Има ужасно много стереотипи за момчетата и за момичетата. Като започнем от цветовете, които УЖ им прилягат (розово за момчета не може - защо?!), минем през играчките, с които се предполага, че трябва да играят, филмчетата, които трябва да гледат, и героите, на които искат да подражават, и свършим с това кой как се представя в училище.
Стереотипите не са важни. Те са покрай нас, само за да бъдат разбивани.
Но истината е, че има някои неща, които се случват предимно при момчетата и други - при момичетата.
Вече сме си говорили за някои неща, които майките на момичета тийнейджърки знаят от първа ръка, а сега минаваме набързо през няколко момента, които са до болка познати на майките, които отглеждат само момчета.
Ако сте майка на момче, знаете какво е да сте единствената жена вкъщи.
Понякога може да е супер (може би в дългосрочен план), друг път хич не можеш да им разбереш “момчешките” игри и занимания – но човек се учи, докато е жив.
Момчетата растат, а с това расте и количеството храна, което поглъщат. Ще има моменти, в които изхранването изглежда невъзможно. Просто понякога са толкова гладни, че не може да им се смогне.
Понякога плачат даже повече от момичетата.
И това е добре, както пише и Лора Ламбърт в mom.com, защото е важно за емоционалното им израстване.
Така че, когато се стигне до рев, да не го обръщаме на “Ти си мъж, не плачи!”, защото след години ще му се налага да може да си изрази емоциите, а ще знае, че НЕ ТРЯБВА, защото е МЪЖ.
Това важи и за майките на момичета, разбира се, но момчетата доста ги бива в разхвърлянето на миниатюрни Лего мини из цялата къща. А това боли. Доста.
Извиняваме се за тази точка на всички мъже, които успяват да се прицелят качествено всеки път. Но борбата на този фронт е безмислостно жестока и често я губим.
Желанието на момчетата да се сборят с някого е по-силно от всичко на света. Игрите тип “ела да пробвам тоя суплекс върху тебе” са силно застъпени.
Ако има как да си ги прилагат едно на друго (в случай че отглеждате повече от едно момче) - супер. Ако няма - пригответе се за много кеч мания.
И не само. Животът на момчетата е пълен с много видео игри. Fortnite, World of Warcraft, Minecraft и какъвто крафт още се сетите.
Тази точка важи и за момичетата, разбира се. Децата са си играчи - в пълния смисъл.
Понякога ще мълчат нарочно, понякога просто защото са си такива. И в двата случая ще се измъчвате какво му е на това дете.
Много често нищо му няма. И много често просто нищо не си мисли и не анализира света. Просто са си такива.
Ще ви се иска да хванете един чук и да ги разбиете, защото няма нищо по-ужасно за майката на момче от това да трябва да го вкарва в някакви рамки, защото обществото ги е постлало на пътя на “истинския мъж”.
Днес панталонът е абсолютно неутрална дреха. Приемаме я за даденост и я носим всички – и мъже, и жени. Само че съвсем доскоро не е било така.
Коко Шанел създава панталоните за жени през 20-те години на ХХ в., но до 70-те много от международните хотелски вериги, както и известният магазин Harrods в Лондон например, са забранявали на техен терен да се разхождат жени с панталони.
Тази революция в облеклото е част от историята на еманципацията, но също и от огромна промяна в мисленето.
Защо това да не се случи и с полите и обувките на висок ток? Какво ако мъже, които намират тези дрехи за удобни, красиви и по някакъв начин важни за идентичността и самочувствието им, започнат да ги носят спокойно и открито на всякакви публични места?
Ами какво – вероятно ще сме свидетели на едни прекрасно изглеждащи мъже, с жестоки токчета и адски красиви дрехи, ако съдим по Марк Браян и неговия външен вид.
Марк е американец, който в момента работи в Германия като инженер по роботика, както пише Bored Panda.
Той си живее живота както всеки друг човек с изключение на това, че предизвиква половите стереотипи всеки ден.
Почти винаги може да бъде видян с пола и токчета, когато отива на работа, разхожда се из града и дори вкъщи.
