Чували ли сте за Синдрома на извънземното? Ако не сте, какъвто най-вероятно е случаят, се нуждаете от спешно информиране по въпроса, което може да сторите единствено ако хванете в ръка книгата „У-хромозома“.
Историята, написана от вещата и талантлива ръка на Ралица Стоянова, ще ви отведе на пътешествие из животите на Сия, Мартин, Калин и Калоян.
Дебютният роман на авторката дава нов поглед върху обичането, изоставянето, брака, семейството и майчинството и повдига много въпроси, като например как да спасим някого, за когото храната е излишно задължение? Или как да го накараме да остане, ако е неспособен да се привърже?
Ако вече сте заинтригувани и искате да разберете повече за романа, който спечели трето място в литературното риалити „Ръкописът“ на БНТ, съветваме ви да идете на официалното парти-представяне на „У-хромозома“ - 31 май, 19 часа, бар KICK’s (ул. “Шишман” 22).
Не си представяйте обаче една скучна литературна премиера – ще има танци-манци и музика - от любимите градски герои Vajarov, Paci и Ирина Денева. Заповядайте - всички са добре дошли!
********************
Ралица Стоянова е журналист и блогър, завършила средното си образование в Езикова гимназия „Акад. Л. Стоянов“ в Благоевград. Има бакалавърска степен по журналистика от Софийския университет „Св. Св. Климент Охридски“. В продължение на няколко години работи като репортер и редактор в онлайн медии. През 2012 г. печели наградата „Млад журналист“ на Информационното бюро на Европейския парламент в България.
В последните седмици доста се изписа и чу по отношение на детските ясли и градини в България. Майко мила! публикува два текста по темата - Те всички реват! – мотото на българската детска градина и За детската градина, анонимно и от кухнята. След тях се чуха много мнения се чуха за адаптацията на децата, може ли родителите да влизат с тях или това ще доведе до невъобразим стрес у всички присъстващи, и трябват ли да има камери в помещенията. Въпросите също са доста - ние на дисциплина ли ще ги учим тези деца (респективно, стомана ли ще каляваме) или ще им угаждаме (помагайки им да се адаптират по-лесно към тази нова за живота им ситуация)? На фона на всички изказвания непрекъснато се дават и откъслечни примери за това как е в чужбина, които ни звучат далечно, непознато и... невъзможно за постигане. Ще допринесем за това усещане още малко със следващия разказ от българката Йолина Стоянова-Брунер, която живее в Швейцария с двете си деца и има пряко и лично наблюдение върху местните ясли и детски градини. Седнете някъде, че може да ви стане тъжно, като се зачетете.
*************************
Скоро след внезапната смърт на майка ми започнах да сънувам кошмари – картина на цветя, изписани с тънки червени линии върху бледожълт фон, която обземаше цялото ми съзнание, като десктоп.
Виждах всеки пиксел до вманиачаващи детайли и се будех с най-убийственото чувство за раздяла, което съм изпитвала някога. Докато пререждах едни стари снимки, попаднах на черно-бялата версия на картината от кошмара ми – това беше десенът на балатума в моята детска ясла през 1978 година, когато съм била на две.
Не помня нищо от тогава, но според разкази на очевидци отиването ми на ясла всяка сутрин в продължение на две години е било съпътствано с рев, крясъци и тръшкане в епични пропорции.
В крайна сметка, всички деца по онова време ходели на ясла и никога не минавало без драми. След това сигурно съм свикнала, защото детската градина си спомням предимно с добро, като изключим задължителното спане и натиска да си изядем всичко.
Родих моето дете в Швейцария, където масовото ходене на градина и работещите извън дома майки са по-скоро рядкост.
Градините са частни, скъпи и в онзи момент трябваше да се запишем в листата с чакащите още преди раждането. Тогава си обещах, че ако на детето не му хареса в градината, ще спра да работя и въобще ще си преосмисля генерално плановете за живота.
Във всички случаи, не исках никой да сънува балатум след тъжната ми кончина.
