fbpx

Вчера един журналист загина в нелеп инцидент, блъснат от кола, летяща със сто километра в час. Ужасно скъпа кола, оценявана на около 200 000 лева. Според непотвърдени данни, зад волана е седяло младо момче на 22 години, употребило наркотици.

Всички тези твърдения, разбира се, предстои да се докажат в съда, но на мен не ми излиза от главата мисълта за 22-годишното момче зад волана на толкова скъпа кола. И се замислих, че съм виждала не един и два подобни случая. Родители, които дават всичко на децата си. 

И под всичко имам предвид всички материални блага, които могат да осигурят. Нова кола, апартамент със специални мебели, силиконов бюст за абитуриентския бал, рокля за 10 000 лева. Познавам хора, които си ипотекираха единственото жилище, за да платят сватбата на дъщеря си, защото там щяло да има „важен гост“. 

Тази ужасна тенденция започва още от ранна възраст с хиляди играчки, хиляди дрехи, милиони забавления, всякаква храна, всякакви удоволствия. Всичко трябва да е достъпно за нашето безценно дете. 

Влизала съм в стаи, в които кутиите с Лего стигат от пода до тавана, в стаи, където момиченцето има специален гардероб, по-голям от този на майка ѝ с наредени стотици розови рокли, корони, обувки.

И така, от малки децата губят представа за стойността на нещата. Дори „губят" не е точната дума, защото родителите им никога не им дават шанс да разберат какво усилие стои зад всяка вещ, която получават. И когато такива деца пораснат, очакваме от тях да се съобразяват със законите, с моралните устои на обществото, когато никой не ги е научил как и защо да го правят.

Много често съм се чудила за подбудите на родителите да дават всичко, което имат. Най-лесният отговор е, че нямат време да ги обичат, затова заместват присъствието си и грижата с предмети. Понякога е точно така, но често съм виждала отдадени родители, които правят същата грешка и тогава обяснението сякаш е друго.

Никой не те предупреждава, че като станеш родител, ще започнеш да чувстваш непрестанна вина за всичко, което представляваш пред детето си. „Дали го гледам достатъчно добре?“, „Дали има достатъчно неща?“, „Щастливо ли е?“, „Доволно ли е?“. Повечето родители се вторачват в децата си и от душите им излиза постоянно желание към децата да тече непресъхваща река от щастие.

Ние, като родители, на този етап на обществото, не можем да приемем, че децата ни могат да бъдат нещастни понякога, да изпитват мъка, да живеят в скука или просто да са разочаровани. Усилията да направиш детето постоянно щастливо, обаче, е лъжовно, защото няма вечно щастливи хора. Няма психика, която да може да понесе постоянните удари на щастието, милионите подаръци, екскурзии до Дисниленд и Дубай, снимките, видеата, рождените дни в скъпи ресторанти. 

Душата на всеки човек, включително и на детето, има нужда от разочарования, тъга, предизвикателства, трудности и провали. И най-тежкият товар е да гледаме децата си да страдат, когато това е естествен процес, и да не правим нищо друго, освен да ги състрадаваме. 

Прост пример за здравословна скръб е смъртта на домашен любимец. Ако детето ви е изгубило любимото си куче и плаче безутешно за него, вие получавате порив да изтичате до първия магазин за друго куче, защото не можете да понесете страданието на собственото си дете. Но тази скръб е здравословна, поучителна и изграждаща ценности.

Ако постоянно заместваме едни загуби с други придобивки, ако постоянно се опитваме да караме децата ни да изпитват екстаз, то е защото ни е страх да понесем мъката им или нямаме време и сме прекалено уморени за нея.

Самата аз правя постоянно отстъпки у дома, защото съм прекалено уморена. Угаждам, защото нямам време. Прощавам и се умилявам, когато детето се разплаче за някоя дребна случка, но не тъжи истински, а се опитва да ме манипулира.

Този механизъм на отстъпление вкарва родителя във все по-голяма трудност да застане твърдо срещу детето си.