Важно е да се спомене, че Марк е хетеросексуален, щастливо женен от 11 години, баща на 3 деца. Освен работата му като инженер, Марк е и треньор по американски футбол. Напоследък реставрира своето Порше 911 от 1967 г.
Той споделя пред Bored Panda, че се облича по този начин, защото иска да е различен и винаги се е възхищавал на жените, които носят токчета и поли.
“Не е сексуално. Просто се възхищавам на силата, която излъчват. Аз не се обличам така със сексуален подтекст, а по-скоро се обличам, както би се облякла всяка делова жена”, казва Марк.
За него дрехите нямат пол, но пък предпочита едни пред други. Например, не си пада по рокли. Носи само поли, защото те му позволяват да комбинира традиционно мъжко облекло в горната част на тялото и женско в долната половина.
Марк предпочита полите и високите токчета, защото му предлагат повече избор на цветове и материи. “С мъжките панталони имаш само няколко опции за цвят - черно, сиво, синьо и кафяво. Няма много панталони с принтове.
А при полите има и червено, зелено, ярко синьо, флорални мотиви, животински принтове. Същото е и с обувките, но към цветовете се добавят и още много стилове и видове токчета. Освен това може да носиш отворени обувки, когато времето го позволява”, казва Марк.
За него няма разлика дали е с пола или с панталон. Въпросът е, че с токчетата се чувства някак по-силен, както споделя самият той. Марк казва още, че силата, която открива вътре в себе си, за да носи дрехи извън стереотипа, по някакъв начин му дава самочувствие и енергия, за да се справя със стреса на работното си място.
Явно в работата на Марк са свикнали с екстравагантния му външен вид и там не се чуват коментари и подмятания. Особено след като разберат, че не е някой “женчо”.
По улиците все още ги има. Но жените между 30 и 40 години предимно правят комплименти, а мъжете задават въпроси.
Вкъщи Марк има цялата подкрепа на света. “Жена ми често дава предложения какво трябва да облека, а на дъщеря ми ѝ се иска да можеше да ѝ заемам обувки от време на време.”
За Марк е лесно да си намира дрехи, защото влиза в стандартен европейски 38 размер. С обувките също не е проблем - носи 41 номер. Но за тях си е разработил система - купува предимно онлайн, за да има време да ги пробва вкъщи на спокойствие.
“Ако краката ме болят почти веднага след като ги извадя от кутията и ги сложа, значи отиват пак в кутията и ги връщам.”
Любими са му обувките с тънки 12-сантиметрови токчета. “Обичам начина, по който изглеждам с тях, а също и усещането, което ми дават.”
Историята с токчетата започва още в колежанските му години, когато гаджето му от онзи период го моли да танцува заедно с нея, докато и двамата носят токчета. През годините Марк носи от време на време обувки на ток, но не и поли. Започва да ги комбинира преди 5 години, защото знае, че би изглеждал по-добре с пола и високи токчета, отколкото с панталон и високи токчета.
“Достатъчно възрастен съм да си спомням, че в училище беше забранено момичетата да носят панталони. В момента панталоните са дреха, която не принадлежи на нито един от двата пола, напълно неутрална. Защо не може да са полово неутрални и полите и токчетата?
Освен това мъжете са носили обувки на ток преди жените. Може би не в днешния вариант с тънки токчета, но мъжете със сигурност са носили високи обувки преди жените”, казва Марк.
Няма как да не се съгласим. Съгласяваме се напълно и с един от коментарите под снимките му: “По дяволите, такива крака е грехота да се крият в панталони”. И наистина…
Ива Иванова разказва за една обичайна ситуация в офиса, в която ѝ трябва доста време да свърши малко техническа работа - не защото не може, а защото господин клиентът няма доверие на жени.
Много мои приятели (мъже) твърдят, че такова нещо като полова дискриминация в наши дни не съществува, феминизмът отдавна си бил постигнал целите и други такива врели-некипели. За тях не ставало дума за неравенство и стереотипи, а за проява на вечно недоволния женски нрав и мрънкане за щяло и нещяло. Но тъй като аз непрекъснато настоявам, че дискриминация има, моят любим представител на вражеския пол ме помоли да му дам пример, от който да се поучи. Давам го.
