правораздавателен орган. Държавата е отговорна и е поела ангажимента да гарантира на децата спазването на техните права. В момента няма международен орган, към когото да се обърнем, в случай че държавата е нарушила правата ни по подобие на Съда в Страсбург.

4. Въвеждане на патронажна грижа за всички деца от 0 – 3 години

Това е възможност за подпомагане на първите самостоятелни грижи за детето, които следва да се полагат в домашната среда. Това не е новост – преди 2000 г. са съществували подобни услуги. Идеята отново е да се подкрепи майчинството и семейството и да се предотврати изоставянето на деца.

Страховете на родителите са неоправдани и няма текст в Стратегията, който дори да може да бъде тълкуван в ущърб на родителите, семейството и децата. Защо се насочи гневът към Норвегия нямам представа, но предполагам, че това е в резултат на медийното влияние и разследванията конкретно за Норвегия, както и измислените демони - гей двойки, на които ще се дават децата.

Социалната политика в западните общества е много силна и добре организирана (и не само в Норвегия). Родителите се страхуват от възможността децата им да бъдат изведени от семействата им поради „незначителни“ причини – кариес, шамар, мръсни дрехи и т.н.

Няма такъв вариант за България, подобни причини не са основания и в нито една друга държава. ДОРИ И ДЕЙСТВАЩОТО БЪЛГАРСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ПРЕДВИЖДА ИЗВЕЖДАНЕТО НА ДЕЦА ОТ СЕМЕЙНАТА СРЕДА ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ НА ДЕТЕ В РИСК.

Развитието на приемната грижа е изключително важно за децата, които нямат биологични родители или са били изоставени от тях. Приемната грижа е най-близкото до семейната среда и настаняване на деца при приемни родители е най-щадящото за тях.

2000 деца са били настанени в приемни семейства, като другата алтернатива за тях е била да са в институции. Неоправдани са страховете, че това ще стане масова практика. Няма такива текстове, няма подобни планове – пълна манипулация на изкуствено създадените страхове на хората. Пак припомням Стратегията цели точно обратното и да се чете като Дяволът Евангелието е напълно неприемливо и недопустимо!!!

Бих искала да кажа на притеснените родители, че всички текстове в Стратегията целят съхраняване на семейството и неговата цялост.

Децата се отглеждат от родителите и това е тяхно задължение. Те осигуряват най-доброто за своето дете, а държавата може да ги подпомага в случай на необходимост. Ако има неясни текстове, те нека да бъдат прецизирани, за да не създават възможност за погрешно тълкуване и масова психоза.

Отчитам за пореден път грешката на държавните органи, че твърде късно проговориха и отново не успяха да обяснят на гражданите каква е необходимостта и ползите за тях от приемането на политиките, които са визирани в Стратегията.

За втора поредна година ставаме свидетели на един и същ сценарий и, въпреки че не знам за кого точно е изгодата от него, виждам политически кукловоди и имам усещането, че наблюдаваме социален експеримент...


Още:

След текстовете си Аз съм майка-интроверт и не ме е срам от това, Децата не заслужават "етикети" - спестете им ги! и Защо се обаждате, като не е ваша работа, Надежда Илчева отново е тук - този път по темата за шамарите вкъщи.


Ако сте родени между 70-те и 90-те години, със сигурност помните репликата "Ще ти плесна един шамар, да знам поне за какво ревеш", изречена с тежък назидателен тон и чувство за превъзходство.

В “златната ера” на “шамарената фабрика“ (представях си я като поточна линия, върху която минаваха деца, а механични ръце им пляскаха шамари) тази възпитателна реплика имаше за цел да “успокои” ревящото дете. Или по-скоро да го накара да млъкне.

Заклинателната фраза се употребяваше не само в семейството, но и на улицата, в детските градини и училищата. Оставям настрана колко често се прибягваше физически до шамарения метод на възпитание, но репликата “ще те напердаша/набия, ако…” имаше завиден успех.