Днес се замислих, ако имах достатъчно пари, каква кола би карало моето дете. Мога ли да се закълна с ръка на сърцето, че моето дете няма да е с чисто нова кола от най-висок клас, ако това не беше проблем за мен. Сега бих казала, че никога не бих купила такава кола на детето си, но може би само го мисля, защото не мога да си го позволя.

Децата ни се сблъскват постоянно с недостатъците ни, това е нормално. Някои родители работят прекалено много, други се развеждат, трети са разсеяни или тревожни, а някои дори агресивни. Има родители, които прекалено много обичат децата си и проектират върху тях всичките си несбъднати мечти. Но истината е, че няма механизъм по купуване на вещи, с който да покрием тези слабости. 

Можем да се опитаме да променим себе си или да обясним на децата, че нещата стоят по начина, по който стоят, и те не са виновни за нашите недостатъци. Можем дори да се извиним, в това няма лошо. Но ако искаме да изградим личности от децата си, сме длъжни да ги снабдим с любов, предизвикателства, трудности, мъка и състрадание. Дори да се чувстваме виновни, безсилни или безкрайно уморени.

Снимките в този материал са част от изложбата ФОТОЕВИДЪНС (в рамките на фестивала ФОТОФАБРИКА), която може да бъде разгледана до 11 юли в София по оградите на 120-то ОУ на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, Професионалната гимназия по електроника на бул. „Овча купел“ и Посолството на Словакия на ул. „Кракра“.

Зорница Христова пише в ТОЕСТ защо е важно да видим снимките с децата си. Повод за текста е отказът на ръководството на НМУ „Любомир Пипков“ да предостави оградите на училището за изложбата.

Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.

В поемата „Горски цар“ на Гьоте баща и дете яздят през гората. Детето описва страшното, което вижда, а бащата се опитва да го успокои, че то не съществува. Че страшният горски цар „с опашка, с корона на грозна глава“ е само мъгла, че гласът му е вятърът, а самодивите му – върби в сивата шир. И прегръдката му се сключва все по-силно.

Не ми е трудно да се идентифицирам с бащата в тази поема. Той самият е уплашен и му е студено, но по-важно за него е да запази детето, да го накара да се чувства сигурно, спокойно, щастливо. Поне то. И аз правя така – когато видя умряло животно на улицата, дърпам детето да минем по друг път, да не го види. Инстинктивно трепвам да изключа телевизора, когато по новините има нещо не просто страшно, а отвратително.

Миналата или по-миналата година четох някъде коментари за изложбата със снимки на световни агенции, монтирана върху училищна ограда като част от фестивала „ФотоФабрика“. Майки се притесняваха, че ще я видят деца, включително от началния курс. Че ще се травмират. Някои родители са писали до едно от училищата, тогавашната директорка е събрала хората и им е обяснила, че е по-добре децата да научат за тези неща заедно с близките си, които могат да им обяснят по човешки начин. Родителите са разбрали.

Тази година училището има друго ръководство, което директно е отказало сътрудничеството. Според кореспонденцията учителите са на същото мнение: „[Снимките] със сигурност напълно заслужават получените награди, но споделям мнението на колегите, че някои от тях са доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище, в което най-малките ученици са на шест години и чийто свободен достъп да разгледат фотосите не бихме могли да спрем“, мотивира своя отказ директорката на НМУ „Любомир Пипков“ д-р Столина Добрева.

От няколко години превеждам текстовете към тези снимки. Те са от световни агенции и да, силни са. Не са с „графично съдържание“ – иначе и не биха попадали в „Ройтерс“, „Франс Прес“ и пр., но са „фотографски свидетелства“ за мрака в различни части на света. Повечето от тези, които ме потрисат най-много, всъщност не съдържат нищо видимо плашещо. Страшното е реалността зад тях. 

Зад красивите снимки на индиански лица с насложени върху тях опустели пейзажи четем историята на деца, отнемани насила от родителите си, за да се учат в управлявани от църквата пансионатни училища, докато забравят обичаите и езика си – тъй че когато се връщат, на практика не могат да говорят със семействата си.