Обикновен ден в офиса (работя във фирма за доставка на интернет). Влиза клиент и още от вратата трескаво се оглежда, питайки.
-- КЪДЕ СА МОМЧЕТАТА?
Ех, отне ми неясно колко години да науча хората, че е редно да се започва с „Добър ден“, ама тоя явно е отсъствал. Както и да е. Отговарям:
-- ДОБЪР ДЕН! С какво мога да помогна, за какво са ви момчетата? Тяхната работа принципно е да висят по стълбове, дървета и покриви затова и не са тук. Моля, обяснете ми проблема за да ви помогна да го разрешим.
-- Ама…ама… те много ми трябват. Къде са?
-- Господине, казах ви, не са тук. Моля, обяснете ми за какво става въпрос.
Следват 20 минути обяснения кои хора висят по покриви, кои висят по офиси, какво точно е техник, какво е координатор, защо го няма „шефа“, как не мога да помогна, ако не знам кой за какво се бори и кой от какво има нужда, ама иначе много, ама много искам, само че той, клиентът, сам си пречи.
Ако мислите, че 20 минути са много, вярвайте ми, засичала съм ги многократно, толкова трябват, за да разбера за какво, кого и къде да пратя в една малка фирма, с малко персонал и много задачи.
Най-често проблемът се оказва, че примерно батериите на дистанционното са за смяна, но клиентът настоява за технически екип, специално посещение с хеликоптер, фанфари, линейка, пожарна кола и да носят картичка с извинения от президента, а и естествено, ДА СА МОМЧЕТАТА.
Честно казано, смятам и че това е същата причина поради, която техническият екип редовно получава „бакшиш“ под форма на домашна ракия и кисели краставички, но това бързо се научих да го преглъщам.
След изтичането на очевидно необходимите 20 минути молби и увещания, клиента вече е готов да сподели проблема си. И го споделя – купил си е нов рутер и същия има нужда от настройка.
Ех (въздъхвам с облекчение) – поредната елементарна задача, която може да се разреши в офиса за 5 минути и няма да се наложи да лъскам фанфарите и да звъня на президента, както и да викам „момчетата“ (те са доволно заети).
След постигането на такъв невероятен успех, така извъртам очните си ябълки, че направо си виждам мозъка (имам), но някак си съумявам да ги върна обратно, без клиентът да забележи. Последният с гордост вади чисто нов рутер, изваден от мърляво стара торбичка, и се почва една традиционна игра на „дядо вади ряпа“ - аз тактично дърпам, той тактично не пуска (още 15 мин). Човекът просто недоумява, че е възможно аз с моите женски ръчички и женско мозъче да извърша тази тъй сложна задача. Не пуска рутера и толкоз.
Кипва ми. Търпението ми си има граници, а подобни ситуации, които не съществуват, както смятат моите приятели, са част от моето всекидневие. И то в края на работното време.
Накрая изсъсквам нещо нецензурно, при което клиентът губи самообладание, зачервява се, поглежда ме втрещено, все едно „момчетата“ са го „настроили“ сами него в гръб… и пуска. Е то хубаво, ама в тоя момент влиза и шефът.
Аз запазвам самообладание и победоносно отнасям извоюваното устройство до най-близкия компютър, закачам го и вадя телефон да го настроя. Зад гърба си чувам ясно сподавен кикот от страна на шефа.
-- Какво правиш?
-- Настройвам рутер.
-- Верно ли?
Очите ми (вече в правилна позиция) се изпълват със сълзи, но си свършвам работата. Слагам цветни бележки на съответните кабели, за да обознача къде да бъдат прикачени за рутера и към компютъра на клиента. Обяснявам три пъти, като след всеки получавам утвърдителен отговор „Да, разбрах“.