За жалост нашите родители, баби и дядовци не са чели много детска психология (да, онези дебели книги, в които пише, че детето е чувствителна човешка единица и силовите методи не са най-доброто средство за възпитание).

Сега ще кажете "Никой не е умрял от един шамар". Е, не е, ама това си е вид насилие. Има редица изследвания, според които децата помнят невербалните закани повече от физическите. Да крещиш/посягаш на дете не е проява на зрялост, а на безсилие!

Така се ражда наранено его, повишена чувствителност, поражда се агресия, желание за доминиране над другите (“ще им го върна, като порасна”).

Замислете се колко хора от това поколение имате в обкръжението си, които използват заплахи за физическа саморазправа или прибягват до последната?

"Абе, тоя/тая май не са яли достатъчно бой навремето...”; “Плѐсни му/ѝ един, да си знае мястото." и т.н.

Най-много ме вбесява репликата "Е, аз колко шамари съм изял/а навремето, пък нищо ми няма, стана човек от мен!" Какъв точно човек е станал, щом толерираш такъв вид поведение или най-малкото не го намираш за нередно?!

Умението за решаване на конфликти няма как да се придобие с викане, заплахи и шамари. Всяка форма на насилие, било то вербално или физическо, е всъщност проява на дебилизъм и нечовечност.

И не, няма да засягам прословутата Стратегия за детето, дето повечето хора дори не си направиха труда да прочетат, но се уплашиха, че даже я заклеймиха.

Животът често не е черно-бял, но насилието е. Там има само две гледни точки - на насилника и на насиления. И винаги повече от една жертва, особено, ако е намесено дете.


По темата:

След десетките бурни коментари под мненията за Национална стратегия за детето, се спираме на най-краткия - "Как живеехме досега без стратегия, я ми обяснете?" - и обясняваме с великолепния текст на Оля Антонова.


Имам една позната дама, журналист, редактор. Видяхме се преди 2 години и както си говорехме по работа, тя ми разказа как някъде около нейния апартамент има друг, в който едно семейство всеки ден си бие детето, което е малко.

И то пищи. И го бият. И понякога сутрин, преди детска градина/училище, моята позната чувала майката да казва "спри да го биеш, ще го убиеш". Детето се деряло от рев. Попитах я какво е направила, защото това се е случвало от много време и тя ми отговори "еми, ние какво можем да направим"

В този момент по слепоочията ми се надигна студен ток, ръцете ми изтръпнаха и не знам как се въздържах. Не знам и от какво се въздържах. Знам, че последва много дълга лекция и тонът на разговора изцяло се смени.

Мина време. Аз мислих за това дете ден и нощ. И не ми даваше мира. Поревах си. Обадих ѝ се след седмица и я попитах "направи ли нещо за това дете". Тя каза, че е пуснала сигнали и побоищата са поспрели. Но на нея са ѝ метнали паве по прозореца на спалнята.

Сега, аз не съм чела Стратегията за детето, но виждам коментари на юристи, които са я чели. Независими юристи с деца. Виждам и картинки, които се споделят, виждам, че и вие не сте я чели. Виждам ясно скъсани плакати на единствената линия за защита на деца и младежи от насилие. Виждам, че четете Карбовски.

Виждам, че ви е страх, че правителството на Норвегия ще ви вземе децата, защото са педофили и работят вече 15 години за да прокарат закон в България. За да вземат вашите деца.

Българските деца, които умират при катастрофа и виновният си отива свободен.

Българските деца, които празноглави майки и бащи возят без колан на предна и задна седалка.

Българските деца, които са с неизлечима болест и майките им ги оставят в болница да умрат сами. Моето дете е на 7. Онова дете в Пловдив беше на 7 и в последните си дни е питало "кога мама ще дойде да ме види". Умряло е само, като куче.

Българските деца, които до 5 години няма кой да лекува, защото никой не иска да специализира педиатрия (и патоанатомия) защото след реформата в тези професии няма пари.