Но на него му хареса и то много. На второто ми дете – също. Вече седем години събирам всекидневни впечатления от швейцарската детска градина и за този период видях само едно дете, което не можа да се впише там. То пристигаше всяка сутрин разревано, с разреваната си майка, която изобщо не беше убедена, че иска да го оставя където и да е.
И въпреки старателните усилия на персонала нещата не се получиха, двете страни си стиснаха ръцете и се разделиха без драми и обвинения.
Така че - да, увереността на родителите е важна, но несравнимо по-важни са броят и квалификацията на грижещите се за децата.
Въпреки че никога не са оспорвали авторитета ми на родител, хората в градината имат професионалната компетенция на специалисти, които не само обичат това, което вършат, но и знаят доста повече от мен по темата за ранното обучение.
И това знание не е получено от интернет форуми. Тези хора тотално промениха мнението ми, че да работиш в детска градина не е кой знае колко трудно – вече знам, че това е супер отговорна работа, за която се изискват качества и умения, които аз собствено не притежавам. И кооперацията помежду ни даде чудесен ефект върху децата. В швейцарската градина видях много детайли, върху които никога не се бях замисляла преди.
В градината няма “лели”. Организацията на работа е такава, че на ротационен принцип всички възрастни готвят и чистят, както е и в повечето домове. Персоналът е разделен според степента на образование и опит – ръководителите на групата носят най-голяма отговорност, те са връзката с родителите; останалите са в процес на обучение. На всеки възрастен се падат максимум по три деца и от там произтича високата месечна такса.
В нашата градина приемат деца след четиримесечна възраст (майчинският отпуск е 16 седмици), но отказват да вземат деца, които са на две години. Обясниха ми, че в този период те са особено чувствителни при раздяла, съвсем нормален процес, но тръгването на градина точно в този момент би ги травмирало ненужно. Препоръчват да запишат детето преди или след тази възраст.
В нашата градина има само една група от максимум 12 деца, на възраст между четири месеца и шест години, които прекарват основната част от деня в голямо общо помещение с играчки, книжки и възглавници по пода, с отделен кът за храна и малка стая за следобеден сън.
Адаптационният период е две седмици. Първо ходихме заедно по за няколко часа, после децата оставаха без мен по за няколко часа докато постепено стигнаха до цял ден сами без да се стресират.
Сутрин, преди да се разделим, децата непремено ни махат от прозореца - ако родителите са спокойни и усмихнати, то и децата ще се чувстват така.
Няма хранене насила, познато още като “ще ти го изсипя във врата”. Децата трябва да пробват храната, но не са длъжни да ядат, ако не са гладни или ако предложеното не им хареса.
Децата са окуражавани да дават идеи за седмичното меню. Обядът се сервира по средата на масата и по-големите деца са насърчавани да си сервират сами в чиниите. В нашата група злояди няма, напротив, децата ме предупредиха, че “тук разрешават само по четири порции”.
За бебетата затоплят донесената от вкъщи кърма или приготвят адаптирано мляко, чиято марка, както и тази на шишетата и бибероните, се избира от родителите.
Следобедният сън не е задължителен - който не иска да спи, може да разглежда книжки без да вдига шум “докато кравата издрънка” (има кухненски часовник във формата на крава, който обявява края на тихия час).
Няма телевизор, няма таблети. Понякога слушат приказки на аудиокасети (съвсем сериозно!).
Няма задължителни занятия - никой не е длъжен да рисува, ако по средата на занятието реши да се заиграе с нещо друго.
Наказания няма. Когато стане някоя беля, учителката сяда на една маса заедно с провинилия се, така че всички да са на еднаква височина, и им обяснява, като на равноправни човешки същества, защо дадената случка е неприемлива. И отговаря на въпросите им. Това се повтаря отново и отново по всякакъв повод без никога да се повишава глас (както споменах тази професия не е за всеки).
Цялата тази свобода прави децата много по-възприемчиви към правила и задължения, и ги насърчава сами да задават въпроси. Моите деца например ми обясниха, че наистина е тъпо, че бягането вътре в градината забранено, но е разбираемо, защото имамного пълзящи и прохождащи "колеги".