С това смяната ми най-после свършва. Прибирам се почти плачейки. По пътя получавам обаждане от един от техниците, че въпросният клиент се прибрал, включил рутер, настроен от мен, той не работел, за което бил насмлян от шефа. Вече ревейки напълно, му обяснявам какво се е случило. Е, „момчето“ наистина си тежи на мястото, каза ми да изчакам и след малко ми звънна да обясни, че грешката не е в мен, ами ясно се вижда през главния сървър, че клиентът си е включил кабелите наобратно (явно е бил и далтонист, за да пренебрегне това, което аз му написах, обозначих и обясних, а той „разбра“).
След известно време и шефът ми се извини, че ме подценява системно, споменавайки точно този случай, в който се изсмя зад гърба ми – причината била, че сам не може да настрои рутер през телефон, а само през компютър, затова не повярвал в мен.
Всяко чудо за три дни. Всекидневието ми не се подобри и все още чувам сподавен кикот зад гърба си. Дискриминацията е имагинерна проява на вечно недоволния ми женски нрав.
Още:
Тези от вас, които имат телевизор, сигурно са попадали на рекламата на дамски превръзки, звучаща така: "Като млада жена, от мен се очаква да съм нежна…" (кой го очаква и защо, и очаква ли се да влизам с ангелски крила в офиса?)
По света обаче, за щастие, има и други реклами по темата, чийто лозунг е НЯМА КРЪВ, КОЯТО ДА НИ СПРЕ, и които изглеждат така:
Снимка: YouTube:Bodyfоrm
Един продукт, две коренно различни послания. Но не рекламата е темата ни - днес ще си говорим за това, че пред момичетата има безкрайни възможности – професионални, финансови, спортни, околосветски, галактически.
И все пак, въпреки че момичетата отдавна имат възможност и право да бъдат амбициозни и да мислят за своето независимо професионално и лично бъдеще, те все още са съветвани (а и от тях се и "очаква") да бъдат по-тихи, скромни и учтиви, казва за wysokieobcasy.pl психологът Барбара Йозефик, според която тези две противоречиви идеологии не само съжителстват във вездесъщите очаквания към момичетата, но се и пресичат. А това води до все по-травмирани млади и зрели жени.
Ето какви са нейните наблюдения по темата за двойните стандарти и очаквания към жените.
****************
Живеем във време на женска революция. И много момичета участват в нея разпалено: 18-годишната Ема Гонзалес се превърна в лице на "Never Again" - движението против политиката за свободно купуване на оръжие в САЩ.
Женската революция нахлу и в бизнеса: през 2017 г., на Международния ден на жената, бе изправена бронзова статуя на момиче срещу иконичния разярен бик на "Уолстрийт" пред Нюйоркската фондова борса, носеща послание към финансовия свят:
„Назначавайте повече жени на лидерски позиции и ги възнаграждавайте равноправно“.
Намираме се в епицентъра на голяма трансформация - жените имат възможност да доминират навсякъде. В същото време обаче някои от старите, вече познати полови стереотипи, не само не са изчезнали, ами и се появяват много по-рано в живота на жената.
Един от примерите за това е загрижеността за външния вид, която преди няколко десетилетия засягаше само малък процент млади жени. Сега външният вид е супер важен за момичетата още от детската градина.
Медиите ни бомбардират с продукти за отслабване, нереалистични изображения на красиви женски тела - и още едно поколение деца расте с куклите Барби.
Дъщерите слушат оплакванията на майките си: "Не мога да се побера в дънките си!“, "Трябва да отслабна!", "Изглеждам стара и отвратителна!" и неволно придобиват същата сурова самокритика.
Посланието на обсебена от външния си вид майка към дъщеря ѝ е следното: Тялото е основен аспект на идентичността на жената. Жените винаги са били възприемани чрез тяхната физика, но в днешната потребителска култура тялото се е превърнало в същност - съдят за нас според начина, по който изглеждаме.
Добре изглеждащият човек е възпреман като човек, който може да се контролира и следователно – като по-интелигентен, амбициозен и трудолюбив. По този начин добре оформеното тяло се превръща в необходимост по пътя към успеха. А предишните стремежи – да работиш със страст с хората, чийто талант цениш и уважаваш, да развиваш социални и емоционални умения, вече са загубили значението си.