Българските деца, които се раждат след като кечист ти скочи на корема и понякога те оставят да си умреш в болницата.

Децата, за които единствената специализирана болница е в трагично положение и лекарите са на протест, за да могат да лекуват нашите деца.

Българските деца с увреждания за които няма пари, но се усвояват едни пари за къщи за гости, в които няма гости. Но има къщи.

Децата на Варна, в неравностойно положение, за които трябваше да има сграда за образование в Аспарухово и се изхарчиха 1 милион лева и заместник кметът, който е много на ти с държавните поръчки, прие обекта, платиха се парите, а сградата беше без ток, без канализация и без ВиК. И стана септична яма и се разруши за отрицателно време. Това беше 1 милион за децата. Сега се харчат милиони за да има бетон там, където трябва да има тревни площи.

Българските деца, чиито майки трябва да получават по каса Pap smear test (за ранно изследване и превенция на рак на шийката на матката), но след реформа касата вече не плаща за това. Та Българските майки на Българските деца не могат да се диагностицират рано - в 1 и 2 стадий с операция могат да си запазят детеродните възможности. Вече тестът се плаща. И жените не се тестват всяка година. И когато се открие ракът, обикновено е в 3-4 стадий и всичко е на кайма. Майките на Българските деца освен, че няма да могат да имат повече деца, ако са изтеглили късата клечка, ще си отидат по-рано и няма да могат да си гледат децата.

Българските деца, на които няма кой да помогне и съдът ги връща обратно при бащата педофил, но ЮРИСТ.

Българските деца, които ще станат големи, а после възрастни и може да влязат в болница, и да ги изпишат "здрави" и да умрат на 7-ата минута пред болницата, като кучета, давещи се в собствената си смърт, докато служител на тази болница ги пита дали са осигурени.

Българските деца, които трябва да играят навън, но едни строителни фирми ходят и пробиват дупки по дърветата, сипват вътре бетон и бензин и какво ли още не и дърветата умират. За да се строи.

Българските деца, които ще си играят навън с фасовете, които всички си хвърляте през прозореца на колите, докато седите на червен светофар. Особено от скъпите коли….

Не мисля, че норвежците искат децата ни. Мисля, че не четете. Мисля, че всичко извън входната врата е станало толкова гнусно, грозно, отвратително и пълно с фасове и пластмаса, че всички са се капсулирали в телефоните и изпадат в истерия при всяко нещо, което видят. "СПОДЕЛЯЙТЕ" е достатъчно да ви падне IQ-то с 30%.

Ама, споделяйте Карбовски, споделяйте и Кашпировски. И снимки с неизвестен произход. И стратегии, които не сте чели и не можете, защото не са лесни текстове против ваксините. Тях ги разбирате и ги четете.

Но тези деца ще пораснат въпреки всичко, което не правим за тях. И няма да ни питат за Истанбулската конвенция, няма да ни питат за Стратегията за детето - ще си вземат семействата и ще си заминат. А някои от нас ще си гният в старчески домове (в добрия случай), ще споделят Карбовски и ще кашлят от въздуха, но няма да смеят да отидат в болница, че знаете - здрави ги изписват, на входа умират.

Споделяйте. Всичко остава във Facebook. И един ден децата ви ще го прочетат.


По темата:

Когато се отпочна и се разви истерията с Истанбулската конвенция, си казах, че едва ли ще видим повече подобна масова обществена глупост в близко бъдеще.

Викам си - “Това беше - хората си поеха дозата конспирация, създадохме си измислен враг под формата на нещо, наречено "джендър" (впрочем, язък за парите, които държавата е отделила за всеки, учил безплатно чужди езици в училище и университета, и който в момента вярва на тезата за "джендър идеология"), изживяхме си личната научна фантастика за Трети пол, който влиза посред нощ в къщите и ни краде гащите, и после ходи по училищата да обезчестява деца. “

Реших, че няма как след подобна вселенска интелектуална катастрофа в скоро време да станем свидетели на нова от този ранг. И какво обаче виждаме само година по-късно?