Тъпо е, когато някой е взел играчката, която и ти искаш, но знаят, че с крясъци нищо няма да се получи; много по-ефективно е да се споразумееш, като трампиш исканата от теб срещу нещо друго.
Децата се научават да се забавляват с всекидневни дейности - помагат в готвенето, белят моркови и режат курабии; ходят до библиотеката за книги, защото детската градина няма място и средства за книжен фонд; през есента излизат да скачат в локвите, в жегата се поливат с вода на двора, през зимата се търкалят в снега.
Понякога просто отиват до близкия подлез, хващат се за ръце с учителките и бягат и крещят с всичка сила, защото ехото ги забавлява (това, разбира се, е само в ненатоварените часове от деня).
Ето, това е положението в нашата градина. Не всички реват.
А сега ето и малко история и обяснения за услугата "детска градина" тук.
Държавата Швейцария има драконов контрол относно качеството на услугата - нямаш право да работиш в градина, ако не си учил за това, стажантите винаги са съпътствани от дипломиран колега. Въпреки че градината отвътре не е никакъв лукс, цялата инфраструктура подлежи на стриктни проверки.
Детската градина е доста скъпо удоволствие.
Средната швейцарска заплата по данни от 2010 е около 6.000 франка на месец - заплатите варират в зависимост от сектора и образованието, но малцина получават по-малко от 4.000 франка на месец (по данни на https://www.myscience.ch/living/salary/salary_in_switzerland).
В общия случай таксата за градината възлиза на около 120 франка на дете на ден, като за второ дете може да се направи отстъпка. Цената включва абсолютно всичко - храна, памперси, шишета, биберони, адаптирано мляко. Детето може да ходи дори и само веднъж седмично, но в предварително уточнен ден, примерно всеки понеделник.
Някои места в детските градини са финансирани от местните власти, за да покрият таксата на крайно нуждаещи се, примерно деца с един родител.
Други градини я определят в зависимост от декларираните годишни приходи на семейството (доколкото знам и в България е било така при социализма).
Доскоро целодневни детски градини въобще не е имало и в някои райони на страната да си оставиш детето "на чужди хора", fremdgeben, има обществена стигма.
До среда на ХХ в. сираците, децата на неомъжени майки и бедни родители са били насилствено взимани от семействата им и разпределяни във ферми и приемни семейства, с идеята да се научат на труд и самостоятелност отрано.
Реално обаче това е била абсолютно неадекватна система. Децата са били третирани като роби, често са били малтретирани и без никаква защита. Така семейният модел на работещ баща и грижеща се за дома майка са се оформили като символ на просперитет.
Аз никога не съм се чувствала укорявана за това, че децата ми ходят на градина, но често са ме разпитвали за личния ми опит от детството. Питали са ме и как функционира общество, в което и двамата родители работят извън дома - наистина не е лесно да си го представиш, ако не си го виждал на практика.
Швейцария се променя. Насилственото отнемане на децата отдавна не съществува, все повече жени държат на професионалната си реализация точно колкото и мъжете, така че трябва да се измисли обществен модел това да бъде реализирано.
Ясно е, че достъпната грижа за децата е едно от условията, но не и за сметка на качеството.
Швейцарците, за които качеството на всичко е въпрос на национална чест, никога няма да го позволят.
Пътували ли сте някъде по работа с приятелка? Изобщо пътували ли сте с приятелка? Не може да не сте. Ако не сте, тутакси трябва да го направите, защото няма друг начин да опознаете жената до себе си така добре, както ако тръгнете заедно на път. Сами. Без мъже, деца и домашни любимци.
Вероятно много от вас си представят, че ние с Красимира се виждаме едва ли не всеки ден, разменяме си дамски превръзки, дрънкаме си безкрайни часове за шампоани и кремове, проверяваме си главите за въшки и висим в градинките, а децата ни си мислят, че са първи братовчеди. Уви, това е далеч от истината. Ние с Красимира се виждаме ужасно рядко и даже понякога, когато я видя, ми се струва, че е пораснала на ръст от предишния път (тя е по-високата от двете).