Най-важният приоритет на хората днес е да имат живот, който "изглежда добре".
Именно стремежът към добре изглеждащия живот е основната движеща сила на огромния натиск, който родителите оказват върху децата - допълнителни частни уроци и възпитание в постоянна конкуренция с връстниците. Никакво време за игра или почивка. Това води до изтощение, апатия или депресия при децата. И до съвременния мит за успеха.
Забравили сме, че той е свързан с тясна група хора. Че не всички ще се превърнем в поп звезди, легендарни спортисти или изпълнителни директори на гигантски корпорации, каращи скъпи автомобили и отпочиващи в Барбадос. Повечето хора достигат средно ниво и няма нищо лошо в това. Но за много от нас „златната среда“ не е достатъчна. Повечето хора искат да се открояват, да бъдат видими и разпознати.
Родителският натиск децата да тръгнат по подобен път към успеха засяга и децата от двата пола, но момичетата и момчетата се справят по различен начин с него.
Момчетата следват стратегията „все някак ще го избутам".
Момичетата възприемат очакванията към тях по-сериозно, с много усилия и жертви. Те са по-уязвими към критиките и по-засегнати от неуспехите.
Моята практика показва, че 13-годишните момичета са супер загрижени за бъдещата си работа и материалните перспективи. Но въпросът дали тяхната професия ще им даде удовлетворението и възможността да развият интересите си, има много малко или никакво значение за тях.
Много от моите млади пациентки, особено тези, които посещават взискателни училища, са напълно изтощени. Те учат до 1 през нощта и стават в 5 сутринта, за да преминат през част от материала отново, преди да отидат на уроци. Страдат от депресия, безсъние, хранителни разстройства, главоболия, болки в стомаха – типични психосоматични симптоми, които често прикриват стрес и страх от провал.
Това важи главно за съвременните либерални кръгове - образовани семейства със сравнително висок социален статус. Момичетата в тази среда се отглеждат по същия начин като момчетата. Насърчават ги да пътуват по целия свят, да разширяват интересите си и да придобиват разнообразни умения, за да имат по-голям шанс за избор на кариера. Все още обаче има и консервативна намеса, която подготвя момичета от най-ранна възраст да станат съпричастни съпруги и майки, и изцяло да посветят живота си на семейството.
Тези две противоречащи си идеологии не само съжителстват в днешния свят, ами се и пресичат.
Момичетата са затрупани както с традиционни, така и с модерни очаквания - да бъдат амбициозни и да мислят за бъдещето, но в същото време да бъдат тихи, скромни и да се опитат да не се открояват.
Да вземем например обичайната реакция на учителите по отношение на момче, което тича в класната стая: "Момчетата са си момчета" или "Ех, какъв непокорен характер".
На момичетата по-рядко ще им се размине с такива опрощаващи квалификации. От тях се очаква да се контролират. Да бъдат по-чувствителни и по-послушни.
И за моя огромна изненада - по време на терапиите, които провеждам, виждам, че самочувствието на много от тийнейджърките все още зависи от статуса „обвързана“.
Да имаш гадже увеличава популярността ти и влиянието ти в гимназията. И обратното: ако нямаш, това драстично намалява самочувствието ти. Дори когато става дума за външен вид, „имиджът на тялото“ ти зависи от мнението на гаджето ти.
Снимка: Pexels
И така, как можем да помогнем на младите момичета да се възползват пълноценно от свободата си?
Нека започнем с внимателно разглеждане на всички предразсъдъци и стереотипи, които ни ограничават, защото, независимо дали искаме или не, ние предаваме поведенческите си модели на по-младите поколения.
Жените искат много от себе си и още повече от дъщерите си, но не толкова от синовете си. Това може би е исторически обусловено: мъжете може да хукнат на война и да изчезнат, докато в тази ситуация от жените внезапно се изисква да се изправят в решителна позиция и да се грижат за себе си и за семействата си.