От няколко дни следя истерията с противниците на Стратегията за детето и, честно казано, хора, нещата не са хич добре. Даже напротив - ВЛОШАВАТ СЕ. Пациентът се влошава, колеги. Не предполагах, че така ще се влошат нещата, наистина. Моя грешка, лоша преценка.

Не предполагах, че е възможно толкова много хора да перкулясат едновременно и да започнат да пишат публично истерични призиви срещу единствения национален телефон за деца, на който те (децата) могат да подават сигнал, ако са насилвани и тормозени.

Не очаквах да видя трактовки от рода на "ами аз ако утре му повиша тон на пързалката, те ще дойдат да ми го вземат!!!".

Не очаквах жени, мъже, нормални хора, да се събират на ята и да крещят в общ тон, че деца ще се отнемат от държавата, за да се дават на педофили за сексуални игри.

Не очаквах с гордост да се съобщава, че родители късат плакати с въпросния телефон от вратите на детски градини, другите отдолу да им ръкопляскат и да пишат БРАВО!!!!, а трети да звънят на този телефон и крещят на нещастните хора от отсрещната страна КАК НЕ ВИ Е СРАМ ДА ПРОДАВАТЕ БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА!!!

Не очаквах родители да се събират на тумби и да обясняват, че тях са ги били навремето, ама са станали хора, и не приемат забраната за телесно наказание.

Но всъщност какво да очаквам?

Какво да очакваме от нас самите?

Ние, които четем сайтове, носещи имена на секири и брадви, и предпочитаме да дадем 15 лева за три талончета на касата в магазина, вместо да си купим масло, а не маргарин?

Какво да очакваме от хора, които вярват, че самолети разтоварват тайно бежанци на летище Граф Игнатиево, че ни пръскат с грип от небето, че Ванга е предрекла пожара в Нотр Дам, и хора, които все още чакат някой ДА ИЗВЕДЕ България?

Къде да я изведем, бе, хора? Там, където сме тръгнали да я извеждаме, не можем да стигнем вече 30 години от простотия, скотовщина, алтернативна медицина и телевизионни магове.

Там, където трябва да я изведем, има правила и закони, и грижа, и отговорност. Има образование и насърчаване на критичната мисъл, има хора, които учат децата да си използват мозъците и да общуват, да са в крак с времето, в което живеят, и със заобикалящите ни особености на това въпросно време - културни, социални, технологични, всякакви.

Там, накъдето се надяваме да сме се запътили, не се толерират конспирации, предсказания по кемтрейлс и стрит чесън в чорапа против варицела.

Не че всичко е идеално, навсякъде има глупост и желание да минеш метър, но има и правила и санкции, които се прилагат, за да се гарантира нормалното съществуване на всички.

Да, не може да не си ваксинираш децата. Съжалявам. Знам, че във форумите в интернет пише, че е много по-добре детето да пие хомеопатични топчета от захар и отвара от сминдух, но, истината е, че имаш родителското задължение и отговорност да го ваксинираш срещу болести, погубили милиони хора, и ако не го направиш, може да търпиш санкции. Защото детето ти ще хване морбили в 21 век и ще зарази още сто деца, някое от тях може да умре, и на това цялото му се вика регрес. Тва е обратното на прогреса, да знаете.

Да, не може да не си пращаш детето на училище или да не му осигуряваш образованието, на което има право по силата на всички видове конвенции, харти и закони. Не може. Ако искаш да живееш като орлите - отиваш, и живееш с орлите. Сам. Не правиш и детето неуко.

Не може да насилваш деца, да ги превръщаш в жертви на трафик, да ги караш да се женят на 11, и да раждат деца, и да ги биеш с колан.

Не може да не водиш детето на лекар, на зъболекар, да не му покриваш елементарни социални, културни и образователни нужди. Това се отнася и до държавата и нейните отговорности и задължения към децата.