Та, когато трябваше да пътуваме заедно, за да представим книгата "Да оцелееш като родител" в три града - Пловдив, Варна и Бургас, нито една от двете не знаеше какво да очаква освен обичайните неща, която всяка очакваше при всяко пътуване. Например, Елисавета очакваше, че ще си изгуби чантата,
и тя няма да забележи, или ще излезе пред публика и ще изпусне някоя цветиста псувня, защото, когато Елисавета е далеч от хорски очи, кълне като каруцар.
Красимира, от своя страна, очакваше, че ще ѝ се случат безброй ужасяващи неща, като например, че ще трябва да спят в канавка, защото нищо не са резервирали 15 дни по-рано, че ще умрат, минавайки през Твърдишкия проход (РИШКИЯ проход, Елисавета!), че няма да пият кафе, че няма да оживеят и, както винаги, се притесняваше, че ще получи пристъп пред хората и ще вземе да се напикае пред аудиторията.
Но както и да е, всяка със своите страхове тръгна. Натоварихме си раниците и багажите и веднага си пролича кой какви реалистични очаквания има от пътешествието.
Красимира не само че имаше къде да спи и то не беше канавка, но и не мина през Твърдишкия проход
пи кафе и оживя, докато Елисавета установи, че си е забравила гащите, фланелките, пастата за зъби и пижамата, та се наложи да си купи всичко това.
И ето ги, седят двете в Мол Пловдив, и какво, мислите, правят? Вместо като едни две венетирайкови да си купят златни пръстени и да пият тънки коктейли, те се гримират в тоалетната, бутат се пред едно огледало и тичат из мола да търсят на Елисавета дезодорант, защото, естествено, тя си го е забравила. После трябва да се наядат, защото гладна мечка хоро не играе. Особено тия две циркаджийски мечки.
Към тоя момент, макар и да са на път само от няколко часа, Елисавета е разбрала една особеност за Красимира. Когато Красимира иска нещо, тя вмъква това нещо във всяка тема на разговор. Ето пример:
К: Трябва да пием кафе следващите десет минути. Да е хубаво. Аз от машина не мога.
Е: Добре, ей сега ще спрем. Взе ли паста за зъби?
К: Да, мисля, че взех, но не мога да съм сигурна преди да пия кафе ей сега, след десет минути.
Е: Да, ей сега. Божеее, гледай, котка на пътя.
К: Тая котка дали е пила кафе? Защото на мен много ми се пие. Ама да не е от машина, че не обичам.
Е: Красимира, гледай, пада метеор!
К: Начи, дано не падне върху мястото, откъдето трябва да си купя кафе!
За ваше успокоение, Красимира пи кафе, пристигнаха, ядоха, обгрижиха Елисавета и нейния бабешки мозък и представянето започна. Хората в книжарница Сиела в Пловдив бяха ужасно мили и грижовни –
Уви, Красимира не разбра, защото тя през цялото време избягваше въглехидратите под формата на тесто, с което направо унищожи надеждите на Елисавета да си има алиби за безпаметно тъпчене (не че тя много има нужда от алиби, за да се тъпче).
Дори по-късно вечерта, когато Елисавета заведе Красимира във великия турски ресторант „Паша“, Красимира гнусливо погледна най-великото произведение на сладкарското изкуство – кюнефето, и отказа да има ккаквото и да било общо с тази работа (тук Красимира иска да вмъкне, че го е погледнала гнусливо не защото е видяла един огромен въглехидрат, а защото е яла и по-добре изглеждащи неща от печено фиде с кашкавал, захар и шамфъстък, положено в канче).
Колко ли не я моли Елисавета, как ли не се опита да я примами да надебелее. „Айде, бе, Красимира, хапни само хапчица кюнефе. Моля те, заклевам те в името на Баязид първи, хапни!“, но Красимира бе по-твърда от камък. Дори не близна.
Елисавета през това време в умопомрачението си изпи два огромни турски чая без да си дава сметка, че часа е десет вечерта и се налапа до смърт. И когато се прибраха в стаята си, не подозираше, че няма да заспи до 3, защото е глупава.