Даниела Залкман е победителка в конкурса за фотокнига на FotoEvidence и World Press Photo за 2016 г. Проектът ѝ Знаци/ Белези на самоличността ти разказва покъртителните истории на канадски граждани, част от туземното население на страната, вкарани в училища под опеката на Църквата, чиято цел е насилствена асимилация на индиански деца.

Зад снимките на арменки, седнали на легло с кувертюра, четем истории за семейно насилие или за мъже, които просто заминават в Русия и уведомяват жените си с есемес, че бракът им е приключил.

В От принцеса до робиня Анахит Хайрапетян документира живота на арменки, жертви на домашно насилие. Тя проследява историите на пет такива жени, разказва за случилото се и запечатва условията, които са принудени да понасят. Героините са най-различни – от съселянки на самата Хайрапетян до жена, която завежда съдебно дело и привлича вниманието на нацията към съдбата на своите посестрими с агресивни съпрузи, свекъри и свекърви.

Зад снимката на тичаща тълпа от мъже и жени четем накъде са тръгнали – за поредния оборот от колелото на вендетата между две вери. Всъщност от цялата тазгодишна поредица от няколко фотографски серии се сещам само за една снимка, документираща самото насилие (линч в Папуа Нова Гвинея). И тя е снимка на снимка. Тоест страхува се възрастният, който изчита докрай текстовия коментар, а не детето, видяло картинката.

Но усещанията на възрастния не са за подценяване. Разстроеният, изплашен човек ги предава нататък, на близките си. Това не е страх от случващото се в Уганда или Судан – то е достатъчно далеч. Просто е силно разтърсване на представите за добро и зло, желание да бъдеш от тези, дето поправят злините, и усещане за безпомощност. В много случаи усещанията могат да бъдат в разрез с решението, което уж си намерил срещу хаоса и „мрака среднощен“. Кое ще ни спаси? Семейството? Религията? Образованието по западен модел? Опитите за исторически реванш? Снимките опровергават лесните решения с парчета реалност.

Бащата в стихотворението на Гьоте вижда Горския цар и се страхува. И за да успокои себе си, повтаря, че такова нещо няма, че всичко е мъгла и вятър, и върби. Обаче детето продължава да вижда реалността (защото я живее; Ерих Кестнер разказва в „Антон и Точица“ как на Шърли Темпъл било отказано да гледа филм с… Шърли Темпъл, защото не бил за деца). И е безпомощно пред нея, защото е самò. И аз знам, че когато попреча на детето си да види мъртвия гълъб на улицата, не го лишавам от знание за смъртта (то ще види друг, само̀), а го лишавам от подкрепата на разговора.

Впрочем това щадене е доста избирателно, защото в училище се разказва за Батак, за Самуиловите войници и пр. Обясняваме го с уроците на историята, с нуждата да се знае и помни. Чуждото страдание, запечатано в снимките от фотографските агенции, също съдържа урок – човешкото щастие е крехко, светът не свършва зад твоята ограда, опитай се да не бъдеш от тези, които нараняват. Това е базисен урок по емпатия във време, когато е старомодно училището да учи на добро и зло (все пак смятам, че тук предишните поколения са били по-мъдри).

Децата ни са постоянно в реалността, която никак не е обезопасена, и на всичкото отгоре им е отказано да говорят за нея. По подобен начин крием и „мъчното“ покрай нас – защото не спирах да си мисля как би изглеждала на улиците на София такава фотосерия с кадри от дом за сираци, затвор, клиника за душевноболни у нас. Пак така, без нищо графично. Да, за възрастните е страшно, защото е наша отговорност. Децата имат отговор – като порасна, ще променя това.

Впрочем и ние си го казвахме. И не е зле да ни го напомнят.