И това е.

Аз снощи прочетох Стратегията. Да, не е най-изрядния откъм стилистика и изразяване документ. Не е "Аз съм българче", не е и "Опълченците на Шипка", разбирам това. Не е и Националната лотария, тя е доста по-ясна.

Разбирам, че има неясни неща в тая Стратегия. Може и по-ясно да се напишат. Но това не е документ, който е предназначен за обсъждане в кръчма. Това не е вестник Телеграф, и не е талонче за търкане, и не е судоку, или кръстословица.

Това е документ, с който се предлагат мерки и национални политики, гарантиращи адекватното обслужване на нуждите на децата в следващите 30 години, така че те да израснат в синхрон с особеностите на времето си. С технологиите, със здравните, образователните и социалните потребности и необходимости.

Никой няма да ви вземе детето, ако му повишите тон на пързалката.

Няма един ред в 137-те страници на тоя документ, в който да се споменава думата ПЪРЗАЛКА.

Няма "ТЕ", които да идват, да взимат деца и да ги пускат в месомелачка.

Няма заплаха да ви подслушват, да ви записват думите и после тайно да ги предават на специално създадени служби за отнемане на деца.

Моля ви, съберете се. Успокойте се. Никой не иска да се занимава с вашите, с нашите, с техните деца. Никой няма да взима стотици деца и да ги дава на тайни общества.

Никой не ви чака на гюме край пързалката в градинката на блок 331 в Стрелбище, за да ви отнеме детето.

Спрете с конспирациите, спрете с популярната психология, спрете с тоя чесън, белтъка по петите и с шерването на линкове от сайтове, обслужващи параноите ви.

И, за Бога, не обяснявайте на децата си, че никога не трябва да търсят помощ и че ако го направят, ще ги отнемат от вас!!! Ние общество от социални идиоти ли ще създаваме?? Социопати, вкопчени в родителите си, които не смеят да погледнат отвъд носа си и подозират всички в злонамереност??

И като крайна мярка - ама наистина крайна, просто ако няма какво друго да се направи - еми прочетете я тая Стратегия. Седнете и я прочетете. При всички положения е по-добре да формирате мнение на база собствен опит, отколкото да блеете в общия хор на “Един екстрасенс каза по телевизията”.


По темата:

Политиките за семействата и децата не могат да бъдат само за „моето дете“. Те целят да обслужат цялото общество, да насочат ресурси към качествено образование и здравеопазване, социална подкрепа на всички родители и деца, сигурно жилище и квартал. Това писаха вчера в отворено писмо до политиците от Национална мрежа за децата по повод споровете около Националната стратегия за детето 2019-2030 и възможността тя да бъде отхвърлена. Фразеологизми от типа на „традиционни български ценности“, които някои обществени групи свързват единствено с налагане на модела на „собственото ми и на семейството ми благополучие“, не могат да бъдат повод за отричане на необходимостта от общо разбиране за грижата и подкрепата за децата и техните семейства, добавят от мрежата, която обединява над 150 обществени организации.

Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, която е член на Национална мрежа за децата, е тук в отговор на вече масовите родителски страхове, че стратегията ще "позволи отнемане на деца от родителите им под път и над път" и обяснява какво наистина означава фокусът върху детските права в документа.


В последните дни стана много трудно да се говори в едно изречение за децата, семействата и правата им. Предполагам, че и с този текст ще се породят още съпротиви - ще има хора, които са в крайност и които бързат да отхвърлят, защото да вземеш страна и да се разграничиш е лесно, трудно е да се опитаме да се спрем и да погледнем извън себе си, да кажем какво искаме като родители, а не какво не ни харесва.

“Всяко дете в България, на всеки етап от детството си, живее и развива своя потенциал в интегрирана здравословна, сигурна и насърчаваща развитието му среда, която гарантира неговите права и благосъстояние, при осигурена подкрепа на родителите и на професионалистите, които полагат грижа за децата."