Ако ние, порасналите жени, се опитаме да намалим очакванията към себе си или да престанем да се чувстваме задължени да изпълним очакванията на другите, може би момичетата ще получат повече пространство, в което да оценят свободата си, да открият собствените си амбиции и най-накрая да започнат да се наслаждават на живота си.
Някои от тях искат да пътуват и да изследват света.
Ддруги да търсят надежден партньор, с когото да споделят отговорностите си.
Трети - да станат носители на Нобелова награда.
Нека не очакваме нищо друго от тях, освен да следват собствените си мечти.
Тази седмица под невинната като летен флирт статия Пет типа гости, които да не каним, след като родим, се оформи малък Facebook спор около ролята на мъжа в семейството.
Поводът беше закачката, че докато бебето плаче нощем, има случаи, в които бащата успява здраво да спи, заради което сутрин любимата му го „мрази“ малко, особено ако ѝ каже, че е изморен.
Този окарикатурен момент от семейното житие-битие събра осезаема доза коментари, че, да, таткото ще спи, защото е бил на работа, и утре е на работа, и по презумпция той носи отговорност за финансовото благосъстояние на семейството цял живот.
В „Майко мила!“ вярваме, че здравият сън е право на всеки татко, както и на всяко друго човешко същество (да, и за майката говорим), но днес темата е друга. Решихме да обърнем внимание на модела, в който в един брак или връзка доминираща финансова роля има жената.
Разпределението на ролите между половете е много по-динамично и равнопоставено през последния половин век, но някои стереотипи продължават да властват, когато става дума за мъже, жени и пари, казва Тара Сийгъл Бърнард в своя материал за New York Times.
За разлика от повечето публикации, посветени на социалните нагласи към ролите на жените и мъжете, тук не става въпрос за хвалба и тупане в гърдите как професионалното изстрелване на жените поставя под съмнение мъжеството.
Авторката на статията се опитва да намери формулата за баланс в отношенията в свят, който от една страна е съгласен, че домакинската работа не е само женска работа, но от друга - продължава да вярва, че мъжът е мъж само когато носи основната част от парите вкъщи.
Възможно ли е да измъкнем отношенията си от този капан и да минем към най-споделения модел на отговорности? Докато търсим отговор на този въпрос, вижте и други текстове, които сме публикували по темата - Парадокс: Колкото повече пари изкарва майката, толкова повече семейни отговорности има и Как си поделихме задълженията.
___________________________
През по-голяма част от 12-годишния брак на Ник и Натали Фой „глава на семейството“ е тя. Започва кариерата си в банка веднага след колежа, а г-н Фой решава да поеме по по-обиколен път и работи като пастор преди да реши да се заеме с това, което сам нарича "истинска работа".
По време на прехода двамата имат интензивни разговори за това полага ли той наистина достатъчно усилия да си намери работа.
"Това създаде напрежение, което нито един от нас не беше предвидил", казва 36-годишният Ник, който сега ръководи финансов отдел в компания в Шарлът, Северна Каролина.
През последния половин век ролите на половете в САЩ станаха много по-равнопоставени. Сега жените превъзхождат мъжете в университетите и трупат повече образователни степени. Нараства броят на жените, които печелят повече от съпрузите си, и на мъжете, поемащи повече отговорност у дома.
Въпреки тези промени, някои нагласи и стереотипи се запазват. "Отдалечили сме се от идеята, че жените трябва да бъдат основно домакини, но все още се придържаме към идеята, че мъжете трябва да осигуряват поминъка", казва Александра Килулд, професор по социология в Харвард.
Днес почти една трета от жените, които са омъжени или живеят с мъж, допринасят поне за половината от общите приходи на двойката, сочи проучване на Pew Research Center от 2017 г. За сравнение, през 1980 г. само 13% от омъжените жени са печелили повече от или почти колкото съпрузите си.
Но 7 от 10 възрастни също така казват, че за да бъде определен един мъж за добър съпруг или партньор, е "много важно" той да може да подкрепи семейството си финансово. Само 3 от 10 казват същото за жените.