На 3 декември 1984 г. в завода за пестициди в индийския град Бопал става авария, определяна като една от най-големите производствени катастрофи в историята на промишлеността. Близо 30 години по-късно, през 2012 г., Алекс Мази се връща на мястото, за да документира ужасяващите последици от трагедията, които продължават да тровят региона и до днес.
Фотожурналистката Ингетж Тадрос изследва живота в аборигенските общности в отдалечени части на Австралия и вижда отблизо проблемите, с които тези общества трябва да се справят. Фотографиите са опит да се даде глас на аборигените като застрашена и силно ранима част от австралийското общество.
Марио Круз е автор на Талибите: съвременните роби. Фотографската серия разказва за живота на талибите – момчета между 5 и 15-годишна възраст, които са изпращани от своите учители да просят по улиците на сенегалската столица Дакар. Всичко е маскирано като религиозно обучение и децата са възпитаници на училища, в които се изучава Коранът. Така виновниците за тежката участ на момчетата остават над закона.

Още:

Този текст трябваше да бъде забавен и смешен, но зави по друга улица и стана малко мрачен, но за сметка на това е поучителен - и ако стигне поне до още един човек, който носи същия товар, ще е облекчение.

Когато бях млада девойка, основното ми занимание беше да уча, да работя и да чета дълбоко философски книги със сложни и многопластови герои. По това време гледах да имам достатъчно пари, за да ида на кино, и си мислех, че най-трудното нещо на този свят е да накараш света да те приеме и да те разбере.

Размишлявах върху екзистенциални въпроси като трудността да преодолееш страховете си, да изкачиш стълбицата на успеха, да намериш сродната си душа, да съхраните любовта помежду си и да остареете заедно, за да умрете през един месец, защото не можете да живеете един без друг.

Ако тогава някой ми беше казал, че най-трудното нещо на планетата е да намериш сандала на 3-годишното си дете, а после да седиш и да гледаш втренчено, докато той се опитва да си го обуе, щях да се смея половин час със смеха на младите и глупавите, които понятие си нямат от житейски проблеми.

Но нека ви разкажа малко повече за себе си. В края на краищата, какво по-хубаво от това на някого да му дадат възможност да говори за себе си.

Аз съм от онези клети хора, които цял живот бързат за някъде.

Но не защото закъсняват, а защото са невротични типове. Бързат да си обуят панталоните без да гледат дали не са с петна от кисело мляко, навличат различни чорапи и търчат към вратата несресани, докато майка им вика зад тях „Елииииии, среши се, бе, маме, главата ти е като гнездо на орли“, а аз само махвам с ръка и тряскам вратата след себе си, за да установя след 20 минути, на път за работа, че съм си забравила ключовете и парите. Защото, освен невротична, съм и изключително разсеяна.

Разсеяността ми достига такива висини, че редовно забравям имената на хората около мен, включително и това на майка ми, рождените им дати, откъде ги познавам и защо не ги харесвам.

Забравям какво съм правила вчера, забравям за хора, срещи… забравям всичко, което ви се струва невероятно да забравите.

Веднъж се запознах с една дама, която протегна ръка и каза „Здравейте, казвам се Десислава“. Аз от своя страна бях забравила как се казвам и в паниката си просто повторих това, което чух: „Здравейте, и аз се казвам Десислава“.

„Ха, казваме се по един и същ начин, това е чудесно!“ възкликна Десислава. „Не, не се казваме по един и същи начин“, ѝ отговорих притеснено аз.

„Просто исках да кажа нещо преди да се сетя, че се казвам Елисавета.“

Десислава не остана с много добро впечатление за мен, но то това е нормалното впечатление, което оставям.

Забързаността и разсеяността ми не датират от младежките ми години, а от далеч по-рано. Още в детската градина, когато майка ми е идвала да ме вземе, аз съм се явявала пред нея с един чорап, по гащи и яке и съм казвала „Хайде, готова съм“, а зад мен се е появявал митичното ми другарче Мартин с думите „Другарко, майко на Елисавета, аз тука ѝ събрах другия чорап, едни гащи, панталоните и ви ги нося да ѝ ги сложите“.

Мартин, уви не го помня. Явно и той като Спайдърмен ще остане загадка за народа, на който служи. Майка ми обаче го помни и твърди и досега, че ако Мартин не си е падал по мен, редовно съм щяла да ходя гола през зимата или поне никой е нямало да знае къде съм си свалила чорапогащника и дали случайно не е във фризера с граха или в бюрото на директорката на детската градина.