Ето така започва Националната стратегия за детето! Апелът ми към всеки родител е да отдели 30 минути и внимателлно да прочете текстовете, да ги прочете с разбиране. Оказва се, че четем един и същ текст, но намираме различни думи, тълкувания и смисъл? Ако не прочетем документа, позволяваме на една малка група да ни манипулира през страх и през най-ценното ни - децата ни.

Невероятно е как един документ, с който за пръв път правим крачка напред към разбирането и гарантирането на правата на родителите и децата е на прага да бъде отхвърлен.

Нека всеки се замисли какво означават така предъвканите фрази „ще ни взимат децата“ (кой, кога и за какво?), „ще станем като Норвегия“  (какви?) и „искат да забранят дисциплиниращите шамари и да ни казват как да си отглеждаме децата“ - да, не трябва да посягаме на децата си по никакъв начин.

Добрата новина тук е, че 84% от родителите не подкрепят телесното наказание над деца и точно тези 84% са важните за промяната.

Дискусиите за стратегията за детето вече са далеч над конкретния документ - отвори се една голяма нужда от истински разговор какво си представяме като общество, че би трябвало да е благодентствието на семейството и децата. Какво искаме за себе си като родители, каква подкрепа от държавата очакваме, какви права искаме да имаме и те да са ни гарантирани.

Не искаме ли да сме сигурни, че когато имаме нужда от образование за детето си, то ще ни е гарантирано; че ако имаме нужда от здравеопазване - да имаме тази възможност да заведем детето си; че ако имаме нужда от социална или психологическа помощ за детето си или за себе си - ще я получим. Не искаме ли да сме сигурни, че ни е гарантирана безопасната среда за отглеждане на децата ни?

И трябва да съм честна, че като родител, гражданин и професионалист съм учудена как всеки ден мога да чуя в разговор между хората, че държавата не се грижи и не прави нищо за гражданите си, a когато същата тази държава се опита да предложи стратегически документ, с който се задължава да развие услуги за грижа и подкрепа - ние същите, които все недоволстваме, смело отхвърляме и казваме, че сме заплашени.

Да, стратегията за детето е един опит, една крачка към това да се приближим към зачитане и спазване на правата на детето и семейството му. Да, стратегията има какво да се доработва и преработва, тя не е съвършена, но за първи път имаме документ, който прави опит, който поглежда отвъд така наречените “деца в риск” и говори за подкрепа на всички семейства и деца.

Ако не ни харесват нещо в стратегията - нека да предложим какво ни липсва в нея, а не да я отхвърляме.

Този документ няма за цел да “отнема деца”, но държавата трябва да има механизми да защити едно дете, когато то е истински насилвано и малтретирано от който и да е възрастен в живота му. Та, нали всеки от нас се учудва, когато чуе по новините за пребито, изнасилено, смазано от психически тормоз дете и тогава повечето си казват - ех, ако бяхме в друга държава това нямаше да се случи.

И да си кажем, че, да, има много тежки случаи, в които детето трябва да бъде изведено от средата си на живот. Никой не говори за отнемане на деца под път и над път, а само и единствено тогава, когато животът им е застрашен. Нали, сме съгласни, че трябва да се помогне на дете в такава ситуация?

Никъде в стратегията не се казва, че едно дете ще е отделено от родителите си веднага след първото повишаване на тон, по-скоро се казва, че държавата трябва да намери ресурси да подкрепи всеки родител, за да се справи с трудността си. И аз като родител имам нужда да знам, че ако ми е трудно, имам къде да потърся подкрепа, защото в момента родителите са доста самотни и трябва сами да се справят с всичко изпречило се на пътя им.

В стратегията се поставят правата на децата в центъра, но не противопоставят родителите на децата. Документът казва, че семейството е отговорно, с изключение на ситуации на насилие и че родителите са най-добрата среда за детето и институциите трябва да подкрепят семейството.