Проучване на Чикагския университет от 2015 г. установява, че двойките, в които жените печелят повече, съобщават за по-големи спорове във взаимоотношенията си и е по-вероятно да се разделят. Изследването също така предполага, че жените, които печелят повече, вършат и повече домакинска работа, за да накарат съпрузите си да се чувстват по-добре по отношение на "ситуацията".
По-сериозните семейни проблеми могат да бъдат свързани с това дали съпругът изобщо има работа. Проучване на професор Килулд от 2016 г. установява, че когато женените мъже не са наети на работа на пълен работен ден, рискът от развод е по-голям. Това не е така, когато имат работа на пълен работен ден, дори да печелят по-малко.
Професор Килулд обаче знае от собствен опит, че традиционните стереотипи могат да избухнат, когато най-малко очакваме. Тя и приятелят ѝ (бъдещ доктор по физика) са в гимназията, когато започват да говорят за брак. В един момент той изтърсва: "Аз обаче не мога да те издържам…". Тя е напълно объркана. „Тази реакция сякаш беше излязла от нечии дълбоко вкоренени представи, че мъжът трябва да може да издържа съпругата си, ако реши да бъде съпруг.“ Те се женят в крайна сметка и тя все още печели повече от него.
Тъй като нагласите към подобно разпределение на ролите се променят, макар и бавно, все повече финансови специалисти и терапевти предлагат съвети, когато свръхдоходността на жената се окаже застрашаваща за връзката:
Дерек Тарп, който управлява фирма за финансово планиране в Айова, казва, че неясните предположения, с които всеки партньор е влязъл във връзката, са най-големите потенциални източници на конфликт. "Ако партньорите са отворени към идеята да се приспособяват към нови роли – например, той да полага повече домакински труд, когато нейните отговорности на пазара на труда станат по-големи – тогава нещата обикновено вървят добре. Но ако някой от съпрузите се окаже неподготвен за ролята си, той може да почувства, че няма достатъчно тежест – и рискът от конфликт се увеличава".
Лазета Рейнай Бракстън, главен изпълнителен директор на финансова фирма, заявява, че е виждала свързан с доходите на съпрузите стрес на по-късен етап. Когато жената иска да се откаже от ролята си на „глава на семейството“, за да прекарва повече време с децата, сменяйки кариерата си с по-гъвкава и не толкова доходоносна работа.
"Това може да накара мъжете да се почувстват под натиск, да ги принуди да осъзнаят разликата в доходите", казва тя. Но тази ситуация може да помогне на двойките да разберат колко голяма гъвкавост е нужно да проявят точно сега.
Изследванията показват, че мъжете все повече се справят с по-голям брой домакински отговорности, но все още не правят толкова, колкото съпругите си. И когато жените задълбаят в несправедливо разпределения дял от домакинството, това може да застраши връзката.
Удивително е какво може да постигне малко повече помощ вкъщи: Друго проучване от 2017 г. установява, че някои жени на по-висока професионална позиция от партньорите си са склонни да се чувстват неприятно от това – тези чувства обаче не могат да навредят на връзките им, когато мъжете предоставят осезаема подкрепа като грижа за децата и/или по-възрастни роднини.
"Направете списък на кого е отговорността да изхвърля боклука, да следи дали застраховката на колата е платена, да решава колко да харчите за хранителни продукти и т.н.", казва Соня Брит-Лутър, доцент в университета в Канзас, която е разработила програма за ръководство на отношения чрез финансови разговори. „Обсъдете какво ще стане, ако някой от двама ви започне нова работа или получи повишение, което изисква повече време извън дома.“
Тя предлага тези теми да се преразглеждат всяка година, за да може партньорите да са наясно как се чувстват със сегашните си "задачи" и да обмислят промени.
Изследванията показват, че някои жени, които печелят повече, са склонни да омаловажат своя статут, но Кари Галауей, финансист в Ню Йорк, е установила, че съпрузите на тези жени всъщност се гордеят с техните постижения.
Без значение обаче кой носи хляба у дома, конфликт може да възникне, когато единият от двамата партньори взема повече финансови решения, без мнението на другия. Това може да създаде негодувание в партньора, който не разбира как и кога се взимат тези финансови решения, а просто чува за тях.