Всичко това изглежда забавно, докато нямаш деца - патологичното ми състояние дори ми е придавало на моменти безпомощен и романтичен вид, но всичко това сериозно се промени, когато родих.

Не знам как да опиша какво означава да си човек с моя проблем и да имаш дете.

Давам си сметка, че преди децата съм живяла живот, който е бил на границата на възможностите ми, но не съм го знаела.

Да помним задълженията си, адреса и какво имаме в чантата за всеки друг е най-лесното нещо, а за мен – огромно усилие. Когато прибавите детето в картинката, нещата се усложняват неимоверно.

Изведнъж се оказа, че това дете не идва ПРОСТО ЕЙ ТАКА на този свят, за да го обичаш и прегръщаш. То идва с тонове малки неща, които те обозначават като майка – хранене на някакви интервали, хигиена, разходки, хиляди малки дрешки, съобразени с времето, играчки и образователни занимания.

Много бързо разбрах, че няма да се справя. И си казах „майната му“. Да, точно така си казах.

Казах си „Майната му, Елисавета, дай да видим какво можеш да правиш без да се побъркаш“ .

С храненето се справих, с къпането и обличането - също, а и мъжът ми беше великолепен в тези години.

Но разходките бяха истински провал. Излизахме и аз не носех нищо.

Ни мокра кърпа, ни шише с вода – нищо. Бях сложила 10 памперса в количката и толкоз. Пиехме от чешмата, миехме се на чешмата. За всичко останало имах пари.

Отървах се от количката в първия възможен момент, защото ми пречеше да бързам и така се осъдих да нося деца на раменете си. Заради това си докарах дископатия, но пък - малко хаотично - съм на път да я излекувам.

Не мога да започна да изброявам колко неща съм забравила да занеса в детската градина, колко пантофи не съм предоставяла навреме, докато учителките ме гледат гневно „Босо ли да ходи детето?“

Колко детски блузи съм губила по площадки, колко пъти съм тичала след чуждо дете, мислейки си, че е моето. Колко пъти съм викала след моето „Маргаритаа… ох, не беше така, Магдаленааа“ и хората са ме гледали като гръмнати.

Не знам дали си представяте как детето на такъв човек тръгва на училище.

Та за училище трябва да има пастели, бои, четки, чорапогащник за концерт, медицински картон, носни кърпи, вилица, пари, пропуск за училище, карта за транспорт…

Отстрани изглеждах просто поредната лоша майка и вероятно е така. Но, уверявам ви, състоянието ми е истинско мъчение. Физическо. Всяка сутрин паник атаки да не забравя нещо. Правя списъци, които губя или ако не ги изгубя, то съм забравила да напиша половината важни неща в тях. Въображението ми рисува картини как слагам чорапогащник на детето в чантата за концерта, а после се оказва, че… нищо не съм сложила.

А после дойде второто дете, а след него - и третото. И всеки път раждах като за пръв път, защото НИЩО не помнех. Това, разбира се, се случи през период от десет години, но, уверявам ви, аз не съм се подобрила. С възрастта всичко става далеч по-трудно.

Много шеги съм отнесла на свой гръб, много караници и много страдание съм изстрадала нощем, когато сълзите текат, а ти си казваш, че няма по-ужасна и немощна жена на планетата от теб. А на другия ден трябва да станеш и да бъдеш работеща жена, майка, любима и приятелка, докато се проваляш на всяка крачка заради това проклятие.

Преди няколко години реших да проверя в интернет дали има и други хора като мен.

Хора, които вечно бързат, всичко забравят, не могат да стоят на едно място, не могат да общуват кой знае колко добре с хора и мислите им скачат болезнено напред- назад, докато общуват с малкото хора, навити да участват в това мъчение.

Направих няколко реномирани теста на някакви медицински институти. Оказа се, че без усилие достигам най-горната граница на нещо, наречено Attention Deficit Disorder – състояние, в което човекът, клетият човек, подложен на това ужасно мъчение, е вечно нервен, вечно забързан, неспособен да се концентрира, да запомня, да слуша по начина, по който го правят другите хора и … да чака на опашка.