Хотелът в Пловдив с гръмкото и изискано име „Алюр“ предложи на Красимира и Елисавета една схлупена, тясна мансарда с две легла (РАЗЛИЧНИ ПО РАЗМЕР!!), малко телевизорче, по което дори нямаше кабелна, но истинското очарование на мястото се състоеше в това, че стените бяха направени от картон и докато Красимира сладко спеше и дори не помръдваше, Елисавета, възбудена от турския чай, стана свидетел на цялата симфония от отделителни звуци, които съседите по мансарда произведоха.
А те не се пестяха. До два и половина, те се секнаха, храчиха, подпръцкваха, въздишаха унило, подвикваха си, плацикаха се и дори разсъждаваха напрегнато, а стените бяха толкова тънки, че Елисавета дори имá тегобата да чуе и разсъжденията им. Най-сетне, към три, съседите се напъхаха в шушкавите си чаршафи и решиха да поспят. С тях заспа и Елисавета, която вече бе преработила чая.
На сутринта двете станаха на съмване, като едни истински кокошки, и бегом, марш към Варна през Бургас. Още в 10.30 двете майки мили бяха акостирали пред световноизвестния Галерия Мол и се хвърлиха да ядат, да пият кафета и да пазаруват.
после фланелки, после прах за пране и памперси, ЗАЩОТО НИЕ В СОФИЯ ПАМПЕРСИ НЯМАМЕ, НИТО ПРАХ ЗА ПРАНЕ. После си купиха дори чорапи и ластици за коса. А накрая си купиха една обща пудра за лице и тръгнаха весело и ведро към Варна.
Както знаете, една жена като се напазарува, и все едно камък ѝ пада от сърцето. Или както Красимира цитира О.Хенри с топлина в гласа, помъкнала праха за пране на Елисавета: „Изстрадалото сърце заслужава трошичка радост поне веднъж годишно“.
Пристигнахме във Варна, където ни очакваше безкрайно любезна жена на име Магдалена, нейният безкрайно любезен мъж и тяхното мило дете, за да ни приютят и да ни предоставят своя чисто нов празен апартамент, в чисто нова сграда. Още щом видя милата жена, Елисавета я халоса с вратата на колата, за да си знае, жената, с кого се е забъркала.
Но тя се оказа много упорита и вместо да избяга, когато е имала възможност, тя взе, че заведе и двете на вечеря с приятели след срещата в книжарницата, която, между другото, беше великолепна.
Хората бяха изключителни, книжарницата – прелестна, а Красимира и Елисавета дори си накупиха книги.Сега, още едно малко разяснение за битието и житието на двете майки мили. Те не са никакви майки мили, а два утрепани вола, които по цял ден работят като изоглавени, мъкнат, готвят, чистят и работят. И толкова рядко имат време да излязат, че понякога, като излязат, и не знаят какво да правят и къде да се денат.
Но днес и двете решиха, че няма да работят до полунощ, както мислеха да направят. НЯМА!!! Ще идат на кино. Единственият филм, за който постигнаха съгласие, бе немски и толкова сложен и протяжен, че двете съжалиха триста пъти, че са си го причинили, излязоха по средата на прожекцията, унили, и се прибраха в апартамента в необитаемия си блок.
В този момент Елисавета разбра друго за Красимира. Че тя доста се страхува да спи в безлюден, необитаем блок. Един блок с две самотни жени, които заключиха всички ключалки, провериха всички врати на балконите, а Красимира, за да се разсее от мрачните мисли за варненски убийци, изнасилвачи и други дребни престъпници, реши да пусне музика на лаптопа си.
„Не надувай музиката така, Красимира. Ще привлечеш изнасилвачите. Те ще чуят тази емоционална музика, ще видят , че горе свети, ще проумеят, че горе има две беззащитни жени, и край!“, подиграваше ѝ се Елисавета, на която толкова ѝ се спеше, че просто искаше да легне и да умре, а клетата Красимира намали музиката и се огледа, докато Елисавета безжалостно ѝ се смееше, защото освен тъпанарка, беше и злобарка.