*****

Тук може да прочетете отговорите на адв. Екатерина Воденичарова на десетки родителски въпроси, свързани с Националната стратегия за детето. Публикуваме отговора ѝ по темата с насилието към собственото ни дете и правото му то да изразява собствено мнение:

Въпрос: Какъв ще е регламентът за окачествяване на дадено отношение като насилие към собственото ни дете? Знаем безброй примери от Западна Европа, и не само, където насилие е да направиш забележка на детето си, да му повишиш тон и т. н. - в тези случаи децата са отнемани от семействата им без предупреждение. Държава, която плаща 35 лв. детски, евентуално, абдикирала е всячески от всяка подкрепа, с какво право ще отнема родителски права на тези, които сами се спасяват в отглеждането на подрастващите? Ясно е, че това е абсурд, освен случаите на явно насилие. Може усилията да се насочат в изготвяне на програма в ПОДКРЕПА на българското семейство, а не в неговото разбиване.

Отговор: В интернет пространството много се спекулира с темата насилие над дете. Моля, да имате предвид, че насилието може да бъде както физическо, така и психическо и вербално. Смятам, че никое дете няма да бъде изведено от семейството си, ако няма доказан акт на насилие или системен тормоз. Нека не се асоциираме със Западна Европа и страни като Норвегия и Швеция. Аз лично никъде в Стратегията не срещнах демонстрирано желание от страна на институциите да отнема деца от стабилни семейства без причина.

Напротив, Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите. Правото и отговорността на родителите да отгледат собствените си деца е признато от Конвенцията на ООН за правата на детето, където е изрично регламентирано задължението на държавите да оказват помощ на родителите, на законните настойници и на разширените семейства при осъществяване на тяхната отговорност за отглеждане на децата (чл. 18, параграф 2 и 3), включително за подпомагане на родителите при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето (чл. 27, параграф 2) и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават (чл. 3, параграф 2).

В Стратегията ясно и недвусмислено се твърди, че ще се работи в подкрепа на родителите, а не вместо тях. Стратегията е съобразена с най-висшите интереси на детето и правото му според Конвенцията за правата на детето, която България е ратифицирала, да изразява свободно своето мнение и то бъде вземано предвид, когато касае вземането на решения свързани с детето. Но това не означава, че детето ще изземе функциите на своите родители и ще решава вместо тях.

Пример 1: детето изразява мнение , че не желае да учи, а иска да е свободно и да играе по цял ден. Родителят разбира се взима мерки това да не се случи. Мнението на детето не отговаря на висшите му интереси и в този случай, не следва да бъде взето предвид.

Пример 2: Детето живее с родителите си в далечно родопско село, в което те гледат животни. Детето не общува с никой друг, освен с родителите си и животните; няма изградени навици, но има желание да се събира с други деца и да учи. Родителите не му осигуряват правото да се образова. В този случай срещу детето е извършен акт на ограничаване на правото му да бъде образовано и да живее в здравословна среда и следва мнението и правото му да бъдат зачетени.

Специално за дефиницията за насилие като понятие в Стратегията са използвани като източници понятията, заложени в Конвенцията за правата на детето (чл. 19), Световната здравна организация и Закона за закрила на детето.

Според Конвенцията на ООН понятието насилие над дете включва Всички форми на физическо и психическо насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления.

Според СЗО: Умишленото използване на сила или власт (вербално или физически) срещу себе си, друг човек, група хора или общност, което води или има голяма вероятност да доведе до нараняване, смърт, психологическа вреда, лошо развитие или лишение.

Според ЗЗД насилие над дете е Всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.

По темата:

Преди няколко дни Светият синод на Българската православна църква излезе със становище за Националната стратегия за детето, като настоя за реакция на текстовете.

Новата стратегия 2019 - 2030 беше публикувана за обществено обсъждане през януари и предстои да бъде разгледана и гласувана от Министерски съвет.

Част от възраженията в позицията на БПЦ се отнасят до пълната забрана за телесно наказание над деца, като в становището на Светия синод се говори за "допустими вербални или физически средства за корекция на детското поведение".