Навсякъде ме съветваха веднага да се обърна към личния си лекар, за да ме изпрати при специалист, което ме разсмиваше много. Но все пак това бяха сайтове от други държави - и пишещите в тях си нямаха понятие, че тук ADD не съществува.

Това беше важно откритие за мен.

Спрях да се презирам, да се обвинявам

и започнах да правя неща, за да избегна трудностите в живота си, които допълнително се увеличаваха от натрупаната безмерна умора. Когато ме попитат как се справям с три деца, откровено казвам, че не се справям. Но поне вече знам, че имам проблем и се опитвам да изградя система срещу него, която в доста случаи е ефективна.

Понякога ми е ужасно мъчно, че не помня живота си – влюбванията, щастието, нощите на веселие, децата като малки, първите ми успехи, провалите.

А още по-мъчно ми става, когато дойде хубав момент, а аз не мога да му се насладя, защото нещо в мен постоянно ме дърпа в друга посока, все бързам, все тичам напред към нещо, което едва ли съществува.

Та, не излезе много весел текст. Но е искрен и се надявам да помогне на някого.

В заключение искам да кажа, че винаги благородно съм завиждала на всички майки, които имат сресани деца със сложни фризури и панделки. Деца, на които чантите им са безупречни, книгите от списъка за лятото – прочетени, носните кърпи – в джоба на якето, а паричките – в малко, специално портмоне.

Завиждам им, защото внасят ред и спокойствие в живота на детето си, а моите деца живеят във вечна несигурност дали ще имат химикалка утре или не. Но животът не е справедлив, а това е най-важният урок, който трябва да научат.

В началото учените ѝ дадоха името J35. После я кръстиха Талъкуа, което на езика на чероките означава "двама са достатъчно".

Това е косатката, която на 25 юли бе забелязана да носи и избутва с главата си във водата своето 200-килограмово мъртво бебе, за да го задържи още малко със себе си.

Още много всъщност.

Снимка: Center for Whale Research

В своята "Обиколка на скръбта" Талъкуа измина над 1500 км, повдигайки отново и отново тялото на бебето си в мига, в който то почне да потъва във водата. Така тя се подложи на огромно изтощение и невъзможност да намира достатъчно храна.

Ритуалът край тихоокенския бряг продължи повече от 17 дни, след което майката се сбогува със своето бебе, пускайки го да потъне във водите на Салийско море.

Снимка: TWITTER/CENTER FOR WHALE RESEARCH

Към тъгата ѝ са се присъединили и други косатки от стадото, обикалящо между Ванкувър и остров Сан Хуан, чиито местни жители разказват, че в един от дните, при залез слънце, група от 5-6 женски се е събрала в устието на залива, обикаляйки в кръг в продължение на 2 часа.

Ритуалът на косатките разкри мрачна статистика за популацията на групата китове, към която Талъкуа принадлежи: приблизително 75% от новородените през последните две десетилетия не са оцелели, а 100% от бременните косатки не са успели да родят живи бебета през последните три години.

Бебето на Талъкуа е първото живо родено в стадото от 2015 г., но е оцеляло само около половин час, съобщи The Washington Post. Освен замърсяването, сред основните причини за все по-трудното оцеляване на този вид е гладът в резултат на  безпощадния улов на сьомга от хората (който преди три месеца канадското правителство обеща да намали с 25-30%).

17-дневното траурното шествие на косатката показа, че тя изпитва страдание, предполагащо някакво ниво на когнитивни функции. Заради изследванията, че китоподобните (китове, делфини и сходни морски обитатели) са не само по-умни, отколкото се е смятало, но и притежават високи нива на емпатия и емоции, редица учени предупреждават, че тяхното унищожаване е повече от просто убийство на определен брой индивиди.

Това е убийство на цяла култура – понятие, което очевидно не важи само за представителите на човешкия вид.

Дългото сбогуване на Талъкуа с бебето ѝ предизвика не само интереса на природозащитници и учени, но и огромна човешка съпричастност, родила поезия, музика и картини, посветени на майката косатка и нейния изчезващ вид.

cross