Когато във връзката има доминиращ във финансово отношение партньор, има начин двамата да запазят известна степен на автономност, но да работят за общи цели. Много специалисти препоръчват поддържане на споделена сметка за всички съвместни спестявания и разходи, в комбинация с индивидуални сметки, какъвто модел следват семейство Фой, тъй като са открили, че той работи най-добре за техните отношения.
Споделената сметка им помага да следят къде отиват парите им, а също така им позволява да работят за общи цели и мечти като спестяване за образование на децата или голямо пътуване.
„Споделянето на общ фокус предпазва връзката от конфликти, когато става дума за доходи и харчене, казва г-жа Фой. „Парите - казва тя, - не са крайната цел“.
Тогава защо толкова много работещи майки продължават да носят на плещите си по-голямата част от домакинските и семейни отговорности?
Организацията Bright Solutions, която е водещ доставчик на предучилищно образование, предлага частни ясли и детски градини, финансирани от работодателя и образователни консултациин с офиси в Канада, Ирландия, Великобритания, Индия и Холандия, е провела изследване за "психическия товар", който майките носят на плещите си.
Проучването доказва, че такова бреме действително съществува и то оказва влияние върху майките на работа и у дома.
Работещите майки, които осигуряват по-големия дял от семейните доходи, е два до три пъти по-вероятно да управляват изцяло графика на дома и семейството, за разлика от партньорите им - работещи мъже.
Какъв е този "психически товар"?
Ако сте майка, най-вероятно не си задавате този въпрос. Но нека се опитаме да опишем.
Затворете очи и си помислете за списъка от сутрешно водене на децата на ясла, градина и училище, вечерно взимане от ясла, градина и училище, болен баща на децата, пазаруване няколко пъти в седмицата, насрочени месечни прегледи при педиатъра, инцидентни посещения при педиатъра, предстоящ зъболекарски преглед, училищен проект за детето, предстоящ рожден ден на детето, припомнете си колко памперса са останали в опаковката и кога трябва да купите нова, списъка за пазаруване за седмицата, какви продукти има в хладилника и какво ще приготвите за вечеря в следващите няколко дни, детето какво не яде и към какво е алергично, прането, което трябва да приберете, прането, което трябва да изперете и т.н.
Това са част от всекидневните ви задачи за няколко дни... само за няколко дни, и задачите, които следите вие. Не защото бащите са некомпетентни идиоти или не искат да поемат тези отговорности.
Татковците днес участват и помагат много повече отвсякога преди. Но исторически и на практика майките следят нещо да не се забрави, да не се изпусне, да не се разпадне. Майките са основният двигател на семейството и основно те се грижат за дома и членовете на семейството.
Ако все още повдигате вежда скептично, изчислете сама колко часа е работната ви седмица - работата у дома и служебната.
Обичайната работна седмица в България е около 40-50 часа седмично, в зависимост от типа дейност и месторабота. Можете и сами да направите калкулацията, ако сте работеща майка с дете на възраст около 8 години.
Изчислете след края на служебния ви работен ден колко часа седмично прекарвате в пазаруване, подготовка на проект за училище, планиране и разпределение на графика на семейството, готвене, чистене, пране и т.н.
Обичайно работният ден на тази майка започва в 6:30 и приключва в 20:30.
Ако плащахте на друг човек да върши това, щяхте да плащате за около 90-часова работна седмица.
90-часова!
Изследването, цитирано по-горе, показва още, че отговорностите на работещата майка само се увеличават, ако тя носи по-голямата част от семейния бюджет:
Какво е решението на този проблем? Време е всяко семейство да се замисли и да разбие остарелите патриархални стереотипи у дома и на работното място, които са просто неприложими за 2018-та година.
Работодателите трябва да осъзнаят, че голяма част от служителите им имат двойна задача и две позиции - работят еднакво усърдно и у дома, и в офиса.
От своя страна бащите трябва да осъзнаят същия факт - че жените отдавна не са дойки и готвачки и трябва да спрат да "помагат" и да започнат да поемат своята половина от семейните и домакински ангажименти.