След като Красимира обяви, че сигурно няма да мигне, остави лампата в коридора светната, за да обикаля из апартамента цяла нощ, тя легна и заспа моменталически като мъртвец, а Елисавета получи такива болки в корема от злобата си, че не мигна до 4 и на сутринта приличаше на изтощено зомби от филм за апокалипсис.
Все пак тя успя да дремне 2-3 часа и сутринта - айде на колата и към Бургас за последно представяне, и най-сетне за среща на живо с великата Елка Стоянова – писателка от най-висок клас, която дойде да ни удари едно феминистично рамо.
Но колкото и да е хубаво едно нещо, то има своя край (дори и кюнефето, което е кръгло). И Елисавета, и Красимира трябваше да се върнат в София заедно с праха за пране, памперсите, новите си чорапи и цветята, които получаха в Пловдив (разкошни фрезии, между другото).
И сега тези две изморени, изтощени жени искат да благодарят на всички – на тези, които дойдоха, на книжарниците на Сиела, на майките на деца с увреждания от Варна, които участват в кампанията ни "Търся втора работа" и продават свои неща в сайта OLEMALE.BG - те дойдоха, за да се запознаем лично и ние им благодарим от сърце!
Благодарим и на на милите жени, които им правиха компания - специално на Бистра, София, Магдалена, които им търпяха идиотщините, водиха ги насам-натам и ги пуснаха в апартаментите си, а също и специално на детето на Магдалена (жената, която Елисавета се опита да утрепе с вратата на колата си) – това дете ни беше оставило прекрасен, ръчно направен кораб от плат, който ние ще си гледаме, когато ни стане мъчно за морето.
Благодарим също така и на слънцето, че беше с нас през цялото време, както и на бабите, бащите и дядовците, които гледаха децата ни, докато ние БУКВАЛНО се мотахме три дни по моловете!
1. Красимира си мислеше, че е най-страхливият човек, когато някой друг я вози с кола, но се оказа, че жестоко бърка. Най-страхливият пътник се нарича Елисавета, която, само при вида на друга кола пред нас, започваше да нарежда кресливо: МНОГО Е БЛИЗО ТАЯ КОЛА, НАМАЛИ, НАМАЛИ, ТОЯ ТИР ЗАЩО КАРА ТУК, ТОЙ НЯМА ПРАВО!!!, НАМАЛИ, ОХ, МНОГО МЕ Е СТРАХ, СЕГА ЩЕ СЕ УДАРИМ, МНОГО БЪРЗО ИЗПРЕВАРВАШ, НАМАЛИ! (всички шофьори знаят, че най-удачният момент да намалиш е когато изпреварваш, та да може всички участници в движението хубавичко да се изнервят и наистина да се ударят).
2. Елисавета не пие вода. Пие турски чай, пие италиански чай, пие всякакви народности чайове, айрани и бира, но вода не близва. Сега, може би тя има скрита гърбица някъде, в която тайно посред нощ си налива вода и после цял ден кротичко си лочи от нея, но Красимира не може да се закълне, защото не е виждала гърбица, нито дори манерка.
3. Елисавета е най-разсеяното същество на Земята. То е във вечно търсене - на ключа от колата, на самата кола, на запалката от колата, ама къде е тая запалка, бе, боже мой??, на маратонките си, на четката си за зъби, на якето си, на панталоните си, А, ето я запалката от колата, какво прави в джоба на дънките ми, бе, Красимира??, на жената с яркозелена кола, която трябва да следваме с нашата кола в Пловдив, за да ни заведе до хотела, дъра-бъра-дъра-бъра, АБЕ, КРАСИМИРА, ТОВА ПРЕД НАС НЕ Е ЗЕЛЕНАТА КОЛА, А НЯКАКЪВ ДЖИП!! - Да, Елисавета, изпуснахме я преди три завоя!!!
Въобще, как Елисавета си намира дома всяка вечер след работа за Красимира е една загадка, но да се надяваме, че ще се оправя с този тежък живот още дълги години, за да тръгнем отново на път и да ви разказваме какво ни се е случило!