От БПЦ настояха и да се направят промени в други закони, с които да се забранят абортите, като това според тях би решило демографската криза.

По тези два момента от позицията на БПЦ говори митрополит Антоний в сутрешния блок на NOVA "Здравей, България" след като родителските асоциации излязоха с позиция срещу становището на църквата.

„90% от родителите смятат, че физическото наказание не е ефективна възпитателна мярка“, посочи Мария Брестничка, координатор в „Националната мрежа за децата” относно критиките на Църквата за пълна забрана за физическо и психическо насилие. „Когато стигнем до това защо тогава го използват, получаваме като отговор „Не зная какво друго да направя/ Кипна ми/ Падна ми пердето”. Затова въпросът е какво можем ние да направим, така че родителите да намерят алтернатива на телесното наказание, което спира моментното поведение, с което не сме съгласни, но в никакъв случай не учи детето на поведението, което очакваме от него”, коментира още Брестничка.

От Държавната агенция за закрила на детето отказват засега да коментират позицията на църквата, както и текстовете в Националната стратегия за детето, тъй като те още не са официални, съобщи още NOVA.

По повод възраженията на родителските асоциации, митрополит Антоний каза, че в позицията на църквата не ставало въпрос за насърчаване на насилието, а за правото на възпитание, което принадлежи на родителите. За абортите той каза, че църквата няма как да толерира отнемането на човешки живот, което е право единствено и само на този, който дава човешкия живот – Бог.

Ето част от интервюто с митрополит Антоний, което може да изгледате в оригинал тук:

Водещ: Насърчава ли църквата боя на децата вкъщи?

Митрополит Антоний: Всяка една крайност не е приемлива. Българската православна църква, изхождайки от настоящата Национална стратегия за детето, изказа своите притеснения относно прекалените правомощия, които тази стратегия дава на детето в ущърб на родителите

Водещ: Не е ли смешно това като формулировка – „прекалени правомощия на детето в ущърб на родителите"?

Митрополит Антоний: Като че ли тази стратегия защитава детето, не родителите. Тук не става въпрос, че църквата насърчава шамарите или насилието, а за това, че възпитанието на детето е изконно право на родителите. Всеки един от нас като малък е получавал по един-два шамара и това по никакъв начин не ни е направило агресивни…

Според църквата, възпитанието трябва да става с необходимата любов и грижа към детето. Но изключвайки физическото наказание като цяло, тази стратегия поставя родителите в едни рамки, от които те трябва да не излизат независимо от контекста на всеки индивидуален случай.

Водеща: Относно позицията ви за абортите, взети ли са под внимание всички възможни кризи, свързани със забраната им – голям брой изоставени деца, деца, които живеят под голям риск от бедност и насилие?

Митрополит Антоний: Абортът е грях, отнемане на човешки живот и ние няма как да толерираме това отнемане, което е право единствено и само на този, който дава човешкия живот – Бог. И през 2020 г., и през 2030-а, и през 2040-а абортът ще бъде грях.

Затова трябва да се заложи повече на нравственото и моралното възпитание на младежите, за да се знае, че безразборните отношения водят до нежелателни бременности, а те до – аборти.

Водещ: Едно 17-годишно момиче, ако е забременяло, след като е било изнасилено, какво ще му кажете – „Бог така реши“?

Митрополит Антоний: Това е въпрос, който касае личното решение, но църквата няма как да одобри аборта. Тя го одобрява само в случай, когато има медицински доказани причини, които застрашават живота на майката.

Водещ: Говоря за изнасилено 17-годишно момиче, което иска да направи аборт. Църквата какво му казва? „Мило момиче…“

Митрополит Антоний: Ами, Църквата трябва да работи с него и да му каже, че абортът е убийство. В крайна сметка детето може да е здраво и всичко да е наред. А може пък по този начин (с аборта б. ред.) тя да се лиши от правото си да има деца след това…


Още по темата

cross